Нора Робъртс
Бунтът (9)

ОСМА ГЛАВА

— Ще бъде много хубав бал. — Меги се крепеше на стълбата и лъскаше най-горния край на едно огледало. Слугите под зоркото око на Фиона преобръщаха къщата. От семейството се очакваше да не остане по-назад. — Всичко ще бъде идеално, Рина, ще видиш. Музиката, светлините…

— И Кол — добави Серина, докато търкаше облегалката на един фотьойл.

— Особено Кол — усмихна се Меги и я погледна през рамо. — Той вече ме помоли за първия танц.

— Това не ме изненадва.

— Беше толкова сладък — промълви Меги и се взря по-отблизо в огледалото, за да разгледа внимателно лицето си. Страхуваше се, че от дългата езда на слънце ще й се появят лунички, които Кол няма да хареса. — Исках да му кажа, че няма никой друг, с когото изобщо искам да танцувам, но знаех, че от това той ще се изчерви и ще започне да заеква.

— Преди ти да дойдеш, никога не съм чувала Кол да заеква.

— Знам. — Тя прехапа устни от удоволствие. — Не е ли чудесно?

Серина погледна към сияещото й лице и се отказа от саркастичния си отговор.

— Да. Той се е влюбил в теб и не се съмнявам, че това е най-хубавото нещо, което някога му се е случвало.

— Не само защото си ми приятелка? — попита разтревожено Меги.

— Не, защото Кол изглежда по-щастлив, когато ти си в стаята.

Меги усети напиращите сълзи и премигна. Не искаше очите й да са червени и подпухнали, ако Кол случайно се появи. Още живееше с фантазиите, че нейният възлюблен трябва да я вижда само идеална.

— Помниш ли как преди много години си бяхме обещали, че един ден ще бъдем сестри?

— Разбира се. Ти щеше да се омъжиш за Кол, а аз за който и да е от братовчедите, който… — Вдигна поглед. — О, Меги, да не ми казваш, че Кол ти е направил предложение?

— Не още. — Меги прибра един немирен кичур в бонето си и за момент между веждите й се появи онази упорита бразда, която баща й би разпознал много добре. — Ала ще го направи. Рина, не може да мисля така, само защото много ми се иска. Толкова го обичам.

— Сигурна ли си? — Серина се надигна, приближи се и докосна полата й. — Когато говорехме така, бяхме само деца. Знам, че го харесваше, но ти вече не си дете, а Кол е мъж.

— Наистина е различно. — Меги с въздишка изтри едно петънце от огледалото. — Когато бяхме деца, мислех за него като за принц.

— Кол? — Серина не се сдържа и изсумтя със сестринско пренебрежение.

— Беше толкова висок и хубав. Представях си как се дуелира заради мен, как ме грабва на коня си и ме отнася. — Меги се позасмя и слезе едно стъпало по-надолу. — Но сега, през последните седмици, съм близо до него и го виждам по съвсем друг начин. Той е сериозен мъж, стабилен, нежен, дори по свой си начин срамежлив. О, знам, че е избухлив и може да бъде безмилостен, но точно това го прави не само стабилен, а и вълнуващ. Кол не е принц, Рина, и аз го обичам повече, отколкото някога съм си представяла, че ще мога.

— Целунал ли те е? — попита Серина и помисли, че Бригъм повече прилича на детската представа на Меги за Кол. Граф Ашбърн бе мъж, който би се дуелирал и би те отнесъл на коня си.

— Не. — Меги се нацупи за миг. Знаеше, че не е правилно да й се иска Кол поне веднъж да се бе държал по-решително. — Мисля, че веднъж беше на път, но Малкълм влезе. — Тя плесна с ръце. — Мислиш ли, че не е правилно да го искам?

— Не. — Отговорът на Серина бе категоричен и честен, но Меги се бе размечтала и не забеляза тона.

— Майка ми сега ми липсва повече, отколкото когато умря. Не мога да си поговоря с нея за всичко това, да я попитам дали когато е била с баща ми, някога се е чувствала така, сякаш сърцето й се е преобърнало. Кажи ми често, Серина, наистина ли мислиш, че той ме обича?

— Никога не съм го виждал да се държи с някой друг толкова глупаво, да пелтечи, да ходи като отнесен и да не знае какво да каже. Когато те погледне, или побледнява, или се изчервява.

— Вярно? — Меги от удоволствие плесна с ръце. — Ох, обаче е толкова бавен! Ако скоро не престане само да ме гледа, ще се побъркам.

— Меги! — Макар да се засмя възмутено, Серина внимателно се вгледа в приятелката си. — А ти не би ли… Ами, не би ли се съгласила на нещо повече от целувка?

— Не знам. — Меги слезе още едно стъпало. Бузите й бяха поруменели. — Единственото, в което съм сигурна, е, че ако Кол скоро не се престраши, аз ще взема нещата в свои ръце.

Серина бе очарована.

— Как?

— Аз… — Меги спря, защото чу звука на приближаващи се стъпки. Сърцето й изпърха и тя бе сигурна, че това е Кол, още преди да бе влязъл в стаята. Импулсивно пропусна едно стъпало и полетя към полирания под.

Серина се протегна да я хване, ала Кол взе с един скок разстоянието и улови Меги през кръста. За миг му мина през ума колко е мъничка, в следващия миг го обзе тревога.

— Удари ли се?

— Колко съм непохватна — успя да произнесе тя през буцата, заседнала в гърлото й, докато гледаше широкото му изсечено лице. Ако Серина сега я бе попитала дали ще се съгласи на нещо повече от целувка, отговорът би бил да, сто пъти да.

— Глупости. — Обзет от нежност, той я държеше внимателно. — Такова малко момиченце не трябва да се катери по стълби.

Изведнъж се уплаши, че може да я нарани с големите си тромави ръце и понечи да я пусне. Обаче драстичните желания изискваха драстични действия, помисли Меги и когато кракът й опря пода, приглушено извика. Моментално бе вдигната отново на ръце и едва наистина не припадна, като усети бързите удари на сърцето му срещу своето.

— Ударила си се? Да отида да повикам Гуен?

— О, не! Ако може само за малко да поседна… — Изпърха с вежди и като награда Кол я отнесе до един стол. Отне му само шест крачки, но никога не се бе чувствал повече мъж.

— Малко си бледа. Глътка вода ще ти дойде добре.

Той излетя от стаята, преди да бе успяла да измисли как да го задържи.

— Много ли те боли? — Серина вече бе коленичила до нея. — О, Меги, няма да е честно да не можеш да танцуваш утре.

— Ще танцувам. И ще танцувам с Кол.

— Ами ако си си навехнала глезена…

— Нищо ми няма на глезена. Не ставай глупава. — За да го докаже, Меги скочи и със смях направи бърза танцова стъпка.

— Маргарет Макдоналд, ти си го излъгала!

— Няма такова нещо. — Тя отново седна и старателно нагласи диплите на полата си. — Той реши, че съм се ударила, аз никога не съм го казвала. О, Рина, как ми е косата? Сигурно на нищо не прилича.

— Ти нарочно падна.

— Да. — Лицето на Меги светеше тържествуващо. — И се получи.

Отвратена, Серина седна на пети.

— Това е само номер, при това унизителен.

— Това не е номер, или поне е само малък номер и в него няма нищо унизително. — Меги докосна с ръка лицето си, където я бе убола брадата на Кол. — Това беше просто начин да го накарам да има чувството, че трябва да се грижи за мен. Нали разбираш, един мъж не се влюбва в жена, която е яка като вол. Ако му е добре да мисли, че съм малко безпомощна и крехка, какво лошо има в това?

Серина се замисли и си спомни как Бригъм бе извадил меч, когато бе решил, че е нападната. Ако се бе държала малко… Малко по-безпомощно… Тръсна глава и си каза, че това е за Меги, не за нея.

— Сигурно нищо.

— Когато един мъж е срамежлив, има нужда малко да го побутнеш. Ето го, връща се. — Хвана ръцете на Серина и ги стисна. — Би ли ни оставила за малко сами?

— Ще ви оставя, но… Почти ми изглежда, че Кол няма изход.

Меги се усмихна:

— Надявам се.

— Ето. — Кол коленичи до нея и й поднесе чашата. — Пийни малко.

— Може би ще отида да доведа Гуен — съобщи Серина и се надигна. Нито Меги, нито Кол й обърнаха внимание.

— А може би няма — измърмори тя и ги остави.

Кол взе ръката на Меги. Изглеждаше толкова мека, толкова мъничка. Чувстваше се като мечка, надвесена над кошута.

— Много ли те боли, Меги?

— Не, нищо ми няма. — Тя го погледна изпод ресници и с изненада откри, че я бе обзела същата нерешителност и срамежливост. — Няма нужда да се безпокоиш.

Напомняше му на красивите порцеланови кукли, които бе виждал в Италия. Желанието да я докосне бе толкова силно, колкото и страхът да не я нарани.

— Страхувах се, че няма да те хвана достатъчно бързо.

— Аз също. — Дръзко сложи ръката си в неговата. — Помниш ли как преди много години паднах в гората и си скъсах роклята?

— Да. — Той преглътна. — А аз ти се присмях. Сигурно си ме мразела.

— Не, аз никога не мога да те мразя. — Пръстите й се вплетоха в неговите. — Сигурно съм била ужасно досадна. — Събра всичкия си кураж и го погледна. — Още ли съм досадна?

— Не. — Гърлото му бе пресъхнало. — Ти си най-красивата жена в Шотландия и аз… — Сега вече гърлото му не само бе пресъхнало, а и се бе надуло и яката го задушаваше.

— И ти? — подсказа му Меги.

— Трябва да намеря Гуен.

Тя едва не извика.

— Нямам нужда от Гуен, Кол. Не можеш ли… Не виждаш ли?

Той видя в момента, в който се осмели да погледне в тъмносините й очи. За миг бе като ударен от гръм, после бе ужасен, а след това я вдигна на ръце.

— Ще се ожениш ли за мен, Меги?

— Цял живот съм чакала да ме попиташ. — Тя поднесе лицето си за целувка.

— Кол! — В стаята влезе Фиона. Гласът й бе натежал от неодобрение и предупреждение. — Така ли се държиш с една млада гостенка в нашия дом?

— Да! — засмя се той. — Ако тя се е съгласила да стане моя жена.

— Разбирам. — Фиона погледна от единия към другия. — Няма да се преструвам на изненадана, но… Мисля, че е най-добре да се въздържаш да разнасяш Меги насам-натам преди сватбата.

— Майко…

— Пусни момичето.

Кол се подчини, скован от раздразнение. Меги сплете пръсти, ала се отпусна, като видя, че Фиона разтвори ръце.

— Добре дошла в семейството, Меги. Мога да бъда само благодарна, че синът ми най-после проявява разум.

 

 

Серина все още не можеше да повярва. Докато довършваше сутрешното доене, мислеше за задъханото съобщение на Меги. Кол щеше да се жени.

— Какво мислиш за това? — попита тя кротката крава. Още никой не можеше да знае, разбира се. Фиона бе настояла Кол първо да поиска ръката й от Макдоналд, както се полага, но Меги не можа да запази новината в тайна. Всъщност тази сутрин Серина направо я боляха очите, защото Меги не я остави да заспи, докато почти не дойде време да стават.

Нямаше съмнение, че когато Макдоналд дойдеше днес с много от другите гости, той щеше да се съгласи с годежа. Меги не бе на себе си, като си представяше как щеше да го обяви тази вечер на бала.

Щеше да е готова да танцува до зори, помисли Серина, докато издояваше последното мляко от изморената крава. Кол щеше да се перчи като петел. Поклати глава, остави настрани столчето и вдигна двете ведра.

Разбира се, че бе щастлива за тях. Откак се помнеше, Меги мечтаеше да се омъжи за Кол. Тя щеше да му е добра и любеща съпруга, да успокоява по-опасните му прищевки, да му позволява безопасните. Щеше да е доволна да преде, да шие и да отглежда палавата си челяд. А Кол, като техен баща, щеше да е отдаден на семейството си.

За себе си отново бе решила никога да не се омъжва. От нея нямаше да излезе добра съпруга. Не че имаше нещо против работата, не че не й се искаше много и тя да има деца, ала нямаше търпението или покорството да седи и да чака, да кима и да се подчинява.

Във всеки случай, колко често се случваше човек да намери и уважение, и любов? Сигурно бе разглезена от брака на родителите си. Ако се съгласеше на нещо по-малко, щеше да има чувството, че се е провалила.

Как можеше да се омъжи за някого, запита се Серина, докато излизаше от обора, след като се бе влюбила в Бригъм? Как можеше да се отдаде на един мъж, когато винаги щеше да се чуди какво ли би било с друг? Знаеше, че никога няма да може да бъде част от живота на Бригъм, както и той от нейния, но това не променяше чувствата й. Докато не успееше да се убеди, че любовта й към него е умряла, щеше да остане сама.

Сега, като гледаше Кол и Меги, щеше да й е по-трудно. Серина взе двете ведра и пое надолу по хълма. Слънцето се мъчеше да пробие облаците и да разтопи последния зимен сняг. Пътеката бе хлъзгава, ала не и невъзможна за човек, който цял живот ден след ден е вървял по нея. Крачеше, без да бърза, не защото внимаваше, а защото умът й бе другаде.

Не, не можеше да завижда на щастието им, защото тя самата никога не можеше да има същото. Това би било долно, а Серина и двамата много ги обичаше. Но се чудеше как Меги бе показала какво иска сърцето й, като просто бе паднала от стълбата.

Как я бе погледнал Кол! Сякаш бе от скъпоценно стъкло, което може да се счупи дори от докосване, спомни си Серина и бързо тръсна глава. Как ли би се чувствала, ако някой мъж я гледаше така? Разбира се, не това искаше тя, напомни си Серина. И въпреки това, поне един път щеше да е хубаво.

Чу звука на ботуши, тропащи по камък, и вдигна очи. Бригъм отиваше към конюшнята. Без да си даде време да помисли, смени посоката, за да се разминат. С безмълвна молитва за разлятото мляко ахна, надяваше се, убедително, и падна.

Бригъм в същия миг бе до нея, опрял ръце на кръста си и с лице, вече потъмняло от гняв.

— Удари ли се?

Това бе по-скоро обвинение, отколкото въпрос. Тя се наежи, ала се насили да изиграе докрай ролята. Не бе съвсем сигурна как се правеше това, но Меги бе използвала мигли.

— Не знам, може би съм си навехнала глезена.

— Къде, по дяволите, си понесла това мляко? — Възмутено се наведе да огледа крака й. Съобщението, което бе получил късно снощи, тежеше в мислите му. Сега обаче виждаше как в очите й се надига буря. — Къде е Малкълм? Или онази вятърничава Моли, или някой друг?

— Доенето не е работа на Малкълм, а Моли и всички други са заети с приготовленията за гостите. — Всички мисли за крехкост и женственост се бяха изпарили. — Няма нищо срамно в доенето, лорд Ашбърн. Може би вашите изтънчени английски дами не могат да различат крава от бик…

— Това няма нищо общо с моите английски дами, както ти ги наричаш. Пътеките са хлъзгави, а ведрата са тежки. Говоря за това, че се нагърбваш с повече, отколкото можеш.

— Повече, отколкото мога? — Тя изрита ръката му от глезена си. — Аз съм достатъчно силна, за да правя колкото теб, че и повече. И никога през живота си не съм се подхлъзвала на тази пътека.

Той седна на пети и плъзна поглед по нея.

— Магарешки инат, а, Рина?

Това вече преля. Една жена не може да понася до безкрайност. Серина скочи и изпразни едната кофа върху главата му. Всичко стана, преди който и да било от тях да можеше да го спре. Тя стоеше, размахваше празната кофа, а Бригъм преглъщаше прясното мляко.

— Ето една топла млечна баня за вашата английска кожа, милорд.

Грабна другата кофа, ала преди да бе успяла да я плисне в лицето му, ръцете му се затвориха върху нейните. Държеше я много здраво, много твърдо, но в очите му гореше опасен огън.

— Би трябвало да те напляскам заради това. Серина отметна назад глава и с нарастващо задоволство гледаше как млякото се стича по бузите му.

— Опитай, сесънек.

— Серина!

Предизвикателният пламък в очите й се смени с объркване, като чу баща си да вика името й. Овладя се и го изчака да прекоси последните няколко метра към нея.

— Татко… — Нищо не можеше да направи, освен да наведе глава пред святкащите му очи и да чака най-лошото.

— Да не си си загубила ума?

Тя въздъхна. Понеже гледаше в земята, не забеляза, че Бригъм пристъпи така, че да застане между нея и гнева на баща й.

— Загубих си търпението, татко.

— Това беше една дребна злополука, Иън — намеси се Бригъм. Той извади носна кърпичка и изтри млякото от лицето си. — Серина се подхлъзна, докато носеше млякото.

— Не беше злополука. — И през ум не й бе минало по този начин да се оправдае и да се опита да се спаси. — Нарочно излях млякото върху главата на лорд Ашбърн.

— Имам очи и сам мога да видя. — Иън стъпи здраво на земята. В момента, както слънцето се издигаше зад гърба му, наметалото му бе преметнато през едното рамо и лицето му бе твърдо като скала, изглеждаше свиреп и непобедим. — Извинявам се за ужасното поведение на това зверче, Бригъм, и ти обещавам, че ще се оправя с нея. В къщата, момиче!

— Да, татко.

— Моля те… — Преди Серина да се бе оттеглила позорно, Бригъм сложи ръка на рамото й. — Не мога с чиста съвест да позволя Серина да понесе цялата вина. Аз я предизвиках, също нарочно. Нарекох я, струва ми се, магаре, нали, Серина?

Тя вдигна глава и очите й светнаха, ала бързо ги сведе отново, за да не види баща й, че не се разкайва.

— Да.

— Мисля, че така беше. — Бригъм стисна мократа си кърпичка. Дори не можеше да предположи какво би казал Паркинс за това. — Случката беше също толкова неуместна, колкото и обидата, и също толкова достойна за съжаление. Иън, ще го приема като лична услуга, ако не се занимаваш повече с това.

Иън за момент не каза нищо, после нетърпеливо махна към Серина:

— Занеси каквото е останало от това мляко в къщата, и по-бързо.

— Да, татко. — Тя хвърли на Бригъм един поглед, смесица от благодарност и смущение, и изтича, като разплискваше ведрото.

— Заслужаваше да я нашаря с камшика — отбеляза Иън, макар да знаеше, че по-късно ще се смее, като си спомня как неговото момиченце бе заляло с мляко младия английски лорд.

— Това беше първата ми мисъл. — Бригъм погледна небрежно към съсипания ръкав на сакото си. — За съжаление, като се замислих, трябваше да призная, че си го заслужих. Ние с дъщеря ти изглежда не можем да се държим възпитано един с друг.

— Виждам.

— Тя е твърдоглава, има остър език и пламва по-бързо от факла.

Иън потърка брадата си, за да прикрие една усмивка.

— Тя е истинско наказание за мен, Бригъм.

— За всеки мъж — измърмори Бригъм. — Кара ме да се чудя дали е изпратена да усложни живота ми, или да го осветли.

— Какво смяташ да правиш?

Едва сега Бригъм осъзна, че бе изрекъл последните си мисли на глас. Обърна се и видя как Серина изчезна в кухнята.

— Смятам да се оженя за нея, с твое позволение.

Иън въздъхна дълбоко.

— А без него?

Бригъм го изгледа спокойно.

— Все едно, ще се оженя за нея.

Това бе отговорът, който Иън искаше да чуе, но въпреки това не каза нищо определено. Първо трябваше да разбере какво мисли дъщеря му.

— Ще помисля за това. Кога заминаваш за Лондон?

— В края на седмицата. — Мислите на Бригъм се върнаха към писмото и към неговите задължения. — Лорд Джордж Мъри смята, че моето присъствие ще помогне да се получи по-голяма подкрепа от якобитите.

— Ще имаш моя отговор, когато се върнеш. Няма да отрека, че ти си мъж, на когото с радост бих дал дъщеря си, ала тя трябва да е съгласна. А това, момче, не мога да ти обещая.

През очите на Бригъм премина сянка. Той пъхна ръце в джобовете си.

— Защото съм англичанин.

Иън разбра, че и по-рано е ставало дума за това.

— Да. Някои рани не зарастват. — И понеже имаше широко сърце, го потупа по мокрото рамо. — Нарекъл си я магаре, така ли?

— Да. — Бригъм перна просмукалата си дантела. — И трябваше да се движа по-бързо.

Иън се разсмя гръмогласно и отново го плесна по рамото:

— Ако си намислил да се жениш за нея, гледай да се учиш по-бързо.

 

 

Искаше й се да бе умряла. Искаше й се и Бригъм да бе умрял. Горещо й се искаше никога да не се бе раждал. Серина стисна зъби и се намръщи на отражението си, докато Меги се суетеше с машата.

— Косата ти е толкова гъста и мека. Никога няма да ти се наложи да спиш цяла нощ с хартийки.

— Сякаш бих го направила — изсумтя Серина. — Не разбирам защо една жена си създава толкова труд и неприятности само заради един мъж.

Меги се усмихна с мъдрата усмивка на влюбена жена и се зае за работа.

— Каква друга причина може да има?

— Бих искала да си вдигна косата. — Гуен се завъртя пред огледалото. — Ти наистина си я направила толкова красива — добави тя, страхувайки се да не изглежда неблагодарна. — Но майка каза, че до догодина няма да мога да я хвана.

— Прилича на слънчев лъч — успокои я Серина и веднага се намръщи.

— Твоята прилича повече на светлина на свещи — въздъхна Гуен и опита няколко танцови стъпки. Това щеше да е първият й бал, първата й официална рокля. Нямаше търпение да я облече и да се почувства пораснала. — Мислите ли, че някой ще ме покани на танц?

— Всички ще те поканят. — Меги опита ютията.

— Може би някой ще се опита да ме целуне.

— Ако се опита — заяви строго Серина, — ще ми кажеш и аз ще се разправя с него.

— Говориш като майка — засмя се Гуен и се завъртя по фуста. — Не че бих позволила на някого да ме целуне, обаче колко хубаво би било, ако някой се опита.

— Продължавай да говориш така, момиченце, и татко още една година ще те държи заключена.

— Тя просто се вълнува. — Меги сръчно вмъкна в косите на Серина зелена панделка със златно по края. — Аз също. Имам чувството, че това е и моят първи бал. Ето.

— Потупа Серина по главата и отстъпи крачка назад да огледа работата си. — Изглеждаш великолепно. Или поне би изглеждала, ако се усмихнеш.

В отговор Серина се озъби.

— Така ще накараш мъжете да се разбягат по хълмовете — предупреди я Меги.

— Да бягат. — Серина почти се усмихна при тази мисъл. — Искам да им видя гърба час по-скоро.

— Бригъм няма да избяга — отбеляза мъдро Гуен и си спечели един ядосан поглед от сестра си.

— Не ме интересува какво ще направи лорд Ашбърн! — Тя се извъртя да вземе роклята си от леглото. Зад гърба й Меги и Гуен си размениха доволни усмивки.

— Е, той е доста нахакан — съгласи се Меги и отиде да провери дали роклята й не е измачкана. — Красив е, определено, стига да харесваш мрачни мъже със студени очи.

— Изобщо не е нахакан — обърна се към нея Серина. — Той е… — Усети се, предупредена от прихването на Гуен. — Груб, ето това е той. Груб и досаден. И англичанин.

Гуен старателно започна да закопчава роклята на Меги.

— Той целуваше Серина в кухнята.

Очите на Меги се разшириха.

— Какво?!

— Гуен!

— О, та това е Меги, ние винаги й казваме всичко. Целуваше я направо в кухнята — продължи Гуен и замечтано се завъртя, като си го спомни. — Беше толкова романтично. Той изглеждаше така, сякаш може да я глътне цялата, като бонбон.

— Престани! — Пламнала и зачервена, Серина се мъчеше да облече роклята си. — Изобщо не беше романтично беше вбесяващо и… И… — Искаше да каже неприятно, ала езикът й не се обръщаше да изрече такава лъжа. — Бих искала да отиде по дяволите.

Меги вдигна вежди:

— Ако си искала да отиде по дяволите, защо не ми каза, че те е целунал?

— Защото съвсем бях забравила за това.

Гуен понечи да каже нещо, но Меги бързо й махна с ръка да замълчи.

— Е, в такъв случай смея да кажа, че в това няма нищо кой знае какво. — Спокойно започна да закопчава роклята на Серина. — Братовчед ми Джейми идва тази вечер, Рина. Може би той повече ще ти хареса.

Серина само простена.

 

 

Докато успее да се измъкне от ръцете на Паркинс, Бригъм вече се чувстваше отегчен и нетърпелив. И в Шотландия, и в Англия царяха слухове и вълнения и той нямаше никакво желание да кавалерства на селски бал на глуповато усмихнати момичета и дебели матрони. Заминаването за Лондон го потискаше. Подкрепата, която принцът очакваше от английските си привърженици, не бе толкова сигурна, колкото се бе надявал. Имаше шанс като добави и своя глас, да повлияе на онези, които се опитваха да не вземат отношение, ала мисията щеше да бъде опасна.

Нямаше откъде да знае колко време щеше да е там, доколко щеше да успее или, ако го разкриеха, каква щеше да е съдбата на земите и титлата му.

Тази вечер под един покрив щяха да се съберат десетки планински вождове. Щеше да се изпитва верността, да се дават клетви. Това, което научеше тук, щеше да отнесе със себе си в Лондон с надеждата да събуди бойния дух във верните на Стюартите англичани. Това бе война, която все още се водеше повече с думи, отколкото с мечове. Както на Кол, и на него това вече започваше да му омръзва.

Когато се спусна по стълбите към балната зала, бе образец за моден аристократ. Снежнобялата дантела се пенеше край врата му, падаше над китките му. Токите му светеха, както и изумрудът на пръста му. Също такъв изумруд проблясваше и на верижка на врата му. Черната му жилетка бе обточена със сребро, отгоре носеше сако със сребърни копчета, което падаше върху раменете му без нито една гънка.

На пръв поглед това бе един богат млад мъж, свикнал с по-изтънчени неща и без никакви грижи. Но мислите му бяха живи и опасни като меча му.

— Лорд Ашбърн. — Фиона направи реверанс, когато той влезе. От сутринта тя се вълнуваше от онова, което й бе казал мъжът й за чувствата на Бригъм към най-голямата й дъщеря. Повече от Иън разбираше противоречивите емоции, които сигурно изпитваше Серина.

— Лейди Макгрегър, изглеждате умопомрачително.

Фиона се усмихна, забелязала, че погледът му вече обхождаше залата и омекна, като помисли, че любовта в него бе очевидна.

— Благодаря ви, милорд. Надявам се, че ще ви бъде приятно.

— Ще ми бъде, ако ми обещаете един танц.

— С удоволствие. Ала всички млади дами ще се разсърдят, ако обсебя вашето време. Моля, разрешете да ви представя.

Тя го хвана под ръка и го въведе в стаята. Вече бе пълно с хора, облечени с най-хубавите си дрехи. На светлината на стотици свещи в полилеите и високите свещници проблясвала атлаз и коприна, светеха диаманти. Мъжете бяха с традиционните полички, с наметала в яркочервено, зелено и синьо, с кожени жилетки, катарамите на обувките им и сребърните копчета улавяха светлината и съперничеха на блясъка на женските скъпоценности.

Колкото до дамите, бе очевидно, че модата в планините се следеше внимателно. Предпочиташе се по-пищен стил, с изобилие от сърма и сребристи дантели. Обръчите се полюляваха като камбани. И мъжете, и жените носеха тежък брокат в ярки цветове, с богати златни орнаменти на жакетите и с маншети, покриващи лактите. Чорапите бяха бели или ажурни и се носеха с натруфени жартиери.

Гленроу може да бе отдалечен на половин ден езда от най-близкия магазин, но шотландците обичаха модата не по-малко от французите или англичаните.

Бригъм бе представен от любезната домакиня и когато музиката започнеше, той щеше да изпълни своите задължения. Засега сдържаше нетърпението си и продължаваше да търси в стаята единственото лице, което искаше да види. Тя можеше да иска или не, ала той щеше да я изведе за първия танц и за колкото още успее.

— Малката Макинтош е грациозна като вол — прошепна Кол доверително в ухото му. — Ако се залепи за теб, най-добре да й предложиш нещо за пиене и да стоиш далеч от дансинга.

— Благодаря за предупреждението. — Бригъм се обърна да погледне приятеля си. — Изглеждаш доста самодоволен. Да разбирам ли, че разговорът ти с Макдоналд е минал както ти искаше?

Кол изпъчи гърди.

— Можеш да приемеш, че до първи май ние с Меги ще се оженим.

— Моите поздравления — поклони му се Бригъм и после се засмя: — Ще трябва да намеря някой друг, с когото да пия под масата.

Кол изсумтя, като се мъчеше да се пребори с изчервяването.

— Ами! Иска ми се да можех да дойда с теб до Лондон.

— Твоето място сега е тук. Аз ще се върна само след няколко седмици.

— С добри новини. Ние ще продължим да работим тук, но не тази вечер. Тази вечер празнуваме. — Тупна Бригъм по рамото. — Ето я моята Меги. Ако искаш да потанцуваш с някоя с леки крака, покани Серина. Може и да има гаден характер, обаче в танците я бива.

Бригъм успя само да кимне и Кол се насочи към годеницата си. До мургавата Меги Макдоналд Серина стоеше като пламък. Косата й бе вдигната, тъмнозелената коприна на роклята й бе украсена със злато, квадратното деколте разкриваше плавната извивка на гърдите й. Перлите на шията й блестяха матово и бяха не по-бели и не по-кадифени от кожата й. Разперената пола правеше стройния й кръст да изглежда невероятно тънък.

Други жени бяха облечени по-пищно, някои с напудрени коси, други с искрящи диаманти, ала все едно че бяха вещици, облечени в зебло. Серина погледна към Кол и се засмя. Бригъм имаше чувството, че са го пернали с меч, през коленете.

Когато се разнесоха звуците на първия танц, няколко млади дами насочиха към него изпълнени с надежда погледи. Бригъм възстанови способността си да се движи и тръгна през залата към Серина.

— Госпожице Макгрегър. — Поклони й се елегантно. — Ще ми окажете ли честта да танцувате този танц с мен?

Бе решила да му откаже, ако я покани. Сега се усети, че безмълвно му протяга ръка. Звуците на менуета се носеха из залата. Полите шумоляха, докато кавалерите водеха своите дами. Изведнъж тя реши, че никога няма да си спомни дори най-основните стъпки. После той й се усмихна и отново се поклони.

Краката й сякаш изобщо не докосваха пода, а очите й не се откъсваха от неговите. Бе мечтала веднъж за това, в студения горски въздух. Там също имаше светлини и музика. Но не бе така. Сега бе като да се рее, като да се чувства красива, като да вярва в мечти.

Пръстите му държаха леко нейните и я караха да се чувства слаба, сякаш бе в ръцете му. Пристъпиха спокойно един към друг, после се отдалечиха. Сърцето й бумтеше, сякаш бяха притиснати в интимна прегръдка. Когато Серина се отпусна в последния реверанс, устните му трепнаха. Нейните горяха като след целувка.

— Благодаря. — Бригъм не пусна ръката й, както и двамата знаеха, че е благоприличие а поднесе пръстите й към устните си. — Исках този танц, откак те видях сама край реката. Сега, като си помисля, единствената трудност е да реша дали изглеждаш по-прекрасна със зелената си рокля, или с брич.

— Тя е на майка. Роклята… — заобяснява Серина бързо и се наруга наум, задето пелтечи. Когато той я поведе обратно, се чувстваше като кралица. — Искам да се извиня за тази сутрин.

— Не, не искаш. — Смело целуна отново ръката й и възбуди оживен шепот. — Само мислиш, че би трябвало.

— Да. — Тя му хвърли един бърз развеселен поглед. — Това е най-малкото, което мога да направя, след като ме спаси от заплахата да бъда набита.

— Само от заплахата?

— На татко сърце му дава само да заплашва. Никога през живота ми не ме е удрял. Сигурно затова съм толкова непокорна.

— Тази вечер, скъпа моя, си само красива.

Серина се изчерви и сведе очи.

— Не знам какво да кажа, когато ми говориш така.

— Добре, Рина…

— Госпожице Макгрегър. — И Бригъм, и Серина погледнаха нетърпеливо към натрапника, младия син на един от съседните планински земевладелци. — Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?

Тя би предпочела да му окаже честта да го изрита по пищялите, ала добре знаеше задълженията си. Сложи ръка на рамото му, чудейки се колко скоро би било прилично да танцува отново с Бригъм.

Музиката продължаваше да свири местни танци, елегантни менуети. Серина танцуваше с възрастни господа, със синове, с братовчеди, с дебели и стройни. Любовта към танците и умението й я правеха желана партньорка. Изигра още един танц с Бригъм, после бе принудена да го гледа как кани една след друга красивите гостенки.

Той не можеше да откъсне очи от нея. По дяволите, не му бе в характера да се ядосва, че някоя жена танцува с друг мъж. Трябваше ли да им се усмихва? Не, за Бога, не трябваше. И нямаше нужда да флиртува с онзи кльощав млад шотландец с грозното сако. Докосна дръжката на меча си и се пребори с изкушението.

Как можеше майка й да й позволи да носи рокля, с която изглежда толкова… Очарователна? Не виждаше ли баща й, че този млад женкар само дето не припада върху шията на дъщеря му? Върху голата й шия. Върху меката й, бяла, гладка, гола кожа, точно където от нежната извивка на ключицата се издигаха гърдите й.

Изруга полугласно и си спечели изненадания поглед на Гуен.

— Каза ли нещо, Бриг?

— Какво? — Откъсна очи от Серина достатъчно задълго, за да ги фокусира върху сестра й. Нямаше и представа, че буреносните му погледи бяха спрели десетина млади момчета да поканят Гуен на танц.

— Нищо, Гуен, няма нищо. — Пое дълбоко въздух и се опита да говори спокойно. — Забавляваш ли се?

— Много — Тя му се усмихна и тайно се помоли той отново да я покани да танцуват. — Предполагам, че ти ходиш на много балове и приеми.

— В Лондон през сезона не можеш да се обърнеш, без да попаднеш на бал.

— Толкова ми се нека да видя Лондон и Париж.

В този момент изглеждаше много млада и Бригъм си спомни колко себеотдайно се бе грижила за брат си. Някой мъж, някой ден, помисли той и й направи удоволствието да целуне пръстите й.

— Ти, скъпа моя, щеше да си модата на сезона. Гуен бе достатъчно млада, за да прихне без преструвки: — Наистина ли мислиш така?

— Не се и съмнявам. — Предложи й ръката си, отведе я на дансинга и й разказа всички истории, които можа да си спомни за балове и забави. Докато говореше, очите му бяха приковани към Серина, която танцуваше със своя мършав кавалер. Когато танцът свърши, Гуен знаеше достатъчно, за да мечтае години наред, а Бригъм се бе докарал до тиха ярост.

Той я отведе от дансинга, като гледаше как партньорът на Серина я води в противоположната посока. Партньор, който според Бригъм носеше особено противен жълт брокат. Но колкото и да го възмущаваше сакото му, собственическият начин, по който мъжът стискаше ръката на Серина, го възмути още повече.

— С кого говори Серина?

Гуен проследи намръщения му поглед.

— О, това е Роб, един от нейните ухажори.

— Ухажори? — процеди той през зъби. — Ухажори, така ли? — Не изчака Гуен да му обясни нещо повече и прекоси залата. — Госпожице Макгрегър, може ли за момент?

Тя вдигна вежди при тона му.

— Лорд Ашбърн, позволете да ви представя Роб Макгрегър, мой роднина.

— Ваш слуга — поклони се той сковано, хвана Серина за рамото и я издърпа до най-близката удобна ниша.

— Какво правиш? Да не си си загубил ума? Ще накараш всички да ни гледат.

— Не ме интересува. — Вторачи се в ядосаното й лице. — Защо този надут глупак те държеше за ръката?

Макар вътрешно да се съгласи, че Роб Макгрегър наистина бе в най-добрия случай надут глупак, тя не можеше да приеме да говорят лошо за неин роднина.

— Роб Макгрегър е прекрасен младеж от добро семейство.

— По дяволите семейството му! — Едва сдържаше гласа си. — Защо ти държеше ръката?

— Защото искаше.

— Дай ми я на мен.

— Няма.

— Казах да ми я дадеш. — Бригъм сграбчи ръката й. — Той няма право да го прави, не разбираш ли?

— Не. Разбирам, че съм свободна да дам ръката си на когото си поискам.

В очите му заблестя студеният пламък на битката. Бригъм го предпочиташе, сто пъти го предпочиташе пред разяждащата жарава на ревността.

— Ако искаш прекрасен младеж от добро семейство, аз на твое място не бих избрал отново него.

— Така ли? — Серина дръпна ръката си, ала нищо не постигна. — Веднага ме пусни.

— За да можеш да се върнеш при него ли?

За момент тя се зачуди дали Бригъм не бе пиян, но реши, че не е. Очите му бяха прекалено остри и ясни.

— Ако реша.

— Ако решиш, обещавам ти, че ще съжаляваш. Този танц е мой.

Миг по-рано бе копняла да танцува с него. Сега също толкова решително щеше да откаже.

— Не искам да танцувам с теб.

— Какво искаш и какво ще направиш може да са различни неща, скъпа моя.

— Напомням ви, лорд Ашбърн, че само баща ми може да ми заповядва.

— Това ще се промени. — Пръстите му се свиха върху нейните. — Когато се върна от Лондон…

— Ти отиваш в Лондон? — Гневът й моментално бе затъмнен от обзелата я мъка. — Кога? Защо?

— След два дни. Имам работа там.

— Разбирам. — Ръката й се отпусна в неговата. — Може би си имал намерение да ми го кажеш, докато оседлаваш коня си.

— Току-що ми съобщиха, че съм нужен там. — Очите му загубиха огъня си, а гласът грубостта си. — Неприятно ли ти е, че заминавам?

— Не. — Серина обърна глава настрани и се загледа в музикантите. — Защо трябва да ми е неприятно?

— Обаче ти е неприятно. — Със свободната си ръка докосна бузата й.

— Ако искаш, върви, ако искаш, остани — прошепна тя отчаяно. — Все ми е едно.

— Заминавам заради принца.

— Тогава Бог да е с теб.

— Рина, аз ще се върна.

— Така ли, милорд? — Тя издърпа ръката си. — Съмнявам се. — Преди да успее да я спре, Серина се втурна в балната зала и се впусна в танци.