Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (9)

Глава девета

Беше се захладило. Непоносимата жега на късната есен беше поотминала. Косите на Алена бяха пораснали дотолкова, че все по-често предизвикваха неодобрението на Коул. Накрая след дълги увещания тя повери къдриците си на фризьорските умения на Лийла. Късата, кокетна прическа се оказа много подходяща. Тя подчертаваше красотата на големите сиви очи и фините, крехки черти на лицето. От редовната и силна храна леката като перце и тънка като вейка фигура постепенно се превърна в тяло на съзряваща млада жена. И въпреки това, всичко трябваше да продължава както досега! Тя се чувстваше все по-неудобно в износените момчешки дрехи. Но нямаше друг изход.

Беше понеделник. Както обикновено този ден лекарите правеха заедно визитация в болничните помещения. Така пациентите получаваха възможност да споделят своите болки и оплаквания. За съжаления по време на визитацията майор Мейгръдър имаше навика да не се отделя от генерала и извадил молив и бележник, хвърляше предупредителни погледи към онези мъже, които твърде открито се оплакваха от персонала на лазарета. Освен това при тези обиколки лекарите решаваха кои пациенти могат да напуснат леглата и да бъдат обявени за ограничено годни за служба.

Алена тъкмо беше започнала работата си, когато една рота войници в сиви униформи и с дрънчащи вериги на краката слезе по стълбите. Доктор Брукс неуморно се бореше мъжете да остават възможно по-дълго в лазарета, докато се възстановят напълно. Ако ги откараха прекалено рано в затворите, това често се равняваше на смъртна присъда. С болка на сърцето Алена се загледа след войниците. За много от тях войната беше свършила. Ако не им се удадеше да избягат от силно охраняваните затвори на янките, те никога повече нямаше да вземат участие в битките, а трябваше да се борят с невъобразимите лишения на пленничеството.

Когато войниците преминаха с провлачена стъпка покрай нея, някои от тях й подхвърлиха по няколко думи. Набитият сержант, с когото Алена се беше скарала горе в болничното помещение, размаха вдигнатия си юмрук и се усмихна на предрешения хлапак.

— Дръж се, момчето ми! Войната все още не е загубена! — Гласът му звучеше някак кухо, като че той искаше сам да се окуражи.

Алена се замисли за подходящ отговор, по пленниците вече я бяха подминали и само ехото от стъпките им и ритмичното дрънчене на веригите останаха зад тях. Очите на Алена се напълниха със сълзи. Когато вдигна поглед, тя видя, че Коул я наблюдава. У нея се надигна безгранична омраза към янките. Брат й също можеше да бъде сред окованите войници. Мразеше тази война. Мразеше враговете на Южните щати. Но най-много мразеше Коул Лейтимър.

Изражението в очите на Ал не убягна на Коул. Той беше достатъчно съобразителен, за да не каже нищо, защото всяка дума сега щеше само да усили потиснатата омраза у малкото хлапе. Коул знаеше, че времето лекува всички рани. Но тази сутрин Алена с огорчение стана свидетел на още един конвой от пленници, които пристигнаха, за да заемат освободилите се легла.

По всичко личеше, че състоянието на Боби Джонсън постепенно се подобрява. Малко по малко дозите морфин бяха намалени, но всеки път, когато Алена заставаше до леглото му, за да размени няколко думи с него, младият войник извръщаше глава настрани и отказваше да разговаря. Навън бушуваше буря, когато една сутрин тя го завари с лист и перо в ръка. Мъчеше се да пише писмо. Тя застана така, че да може да наблюдава резултата от усилията му. Хартията беше окапана с мастило, редовете се кривяха нагоре и надолу.

— Това никой не може да го разчете — каза тя.

Той незабавно спря да пише, смачка хартията на топка и с отчаяна въздишка я запрати в стената.

— Хей, янки, недей да мърляш тук! Да не мислиш сега, че ще отида да я вдигна?

Отговорът му беше остър и пълен с горчивина.

— Тая свинщина, която сторихте вие, южняците, с мен, никой не може да я оправи вече!

— Гробищата са пълни с по-тежки случаи от твоя, а там съвсем не лежат само янки!

С неутешима болка войникът замята главата си на двете страни.

— Хиляди пъти бих предпочел да съм мъртъв. Ако някога се завърна вкъщи, до края на живота жена ми ще трябва да ме храни. Не мога да искам това от Джени! Та коя жена би желала да има слепец за съпруг?

— Аз пък си мисля, че тя ще бъде страшно щастлива, че изобщо се прибираш, янки!

— Недей да ме наричаш вече янки! — закрещя й той.

— Добре де. Знам, че се казваш Боби Джонсън. Вече сме се виждали веднъж навън пред операционната.

След дълго мълчание Боби каза:

— Това ти ли си, Ал?

— Тъй вярно, аз съм.

Боби Джонсън въздъхна дълбоко.

— Мисля, че имам прекалено много време да се самосъжалявам.

Алена се загледа надолу към младия мъж. Искаше й се да го утеши, но се опасяваше, че може да бъде разобличена. В крайна сметка тя преодоля съмненията си.

— Знаеш ли, не съм много добре с четенето, но понякога се чудя какво да правя. Искаш ли да ти чета от време на време по нещо?

— Би било хубаво.

 

 

През следващите дни Алена гледаше да свърши бързо с работата си, за да седне след това за малко до кревата на Боби Джонсън и да му чете. След известно време той дори се съгласи да й диктува писма до майка си и до жена си. Веднъж, когато Алена току-що беше прочела последната страница на един кратък роман, тя вдигна поглед от книгата и видя смутения израз на лицето му.

— Какво има? Не ти ли харесва? — попита леко разочарована.

— Много ми хареса — каза бавно той. — Но ми направи впечатление, че при четенето гласът ти стана някак по-мек. Струва ми се, че доста си понаучил в училище, макар че постоянно го отричаш.

Студени тръпки полазиха Алена по гърба, дъхът й секна. Внезапно разбра колко лошо беше преправила гласа си.

— Знам, че ти не си Ал — ръката му потърси китката й. — Ти си… ти си една малка жена! Ти си момиче! Как си измисли името Ал?

— Алена — прошепна тя.

— Млада ли си?

Пръстите му се плъзнаха по фините форми на ръката й. Тя беше отрудена и груба, но със сигурност не беше ръка на възрастен човек.

— На седемнайсет. — Алена прехапа устни и попита плахо: — Няма да казваш на никого, нали?

— Обясни ми, защо всички трябва да мислят, че си момче? Тогава ще мога да си създам собствено мнение.

След кратко двоумение Алена реши да се довери на мъдростта на слепеца и му разказа историята си с всички подробности.

— Не съм шпионирала — увери го тя, когато свърши. — Но отсъди сам. От твоето мнение зависи свободата ми.

Последва ужасен миг, изпълнен с напрежение и страх, след което той каза:

— Винаги съм обичал историята на Оливър Туист. Искаш ли да ми почетеш от нея?

Сълзи на облекчение рукнаха от очите на Алена. За да ги прикрие, тя заоправя чаршафите на леглото му.

— Вуйчо ми има тази книга в кабинета си. Ще я донеса утре.

Преди да си тръгне, тя рече:

— Моля те, не казвай нищо на капитан Лейтимър.

— Няма, освен ако не е крайно необходимо — обеща й той.

 

 

Дъждът неспирно се изливаше върху града. В събота слънцето се беше показало за малко, сякаш небето щеше да се проясни, но след това гъстите сутрешни мъгли се сключиха отново и се изляха в пороен дъжд. Оловносивото небе тегнеше върху покривите, а павираните улици се превърнаха в кални потоци.

През цялата седмица Алена се беше съсипвала от работа, за да лъсне безупречно лазарета. Тя доволна огледа творението си. Всичко лъщеше и блестеше от чистота. Но тогава се сети, че мраморният под със светлите жилки в преддверието е затънал в мръсотия. Без да мисли много, тя се залови за работа.

Когато след дълго миене и търкане най-сетне й се беше удало да възвърне първоначалния блясък на мраморния под, голямата входна врата внезапно се отвори с трясък. Алена беше грубо блъсната встрани; тя се подхлъзна върху парцала за миене и тупна тежко на задните си части. С високомерно изражение покрай нея премина Жак Дюбоне. Той изобщо не обърна внимание, че калните му ботуши оставяха мръсни следи върху лъщящия под. Почти беше отминал Ал, когато се обърна и запита със заповеднически тон: „Къде е докт…“. Последната дума увисна на езика му, защото парцалът за миене го плесна през лицето и се уви около главата му. С едно движение той смъкна гнусната дрипа. Мръсната вода беше напоила дрехите му от горе до долу. Пуфтейки и плюейки, той плъзна ръка под палтото си и със светкавично движение извади тънък, дълъг сгъваем нож.

Алена отстъпи назад. Все още държеше кофата в ръка. При вида на мъжа тя неволно се разкиска. Но в този миг две черни ръце внезапно я приклещиха отзад. Тя се опита да се освободи, като риташе силно и при това избълва куп неприлични, гневни слова, които биха накарали дори някой хамалин да почервенее от срам. Нанасяше удари с ръце и крака около себе си, докато Жак Дюбоне се приближаваше бавно с извадено острие на ножа. Лицето му беше изкривено в грозна гримаса.

— Стой! Какво става там! — извика Коул откъм стълбите и с бързи крачки се приближи към тях. Той тъкмо се канеше да напусне лазарета и беше облечен в парадна униформа. Дюбоне побърза да скрие ножа. Черният обаче не даваше никакви признаци, че ще отпусне клещите. Ръцете на Алена бяха като парализирани от неотслабващата му хватка. Кофата се изплъзна от ръката й и се търколи с трясък по пода. Коул застана непосредствено пред тях.

— Пускай! — нареди той.

Черният го гледаше втренчено, без да се подчини. Коул постави ръка върху кобура си, но в този миг Дюбоне изрече бързо няколко думи на език, неразбираем за Алена. Огромният мъжага се ухили и разтвори ръце. Алена падна тежко на пода. Болезнен вик се изтръгна от нея, тя с мъка си пое въздух. Очите на Дюбоне се присвиха в тесни процепи, когато я погледна по-отблизо.

— Познавам те от парахода! — изсъска той. — С теб имаме да си поприказваме още. Почакай само!

Алена с мъка се изправи на крака. Дюбоне свали подгизналата си връхна дреха.

— Виждате ли? Аз съм ранен, капитане! Дошъл съм тук, защото се нуждая от лекарска помощ, а този нещастен малък кучи…! — Той прекъсна изречението си, защото Алена се стрелна към него със свит юмрук, но Коул успя да я хване тъкмо на време отзад за панталона. При това той вероятно я беше ощипал, защото тя изписка болезнено и се опита да се освободи с всички сили.

Но Коул я беше хванал здраво и я дръпна назад.

— Ти си тук, за да чистиш! Виж само какво си сторил!

— А вие какво смятате, че правех, когато влезе онова глупаво магаре! Не можеше ли поне да си изтрие краката?

Един бърз поглед към преддверието подсказа на Коул, че възмущението на Ал не беше съвсем безпочвено. Но като лекар той трябваше да се погрижи преди всичко за болния.

— Дайте да видя! — Той дръпна окървавения ръкав нагоре и погледна ризата.

— Но това ми прилича на удар от сабя! — учуди се той и погледна отвисоко дребния мъж. — Къде ви раниха?

— А! — каза Жак Дюбоне и махна с ръка. — Купих една къща извън града. Някоя си госпожа Хоутърн не можела да си плати дълговете. Жената не искаше да напусне къщата, шерифът също не можа да се справи с нея. И така, отидох лично. Когато исках да й връча заповедта за напускане, тя внезапно извади сабя иззад гърба си и ме клъцна. Сега шерифът ще трябва да я арестува. — Той се засмя злорадо. — Добре я наредих оная вещица!

— Проклет главорез! — избухна Алена, но един остър поглед на Коул я накара да млъкне.

— Точно се канех да си вървя — каза ядосано Коул. — Но няколко минути мога да отделя. Елате, ще ви почистя раната и ще сложа малко йод. Порязването не е дълбоко. Една по-стегната превръзка ще е достатъчна.

Алена побърза да се заеме с отстраняването на следите от случката. Когато свърши, тя събра инвентара си и си взе шапката. Капитан Лейтимър вече твърде често обещаваше да прилага възпитателни мерки. По-добре да не му се мярка пред очите и да не го предизвиква.

Когато се прибра вкъщи, все още беше много ядосана. Така тресна вратата след себе си, че прозорците иззвънтяха. Насочи се направо към кухнята. Дулси стоеше до печката и бъркаше нещо в една тенджера.

— Днес щях да избия няколко от проклетите янки! — каза тя и захвърли ботушите си в ъгъла.

— Какво приказваш, дете? Малко ли ти се струпа досега на главата, а? — изръмжа Дулси.

— Цяла сутрин пълзях на колене и търках, а на всичкото отгоре онзи нещастен янки ми се развика, ощипа ме по задника и ми се закани. Идеше ми да го застрелям!

Уж случайно Роберта се завъртя в кухнята и успя да чуе последните думи.

— Какво ти става, Алена?

Тя никога не беше виждала малката си братовчедка толкова ядосана.

— Бясна съм! Ако изобщо знаеш, какво означава това! Освен това съм в правото си. Всеки съдия би го потвърдил.

— Какви съдии бълнуваш?! — извика Дулси, застанала с ръце на хълбоците. — Къде се е забъркала пак нашата малка мис Алена? Хайде, кажи ми!

— Досега още никъде — отвърна Алена наперено. После взе една обелена ряпа, размаха я във въздуха и отхапа. — Но тепърва има да се чудите. Ще се погрижа този Дюбоне да прокълне деня, когато е срещнал за пръв път мисис Хоутърн.

— Да не би да говориш за онази възрастна дама, която понякога идва в магазина на татко? — попита Роберта.

Алена наостри слух.

— Ти я познаваш?

— Е, да, малко, но тя идва обикновено, когато не съм там — заусуква Роберта. Не беше сигурна доколко може да се довери на Алена.

— Но знаеш къде живее — настоя Алена.

— Не точно. Мисля, че някъде около старата крайбрежна улица…

Алена взе ботушите си и ги обу.

— Все ще я намеря, ако ще да търся цяла нощ!

— Престани, Лени. Не се дръж като луда! — помоли я уплашена Роберта.

Но Алена нахлупи смачканата си шапка и се ухили.

— Зависи какво разбираш под лудост, Роби. Във всеки случай не смятам, че е лудост да се утрепят няколко от онези проклети мошеници.

Преди да напусне къщата, тя отиде до стаята си и изрови от шкафа армейския пистолет на баща си. Беше „Колт“, калибър 44, с дълга цев. Оръжието беше доста тежко, но тя умееше да борави много добре с него. Алена пъхна пистолета в кожената си торба и я метна през рамо. Всъщност нямаше намерение да го използва, но все пак реши да вземе и торбичката с барута, фишеците и кутийката с куршуми.

Беше изминал повече от час, откакто Алена беше излязла, когато Коул Лейтимър пристигна при семейство Крейгхъг.

— О, капитан Лейтимър — усмихна се широко Роберта. — Мислех вече, че съвсем сте забравили за мен, горката.

— Съжалявам, Роберта, но не съм тук за удоволствие — отвърна той с възможно най-нежен тон. — Ако Ал е вкъщи, бих искал да разговарям с него.

— Ал? — Роберта стоеше като гръмната. Тя никога не би предположила, че Алена е в състояние да отклони вниманието на капитана от нея. Но прикри раздразнението си зад гримаса на упрек и каза със срамежливо спуснати клепки: — Но вие не искате да кажете, че сте дошли само заради този невъзпитан хлапак, нали? Аз стоя сега пред вас и си мислех, че искате да видите мен. О, капитане!

— Моля за извинение — отговори Коул, — но днес в лазарета момчето изсипа кофа с мръсна вода върху един мъж.

Този път ужасът на Роберта беше истински.

— Искам само да разменя няколко думи с Ал. Тук ли е той? — каза нетърпеливо Коул.

— За съжаление не, капитане. — Роберта се усмихна замислено. — Излезе преди малко.

— Каза ли къде отива? Трябва да изясня този въпрос, преди да дойде в понеделник на работа. Не мога да допусна това да се случи още веднъж.

Роберта премисли бързо дали трябваше да разкаже всичко на Коул, или беше по-добре да се престори, че не знае нищо. Във всеки случай не биваше да позволява на Коул да я хваща в лъжа.

— Едно ще ви кажа, капитане, никога не бях виждала досега момчето толкова раздразнено. Наистина, той уплаши мен и Дулси до смърт. Бръщолевеше разни глупости, че щял да застреля някакъв си Жак Дюбоне. Кълна се, че е на път да си навлече големи неприятности.

Коул донякъде се чувстваше отговорен за момчето.

— Накъде отиде Ал?

— Там надолу, все по реката. — Роберта излезе на верандата и показа с ръка посоката. — Ще яздите около миля, след това ще свиете на север и ще продължите още една-две мили. Не можете да пропуснете къщата. Тя е дървена, със стръмен покрив.

Когато Коул тръгна, тя положи ръката си върху неговата.

— Ще бъдете внимателен, нали? Ал е доста добър стрелец, а днес се закани, че с удоволствие би ви застрелял.

— Малък вироглав негодник! — изсъска Коул през зъби. Не беше ли казал Дюбоне, че ще се яви с шерифа при мисис Хоутърн? По всичко личеше, че Ал вършеше нещо, което можеше да му струва твърде скъпо.