Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (10)

Глава десета

Отдавна вече бе престанало да вали, но улиците и пътищата приличаха на блато. Алена се мъчеше отчаяно да накара стария си кон да върви по-бързо. Тя удари Ол Тар с една върбова пръчка, но единственият резултат беше, че конят за кратко премина в тръс, който раздруса всичките й кости.

В един момент вече не можеше да продължи, защото калният път беше свършил. Алена зърна къщата на мисис Хоутърн през гъстия храсталак. Пред нея стояха два файтона. Единият от тях беше елегантен, четириместен, с гюрук. От това Алена заключи, че Жак Дюбоне беше пристигнал преди нея, а другият файтон принадлежеше на шерифа. Тя се спусна от коня и се запромъква боса покрай дълъг жив плет, докато накрая сред дивите лози пред нея се откри фасадата на къщата. Веднага разпозна Дюбоне, който дори беше намерил време да се преоблече. Огромният негър се беше облегнал тежко на файтона. Недалеч от Дюбоне, в подножието на външните стълби, стоеше друг мъж, чието телосложение беше почти толкова здраво, колкото на негъра. Това трябва да беше шерифът.

Горе на стълбите стоеше висока белокоса жена на около шейсет години. Осанката й беше горда, почти високомерна, а ръката й властно почиваше върху дръжката на сабя. Тук нямаше нужда от много думи: тя щеше да използва сабята, ако някой се приближеше.

Алена продължи приведена покрай живия плет, докато стигна до задния край на къщата. Шмугна се през един процеп в плета и потърси място, откъдето, скрита зад ниските храсти, можеше да наблюдава сцената, без да изпуска нито дума.

Дюбоне размахваше енергично ръце и по всичко личеше, че иска да подтикне шерифа към действие.

— Нали ви казвам, че притежавам всички документи. От тях недвусмислено се вижда, че съм купил тази къща от банката!

При тези думи той извади цял куп книжа от джоба на палтото си.

— Ето, вижте, шерифе, всичко е редовно! Затова настоявам незабавно да арестувате тази жена!

Шерифът явно не бързаше толкова да премине към действие. Той колебливо пъхна голямо парче тютюн за дъвчене между зъбите си. Това разгневи още повече Дюбоне.

— Е, хайде, ще сторите ли нещо или не?

— Ами… — каза шерифът нерешително. — Аз просто исках да чуя какво ще каже дамата за цялата тази история, но вие не й давате думата, мистър Бони.

— Дюбоне — поправи го гневно Жак. — Но какво би могла да стори жената срещу това тук, шерифе! — Той размахваше книжата под носа му. — Призовавам ви да пристъпите към действие. В противен случай ще бъда принуден да се обърна към вашите началници.

Намръщен, шерифът свали шапката си и пристъпи плахо към стълбите, на които стоеше жената.

— Съжалявам, мадам, но трябва да изпълня задълженията си, точно както каза този мъж.

— Разбира се, шерифе — отговори жената с глас, който звучеше дрезгаво и твърдо, но въпреки това тембърът беше някак приятен. — Но се питам дали Дюбоне ви е известил колко добре умея да се справям със сабята на покойния си съпруг.

Шерифът със съжаление поклати глава.

— Бих предпочел да запазите спокойствие и просто да дойдете с нас.

Жената гордо вдигна повехналата си брадичка.

— При цялото ми уважение към вас, ще трябва да откажа. Аз добре познавах майка ви — тя беше прекрасна жена. Чудя се какво би казала, ако можеше да ви види сега!

— Ами, мадам, ъъъ, искам да кажа… аз… — запелтечи шерифът и силно се изчерви.

— Вашата работа е да осигурявате справедливост и ред — изкрещя Дюбоне и направи крачка напред. — Аз съм заплатил на банката куп пари за тази къща. Няма да се оставя да ме будалкате така. Арестувайте моментално дъртата!

— За какви дългове говорехте одеве, млади момко! Та аз ги изплатих преди повече от шест месеца — заяви мисис Хоутърн с ледено изражение на лицето. — Притежавам дори разписка…

— Ха-ха! Разписка! Това вече го казахте, но досега не съм видял и помен от нея.

Жената продължи да говори, като че изобщо не е била прекъсвана:

— … разписка с подпис и печат от банката, както си му е редът.

— Хайде, хайде, такова нещо изобщо няма! — извика Дюбоне и се осмели да направи още една крачка напред.

— Във всеки случай, сър — каза възрастната дама с невъзмутима усмивка, — ще видите какво ще ви се случи, ако стъпите дори с единия си крак на стълбите.

Дюбоне се тресеше от гняв. Той каза бързо няколко думи, които шерифът и възрастната дама не разбраха, но Алена ги чу в своето скривалище и внезапно се досети, че Дюбоне беше казал нещо подобно малко преди чернокожият да я заклещи днес в лазарета.

И точно както предишния път, негърът се раздвижи след тази команда и се промъкна зад файтоните, за да заобиколи жената и да я хване отзад. Ръката на Алена се плъзна към кожената торба и издърпа бързо пистолета на баща й. Тя с треперещи пръсти провери дали оръжието е заредено и за по-сигурно вкара нов фишек.

По всичко личеше, че чернокожият търсеше начин да се приближи незабелязано към жената. През това време Дюбоне продължаваше да се заяжда с нея.

Алена се измъкна от храстите, застана срещу негъра и насочи пистолета към гърдите му. Тя полека опъна петлето. Мъжът се вцепени, когато чу щракането, и внимателно се заоглежда, докато най-сетне откри откъде идваше заплахата. Веждите му уплашено трепнаха. Постепенно по челото му избиха малки капчици пот, докато наблюдаваше втрещено дребния хлапак с големия пистолет в ръце. Алена му направи знак с оръжието да отиде при останалите и негърът тръгна без съпротива. Дюбоне видя първо своя слуга и като реши, че той не му се подчинява, започна да крещи заповеди на неразбираемия език. Тогава на сцената се появи Алена.

Шерифът се извърна към нея, а тя го поздрави с небрежно кимване.

— Здрасти на всички!

— Какво означава това? — избухна шерифът. — Веднага разкарай пищова, преди да е гръмнал, момче!

— И това може да се случи, ако не поотстъпите всички от верандата и не оставите на мисис Хоутърн въздух за дишане!

Дюбоне побърза да изпълни поставеното условие, но шерифът пропусна предупреждението край ушите си и постави единия си крак върху най-долното стъпало.

— Е, мисис Хоутърн…

Изстрелът от пистолета беше оглушителен. Шерифът отстъпи няколко крачки назад. Алена веднага запъна отново петлето и негърът, който тъкмо се канеше да се нахвърли върху нея, замръзна насред крачка. „Момчето трябва да си е загубило ума“, помисли си шерифът. Със стиснати юмруци, почервенял от гняв, той изрева:

— Проклет малък пикльо! Веднага хвърли пищова или ще ти нашаря с него задника, преди да те пъхна в килията! Тук си имаш работа със закона и…

Той замлъкна, когато се чу тропот от конски копита и силни викове. Конят и ездачът се приближаваха право към тях.

С изисканата гъвкавост на офицер от кавалерията Коул скочи от ситно пристъпващия кон.

— Какво става тук? — поиска да узнае той, докато завързваше коня.

— Не зная какво ви засяга това, мистър.

Шерифът изплю кафеникавочерна струя тютюнев сок върху тревата. Погледът, който хвърли към северняка, съвсем не беше приятелски. Коул пъхна ръкавиците си за езда в колана и уж случайно остави ръката си да почива върху кобура.

— Позволявам си да ви напомня, че в този край действа военно положение, сър! Това означава, че функционирането на цивилните служби е преустановено. За всички служебни действия, които се предприемат без разрешението на военния губернатор, можете да бъдете подведени под отговорност.

Шерифът изруга тихо и посочи към момчето.

— Аз дойдох дотук, за да изпълня своите задължения като служител на закона, а този нехранимайко взе да стреля по мен!

Алена отвърна на въпросителния поглед на Коул с невинно повдигане на раменете.

— Можех и да го надупча. — Тя посочи с оръжието негъра: — И онзи там можех да очистя, когато се прокрадваше изотзад към бедната стара жена.

— Прибери оръжието, Ал — заповяда Коул.

Алена положи готовия за стрелба пистолет върху парапета на стълбите, така че да й е под ръка. Тя не изглеждаше особено развълнувана. На първо време с удоволствие предостави на капитана възможността да се справи със ситуацията.

Коул се обърна.

— Питам още веднъж — каза заплашително той, — какво става тук?

Мис Хоутърн изпревари яростно жестикулиращия Дюбоне и обясни накратко за какво е спорът. Когато стана въпрос за разписката, Коул я прекъсна:

— Мога ли да видя бележката?

Възрастната дама го погледна хладно.

— Защо трябва да се доверявам на един янки?

Тогава се намеси Алена.

— Той наистина е само някакъв си янки, но мисля, че може да му се вярва. Поне не е по-лош от другите.

— Това звучи доста убедително, но ти толкова добре ли го познаваш, детето ми?

— Във всеки случай не съм приятел на оня там — отвърна Алена, поглеждайки към Дюбоне. — Следователно съм на ваша страна. Капитана го познавам от лазарета. Той закърпва там ранените.

Мисис Хоутърн се замисли за миг и взе решение. Бръкна в пазвата си, извади оттам една хартийка и я подаде на Коул.

— Сметнах, че на моята възраст това е най-сигурното скривалище — обясни тя.

Коул трябваше да се овладее, за да не се усмихне.

— Разбира се, мадам.

Той разгърна листа и го прочете внимателно.

— Нещата изглеждат наред, шерифе — каза той след малко и хвърли още един бегъл поглед. — В банката вероятно са се заблудили.

— Не! — извика Дюбоне и размаха документите си. — Аз съм придобил този имот по законен път!

— Ако това е истина, банката трябва да възстанови парите ви, сър. От бележката на мисис Хоутърн става ясно, че имотът й не е обременен с дългове. Разписката е издадена много преди вашите документи да бъдат изготвени. — Коул се отдалечи от него. — Шерифе! По всичко личи, че тук има някакво недоразумение.

Дюбоне беше позеленял от гняв.

— Този път вие и мръсният хлапак печелите! Но почакайте само! Аз, Жак Дюбоне, ще се погрижа лично синята униформа да ви струва главата!

Капитанът го погледна ледено.

— По принцип моята задача е да спасявам живот, сър. — Гласът му беше тих и мек като коприна. — Но в особени случаи мога да направя и изключение.

Дюбоне се разкъсваше между жаждата си за мъст и здравия разум, който му подсказваше, че моментът е неподходящ. В крайна сметка той се оттегли при файтона си.

— В понеделник сутринта ще бъда в банката, за да уредя този въпрос. След това ще имам да ви прошепна нещо, господин капитан!

Той даде знак на чернокожия си слуга, който седеше върху капрата, и двамата напуснаха мястото на поражението си.

Коул каза на шериф Бейскъмб:

— Ако мисис Хоутърн е съгласна, ще представя следващата седмица разписката в банката и ще изискам експертиза. А колкото до момчето, шерифе, моля ви да разберете, че той искаше само да защити тази дама. Не е имал нищо лошо предвид.

Шерифът се почеса по тила.

— Ами, не знам със сигурност…

— Добре! — Коул взе решение вместо него. — Момчето работи под мое наблюдение в лазарета, ако искате по-късно да го разпитате.

Шерифът отстъпи с неудоволствие.

— Е, хубаво. Но за в бъдеще внимавай с пищова, момче! — Той се ухили на Коул и на мисис Хоутърн. — Ще се погрижа за тази работа. Ще видим какво се крие зад всичко това. Следващия път няма да се оставя този Дюбоне да ме разкарва напразно дотук! Желая ви приятен ден!

Когато шерифът си отиде, мисис Хоутърн каза на Коул:

— Можете да вземете разписката, сър, но ще ви помоля да ми напишете удостоверение, че я задържате.

— Разбира се, мадам. Ще ви уведомя впоследствие по възможно най-бързия начин. А теб — той се беше извърнал към Ал, — ще те заведа сега вкъщи, преди да си сторил още някоя беля.

— Вие май си мислите, че сте моят ангел-хранител! Ще се оправя и сам — постави го Алена на място. — По-добре стойте настрана от нашето семейство!

— Това не е твоя работа! Във всеки случай ще стигна преди теб и ще кажа на близките ти, че не ти се е случило нищо лошо.

С тези думи Коул яхна коня и си тръгна. Алена гледаше след него, докато той се изгуби от погледа й. Мисис Хоутърн я изтръгна от мислите й.

— Ела с мен вътре, детето ми. Ще пием по чаша чай, преди да си вървиш. Рядко ми идват толкоз мили гости. Между другото, как се казваш?

— Ал.

— Просто Ал, нищо повече? — попита възрастната дама и сбърчи чело.

— Останалото не е важно.

— Зависи от гледната точка, дете.

— Е, да, но засега ме наричайте Ал.

— Добре, Ал — каза тя, като наблегна по странен начин на името, и го погледна изпитателно. — Но я ми кажи защо всъщност дойде? Полският път завършва тук, значи си искал да дойдеш именно при мен.

— Вярно е — призна Алена.

Тя разказа накратко на възрастната дама какво се беше случило и я последва в къщата. В салона приседна внимателно на ръба на един стол.

— На колко си години? — попита мисис Хоутърн, докато наливаше чая.

— Достатъчно съм голям, за да разбирам някои неща, а за останалото се досещам — отвърна Алена неприязнено. Тя разсеяно бъркаше чая в чашата. Изпитателният поглед на мисис Хоутърн я смущаваше.

— Имам чувството, че се опитваш да ме занасяш, дете.

Алена преглътна с мъка. Накрая успя да попита с престорена невинност:

— Какво искате да кажете с това, мадам?

— Я си погледни дрехите! Защо се разхождаш с тази маскировка и се преобличаш като момче?

Алена понечи да отговори, но в този миг схвана какво беше казала мисис Хоутърн. Остана като ударена от гръм. Неспособна да мисли ясно, тя седеше вцепенена. Възрастната дама само се усмихна и отпи от чая си.

— Не се опитвай да ме лъжеш. Преди да се омъжа, бях учителка в девическо училище. Там никой не можеше да ме поднася дълго време.

Тя отново отпи от чая си и кимна.

— Ти играеш ролята си добре, дори много добре. Голямото количество мръсотия по теб вероятно е заблудило мнозина. — Леко отвратена, тя сбърчи нос. — Но в походката ти и изобщо в поведението ти има нещо меко, момичешко. Един мъж не би седнал така предпазливо с мръсните си дрехи на стола и не би държал толкова внимателно чупливата чаена чаша. Е… — тя се приведе напред, в очите й се четеше изпълнено с очакване любопитство, — разкажи ми сега всичко по ред!

 

 

Слънцето беше слязло вече ниско, когато Алена се върна при семейство Крейгхъг. Когато влезе в кухнята, тя видя Роберта, която я чакаше със самодоволна, надменна усмивка.

— Къде беше през цялото време, Лени? Пропусна посещението на капитан Лейтимър!

— И какво от това? — отвърна троснато Алена. — Достатъчно съм го зяпала днес!

Роберта се засмя и внимателно се загледа в ноктите си.

— Казвам ти, Лени, в теб наистина няма капка женственост!

— Ако имаш предвид това, че сама си оправям леглото, сама си пера дрехите и сама си вадя хляба, тогава си права. Но ти кога си донесла и един долар вкъщи?

Роберта сбърчи нос.

— Хм. Една дама има други задължения.

Алена изсумтя презрително.

— Да, разбира се — да мързелува и да дебелее…

— Мързелива! Дебела! Какви ги приказваш! — Големите гърди на Роберта щяха да спукат корсета. Но още преди да успее да даде израз на възмущението си, вратата на кухнята се затвори с трясък и всякакъв коментар стана излишен. Дулси се изкиска до печката. Роберта хвърли мрачен поглед към широкия гръб на негърката, след което, дълбоко засегната, с горда крачка напусна кухнята. Когато мина край вратата на салона, баща й пусна вестника и я погледна над рамките на очилата.

— Кой беше?

Роберта спря на прага.

— А, Лени. Тя току-що си дойде.

Лийла вдигна поглед от бродерията си.

— Понякога си мисля, че Алена работи прекалено много, Ангъс. Пак се е трепала цял ден. Бедното момиче!

— Хм! — Ангъс отново се задълбочи във вестника си. — Това й се отразява добре. Така ще схване сериозността на живота.

Роберта беше смутена.

— Може би и аз трябва да си потърся работа, татко?

— Ти не, мила моя. — Ангъс дари дъщеря си с бащинска усмивка. — Ти си замесена от друго тесто, детето ми.

Роберта беше доволна. Тя спокойно се оттегли в спалнята си и се отдаде на мечтите, в които се виждаше омъжена за един офицер янки.

 

 

Алена избягваше да се задържа в къщата на семейство Крейгхъг, защото искаше да си спести дрязгите с Роберта. За почистването на апартамента на Коул тя си беше оставила неделния следобед. Знаеше, че в неделя Коул беше дежурен до вечерта. Но не можа да избегне срещата с него: беше принудена да го потърси в лазарета, за да му съобщи, че ключът от жилището му се е изгубил.

— Не ми се карайте — изпревари го тя. — И без това виждам всичко изписано по лицето ви.

— От вчера ми се ще да ти кажа някои работи, но засега ги преглъщам — отвърна той и й подаде собствените си ключове. — Защото ако започна, може и да не свърша скоро.

Тя го погледна.

— Погрижихте ли се за книжата на мисис Хоутърн?

— Ако още не го знаеш — в неделя банките са затворени!

— Откъде да знам? Аз нямам пари, че да ги мъкна по банките!

— Пак ли започваш да хленчиш? Всъщност какво правиш с парите си? Още ли не си спестил достатъчно, за да си купиш нови дрехи?

— Първо ще износя тези.

Коул отвори уста за отговор, но Алена го сряза:

— Сега трябва да тръгвам, ако искам да свърша днес с работата. Не ми плащате, за да бърборя с вас.

— Стой там, докато се прибера от работа — извика той след нея. — Или донеси ключовете пак тук.

 

 

По време на обяда Коул беше прекъснат от сержант Грисъм, който му предаде връзка писма. Той ги прибра, за да ги прочете по-късно. Беше разочарован, че нямаше писмо от баща му, но погледът му попадна върху акуратния почерк на Осуалд Джеймс — адвокат и близък приятел на семейството. Датата върху писмото беше отпреди две седмици. Коул с любопитство разкъса плика. Сякаш стоманен юмрук стисна сърцето му, когато прочете първия ред:

„С голямо прискърбие се виждам принуден да ви съобщя, че нощес баща ви почина…“

 

 

Роберта заповяда на Джедидиа да спре близо до „Джексън скуеър“ и да я изчака там. Тя продължи пеш, без да обръща внимание на зяпналите я войници от Северните щати. Беше обзета от други мисли и нямаше желание за флиртуване. Днес тя гонеше по-едър дивеч, по-точно — един лекар янки. С ключа от жилището му се беше сдобила от връхната дреха на Алена. Не беше трудно да измоли от баща си каретата за една неделна разходка. И когато Коул се прибереше в апартамента си, щеше да я завари толкова леко облечена, че щеше да захвърли всички възможни колебания. Роберта от доста време беше обмисляла този план, сега беше време да пристъпи към действие. Беше готова дори да приеме неприятния начин, по който мъжете имаха навика да доказват своята мъжественост. След като Коул веднъж спеше с нея, тя винаги можеше да твърди, че е бременна. А ако откаже да признае, баща й все щеше да намери начини и средства да го принуди. Преди обед тя дискретно беше разпитала из околните магазини къде се намира жилището му, след като той упорито беше отклонявал настойчивите й въпроси. Оказа се, че никак не е лесно капитанът да бъде открит.

Роберта чу стъпките зад себе си и бързо прибра ключа. За миг плановете й се оказаха осуетени, когато видя, че към нея се приближава тъмната, широкоплещеста фигура на Коул Лейтимър. С лека, смутена усмивка той свали шапка пред дамата. Роберта още не беше се предала съвсем, затова отвърна на погледа му с игриво кокетство:

— Капитан Лейтимър! Каква случайност! Много се надявах да ви видя, ще ми повярвате ли?

— Не сте ли дошла тук заради Ал? — Доколкото си спомняше, беше й казал, че ще бъде дежурен през целия ден. Главният лекар го освободи по-рано заради смъртта на баща му.

— Ал? — попита Роберта объркана. Плановете й се проваляха един след друг. — Мислех, че е отишъл на риболов или нещо подобно.

— Той е тук — рече Коул и отвори вратата. В нишата стояха ботушите на Ал, а от съседното помещение се чуваше усърдното стържене на четката за под. Неканена, Роберта влезе бързо в жилището. Коул затвори вратата след нея.

— Ал! — извика високо той. Отговори му гневно сумтене. Чуха се стъпки от боси крака и веднага след това пред тях застана Алена.

— Мислех, че сте зает в лазарета — каза тя, безкрайно изненадана. След това хвърли неприязнен поглед към Роберта. — Както виждам, имате придружителка, капитане. Може би предпочитате да прекратя работата тук и да изчезна за известно време?

— Не говори глупости! — Коул погледна мрачно Ал, след което излезе на балкона и се озърна. Бързо откри каретата на Роберта.

— За да не се поставя под съмнение доброто ви име, Ал ще ви придружи до каретата. — Когато Роберта отвори уста, за да му възрази, Коул рязко вдигна ръка. — Моля ви да извините лошите ми маниери, но току-що получих вест, че баща ми е починал. Опасявам се, че днес няма да съм забавен събеседник…

— Баща ви е мъртъв?

Коул кимна утвърдително. В главата на Роберта проблесна мисълта, че сега вече нищо не стоеше между Коул и многото пари. Алена леко докосна ръката й.

— Ела, Роби, мисля, че капитанът иска да остане сам. — Тя нерешително се обърна към Коул: — Ще се върна и ще довърша това, което съм започнал. Останалото може да почака до утре.

Роберта беше дълбоко разстроена, задето беше изведена като ученичка от къщата. Алена мълчеше. Когато двете момичета стигнаха при каретата, Джедидиа бурно приветства Алена:

— Мис Ал! Ей, че съм щастлив! Вече се чудех какво ще разправям на мистър Ангъс, ако се случи нещо с мис Роберта. Тук гъмжи от войници на янките!

— Откарай я вкъщи, Джедидиа, и не спирай никъде! Аз скоро ще се прибера.

— Тъй, тъй, мис, няма да спирам никъде. Чухте ли, мис Роберта?

— Ще правиш, каквото ти казвам аз — заяви Роберта троснато. — Откарай ме сега вкъщи, но побързай!