Нора Робъртс
Бунтът (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Бригъм спа, докато слънцето се издигна високо над хоризонта. Рамото му бе схванато, ала не го болеше. Предполагаше, че трябва да благодари за това на Серина. Докато се обличаше, устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Имаше намерение да й се отплати.

Обу брича си и погледна към скъсаното сако за езда. Трябваше да свърши работа, защото едва ли можеше да се яви във вечерно облекло. Докато багажът му пристигнеше, трябваше да понася неудобствата. Прокара ръка по брадата си и навлече сакото. Бузите му бодяха, а лицето му съвсем не бе свежо. Как ли би се ужасил лакеят му!

Милият строг Паркинс беше бесен, че остава в Лондон, докато неговият лорд пътува из дивите шотландски планини. Той бе един от малцината, които знаеха истинската цел на пътуването, но това го караше само още повече да настоява да придружи своя господар.

Бригъм нагласи огледалото за бръснене. Паркинс бе предан, помисли той, ала едва ли умееше да се бие. Никой джентълмен в Лондон нямаше по-изискан лакей но Бригъм нямаше нужда от лакей по време на престоя си в Гленроу.

С въздишка започна да точи бръснача си. Сигурно не можеше да направи нищо за раздраното си сако или за клюмналите дантели, ала можеше поне да се избръсне.

Когато се приведе в приличен вид, слезе долу. Фиона го посрещна с престилка върху простата си вълнена рокля.

— Лорд Ашбърн, надявам се, че добре си починахте.

— Много добре, лейди Макгрегър.

— Ако разбирам какъв мъж сте, сигурно ще искате да закусите. — Тя с усмивка сложи ръка на рамото му. — Имате ли нещо против да седнете във всекидневната? По-топло е, отколкото в столовата, а и когато се храня сама, там не се чувствам толкова самотна.

— Благодаря ви.

— Моли, кажи на готвача, че лорд Ашбърн се е събудил и е гладен. — Фиона го въведе във всекидневната, където вече бе подредена маса за него. — Да ви оставя ли сега, или предпочитате компания?

— Винаги предпочитам компанията на красива жена, милейди.

Тя с усмивка прие стола, който той й подаде.

— Кол каза, че сте чаровник. — С престилка или не, седна грациозно като най-изисканите дами, които Бригъм бе познавал. — Снощи не успях да ви благодаря както трябва. Искам сега да изразя най-дълбоката си благодарност, че доведохте Кол у дома.

— Бих предпочел да го бях довел при по-добри обстоятелства.

— Вие го донесохте. — Тя му предложи ръката си. — Много съм ви задължена.

— Той е мой приятел.

— Да. — Фиона стисна леко ръката му. — И Кол така ми каза. Това не намалява моето задължение, но няма да ви притеснявам. — Моли донесе кафето и Фиона наля, доволна от възможността да използва порцелановия си сервиз. — Тази сутрин пита за вас. Може би след като закусите, ще се качите да поговорите с него.

— Разбира се. Как е той?

— Достатъчно добре, за да се оплаква — усмихна се майчински тя. — Прилича на баща си, нетърпелив, импулсивен и много, много сладък.

Говореха за най-различни неща, докато сервираха закуската. Имаше овесена каша и дебели резени шунка, прясна риба и яйца, овесени питки и различни конфитюри и желета. Въпреки че избра кафето пред сутрешното уиски, Бриг помисли, че макар и далечна, тази шотландска маса по нищо не отстъпваше на лондонската трапеза. Дамата пиеше кафе и го подканваше да яде.

Той откри, че гърленият й акцент бе очарователен, а разговорът й прям. Докато ядеше, я чакаше да попита какво бяха обсъждали със съпруга й предишната нощ. Ала въпросът така и не идваше.

— Ако ми дадете сакото си тази вечер, милорд, ще ви го поправя.

Бригъм погледна към съдрания си ръкав.

— Боя се, че никога няма да бъде същото.

Спокойните й очи срещнаха неговите.

— Правим, каквото можем, с това, което имаме. — Тя стана и Бригъм също се изправи. Полата й тихо падна. — Извинете ме, лорд Ашбърн, имам много неща да свърша, преди съпругът ми да се върне.

— Господин Макгрегър излезе ли?

— Ще се върне довечера. Всички ние ще имаме много работа, преди принц Чарлз да направи своя ход.

Фиона излезе и Бригъм вдигна вежди. Никога не бе виждал жена, която толкова добросърдечно да приема заплахата от война.

Когато се върна горе, намери Кол малко блед и със сенки под очите, но седнал в леглото и настроен да спори.

— Няма да докосна този буламач.

— Ще го изядеш до последната капка — закани се Серина. — Гуен го е направила специално за теб.

— И Дева Мария да е бръкнала с пръст в него, няма да го изям.

— Продължавай да богохулстваш и ще си го отнесеш.

— Добро утро, деца — обади се Бригъм и влезе в стаята.

— Бриг, слава Богу! — извика Кол с чувство. — Разкарай тази мома и ми донеси малко месо. Месо! — повтори той. — И уиски.

Бригъм се приближи до леглото и вдигна вежди при вида на рядката каша, която държеше Серина.

— Определено изглежда противно.

— Ами да, и аз това казвам. — Кол падна на възглавниците, доволен, че имаше мъж на своя страна. — Само някоя дебелоглава жена може да помисли, че някой ще изяде това нещо.

— Аз самият хапнах едно доста добро парче шунка.

— Шунка ли?

— Добре опържена. Моите поздравления за готвача ви, госпожице Макгрегър.

— На него му трябва каша — процеди тя през зъби. — И ще яде каша.

Бриг сви рамене и приседна на края на леглото.

— Направих каквото можах, Кол. Сега е твой ред.

— Изхвърли я.

— Не искам да те наскърбявам, скъпи мой, ала тази жена ме ужасява.

— Ха! — Кол вирна брадичка и погледна сестра си. — Върви по дяволите, Серина, и отнеси този буламач с теб.

— Добре тогава, щом искаш да обидиш малката Гуен, която се грижеше за теб и си направи труда да ти приготви нещо за ядене. Просто ще й занеса кашата долу и ще й обясня как ти си казал, че това е буламач и предпочиташ да не сложиш нищо в уста, вместо да я изядеш.

Тя се обърна с купата в ръка. Преди да бе направила и две крачки, Кол отстъпи.

— По дяволите, дай ми я тогава.

Бригъм улови самодоволната й усмивка, когато тя отметна полата си и седна.

— Добре свършено — измърмори той.

Без да му обръща внимание, Серина потопи лъжицата в купата.

— Отвори си голямата уста, Кол.

— Няма да ме храниш — успя да каже той точно преди сестра му да му пъхне лъжицата в устата. — Проклятие, Серина, казах, че сам ще се храня.

— И ще разсипеш кашата върху чистата си пижама. Няма днес пак да те преобличам, моето момче, така че отвори си устата и кротувай.

Кол отново би я наругал, но бе прекалено зает да преглътне кашата.

— Ще те оставя да закусиш, Кол — обади се Бригъм.

— Моля ти се! — Кол бързо хвана китката му. — Не ме изоставяй сега. Тя ще ми се кара, ще ме навиква и ще ме подлуди. Аз… — Серина пъхна още една лъжица каша в устата му. — Дяволска жена, Бриг. Един мъж никога не е в безопасност с нея.

— Така ли? — Бригъм с усмивка се вгледа в лицето й и бе възнаграден с едва забележимо изчервяване.

— Не съм ти благодарил, че ме донесе вкъщи. Казаха ми, че си ранен.

— Драскотина. Сестра ти се погрижи за това.

— Гуен е ангел.

— Младата Гуен беше изцяло заета с теб.

Серина ме превърза.

Кол погледна сестра си и се засмя:

— Много е несръчна.

— Гълтай си лъжицата, Кол.

— Една дупка в ребрата не значи, че ще ти се оставя да ме тормозиш, момиченце. Още мога да те метна през коляно и да те напляскам.

Тя деликатно изтри устните му със салфетка.

— Последния път, когато се опита, цяла седмица куца.

— Да, бе, вярно — призна Кол с усмивка. — Леле, Бриг, колко е подла. Изрита ме право в… — Той улови гневния поглед на Серина. — В гордостта, така да се каже.

— Ще го запомня, ако някога ми се случи да си меря силите с госпожица Макгрегър.

— А веднъж ме удари по главата с тигана — спомни си Кол. — Направо видях звезди. — Отново му се доспа и клепачите му натежаха. — Побойничка. Така никога няма да си хванеш мъж.

— Ако исках да си хвана мъж, вече щях да съм го сторила.

— Най-хубавото момиче в Гленроу. — Гласът му се поколеба, а очите му се затвориха. — Обаче отвратителен характер, Бриг. Не като онази сладка Френси със златистата коса.

Каква сладка Френси, учуди се Серина и погледна крадешком към Бригъм, ала той се усмихваше и си играеше с копчето на сакото си.

— Имах удоволствието да го открия лично. Почивай си сега.

— Накара ме да изям тая каша. Гадно нещо.

— Ами, има още. Неблагодарник.

— Обичам те, Рина.

Тя отметна косата от челото му.

— Знам. Мълчи сега и заспивай. — Зави го по-добре и се обърна към Бригъм: — Сега няколко часа ще кротува. Следващия път ще го нахрани майка, а с нея той няма да спори.

— Бих казал, че спорът му се отрази също толкова добре, колкото и кашата.

— Това беше идеята. — Серина вдигна подноса с празната купа и понечи да мине покрай него. Бриг трябваше само да направи крачка встрани, за да й препречи пътя.

— Починахте ли си?

— Съвсем добре. Извинете ме, лорд Ашбърн, имам работа.

Вместо да се отмести, той й се усмихна.

— Когато прекарам нощта с една жена, тя обикновено ме нарича по име.

В очите й се появи пламъкът на войната, точно както се бе надявал.

— Аз не съм ви златокосата Френси, нито някоя от вашите леки лондончанки, така че задръжте си името… Лорд Ашбърн. На мен то не ми трябва.

— Аз пък мисля, че на мен вашето ми трябва… Серина. — Тя му направи удоволствието да изсумти. — Имаш най-красивите очи, които някога съм виждал.

Това я обърка. Серина знаеше как да се справя с ласкателството, как да го приема, избягва, да не му обръща внимание. Кой знае защо, с него това не бе толкова лесно.

— Пуснете ме да мина — прошепна тя.

— Щеше ли да ме целунеш? — Той хвана брадичката й. Серина държеше подноса като щит пред себе си. — Щеше ли, когато тази сутрин по лицето ти се четеше колко ти се спи, а светлината тъкмо ставаше златна?

— Отместете се. — Тъй като усети, че гласът й бе станал дрезгав, тя бутна подноса в ръцете му. Бригъм инстинктивно го хвана, за да не падне. Серина, вече свободна, тръгна към вратата. Той вървеше на две крачки след нея. Спря ги звукът от тичащи крака.

— Малкълм, трябва ли да тропаш като слон? Кол спи.

— О! — Десетинагодишното момче рязко спря. Косата му бе с яркочервен цвят, който с годините сигурно щеше да стане махагонов. За разлика от другите мъже в семейството, той имаше фини, почти нежни черти и, както Бригъм веднага забеляза, тъмнозелените очи на сестра си. — Исках да го видя.

— Можеш да го погледнеш, ако пазиш тишина. — Серина с въздишка го хвана за рамото. — Първо се измий. Приличаш на коняр.

Той се ухили и показа липсващия си зъб.

— Бях при кобилата. След един-два дни ще се ожреби.

— И миришеш на кобила. — От калта по коридора ясно се виждаше, че не се бе постарал особено да си изтрие обувките. Трябваше да я изчисти, преди майка й да я бе видяла. Заговори му за това, но забеляза, че той вече не я слушаше.

Бригъм усети, че го оглеждат и оценяват, както мъж оценява мъж. Момчето бе тънко като хрътка, изпоцапано и със светещи от любопитство очи.

— Ти ли си английското прасе?

— Малкълм!

И двамата не й обърнаха внимание. Бригъм пристъпи напред и спокойно върна подноса на Серина.

— Във всеки случай съм англичанин, въпреки че баба ми беше Макдоналд.

Ужасена, Серина заби поглед пред себе си.

— Ще ви се извиня заради брат си, милорд.

Той й хвърли натежал от ирония поглед. И двамата знаеха как Малкълм бе стигнал до това описание.

— Няма нужда. Може би ще ни представите?

Пръстите й се впиха в подноса.

— Лорд Ашбърн, брат ми Малкълм.

— Ваш слуга, мастър Макгрегър — поклони се официално Бригъм.

Малкълм прихна.

— Баща ми те харесва — довери той. — И майка ми също, и Гуен, мисля, ама тя е много срамежлива и човек не може да разбере.

Устните на Бригъм трепнаха.

— За мен е чест.

— Кол писа, че имаш най-добрите конюшни в Лондон, значи и аз те харесвам.

Бригъм не можа да се въздържи, разроши косата на хлапето и се усмихна дяволито на Серина:

— Още една победа.

Тя вирна брадичка.

— Върви се измий, Малкълм — заповяда и ядосано си тръгна.

— Винаги те карат да се миеш — въздъхна момчето. — Доволен съм, че в къщата ще има повече мъже.

Почти два часа по-късно каретата на Бригъм пристигна в селото и предизвика бурен възторг. Лорд Ашбърн винаги искаше да има най-доброто и пътният му екипаж не правеше изключение. Каретата бе в кралски черен цвят, обточена със сребро. Кочияшът също бе в черно. Конярят, който пътуваше на капрата до него, бе много доволен, че хората ги гледаха с любопитство през вратите и прозорците си. Макар през последния ден и половина да се бе оплаквал от ужасното време, от ужасните пътища и от ужасното препускане, сега се чувстваше по-добре, като знаеше, че пътуването бе свършило и че ще го оставят да се погрижи за конете.

— Хей, момче! — Кочияшът спря издишващите пара коне и махна към едно хлапе, което стоеше до пътя, гледаше захласнато каретата и си смучеше пръста. — Къде е къщата на Макгрегърови?

— Направо по пътя след оня хълм. Търсите английския лорд? Това неговата карета ли е?

— Точно така.

Доволно от себе си, момчето посочи с ръка:

— Там е.

Кочияшът подкара конете в тръс.

Бригъм ги посрещна лично, настръхнал от студа.

— Много се забавихте.

— Простете, милорд, времето ни задържа.

Бригъм махна към куфарите:

— Внесете ги. Конюшните са отзад, Джем. Ял ли си?

Джем, чието семейство от три поколения бе работило при Ленгстънови, скочи сковано от капрата.

— Нищичко не съм хапнал. Тук е ужас.

Бригъм се засмя, оценил правдивостта на думите му.

— Сигурно в кухнята има нещо топло. Защо не… — Замълча, защото вратата на каретата се отвори и оттам, с повече достойнство от който и да било херцог, излезе един мъж. — Паркинс!

Паркинс се поклони.

— Милорд. — Огледа облеклото на Бригъм и строгото му лице се промени. Гласът му, изпълнен с ужас, потрепери: — О, милорд!

Бригъм хвърли един печален поглед към съдрания си ръкав. Без съмнение, Паркинс би се разтревожил повече от плата, отколкото от раната под него.

— Както виждаш, имам нужда от моя багаж. А сега, какво, по дяволите, правиш тук?

— Вие имате нужда и от мен, милорд. — Паркинс се изпъна. — Знаех, че трябва да дойда и в това няма никакво съмнение. Погрижете се багажът веднага да бъде отнесен в стаята на лорд Ашбърн.

Въпреки че студът се просмукваше през сакото му за езда, Бригъм го погледна строго:

— Как дойде?

— Пресрещнах каретата вчера, милорд, след като вие с господин Макгрегър бяхте продължили на коне. — Паркинс, две педи по-нисък от Бригъм и болезнено слаб, опъна рамене. — Няма да се върна в Лондон, милорд, когато дългът изисква да съм тук.

— Нямам нужда от камериер, човече. Няма да ходя на никакви балове.

— Петнадесет години съм служил на бащата на моя господар и пет на моя господар. Няма да ме отпратите.

Бригъм отвори уста, после я затвори. Невъзможно бе да се спори с предаността.

— Ох, влизай, да те вземат дяволите. Студено е.

Паркинс се изкачи по стълбите, преливащ от достойнство.

— Ще се погрижа незабавно да се разопакова багажа на милорд. — Погледна още веднъж към сакото на господаря си и потреперя. — Незабавно. Ако мога да убедя милорд да ме придружи, можем веднага да ви намерим подходящо облекло.

— По-късно. — Бригъм си наметна палтото. — Искам да проверя конете. — Спусна се по стълбите, после спря и се обърна. — Паркинс, добре дошъл в Шотландия.

Едва доловима усмивка докосна тънките устни на Паркинс.

— Благодаря ви, милорд.

Джем изглежда бе успял да настани и себе си, и конете. Когато бутна дървената врата, Бригъм чу кискането му.

— Ами че прав сте, мастър Макгрегър. Вярно, лорд Ашбърн има най-големите конюшни в Лондон, че и в цяла Англия, пък аз се грижа за тях.

— Тогава искам да погледнеш моята кобила, която скоро ще се ожреби.

— Ще се радвам да я видя… След като оправя моите любимци тук.

— Джем!

— Ъ-ъ-ъ… — Той се обърна и видя Бригъм, застанал в лъч бледа зимна светлина. — Да, сър, лорд Ашбърн. За нула време ще оправя всичко.

Бригъм знаеше, че не може да се съмнява в Джем, когато става дума за конете, ала освен това знаеше, че конярят си падаше по бутилката и имаше език, който Макгрегърови можеха и да не смятат за подходящ за най-малкия си син. Затова се позабави, докато провери как бе настанен екипажа му.

— Прекрасни коне, лорд Ашбърн. — Малкълм бе започнал да помага за тимаренето. — Аз мога да ги управлявам много добре, нали знаете.

— Не бих се усъмнил. — Бригъм свали палтото си и тъй като сакото му и без това бе разсипано, се включи и той. — Може би ще успеем да намерим някой следобед, така че да ми покажеш?

— Наистина ли? — Нямаше по-бърз път до сърцето на момчето. — Едва ли ще мога да се справя с вашата карета, но ние имаме кабриолет. — Изсумтя съвсем по мъжки. — Макар че майка ми не ми дава да карам сам нищо, освен каручка с пони.

— Нали ще си с мен? — Бригъм плесна един от конете по хълбока. — Изглеждат в добра форма, Джем. Иди погледни кобилата на мастър Макгрегър.

— Моля ви, сър, защо не я видите и вие? Много е красива.

Бригъм сложи ръка на рамото му.

— Ще се радвам да се запозная с нея.

Доволен, че бе намерил сродна душа, Малкълм го хвана за ръката и го поведе през конюшнята.

— Казва се Бетси. — Като чу името си, кобилата показа глава над вратата на клетката си в очакване да бъде почесана.

— Прекрасна дама. — Тя бе дореста, с не много красиви петна, но с достатъчно хубава фигура и горда стойка. Бригъм вдигна ръка да я погали и кобилата вдигна уши и впери в него спокойните си питащи очи.

— Хареса ви. — Малкълм бе доволен, сякаш вярваше повече на мнението на животните, отколкото на хората.

В клетката Джем се зае спокойно и уверено за работа и младият Малкълм бе впечатлен от опитността му. Бетси стоеше търпеливо, от време на време въздъхваше, така че тежкият й корем се разклащаше, и размахваше опашка.

— Скоро ще се ожреби — произнесе се Джем. — До един-два дни.

— Аз искам да спя в конюшнята, ала Серина все идва и ме измъква.

— Не се безпокой, сега Джем е тук — успокои го Джем и излезе от клетката.

— Но нали ще ми съобщиш, когато дойде времето?

Джем поиска с поглед разрешение от Бригъм, получи го и кимна:

— Не бой се, ще те извикам.

— Мога ли да те помоля да заведеш Джем в кухнята? — попита Бригъм. — Той не е ял.

— Моля за извинение. — Малкълм изведнъж стана сериозен и изправи рамене. — Ще се погрижа готвачът веднага да ти приготви нещо. Довиждане, милорд.

— Наричай ме Бриг.

Малкълм се засмя, стисна официално протегнатата ръка и изскочи навън, като извика Джем да го последва.

— Оперено хлапе, ако мога да се изразя така, милорд.

— Можеш. Джем, опитай се да запомниш, че той е млад и впечатлителен. — Джем погледна неразбиращо и Бригъм въздъхна. — Ако започне да псува като английския ми коняр, на мен ще ми отрежат главата. Има сестра, която с удоволствие ще го стори.

— Да, милорд. Ще бъда самото благоприличие. Обещавам. — Джем се ухили и излезе навън след Малкълм.

Бригъм така и не разбра защо се забави. Може би защото бе тихо, а конете бяха добра компания. Бе вярно, че бе прекарал голяма част от младостта си по същия начин, както Малкълм, в конюшните. Бе научил доста интересни фрази. Можеше при нужда да запретне екипаж два пъти по-бързо, отколкото своя коняр. Можеше майсторски да кара каретата или да лекува навехнато сухожилие и много пъти бе гледал как се раждат жребчета.

Едно време мечтаеше да развъжда коне. Това се промени, когато на млада възраст върху него се стовариха отговорностите на титлата му.

Ала сега мислеше не за коне или за несбъднати мечти. Мислеше за Серина. И може би понеже мислите му бяха насочени към нея, не се изненада, когато тя влезе в конюшнята.

Серина също бе мислила за него, макар и не съвсем мило. През целия ден не успяваше да се съсредоточи върху обикновените неща. Вместо това, макар да не го искаше, в главата й се въртеше моментът, когато бе стояла с него до прозореца на брат си.

Бе уморена, успокои се тя и се уви по-сигурно в наметалото. Само дето не заспиваше на крак. Защо иначе щеше само да стои така, докато той я докосваше по онзи начин, гледаше я по онзи начин?

И как я бе гледал… Дори сега потрепери при спомена за това. Очите му бяха станали толкова тъмни, бяха толкова близо… Серина знаеше какво е един мъж да я гледа с интерес, знаеше дори какво е да се опита да я замъкне на тъмно или да открадне целувка. На един-двама го бе разрешила, просто за да види дали ще й хареса. Честно казано, бе решила, че целуването е достатъчно приятно, макар и не вълнуващо. Но нищо досега не приличаше на това.

Коленете й бяха омекнали, сякаш някой й бе източил кръвта и я бе сменил с вода. Главата й се бе завъртяла, както когато бе дванайсетгодишна и за пръв път опита от портвайна на баща си. И, Господи, имаше чувството, че кожата й пламва, където пръстите му я докосват. Като болест, помисли тя.

Какво друго би могло да бъде? Серина се отърси от чувството и изправи рамене. Това чисто и просто бе заради умората. От умората, от тревогите за брат й и от това, че не бе яла. Сега се чувстваше много по-добре и ако случайно налетеше на високомерния граф Ашбърн, щеше да се справи с него.

Погледна в полутъмната конюшня.

— Малкълм, дивак такъв — извика тя. — Ще те измъкна оттук и ще те заведа вкъщи. Ще те обеся. Твое задължение е да пълниш сандъка с дърва, а последния път аз го направих.

— Извинявам се, че ще се наложи да обесите Малкълм по-късно. — Бригъм излезе от сянката и с удоволствие видя, че я бе стреснал. — Той не е тук. Току-що го изпратих в кухнята с моя коняр.

Серина вдигна глава.

— Изпратихте ли го? Той да не ви е слуга!

— Моя скъпа госпожице Макгрегър… — Бригъм пристъпи по-близо. Реши, че сивкавият плащ бе идеалният фон за ярката й коса. — Малкълм много е харесал Джем, който, както брат ви, е голям любител на конете.

Тъй като сърцето и се разтопяваше, когато ставаше дума за Малкълм, тя омекна.

— Той непрекъснато виси тук. Два пъти тази седмица се налагаше насила да го изхвърля и да го замъкна вкъщи, след като отдавна трябваше да си е легнал. — Усети се и отново се намръщи. — Ще ви бъда благодарна да ми кажете, ако започне да ви досажда. Ще се погрижа да не ви пречи.

— Няма нужда. Ние двамата доста добре се разбираме. — Бригъм се приближи към нея. Серина миришеше на лавандула, аромат, който сякаш винаги се носеше около нея. — Имаш нужда от повече почивка, Серина. Имаш сенки под очите.

Тя едва не отстъпи назад, преди да бе успяла да се пребори с нетипичното желание да избяга.

— Силна съм като вашите коне, благодаря. И прекалено свободно използвате името ми.

— Започна да ми харесва. Как те нарече Кол, преди да заспи? Рина? Звучи прекрасно.

Звучеше различно, когато той го произнасяше. Серина се обърна и се загледа в конете му.

— Впечатлили сте Малкълм с тях, сигурна съм.

— Той се впечатлява по-лесно от сестра си.

Тя го погледна през рамо.

— Вие нямате нищо, с което да ме впечатлите, милорд.

— Не е ли уморително да мразите всичко английско?

— Не, приятно е. — Отново започваше да усеща слабост, затова се обърна към него и остави на мястото на копнежите, които още не разбираше, да се настани гневът. — Какво сте вие за мен, освен поредният английски благородник, който иска да стане неговото? Грижа ли ви е за тази земя? А за хората? За името й? Вие не знаете нищо за нас, нищо за преследванията, за нещастията, за униженията.

— Повече, отколкото мислиш — отвърна Бригъм тихо, като едва овладя собствения си гняв.

— Вие си седите във вашата хубава къща в Лондон или във владението си в провинцията и мечтаете до камината за морални ценности и велики социални промени. Ние всеки ден живеем в борба, просто за да запазим това, което имаме. Какво знаете за ужаса да чакаш в тъмното мъжете да се върнат, за безсилието, че не можеш да направиш нищо, освен да чакаш?

— Да не ме обвиняваш и задето си се родила жена? — Той я хвана за ръката, преди да бе успяла да се извърти. Шалът падна от косата върху раменете й, така че вечерната светлина, процеждаща се през вратата и пукнатините в дървото, грееше върху нея. — Може и да се проклинам, че те предпочитам такава. — Много се ядосваше на неволната си реакция към нея. — Кажи ми истината, Серина, мразиш ли ме?

— Да! — възкликна тя страстно. Искаше й се да бе вярно.

— Защото съм англичанин?

— Това е достатъчна причина за омраза.

— Не е, ала мисля, че ще ти дам причина.

За да си достави удоволствие, я привлече към себе си. За да разплете възела в стомаха си, да успокои бумтящото си сърце. Тя отскочи назад и може би щеше да му нанесе удар, но Бригъм бе подготвен и много бърз.

В момента, в който устните му се озоваха върху нейните, Серина замръзна. Бригъм я чу как затаи дъх, а после вече чуваше само бръмченето в собствената си глава. Устните й бяха като розов цвят, меки, уханни, крехки. Той изруга, обви ръка около кръста й и я притисна към себе си. Почувства как гърдите й поддават, почувства, че тялото й трепери. Собственото му тяло се бе напрегнало от неочакваните усещания, които нахлуха в него. Зад тях конете изпръхтяха и се размърдаха. В блуждаещия слънчев лъч танцуваха прашинки. Тя не можеше да се помръдне. Помисли, че може никога да не успее да се помръдне, защото всички кости в бялото й се бяха разтопили. Пред очите и блестяха цветове, толкова живи, толкова ярки, че със сигурност щяха да я ослепят Ако това бе целувка, значи никога досега не се бе целувала, защото това бе топлина, светлина, движение в една среща на устните.

Чу стон, един такъв тих, сладък стон, и така и не разбра, че бе неин. Ръката й бе на рамото му, пръстите й — впити в скъсания му ръкав. Може би щеше да залитне, ала Бригъм я държеше здраво. Дали дишаше?

Сигурно дишаше, защото още бе жива. Долавяше аромата му и той бе същият както при първата им среща. На пот, на коне, на мъж. А вкусът му… Устните й се разтвориха, жадни за още. Вкусът му бе като на топъл мед в уиски. Не бе ли вече пияна от него?

Сърцето й започна да гърми, да барабани в ритъм, какъвто не бе предполагала, че съществува. Ако имаше още, Серина искаше да го открие. Ако това бе всичко, то стигаше за цял живот. Бавно плъзна длани нагоре по ръцете му, по раменете му, в косата му. Целувката й от шокирана и отстъпчива стана търсеща и искаща.

Бригъм усети как зъбите й се впиват и внезапно безразсъдно я притисна към дирека и се нахвърли безмилостно върху устните й, въпреки че те се разтваряха гостоприемно. В този момент той бе повече затворник от нея.

Изплува като удавник, задъхващ се за въздух. Тръсна глава да я проясни.

— Боже мили, къде си се научила да правиш това?

Тук и сега. Но страните й пламнаха от срам и смущение.

Както и да се бе случило, тя му бе позволила Да я целуне и Господ да и е на помощ и бе приятно и, Господ да й е на помощ, й бе приятно.

— Пуснете ме…

— Не знам дали ще мога. — Бригъм вдигна ръка към бузата й, ала Серина отметна глава. Като се мъчеше да се овладее, той остана, където си беше, и се опита да успокои дишането си. Преди малко Серина го бе целувала като най-добрите френски куртизанки. Но сега, точно в момента, му стана болезнено ясно, че бе съвсем невинна.

Би могъл да се убие… Ако Кол не го пребиеше до смърт Бригъм стисна зъби. Да прелъсти сестрата на своя приятел… Дъщерята на човека, който му бе оказал гостоприемство… В конюшнята, сякаш бе кръчмарска слугиня! Прокашля се и отстъпи крачка назад.

— Предлагам ви най-дълбоките си извинения, госпожице Макгрегър. Това беше непростимо.

Ресниците й трепнаха. Очите й под тях не бяха замъглени от сълзи, а светеха от гняв.

— Ако бях мъж, щях да ви убия.

— Ако бяхте мъж — възрази той също толкова сковано, извиненията ми едва ли щяха да са необходими. — Поклони се и излезе с надеждата, че студеният въздух ще проясни главата му.