Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (20)

Глава двадесета

Коул Лейтимър лежеше неподвижно. Тих шум някъде наблизо го накара да осъзнае, че е буден. Беше ден и приятно мекият дюшек му подсказваше, че лежи гол в чисти чаршафи. Не можеше да си обясни как е попаднал в тази стая. В крака си все още усещаше притъпена, пулсираща болка, но когато го докосна с пръсти, установи, че е чисто и умело привързан. Бавно отвори очи и смаян разбра, че лежи в легло с дантелен балдахин.

Стройна фигура в момчешки дрехи мина покрай леглото и въпреки че кожата на лицето беше боядисана в кафяво, Коул навсякъде би познал този профил.

— Ал? — Гласът му беше силно прегракнал.

Алена бързо се спусна към леглото му. Когато загрижено се приведе над него, в очите й се четеше безмълвен въпрос.

— Как се чувствате?

— Можеш ли да ми дадеш нещо за пиене? — прошепна Коул с мъка.

— Ако е позволено, докторе — нежно го подкачи Алена.

Той кимна и леко й се усмихна. Със затворени очи слушаше отдалечаващите се стъпки. Когато отново отвори очите си, тя стоеше до леглото и внимателно го наблюдаваше. Коул пи дълго с помощта на Алена и утоли изгарящата го жажда. Той нямаше вече температура, но всички мускули го боляха. Срещу болката, пулсираща в крака му, явно нямаше облекчение.

— Искате ли да хапнете нещо? — попита момичето. — В кухнята има малко супа и овесен хляб.

Коул отпусна главата си обратно на възглавницата и изгледа Алена проницателно.

— Има ли достатъчно за всички?

Алена се изкиска сподавено.

— Сигурно още не сте забелязали, че семейство Гилът доста са допринесли за нашето благосъстояние. Но тъй като те заедно с янките си присвоиха нашите говеда, заслужават и ние да сме безмилостни към тях.

— Бих хапнал нещо — призна Коул. — Стомахът ми от няколко дни къркори ужасно.

Гъстата фасулена супа, сготвена с шунка и зеленчуци, беше погълната с огромен апетит. Когато малко по-късно Алена прибираше празния поднос, той се почувства укрепнал. Но всеки път, когато се опитваше да раздвижи ранения си крак, остра болка му напомняше за неговото положение.

— Боли ли още? — Лицето на Алена издаваше съчувствие.

Коул леко натисна с пръст превръзката над раната.

— Страхувам се, че съм отнесъл парче от някой снаряд.

— Как се случи това? Мислех, че вие, лекарите, работите далече зад фронта?

Коул й описа цялата поредица от неудачи. След победата през първия ден и поражението през втория го изпратили да се погрижи за ранените в една отдалечена артилерийска част, която силно пострадала. С помощта на войниците измъкнал от блатото няколко коли. След това търсили мулетата, разпръснали се из гората. Точно когато натоварили ранените на колите, се появил патрул от войските на Конфедерацията. Коул заповядал на войниците да се изтеглят с ранените, а той самият останал да ги прикрива. Задържал врага достатъчно време, за да могат неговите хора да наберат преднина. Стрелял яростно и противникът потърсил укритие, очевидно мислейки, че има по-многобройна войска срещу себе си. Но скоро домъкнали оръдие с картечни снаряди и превзели откритото място, което защитавал Коул.

От този момент нататък спомените му за събитията бяха много неясни. След един последен залп той изоставил оръжието си. Точно когато искал да се качи в седлото, камара от бурета с барут избухнала близо до него. Сякаш цялата местност била вдигната във въздуха. Коул си спомняше как един огромен смърч се стоварил върху него и той усетил силен удар в бедрото. Вкопчил се в шията на коня си и препуснал в див галоп през блатата, докато край него летели куршуми. По-късно превързал, доколкото могъл, раната. След това настъпили дълги часове на жарко слънце и задушна горещина. Измъчвали го комари и мухи. Денят превалил, изгрял нов, а следващата нощ Коул прекарал под закрилата на голям дъб, обхванат от треска и изложен на дъжда. Следващите дни постоянно насочвал коня си на юг с намерението все някога да стигне до Ред ривър. Измъчван от видения, причинени от треската, с много мъки и усилия достигнал местност, която му се струвала позната отнякъде. На реката сменил преуморения си кон с малка лодка. Легнал вътре и се оставил на бавното течение. Слънцето безжалостно напичало. Пресъхналите му устни се напукали, докато бил носен от течението почти в безсъзнание. В един момент чифт ръце грубо го сграбчили и силна болка пронизала крака му. Когато отново дошъл на себе си, се намирал в задушната жега на бараката за опушване на Гилът.

Алена търпеливо беше изслушала Коул. Когато най-после приключи, той поклати глава.

— Всичко е объркано, на мен самия не ми е много ясно. — Той се огледа. — В Брайър Хил ли се намираме?

Момичето кимна.

— В моята стая. — Малко смутена от това обяснение, тя побърза да добави: — Единствено в нея все още има легло.

Очите на Коул я огледаха бегло.

— Не подобава твърде на един джентълмен да отнеме леглото на една дама, но въпреки това съм ти много благодарен. Отдавна не съм спал така добре.

Хвърли поглед на странното й облекло и боядисаното лице и попита сухо:

— Ти ли превърза крака ми?

— Не, Саул. Аз само позакърпих дрехите ви и ви изкъпах… — Тя рязко млъкна и прехапа устни, защото Коул я изгледа втренчено. В началото никак не се притесняваше, когато миеше едрото мъжко тяло. Здравословното му състояние й създаваше много по-големи грижи. През войната човек трябваше да се освободи от някои предразсъдъци. Но само да престанеше да я гледа по този начин!

— Виж ти, как се променят нещата — усмихна се Коул закачливо. — Винаги съм мислил, че ще стане точно обратното.

— Да, и достатъчно често сте ме заплашвали с това — отвърна Алена. Тя се чувстваше неудобно под проницателния му и настойчив поглед.

— Питам се какво ли те е накарало да ме спасиш от семейство Гилът…

Всъщност Коул тайно се чудеше какво да си мисли за нея и дали тя наистина го мразеше толкова, колкото твърдеше.

Сивите очи хвърляха искри.

— Може би не трябваше да го правя, защото вие сте наистина най-неблагодарният и твърдоглав янки, когото познавам.

С тези думи Алена се врътна на токовете си и понечи да излезе от стаята, но Коул хвана ръката й и я дръпна назад така, че тя не можеше да му окаже съпротива.

— Повярвай ми, много съм ти благодарен. Ти може би повторно спаси живота ми. Толкова ми беше олекнало, когато се събудих тази сутрин…

— Следобед е — поправи го Алена троснато.

Не искаше да го окуражава твърде много. Освободи ръката си от неговата и я пъхна в джоба на огромното си палто.

— Проспахте почти целия ден. Ако нямате нищо против, сега ще ви оставя сам. Имам да върша и друга работа.

Тя се измъкна бързо, без да му позволи да я задържи наново. Слезе в кухнята. Много хапливи забележки спрямо мъжа горе напираха на езика й. Алена усещаше колко е уязвима и се опитваше да сложи ред в душата си. Защо само не можеше да изпита една проста, здрава омраза към този янки? Щеше да се чувства много по-добре.

 

 

Утрото вече сребрееше, когато Алена излезе от къщата с надеждата да открие в кокошарника някое яйце. Тя беше приготвила една торба с провизии за предстоящото пътуване и беше сварила всички яйца, които успя да намери. Когато стигна задната част на плевнята, забеляза някакви сенки в началото на гората.

— Обзалагам се, че това е Емет. Сигурно е намислил нещо лошо — каза си тя и се прилепи плътно до стената. При по-внимателно вглеждане обаче разбра, че това бяха двама ездачи. Дали не бяха дезертьори? Във всеки случай от тях не можеше да се очаква нищо добро.

Алена бързо се прибра в къщата. Саул беше взел пистолета й, така че за нея оставаше само оръжието на Коул. Вратата на спалнята й беше широко отворена. Когато влезе, тя видя Коул, седнал на ръба на леглото. Някак си беше успял да облече долното си бельо и сега се мъчеше да намъкне отгоре панталоните. Бледото му, сгърчено лице показваше, че действията му причиняваха големи болки.

— Имаме неканени гости — обясни момичето с тих глас. — Вероятно са мъжете от семейство Гилът, но може и да са дезертьори. Останете в леглото и мирувайте. Аз ще отида да проверя — с тези думи тя взе пистолета на Коул, който лежеше върху писалището.

— Дай го тук — отвърна той и протегна ръка за оръжието си. — Ако ще се стреля с него, това ще го върша аз.

— По-добре останете в леглото — възрази Алена.

— Велики боже, толкова дни се влачих през блатата, за да стигна дотук, а сега трябва да се излежавам! Хайде, дай го тук! — Капитанът с мъка се надигна. Стъпил на един крак, той се олюля. След това вдигна панталоните си и ги закопча.

Разтревожена, Алена пристъпи към него с намерение да го бутне обратно в леглото, но той бързо взе пистолета от ръката й и каза:

— Много ви благодаря, мис Макгарън.

— Но аз зная как се борави с него. Да не мислите, че ще гърмя във въздуха като на сватба? — оплака се момичето.

Коул не обърна внимание на възраженията й. Провери дали оръжието е заредено и попита:

— Е, къде са нашите посетители?

Алена нерешително посочи към прозореца на спалнята, откъдето се виждаше гористата местност зад къщата.

— Ела и ми помогни — подкани я Коул.

Тъй като очевидно не беше в състояние да го отклони от решението му, Алена с нежелание се подчини. Тя застана до него и обви с една ръка кръста му. С другата подкрепи широките му гърди. Когато ръката й обгърна раменете й, я обзе горещият спомен за онази нощ, през която той я беше притиснал плътно до тялото си и топлите му устни намериха нейните…

Алена се загледа в пода и се съсредоточи изцяло върху това да му бъде сигурна опора. Той принадлежеше на Роберта, повтаряше си тя отново и отново, и никакви нейни тайни желания и страсти не можеха да променят нещата.

Коул задъхан се подпря на стената до прозореца. Момичето бързо донесе един стол. През превръзката на крака му се просмукваше прясна кръв и напомняше колко опасно е всяко излишно усилие.

— Добре ли сте? — попита тя загрижено.

От краткото му кимване тревогата й не се разсея. Приклекна до него и напрегнато се взря навън.

Долу на двора нищо не се помръдваше. В началото на гората също. След това между дърветата се появи трепкаща светлина. Тя се приближаваше все повече, докато най-сетне от горичката излязоха двама мъже. Те се спряха, жестикулирайки живо. Очевидно водеха разгорещен спор. И двамата носеха дълги палта и големи шапки. От такова разстояние при тази оскъдна светлина лицата им не можеха да бъдат различени. Едната от двете фигури беше ниска, дори съвсем дребна. Може би жена?

— Идват към къщата — прошепна Алена напрегнато.

Коул наблюдаваше внимателно как двамата се приближаваха.

— Вероятно търсят нещо. Сега влизат в конюшнята…

— Дали не са двамата, които… — Алена прехапа език, когато се усети какво щеше да изтърве. Саул не беше ли споменал, че е видял двама мъже и една жена? А сега бяха дошли двама мъже — или един мъж и една жена — и търсеха съкровището.

В сумрака Коул се опита да разчете мислите по лицето на Алена.

— Какво искаше да кажеш преди малко?

Момичето безмълвно повдигна рамене.

— Нищо особено.

Малко по-късно двамата излязоха от конюшнята. Те заплашително размахваха юмруци един срещу друг.

— Каквото и да търсят, мисля, че не са го намерили — отбеляза Коул. Неотслабващата болка в краката му предизвика тих стон.

— Във всеки случай те не са Гилътови — заяви Алена категорично. — Жалко, че не можах да разпозная лицата им.

— Влизат в обора!

Момичето нервно скочи на крака. Оборът! Та нали тя и Саул бяха скрили там парите!

— Сега със сигурност ще ги намерят! — проплака тя.

Любопитството на Коул беше събудено.

— Да ги намерят? Какво да намерят, Алена? Какво си скрила там?

— А, нищо — отвърна уклончиво тя.

Мислено се проклинаше и се обвиняваше, че не беше намерила по-сигурно скривалище за огромната сума пари. Но защо крадците трябваше да се връщат толкова скоро? Защо?

Коул не я остави на мира.

— Хайде, казвай. От какво те е страх? Какво не трябва да намират двамата?

Хваната натясно, Алена закърши ръце.

— Саул ги е наблюдавал, когато са заровили нещо в гората. Ние тайно го изровихме. Беше някакъв сандък. В същия ров бяха закопали и един от своите.

— Те ли го бяха убили?

— Мисля, че да.

Коул сгърчи лице и докосна ранения си крак.

— Сега излизат от обора. Носят нещо тежко.

Алена знаеше много добре какво бяха открили двамата. Тя пристъпи още по-близо до прозореца, за да ги наблюдава. Побиха я студени тръпки, когато негодяите се обърнаха към къщата.

— Идват към нас — каза тя, останала без дъх.

Коул се мъчеше да се изправи на крака, но момичето го притисна обратно към стола.

— Останете неподвижен — просъска тя. — Вие сте слаб и безпомощен като новородено. Във всеки случай нямате достатъчно сили, за да задържите и двамата. Само ще ги предизвикате да ви убият.

Тя категорично се противопостави на всички негови възражения.

— Ще изчакаме тук заедно. Ще влязат в стаята само през трупа ми. Така че не мърдайте от мястото си!

Алена бързо заключи вратата за в случай, че се появяха неканени гости.

— Ако долу в къщата се говори на висок глас, понякога всичко се чува през шахтата на кухненския асансьор. — Външно тя се владееше и запазваше самообладание, ала в действителност изпитваше по-голям страх, отколкото й се щеше да признае.

Те стояха безмълвни, но когато се дочу шум от трошене на дърво, Алена разбра, че ще бъде разбита дъската пред задния вход. Пантите на вратата изскърцаха и някой повлече тежък предмет по пода на помещението под стаята на Алена. Из къщата кънтяха приглушени мъжки гласове, вероятно се водеше оживен спор, но за съжаление отделните думи бяха неразбираеми. Коул успокоително хвана слабата ръка, която лежеше на раменете му. Тънките пръсти се отпуснаха, сякаш му предоставяше с готовност грижата за тяхната обща сигурност.

След известно време в долните помещения отново настъпи тишина. Вероятно единият от мъжете беше напуснал къщата през задната врата. Висока, тъмна фигура хукна от къщата към гората. Тя изчезна между дърветата, за да се появи почти веднага с два коня. Мъжът на бегом доведе животните до къщата и щом влезе в нея, разправията започна отново. Само думите на мъжа, който явно стоеше близо до асансьора за храна, бяха ясни и разбираеми. Той ядосано се защитаваше срещу обвиненията на другия:

— Мислиш ли, че щях да те доведа отново тук, ако съм искал да те изиграя? — засмя се той раздразнено. — В такъв случай щях да отнеса парите надалеч. Господи, та нали аз бях човекът, който прогони онази женска оттук и се погрижи цялата страна да я търси като предателка.

Алена слушаше със затворени очи. Гласът й се струваше някак познат, а двамата без съмнение говореха за нея. Но кой, освен Емет…

— А кой нагласи историята с кораба? Кой рискува главата си тогава, през нощта, когато хвърлихме оня тип в реката? Какво мислиш щеше да се случи, ако ме бяха спипали в неговата униформа? Хайде, престани със смешните си обвинения. Ако войските на генерал Бенкс не бяха блъснати, тази къща щеше да бъде обявена на търг и ти щеше да я получиш, както се бяхме уговорили. Но сега, когато южняците са по следите ни, ти започваш да си изпускаш нервите.

Алена подслушваше напрегнато с наведена глава.

— Разбира се, че е добре, дето дойдохме да приберем сандъка — продължи да говори единият. — Но недей да упрекваш мен, ако някои от плановете ни се провалят. Все пак парите са на сигурно място. А къщата можеш да си я вземеш и по-късно. Нека още тук си разделим плячката!

Очевидно тези думи настроиха другия мъж миролюбиво. Известно време се чуваха само неясните звуци от отварянето на сандъка и техния смях на облекчение. Но миролюбивата сцена внезапно беше нарушена от остър вик, след който се разнесе шум от ръкопашен бой. После настъпи тишина.

Алена затаи дъх. След това двамата с Коул дочуха тромавите стъпки на сам човек, който, както изглежда, влачеше някакъв тежък товар. Мъжът се върна още веднъж в къщата и действието се повтори. Отново настъпи тишина и отново непознатият се завърна. Двамата доловиха шум от плискане и клокочене и веднага след това в спалнята на Алена проникна тежката, предизвикваща гадене смрад на петрол. Ноктите на Алена се забиха в голата кожа на Коул. Тя не усети как той се надигна с мъка. За секунди помещението се изпълни със задушливия дим, който нахлуваше през шахтата на кухненския асансьор. Пращенето на пламъците потвърди най-сериозните им опасния. Отвън се разнесе заглъхващ тропот на конски копита.

— Да ги вземат дяволите! — избухна момичето. — Още в самото начало трябваше да ги застрелям!

Разтърси я горчив плач, но риданията бяха заглушени от свистенето на бързо разпространяващия се огън. Коул я хвана за раменете и я разтърси силно.

— Слушай, Алена! Трябва да изчезваме оттук, преди да е щракнал капанът. Разбираш ли ме?

Тя кимна объркана. Положи ръката му на раменете си, като кашляше и се бореше с недостига на въздух. Но както го подкрепяше, изведнъж го опря на стената.

— Не можете да се разхождате полугол навън.

Тя набързо изтича до леглото си и донесе на Коул дрехите и ботушите му.

Междувременно Коул беше свалил една миниатюра от стената и я беше прибрал, без Алена да усети. След това с нейна помощ той премина на куц крак през помещението и разтвори широко вратата. Гъст, тежък дим ги блъсна откъм стълбището и едва не ги отхвърли назад.

— Хайде да вървим! — Коул хвана момичето за ръката и закуцука, измъчван от болки, към верандата.

— Виж! И отпред са запалили огън! Всичко гори като факла! — извика Алена.

— Тогава ще опитаме през задния вход!

На най-долното стъпало Коул спря за миг. Отсрещната страна на трапезарията беше обхваната от пламъци, а пред входната врата също бушуваше буен огън, който им отрязваше пътя.

Със сподавен вик Алена насочи вниманието на Коул към два крака, които се подаваха в коридора. Тялото на някакъв мъж лежеше сгърчено и полуобърнато върху празния сандък. Коул се наведе за миг и проучи двете прободни рани върху гърба на мъжа. Той бързо провери пулса. Човекът беше мъртъв. Когато обърна трупа по гръб, забеляза златните лампази върху синия плат на панталоните.

— Янки! — извика Алена ядосана. — Това е лейтенант Кокс, същият, който ме наклевети като шпионка!

Преди да умре, офицерът беше успял с едната си ръка да извади пистолета наполовина, другата ръка стискаше парче светъл копринен брокат. Коул бръкна в сандъка, но успя да извади само пачка банкноти.

— Това са парите, които са били откраднати в Ню Орлиънс — побърза да обясни Алена. — Саул и аз открихме сандъка. Беше закопан в гората до трупа и ние го скрихме в обора.

— Е, сега негодниците ще трябва да делят с един по-малко — каза Коул и пусна парите обратно.

— Саул каза, че парите са били закопани от един странно облечен мъж, някаква жена и от лейтенант Кокс — допълни Алена.

Внезапно огънят изрева и опърли лицата им. Те отстъпиха крачка назад. По възможно най-бързия начин двамата се запрепъваха из салона. Зад една врата се намираше помещение, което още не беше изпълнено с дим. Но от него нямаше друг изход, освен закованите прозорци. С един крак от маса Коул разби стъклата и заблъска силно капаците, които за нещастие бяха обковани допълнително с дъски. В този миг яки ръце изкъртиха пантите отвън и капаците се откачиха. Появи се черното лице на Саул. Без много обяснения Коул повдигна Алена и я спусна през отвора на прозореца. Когато и той се накани да я последва, силните ръце на Саул го поеха и изнесоха от обсега на огъня. Стиснал зъби от болка, той с облекчение се отпусна до Алена край стената на обора. Когато усети върху себе си уплашения поглед на Саул, той направи успокоителен жест с ръка:

— Ти видя ли мъжа, дето одеве избяга оттук с коня?

— Не, сър. Аз бях навън, на полето, и не съм виждал никого.

Свита на топка, Алена гледаше втренчено горящата къща. Откъм задната врата трептящите пламъци вече пълзяха към горния етаж, а фасадата беше изцяло погълната от огнената стихия. Сълзите се стичаха по страните на момичето, крехкото й тяло се тресеше от сподавени ридания и накрая тя се отдаде на страданието си. Коул я прегърна и я притисна успокояващо към себе си, но Алена го отблъсна гневно.

— Не ме докосвай, янки! — изпищя тя, обляна в сълзи. — Вие и вашата проклета армия ми отнехте всичко най-скъпо!

Капитанът я остави сама с болката й. Намръщен и безпомощен, той беше принуден да наблюдава как домът й ставаше жертва на пламъците.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре да си вървим, преди огънят да е предизвикал нечие любопитство? — настоя меко Коул след известно време.

Сълзите на Алена секнаха изведнъж. Тя скочи на крака ужасена.

— Гилътови! Ако видят огъня, ще се домъкнат веднага. Трябва незабавно да изчезваме!

— Да, мис — съгласи се Саул. — Ама накъде да тръгнем? Белите негодници ще дойдат от едната страна, а янките патрулират от другата. Освен това в тъмното няма да стигнем далеч.

Алена се чувстваше като обкръжено от всички страни диво животно.

— Впрегни конете в катафалката, Саул! Ще минем през полята и ще се скрием тази нощ в мочурището край реката.

 

 

Натоварено на катафалката, странното трио бавно се отдалечи от призрачно горящата къща и пое напряко през полята. Саул беше отместил тежкия ковчег настрани, за да може Коул да изпъне ранения си крак. В мига, в който Алена се обърна още веднъж назад, покривът на къщата пропадна и стълб от искри се издигна към небето. Очите й се насълзиха отново. Докато бяха още в открито поле, пламъците ярко осветяваха страните й, но скоро колата потъна в непрогледната нощ.

Воден от инстинкт за самосъхранение, Саул я насочи към една горичка близо до реката. Той се погрижи за конете, докато Алена се сви на капрата. Тя вдигна поглед към ниските облаци и се отдаде на тежките си мисли.

Малко след полунощ заваля ситен дъжд. Саул се уви в някакъв стар чувал и се сгуши до дънера на един клонест дъб. Дъждът принуди Алена да потърси подслон в катафалката. Вътре тя се отпусна, като се стараеше да се държи възможно по-надалеч от Коул. Така прекараха нощта.

Когато настъпи утрото, Коул изпъна ранения си, изтръпнал крак и видя Саул да приготвя закуската над малкия огън, който беше наклал. От Алена нямаше и следа. На тревожния въпрос на капитана Саул отговори, че е отишла да се поразходи. Той предполагаше, че тя се е върнала при изгорялата къща. Видимо потисната и отчаяна, Алена се присъедини към спътниците си след няколко часа. Коул замислено огледа преоблеченото като мърляво мулатче момиче и се запита къде беше останала нежната, страстна жена, с която беше делил през онази нощ леглото в Ню Орлиънс и за която оттогава така мечтаеше. Алена отвърна на погледа му. Но след това се обърна към Саул:

— Какво, по дяволите, ще правим сега с онзи там?

Очите на Саул се извърнаха към ковчега. Алена отвърна на немия му въпрос с потвърдително кимване и заговорническа усмивка.

— Само това не! — изстена Коул, когато схвана безмълвната уговорка между двамата, но като размисли, му стана ясно, че, ще не ще, трябва да преглътне горчивия хап.

— Господ да ми е на помощ с тази жена! — изръмжа той ядосан, когато Алена и Саул го настаниха в ковчега.

Те поставиха едно дърво под капака, за да влиза въздух, и катафалката потегли. Алена седеше на капрата до Саул. Дългото й палто не я предпазваше особено от студената влажна мъгла, която се издигаше от мочурището. В началото на този изпълнен с неизвестности ден тя остави сълзите си да текат на воля по страните й. Лек ветрец премина през върховете на дърветата и довя мириса на дим и пепел към нея. Този мирис за дълго щеше да остане като последен спомен за някогашния й дом.