Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (8)

Глава осма

Петъчната сутрин започна за Алена с невъобразим хаос. Тя се успа, а от там нататък всичко тръгна с главата надолу. Метлите й се струваха оловно тежки както никога досега. Отстъпвайки назад, тя се препъна в кофата с мръсна вода. Мътните струи се изляха отгоре й, докато тя риташе, паднала на пода. Потърка наранените си лакти и с тихи проклятия се изправи на крака. С периферното си зрение зърна капитан Лейтимър, който искаше да провери откъде идва този шум. Без съмнение смяташе да я постави на място с някоя остра забележка заради несръчността й. Алена едва не хвърли кофата по него. Когато той си тръгна, тя се изплези подире му и се зае да изстисква мръсната вода от дрехите си. Можеше да мине и без бащинските му наставления.

Около обед тя намери време да се осведоми за състоянието на Боби Джонсън. Той все още беше под влиянието на високата доза морфин, която по време на лечението трябваше да намалява болките му и да го успокоява. Алена беше доволна, когато разбра, че е жив.

В ранния следобед тя отново привлече критичните погледи на капитана върху себе си. Лъскаше последния прозорец, когато усети, че той я наблюдава замислено, а това никак не й беше по вкуса. Разбира се, всеки янки можеше да разгадае маскарада й, но тя предполагаше, че капитан Лейтимър просто се отвращава от мръсните й дрехи. Друго, изглежда, не го интересуваше.

Тя се направи, че не го забелязва, и продължи да работи, докато той се приближаваше. Когато застана плътно зад нея, тя се обърна и зае отбранителна поза.

— Не се плаши, нямам намерение да те бия — каза кротко Коул. — Поне засега.

Алена обърса нос с ръкава си, като придружи това действие със съответното подсмърчане.

— Баща ми ме е учил никога да не се обръщам с гръб към янките. — Те презрително изгледа Коул от горе до долу.

— Вероятно изпитваш големи трудности да спазваш това правило тук, при наличието на всички тези войници от Северните щати — каза Коул с натежал от подигравка глас.

— Вярно е, янки — Алена бръкна в джоба си и издърпа едно мърляво парче плат, в което издуха шумно носа си. — Тук почти няма местенце, където да не си принуден да се чепотиш пред непознати.

— Свърши ли? — запита нетърпеливо Коул. — Имам още една работа за теб, макар че изобщо не ми се ще да ти я възлагам.

— Мога да си представя — изпъшка театрално Ал. — Или не ви харесва външният ми вид, или ще искате нещо от мен. Сега пък какво има? Още мръсотии на янките ли има за бърсане?

Коул се изсмя хладно. Непрекъснатото мърморене постепенно беше започнало да го изнервя, но тъй като познаваше чувствителния характер на Ал, той го смяташе по-скоро за дърдорко. Момчето постоянно си просеше някое наказание или по-остра дума. Но пък полагаше толкова усилия, че Коул беше решил да не предприема нищо. Той се овладя и не обърна внимание на нахалния въпрос на Ал.

— Нещо по-гадно, опасявам се.

Алена изтръпна вътрешно. Тя се беше зарекла, че ще е по-добре да напусне работа, отколкото да почиства помещението, в което лекарите ампутираха крайници. Стомахът й нямаше да го понесе.

— Ела с мен! — Коул тръгна към вратата и се извърна към Алена, която стоеше нерешително. Той заповяда остро: — Хайде, тръгвай! Недей да стоиш там като истукан.

Алена кипеше от гняв. Мъжът явно познаваше уязвимите й места.

— Мислех, че ще ходите днес следобед при Роберта! Защо се мотаете още тук?

Коул учудено повдигна вежди.

— Струва ми се, че информацията ти е погрешна.

Алена сви рамене.

— Вчера доста бързахте да стигнете при семейство Крейгхъг. Тогава си рекох, че искате да виждате Роберта възможно по-често…

— Аз съм тук преди всичко, за да се грижа за ранените, а не за да гоня дамите в околността, колкото и приятно да е това. А ти… — погледът му се впи в сивите очи на Ал, — ти си тук, за да почистваш. Хайде, тръгвай!

За голямо облекчение на Алена те се изкачиха до третия етаж, където досега не й бяха разрешавали да влиза. Беше горещ ден и тук, горе, беше още по-задушно. Пот струеше от всичките й пори, памучната й риза лепнеше по раменете и по гърба. Между гърдите й се стичаха ситни капчици. Тя трябваше да прояви желязна воля, за да не се почеше. Жегата измъчваше дори и Коул в безупречната му униформа и лъснатите до блясък ботуши.

С прекалено големите си обувки Алена се мъчеше да върви в крак с капитана, който правеше твърде широки крачки. Тя го последва през едно обширно помещение. След това влязоха в стаичка, където на малка писалищна маса седеше някакъв сержант. В края на къс коридор имаше врата, която стоеше полуотворена. Зад вратата беше събрано цяло отделение войници от Северните щати, които играеха карти. Зад сержанта един войник стоеше на пост пред друга врата. Беше задушно. Куртките на войниците бяха пропити с пот. Когато сержантът съзря капитан Лейтимър и Алена, той обърса веждите си с една червена носна кърпа, кимна на Коул и се надигна, за да отключи охраняваната врата.

Те надникнаха в помещение, което беше двойно по-голямо от помещението на партера. Беше пълно с легла, на които лежаха войници от Конфедерацията. Мнозина от тях носеха още сивата униформа с отличителните знаци. Някои лежаха неподвижно и гледаха апатично в тавана. Други се въртяха и стенеха в леглата си. Един млад войник, чието легло стоеше близо до вратата, се раздираше от кашлица, като че дробовете му щяха да изхвръкнат от гърдите. Когато влязоха, той се опита да се усмихне с треперещи устни. Но нов пристъп на кашлица прекрати опита. Алена знаеше, че тези мъже бяха пленници, които чакаха тук своето оздравяване, преди да бъдат откарани в затворите на Шип Айлънд и Форт Джексън.

— Това тук е Ал — заяви Коул на мъжете. — Той ще почисти помещението ви. — Посегна зад себе си, за да издърпа момчето напред, но ръката му беше отблъсната яростно.

— Махнете ръцете си от мен! — скара му се Алена. — Не ме закачайте, янки, иначе ще си имате неприятности!

Един висок, недодялан войник се затресе от смях.

— Охо, капитане, къде заловихте това диво зверче?

— При една разправия с няколко наши войници — отвърна Коул делово. — Погрешно сметнах, че нашите хора имат числено превъзходство, но сега знам, че съм ги спасил от голяма беда.

От дъното на помещението загърмя гласът на един разплут мъжага.

— Хей, малкия, защо всъщност работиш за янките? Майка ти не те ли е научила на нещо по-добро?

— Опита се. Но в края на краищата трябва да се живее от нещо, нали? — отвърна Ал и сви рамене.

Мъжът се облегна назад в кревата си и замислено се почеса по брадичката.

— Изглежда, не те хранят достатъчно. Обикновено такъв малък сополанко като теб седи още в скута на мама. Може би наистина си твърде млад, за да го разбереш, но честните хора предпочитат да умрат от глад, отколкото да вършат работата на смрадливите янки.

Ал небрежно се приближи до мъжа и посочи отпадъците, които се търкаляха около кревата му.

— Това не е мръсотия от янките, мистър. Това е вашата собствена мръсотия!

Мъжът се надигна заплашително, но сивите очи го гледаха невъзмутимо.

Останалите войници се изкикотиха сподавено. С почервеняло от гняв лице мъжът се развика:

— Хващай се на работа! Иначе ще ти нажуля задника с дръжката на метлата!

Погледът на Алена като че случайно се премести върху здравия крак на мъжа. Другият беше стегнат с дълга дървена шина.

— Хайде, опитай Джони, но рискуваш да се сдобиеш с още един дървен крак!

Опасенията на Коул относно сигурността на момчето се разсеяха без остатък след тази кратка словесна престрелка. Ал беше като малко бойно петле, което залагаше всичко на една карта.

Алена се огледа, когато от едно помещение в другия край на болничната стая се появи възрастен мъж с квадратна фигура. С тих ужас тя разпозна доктор Брукс — домашния лекар и приятел на семейство Крейгхъг.

— Капитан Лейтимър! — извика той. — Ако имате минутка време, бих ви помолил за съвет.

Лекарят се приближи до кревата на един войник и поговори тихо с него, после отметна чаршафа, с който беше завит. Алена дори не се опита да различи дали войникът имаше друго покритие на тялото, освен коремната превръзка. Но в желанието си да не гледа натам тя се извърна рязко и се сблъска с капитана.

— Ал! — извика той и посегна към нея, за да я предпази от падане. — Какво ти е?

— О, това е само от горещината — промърмори извинително тя.

— Тогава си свали горната дреха, по дяволите. Направо ще се свариш!

Той посегна да разкопчае горните копчета на ризата й, но ръката му беше отблъсната със силен плясък.

— Не ви ли казах — долу ръцете!?

Тя почти крещеше. Един стол се преобърна с трясък. Следван от сержанта, часовият влетя в стаята, готов да задуши всякакъв бунт още в зародиш. Коул стреснато гледаше момчето и потъркваше ударената си ръка.

— Почакай, Ал — скръцна със зъби той. — Само почакай!

— Аз ви предупредих, нали така? Не ме докосвайте! Ако не ме послушате, вината ще си е лично ваша.

— Ал! — Кокалестите скули на Коул потръпваха от гняв. Сините му очи се бяха свили в тесни процепи. — Изобщо не си даваш сметка колко възмутително е поведението ти!

Ал се задоволи да отвърне само с леко помръдване на раменете. Накрая Коул се обърна към сержанта.

— Всичко е наред. Можете да си вървите. Но не изпускайте от очи този малък вироглавец. Че като нищо може да предизвика нова война.

След един последен предупредителен поглед към Ал той се отдалечи, за да разговаря с доктор Брукс. Алена се зае с почистването на стаята. Наведе се, за да събере няколко томчета със стихове, които лежаха разпръснати около едно легло.

— Хей! — изстена войникът, който лежеше там. Беше твърде слаб, за да повдигне глава от възглавницата. — Ти от този край ли си?

— От горното течение съм — отвърна тя.

— Тогава може би познаваш едно момиче, което живее на около десет мили от Александрия? — попита той със свистящи гърди. Очите му светеха, изпълнени с очакване. — Тя беше красиво дребно създание, не по-висока от теб. Понякога даваше на нашата дружина по нещо за хапване. — Той преглътна с мъка. — И ни оставяше да пренощуваме в плевнята. Така и не научих името й, но при нея имаше един огромен чернокож, който винаги беше нащрек. Пазеше я като хрътка. Тя го наричаше Саул.

Алена се обърна с гръб към него и промърмори:

— Всички хора там се изнесоха. Тя вероятно е заминала с другите.

— Жалко. — Войникът се закашля, след което продължи: — Мислех си, че може би… когато войната свърши и изляза от затвора… ами, мислех да отида пак нататък… Тя беше истинска малка дама. Делеше всичко с нас, пък и тя самата нямаше много. Щеше ми се да изразя по някакъв начин благодарността си към нея.

Ръцете на Алена трепереха. Там лежеше един млад мъж, един човек, който скоро щеше да изчезне зад стените на затвора. Как можеше да му каже, че всичко, което беше останало от онова момиче, сега стоеше пред него във вид на кльощаво, опърпано хлапе?

Тя се сепна, когато усети една ръка върху рамото си. Ужасно притеснена, погледна в лицето доктор Брукс.

— Значи ти си момчето, с което капитан Лейтимър ме предупреди да внимавам — засмя се той. — Доста трудно го убедих да те изпрати тук.

Той намигна дружелюбно, когато Алена го погледна право в очите, но от изненада долната му челюст увисна до гърдите.

— Господи!

Алена знаеше, че я е познал. С една гримаса тя му каза безмълвно да не я издава пред останалите. Когато се овладя, доктор Брукс се прокашля уж случайно и отиде обратно при Коул. Хвана по-младия си колега под ръка и тръгна с него към вратата.

— Има още нещо, което исках да обсъдя с вас, капитане. Морфинът ни е на привършване…

С тези думи двамата излязоха в преддверието. Алена пое дълбоко въздух. Доктор Брукс щеше така ревностно да пази тайната й, както се грижеше и за оздравяването на войниците на Конфедерацията.

Лек повей погали лицето на Алена и внезапно я накара да си припомни къде се намира. Усети колко по-хладно беше тук, отколкото в която и да е друга болнична стая на лазарета. Тя повдигна глава и видя един отворен капак високо горе на тавана.

— Тъпите янки още не са загрели — изхили се разплутият войник, с когото Алена се беше заяла преди. — Те са ни заврели тук, за да не бягаме през прозорците, но не са се усетили, че това е най-хладното място в лазарета.

Доктор Брукс влезе отново в помещението и погледна Алена с бледосините си очи.

— Бих искал да разменим няколко думи на четири очи, Ал, но първо си свърши работата.

 

 

В събота Алена работеше под надзора на Роберта в магазина на вуйчо си. Тъй като до петък вечер се справяше с всичките си задължения в лазарета, капитанът й беше дал почивка в събота. Когато Роберта разбра това, тя нагласи нещата така, че на Алена не й оставаше нищо друго, освен да предложи „доброволно“ помощта си. Самата Роберта цял ден отблъскваше настойчиви предложения, докато пъргавият й ум беше зает със счетоводни сметки. Тя седеше на писалището на баща си и се радваше, че янките се увъртаха изключително около нея и не обръщаха внимание на невзрачното момче, което подреждаше магазина и бършеше прах.

Неделята беше посветена на ходенето на църква и на поддържането на добрите съседски отношения. Но Алена не придружаваше семейство Крейгхъг, тъй като нямаше с какво да се издокара. Все пак по този начин можеше да се освободи за няколко часа от бдителния поглед на Роберта и от хапливите й подигравки. Дулси и семейството й ходеха в тяхната си църква и обикновено това продължаваше целия ден. През тези часове на покой Алена се къпеше и се парфюмираше. Обличаше най-хубавата си, макар и старомодна рокля и се наслаждаваше за кратко на възможността да бъде жена.

Беше ранен следобед, когато тя погледна през предния прозорец и за свой ужас съзря капитан Лейтимър, който яздеше по пътя към къщата.

Изпаднала внезапно в паника, Алена изтича в стаята си. Там бързо свали роклята и обувките и навлече омразния мъжки панталон и отвратителната риза. Ботушите бяха достатъчно високи, за да скрият чорапите на краката й. Набързо натри лицето си с мръсната смес, която държеше винаги под ръка. Старата шапка щеше да прикрие чистите й коси. Нямаше да й стигне времето да омаже и тях, дори да се беше насилила да го стори.

На вратата се позвъни. След кратко изчакване — отново. Алена затаи дъх. Тя се надяваше, че капитанът ще си тръгне. Най-сетне чу стъпките му на верандата. Изчака още известно време, като броеше секундите. През балконската врата не можа да открие и следа от капитана и коня му.

Пристъпи на пръсти, за да не вдига шум с ботушите и заслиза по външните стълби. За да изключи всякаква възможност за неочаквана среща с Коул, тя се затича през храстите към задната част на къщата. Тогава съзря конюшнята и хукна към нея. През главата й мина мисълта да оседлае бързо Ол Тар — стария впрегатен кон, и да се спусне към един страничен ръкав на реката, където никой нямаше да я притеснява. Точно когато се канеше да премине през широко отворената врата на конюшнята, тя хвърли още един поглед през рамо. В следващия миг се блъсна с пълна сила в капитан Лейтимър, който стоеше с гръб към нея до водната помпа. Ударът беше толкова силен, че Алена изгуби равновесие и се приземи на пода на конюшнята, покрит с конски тор.

Вцепенена от ужас, Алена видя как Коул също се изтъркаля и проклинайки, скочи на крака. Очите му святкаха гневно, когато разпозна малкия си нападател. Алена искаше да избяга, но Коул мигом хвана ръката й.

— Нещастен малък сополанко! — ругаеше той. — Какво означава всичко това?

Пръстите му болезнено се бяха впили в лакътя й. Панически страх обзе Алена, когато се сети, че в бързината беше забравила да свали корсета и дамското долно бельо. Памучната риза издаваше цялата закръгленост на гърдите й, а корсетът пристягаше още повече тънката й талия. Ако Коул докоснеше определени места по тялото й, нямаше да има вече никакво съмнение. В критичната ситуация тя потърси изход в невъздържания си език.

— Махнете ръцете си от мен, янки! — изкрещя тя. — Нямате право да ме докосвате!

Той гневно пусна ръката й. С последните остатъци от куража си Алена прегърби рамене и скръсти ръце пред гърдите си. Тя бавно се отдалечи от Коул Лейтимър, търсейки прикритие в сянката на сградата.

Коул съжаляваше малко за своята избухливост.

— Извинявай — каза той и изтупа прахта от дрехите си. — Това беше случаен сблъсък, нали?

— Разбира се — призна Алена с облекчение. — Не ви видях в тъмното.

— От какво бягаше всъщност? — попита подигравателно Коул. — Май те беше страх, че идвам да те викам на работа?

— Аз не се плаша от работа — отвърна Алена високомерно.

— Може и така да е — каза помирително Коул.

Той разкопча куртката си до половината, обърна яката си навътре и изми на помпата ръцете и лицето си.

— Исках само да напоя коня си тук, преди да тръгна обратно. Имам няколко свободни часа и реших да посетя Роберта.

Той не можа да види как лицето на Алена се сгърчи презрително, защото се наведе напред да полее врата си с вода. След като се избърса и сложи фините ръкавици за езда, той се огледа за шапката си. Откри я пред вратата на конюшнята, изтупа я и се върна при Алена.

— Но тъй като я няма, ще трябва да се връщам. Предай на Роберта, че съм я търсил. — Той гледаше как лъжемомчето си тръгна със странно приведени рамене. — Какво става с теб? — подвикна той след него.

— Боли ме ръката — отвърна Алена троснато, с упрек в присвитите очи.

— Ако съм ти причинил болка, моля да ме извиниш. Но и ти ми дължиш извинение, защото всъщност ти ме събори. — Той стоеше в очакване. Светлосините му очи проблясваха весело.

— Добре де — каза с нежелание Алена. Тя си представи с какво удоволствие би го ритнала в задника.

Изведнъж лицето на Коул придоби изненадан израз. Той се наведе напред и подуши.

— О, небеса! Ти на момиче ли искаш да се правиш? Миришеш, като че си се къпал във вана, пълна с парфюм.

Сърцето на Алена заби в гърлото. Тя отчаяно търсеше отговор.

— Ами — успя да каже накрая. — Вината е на Роберта. Сметна, че мириша лошо, и ме поля с розова вода.

Коул се изхили.

— Сега разбирам защо искаше да избягаш от мен. — Той хвана юздите, положи със замах шапката си и закопча куртката. — Не се притеснявай, Ал, на никого няма да кажа. Но на твое място не бих се появил така в лазарета.

Алена го изгледа враждебно. След това го последва до предната страна на къщата, за да види дали наистина щеше да си отиде. Тъкмо завиваха на ъгъла, когато се появи каретата на семейство Крейгхъг.

— Я гледай! Капитан Лейтимър! — извика радостно Роберта и му помаха с ръка. — Какво ви води при нас? — Усмивката й се превърна в гримаса, когато съзря Ал. — Само не казвайте, че сте дошъл, за да видите Ал!

Коул галантно й подаде ръка при слизането.

— Имах няколко свободни часа и се надявах да ви видя тук.

— Ъ-хъм! — Ангъс Крейгхъг се прокашля шумно и слезе преди жена си от каретата, за да й помогне. — Съжалявам, капитане, но дъщеря ни днес ще остане вкъщи.

— Но, татко! — нацупи се Роберта и се накани да му възрази, ала един строг поглед на баща й я накара да млъкне. Тя не искаше да се стига до разправии, защото се опасяваше, че капитанът би преустановил по-нататъшните си посещения.

— Ще ходим на гости у приятели, които настояват Роберта да дойде с нас.

Това си беше чиста лъжа и Ангъс Крейгхъг го знаеше много добре, но днес той беше твърдо решен да не се поддава на прищевките на Роберта. И дума не можеше да става на този янки да се гледа като на възможен зет. Той беше готов да прости почти всичко на дъщеря си, но една женитба с този офицер щеше да дойде наистина прекалено много.

Роберта се насили да се усмихне чаровно.

— Надявам се, че не се е наложило да ни чакате твърде дълго, мистър Лейтимър.

Срещу това изказване баща й не можеше да възрази. Целта беше преди всичко да се печели време.

— О, аз се занимавах толкова време с онзи там, че накрая взе да ми омръзва — каза Коул и се изсмя.

— Ал ли имате предвид? — Роберта веднага стана подозрителна и хвърли бърз поглед към момчето. — И какви ви ги наприказва той?

— Убеден съм, че с удоволствие ще ви разкаже всичко сам.

Коул млъкна и погледна към бащата на Роберта, който грубо му обърна гръб. Явно гостоприемството на семейство Крейгхъг си имаше своите граници.

Коул не искаше да предизвиква семеен скандал и затова каза със съжаление:

— Опасявам се, че сега ще трябва да ви напусна. И без това вече закъснявам.

С тези думи той скочи на седлото и докосна с върха на пръстите си периферията на шапката си.

— Довиждане, мис Крейгхъг! — И извърнат към Ал, добави: — А теб ще видя утре в лазарета!

Роберта прикри разочарованието си и го дари с любезна усмивка.

След като Коул си замина, Роберта изчака родителите й да се приберат в къщата. Тогава се нахвърли яростно върху Ал. Струваше й големи усилия да говори с тих глас, но интонацията й беше остра и обвиняваща:

— Какво, по дяволите, си правила с капитан Лейтимър, малка отрепко? Ако си му разказала за мен…

Алена се престори на самата невинност.

— Господи, просто не разбирам какво ми стана! — Тя знаеше от какво се опасява братовчедка й и искаше да се наслади изцяло на отмъщението. Реши да подържи Роберта още известно време под напрежение.

— Алена Макгарън! Ще ти оскубя косите косъм по косъм! — заплаши Роберта, но братовчедка й отвърна само с повдигане на рамене.

— Най-лошото обаче не е това, което казах, а това, което сторих.

Роберта разтвори широко очи, мислите й се объркаха.

Алена смутено облиза устните си, като че изпитваше съчувствие към страданието на братовчедка си.

— Сборичкахме се в конюшнята! — каза тя небрежно. — Той дори хареса парфюма ми!

— Лени! — Гласът на Роберта едва не пресекна. — Ти се подиграваш с мен! Знам го! Ако не ми разкажеш веднага всичко, ще съжаляваш!

— О, успокой се! — каза Алена властно. — Изглеждаш, като че ли ще се пръснеш всеки миг. Та аз, без да искам, така се блъснах в него, че той падна по корем!

— Мисли му, ако това не е всичко! Мисли му, ако криеш нещо от мен! — заплаши Роберта и остави Алена сама.