Нора Робъртс
Бунтът (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Бе му липсвал Лондон, видът му, миризмата му. По-голямата част от живота си бе прекарал тук или в елегантната стара къща в имението на своите предци в провинцията. Бе известен във висшето общество и нямаше проблеми да си намери компания за игра на карти в някой от модните клубове или за интересен разговор на вечеря. Майките на дъщери за женене не пропускаха богатия граф Ашбърн от списъците на своите гости.

Бе прекарал в града шест седмици и пролетта бе дошла. Собствената му градина, една от най-хубавите в града, се славеше с тучни ливади и пъстри цветя. Дъждът, който валя почти непрекъснато от началото на април, бе извършил своята магия и сега на негово място бяха дошли уханни златни дни, които подмамваха в парковете и магазините красиви жени с копринени рокли и шапки с пера.

Имаше балове и събирания, партии игри на карти и приеми. Един човек с неговата титла, неговата репутация и неговата кесия би могъл да живее приятно тук, с малко неудобства и много удоволствия.

Лондон наистина му бе липсвал. Тук бе неговият дом. Бе му отнело по-малко от шест седмици, за да открие, че сърцето му вече не бе тук.

То сега бе в Шотландия. Ден не минаваше, без да си мисли за суровата зима в планините и как Серина я бе стоплила. Докато гледаше улиците, пълни с хора с шапки и палта за разходка по най-последната мода, той се чудеше каква е пролетта в Гленроу. И дали Серина някога седеше до езерото и мислеше за него.

Би се върнал седмици по-рано, ала работата му за принца отнемаше по-дълго време, отколкото бе мислил, а резултатите бяха по-малко удовлетворителни, отколкото можеше да предвиди.

Якобитите в Англия бяха многобройни, но доста по-малко бяха готовите да вдигнат меч за непознатия принц. По съвет на лорд Джордж, Бригъм говори с много групи, разказваше им за настроенията на планинските кланове и им съобщаваше новините, получени от самия принц. Пътуваше чак до Манчестър и провеждаше съвещания и в собствения си хол.

Всичко това бе рисковано. Правителството бе неспокойно, а слуховете за война с Франция по-упорити от всякога. Симпатизантите на Стюартите не се приемаха добре, а активните поддръжници ги грозеше в най-добрия случай затвор. Още бяха пресни спомените за публични екзекуции и заточения.

След шест седмици Бригъм имаше надеждата, ала само надеждата, че ако Чарлз действа бързо и оглави бунта, английските му привърженици ще се присъединят към него.

Имаха толкова много да губят, помисли Бригъм. Колко добре го знаеше. Дом, земя, титла. Бе толкова трудно да се биеш за нещо отвлечено като една кауза, когато залагаш не само името и богатството, а и живота си.

Обърна се и се загледа в портрета на баба си. Той вече бе взел своето решение. Може би го бе взел още като ученик, когато седеше, опрял глава на коленете й, а тя му разказваше приказки за крале в изгнание и за борба за справедливост.

Бе опасно да се бави още дълго в Лондон. Правителството умееше да разкрива бунтовниците и отвратително успешно да се справя с тях. Засега името му го държеше извън подозрение, но Бригъм знаеше, че се носят слухове. Сега, когато войната с Франция отново бе неизбежна, неизбежни бяха и приказките за ново якобитско въстание.

Бригъм никога не бе крил своите пътувания до Франция, до Италия, до Шотландия. Ако някой си направеше труда да се разрови в последните му няколко години, щеше да се получи много интересна картинка.

Значи трябваше да тръгва, помисли си и ритна едно тлеещо дърво в догарящия огън. Този път щеше да потегли сам и под прикритието на нощта. Когато следващия път се върнеше в Лондон, щеше да бъде със Серина. И щяха да застанат, където стоеше той сега, и да вдигнат наздравица за истинския крал и за неговия регент.

Връщаше се в Шотландия заради принца, както бе казала Серина. Ала се връщаше и за да вземе онова, което бе негово. Освен бунта, имаше още една битка, която бе твърдо решен да спечели.

Няколко часа по-късно, докато се приготвяше да отиде в любимия си клуб, го прекъсна неговият иконом.

— Простете, милорд. — Бийтън бе толкова стар, че човек почти чуваше как скърцат костите му, докато се покланя. — Граф Уайтсмаут иска да говори с вас. Изглежда е спешно.

— Покани го тогава. — Бригъм се намръщи на Паркинс, който се суетеше около сакото му. — Остави, човече. Ще ме докараш до припадък.

— Искам само милорд да се покаже в най-добрия си вид.

— Част от женското население би възразило, че за целта трябва да се съблека. — Паркинс остана с каменно лице и той въздъхна: — Ти изобщо нямаш чувство за хумор, Паркинс. Един Бог знае защо още те държа.

— Бриг! — В стаята влезе граф Уайтсмаут, дребен мъж с гладко лице, само с няколко години по-възрастен от Бригъм. Като видя лакея, спря. Един поглед бе достатъчен, за да се види, че Уайтсмаут бе вече развълнуван.

— Това ще е всичко за тази вечер, Паркинс. — Сякаш имаше всичкото време на света, Бригъм се приближи към масичката до камината и наля вино в две чаши. Изчака, докато чу как вратата тихо се затваря. — Какво има, Джони?

— Имаме проблеми, Бриг. — Той прие чашата и я пресуши на един дъх.

— Това вече го разбрах. От какво естество? Поуспокоен от виното, Уайтсмаут продължи:

— Днес следобед онзи плиткоумен Милтуей се напил до безпаметство с любовницата си и се раздрънкал.

Бригъм пое дълбоко въздух, отпи и посочи към фотьойла.

— Назовал ли е имена?

— Не можем да сме сигурни, но вероятно е изплюл поне няколко. Твоето на първо място.

— А любовницата му… Онази, червенокосата танцьорка?

— Същата никаквица — заяви Уайтсмаут грубо. — Отракана мадама, Бригъм, малко прекалено възрастна и прекалено опитна за хлапе като Милтуей. Лошото е, че идиотът има повече пари, отколкото ум.

Любовните похождения на Милтуей бяха последната грижа на Бригъм.

— Тя ще мълчи ли, ако й се плати?

— Прекалено е късно. Затова съм дошъл. Вече е предала някаква информация, достатъчна, за да арестуват Милтуей.

Бригъм изруга злобно.

— Този млад глупак!

— Има голяма вероятност да те разпитат, Бригъм. Ако имаш нещо уличаващо…

— Аз не съм толкова млад — прекъсна го Бригъм и започна да разсъждава на глас. — Нито съм такъв глупак. — Замълча за момент, за да е сигурен, че решението му е разумно, а не импулсивно. — А ти, Джони? Ще успееш ли да се покриеш?

— Имам спешна работа в имението си. — Граф Уайтсмаут се усмихна. — Всъщност от няколко часа съм на път.

— Принцът няма да пропадне с хора като теб.

Уайтсмаут си наля още една чаша и вдигна наздравица към приятеля си.

— А ти?

— Аз заминавам за Шотландия. Тази вечер.

— Ако сега изчезнеш, ще се разкриеш. Готов ли си за това?

— Омръзнало ми е да се преструвам. Аз съм за принца.

— Тогава ще ти пожелая безопасно пътуване и ще чакам съобщения от теб.

— Добро пожелание, скоро ще ти се обадя. — Той взе ръкавиците си. — Знам, че си поел риск, като си дошъл да ми кажеш, когато вече можеше да си на път. Няма да го забравя.

— Принцът има и моята клетва — напомни му Уайтсмаут. — Моля се да не се забавиш прекалено дълго.

— Само колкото трябва. Съобщил ли си на някой друг за неблагоразумието на Милтуей?

— Добре казано — измърмори Уайтсмаут. — Реших, че ще е най-добре да дойда направо при теб.

Бригъм кимна:

— Ще прекарам няколко часа в клуба, както бях планирал, и ще имам грижата да предам съобщението. А ти по-добре напусни Лондон, преди някой да е забелязал, че не си наистина на път към имението си.

— Тръгвам. — Уайтсмаут взе шапката си. — Едно предупреждение, Бриг. Синът на курфюрста, Камбърленд. Не го приемай несериозно. Вярно е, че е млад, ала очите му са студени, а амбициите му големи.

В клуба имаше много познати за Бригъм лица. Играеха се игри, бутилките вече се пресушаваха. Посрещнаха го весело и започнаха да го канят да се включи на карти или зарове. Той любезно поднасяше извиненията си и накрая седна до камината да изпие бутилка бургундско с виконт Лейтън.

— Нямаш ли желание да опиташ късмета си тази вечер, Ашбърн?

— Не на карти. — Зад тях някой се оплака как са паднали заровете. — Чудесна нощ — добави той тихо. — Само за пътуване.

Лейтън отпи и макар че погледът му срещна очите на Бригъм, в него не се четеше нищо.

— Наистина. Непрекъснато се говори за бури на север.

— Имам чувството, че по-скоро ще има буря тук. — Играта на заровете стана по-шумна. Бригъм се възползва от това и се наведе да налее още вино. — Милтуей е споделил политическите си пристрастия пред своята любовница и е арестуван.

Лейтън измърмори под носа си нещо неласкателно за Милтуей и се облегна назад.

— Колко му е бил дълъг езикът?

— Не мога да бъда сигурен, но някои хора трябва да се пазят.

Лейтън започна да си играе с диаманта, забоден в дантелата на врата му. Обичаше такива дрънкулки и често го вземаха за човек, който предпочита лесния живот. И той като Бригъм бе взел своето решение трезво и безрезервно.

— Смятай, че е направено, скъпи мой. Искаш ли компания за пътешествието си?

Бригъм се изкушаваше. Виконт Лейтън, със своите розови жилетки и напарфюмирани ръце можеше да прилича на самовлюбено конте, ала Бригъм в битка не би предпочел никой друг пред него.

— В момента не.

— В такъв случай ще пием ли за хубавото време? — Лейтън вдигна чаша и с леко раздразнение погледна над рамото на Бригъм. — Струва ми се, че ще трябва да се насочим към друг клуб, скъпи ми Бригъм. Тук са започнали да пускат кого ли не.

Бригъм без особен интерес се загледа в играта. Позна човека, който държеше банката, и повечето от останалите. Имаше обаче един слаб мъж, надвесен над масата. Погледът му бе мрачен, а до ръката му имаше преполовена чаша. Той не приемаше загубите си така, както бе прието във висшето общество.

— Не го познавам. — Бригъм отново отпи и си помисли, че може никога вече да не седи уютно край камината в този клуб и да пие с приятел.

— Аз съм имал съмнителното удоволствие. — Лейтън извади табакера за енфие. — Офицер. Предполагам, че скоро ще замине да кръстоса меч с французите, което ще накара жените да въздишат. Казвали са ми обаче, че вече не харесва нашите дами, въпреки романтичния образ, който се опитва да си създаде.

Бригъм със смях се приготви да си тръгва.

— Може би има нещо общо с липсата му на обноски.

— Може би има нещо общо с начина, по който се държа с Алис Бийсли, когато тя имаше нещастието да му бъде любовница.

Бригъм вдигна вежди, но бе все още само смътно любопитен. Играта ставаше все по-шумна, времето напредваше, а Паркинс тепърва трябваше да опакова багажа му.

— Стендиш явно е мислил, че тя не е достатъчно сговорчива и вдигнал камшик срещу нея.

Бригъм отново погледна натам. В очите му се четеше отвращение.

— Има нещо особено в мъж, който… — Изведнъж замълча и пръстите му стиснаха здраво чашата. — Стендиш ли каза?

— Да. Полковник, струва ми се. Спечелил си е особено неприятна репутация в скандала с Портинъс през трийсет и пета. — Лейтън изчисти люспа енфие от ръкава си. — Изглежда, че много е обичал да граби, да пали и да плячкосва. Предполагам, че затова е бил повишен.

— През трийсет и пета трябва да е бил капитан.

— Възможно е. — В очите на Лейтън проблесна любопитство. — Познаваш ли го, в края на краищата?

— Да. — Бригъм добре си спомняше разказа на Кол за капитан Стендиш и изнасилването на майка му, за изгорените къщи, за изстъпленията срещу беззащитните селяни. И Серина. Той се изправи и макар че очите му бяха студени, в гласа му не се долавяше никакъв гняв. — Мисля, че трябва да се запознаем по-добре. Реших все пак да изиграя една игра.

— Става късно, Ашбърн.

Бригъм се усмихна.

— Наистина.

Нямаше нищо по-лесно, отколкото да се включи в играта. След двадесет минути бе откупил банката. Късметът не му изневеряваше, а на Стендиш, както бе решила съдбата или справедливостта, продължаваше да не му върви. Полковникът непрекъснато губеше и, предизвикван от мълчаливото презрение на Бригъм, правеше все по-големи залози. Към полунощ бяха останали само трима играчи. Бригъм, разположен удобно във фотьойла, направи знак да донесат още вино. Съзнателно пиеше колкото Стендиш. Нямаше намерение да убива човек, чиито реакции са по-малко остри от неговите.

— Заровете изглежда тази вечер не ви харесват, Стендиш.

— Или прекалено много харесват другите.

Думите на Стендиш бяха завалени от виното и от гняв. Бе човек, на когото му трябваха повече пари, отколкото осигуряваше заплатата му на военен, и също толкова силен бе стремежът му за място в обществото. Тази вечер мъката му произлизаше от провала и в двете. Следобед бе отхвърлено предложението му към една добре надарена — и физически, и финансово — млада дама. Стендиш бе сигурен, че онази кучка Бийсли е ходила да хленчи пред всеки, който би я слушал. Никаквица, помисли той и отново надигна виното. А мъжът има право да се държи с една никаквица както му харесва.

— Хвърляйте — заповяда той и преброи точките на заровете на Бригъм, после ги грабна, хвърли ги и отново загуби.

— Жалко — усмихна се Бригъм и отпи.

— Не съм съгласен да сменяме банката толкова късно. Това разваля късмета.

— Вашият късмет май цяла вечер беше лош, полковник. — Бригъм продължаваше да се усмихва, ала погледът му бе прогонил не един играч. — Може би смятате за непатриотично да обирам един кралски драгун, но тук сме само мъже, в края на краищата.

— Да играем ли сме дошли, или да говорим? — попита Стендиш нетърпеливо и направи знак да донесат още вино.

— В един клуб на джентълмени — отвърна Бригъм с омраза в гласа — правим и двете. Обаче вие, полковник, сигурно не попадате често в компанията на джентълмени.

Третият играч реши, че играта е малко прекалено напрегната като за неговия вкус. Няколко от другите посетители бяха оставили заниманията си и слушаха внимателно. Останалите игри бяха прекъснали и мъжете започнаха да се събират край масата. Лицето на Стендиш почервеня. Не бе сигурен, ала му се струваше, че го обиждат.

— Прекарал съм по-голямата част от времето си да се бия за краля, не да безделнича по клубовете.

— Разбира се. — Бригъм отново хвърли и отново победи. — Което обяснява защо не ви бива във възпитаните игри, които разчитат на шанса.

— А вие изглеждате малко прекалено опитен, милорд. Откак седнахте, заровете работят за вас.

— Така ли? — Бригъм вдигна поглед към Лейтън, който лениво въртеше чашата в ръцете си. — Наистина ли?

— Много добре знаете, че е така. Струва ми се, че това не е само късмет.

Бригъм докосна дантелите на врата си. Зад тях клубът потъна в неловко мълчание.

— Сериозно? Може би ще ми обясните какво точно ви се струва.

Стендиш бе загубил повече, отколкото можеше да си позволи, и бе изпил повече, отколкото бе разумно. Той гледаше Бригъм и го мразеше заради това, което бе. Аристократи! Прииска му се да се изплюе. Заради такива нехранимайковци войниците се биеха и умираха.

— Обяснете на всички. Счупете заровете.

В тишината се разнесе ропот. Някой се пресегна и дръпна Бригъм за ръкава.

— Той е пиян, Ашбърн, и не си струва.

— Пиян ли сте? — Все още усмихнат, Бригъм се наведе напред. — Пиян ли сте, Стендиш?

— Не съм. — Бе напълно изтрезнял. Чувстваше всички погледи върху себе си. Гледаха го, помисли той. Надутите самохвалковци и глупаци с техните титли и маниери. Мислеха го за по-долу от тях, защото бе вдигнал камшик на една курва. Би искал да го вдигне срещу всички тях, помисли той и лисна остатъка от виното. — Достатъчно съм трезвен, за да знам, че заровете не падат само за един човек, освен ако са нагласени за това.

Бригъм махна с ръка към заровете, но погледът му бе остър като стомана.

— Счупете ги, моля.

Надигнаха се протести, настъпи суетня. Бригъм не им обърна внимание. Не сваляше очи от Стендиш. Достави му голямо удоволствие да види, че по челото на полковника започна да избива пот.

— Милорд, моля ви да не действате прибързано. Не е необходимо. — Собственикът бе донесъл чука, както бе поискал Бригъм, ала стоеше и хвърляше разтревожени погледи към двамата.

— Уверявам ви, че е много необходимо. — Собственикът отново се поколеба и той вдигна пронизващите си очи към него. — Счупете ги.

С трепереща ръка човекът вдигна чука и го стовари върху масата. В настъпилата тишина всички видяха, че заровете са чисти. Стендиш само гледаше парчетата, разпилени върху зеленото сукно. Бяха го измамили, помисли той. Копелетата го бяха измамили. Искаше да ги види всичките мъртви, всички тези белолики любезни копелета.

— Изглежда ви е свършило виното, полковник. — И Бригъм плисна чашата си в лицето му.

Стендиш скочи. Виното капеше от бузите му като кръв. Опиянението и унижението бяха свършили работата си добре. Посегна към меча си, но другите го хванаха за ръцете. Бригъм, изтегнат във фотьойла, не помръдна.

— Ще се срещнете с мен, сър.

Бригъм огледа маншетите си, за да види дали не се бе опръскал с вино.

— Естествено. Лейтън, скъпи мой, ще ми бъдеш ли секундант?

Лейтън си взе щипка енфие.

— Разбира се.

Малко преди изгрев слънце стояха на една поляна на няколко минути път от града. В краката им се стелеше мъгла, а небето бе виолетово и беззвездно, защото бе на ръба между нощта и деня. Лейтън въздъхна уморено, докато гледаше как Бригъм сваля дантелите си.

— Предполагам, че си имаш причини, скъпо момче.

— Имам.

Лейтън се намръщи към изгряващото слънце.

— Вярвам, че са достатъчно важни, за да забавят пътуването ти.

Бригъм помисли за Серина, за изражението й, когато говореше за изнасилването на майка си. Помисли за Фиона с нейните малки тънки ръце.

— Да.

— Този мъж е свиня, разбира се. — Лейтън отново се намръщи, този път на влагата от росата върху блестящите му обувки. — И все пак, това едва ли е достатъчна причина да висиш в едно мокро поле в този час. Ала щом трябва, значи трябва. Имаш ли намерение да го убиеш?

Бригъм кръстоса пръсти.

— Да.

— Побързай, Ашбърн. Тази работа отложи закуската ми. — С тези думи той се отдалечи със секунданта на Стендиш, млад офицер, пребледнял и от страх, и от вълнение при мисълта за дуел. Решиха, че мечовете са приемливи. Бригъм взе единия, пъхна ръка в дръжката и го претегли, сякаш смяташе да го купува, вместо да пролива кръв.

Стендиш стоеше готов, дори нетърпелив. Мечът бе негово оръжие. Ашбърн нямаше да е първият, когото бе убил с него, нямаше и да е последният. Макар че можеше да е най-приятният, помисли Стендиш, спомняйки си погледите и приказките предишната нощ. Той не се и съмняваше, че бързо ще съсече младия самодоволен позьор и ще се прибере тържествуващ вкъщи.

Поклониха се, без да откъсват очи един от друг. Докоснаха мечовете си като поздрав. После тихата ливада зазвънтя от ударите на метал в метал.

Бригъм прецени противника си от първия удар. Стендиш си го биваше с меча и очевидно бе опитен и се поддържаше в бойна форма. Но стилът му бе малко прекалено агресивен. Бригъм отби и изхвърли Серина от ума си. Предпочиташе да се бие без емоции. Това пък бе неговото оръжие.

Земята бе просмукана от влага и мъглата приглушаваше тропота на ботушите. Птиците бяха притихнали и се чуваше само песента на метала. Приближиха се и мечовете се плъзнаха от върховете до дръжките. През смъртоносно кръстосаните остриета дъхът им се смеси като на любовници.

— Сръчен сте с меча, полковник — отбеляза Бригъм, когато се отдръпнаха да се завъртят. — Моите поздравления.

— Достатъчно сръчен, за да разсека сърцето ви.

— Ще видим. — Остриетата отново се докоснаха, веднъж, дваж, триж. — Ала предполагам, че не ви трябваше меч, когато изнасилихте лейди Макгрегър.

От учудване Стендиш загуби концентрация, но успя да отбие удара на Бригъм. Осъзна, че са го водили за носа към този дуел и свъси вежди.

— Човек не изнасилва една курва. — Атакува, пламнал от гняв. — Какво ви интересува тази шотландска кучка?

Бригъм замахна с меча.

— Ще умрете, без да разберете.

Сега се биеха мълчаливо, Бригъм, студен като планински лед, Стендиш, разгорещен от ярост и объркване. Остриетата свистяха и звъняха и звукът се смесваше със задъханото им дишане. Стендиш дръзко излъга, докосна меча на Бригъм, извъртя се и върху рамото на Бригъм пламна кървава черта.

Някой по-хладнокръвен би се възползвал от раната. Стендиш видя само кръвта и надуши победата. Нападна ожесточено, сигурен, че само мигове го делят от триумфа. Бригъм отбиваше удар след удар и чакаше благоприятния момент, докато кръвта се стичаше по ръката му в изтъняващата мъгла. За момент спря и остави гърдите си открити. Блясъкът на победата пламна в очите на Стендиш и той се хвърли напред да прободе сърцето му.

Бригъм с мълниеносен удар изби оръжието му миг преди да го бе пронизало, после със скорост, за която по-късно Лейтън щеше да разказва, че бе накарала меча да се размаже пред очите му, се извъртя и заби острието в сърцето на полковника. Преди да го изтегли, Стендиш бе мъртъв.

До пребледнелия войник Лейтън огледа тялото.

— Е, уби го, Ашбърн. Най-добре тръгвай, докато аз се оправя с тази каша.

— Благодаря. — Бригъм му подаде меча с дръжката напред.

— Да ти превържа ли и раните?

Леко развеселен, Бригъм погледна към коня си. До него на друг кон стоеше достопочтеният Паркинс.

— Моят лакей ще има грижата.

 

 

Серина се събуди точно преди разсъмване. През последната седмица не бе спала добре — след един сън, от който се бе събудила с разтуптяно сърце. Тогава, кой знае защо, бе сигурна, че Бригъм е в опасност.

И сега страхът я обзе и засили болката, с която бе живяла, откак той замина. Ала това бе глупаво, каза си тя. Бригъм бе в Лондон, в безопасност. Въздъхна и седна в леглото. Знаеше, че вече няма да може да заспи. Той бе в Лондон, повтори си Серина. Можеше и да е на другия край на света.

За малко си бе позволила да повярва, че Бригъм ще се върне, както бе казал. Но седмиците минаваха и тя престана да гледа към пътеката, когато чуеше коне. Кол и Меги се бяха оженили преди повече от седмица. Чак на тяхната сватба Серина бе позволила на надеждата най-после да умре. Щом той не бе дошъл за сватбата на Кол, значи изобщо нямаше да дойде.

Тя го знаеше, напомни си Серина, докато се миеше и обличаше. Знаеше го, когато му се отдаде на брега на езерото. И се бе заклела, че няма да има никакви съжаления. Знаеше го, каза си сега, докато си завързваше косата. Знаеше го и получи всичко, което би могла да поиска.

Само дето следобедът, прекаран в прегръдките на Бригъм, не я бе оставил бременна. Надяваше се, макар да знаеше, че е лудост, да открие, че носи детето на Бригъм. Не било писано. Всичко, което й оставаше, бяха спомените.

Все пак, имаше своето семейство, дома си. Те запълваха празнината. Бе достатъчно силна, за да преживее живота си без него. Може би никога повече нямаше да е истински щастлива, ала щеше да живее и да се задоволява с това.

Сутрешните занимания я разведряваха и й помагаха да не мисли. Тя работеше сама или с жените от своето семейство. Заради тях и заради собствената си гордост не униваше. Серина Макгрегър нямаше да страда и чезне. Винаги, когато се изкушаваше да изпадне в депресия, си напомняше, че е имала един златен следобед.

Привечер излезе. Майка й и Меги разделяха конци, а Гуен бе при един болен в селото. Обута в брич, успя да се измъкне, без да я види никой, освен Малкълм, когото подкупи с един бонбон.

Препусна към езерото. Това бе удоволствие, което, правилно или не, понякога си позволяваше. Когато имаше време, идваше тук, за да седне на брега и малко да си помечтае. И да си спомня. Така чувстваше Бригъм по-близо до себе си. Толкова близо, знаеше Серина, колкото изобщо можеше да бъде. Той си бе отишъл. Бе се върнал в Лондон, където му бе мястото.

Сега пролетта бе разцъфнала в цялата си прелест. Цветята се полюшваха от бриза, дърветата бяха потънали в зеленина, раззеленили се бяха и поляните. Слънцето се процеждаше между листата и рисуваше красиви плетеници върху меката пътека. През гората вървяха млади елени.

Край езерото земята бе мека и топла, въпреки че водата още седмици наред щеше да е ледена, а и през цялото лято щеше да е хладна. Доволна от ездата, тя легна на тревистото хълмче да почете и да помечтае. Търсеше усамотение. Намери спокойствие. Някъде от запад долетя скръбният вик на улулица.

До нея растяха диви теменужки, нежни и светлосиви. Серина откъсна няколко и небрежно ги втъкна в косите си, загледана в огледалното спокойствие на езерото. На скалите отгоре, като пурпурни звезди, растеше пирен и до нея долиташе деликатният му аромат. По-нататък зъберите бяха отмити от дъжда и времето. Почти нищо не можеше да расте тук и за нея тези голи скали бяха красиви, приличаха й на замък, охраняващ източния край на езерото.

Искаше й се Бригъм да можеше да види това място, точно това място, сега, когато вятърът бе слаб, а водата толкова синя, че я заболяваха очите.

Скръсти ръце под главата си, затвори очи и се замечта за него.

Сякаш пеперуда бе кацнала на бузата й. Тя сънливо я прогони. Не искаше да се събужда, не още. Не искаше да се озове сама. Скоро щеше да се върне и да навакса за часовете, които бе откраднала за себе си. Не още, помисли Серина и се сгуши. Още мъничко щеше да полежи тук и да помечтае какво би могло да бъде.

Въздъхна, замаяна от съня, и почувства как нещо — пеперудата — изпърха върху устните й. Усмихна се леко и помисли колко е сладко, как я стопля. Тялото й се протегна срещу нежните пръсти на бриза. Като ръце на любовник. Като на Бригъм. Въздишката й бе тиха и сънено възбудена. Гърдите й изтръпнаха и сякаш се изпълниха. По цялото й тяло кръвта се втурна към повърхността. В отговор устните й се разтвориха.

— Погледни ме, Серина. Погледни ме, когато те целувам.

Тя машинално се подчини. Съзнанието й още не се бе отърсило от съня, тялото й бе разгорещено от него. Замаяно видя очите на Бригъм, взрени в нейните, докато устните й бяха уловени в целувка, прекалено нетърпелива, прекалено силна като за какъвто и да било сън.

— Боже мой, колко ми липсваше. — Той я привлече по-близо. — Всеки ден, кълна ти се, всеки час.

Можеше ли това да е истина? Серина здраво обви ръце около него.

— Бригъм? — Държеше го здраво, страхуваше се, че ако го пусне, той ще изчезне. — Наистина ли си ти? Целуни ме пак — настоя тя, преди да бе успял да й отговори. — И пак, и пак.

Бригъм го стори, прокара ръце през косите й, после ги плъзна надолу по тялото й, докато и двамата потрепериха. Искаше да й каже как се бе почувствал, когато спря коня си и я видя заспала там, където за пръв път бяха заедно. Никога никоя жена не бе изглеждала по-красива от неговата Серина, обута в брич, легнала с подвити под главата ръце и с разпилени из косите й цветя.

Ала не можеше да намери думите, а ако ги бе намерил, тя никога нямаше да му разреши да ги каже. Гладните й устни се топяха срещу неговите. Когато по-рано я бе любил, Серина бе крехка, малко боязлива. Сега бе цялата страст. Пръстите й задърпаха дрехите му, сякаш не можеше да търпи да има нещо между тях. Макар той да й шепнеше нещо, макар да искаше да й покаже някаква нежност в тази първа среща след толкова дълги седмици, Серина гореше като огън в ръцете му.

Бригъм не се сдържа, разтвори мъжките дрехи и намери своята жена.

Бе както по-рано, помисли Серина. И повече, много повече. Ръцете и устните му бяха навсякъде. Измъчваха я, носеха й наслада. Кожата й бе влажна и нищо не би доставило по-голямо удоволствие и на двамата. Каквато и свенливост да бе чувствала, когато за пръв път му се отдаде, сега бе пометена от желанието, толкова остро, толкова отчаяно, че тя докосваше и вкусваше места, които го караха да ахне от учудване и страст. Миришеше както при най-първата им среща — на пот, на коне, на кръв. От тази миризма й се зави свят, събудиха се Най-първични желания, най-тъмни страсти.

— За Бога, Рина — едва успя да промълви Бригъм. Тя го водеше на места, където никога не бе ходил, места, които дори не бе подозирал, че съществуват. Никоя друга жена не го бе овладявала така, нито най-опитните френски куртизанки, нито най-светските английски дами. Той научаваше от тази шотландска дива котка повече за любовта, отколкото бе предполагал, че е възможно.

Кръвта пулсираше в главата му. Имаше болка, остра, ужасяваща болка. Самообладанието, с което живееше живота си, с което вдигаше меча или натискаше спусъка на пистолета, бе изчезнало, сякаш никога не бе съществувало. Той я придърпа към себе си. Пръстите му се вплетоха в косите й, впиха се в нежната й кожа.

— Сега! — Проникна дълбоко в нея. Серина извика и заби нокти в гърба му, но започна да се движи с него, отметнала задъхано глава назад. С някаква част от съзнанието си разбираше, че това бе нещо като умиране. После вече нямаше никаква мисъл. Макар очите й да бяха отворени, не виждаше нищо, освен бял блясък. Тялото й се напрегна.

Тръпките на удоволствието я разтърсиха. Ръцете й паднаха безсилно на земята. Зрението й бе замъглено — сякаш сънят продължаваше. Ала Бригъм лежеше върху нея, топъл и тежък. И той… Той трепереше, осъзна тя с някаква изненада. Значи не само тя се чувстваше слаба и уязвима, а и той.

— Ти се върна — прошепна Серина и намери сили да вдигне ръка към косата му.

— Казах ти, че ще се върна. — Отново я целуна, този път нежно. — Аз те обичам, Серина. Нищо не би могло да ме спре да се върна при теб.

Тя обхвана с две ръце лицето му и се вгледа в него. Той говореше сериозно. От това Серина само още по-малко знаеше какво да направи.

— Толкова дълго те нямаше. Никакви съобщения.

— Прекалено много неща щях да рискувам, ако бях изпратил съобщение. Бурята идва, Рина.

— Да. И ти ще… — Внезапно замълча, защото видя по пръстите си кръв. — Бриг, ти си ранен! — Бързо скочи и се надвеси над просмукалата с кръв превръзка на рамото му. — Какво се е случило? Нападнаха ли те? Кембълови?

— Не — засмя се той, като я чу как изръмжа името на противниковия клан. — Една дреболия в Лондон, преди да си тръгна. Няма нищо, Серина.

Но тя вече късаше маншета на ризата му, за да му направи нова превръзка. Бригъм въздъхна, като си помисли, че Паркинс ще го накара да си плати за това, ала кротко я остави да го превърже.

— Меч — отбеляза Серина.

— Драскотина. Няма да говорим сега за това. Слънцето залязва.

— О! — Тя премигна. Едва сега забеляза колко време бе минало. — Трябва да се връщам. Как ме намери тук?

— Мога да кажа, че следвах сърцето си, както трябваше да направя. Но Малкълм ми каза, че си тръгнала насам.

В косите й, които почти покриваха гърдите, все още имаше няколко цветчета. Серина приличаше на вещица, или на кралица, или на богиня. Бригъм можеше да е сигурен само, че нямаше нужда от нищо друго, освен от нея. Хвана ръцете й. Очите му отново бяха станали тъмни и настойчиви.

— Кажи ми, Рина.

— Обичам те, Бригъм. — Поднесе ръката му към бузата си. — Повече, отколкото мога да ти кажа.

— И ще се омъжиш за мен. — Тя сведе поглед и Бригъм избухна: — По дяволите, казваш, че ме обичаш, само дето не ме убиваш от страст, а когато заговоря, че ще станеш моя жена, се стряскаш.

— Казах ти, че не мога.

— Казах ти, че ще го направиш. — Грабна съсипаната си риза и ядосано я навлече върху рамото си, което вече започваше да го боли. — Ще говоря с баща ти.

— Не! — Серина вдигна рязко глава. Отметна косите от лицето си, като се опитваше да мисли. Как можеха да стигнат толкова далеч и отново да се озоват там, откъдето бяха започнали? — Моля те да не го правиш.

— Какъв избор ми оставяш? — Той навлече ризата й през главата й и едва запази спокойствие, когато тя отскочи от него, за да се облече. — Аз те обичам, Рина, и нямам никакво намерение да преживея живота си без теб.

— Тогава ще те помоля за време. — Серина го погледна. Знаеше, че трябва да се справи с това, което бе в сърцето й и в главата й. — Толкова много трябва да се направи, Бригъм. Толкова много неща ще се случват около нас, с нас. Когато войната започне, ти ще заминеш, а аз само ще чакам. Дай ми време. Дай и на двамата време, за да се справим с това, което трябва да стане.

— Само толкова, Серина. И само защото накрая няма да ти оставя никакъв избор.