Нора Робъртс
Бунтът (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Серина бе права. Около тях се случваха неща, които щяха да променят съдбата не само на двамата влюбени, а и на цяла Шотландия.

Дни след пристигането на Бригъм в Гленроу французите нанесоха на англичаните съкрушително поражение при Фонтеной. Макар че от това надеждите на Чарлз и на много от якобитите нараснаха, крал Луи все още не бързаше да даде подкрепа за бунта. Чарлз се бе надявал да се възползва от блясъка на френската победа, ала отново бе оставен да се оправя сам.

Този път обаче той действаше. Бригъм бе и негов довереник, и негов информатор. Той знаеше точно в кой ден Чарлз, с парите от залагането на рубините на майка си, екипира фрегатата „Дутел“ и започна да подготвя още един кораб, „Елизабет“. Докато в планините продължаваха усилията да се осигури подкрепа, принц Чарлз Едуард отплава от Нант към Шотландия и към своята съдба.

Когато се чу, че принцът е на път, бе разгарът на лятото.

„Елизабет“, заедно с всичките си хора и оръжия, бе принудена от преследващите я англичани да се върне в пристанището, но „Дутел“ с Чарлз на борда продължаваше да плава към шотландския бряг, където се подготвяха да го посрещнат.

— Баща ми казва, че не мога да отида — съобщи намусено Малкълм на Бригъм в конюшнята. — Казва, че съм много малък, обаче аз не съм.

Момчето току-що бе навършило единадесет години, ала Бригъм благоразумно реши да не му го напомня.

— Кол отива, аз също.

— Знам. — Малкълм се вторачи във върха на мръсния си ботуш и помисли, че това е върхът на несправедливостта. — Отнасят се с мен като с дете, защото съм най-млад.

— Би ли поверил баща ти дома си и семейството си на едно дете? — попита внимателно Бригъм. — Когато баща ти замине със своите хора, в дома на Макгрегърови няма да има друг Макгрегър, освен теб. Кой ще пази жените, ако тръгнеш с нас?

— Серина — отсече той и говореше самата истина.

— Би ли оставил сестра си сама да защитава името и честта на семейството?

Момчето размърда рамене, но се замисли.

— Тя стреля с пистолет по-добре от мен, а всъщност и от Кол, макар че той не иска да си го признае. — При тази новина Бригъм вдигна вежди. — Обаче аз съм по-добър с лъка.

— Серина ще има нужда от теб. — Бригъм разроши непокорните му коси. — Всички ние ще имаме нужда от теб. Ако си тук, няма да се безпокоим дали жените са в безопасност. — Тъй като още бе достатъчно млад, за да разбира какво е да си момче, седна до Малкълм на купата сено. — Виж какво ще ти кажа, Малкълм, на един мъж винаги му е трудно да тръгне на война, ала тръгва с по-леко сърце, ако знае, че има кой да пази жените.

— Няма да позволя да им се случи нищо. — Малкълм небрежно сложи ръка на камата на кръста си и Бригъм помисли, че той изглежда съвсем като мъж.

— Знам. И баща ти го знае. Ако дойде време, когато в Гленроу вече няма да е безопасно, ти ще ги изведеш в планината.

— Да. — Тази идея поободри Малкълм. — Ще се погрижа всички да имат подслон и храна. Особено Меги.

— Защо особено Меги?

— Заради бебето. Нали знаеш, тя ще си има бебе.

За момент Бригъм го зяпна, после със смях поклати глава.

— Не, не знаех. А ти откъде знаеш?

— Чух госпожа Драмънд да говори така. Тя каза, че Меги още не е сигурна дали е бременна, но госпожа Драмънд беше сигурна и каза, че детето ще се роди напролет.

— Ти май всичко чуваш, а?

— Да. — Малкълм също се засмя. — Знам, че Гуен и Меги все говорят как ти ще се ожениш за Серина. Ще се ожениш ли за нея, Бриг?

— Ще се оженя. — Той разроши косата на момчето. — Ала тя още не го знае.

— Значи ще станеш Макгрегър.

— Донякъде. Серина ще стане Ленгстън.

— Ленгстън… Това ще й хареса ли?

Смехът в очите на Бригъм угасна.

— Ще свикне. А сега, ако наистина искаш да пояздим, по-добре да тръгваме.

Малкълм скочи. Мисълта за коне винаги го развеселяваше.

— Знаеш ли, че Паркинс ухажва госпожа Драмънд?

— Боже мили! — Бригъм спря и се обърна към момчето. — Някой трябва да ти издърпа ушите. — Малкълм само се засмя и той не можа да се сдържи и сложи ръка на рамото му. — Наистина ли?

— Вчера й донесе цветя.

— Господи…

От прозореца на гостната, от който уж бършеше праха, Серина ги гледаше как препускат. Колко красив изглеждаше Бригъм, толкова висок, толкова изправен. Тя се надвеси през прозореца и ги проследи с поглед, докато се скриха.

Той нямаше да чака още дълго. Това бяха думите му последния път, когато си откраднаха един час заедно край езерото. Искаше да се оженят. Искаше да я направи лейди Ашбърн от имението Ашбърн. Лейди Ашбърн от лондонското общество. Тази мисъл бе направо ужасяваща.

Серина сведе очи към светлосинята си домашно тъкана рокля и прашната престилка върху нея. Краката й бяха боси — нещо, от което Фиона би въздъхнала. Лейди Ашбърн никога не би тичала боса през бърдата или горите. Лейди Ашбърн вероятно никога не би тичала.

Ръцете й. Тя ги завъртя и критично ги огледа от всички страни. Сигурно бяха достатъчно гладки, защото майка й настояваше всяка вечер да ги маже с крем. Но това не бяха ръце на дама, както и сърцето й не бе сърце на дама.

Ала, Господи, Серина го обичаше. Сега разбираше, че сърцето наистина може да говори по-силно от разума. Англичанин или не, тя щеше да бъде негова. Дори бе разбрала, че по-скоро би изоставила любимата си Шотландия заради неговата Англия, отколкото да живее без него. И въпреки това…

Как можеше да се омъжи за мъж, който заслужаваше най-изисканата дама? Дори майка й бе вдигнала безпомощно ръце след опитите на Серина да се научи да свири на клавесин. Не можеше да бродира, знаеше само най-основните бодове. Можеше, разбира се, да върти къща, но от Кол знаеше, че къщата на Бригъм в Лондон и имението му в провинцията нямаха нищо общо с това, с което бе свикнала. Щеше съвсем да се оплете, ала дори и това почти би понесла. Знаеше обаче колко зле се бе справила при единствения си досег до обществото — няколкото месеца, които бе прекарала в манастирското училище.

Нямаше какво да си каже с жени, които си прекарваха дните, като търсеха да купят подходящия цвят панделка и си правеха посещения на вежливост. След няколко седмици такъв живот щеше да полудее, и то не толкова тихо, а Бригъм щеше да я намрази.

Не можем да променим това, което сме, помисли тя. Бригъм не можеше да остане тук и да живее нейния живот, Серина не можеше да отиде е него в Англия и да живее неговия.

И въпреки това… Бе започнала да разбира, че животът без него изобщо не би бил живот.

— Серина.

Обърна се бързо и видя майка си, застанала на вратата. — Почти свърших — съобщи Серина и отново започна да размахва кърпата. — Бях се замислила. Фиона затвори вратата зад гърба си.

— Седни, Серина.

Рядко говореше с този тих, но загрижен глас. Обикновено той означаваше, че е разтревожена или недоволна.

Серина се подчини, като се чудеше в какво се е провинила. Наистина, малко прекалено свободно носеше брич, когато излизаше да язди, ала майка й обикновено си затваряше очите. Бе скъсала новата си зелена рокля, но Гуен я бе зашила така добре, че почти не си личеше. Седна, като мачкаше кърпата в пръстите си.

— Направила ли съм нещо, с което да те ядосам?

— Разтревожена си — започна Фиона. — Мислех, че е защото Бригъм го няма и ти липсва. Той обаче от няколко седмици е отново тук, а ти си още разтревожена.

Серина скри босите си крака под полата. Пръстите й мачкаха кърпата.

— Не съм разтревожена. Просто си мислех какво ще стане, когато принцът дойде.

Това бе истина, помисли Фиона, но не цялата истина.

— Едно време си говореше с мен, Серина.

— Не знам какво да ти кажа.

Фиона нежно сложа ръка върху нейната.

— Каквото ти е на сърце.

— Обичам го. — Серина се отпусна на пода и облегна глава в скута на майка си. — Мамо, обичам го и толкова ме боли.

— Знам, че боли, миличка. — Тя я погали по косите и усети в сърцето си болката, която само майките разбират. — Да обичаш един мъж е голямо нещастие и голяма радост.

— Защо? — попита страстно Серина и вдигна очи. — Защо това трябва да носи нещастие?

Фиона въздъхна. Искаше й се да имаше прост отговор.

— Защото когато сърцето се разтвори, то усеща всичко.

— Не исках да го обичам — прошепна Серина. — А сега не мога да не го обичам.

— А той обича ли те?

— Да. — Тя затвори очи, успокоена от познатата миризма на лавандула, която се разнасяше от полата на майка й. — Мисля, че и той не го искаше.

— Знаеш ли, че е помолил баща ти за ръката ти?

— Да.

— И че баща ти, след дълги размишления, е дал съгласие?

Това не бе знаела. Серина вдигна глава. Страните й бяха бледи.

— Но аз не мога да се омъжа за него. Не виждаш ли? Не мога.

Фиона се намръщи и хвана с две ръце лицето й. Откъде идваше този страх, изписан толкова ясно в очите на дъщеря й?

— Не, не виждам, Рина. Знаеш, че баща ти никога не би те принудил да се омъжиш за човек, когото не обичаш Ала ти току-що ми каза, че го обичаш и че любовта ти е споделена.

— Наистина го обичам, прекалено много, за да се омъжа за него, прекалено много, за да не се омъжа.

Фиона започваше да разбира. Усмихна се:

— Горкото малко агънце. Не си първата, която е имала тези страхове, няма да си и последната. Разбирам, когато казваш, че го обичаш прекалено много, за да не се омъжиш за него. Но как можеш да го обичаш прекалено много, за да се омъжиш?

— Не искам да бъда лейди Ашбърн.

Фиона премигна, изненадана от страстта в думите на дъщеря си.

— Защото е англичанин?

— Да… Не. Не, защото не искам да бъда графиня.

— Семейството е добро. Почтено.

— Става дума за титлата, мамо. Самият звук ме ужасява. Лейди Ашбърн трябва да живее в Англия, да живее пищно. Тя трябва да умее да се облича по модата, да се държи с достойнство, да сервира изискани вечери и да се смее на умни шеги.

— Е, никога не съм си представяла, че ще доживея деня, в който дивата котка на Иън Макгрегър ще скимти уплашено в ъгъла.

Серина изведнъж пламна.

— Страхувам се, признавам. — Тя се изправи, сплела пръсти. — Ала се страхувам не само за себе си. Аз бих се старала да бъда съпругата, от която Бригъм има нужда, да бъда най-добрата лейди Ашбърн, която някога е управлявала имението Ашбърн. И бих мразила това. Никога да не бъда свободна, никога да нямам един миг, в който да мога да си поема въздух. — Замълча, като подбираше думите си. — Ако Бригъм ме обича, той ме обича такава, каквато съм. Ще обича ли жената, която трябва да стана, за да бъда негова съпруга?

Фиона дълго мълча. Момичето определено бе станало жена, с женски мисли, женски чувства и женски страхове.

— Много си мислила за това.

— От седмици не мисля за нищо друго. Ще стане както Бригъм иска, сигурна съм. Но започвам да се чудя дали няма и двамата да съжаляваме.

— Помисли за това. Ако той те обича заради самата теб, няма нито да иска, нито да те моли да бъдеш това, което не си.

— По-скоро бих го загубила, отколкото да го посрамя.

— Ще ти кажа, че няма да направиш нито едното, нито другото — заключи уморено Фиона и стана. — Ала трябва сама да го разбереш. — Сега тя бе тази, която сплете пръсти. — В кухнята се носи една клюка. — Устните й леко трепнаха, като видя изражението на Серина. — Да, Паркинс и госпожа Драмънд. Случайно ги дочух, докато работех в градината пред кухнята.

— Да, майко? — Серина едва сдържаше смеха си, като си представяше как майка й подслушва камериера и готвачката.

— Изглежда сутринта преди да тръгне от Англия, Бригъм е имал дуел с един офицер от кралската армия. Един офицер на име Стендиш.

При това име всичкият смях изчезна от лицето на Серина, както и цветът й.

— Бригъм. — Спомни си за раната на рамото му, раната, за която той твърдо бе отказал да говори. — Стендиш — повтори шепнешком. Виждаше го пред очите си, както преди почти десет години, как замахва към лицето на майка й. — Боже мили, как се е случило? Защо се е случило?

— Знам само, че дуелът се е състоял и че Стендиш е бил убит. Господ да ми е на помощ, но аз съм доволна. Мъжът, когото обичаш, е отмъстил за честта ми и аз никога няма да го забравя.

— Аз също — промълви Серина.

Тази нощ отиде при него. Бе късно, къщата бе притихнала. Тя отвори вратата и го видя, огрян от свещта и луната, седнал пред бюрото да пише писмо. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе горещ и Бригъм бе само по брич, преметнал небрежно ризата на облегалката на стола.

Мина само миг, преди той да вдигне поглед и да я види, само миг, когато можеше да го наблюдава незабелязано. Ала този миг се запечата в съзнанието й, безценен като целувка.

Светлината падаше върху кожата му и й напомняше за мраморните статуи, за които Кол й бе разправял след пътуването си до Италия. Косата му, гъста и черна, бе вързана назад и леко разрошена, сякаш бе прокарал ръка през нея. Очите му също бяха тъмни и в тях се четеше съсредоточаване и тревога.

Докато стоеше до вратата, сърцето й започна да танцува в гърдите. Това бе мъжът, когото обичаше, човек на действието и верността. Мъж едновременно неспокоен и решителен, дързък и състрадателен. Човек на честта.

Бригъм вдигна очи и я видя. В гората избуха бухал. Звукът се извиси във въздуха и угасна като дух. Той остави перото и стана. Серина затвори вратата зад гърба си. От течението пламъкът на свещта се залюля.

— Серина?

— Имах нужда да те видя насаме.

Бригъм издиша мъчително. Много му струваше да не се втурне към нея и да я притисне към себе си. Тя бе облечена само с една тънка бяла ленена нощница, а косите й се спускаха буйно върху раменете и гърба й.

— Не трябваше да идваш тук така.

— Знам. — Серина облиза устни. — Опитах се да заспя, но не можах. Ти утре заминаваш.

— Да. — Погледът му се смекчи, гласът му също. — Любов моя, трябва ли отново да ти казвам, че ще се върна?

Сълзите заплашваха да избликнат, ала тя ги сдържа. Нямаше да го остави със спомена за една слаба, разплакана жена.

— Не, но аз имах нуждата да ти кажа, че ще те чакам. И че когато се върнеш, ще съм горда да бъда твоя жена.

За момент той не каза нищо, само я гледаше, сякаш се опитваше да разчете лицето й, да се увери, че бе чул правилно. Серина стоеше, сплела ръце. Ала не бе смирена. В очите й гореше огън, главата й бе вдигната. Бригъм се приближи и хвана ръката й.

— Баща ти ли ти заповяда?

— Не, решението е мое, само мое.

Това бе отговорът, който той искаше, отговорът, на който се бе надявал. Нежно целуна пръстите й.

— Аз ще те направя щастлива, Рина. Кълна се в честта си.

— Аз ще бъда съпругата, от която имаш нужда. — По някакъв начин, помисли тя в сърцето си. — Кълна се.

Бригъм се наведе и я целуна по челото.

— Ти си съпругата, от която имам нужда, любов моя. — Направи крачка назад и свали пръстена с изумруда. — Този пръстен е бил носен от Ленгстънови повече от сто години. Моля те да го пазиш, докато се върна и ти дам друг. — Сложи го на пръста й. Серина несъзнателно стисна юмрук да го задържи. — Веднага щом Господ разреши, ще ти дам друг пръстен и името си.

— О, Бригъм, пази се! — Тя се хвърли в прегръдките му. Никога досега не й се бе случвало толкова трудно да сдържи сълзите си. — Ако те загубя сега, няма да го преживея. Знай, че ако ти си ранен, ранена съм и аз. И се пази.

— Какво е това? — Той със смях я погали по косите, но бе трудно да не усеща как тъничкото й тяло се притиска към неговото. — Никога не казвай, че се тревожиш за мен, Рина.

— Ще го кажа — прошепна тя в рамото му. — Ако позволиш да те убият, винаги ще те мразя.

— Значи много ще внимавам да остана жив. Върви сега, преди да си ме накарала да се почувствам прекалено жив.

Серина се засмя тихо.

— Мисля, че вече съм го сторила, милорд. — Размърда се игриво, за да докаже, че между тях няма тайни. Трябваше само да се повдигне на пръсти, за да се намести безпогрешно срещу него. Страст срещу страст. — Това, че си близо до мен ли прави това с теб?

— Прекалено често — засмя се Бригъм напрегнато, като се мъчеше да се пребори с опиянението от нейния аромат, от тялото й.

— Радвам се. — Тя вдигна глава и го погледна закачливо. — Много се радвам.

Това го накара отново да се разсмее.

— Ти разцъфна пред очите ми, Рина. Под ръцете ми. — Целуна я нежно, въпреки че устните й го изкушаваха. — Чудя се дали една жена може да даде на мъжа по-ценен подарък.

— Тази нощ бих ти дала друг подарък. — Привлече главата му и целувката й не бе толкова нежна. — Бих споделила леглото ти, Бриг, любовта ти и съня ти. Не — прошепна в устните му, преди да бе възразил. — Не ми казвай защо не бива, само ми покажи защо трябва. — Плъзна длани нагоре по гърба му, вплете ги в косите му, а устните й неспокойно се движеха върху неговите. — Люби ме, Бригъм. Люби ме така, че да живея с това през всичките празни дни, които ме очакват.

Той не можеше да й откаже. Не можеше повече да отказва и на себе си. Тялото й трепереше срещу неговото, вече не от страх, вече не от съмнения, а само от желание. С приглушен стон я грабна на ръце. На разсъмване щеше да замине. Между тогава и сега можеше да подари на нея и на себе си няколко прекрасни часа.

Тялото й бе прохладно, меко, податливо, очите й ярки и горещи като блясъка на изумруда, преминал от неговия на нейния пръст. Тя бе обвила ръце около врата му, докато я полагаше на леглото, така че и Бригъм легна с нея и, обхванал с длани лицето й, започна да люби устните й.

Струваше й се, че би могла да се отнесе само от тази сладост. Бе като облак, нежна и призрачна. Устните му отново и отново срещаха нейните в бавен сладостен танц и тялото й олекна. Още един менует, помисли Серина. Елегантен, хармоничен и красив. С въздишка усети как той смъкна нощницата й и го чу как рязко пое въздух, като откри, че под нея няма нищо.

— Толкова си прекрасна. — Докосна устни до пулса на шията й. — Тук — прошепна и погали гърдите й с върховете на пръстите си. — Тук. — И отново, докато умелите му ръце се плъзгаха по нея. — Тук.

Усети замайване, замайване и удоволствие.

— Затова ли се влюби в мен, сесънек? Заради тялото ми?

Бригъм се отдръпна дотолкова, че бавно, внимателно да я разгледа.

— То имаше голямо влияние.

Тя се изчерви, засмя се и го ощипа. После смехът й премина в стон, когато той наведе глава и погъделичка с език втвърдяващото се зърно.

— Обичам всичко в теб, Серина. Характера ти, ума ти, сърцето ти и, о, да… — Зъбите му се затвориха. — И тялото ти.

— Покажи ми — прошепна тя задъхано.

Бригъм й показа — с нежност, с плам, със самообладание и с безумие. Всяко чувство, което бяха споделяли стана част от тази безкрайна любовна нощ. Имаше и нови начини. Той я водеше, наслаждавайки се на желанието, с което Серина учеше, на страстта, която тя даваше и получаваше. В нея нямаше никакъв свян. Дойде при него с такова доверие, че само това бе достатъчно да го докара до края.

Никакъв ветрец не повяваше през прозореца. Високо над хълмовете се разнесе тътен на гръмотевица. По-близо, в гората, избуха бухал. Тържествуващият му вик се сля с писъка на неговата жертва. Свещта премигна и се стече.

Не усещаха нищо друго, освен себе си, нищо, освен света, който създаваха върху мекия дюшек.

Серина го правеше слаб, после силен. Караше го да се смее, а след това да стене. В един момент бе задъхан, задоволен, в следващия — нямаше търпение да я погълне като умиращ от глад.

В най-дълбоките часове на нощта заспаха за малко, само за да се събудят с наново надигнало се желание.

Нямаше част от нея, която Бригъм да не можеше да накара да боли или да трепери. Тя чуваше само песента на кожата си, където той я докосваше. Тялото й натежа от удоволствие, което се надигаше и надигаше, докато се стовари върху нея като гръмотевицата над далечните планини. След това бе лека, безтегловна, плъзгаше се по него като фантазия. През нея струеше енергия.

Серина се изправи над него. Косите й бяха посребрени от залязващата луна, влажната й кожа блестеше, лицето й бе побледняло от изтощението, което още не чувстваше. Прие го в себе си и изви гръб, когато през нея се разнесе трескаво удоволствие. Страстта кипеше под кожата й, бедрата й бързо се движеха. Простена името му и объркано плъзна длани нагоре по тялото си, по треперещия си корем, до гърдите си и после обратно надолу, докато срещнаха неговите.

Най-после се отпусна безсилна и задъхана в ръцете му.

— Чудя се — обади се, когато отново можеше да говори, — дали винаги е така. Това ме кара да разбера как човек може да убие от любов.

— От любов. — Бригъм се размърда, за да я прегърне по-здраво. — Не е винаги така. За мен само с теб е така.

Тя обърна глава, за да види лицето му. Светлината почти бе угаснала в този час на нощта, преди денят да си пробие път.

— Наистина ли?

Той поднесе съединените им ръце към устните си.

— Наистина.

Серина се усмихна доволно:

— Ако си вземеш любовница, след като се оженим, ще я убия. После теб. Ала теб ще те убия по-ужасно.

Бригъм се засмя и бързо захапа долната й устна.

— Вярвам го. Дори да се изкушавах, ти така ме изтощаваш, че нямам сили за любовница.

— Ако вярвах, че се изкушаваш, щях да се погрижа да не можеш да имаш никаква любовница. — Плъзна многозначително ръка по бедрото му.

Той отново се засмя, но видя изражението й и вдигна вежди:

— За Бога, мисля, че наистина можеш да го направиш. Трябва ли да ти напомня, че и твоето удоволствие… Ще приключи?

— Жертвата ще е голяма. — Прокара пръсти по него и с удоволствие го усети как потрепери. — Удовлетворението е по-голямо.

— Може би трябва добре да си помисля, преди да взема за жена една ревнива дива котка.

Смехът изчезна от очите й.

— Трябва. Ала ми се струва, че няма да го направиш.

— Няма. За мен има само една жена. — Целуна я отново и я намести удобно на рамото си. — Някой ден ще те заведа в имението Ашбърн, за да ти покажа това, което е мое, което е наше, което ще бъде на нашите деца. Красиво е, Рина, елегантно, извън времето. Вече си те представям в леглото, в което съм роден.

Тя понечи да възрази, но пръстите й напипаха белега на рамото му.

— Значи първото ни дете ще се роди там. — Зарови лице във врата му. — О, Бригъм, искам по-скоро твоето дете в мен.

Потресен и дълбоко трогнат, той отново вдигна лицето й.

— Боже мой, ти ме убиваш. Ако искаш, ще имаме десет деца, пък ако ще да са всичките проклети като майка си.

Това я накара отново да се усмихне.

— Или нахални като баща си. — Отпусна се до него. Времето им бе към края си. Вече се долавяше как мракът се разсейва. Бе имало време за любене. Сега бе дошло времето за истините.

— Бригъм, искам да те попитам нещо.

— В момента можеш да ме питаш каквото искаш.

— Защо се би с онзи английски офицер, Стендиш?

Първо дойде изненадата, после се сети, че Паркинс и госпожа Драмънд не само служат, а и клюкарстват.

— Беше въпрос на чест… Той ме обвини, че играя с фалшиви зарове.

Серина за момент не каза нищо, после се опря на лакът и се взря в лицето му.

— Защо ме лъжеш?

— Не лъжа. Той загуби, после загуби още и реши, че трябва да има друга причина, освен че няма късмет.

— Искаш да ми кажеш, че не си знаел кой е той? Какво значеше той… За мен?

— Знаех кой е. — Бе се надявал да запази тази история в тайна. Тъй като не се бе получило, реши да обясни бързо и да приключи с въпроса. — Човек би могъл да каже, че го предизвиках да ме обвини, за да се бием на дуел.

Очите й бяха много настойчиви.

— Защо?

— Това също беше въпрос на чест.

Серина затвори очи, после почти благоговейно целуна раната му от меча.

— Благодаря ти.

— Няма нужда от благодарности за убиването на едно зло псе. — Ала изведнъж се напрегна, въпреки че ръката й бе върху бузата му. — Ти знаеше. Затова ли дойде при мен тази нощ, затова ли се съгласи да станеш моя жена?

— Да. — Бригъм понечи да се отдръпне и тя го притисна още по-силно. — Недей. Нека ти кажа всичко. Не от благодарност дойдох, макар да съм ти благодарна. И не по задължение, макар че никога няма да мога да платя дълга си.

— Ти нищо не ми дължиш.

— Всичко — възрази Серина разгорещено. — Когато сънувам сега онази нощ, когато виждам очите на майка си след онова, което той направи с нея, когато я чувам как плачеше, ще знам, че той е мъртъв и че е умрял от твоята ръка. Като знам това, няма нищо, което бих ти отказала.

— Не съм го убил заради твоята благодарност или за да те карам да се чувстваш задължена. — Гласът му бе скован. — Искам да бъдеш моя жена, Серина, възнамерявам да те имам, но не защото се чувстваш задължена.

— Знам. — Тя коленичи до него, обви ръце около раменете му и зарови лице във врата му. — Не ти ли казах вече, че дойдох при теб по своя воля? Можеш ли да се съмняваш след това, което споделихме? — Притисна устни към кожата му, после ги плъзна към неговите. — Когато ми казаха за дуела, бях доволна, уплашена, объркана. Тази вечер, когато си легнах в леглото, всичко си дойде на мястото. Въпросът не беше в тази битка, любов моя, не беше в твоето семейство, в твоята майка. Ала всички тези неща те правят това, което си. Той е можел да те убие.

— Имаш лошо мнение за умението ми да държа меч.

Серина поклати глава и леко се отдръпна. По лицето й Бригъм виждаше, че няма лесно да се измъкне.

— Аз превързах раната ти. Кръвта ти беше върху ръката ми, както кръвта на майка ми през онази нощ преди толкова много години. — Вдигна ръка. — Ти си пролял кръв заради моето семейство. Ще помня това, докато съм жива. Обичах те и преди, Бригъм. Вече бях разбрала, че никога няма да обичам друг. Но тази вечер разбрах, че си оказал на моето семейство такава чест, каквато един мъж оказва на собственото си семейство. Ако ми разрешиш, аз ще окажа чест на твоето семейство.

Той взе протегнатата й ръка и я обърна така, че изумрудът блестеше върху пръста й.

— Оставям ти сърцето си, Серина. Когато се върна, ще ти дам и името си.

Тя разтвори ръце.

— Тази нощ ми дай още веднъж любовта си.