Нора Робъртс
Бунтът (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Бригъм Ленгстън, четвъртият граф Ашбърн, седеше на масата за закуска в елегантната си къща в града и се мръщеше над листа хартия. Със сигурност това бе писмото, което толкова бе чакал. Сега, когато бе вече тук, той препрочиташе внимателно всяка дума. Сивите му очи бяха сериозни, а плътните му устни стиснати. Не всеки ден човек получава писмо, което може да промени живота му.

— По дяволите, Бриг, колко време ще ме караш да чакам? — Кол Макгрегър, избухливият червенокос шотландец, който бе придружавал Бригъм в някои пътувания през Италия и Франция, изглежда не можеше да седи спокойно, докато Бригъм четеше.

Вместо отговор Бригъм само вдигна ръка — тясна, бяла, с бухнали дантели на китката. Бе свикнал с изблиците на Кол и в повечето случаи те му бяха приятни. Но в този момент, в този много важен момент би задържал приятели си, докато отново препрочете писмото.

— От него е, нали? Да те вземат дяволите, от него е. От принца. — Кол скочи от масата и закрачи. Само възпитанието, набито в главата му от неговата майка, го спираше да не грабне писмото от ръката на Бригъм. Макар за това решение може да бе повлияла и мисълта, че въпреки разликата в ръста и теглото, Бригъм не би му отстъпил в една схватка. — Аз имам същото право, както и ти.

Бригъм вдигна очи и погледна над мъжа, който крачеше из малкия салон толкова енергично, че порцеланът подскачаше. Въпреки че мускулите му бяха напрегнати, а мислите му се мятаха в различни посоки, гласът му бе спокоен и мек:

— Разбира се, че имаш, ала писмото все пак е адресирано до мен.

— Само защото е по-лесно да се промъкне писмо до знаменития английски граф Ашбърн, отколкото до един Макгрегър. Всички нас в Шотландия ни подозират, че сме бунтовници. — Острите зелени очи на Кол светеха предизвикателно. Когато Бригъм просто се върна към четенето, той отново изруга и се отпусна на стола си. — Можеш да изкараш човек от нерви.

— Благодаря. — Бригъм остави листа до чинията си и си наля още кафе. Ръката му бе спокойна, както когато хващаше дръжката на сабя или на пистолет. И наистина, това писмо бе бойно оръжие. — Прав си по всички точки, скъпи мой. Писмото е от принц Чарлз. — Отпи от кафето си.

— Е, и какво пише?

Бригъм махна с ръка към листа и Кол веднага го грабна. Посланието бе написано на френски и макар да знаеше езика по-зле от Бригъм, той започна да го чете.

През това време Бригъм оглеждаше стаята около него. Тапетите бяха избрани от баба му, жена, която помнеше и с мекия й шотландски акцент, и с упоритостта й. Тапетите бяха в наситено яркосиньо, което, както казваше тя, й напомняше за езерата на родния й край.

Като момче му разрешаваха да гледа, но без да пипа и пръстите винаги го бяха сърбели да хване статуетката на пастирката с дългите порцеланови коси и с нежно лице.

Имаше портрет на Мери Макдоналд, силната жена, която бе станала лейди Ашбърн. Той стоеше над камината и я показваше почти на същата възраст, на която бе сега внукът й — висока, тънка като тръстика, с разкошна абаносовочерна коса и фино лице. По начина, по който бе наклонила главата си, личеше, че е можело да бъде убедена, ала не принудена, помолена, но не заставена.

Внукът приличаше на нея. Чертите му бяха не по-малко изискани в своята мъжествена форма — високо чело, изпъкнали скули, плътни устни. Ала Бригъм бе наследил от Мери не само високия ръст и сивите очи. Бе наследил и нейната страстност и чувството й за справедливост.

Той помисли за писмото, за решенията, които трябваше да вземе, и вдигна наздравица към портрета.

Ти би ме накарала да отида, рече си наум. Всички истории, които си ми разказвала, вярата в справедливостта на каузата на Стюартите, които си ми внушила през годините, когато си се грижила за мен и си ме възпитавала. Ако беше жива, ти и сама би отишла. Как мога аз да не отида?

— Значи е време. — Кол сгъна писмото. В гласа му, в очите му се четяха и възбуда, и напрежение. Бе на двадесет и четири години, само с шест месеца по-млад от Бригъм, но това бе моментът, който бе чакал цял живот.

— Трябва да се научиш да четеш между редовете, Кол. — Бригъм се изправи. — Чарлз все още храни надежда за помощ от французите, макар да започва да разбира, че крал Луи предпочита да говори, вместо да действа. — Намръщи се, дръпна завесата и погледна към спящата зимен сън градина. През пролетта тя щеше да избухне в цветове и аромати. Ала през пролетта той едва ли щеше да е тук, за да я види.

— Когато бяхме в двореца, Луи бе повече от заинтересован от нашата кауза. Той харесваше не повече от мен онази хановерска марионетка на трона — каза Кол.

— Да, но това не означава, че ще отвори хазната си за принца и за каузата на Стюартите. Идеята на Чарлз за подготвяне на фрегата, която да отплава към Шотландия, изглежда по-реалистична. Ала за тези неща трябва време.

— През което време ние се намесваме. — Бригъм пусна отново завесата.

— Ти по-добре от мен познаваш настроението в Шотландия. Каква подкрепа ще получим?

— Достатъчна. — Кол се усмихна със самоувереността на гордостта и младостта. — Клановете ще се вдигнат за истинския крал и ще се бият заедно с неговите хора. — Той стана. Знаеше какво пита приятелят му. В Шотландия Бригъм щеше да рискува не само живота си. Можеше да загуби титлата си, дома си и репутацията си. — Бриг, мога да взема писмото, да отида при моите роднини и оттам да се свържа с клановете в планините. Не е нужно и ти да идваш.

Бригъм вдигна вежди и едва не се усмихна.

— Толкова малка полза ли има от мен?

— Да те вземат дяволите! — Гласът на Кол бе грубоват, жестовете му отривисти. И двете бяха вкоренени в него, както и тътнещият ритъм на родната му страна и яростната му гордост с нея. — Човек като теб, който умее да говори, умее да се бие, английски аристократ, който иска да се включи в бунта? Никой по-добре от мен не знае какво можеш да направиш. В края на краищата, ти неведнъж си ми спасявал живота — в Италия, и, по дяволите, във Франция.

— Не ставай банален, Кол. — Бригъм перна дантелата на китката си. — Не ти подхожда.

Широкото лице на Кол се разля в усмивка.

— Да, и само като си помисли човек, че изведнъж можеш да се превърнеш в граф Ашбърн…

— Скъпи мой, аз съм граф Ашбърн.

В очите на Кол заигра смях. Когато стояха така заедно, разликата между тях изпъкваше много ярко — Бригъм със стройната си фигура, Кол с мускулестото си тяло. Бригъм с изисканите си, дори мудни жестове, Кол винаги като натегната пружина. Но никой не знаеше по-добре от шотландеца какво се криеше под добре скроените костюми и дантелата.

— Не граф Ашбърн се би рамо до рамо с мен, когато нападнаха нашия дилижанс на излизане от Кале. Не граф Ашбърн, по дяволите, ме надпи и аз едва не се изтъркалях под масата в онази мръсна дупка в Рим.

— Уверявам те, че е бил той, защото много добре си спомням и двете случки.

Кол знаеше, че няма смисъл да се надприказва с Бригъм.

— Бригъм, бъди сериозен. Като граф Ашбърн на теб ти се полага да си стоиш в Англия, да играеш голф и на карти. Ти и тук можеш да си от полза за делото, като просто надаваш ухо какво става.

— Но?

— Ако ще се бия, бих искал да си до мен. Ще дойдеш ли?

Бригъм се вгледа в приятеля си, после отмести очи към портрета на баба си.

— Разбира се.

Времето в Лондон бе студено и влажно. Остана такова и три дни по-късно, когато двамата мъже започнаха своето пътешествие на север. Щяха да стигнат до границата в относителния комфорт на каретата на Бригъм, останалото разстояние щяха да изминат на коне.

За всеки, който оставаше в Лондон и се интересуваше, лорд Ашбърн просто отиваше в Шотландия на гости на семейството на своя приятел.

Малцина знаеха, че това не бе съвсем така — шепа верни консерватори и якобити — както наричаха привържениците на Стюартите, — на които Бригъм вярваше. На тях той оставяше да пазят семейното владение в Ашбърн и къщата му в Лондон и да се разпореждат с неколцината негови слуги. Бе взел онова, което можеше да се вземе, без прекалено да привлича внимание. Това, което не можеше, бе оставено с пълното съзнание, че ще минат месеци, а може би и години, преди да се върне. Портретът на баба му все още висеше над камината, ала в пристъп на сантименталност бе взел статуетката на пастирката, опакована за пренасяне.

Бе взел и злато, доста повече, отколкото би му трябвало за посещение при семейството на приятел, в заключен сандък под пода на каретата.

Бяха принудени да се движат бавно, по-бавно, отколкото му се искаше на Бригъм, но пътищата бяха хлъзгави и поривите на вятъра от време на време принуждаваха кочияша да върви пред екипажа. Бригъм би предпочел да има под себе си добър кон и свободата на галопа.

Един поглед през прозореца му показа, че времето на север можеше да е само по-лошо. С търпението, на което се бе научил, той се облегна назад, вдигна крака на отсрещната седалка, където дремеше Кол, и остави мислите си да отлетят към Париж, където миналата година бе прекарал няколко великолепни месеца. Това бе Франция на Луи Петнадесети, разкошна, блестяща, цялата в светлина и музика. Там имаше прелестни жени с напудрени коси и скандални рокли. Бе лесно да се флиртува, а и нещо повече. Млад английски лорд с дебела кесия и чувство за хумор лесно можеше да си намери мястото в обществото.

Това великолепие и това безделие му доставяха удоволствие. Ала също толкова вярно бе, че бе започнал да се чувства неспокоен, да копнее за действие и цел. Ленгстънови винаги бяха обичали политическите интриги не по-малко, отколкото блясъка на баловете и гуляите. Както и вече три поколения безмълвно се бяха клели във вярност към Стюартите — законните крале на Англия.

Затова, когато принц Чарлз Едуард, магнетичен смел и енергичен мъж, дойде във Франция, Бригъм му предложи своята помощ и своята клетва. Мнозина биха го нарекли предател. Нищо чудно, че свирепите уиги, които поддържаха седящия сега на английския престол германец, биха поискали Бригъм да бъде обесен, ако знаеха. Но Бригъм бе верен на каузата на Стюартите, към които неговото семейство винаги бе било предано, а не на германския узурпатор Джордж. Той не бе забравил разказите на баба си за злощастното въстание през петнадесета година и за изгнанията и екзекуциите преди и след него.

Когато пейзажът стана по-див, а Лондон вече изглеждаше много далечен, Бригъм отново помисли, че Хановерската династия бе сторила малко — по-скоро дори не се бе опитала да спечели симпатията на Шотландия. Винаги бе съществувала заплахата от война, от север или от другата страна на Ламанша. Ако Англия трябваше да стане силна, за това й бе необходим законен крал.

Не само ясният поглед и красивото лице на принца бяха накарали Бригъм да застане зад него. Причината бе в енергичността и амбициите, а може би и в младежката му самоувереност, че може да се пребори за това, което му принадлежи. И че ще го стори.

Спряха да пренощуват в малък хан, където равнините започваха да се издигат в истински планини. Златото и титлата на Бригъм им осигуриха сухи завивки и самостоятелна стая. Нахранени и стоплени от буйния огън в камината, те пиеха бира след бира, докато спускащият се от планините вятър се блъскаше в стените. За няколко часа бяха просто двама приятели, млади хора, които заедно се бяха впуснали в приключение.

— Да те вземат дяволите, Бригъм, върви ти тая вечер.

— Така изглежда. — Бригъм събра заровете и монетите. Очите му, искрящи от смях, срещнаха погледа на Кол. — Още една игра?

— Давай — засмя се Кол и сложи още няколко монети в средата на масата. — Късметът ти все трябва да свърши. — Когато заровете паднаха, се изкикоти. — Ако това не мога да бия… — Хвърли своите зарове и поклати глава. — Май не можеш да паднеш. Както онази нощ в Париж, когато играеше с херцога за сладката мадмоазел.

Бригъм наля още бира.

— Със или без херцога вече бях спечелил сладката мадмоазел.

Кол се разсмя гръмогласно и стовари още монети на масата.

— Не може късметът да не ти изневери. Макар че аз се надявам през следващите месеци да ти е верен.

Бригъм вдигна поглед да се увери, че вратата на стаята бе затворена.

— В момента нещата зависят повече от късмета на Чарлз, отколкото от моя.

— Да, всички имаме нужда от него. На баща му винаги му е липсвала амбиция и винаги е бил прекалено сигурен в поражението си. — Вдигна халбата. — За принца.

— Няма да му са достатъчни красотата и сладкодумието.

Рижите вежди на Кол се вдигнаха.

— Съмняваш ли се в Макгрегърови?

— Ти си единственият Макгрегър, когото познавам. — Преди Кол да се бе впуснал в реч за своя клан, Бригъм попита бързо: — Ами роднините ти, Кол? Радваш ли се, че ще ги видиш пак?

— Тази година ми се стори много дълга. Не че не ми харесваше да разглеждам Рим и Париж, ала когато човек е роден в планините, той предпочита и да умре там. — Кол отпи голяма глътка, като си мислеше за пурпурни бърда и тъмносини облаци. — От последното писмо, което ми изпрати майка ми, знам, че всички у дома са добре, но ще съм по-спокоен, като ги видя. Малкълм наближава десетте и казват, че е голям палавник. — Засмя се, преизпълнен с гордост. — Всички сме такива.

— Каза ми, че сестра ти е ангел.

— Гуен. — По лицето му се разля нежност. — Малката Гуен. Такава си е, мила, спокойна, красива като цвете.

— Нямам търпение да я видя.

— И е още ученичка — добави многозначително Кол. — Ще се навъртам наоколо, за да съм сигурен, че няма да го забравиш.

Бригъм се облегна назад на стола, малко замаян от бирата.

— Имаш още една сестра.

— Серина. — Кол раздруса заровете в дланта си. — Господ знае, че името никак не й подхожда. Истинска дива котка. Мога да го докажа със собствените си белези. Серина Макгрегър има дяволски характер и много бърз юмрук.

— Ала е хубава, нали?

— Не е грозна. Майка ми казва, че през последната година момчетата са започнали да я ухажват, а тя ги пердаши и ги гони.

— Може би още не са намерили… Подходящия начин да я ухажват.

— Ха! Аз веднъж я ядосах, а тя грабна от стената сабята на дядо ми и ме подгони към гората. — Този път можеше и да няма нежност, но имаше гордост. — Съжалявам мъжа, който ще я хареса.

— Амазонка. — Бригъм си представи набито червенобузесто момиче с едрите черти на Кол и с огненочервена коса. Здрава като доячка и също толкова дръзка. — Аз предпочитам нещо по-кротко.

— В нея няма нищо кротко, обаче си я бива. — Главата на Кол се въртеше от бирата, ала това не му пречеше отново да вдигне халбата. — Разказвал съм ти за онази вечер, когато драгуните дойдоха в Гленроу.

— Да.

Очите на Кол потъмняха.

— След като опозорили майка ми и подпалили покривите, тя занесла майка ми в леглото и се грижила за нея като за дете, докато ние се върнахме. Лицето й беше подпухнало, където онова копеле я изритало, но тя не плачеше, въпреки че беше още малка. Чакаше ни със сухи очи и ни разказа всичко.

Бригъм сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Времето за отмъщение е отминало, Кол, но не и за справедливост.

— Аз ще се погрижа и за двете — закани се Кол и отново хвърли заровете.

Тръгнаха рано на следващата сутрин. Бригъм го болеше главата, ала студеният вятър скоро я проясни. Двамата яздеха отпред, а каретата бавно ги следваше по-назад.

Сега наистина бяха в земята, за която толкова бе слушал като дете. Тя бе дива и сурова, с мрачни зъбери и самотна пустош. Високи върхове пробиваха млечносивото небе, понякога прорязани от водопади и ледовити реки, натежали от риба. Другаде скалите бяха струпани като зарове, хвърлени от небрежна ръка. Земята изглеждаше древна, място за богове и феи, въпреки че от време на време се виждаше по някоя колиба, от комина насред сламения покрив се виеше дим.

Земята бе затрупана със сняг и вятърът навяваше край пътя преспи. Докато Кол ги водеше нагоре по набраздените от коловози хълмове, снегът на моменти ги заслепяваше. В скалите се виждаха пещери, тук-там личеше, че някой е намирал в тях подслон. Езерата с тъмносини, опасни води по бреговете бяха замръзнали. Последствията от бирата бяха отвени от влажния студ, който щипеше лицата и проникваше дори през дебелите им палта.

Когато теренът позволяваше, яздеха бързо, после си пробиваха път през преспи, високи колкото човешки бой. Внимателно заобикаляха построените от англичаните укрепления и избягваха гостоприемството, с което без колебание биха ги посрещнали във всяка колиба. Гостоприемството, както Кол бе предупредил Бригъм, би включвало въпроси за всичко, свързано с тяхното пътешествие, за семействата им и за целта на пътуването. В планините странниците бяха рядкост и се ценяха не само заради компанията, а и заради новините, които носеха.

За да не рискуват от село на село да се понесе мълвата за пристигането им, караха по странични пътища и хълмове, а на обед спряха в една кръчма да хапнат и да дадат на конете почивка. Подът бе мръсен, коминът бе просто дупка в покрива, от която колкото дим излизаше, толкова и влизаше. Препълнената стая миришеше на своите обитатели и на вчерашната риба. Едва ли това бе мястото, в което четвъртият граф Ашбърн би бил редовен посетител, но огънят бе горещ, а месото почти прясно.

Под палтото си, което сега висеше да се суши пред огнището, Бригъм носеше сивокафяв брич, риза от най-фин лен и най-простото сако за езда. Ала колкото и да бе просто, то стоеше безупречно върху широките му рамене, а копчетата му бяха сребърни. Ботушите му бяха прашни от ездата, но без съмнение от хубава кожа. Гъстата му коса бе вързана назад, а на тесните си пръсти носеше семейния печат и пръстен с изумруд. Едва ли бе облечен с най-хубавите си официални дрехи, ала въпреки това привличаше погледи и предизвикваше любопитен шепот.

— В тази дупка не виждат такива — обясни му Кол и лакомо се зае със своя пай с месо. Той бе с традиционната шотландска поличка и барета със затъкнато в нея борово клонче — емблемата на своя клан. Чувстваше се съвсем удобно.

— Очевидно. — Бригъм ядеше спокойно, но очите му иззад полуспуснатите клепачи бяха напрегнати. — Моят шивач би се зарадвал на такова възхищение.

— О, дрехите са само една от причините. — Кол надигна бирата, предвкусвайки удоволствието от уискито, което щеше да пие с баща си довечера. — Ти би изглеждал като граф дори да беше облечен в дрипи. — Припряно хвърли монетите на масата. — Конете вече трябва да са отпочинали. Да тръгваме. Ще минем покрай земята на Кембълови. — Бе прекалено възпитан, за да се изплюе, ала много му се искаше. — Бих предпочел да не се мотаем.

Трима мъже излязоха от кръчмата преди тях и вътре нахлу студен и приятно свеж въздух.

За Кол ставаше все по-трудно да сдържа нетърпението си. Сега, когато отново бе в родните си планини, не искаше нищо друго, освен да види своя дом, своето семейство. Пътят се виеше и изкачваше, понякога минаваше покрай няколко скупчени колиби или покрай добитък, който пасеше по грубата неравна земя. Хората, които живееха тук, трябваше да внимават за диви котки и язовци.

Въпреки че им оставаха още часове езда, той почти долавяше миризмата на дома — гората с червеникавите елени и кафявите улулици. Тази вечер щеше да бъде празник, чашите щяха да се вдигат в наздравица. Лондон със своята суетня и шумни улици бе зад гърба му.

Рядко се срещаха дървета, само малки хвойни, скрити на завет зад скалите. В Шотландия дори храст трудно можеше да оживее. От време на време яздеха край някой ромонящ поток, а след това в зловеща, всепоглъщаща тишина. Над тях, величествен и великолепен, се рееше царски орел.

— Бриг…

Бригъм изведнъж се напрегна и изтегли меча си. Конят на Кол се изправи на задните си крака.

— Пази се отстрани — извика той и се завъртя към двама ездачи, които изскочиха иззад близките скали.

Те яздеха набити, рунтави шотландски понита и макар поличките им да бяха избелели от времето и от мръсотия, остриетата на мечовете им светеха в следобедното слънце. Преди стоманата да се удари в стомана, Бригъм успя само да забележи, че това бяха двама от мъжете, които бяха в кръчмата.

До него Кол размахваше меча си срещу още двама. Високите хълмове ехтяха от шума на битката, от ударите на копитата по утъпканата земя. Орелът над тях се рееше и чакаше.

Нападателите бяха сметнали Бригъм за лесна плячка, но се бяха излъгали. Ръцете му бяха тесни, тялото му тънко като на танцьор, ала китките му бяха гъвкави и силни. Той насочваше коня с колене, стиснал в едната ръка меч, а в другата кинжал. Дръжките им може и да бяха украсени със скъпоценни камъни, но остриетата им бяха създадени да убиват.

Чу Кол да вика и изруга. Той самият се биеше в мъртвешка тишина. Стоманата скърцаше, когато се защитаваше, трещеше, когато нападаше, нахвърляше се върху единия неприятел и с изкусни маневри се измъкваше от другия. Очите му, обикновено спокойни, ясносиви, бяха потъмнели и присвити като на вълк, надушил кръв. Нанесе един последен яростен удар върху меча на противника си и заби своя в тялото му.

Шотландецът извика, ала звукът угасна след по-малко от един удар на сърцето. Той падна и снегът се опръска с кръв. Понито му, подплашено от мириса на смъртта, с тропот се втурна нагоре по скалите. Другият поднови атаката си с подивял поглед, с повече ярост и страх, отколкото финес. Ожесточеното нападение едва не срина защитата на Бригъм и той почувства парването на меча му по рамото и топлата кръв, където острието бе раздрало дрехите и бе намерило плът. Бригъм отби с бързи, сигурни удари, принуждавайки противника да отстъпва все по-назад и по-назад, към скалите. Очите му бяха приковани към неговото лице, без да мигнат, без да трепнат. С хладнокръвна точност отби удара му, замахна и прониза сърцето му. Още преди мъжът да падне, вече се бе обърнал към Кол.

Той сега се биеше един на един, защото още един от нападателите лежеше мъртъв до Кол и Бригъм имаше време да си поеме въздух. После видя как конят на Кол залитна, едва не се препъна, видя как острието проблясва и се втурна към приятеля си. Последният нападател вдигна очи, видя как върху него връхлитат кон и ездач и, след като тримата му другари вече бяха мъртви, пришпори понито си нагоре по скалите.

— Кол! Ранен ли си?

— Да, за Бога. Проклетите Кембълови. — Кол едва се удържаше на седлото. Там, където нападателят го бе пробол, всичко гореше.

Бригъм прибра меча си в ножницата. — Дай да те превържа.

— Няма време. Този чакал може да се върне с още. — Кол извади една носна кърпичка и я притисна към раната, после вдигна ръката си. Тя лепнеше от кръв, но не трепереше. — Още не съм свършил. — Очите му, блестящи от битката, срещнаха погледа на Бригъм. — По залез слънце ще сме у дома — каза той и пришпори коня си в галоп.

През целия път препускаха. Бригъм се оглеждаше за нови засади, ала не изпускаше от очи и Кол. Огромният шотландец бе блед, но не намаляваше ход. Само веднъж, по настояване на Бригъм, все пак спряха, за да превържат по-добре раната.

Не му хареса това, което видя. Раната бе дълбока, а Кол бе загубил прекалено много кръв. Въпреки това приятелят му нямаше търпение да стигне час по-скоро в Гленроу, а и Бригъм не знаеше къде другаде може да намери помощ. Кол прие манерката, която Бригъм допря до устните му, и жадно пи. Когато цветът се върна на лицето му, Бригъм го подкрепи да се качи на седлото.

По залез се спуснаха от хълма в гората, където сенките бяха дълги и треперливи. Миришеше на бор и на сняг, с лек привкус на дим от колибата по-нататък. Един заек притича през пътеката и се спусна в храстите. Зад него изведнъж изникна сокол. От бодливите клони висяха зимни боровинки, големи колкото лешник.

Бригъм виждаше, че силите на Кол свършват и спря да му даде отново да пие.

— Тичал съм през тази гора като дете — задъха се Кол. Дишаше бързо, но брендито облекчаваше болката. Нямаше да умре, преди да е започнала истинската битка. — Тук съм ловувал, тук съм откраднал първата си целувка. Да ме убият, не мога да разбера защо изобщо съм я напуснал.

— За да се върнеш като герой — предположи Бригъм и запуши манерката.

Кол се засмя, ала смехът скоро премина в кашлица. — Да. В планините винаги е имало Макгрегърови, откак Бог ни е поставил тук, и тук ще си останем. — Обърна се към Бригъм с някакво странно предизвикателство: — Ти може да си граф, но моят род е кралски.

Яздеха в лек галоп. Когато минаха край първите колиби, се разнесоха викове. От къщите, някои от камък и дърво, други само от кал и трева, наизлязоха хора. Въпреки че болката го пробождаше, Кол ги поздрави. Превалиха хълма и видяха къщата на Макгрегърови.

От комините се виеше дим. Зад остъклените прозорци светеха току-що запалените лампи. Небето на запад пламтеше от последните слънчеви лъчи и синият плочник на покрива светеше като посребрен. Къщата бе четириетажна, украсена с кули, къща не само за удоволствие, а и за война. Покривите бяха разчупени, с различна височина, долепени един до друг в объркан, ала очарователен стил.

На двора имаше хамбар и други стопански постройки. Отнякъде се носеше глухият лай на куче.

Зад тях още хора излизаха от колибите си. От една къща изтича жена. Бригъм я чу да вика и се обърна. И зяпна.

Бе увита в наметало от кариран плат. В едната си ръка размахваше празна кошница, с другата държеше пеша на полата си, под която той мярна фусти и дълги крака. Тя тичаше и се смееше, шалът падна на раменете й и откри развяваща се коса с цвета на залеза. Кожата й бе бяла като мляко, макар и сега зачервена от студа и от радостта. Чертите й бяха като изваяни от нежна ръка, ала устните й бяха сочни и ярки. Бригъм можа само да си спомни за пастирката, в която бе влюбен като дете.

— Кол! — Гласът й бе нисък, пълен с музика и смях, с гърлен шотландски акцент. Без да обръща внимание на нетърпението на коня, тя сграбчи юздите и вдигна лице, от което устата на Бригъм пресъхна. — Цял ден място не мога да си намеря. Трябваше да се сетя, че е заради теб. Не знаехме, че пристигаш. Забравил ли си да пишеш, или просто те мързи?

— Много хубав начин да посрещнеш брат си. — Кол би се навел да я целуна, но лицето й плуваше пред очите му. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да покажеш малко добри обноски пред моя приятел, Бригъм Ленгстън. Лорд Ашбърн, сестра ми Серина.

Не е грозна? За пръв път, помисли Бригъм, Кол не преувеличаваше. Съвсем не.

— Приятно ми е, госпожице Макгрегър. Ала Серина дори не го удостои с поглед.

— Кол, какво е това? Ти си ранен! — Докато протягаше към него ръка, той се свлече от седлото в краката й. — О, Господи, какво е това? — Тя разтвори палтото и откри набързо превързаната рана.

— Отново се е отворила. — Бригъм коленичи до нея. — Трябва да го внесем вътре.

Серина вдигна рязко глава и го прониза със зелените си очи. В тях имаше не страх, а гняв.

— Долу ръцете от него, английска свиня! — Изблъска го настрани, притисна брат си до гърдите си и се опита с кърпичката си да спре кръвта. — Как така брат ми идва у дома полумъртъв, а ти яздиш до него с меч в ножницата и без нито една драскотина?

Бригъм реши, че Кол може и да е подценил красотата й, но не и характера.

— Мисля, че ще е най-добре да обясня, след като се погрижим за Кол.

— Носи си обясненията обратно в Лондон. — Когато Бригъм вдигна Кол на ръце, тя само дето не се нахвърли върху него. — Остави го, дяволите да те вземат! Не давам да пипаш това, което е мое.

Погледът му се плъзна нагоре и надолу по нея, докато страните й пламнаха.

— Повярвайте ми, мадам — произнесе той ледено любезно, — нямам желание да го правя. Ако се погрижите за конете, госпожице Макгрегър, аз ще внеса брат ви вътре.

Серина понечи да му отвърне, ала един поглед към бледото лице на Кол я накара да прехапе език. С развяващо се палто и с Кол на ръце Бригъм тръгна към къщата.

Серина си спомни последния път, когато англичанин бе влизал в нейния дом. Тя хвана поводите на двата коня и, като проклинаше Бригъм, се забърза след него.