Нора Робъртс
Бунтът (17)

ЕПИЛОГ

Към края на юни, четиринадесет месеца, след като бе издигнал своето знаме, принц Чарлз слезе на брега на остров Скай близо до двореца Мъгстън. Бе преоблечен като прислужницата на Флора Макдоналд, млада жена, която рискуваше живота си, за да пътува с него и да се грижи за неговата безопасност.

На косъм се бе разминал да не го хванат, ала не бе загубил нито амбициите, нито енергичността си. Както не бе загубил и романтичния си дух. На раздяла с Флора й остави кичур от косата си с пожеланието да се срещнат отново в двореца Сейнт Джеймз.

Бригъм за малко се срещна с него. Говориха, както често бяха говорили в миналото, непринудено и с взаимно уважение. Чарлз не помоли Бригъм да дойде с него във Франция, въпреки че в сърцето си таеше тази надежда.

— Ще ти липсва — каза Серина, докато стояха в спалнята си в двореца Мъгстън.

— Ще ми липсва като човек и ще скърбя за загубата на това, което можеше да бъде. — Той я привлече към себе си и притисна отново стройното й тяло. — Той и неговата кауза те доведоха при мен. Ние не победихме, Рина, но ми стига само да погледна теб и нашия син, за да разбера, че не сме и загубили. — Обвил ръка около нея, се обърна да погледне детето, което бяха кръстили Дениъл. — Както баща ти каза, любов моя. Не беше за нищо. — Притисна устни към нейните и почувства нейната страст, любов и доверие. — Готова ли си?

Тя кимна и взе пътната си пелерина.

— Ако само майка, Кол и Меги можеха да дойдат с нас…

— Те трябва да останат тук, както ние трябва да заминем. — Изчака я да вземе детето. — Ти ще имаш Гуен и Малкълм.

— Знам. Само ми се иска…

— В Гленроу отново ще има Макгрегърови, Серина. И ние ще се върнем.

Тя го погледна. Слънцето струеше през прозореца зад гърба му. Бе такъв, какъвто го бе видяла за пръв път — тъмен, потресаващо красив, малко дързък. Усмихна се, а детето се размърда в ръцете й.

— В имението Ашбърн отново ще има Ленгстънови. Дениъл ще се върне, а ако не той, децата му. Те ще имат своето място и там, и тук в планините.

Бригъм вдигна сандъчето с дрезденската пастирка. Един ден щеше да я даде на своя син. Наведе се да целуне отново Серина и в този момент на вратата се почука.

— Извинете ме, милорд.

— Какво има, Паркинс?

— Ще пропуснем прилива.

— Добре. — Посочи към другите сандъци. — И, Паркинс, трябва ли да ти напомням, че сега трябва да ме наричаш господин Ленгстън?

Паркинс вдигна сандъците с тънките си ръце. Той бе поискал своята услуга от господарката си и сега заедно с новата госпожа Паркинс заминаваше за Америка.

— Не, милорд — отвърна тихо и ги отнесе.

Бригъм изруга, а Серина се засмя и излезе с бебето.

Ти винаги ще бъдеш лорд Ашбърн, сесънек. Ела. — Протегна му ръка. — Отиваме си у дома.