Нора Робъртс
Бунтът (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Може би й се бе случвало да е по-нещастна през живота си. Но не можеше да си спомни сълзите някога да са били толкова близо. Може би й се бе случвало да е по-ядосана. Ала не се сещаше някога гневът й да бе кипял толкова яростно и горещо.

И тя бе причината и за гнева, и за нещастието, помисли Серина и пришпори кобилата си в галоп. Ядосваше се на себе си, задето си бе фантазирала, дори само за момент, че би могло да има нещо истинско, нещо прекрасно между нея и Бригъм.

Той се връщаше в Лондон. Да, в Лондон му беше мястото. В Лондон Бригъм бе човек с богатство, възможности и потекло. Бе човек, който трябва да ходи на приеми, да посещава дами. Да продължи рода си. Изруга и пришпори кобилата.

Може и да стоеше зад принца. Бе започнала да вярва, че се бе посветил на тази кауза и ще се бие за нея. Но щеше да се бие в Англия, за Англия. Пък и защо не? Защо един мъж като граф Ашбърн би си спомнил за нея, след като се върнеше в своя свят?

Както и тя нямаше да си спомня за него, след като той заминеше, обеща си Серина.

Тя знаеше, че рано тази сутрин двамата с баща й са се срещнали с много от другите вождове. О, на жените не се полагаше да знаят и да се тревожат за плановете за войни в бунтове, ала те знаеха. Френските войски щяха да дойдат в Англия и тогава Чарлз се надяваше да привлече френския крал за своята кауза.

Предишната зима Луи бе планирал да нападне Англия с помощта на Чарлз като представител на своя баща. Ако флотата не бе разбита от буря и нападението не бе отменено… Е, това бе друга работа. Беше ясно, че Луи бе поддържал Чарлз, защото искаше на английския престол да има монарх, който да е зависим от Франция. Също така бе ясно, че Чарлз би използвал Франция или каквото и да е друго, за да получи полагащото му се място. Но нападението бе отменено и сега френският крал чакаше благоприятния момент.

Само защото трябваше да си запълва времето с шиене и чистене, не означаваше, че няма достатъчно ум за политика.

Значи Бригъм щеше да отиде в Лондон и да търси подкрепа за младия принц. Сега бе по-важно от всякога якобитите да се сплотят около Стюартите, англичаните и шотландците. Времето за бунт бе назряло. Чарлз не беше като баща си и нямаше като Джеймз да се задоволи да пропилява младостта си из чуждите дворове.

Когато времето дойдеше, Бригъм щеше да се бие. Ала да се върне в планините? Да се върне при нея? Не, не можеше да си го представи. Един мъж не изоставя дома си и страната си заради любовница. Можеше и да я желае, но Серина вече знаеше, че желанието на мъжа бързо пламва и бързо изстива.

За нея това бе любов. Първата й любов. Единствената й любов. Той я бе обезчестил, без дори да отнеме девствеността й. За нея вече нямаше да има друг мъж. Единственият, когото искаше, още сега се гласеше да си отиде от живота й.

А ако останеше, каква щеше да е разликата? Между тях винаги щяха да стоят прекалено много неща. Ако я обичаше… Не, дори това не би променило нищо. Любимите й книги отново и отново й бяха показвали, че любовта не винаги побеждава всичко. Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Ланселот и Гуинивиър. Серина Макгрегър не бе безнравствената Гуинивиър, нито звездооката Жулиета. Тя бе шотландка, може би с гореща кръв, ала със здрав разум. Знаеше разликата между фантазиите и действителността. Имаше един факт, който никога не можеше да се пренебрегне, нито сега, нито когато и да било.

Бригъм винаги щеше да е свързан с Англия, а Серина с Шотландия.

Значи бе най-добре, че той си отиваше. Пожелаваше му всичко най-хубаво. Пожелаваше му да отиде по дяволите.

— Серина?

Рязко обърна глава и видя, че Бригъм препускаше към нея. Едва тогава усети, че в очите й имаше сълзи. Срамът от тях, желанието да ги запази само за себе си я накараха да пришпори още по-бързо кобилата си. Проклинайки неудобното странично седло, се насочи бясно към езерото с надеждата, че ще остави Бригъм далеч зад себе си. Смяташе да прелети край водата и да се понесе нагоре по хълмовете, където никога нямаше да може да я проследи. В следващия момент той с грохот се изравни с нея и изтръгна юздите от ръцете й.

— Чакай, жено, какъв дявол се е вселил в теб?

— Остави ме на мира! — Тя смушка коня си и едва не събори Бригъм, който се опитваше да го задържи. — Ох, върви по дяволите. Мразя те.

— Е, може и да ме намразиш, като те шибна с камшика — закани се Бригъм мрачно. — Да не се опитваш да ни убиеш и двамата?

— Само теб — подсмъркна тя и веднага се намрази за това.

— Защо плачеш? — Той придърпа коня й по-близо, за да се вгледа в лицето й. — Някой наранил ли те е?

— Не. — Истеричният й смях я шокира дотолкова, че я накара да преглътне следващия. — Не — повтори Серина. — Това е от вятъра. Махни се. Дойдох тук, за да бъда сама.

— В такъв случай ще трябва да те разочаровам. — Тя плачеше, колкото и да го отричаше. Искаше му се да я прегърне и да я утеши, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че нейният отговор би бил да впие зъби в ръката му. Вместо това, макар да разбираше, че може да е също толкова глупаво, опита вразумително: — Аз заминавам утре на зазоряване. Има някои неща, които първо искам да ти кажа.

— Кажи ги тогава. — Серина започна да търси в джобовете си носна кърпичка. — И заминавай в Лондон или по дяволите, не ме интересува.

Бригъм вдигна очи към небето и й подаде своята кърпа.

— Бих предпочел да слезем от конете.

Тя грабна кърпичката да избърше омразните сълзи.

— Прави каквото искаш. За мен няма значение. — Издуха от все сърце носа си.

Той слезе, като внимаваше да държи поводите и на двата коня, завърза ги и протегна ръце да й помогне да слезе.

Серина подсмъркна за последен път предизвикателно и пъхна кърпичката в джоба си.

— Не ми трябва твоята помощ.

— Ще получиш не само помощта ми, докато свърша с теб. — Грабна я от седлото повече бързо, отколкото изискано. Бе приключил с увещаването. — Седни.

— Няма.

— Седни — повтори Бригъм със заплашителен тон, от който тя вирна брадичка. — Иначе ще съжаляваш, че не си седнала.

— Добре. — Тъй като очите му я предупреждаваха, че това не е празна закана, Серина избра една скала и нарочно бавно приглади полата си и целомъдрено скръсти ръце в скута си. Колкото и да бе ненормално, точно сега, когато той бе започнал да ръмжи, тя бе решила да се държи прилично. — Желаете да разговаряте ли с мен, милорд?

— Желая да ви удуша, милейди, ала се надявам, че ще успея да се овладея.

Серина подигравателно потрепери.

— Колко страшно. Мога ли да ви кажа, лорд Ашбърн, че вашето посещение в моя дом разшири схващанията ми за английските обноски?

— Достатъчно! — Бригъм бе толкова бърз, че тя имаше време само да вдигне очи. Сграбчи я за реверите на жакета за езда и я издърпа на крака. — Аз съм англичанин и не се срамувам от това. Ленгстънови са старо и уважавано семейство. — Държеше я така, че бе принудена да стои на пръсти и да го гледа в очите. А очите му бяха тъмни като оникс, с пламтящ в тях гняв, който малцина бяха видели и оживели. — В моя произход няма нищо, което да ме кара да се изчервявам, и много, което ме кара с гордост да нося името си. До гуша ми дойде от твоите клевети и обиди, разбираш ли?

— Да. — Серина мислеше, че бе разбрала какво значи да е истински уплашена. До този момент изобщо не го бе знаела. Но все пак уплашена не значеше укротена. — Не вашето семейство имам намерение да обидя, милорд.

— Значи само мен? Или може би цяла Англия? По дяволите, Рина, знам какво е преживял твоят клан. Знам, че и досега името ви е дотолкова извън закона, че мнозина от вас са принудени да го сменят. Това е жестокост, която вече е стигнала твърде далеч. Ала не аз съм започнал гоненията, нито цяла Англия. Обиждай ме, ако искаш, дращи ме или ме хапи, но дяволите да ме вземат, ако го понеса заради нещо, което не е мое дело.

— Моля те — каза тя много тихо. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна и сви ръце в юмруци. Рядко, много рядко му се случваше дотолкова да загуби контрол и над мислите, и над действията си. Затова гласът му бе леден.

— Моите извинения.

— Не. — Серина посегна и колебливо го докосна по рамото. — Аз се извинявам. Ти си прав, не трябва да се нахвърлям върху теб за много неща, извършени преди и двамата да сме били родени. — Вече не се страхуваше, усети тя, а се срамуваше, дълбоко се срамуваше. Ако някой бе нападал така нейното семейство, Серина нямаше да се ограничи с викове. — Не е правилно да обвинявам теб за това, че английските драгуни изнасилиха майка ми. Или за това, че пратиха баща ми в затвора за повече от година, така че дори опозоряването остана ненаказано. И не е правилно — продължи, след като пое дълбоко въздух — да те обвинявам, защото ме е страх да не те обвинявам.

— Защо, Рина? Защо те е страх?

Тя поклати глава и се опита да се отвърне, ала Бригъм я хвана за раменете. Този път не я държеше така яростно, но също толкова непоклатимо.

— Надявам се да ми простите, милорд. А сега предпочитам да бъда сама.

— Ще получа отговор от теб, Серина. — Гласът му бе отново почти спокоен, ала в него се долавяше желязна нотка. — Защо се страхуваш?

Тя вдигна глава и го погледна отчаяно.

— Защото ако не те обвинявам, мога да забравя кой си ти, какъв си.

— Трябва ли да има значение? — попита той и леко я разтърси.

— Да. — Откри, че отново бе уплашена, но по съвсем различен начин. Нещо в очите му й подсказваше, че каквото и да кажеше, каквото и да направеше, съдбата й вече бе предрешена. — Да, трябва. И за двама ни.

— Има значение? — Бригъм я привлече към себе си. — Има ли значение, когато сме така? — Преди да бе успяла да отговори, затвори устните си върху нейните.

Серина не се възпротиви. В момента, в който устните им се докоснаха, знаеше, че бе престанала да се бори и с него, и със себе си. Ако щеше да й бъде първият, единственият, тя имаше нужда да вземе всичко, което можеше да бъде дадено. Сега устните му бяха горещи и отчаяни, напрегнатото му тяло се притискаше към нейното. Това донякъде бе все още гняв, да, знаеше, ала имаше и още нещо. Нещо, на което бе готова да отговори. Ако някога бе имала избор, го правеше сега и пращаше предпазливостта по дяволите.

— Има ли значение? — попита той и обсипа с целувки лицето й.

— Не, не, няма значение, не днес. — Тя обви ръце около него и се притисна. — О, Бриг, не искам да си отиваш. Не искам да ме оставяш.

Той зарови лице в косите й, за да запомни аромата им.

— Аз ще се върна. След три седмици, най-много четири. Ще се върна. — Не получи отговор и я отдръпна от себе си. — Ще се върна, Серина. Можеш ли да повярваш поне на това?

— Вярвам ти повече, отколкото съм мислила, че някога бих вярвала на когото и да било. — Поусмихна се и вдигна ръка към лицето му. О, Господи, ако това бе любов, защо трябваше толкова да боли? Защо не можеше да й носи радостта, която виждаше в очите на Меги? — Не, не вярвам, че ще се върнеш при мен. Но няма да говорим за това. — Сложи ръка на устните му, за да не му позволи да каже нищо. — Няма да мислим за това. Само за днес.

— Тогава ще говорим за други неща.

— Не. — Тя целуна ръцете му и отстъпи назад. Изобщо няма да говорим. — Бавно започна да разкопчава костюма си за езда.

— Какво правиш? — Бригъм протегна ръка да я спре, ала Серина смъкна тесния жакет от раменете си, откривайки семплата риза и високите си малки гърди.

— Това, което и двамата искаме.

— Рина… — успя той да промълви името й, макар че от блъскащия се в гърлото му пулс то прозвуча ниско и дрезгаво. — Не така. Това не е добре за теб.

— Как би могло да бъде по-добре? — Но пръстите й трепереха леко, докато развързваше полата си. — Тук, с теб.

— Има неща, които трябва да се кажат — започна Бригъм.

— Желая те — прошепна Серина и обърка и думите, и мислите му. — Искам да ме докосваш така, както ме докосваше преди. Искам… Искам да ме докосваш така, както ме накара да мечтая, че ме докосваш. — Пристъпи по-близо. — Не ме ли искаш вече?

— Да не те искам? — Той затвори очи и несигурно прокара ръка през косата си. — Няма никой и нищо, което някога да съм искал повече, отколкото искам теб в този момент. Господ да ми е на помощ, може и никога вече да няма.

— Тогава вземи ме тук. — Тя посегна към дантелите си и с някакво замаяно учудване видя как Бригъм сведе поглед. — И ми дай нещо от себе си, преди да си отидеш от мен. — Хвана ръката му и притисна устни към дланта му. — Покажи ми какво е да бъда обичана, Бригъм.

— Рина…

— Ти утре тръгваш — прекъсна го тя, внезапно отчаяна. — Без нищо ли ще ме оставиш?

Той я погали по бузата.

— Изобщо не бих тръгнал, ако зависеше от мен.

— Обаче ще заминеш. Искам преди това да бъда твоя. — Раменете й бяха студени.

— Сигурна ли си?

— Да. — С усмивка сложи ръката му върху сърцето си. — Чувстваш ли колко бързо бие? Винаги, когато съм близо до теб.

— Студено ти е — каза Бригъм несигурно и я привлече към себе си.

— На кобилата има едно наметало. — Със затворени очи вдъхна аромата му и се опита да го запамети, както той искаше да запомни аромата на косите й. — Ако го проснем на слънцето, ще бъде достатъчно топло.

— Няма да ти причиня болка. — Вдигна лицето й и Серина видя, че очите му отново бяха напрегнати. — Кълна се.

За това тя му вярваше, вярваше, че ще бъде нежен. Нежността бе в очите му, докато простряха наметалото на брега на езерото и коленичиха върху него. Бе в устните му, когато ги сведе към голото й рамо. Бе в ръцете му, които хванаха нейните, изразявайки не само желание, а и грижа.

Серина знаеше какво ще направи, какво ще му даде — невинността, която жената може да даде само на един мъж, само веднъж в живота си. Докато стояха на колене един срещу друг с топлото слънце над главите им и студените води на езерото до тях, тя знаеше, че не бе предложила този дар импулсивно или в лудостта на страстта, а почти спокойно, с увереността, че той ще бъде приет с нежност. И ще бъде запомнен.

Никога не бе изглеждала по-красива, помисли Бригъм. Очите й бяха бляскави и спокойни. Ръцете й не трепереха, когато се вплетоха в неговите, ала му се стори, че с върховете на пръстите си почти долавяше нервните удари на сърцето й. Лицето й бе бледо, гладко и бяло като порцелан.

Помисли си за пастирката, как бе искал да я докосне като дете, но се страхуваше да не би ръцете му да станат непохватни. Поднесе пръстите й към устните си. Нямаше да бъде непохватен със Серина.

Целуна я и се изпълни само с нейния аромат. Въпреки че сега имаха малко време да бъдат заедно, той се държеше така, сякаш моментът можеше да продължи до безкрай. С бавни, лъкатушни целувки накара дишането й да се учести. Езикът му описа устните й, после увлече нейния в ленив дуел, от който сърцето й забумтя в гърдите. Отначало нерешително, тя плъзна ръце по сакото му, сякаш да се убеди, че тялото му отдолу е топло и истинско. Като шепнеше нещо в устните й, Бригъм започна да го смъква. Собствената й свенливост я изненада. Борейки се срещу нея, Серина му помогна да го съблече и се заплете в копчетата.

Бе почти непоносимо възбуждащо неопитните й ръце да го събличат. Със затворени очи той обрисува с целувки веждите й, слепоочията й, брадичката й, докато тялото му се напрягаше от нерешителните движения на пръстите й. Това бе най-изтънчено мъчение. Бригъм осъзна, че се движи бавно не само заради Серина и нейната невинност, а и заради себе си. Всеки миг, всеки удар на сърцето, който споделяха, щеше да бъде запомнен.

Тя дръпна ризата му и погледът й се плъзна по голата му плът деликатно, като върховете на пръстите й. Бавно, сякаш се боеше, че ръцете й могат да минат през него, посегна да го докосне.

Все още бяха на колене. Телата им се люшнаха едно към друго, дъхът им се смеси. Серина прокара ръце по него и й се зави свят. Кожата му бе гладка, мускулите под нея твърди. Чувстваше благоговение, вълнение, учудване и нервност. Кой би помислил, че един мъж може да е толкова красив?

Слънцето обливаше малката полянка, която бяха избрали, и стопляше кожата му. В гората пееха птички. От другата страна на езерото един елен безшумно дойде да пие вода.

Бригъм захапа леко шията й и тя усети, че губи сили. Мислеше, че знае какво следва, ала удоволствието бе по-голямо, отколкото някога бе сънувала.

Ръцете му уверено се затвориха върху гърдите й. Грубият плат ожули кожата й и от нея се изтръгна стон. С жест на подчинение, на приемане, на настояване Серина се изви към него и главата й падна назад, като го остави, да я плячкоса. Усети устните му през ризата. Изтръпването започна някъде дълбоко в стомаха й и се разпространи, докато тялото й сякаш оживя от нерви. После той разтвори ризата, намери плътта и всичко, случило се по-рано, изчезна.

Тя извика от изненада и удоволствие и се хвана за раменете му да запази равновесие, но въпреки това имаше чувството, че пада.

Потрепери срещу него, изви се към него, смутена, очарована, отчаяно копнееща за още. Това, което бе предложила, го бе предложила по собствената си свободна воля. Това, което, даваше сега, го даваше без мисъл, без разум. Когато се отпусна върху наметалото, вече нямаше никакви защити и бе готова на всичко.

Бригъм трябваше да се пребори с първия остър порив да я вземе. Това бе като нож, който бавно се завърташе в корема му. Ръцете й бяха обвити около него, гърдите й, малки и бели, потрепваха при всяко докосване; Очите й бяха замъглени, ала не от страх, вече не и от смущение, а от новосъбудена страст. Ако я вземеше сега, както се молеше тялото му, Серина щеше да го приеме.

Но желанието в сърцето му пулсираше също толкова силно, както желанието в слабините му. Бригъм щеше да й даде повече, отколкото тя искаше, може би повече, отколкото и двамата можеха да разберат.

— Мечтал съм за това, Серина — прошепна тихо и наведе глава за следващата целувка. — Мечтал съм да те съблека така. — Смъкна ризата й и сега я галеха само вятърът и той. — Да докосвам това, което никой мъж не е докосвал. — Плъзна пръст по бедрото й и видя как устните й трепнаха от безмълвно удоволствие.

— Бригъм, желая те.

— И ще ме имаш, любов моя. — Обрисува с език зърното и бавно, почти болезнено го пое в устните си. — Ала преди това има много, много още.

Ако можеше да каже още нещо, би казала, че това е невъзможно. Тялото й изглеждаше вече задоволено, заливаше я усещане след усещане, тръпка след тръпка. После той започна.

Очите й, които бяха започнали да се затварят, потресено се отвориха. Бедрата й се извиха нагоре и срещнаха питащите му устни точно преди да я залее първата вълна от страхотно удоволствие. Тя ахна и посегна към него, но мокрите й длани се плъзнаха по кожата му, докато Бригъм се движеше върху нея, като разпалваше пламъци, където пожелаеше.

Бученето в ушите не й позволи да се чуе как вика отново и отново името му. Той обаче го чу. Нищо, което бе чувал досега или щеше да чуе занапред, не звучеше толкова сладко. Серина се движеше под него, извиваше се, трепереше, подскачаше, докато Бригъм намираше и разкриваше нови тайни. Тъмният вкус на страстта изпълваше устата му и го караше да намери още, да даде още.

Навсякъде, където я докоснеше, кожата й бе гореща и влажна и той полудяваше, като си помислеше каква би била, когато я изпълни. Можеше ли тя да знае колко слаб го правеше, колко цялостно го задоволяваше? Съзнанието му гъмжеше от мисли за нея, от спомени, които знаеше, че ще го следват, докато е жив. Всеки път, когато поемеше въздух, вдъхваше аромата на кожата й, блестяща сега от нейната и неговата страст. Никоя друга жена вече нямаше да го изкуши, защото никоя друга жена не бе Серина.

Тя искаше да го помоли да спре. Искаше да го помоли никога да не спира. Всяка глътка въздух, която поемаше, сякаш засядаше в гърлото й, докато й се струваше, че ще умре от недостиг или от излишък на кислород. Очите й се напълниха със сълзи, ала не от тъга или съжаление, а от болката на толкова голяма красота, че никога не би могла да я опише. Силите й на приливи и отливи струяха в нея като див огън, после се изливаха като водопад. Но силна или слаба, никога не бе познавала такова огромно удоволствие. С някакво ъгълче на съзнанието си искаше да разбере дали и Бригъм се чувстваше така, ала всеки път, когато понечеше да заговори, той отново я докосваше и мислите й се завъртаха в бездънните усещания.

Когато устните му се върнаха към нейните, Серина усети в тях вкуса на отчаянието. Поиска да го успокои, отговори с цялото си сърце и го привлече по-близо.

Бригъм проникна в нея, като с всяка своя фибра се мъчеше да я вземе нежно, бореше се с нетърпението да се отдаде на собственото си удоволствие. По гърба му изби пот. Мускулите на раменете му трепереха. Когато я направи своя, гледаше лицето й, както бе мечтал.

Тя извика, но не от болка. Може и да имаше болка, ала бе дотолкова потушена от удоволствието, че не я чувстваше. Чувстваше само него, докато той стана част от нея. Отвори очи, фокусира се върху неговите и се включи в неговия ритъм. Бавно… Красиво, божествено бавно. Моментът, в който се съединиха, щеше да бъде запазен като най-хубаво старо вино, като най-чисто обещание.

Бригъм се наведе да вземе отново устните й и погълна въздишката й. Чувстваше пулса й около себе си толкова ясно, както чувстваше как ръцете й галят гърба му. Проникна дълбоко в нея, Серина се изви и въздишката премина в стон. Сега тя бе тази, която смени ритъма, а той я последва. Вече нямаше значене кой кого води, важното бе, че са заедно. Последната му Мисъл, преди удоволствието му да избухне вътре в нея, бе че бе намерил своя дом.

Серина не бе сигурна, че някога ще може отново да се движи, нито че някога ще иска. Сега, когато жаравата на страстта бе избледняла до мекото сияние на задоволството, кожата й изстиваше. Лежаха прегърнати в наметалото, а сенките около тях се издължаваха. Лицето му бе заровено в косите й, ръката му леко отпусната върху гърдите й.

Не можеше да бъде сигурна колко време бе минало. Знаеше, че слънцето вече не бе над главите им, но за поне още малко имаше нужда да остане в безвремието.

Ако затвореше очи и откажеше да мисли, почти можеше да повярва, че бе възможно винаги да бъде така. Когато следобедът догаряше край тях, а в гората не се чуваше нищо, освен песента на птиците, бе трудно да се повярва, че политиката и войната биха могли да ги разделят.

Обичаше, както никога не си бе представяла, че ще обича, както никога не бе знаела, че е възможно. Ако само можеше всичко да е просто като наметалото, простряно край водата…

— Обичам те, Рина.

Тя отвори очи и видя, че Бригъм я гледа.

— Да, знам. И аз те обичам. — Описа с пръст лицето му, сякаш да го запамети. — Иска ми се да можехме да останем така.

— Пак ще бъдем така. Скоро.

Серина се отдръпна и посегна за ризата си.

— Можеш ли да се съмняваш в това? Сега?

Бе по-важно от всякога да запази гласа си спокоен. Обичаше го много, прекалено много, за да го моли да остане. Започна да завързва корсета си.

— Знам, че ме обичаш и че искаш да може да бъде така. Знам, че това, което преживяхме ние тук, никога няма да бъде преживяно с никой друг.

— Ти не вярваш, че ще се върна. — Той навлече ризата си, като се чудеше как една жена може да изтръгва толкова чувства от сърцето му.

Тя докосна ръката му. Не изпитваше съжаление и искаше Бригъм да я разбере.

— Мисля, че ако се върнеш, ще се върнеш заради принца. Правилно е да го сториш.

— Разбирам. — Той започна да се облича методично. — Значи вярваш, че това, което се случи тук, ще бъде забравено, още щом стигна до Лондон.

— Не. — Серина престана да се бори с копчетата си и протегна ръка към него. — Не, аз вярвам, че това, което се случи тук, ще се запомни завинаги. Когато съм много стара и усетя първия полъх на пролетта, ще си мисля за днес и за теб.

В него бързо се надигна гняв и Бригъм заби пръсти в раменете й.

— Мислиш ли, че това ми е достатъчно? Ако наистина го мислиш, значи или си много глупава, или си луда.

— Това е всичко, което може… — започна тя, ала той я разтърси.

— Когато се върна в Шотландия, ще се върна за теб. Не се лъжи, Серина. А когато тази война свърши, ще те взема със себе си.

— Ако можех да мисля само за себе си, щях да дойда. — Тя се вкопчи в жакета му, като се мъчеше да го накара да разбере. — Не виждаш ли, че бих умряла бавно заради срама на семейството ми?

— Не, за Бога, не виждам защо да бъдеш моя жена ще е срам за семейството ти.

— Твоя жена? — едва чуто прошепна Серина, после отскочи, сякаш я бе ударил. — Брак?

— Разбира се, че брак. Ти какво мислеше… — И в този момент видя, ясно видя какво точно мислеше тя, че иска от нея. Гневът му се обърна навътре, докато се превърна в тъпа огнена болка в стомаха. — Това ли помисли, че имах предвид последния път, когато бяхме тук? Това ли трябваше да обмислиш? — Засмя се невесело. — Много добро мнение имаш за мен, Серина.

— Аз… — Краката не я държаха и тя се отпусна безсилно на един камък. — Аз мислех… Аз знам че мъжете си вземат любовници и…

— Правят го — отсече Бригъм. — И аз съм го правил, но само един безмозъчен глупак би помислил, че ти предлагам нещо друго, освен сърцето и името си.

— Откъде можех да знам, че си мислил за брак? — Серина скочи и се изправи срещу него. — Никога не си ми казвал.

— Вече говорих с баща ти — отвърна той рязко и посегна да вдигне наметалото.

— Говорил са с баща ми? — повтори тя, като мереше всяка своя дума. — Говорил си с баща ми, без дори да говориш с мен?

— Приличието изисква да получа съгласието на баща ти.

— По дяволите приличието! — Серина грабна от него наметалото. — Не си имал право да се договаряш зад гърба ми с когото и да било, без да си ми казал и една дума.

Бригъм дълго гледа разрошената й коса, устните й, все още подпухнали от неговите целувки.

— Мисля, че съм направил повече, отколкото да ти кажа една дума, Серина.

Тя се изчерви и отиде да хвърли наметалото върху кобилата си.

— Не съм толкова неопитна, за да мисля, че това, което се случи тук, винаги води до брак. — Щеше да се метне на седлото, ако Бригъм не я бе извъртял към себе си.

— Да не мислиш, че имам навика да прелъстявам девственици и после да ги правя свои любовници?

— Не познавам навиците ти.

— Тогава научи този. Аз съм решил да станеш моя жена.

— Ти си решил. Ти си решил! — Серина го избута настрани. — Може би в Англия можеш да заповядваш, милорд, ала тук аз имам думата в своя собствен живот. А аз казвам, че няма да се омъжа за теб и ти трябва да си луд, за да го мислиш.

— Излъга ли ме, когато ми каза, че ме обичаш?

— Не. Не, но… — Устните му се притиснаха към нейните и думите угаснаха.

— Значи лъжеш, когато казваш, че няма да станеш моя жена?

— Не мога да бъда — възрази тя отчаяно. — Как мога да замина оттук и да дойда с теб в Англия?

Пръстите му се свиха върху раменете й.

— Значи отново стигаме дотук.

— Ти трябва, трябва да разбереш какво би било. — Заговори много бързо и хвана ръцете му. — Ще живея там, защото те обичам, защото ти си ме помолил, а накрая ще посрамя и двама ни. Ти ще ме намразиш, преди да е минала и една година. Аз не съм родена за съпруга на граф, Бригъм.

— Английска графиня — поправи я той.

Серина пое дълбоко въздух.

— Аз съм дъщеря на земевладелец, вярно, ала не съм такава глупачка, та да вярвам, че това е достатъчно. Няма да мога да понасям да съм затворена в Лондон, когато ми се иска да препускам по хълмовете. Ти самият неведнъж си ми казвал, че не съм дама. Бих била лоша съпруга на граф Ашбърн.

— Значи ще си лоша съпруга, но ще си моя съпруга.

— Не. — Тя избърса бузи с опакото на ръцете си. — Няма.

— Няма да имаш избор, когато отида при баща ти и му кажа, че съм те обезчестил.

Сълзите й секнаха и на тяхно място се появи потрес, после гняв.

— Няма да посмееш.

— Ще посмея — закани се той мрачно.

— Баща ми ще те убие.

Бригъм само вдигна вежди. Очите му бяха тъмни и студени. Мъжете, с които се бе срещал в битка, биха разпознали този поглед.

— Не вярвам бащата да е толкова кръвожаден, колкото дъщерята. — Преди да бе успяла да му отговори, я вдигна на седлото. — Ако откажеш да се омъжиш за мен, защото ме обичаш, ще се омъжиш за мен, защото ще ти бъде заповядано.

— По-скоро бих се омъжила за двуглава крастава жаба.

Той се метна на седлото до нея.

— Обаче ще се омъжиш за мен, мила моя, усмихната или разплакана, пътуването ми до Лондон ще ти даде време да помислиш разумно. Когато се върна, ще говоря с баща ти и ще уредя нещата. Серина му хвърли един яростен поглед и смушка кобилата си. Надяваше се по пътя към Лондон Бригъм да си счупи врата. А когато на следващата сутрин той замина, тя изплака разбитото си сърце във възглавницата.