Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rebellion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от didi4nikolova)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Барабаните и тъпаните ехтяха в априлския студ. Армията в Инвернес се подготвяше за бой. Камбърленд бе разположил своя лагер само на двадесет километра.

— Не ми харесва терена. — Мъри отново бе съветник на Чарлз, ала пукнатината, която отстъплението бе предизвикало между тях, така и не се бе напълно затворила. — Дръмъзи Мур е подходящ за тактиката на английската армия, но не и за нашата. Ваше височество… — Може би понеже знаеше, че Чарлз още не му бе простил за отстъплението на север, Мъри внимателно подбираше думите си. — Това широко голо бърдо сякаш е създадено специално за маневрите на пехотата на Камбърленд и мога да ви кажа, че е възможно най-неподходящият терен за планинците.

— Отново ли ще се оттегляме? — вметна О’Съливан. Той бе не по-малко верен от Мъри, не по-малко храбър воин, ала му липсваше трезвият военен усет на англичанина. — Ваше височество, не са ли доказали планинците, че са неудържими и страховити войници, както вие сте доказали, че сте опитен командир? Колко пъти побеждавахте англичаните…

— Тук те не просто ни превъзхождат по численост. — Мъри обърна гръб на О’Съливан. — Теренът сам по себе си е най-ужасното им оръжие. Ако отново се изтеглим на север, през Неърн Уотър…

— Ще останем тук да се срещнем с Камбърленд. — Чарлз, чинно сплел ръце, наблюдаваше студено най-доверените си хора. — Няма отново да бягаме. Цяла зима чакаме. — А чакането, той знаеше, бе обезверило и изнервило хората. Сигурно това повлия повече на решението му, отколкото ласкателствата на О’Съливан или собственото му нетърпение. — Няма да чакаме повече. О’Съливан е избрал мястото и ще се бием.

Погледът на Мъри за миг срещна очите на Бригъм. Двамата вече бяха обсъждали решението на принца.

— Ваше височество, ако така решавате, мога ли да предложа една маневра, която ще засили нашето предимство?

— Само ако тя не включва отстъпление, милорд. Страните на Мъри пламнаха, но той продължи:

— Днес е рожденият ден на херцога и хората му ще го отпразнуват. Ще се напият като свине. Една изненадваща нощна атака може да обърне съотношението на силите.

Принцът се замисли.

— Това ми се струва интересно. Продължавайте.

— Две колони — започна Мъри и за илюстрация използва два свещника. — Ще се затворят като клещи, като дойдат от двете страни и отрежат армията на Камбърленд, докато хората му спят и изтрезняват от днешното бренди.

— Добър план — измърмори принцът и погледът му отново се оживи. — Херцогът би трябвало добре да празнува защото празникът ще бъде кратък.

Потеглиха. Мъжете, с не повече от по една бисквита в стомаха си, трябваше да изминат двадесетте километра в тъмнината и непреставащия студ. Планът бе добър, ала войниците, изпратени да го изпълнят, бяха уморени и гладни. Един, два, три пътя объркваха пътя и се обезкуражаваха, докато се превърнаха в заблудена тълпа.

Почти на разсъмване Бригъм и Кол, възседнали конете си, ги гледаха как се връщат в лагера.

— Боже мой — промълви шотландецът. — Стигнахме и дотук.

Бригъм, смазан от умора, се размърда на седлото. Войниците, изтощени от похода и стържещия глад, падаха на земята, мнозина заспаха в парка пред замъка Калъдън, други роптаеха, докато принцът яздеше между тях.

Бригъм обърна глава и се вгледа в бърдото. То бе широко и голо, покрито сега с утринна слана и рехава мъгла. Това можеше да е парадният площад за пехотата на Камбърленд. На север, оттатък река Неърн, теренът бе пресечен и хълмист. Там Мъри би избрал да се разположат. И там, помисли Бригъм, биха имали шанс за победа.

Но сега принцът слушаше О’Съливан и нямаше връщане назад.

— Това ще бъде краят — каза Бригъм тихо. — За добро или за зло. — На изток слънцето лениво се пробуждаше. Той пришпори коня си и препусна към лагера. — На крака! — извика. — Да не мислите да спите, докато се събудите с прерязани гърла? Не чувате ли, че английските барабани бият за бой?

Влачейки се, мъжете започнаха да се събират в своите кланове. Оръжията бяха заредени. Колкото храна бе останала, се раздаде между войската, ала тя стигна само колкото да раздразни празните им стомаси. С копия и брадви, пушки и коси, те се събраха под знамената. Макгрегър и Макдоналд, Камерън и Чизъм, Макинтош и Робъртсън. И още. Бяха пет хиляди, гладни, зле въоръжени, поддържани само от каузата, която все още ги сплотяваше.

Чарлз изглеждаше като истински принц, докато яздеше покрай техните редици, облечен с шотландско каре и барета с кокарда. Това бяха неговите хора и клетвата, която мм бе дал, бе не по-малка от тяхната към него.

Гледаха как враговете напредват през бърдото. Бяха в три колони, които бавно и плавно се разгърнаха в редила. Също както Чарлз, херцогът, пременен с червен мундир и с черна кокарда на тривърхата си шапка, яздеше покрай тях и ги окуражаваше.

Чуваше се грохотът на барабаните и гайдите и глухият вой на вятъра, който навяваше лепкав сняг в лицата на якобитите. Първите изстрели бяха дадени от оръжията на планинците. Отговорът бе опустошителен.

 

 

Когато първият снаряд избухна близо до замъка Калъдън, Меги се гърчеше в контракции. Те идваха начесто и силно. Тялото й, изтощено от цяла нощ родилни мъки, бе изтерзано от болки, които съзнанието й вече не възприемаше. Отново и отново тя викаше името на Кол.

— Горкото момиче, горкото момиче. — Госпожа Драмънд донесе в спалнята прясна вода и чисти чаршафи. — Толкова е мъничка.

— Ето, мила, ето. — Фиона изми потното лице на Меги. — Госпожа Драмънд, сложете още едно дърво в огъня, моля. Когато детето се появи, трябва да е топло.

— Дървата почти свършват.

Фиона само кимна.

— Ще използваме каквото имаме. Гуен?

— Седалищно раждане, майко. — Гуен се изправи за момент да разкърши гърба си. — Меги е толкова дребна.

Серина, хванала ръката на Меги, сложи длан на корема си.

— Можеш ли да ги спасиш, да ги спасиш и двамата?

— Ако даде Господ. — Гуен изтри с ръкав потта от челото си.

— Лейди Макгрегър, мога да кажа на Паркинс да донесе още дърва. — Широкото лице на госпожа Драмънд се сви от тревога, когато Меги отново извика при поредната болка. Тя самата бе родила и загубила две деца. — Един мъж трябва да го бива и за нещо друго, освен да прави бебета.

Прекалено уморена, за да оспори мнението й, Фиона кимна:

— Моля ви, госпожо Драмънд. Кажете му, че ще сме благодарни.

— Кол — простена Меги и замята глава. Очите й се фокусираха върху Серина. — Рина?

— Да, мила моя, тук съм. Всички сме тук.

— Кол. Искам Кол.

— Знам. Знам, че го искаш. — Серина целуна отпуснатата й ръка. — Той скоро ще се върне. — Нейното дете започна да рита и тя се замисли дали след няколко месеца няма и тя да ражда, викайки името на Бригъм, като през цялото време знае, че го няма да й отговори. — Гуен казва, че трябва да си почиваш между болките, да събираш сили.

— Опитвам се. Трябва ли да е толкова дълго? — Немощно обърна глава към Гуен. — Кажи ми истината, моля те. Нещо не е ли наред с бебето?

За част от секундата Гуен помисли да я излъже. Но макар да бе още млада, вече бе разбрала, че за една жена е най-добре да знае истината, колкото и да е страшна.

— Обърнато е наопаки, Меги. Аз знам какво да правя, ала раждането няма да е лесно.

— Ще умра ли? — Във въпроса на Меги нямаше отчаяние, само желание за истината. Колкото и да й бе трудно, Гуен вече бе взела своето решение. Ако се наложеше да избира, тя щеше да спаси Меги и да загуби детето. Преди да успее да отговори, започна следващата контракция и Меги, колкото и да бе изтощена, се напрегна.

— О, Боже. Детето ми, не позволявай детето ми да умре. Закълни се, закълни се.

— Никой няма да умре. — Серина стисна силно ръката й, толкова силно, че другата болка бе заглушена и Меги притихна. — Никой няма да умре — повтори тя. — Защото ти ще се бориш. Когато дойде болката, викай, ако имаш нужда, ала няма да се предаваш. Макгрегърови не се предават.

Кръглите гюллета на кралската артилерия пробиваха огромни дупки в редиците на якобитите, а техните оръдия не можеха да отговорят ефективно. Вятърът навяваше дим и сняг в лицата на мъжете, които падаха покосени от канонадата.

— Боже мили, защо не дават заповед за атака? — Кол, с почерняло от сажди лице, гледаше отчаяно тази касапница. — Да не искат да ни накарат да стоим тук, докато умрем до последния човек, преди дори да сме вдигнали меч?

Бригъм обърна коня си и препусна през огън и дим към лявото крило.

— В името на Бога! — извика той, като спря пред принца. — Дайте команда за атака. Избиват ни като кучета.

— Какво говориш? Нали чакаме Камбърленд да ни нападне?

— Не можете да видите какво е направила артилерията с вашите предни линии. Ако чакате Камбълренд, напразно го чакате. Той няма да ни атакува, след като оръдията му могат да ни убиват от разстояние. Ние нямаме тяхната далекобойност и, мили Боже, умираме.

Чарлз понечи да го отпрати, защото наистина от своята позиция не виждаше убийствената точност на артилерията на Камбърленд, но в този момент и Мъри допрепуска със същото искане.

— Дайте команда — съгласи се Чарлз. Изпратиха куриер, ала преди да достигне до позициите, той бе повален от снаряд. Като видя това, Бригъм сам препусна, като викаше: „С мечовете напред!“ през радостните възгласи и проклятията на мъжете.

Първо се раздвижи центърът на редицата. Бойците се втурнаха като подивяло стадо и връхлетяха върху драгуните, размахали мечове и секири. После щеше да се пише, че планинците са се хвърлили като жадни за кръв вълци, без страх в душите. Ала те бяха само хора и мнозина паднаха от огън или меч.

Ако преди англичаните бяха отстъпвали пред щурма на планинците, сега вече имаха опит. С изкусна и безмилостна маневра драгуните се разгърнаха и отвърнаха на атакуващите ги шотландци с покосяващ огън.

Нападението на планинците продължаваше, ала самият терен, както бе предвидил Мъри, помагаше на англичаните. Градушката от куршуми разкъса редиците. Въпреки това за момент изглеждаше, че обединените им усилия ще разрушат строя на Камбърленд, защото англичаните бяха отблъснати зад следващата отбранителна линия. Ала тази втора линия устоя, бълвайки опустошителен огън срещу побеснелите шотландци. Те падаха един върху друг и тези, които още бяха на крака, трябваше да пълзят през телата на другарите си.

Топовете продължаваха да гърмят, сега с гюллета, пълни с гвоздеи, оловни топчета и парчета желязо.

Добре обучените драгуни не отстъпваха. Едната редица стреляше, докато другата презареждаше, така че дъждът от куршуми не преставаше. Ала бунтовниците продължаваха да настъпват.

Парче от снаряд удари щита на Бригъм и одраска ръката и рамото му, докато той си пробиваше път между убитите и ранените през редиците на херцога. Видя Джеймз Макгрегър, буйния потомък на Роб Рой, който водеше своите хора през живата стена на английската войска. Очите му смъдяха от дима и замъгляваха зрението му. Кръвта във вените му се бе превърнала в лед. Докато разсичаше редиците на Камбърленд, съзря пред себе си Мъри. Шапката и перуката му бяха отнесени в битката. Едва тогава видя ясно объркването около тях.

Наистина, дясното им крило бе пробило. Ала навсякъде другаде якобитите бяха разбити на пух и прах. Макдоналдови се бяха опитали да подмамят драгуните да ги атакуват с кратки, дръзки набези, ала войниците срещу тях не бяха отстъпили и стреляха ожесточено.

Бригъм отчаяно се огледа назад с намерението да си пробие път и да поведе колкото може войници след себе си. И тогава видя Кол, който разкрачен размахваше меч и кама срещу трима англичани с червени мундири. Без колебание се хвърли на помощ.

Това не бе романтичен дуел на разсъмване, това бе потна, задъхана борба на живот и смърт. От раната, която Бригъм вече бе получил, капеше кръв и ръката му лепнеше. Димът го задушаваше, въпреки че снегът продължаваше да вали.

Около тях останаха само откъслечни малки схватки. Якобитите все още се биеха диво, ала противникът ги изблъскваше назад по бърдото, вече покрито с телата на убитите и ранените. Стената от мъже, които доскоро се държаха на дясното крило, се бе разкъсала и конницата на драгуните връхлиташе върху отстъпващите бойци.

Ала по-голямата загуба в момента не бе толкова важна за Кол и Бригъм, които, опрели гърбове, водеха своята малка битка срещу по-многобройния противник, както и цялата армия на принца. Кол получи рана в бедрото, но почти не я усети. Зад него Бригъм се въртеше и раздаваше удари, преди отново да успее да порази врага. С тази малка лична победа двамата мъже се обърнаха и хукнаха по потъналото в пушек бърдо.

— Боже мой, разбиха ни. — Задъхан и облян в кръв, Кол огледа бързо касапницата. Това бе картина, която човек никога нямаше да забрави, едно надзъртане в ада, кипящ в дим и просмукан от кръв. — Трябва да бяха десет хиляди. — Измъкнаха се на чист въздух и видяха един драгун, който безмилостно сечеше тялото на вече мъртъв планинец. Кол изрева като лъв и се нахвърли като него.

— Достатъчно. Мили Боже! — Бригъм го издърпа настрани. — Няма какво повече да направим тук, освен да умрем. Каузата е загубена, Кол, въстанието е потушено. — Ала Кол бе като луд, вдигнал меч, готов да го забие в първия, който му се изпречи. — Помисли, Гленроу е близо, прекалено близо. Трябва да се върнем и да изведем семейството.

— Меги! — Само при смъртта на баща му на Кол толкова му се бе доплакало. — Да, имаш право.

Отново поеха, стиснали мечове. Тук-там още се чуваха залпове и викове. Почти бяха стигнали до хълмовете, когато Бригъм случайно обърна глава и видя как един ранен драгун вдига мускета си и несигурно се прицелва в тях.

Имаше време само да изблъска Кол. Бригъм усети как куршумът се заби в тялото му, почувства оглушителната, отвратителна болка.

Падна на края на бърдото, в местността, която по-късно нарекоха Кълдън.

 

 

Вдървена, почти заспиваща на крака, Серина се измъкна от къщата да поеме глътка студен свеж въздух. Имаше войни, които само жените познаваха и тя се бе сражавала в такава война. Почти две нощи се бяха борили да извадят на бял свят детето на Меги. Имаше кръв, пот и болка, каквито никога не си бе представяла. Момченцето се бе появило с краката напред, оставяйки майка си да се люшка между живота и смъртта.

Сега слънцето почти залязваше и Гуен бе казала, че Меги ще оживее. Серина си спомняше само това първо слабо проплакване. Меги също го бе чула, преди да изпадне в безсъзнание от изтощение и загуба на кръв.

Тук, навън светлината бе смекчена от наближаващата вечер. На запад първите звезди започваха да блещукат. Обаждаше се самотен бухал. Серина имаше чувството, че викът му разкъсва сърцето й.

— О, Бригъм… — Обви ръце около корема си. — Толкова имам нужда от теб.

— Серина?

Тя се обърна и присви очи да се фокусира върху фигурата, която се измъкна от сенките.

— Роб? Роб Макгрегър? — И тогава го видя целия, с просмукал от кръв мундир, със сплъстена от кал и пот коса, И очите му, дивите му очи. — Какво се е случило с теб? Боже мой… — Протегна ръка към него, а той се свлече в краката й.

— Битката. Англичаните. Те ни убиха, Серина. Убиха ни.

— Бригъм! — Тя се вкопчи в разкъсаната му риза. — Бригъм. Къде е той? Жив ли е? За Бога, кажи ми къде е Бригъм.

— Не знам. Толкова много мъртви, толкова много… — Той заплака в полата й. Някога бе млад идеалист, обичаше модните сака и хубавите момичета. — Баща ми, братята ми, всички са мъртви. Видях ги как падат. И старият Маклойд, и младият Дейвид Макинтош. Заклани. — Вдигна изпълнените си с ужас очи. — Бягахме, а те ни колеха като прасета.

— Видя ли Бригъм? — настоя Серина отчаяно и го разтърси, както хлипаше срещу нея. — И Кол. Видя ли ги?

— Да. Видях ги, но имаше дим, толкова много дим, а оръжията не спираха да стрелят. Дори когато всичко свърши, те не престанаха. Видях… Видях ги как убиват жени и деца. Имаше един селянин и синът му, които оряха. Драгуните връхлетяха върху тях и сечеха, сечеха. Бях се скрил и видях ранените на полето. Убиха ги с тояги.

— Не. — Тя отново обви ръце около нероденото си дете и започна да се поклаща напред-назад. — Не.

— Човек можеше да се предаде, да хвърли оръжие и въпреки това да бъде застрелян като куче. Те се втурнаха след нас. Целият път е покрит с трупове, не можахме дори да погребем своите мъртви.

— Кога? Кога беше битката?

— Вчера. — Със сподавено ридание Роб изтри очи. — Едва вчера.

Той беше жив и здрав. Трябваше да повярва, че Бригъм е жив и здрав. Как можеше да се движи, как можеше да действа, ако го мислеше за мъртъв? Той не бе умрял, каза си Серина и бавно се изправи. Тя нямаше да го остави да умре. Погледна към къщата, където вече бяха запалени свещите за вечерта. Трябваше да защити своето семейство.

— Ще дойдат ли тук, Роб?

— Преследват ни като диви животни. — Бе се поокопитил и се изплю на земята. — Моят позор е, че не убих още десетина, вместо да избягам.

— Понякога трябва да избягаш, за да можеш отново да се биеш. — Спомняше си го какъв беше и знаеше, че никога вече няма да е такъв. Обзе я жалост и обви ръце около него. — Майка ти?

— Още не съм отишъл при нея. Не знам как да й кажа.

— Кажи й, че нейните мъже са загинали храбро в служба на истинския крал, после отведи нея и другите жени в планината. — Погледна към пътеката, където сенките падаха върху тънкия скреж. — Този път, когато англичаните дойдат да палят, няма да има жени за изнасилване.

В къщата потърси Гуен. Страхът за Бригъм се бе свил в Някакво ъгълче на съзнанието й. За да не се побърка, заради семейството си нямаше да му даде воля. Ала отново и отново, като припев, мислите й се връщаха към него.

Бригъм бе жив. Щеше да се върне.

— Гуен… — Хвана сестра си за ръката и я издърпа от леглото на Меги. — Как е тя?

— Слаба. — Самата Гуен едва се държеше на ръба на пълното изтощение. — Бих искала да знаех повече. Има още толкова неща, които трябва да уча.

— Никой не би могъл да направи повече от теб. Ти спаси и нея, и детето.

Гуен, със замъглени от умора очи, погледна към леглото, на което спеше Меги.

— Страхувах се.

— Ние всички се страхувахме.

— Дори тя? — Момичето се усмихна и стисна ръката на сестра си. — Изглеждаше толкова безстрашна, толкова уверена. Е, най-лошото мина. Колкото и да е чудно, детето е здраво. — Въздъхна и за пръв път си позволи да помисли колко й се спи. — Няколко седмици почивка и грижи, и Меги ще възстанови силите си.

— Колко скоро може да бъде преместена?

— Преместена? — Гуен замръзна, както оправяше панделката на косата си. — Защо, Серина?

Меги измърмори нещо насън. Серина направи на Гуен знак да излезе в коридора.

— Току-що видях Роб Макгрегър.

— Роб? Но…

— Имало е битка, Гуен. Било е лошо, много лошо.

— Кол? — успя да попита Гуен след малко. — Бригъм?

— Роб не знаеше. Но той ми каза, че нашите войски са разбити и че англичаните преследват оцелелите.

— Ние можем да ги скрием. Роб и който друг дойде. Сигурно ако англичаните дойдат и ако видят, че сме само жени, ще си отидат.

— Забравила ли си какво се случи преди, когато бяхме само жени и англичаните дойдоха?

— Това беше само един англичанин — прошепна отчаяно Гуен.

— Чуй ме. — Серина сложи ръце на раменете на сестра си и се опита да говори спокойно. — Роб ми каза. Каза, че са като полудели. Каза, че драгуните убиват ранените, че повалят жените и децата. Ако дойдат тук, преди лудостта да е преминала, ще ни избият всички, дори Меги и детето.

— Ние ще я убием, ако я преместим.

— По-добре това, отколкото да я оставим в ръцете на тези касапи англичаните. Събери каквото ще е нужно за нея и за детето. Не можем да рискуваме да чакаме по-късно от първи зори.

— Рина, ами ти и твоето дете?

В очите й се появи светлина, която нямаше нищо общо със страха. Ако баща й можеше да я види, щеше да се усмихне.

— Ние ще оживеем и ще запомним.

Тръгна по стълбите. Собствените й думи ехтяха в ушите й. В кухнята майка й приготвяше поднос с бульон и хляб.

— Серина, мислех, че си почиваш. Върви сега да ся лягаш. Ще накарам Гуен да изяде това и да си отиде и тя в леглото.

— Мамо, трябва да поговорим.

— Меги? — попита веднага Фиона. — Бебето?

— Не, Гуен казва, че те са добре. — Обърна се и срещна погледа на госпожа Драмънд, после на Паркинс. — Всички трябва да поговорим. Къде е Малкълм?

— В конюшнята, милейди — отговори й Паркинс. — Занимава се с конете.

Серина кимна и отведе Майка си до един стол край масата.

— Има ли чай, госпожо Драмънд? Достатъчно за всички нас?

— Да. — Тя наля чашите и мълчаливо седна.

— Има новини — започна Серина и им разказа.

С първите слънчеви лъчи взеха каквото можеха да носят. Паркинс постави Меги колкото можеше внимателно върху носилката, която бе направил. Тя стискаше зъби да не стене и въпреки че се опитваше, бе още прекалено слаба да държи бебето. Пътуването към планините бе бавно и почти безмълвно. Малкълм показваше пътя.

На билото, където първите ранни цветя бяха пробили хилавата почва, Фиона спря. Гората, в която бе дошла като младоженка, се простираше под нея и проблясваше през тънката утринна мъгла. На върха на възвишението се издигаше къщата, където бе живяла с Иън, където бе родила децата си.

Бризът развяваше наметалото й, ала страните й бяха бледи, а очите й безжизнени.

— Ние ще се върнем, майко. — Серина обви ръка около кръста й и облегна глава на рамото й. — Няма да ни отнемат дома.

— Толкова голяма част от живота ми е тук, Серина, и сърцето ми. Когато докараха баща ти, мислех, че и моят живот е свършил. — Пое дълбоко въздух, вдигна глава и изпъна крехките си рамене. — Да, Макгрегърови ще се върнат в Гленроу.

Постояха още малко, загледани в къщата със синия покрив, мержелееща в набиращата сили светлина.

Два часа по-късно стигнаха до пещерата. Малкълм и Серина вече бяха натрупали дърва за огъня. Имаха одеяла и храна от кухнята, лекарства в прясно мляко, издоено тази сутрин. Зад скалите бяха скрити сейфът и ковчежето с пастирката на Бригъм и миниатюрата на баба му. Серина бе заредила на входа на пещерата двуцевката на дядо си и бе проверила пистолетите и амунициите.

Гуен се грижеше за Меги, докато Фиона успокояваше бебето, което вече наричаха малкия Иън.

— Можете ли да държите пистолет, Паркинс? — попита Серина.

— Да, лейди Ашбърн, ако се наложи.

Въпреки умората си, тя се усмихна. Бе й отговорил със същия тон, както ако го бе попитала дали знае как се чисти петно от вино от дантела.

— Ще вземете ли този?

— Разбира се, милейди.

— Вие сте повече, отколкото изглеждате, Паркинс. — Серина си спомни колко умело бе направил носилката и колко внимателно я бе теглил по неравната земя. — Започвам да разбирам защо лорд Ашбърн толкова държи на вас. Отдавна ли сте с него?

— Аз служа на Ленгстънови от много години, милейди. — Тя кимна и се загледа към отвора на пещерата. Паркинс омекна. — Той ще се върне при нас, милейди.

Сълзите заплашваха да избликнат, но само една успя да се изтърколи, преди да ги преглътне.

— Първия път ще го даря със син, Паркинс. Как се казваше баща му?

— Дениъл, милейди.

— Дениъл. — Серина успя отново да се усмихне. — Ще го наречем Дениъл и ще е толкова смел, че да може да влезе в леговището на лъва. — Обърна се към Паркинс и му се усмихна: — Той ще бъде следващият граф Ашбърн и един ден ще влезе в Гленроу.

— Ще си починете ли сега, лейди Ашбърн? Пътуването ви е изморило повече, отколкото усещате.

— Да, след малко. — Тя се огледа, за да се убеди, че другите са заети. — Когато Бригъм и брат ми се върнат, те няма да знаят къде да ни намерят. Ще трябва някой от нас на всеки няколко часа да слиза долу да ги чака. Ние с вас и Малкълм ще се редуваме.

— Не, милейди.

Серина отвори уста, после я затвори, после отново я отвори.

— Не?

— Не, милейди. Аз не мога в пълно съзнание да ви разреша отново да пътувате. Моят господар не би и чул за това.

— Вашият господар няма думата. И той, и Кол ще трябва да бъдат доведени тук.

— И ще бъдат. Ние с младия Малкълм ще го уредим. Вие и другите жени ще останете тук.

Лицето й, бледо и посърнало от умора, придоби упорито изражение.

— Няма да седя в тази проклета пещера и да чакам, когато мога да бъда от полза на моя съпруг.

Паркинс просто наметна едно одеяло върху нея.

— Страхувам се, че трябва да ви възразя, милейди. Моят господар би настоявал за това.

Серина само му се намръщи.

— Чудя се защо лорд Ашбърн не ви е уволнил още преди години.

— Да милейди — съгласи се сговорчиво Паркинс. — И той самият много пъти го е казвал. Ще ви донеса чаша мляко.

Тя спеше. В едната си ръка държеше пистолет, в другата меч, ала сънищата й бяха спокойни и изпълнени с Бригъм. Виждаше го ясно, толкова ясно, че почти можеше да го докосне, както й се усмихваше. Ръката му бе в нейната и Серина само дето не усещаше топлината на кожата му, докато двамата танцуваха под шарената сянка, край реката. Той бе облечен в яркочерно и сребристо, а тя с млечнобял атлаз, обсипан с перли.

Бяха сами, божествено сами, само с ромоленето на водата и песента на птиците. Лицата им бяха близо, после още по-близо, накрая достатъчно близо, за да се целунат, докато продължаваха да пристъпват в ритъма на танца.

Бе толкова красив, нейният висок английски възлюблен с буйно непокорно сърце. Целувката му бе толкова сладка, толкова нежна, като за среща или за раздяла.

И тогава видя кръвта, просмукваща се през сакото му. Протегна ръка към него и се намокри. Кръвта бе реална, толкова реална, че Серина усещаше топлината й върху кожата си. Но когато се опита да го прегърне, той избледня и тя остана сама на брега на реката, сама с любовния вик на свирача.

Събуди се с името на Бригъм на уста и с разтуптяно сърце. Задъхана, вдигна треперещата си ръка и не видя никаква кръв. Бавно, мъчейки се да раздели съня от реалността, притисна длан към сърцето си. Не свирач бе чула, а орел. И това не бе песента на реката, а ревът на вятъра.

Бригъм бе жив, каза си Серина и сложи ръка на издутия си корем, сякаш за да успокои детето си, че баща му е жив. Почти веднага й се причу тъничкият плач на вече роденото бебе. Уморено се надигна и се запъти към дъното на пещерата. С помощта на Фиона Меги държеше малкия Иън до гръдта си и той сучеше лакомо.

— Серина. — Гласът на Меги бе слаб, а лицето й все още мъртвешки бледо, ала тя се усмихваше. — Той с всеки час става все по-силен. — Вдигна ръка да погали главичката му. — Скоро и ти ще си имаш.

— Много е красив. — Серина с въздишка седна до нея.

— Бог е бил достатъчно добър да го направи да прилича на теб, а не на баща си.

Меги се засмя и се отпусна удобно на рамото на Фиона.

— Не съм знаела, че мога да обичам някого колкото Кол. Но вече знам.

— Пътуването беше трудно за теб. Как се чувстваш?

— Слаба. Мразя да се чувствам толкова слаба и безпомощна.

Серина я погали по бузата.

— Един мъж не се влюбва в бик, нали знаеш. Този път смехът на Меги бе малко по-силен.

— Ако някое момиче опита този номер с моя малък Иън, ще й издера очите.

— Разбира се, ала ще научиш дъщеря си на него.

— О, да. — Меги затвори очи. — Толкова съм уморена.

— Поспи — прошепна Фиона. — Когато детето се наяде, ние ще имаме грижата за него.

— Скоро ли ще дойде Кол?

Фиона срещна погледа на Серина над клюмащата глава на Меги.

— Да. — Гласът й бе успокояващ. — Много скоро. Толкова ще е горд, че си го дарила със син.

Серина взе задремващото бебе, а майка и намести Меги между одеялата.

— Толкова е мъничък. — Залюля го и го сложи да спи.

— Винаги ми се е струвало чудо.

— Чудо е. — Фиона погледна към другия край на пещерата, където изтощената Гуен се бе свила и спеше. — Винаги има смърт, Серина. Винаги има загуба и скръб. Не бихме могли да ги преживеем без обещанието за нов живот.

Серина й зададе въпроса, който не бе намерила смелост да зададе по-рано:

— Мислиш ли, че са мъртви?

— Моля се да са живи. — Фиона хвана ръката й. — И ще се моля всяка секунда, докато разберем. Ти трябва да ядеш — каза тя бодро. — Заради себе си и заради детето.

— Да, но… — Замълча и огледа пещерата. — Къде е Малкълм?

— С Паркинс. Тръгнаха малко след като ти заспа. Слязоха долу за още продукти.

Серина се намръщи и пое купата, която й подаде госпожа Драмънд.

— Не се тревожи за тях, момиче, моят Паркинс знае какво прави.

— Да, той е добър мъж, госпожо Драмънд, стабилен.

Страните на вдовицата поруменяха.

— Ние ще се оженим.

— Радвам се за вас. — Спря и пръстите й се свика около купата. — Чувате ли? — прошепна и остави храната.

— Нищо не чувам. — Но сърцето на Фиона се бе качило в гърлото.

— Някой идва. Стойте в дъното на пещерата. Внимавайте Иън да не вдига шум.

— Серина… — Майка й протегна ръка към нея, ала Серина вече се приближаваше безшумно към отвора. Кръвта й се смрази във вените, смрази и страха й и я направи по-силна. Щеше да убива, ако Бог не й покажеше друг начин, и щеше да убива добре.

С уверена ръка взе пистолета, после меча. Ако бяха дошли англичаните, те щяха да намерят само жени, но нямаше да намерят безпомощни жени. Зад нея госпожа Драмънд стисна един кухненски нож.

Стъпките се приближиха и не можеше да има съмнение, че пещерата ще бъде забелязана. С двете оръжия в ръце Серина излезе навън, готова за бой. Светлината падаше върху нея, така че докато вдигаше пистолета, трябваше да присвие очи.

— Все още дива котка, както виждам. — Бригъм, подкрепян от Кол и Паркинс, успя да се усмихне, докато почти го носеха. Слънцето осветяваше просмуканите му с кръв сако и брич.

— О, мили Боже! — Тя остави оръжията и изтича към него.

Лицето й затанцува пред очите му. Той се опита да каже още нещо, ала успя само да прошепне името и, преди пред него да се спусне тъмнина и да успокои болката.