Нора Робъртс
Бунтът (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Много ли е зле? — Серина бе коленичила на пода на пещерата до Бригъм, докато Гуен преглеждаше раните му. Страхът се бе върнал и устата й бе пресъхнала.

Гуен мълчаливо опипа ребрата му, там, където бе заседнал куршумът. Няколко храчки по-нататък Фиона превързваше крака на Кол, който с почуда гледаше сина си.

— Този куршум бе предназначен за мен. — Кол стисна ръката на Меги. Паренето в крака му бе тъпа, почти сънена болка под изтощението. Бе жив, до любимата си жена и първородния си син, а приятелят му лежеше ранен от куршума, който бе изпратен за него. — Той застана пред мен и го пое. Опитвахме се с бой да си пробием път към планините. Загубихме, всичко е загубено. Бяхме разделени от нашата част. Помислих… Отначало помислих, че е убит.

— Ти го донесе. — Серина вдигна глава. В ръката си стискаше просмукала с кръв кърпа.

— Да. — Кол зарови лице в косите на жена си. Искаше да вдъхва нейната сладост, а не зловонието на битката и смъртта.

Никога не би могъл да опише събитията от последния ден и нощта. Ала винаги щеше да помни отчаянието, което изпитваше, докато носеше Бригъм нагоре в планината. Щеше да помни как се криеше като диво куче, как превързваше раните, доколкото можеше, докато англичаните претърсваха скалите и храсталаците. Бе се скрил на завет между скалите, защото бе прекалено слаб, за да прекоси бърдото и да стигне до отсрещния хамбар. И там, легнал в шубрака, с Бригъм в безсъзнание до него, видя как войниците идват и откриват огън срещу постройката. И чу воплите на ранените, които се бяха скрили там.

Останалото разстояние до Гленроу бе изминал почти само през нощта. Подкрепяше Бригъм, когато той беше в съзнание, носеше го, когато не беше.

— Страхувахме се за вас — отрони след малко. — Страхувахме се, че англичаните ще дойдат, преди да сме успели да ви предупредим.

— Трябва веднага да извадим куршума. — Гуен притисна една кърпа към раната. Всички очи се обърнаха към нея. — Трябва да намерим лекар.

— Няма лекар. — Серина усети как в нея се надига истерия и с мъка я овладя. Да не би да й беше върнат само за да го гледа как умира? — Ако тръгнем да търсим лекар, ще докараме англичаните.

— Знам риска — съгласи се Гуен.

— Ще го убият — каза Серина безизразно. — Към него като към английски благородник ще бъдат двойно по-жестоки. Ще му излекуват раната, само за да го запазят жив за екзекуцията. Ти трябва да го извадиш.

— Никога не съм правила нищо такова. — Гуен сложи ръка на рамото й. — Нямам опит и познания. Може да го убия, както се опитвам да го спася.

Обзе я паника. Под ръцете й Бригъм се размърда и простена.

— По-добре да умре тук с нас. — Погледна мрачно към Бригъм. — Ако тя не опиташ, ще го направя аз.

— Милейди. — Паркинс пристъпи напред. Гласът му бе както винаги безизразен. — Аз ще извадя куршума, с помощта на госпожица Макгрегър.

— Вие? Можете ли? — Серина се засмя треперливо. — Не говорим за колосване на дантели, човече.

— Веднъж съм го правил, милейди. Това е един път повече от вас. И лорд Ашбърн е мой господар — заяви той упорито. — Аз ще се погрижа за него. Ще трябва да го държите. — Обърна поглед към Кол.

— Аз ще го държа. — Серина се наведе над тялото на Бригъм, сякаш да го скрие. — И Господ да ви е на помощ, ако ножът ви се изплъзне.

Накладоха огън и държаха в него ножа, докато острието почервеня. Когато Бригъм дойде в съзнание, Гуен поднесе към устните му извлек от мак. По лицето му се стичаше пот, колкото и старателно Серина да го бършеше със студена кърпа.

— Стой при Меги и майка, Рина — обади се Кол тихо. — Дай аз да го държа.

— Не. Това е моя работа. — Тя се надвеси над Бригъм и го хвана за раменете, после вдигна лице към Паркинс. — Знам, че ще го боли, но за Бога, побързайте.

Камериерът бе свалил сакото си и бе навил ръкавите на ризата над тънките си ръце. Серина за момент затвори очи. Оставяше любовта си, живота си в ръцете на човек, който не изглеждаше способен на нещо повече, отколкото да лъска ботуши. Отново ги отвори и се вгледа в лицето на Паркинс. Стабилен. Тя самата го бе нарекла така. Верен. Повече от верен, осъзна Серина. Той обичаше Бригъм, както един мъж може да обича друг мъж. Помоли се наум и му кимна да започва. И гледаше как ножът се впива в плътта на съпруга й.

Бригъм, макар и замаян от наркотика, се напрегна. Серина с всички сили го натискаше да не мърда и му шепнеше глупави, безсмислени обещания. Гледаше как острието прониква по-дълбоко и се опитваше да не обръща внимание на гаденето.

Когато болката проникна през безсъзнанието и опиата, Бригъм започна да се бори. Кол се опита да заеме мястото на Серина, ала тя му изръмжа и напрегна всички сили.

В пещерата не се чуваше никакъв звук, освен накъсаното дишане на Бригъм и прашенето на огъня. Но въздухът бе натежал от безмълвни молитви, произнасяни с единодушие, което ги правеше силни като заклинание. Серина гледаше как кръвта на съпруга й обагря пода на пещерата и лицето му става пепеляво. В молитвите си искаше да отнеме част от болката му и да я сподели.

— Намерих го. — Пот се стичаше по челото на Паркинс. В сърцето си той се молеше господарят му да загуби съзнание и да избяга от болката. Ала тънката му ръка не трепваше. Бавно, ужасен да не сбърка, започна да вади куршума. — Дръжте го да не мърда, милейди.

— Изкарайте проклетото нещо! — Бригъм простена и започна да се бори в ръцете й. Тя хвърли един яростен поглед към Паркинс. — Той страда.

Гледаше задъхана как камериерът измъква малкото метално топче от плътта на Бригъм. Преди Паркинс да бе успял да изпусне дъха, който бе задържал, Гуен зае мястото му.

— Трябва да спрем кръвта. Не може да загуби още много и да оживее. — Сръчно започна да превързва раната му. — Мамо, ще се заемеш ли с ръката и рамото му? Не са толкова зле, но изглеждат отвратително. Госпожо Драмънд, лекарствата ми.

Тялото на Бригъм отново омекна и Серина се облегна назад. Ръцете и гърбът й трепереха от напрежение. Внимателно, загрижена сега за детето, си наложи да се отпусне.

— Как мога да помогна?

Гуен вдигна само за миг очи. Серина бе не по-малко бледа от Бригъм.

— Като вземеш малко въздух. Моля те, остави това на мен.

Серина кимна и бавно тръгна към отвора на пещерата. Отново бе почти залез. Колко бързо бе минало времето. И колко странно. Преди една година Бригъм бе дошъл, носейки ранения Кол. Сега самият Бригъм лежеше между живота и смъртта. Тази година приличаше на сън, изпълнен с любов и страст, смях и сълзи.

Хълмовете се обагряха в пурпурно от залязващото слънце. Земята, помисля тя. Дори и това ли щяха да загубят? Бяха се борили, бяха умирали. Кол й бе казал, че последните думи на баща им са били: „Не е било за нищо“. Ала мъжът, когото обичаше, лежеше ранен, а земята, за която се бяха били, вече не беше нейна. — Лейди Ашбърн?

Серина премигна и се върна в действителността. Тя бе лейди Ашбърн. Беше Макгрегър. Детето започна да рита и Серина опря ръка на корема си. Нов живот. Нова надежда. Не, помисли, нямаше да каже, че е било за нищо.

— Да?

— Помислих, че бихте искала нещо топло за пиене.

Тя се обърна и едва не се усмихна на официалния тон на Паркинс. Отново бе облякъл сакото си и потният напрегнат мъж, който извади куршума, можеше и никога да не бе съществувал.

— Благодаря, Паркинс. — Взе чашата, отпи и течността успокои пресъхналото й гърло. — Бих искала да се извиня заради нещата, които ви казах.

— Моля ви, не мислете за това, милейди. Вие бяхте разстроена.

Серина вдигна ръце към лицето си, разкъсвана между сълзи и смях.

— Да. Разстроена. Вие имате здрава ръка, Паркинс. Здраво сърце.

— Винаги съм се стремял, милейди.

Тя въздъхна дълбоко и изтри лице с опакото на ръката си.

— А имате ли и носна кърпичка?

— Разбира се, лейди Ашбърн. — С лек поклон той й подаде една кърпичка от фин плат.

— Паркинс, вие днес помогнахте на лорд Ашбърн, помогнахте и на мен. Може да дойде време, когато ще ви трябва услуга от мен. Трябва само да поискате.

— Моята помощ бе дадена без условия, милейди.

— Да. — Серина хвана ръката му и той леко се изчерви.

— Знам. Но въпреки това ще получите отплатата ми, когато имате нужда от нея. — Върна му мократа кърпичка. — Ще отида да поседя до съпруга си.

Вятърът се засили и виеше като див звяр. Проникваше през закаченото на входа одеяло и караше пламъците в огъня да танцуват. В писъците му тя чуваше това, което нейните предшественици биха нарекли духовете на планината. Те се смееха, стенеха и шептяха. Серина не се страхуваше от тях.

Цяла нощ гледа Бригъм. Не можеше да заспи, въпреки че Гуен я молеше. Той изгаряше в огън, понякога толкова силен, та се страхуваше, че жив ще го изяде. Понякога бълнуваше и тя разбираше, че отново преживява битката. От думите му видя по-ясно от всякога каква касапница е била. Веднъж заговори на баба си и отчаяно й разказа за мечтите, безмилостно разбити от английските оръдия.

Викаше Серина и за малко се успокояваше от нейния шепот и от студената й ръка на челото си. Събуждаше се в треска, сигурен, че англичаните са я намерили.

— Аз ще поседя с него, Серина. — Майка й коленичи до нея и успокоително обгърна раменете и. — Ти трябва да си починеш, заради себе си и заради детето.

— Не мога да го оставя, мамо. — Серина изстиска една мокра кърпа и избърса с нея бледото лице на Бригъм. — Тук съм по-спокойна, отколкото ако се опитвам да заспя. По някакъв начин ми помага дори само като да го гледам. Понякога той отваря очи и ме вижда. Знае, че съм тук.

— Тогава поспи тук, поне за малко. Сложи глава в скута ми, както когато беше момиче.

Серина се сви на пода и хвана ръката на Бригъм.

— Нали е красив, мамо?

Фиона се усмихна и погали дъщеря си по главата.

— Да, красив е.

— Нашето дете ще прилича на него. Ще има такива хубави сиви очи и твърди устни. — Затвори очи и се заслуша в неустрашимата песен на вятъра. — Обичах го, струва ми се, почти от самото начало. И се страхувах. Това беше глупаво.

Фиона продължаваше да я гали, докато думите й започнаха да се завалят от сън.

— Любовта често е глупава.

— Детето мърда — усмихна се тя, задремвайки. — Детето на Бригъм.

 

 

Сънищата на Бригъм бяха кошмарни. Понякога той отново бе на бърдото, впримчен в дима и яростта на битката. Около него мъже умираха в агония, някои от собствената му ръка. Усещаше дъха на кръв и щипещата миризма на барут. Чуваше гайдите и барабаните и неспирния бумтеж на артилерията.

После куцаше през планината, отстрани се виждаше заревото на пожар, а съзнанието му бе замъглено. Стори му се, че мирише на изгоряло — дърво и плът — и чу отекващите в главата му викове.

Точно когато и той самият щеше да извика от този звук, всичко свърши. До него стоеше Серина, бялата й рокля искреше, косите й падаха като разтопено злато.

Понякога, когато отвореше очи, я виждаше толкова ясно, че можеше да забележи тъмни сенки от безсъние под очите й. После натежалите му клепачи се затваряха и Бригъм отново се озоваваше на бойното поле.

Три дни се мяташе между съзнание и бълнуване, често в треска. Не знаеше нищо за малкия свят в пещерата, нито за движението на неговите обитатели. Чуваше гласове, ала нямаше сили да разбере или да отговори. Веднъж, когато дойде в съзнание, бе тъмно и му се стори, че чу тихото хлипане на жена. Друг път чу тъничкото проплакване на бебе.

В края на третия ден потъна в дълбок сън без сънища, сън, спокоен като смъртта.

Събуждането бе нещо като раждане, объркващо, болезнено, безпомощно. Светлината изгори очите му, въпреки че във вътрешността на пещерата бе сумрачно. Той безсилно ги затвори отново и се опита да се ориентира по звуците и миризмите.

Миришеше на земя и пушек и, колкото и да бе странно, на готвеща се храна. Долавяше се и сладникавия дъх на мак, който напомняше за болест. Чу приглушени гласове. Със спокойствието на слабите лежа, докато започна да ги различава.

Кол. Гуен. Малкълм. Облекчението се разля в него почти толкова мощно, колкото треската. Ако те бяха тук и бяха в безопасност, значи тук бе и Серина. Отвори очи и премигна от светлината. Събираше сили да заговори и в този момент чу до себе си шумолене.

Тя бе тук, подвила колене под себе си, облегнала глава на каменната скала. Косите й бяха паднали напред и почти скриваха лицето й. Придошлата вълна от любов едва не го удави.

— Рина — прошепна Бригъм и понечи да протегне ръка.

Серина моментално се събуди и развълнувано се приближи да сложи ръце на лицето му. То бе студено, благословено студено.

— Бригъм… — Сведе устни към неговите. — Ти се върна при мен.

Толкова много неща имаше да му каже, толкова много да чуе. Отначало Бригъм имаше сили само колкото да стои буден за по един час. Споменът за битката бе ясен, но за негово щастие събитията след него му бяха в мъгла. Имаше болка, по-остра, по-изгаряща от пулсиращата тъпа болка, която чувстваше сега. Спомняше си как го влачат, вдигат и носят. После студена вода, изляна в горящото му гърло. Веднъж си спомни как се свести от полуприпадък, когато двамата с Кол се натъкнаха на шест трупа.

Постепенно по негово настояване пропуските бяха попълнени. Той слушаше мрачно и яростта и отвращението му от зверствата на Камбърленд се смекчаваха единствено от радостта, че Серина и нероденото им дете са близо до него.

 

 

— Това място няма задълго да остане безопасно. — Бригъм седеше опрян на стената на пещерата, лицето му все още бе бледо в мъждивата светлина. Едва преди два дни бе излязъл от треската. — Колкото е възможно по-бързо трябва да тръгнем към брега.

— Ти не си достатъчно силен. — Серина го държеше за ръка. Част от нея искаше да остане сгушена в тази пещера и да забрави, че съществува светът навън.

В отговор той поднесе сплетените им ръце към устните си. Ала очите му бяха твърди и съсредоточени. Проклет да е, ако трябва да я види да ражда в една пещера!

— Мисля, че можем да поискаме помощ от моите роднини в Скай. — Погледна към Гуен. — След колко време ще могат да пътуват Меги и бебето?

— След един или два дни, но ти…

— Аз ще бъда готов.

— Ти ще бъдеш готов, когато ние кажем, че си готов — прекъсна го Серина.

В очите му проблесна нещо от старото високомерие.

— Че сте станали много властни, откак не съм ви виждал, мадам.

Тя се усмихна и докосна устни до неговите.

— Винаги съм била властна, сесънек. А сега си почивай — заповяда строго и намести одеялото върху него. — Когато възстановиш силите си, ще отидем където пожелаеш.

Очите му станаха много сериозни и усмивката й се поколеба.

— Може да ти го напомня, Рина. — Сега си почивай. — Болеше я от умората в гласа му. Бе тръгнал от нея като силен, непобедим на вид мъж. Бе се върнал на косъм от смъртта. Нямаше да рискува да го загуби заради ината му. — Може би Кол и Малкълм ще донесат месо. — Легна до него и започва да го гали по челото, докато Бригъм се унесе, и се зачуди защо ли братята й толкова се бавят.

Бяха видели пушека от билото на хълма. Проснати по корем. Кол и Малкълм гледаха надолу към Гленроу. Англичаните отново бяха дошли и бяха донесли своя огън и своята омраза. Колибите вече бяха в развалини, сламените им покриви ги нямаше. Къщата на Макгрегърови гореше. През изпотрошените й прозорци изригваха пламъци.

— Проклети да са! — ръмжеше отново и отново Кол и удряше с юмрук скалата. — Проклети да са всичките.

— Защо горят къщите? — Малкълм се срамуваше от сълзите си и припряно ги изтри. — Защо им е нужно да разрушават нашите домове? Конюшните! — възкликна внезапно и щеше да скочи, ако Кол не го бе спрял.

— Сигурно са взели конете, момче.

Малкълм притисна лице към скалата, разкъсван между детски сълзи и мъжка ярост.

— Сега ще си отидат ли? Ще ни оставят ли?

Кол си спомняше касапницата около бойното поле.

— Мисля, че ще започнат да претърсват планините. Трябва да се върнем в пещерата.

Серина лежеше тихо и слушаше успокоителните домашни звуци. Малкият Иън пак сучеше, а Меги му пееше. Госпожа Драмънд и Паркинс си бъбреха безгрижно, докато приготвяха яденето, сякаш още клюкарстваха в кухнята. Близо до Меги Фиона предеше търпеливо вълната, която един ден щеше да се превърне в одеяло за нейното внуче. Гуен се занимаваше със своите бурканчета с лекарства.

Най-после всички бяха заедно, заедно и в безопасност. Един ден, когато на англичаните им омръзнеше да грабят Шотландия и се оттеглеха зад границата, те щяха да се върнат в Гленроу. Там тя щеше да намери начин да направи Бригъм щастлив, да го накара да забрави бляскавия живот, който бе водил в Лондон. Щяха да си построят своя собствена къща близо до езерото.

Усмихна се и се отмести да го остави да спи. Мина й през ума да отиде да погледне дали братята й не се връщат, ала още докато се изправяше, чу, че някой се движи близо до входа на пещерата. Понечи да ги поздрави и спря. Нито Кол, нито Малкълм биха се приближавали толкова предпазливо. С внезапно изстинала ръка грабна пистолета.

Един силует затъмни входа. После Серина видя блясъка на метал и многозначителния червен цвят на мундира. Сърцето й подскочи.

Войникът се изправи с вдигнат меч и бързо огледа находката си. Тя забеляза, че мундирът и лицето му бяха покрити с кал и сажди. В погледа му се четеше тържество. Като забеляза Гуен, очите му блеснаха.

Без да каже дума и без мисъл за милост той се насочи към Паркинс. Серина вдигна пистолета и стреля. Войникът изненадано залитна назад и се стовари на земята. С единствената мисъл да защити това, което бе нейно, Серина стисна дръжката на дядовата си сабя. Още един войник се появи на входа. Докато вдигаше сабята, усети как една ръка се затваря върху нейната. Бригъм бе до нея. Войникът, оголил зъби, се втурна напред, стиснал байонета си. Изтрещя още един изстрел и го събори. Паркинс се бе изправил с димящ в ръката си пистолет и закриваше с тънкото си като тръстика тяло госпожа Драмънд.

— Презареждайте — нареди Бригъм и изблъска Серина зад себе си. Още един драгун влетя в пещерата, но не успя да влезе, само спря вдървено за миг и се стовари с главата напред. От гърба му стърчеше стрела.

Стиснал зъби, Бригъм изскочи навън. Имаше още двама. Кол се биеше с единия, меч срещу меч, и отчаяно маневрираше да скрие с тялото си Малкълм. Другият драгун нападаше момчето, което държеше пред себе си празния лък като ненужен щит.

Бригъм се хвърли с вик към него. Болката избухна и едва не го ослепи. Драгунът се извъртя, ала вдигна меча си над главата на Малкълм.

Серина изстреля заредения пистолет от входа на пещерата и го прониза в сърцето.

Всичко свърши за няколко минути. Петима драгуни лежаха мъртви, но пещерата вече бе престанала да бъде убежище.

Тръгнаха по залез слънце. Насочиха се на запад. Два от конете, които драгуните бяха вързали, бяха на Малкълм. Редуваха се да яздят и да вървят. Когато бе възможно, се криеха в колиби от измазан с кал плет или между добитъка. Планинското гостоприемство бе сърдечно както винаги, макар че хората, които срещаха, бяха чули за Камбърленд, когото вече наричаха Касапина. Преследването бе непоносимо, а хайките за търсене на принца бяха безмилостни.

Къщите бяха в руини. Добитъка бе отведен. Планинците, които никога не са били богати, бяха изправени пред глад. И въпреки това те криеха своя принц и всички бегълци, които молеха за подслон.

Напредваха бавно и всеки ден бе изпълнен с опасности. Хилядни войски бяха мобилизирани да намерят принца. Докато успеят да отплават към Скай, дойде юни. Там бяха посрещнати от Макдоналдови от Слийт.

— Толкова е красиво, колкото тя казваше — промълви Бригъм. Двамата със Серина стояха на сочната зелена трева на малък склон и гледаха към залива Уиг. — Баба ми разказваше как като момиче е тичала през тревата и е гледала корабите.

— Красиво е. — Нежният бриз галеше лицето на Серина. — Всичко е красиво сега, когато всички сме заедно и в безопасност.

За колко, чудеше се Бригъм. Тук също имаше войски. Морето се следеше. Носеха се слухове, че принцът е наблизо. Ако бе вярно, англичаните сигурно бяха по летите му. Трябваше да се измисли начин принцът да се върне във Франция или в Италия. Обаче, което бе по-лично и по-важно, трябваше да се осигури безопасност за Серина и детето.

Не бе мислил за почти нищо друго през дните, когато се възстановяваше, през нощите, когато пътуваха като изгнаници през планините на Шотландия. Сега не можеше да се върне в Англия и да даде на Серина това, което по право й принадлежеше като на лейди Ашбърн. И години наред нямаше да може да се върне в Гленроу, макар че тя още не можеше да го приеме.

— Поседни с мен, Серина.

— С удоволствие. — Тя се засмя, когато Бригъм й помогна да намести вече тромавото си тяло. — Никога вече няма да мога да погледна крава.

— Никога не си изглеждала по-красива.

— Лъжеш. — Серина се усмихна и подложи лице за целувка. — Но това ти спечели целувка. — Облегна глава на рамото му я се загледа в залива. — Красиво е тук, Бриг. Радвам се, че можа да видиш земята, в която е израснала баба ти. Че имахме шанса да я видим заедно. — С лека въздишка опря ръка на корема си.

— Зле ли ти е?

— Не, все по-добре с всеки ден, откак сме тук. — Бе вярно, в духовен смисъл. Ала не искаше да му казва колко зле се чувства физически. Дори тази сутрин болката в гърба и напрежението едва не я накараха да си остане в леглото. — Роднините на баба ти са толкова мили с нас.

— Знам. Винаги ще им бъда благодарен, както и на всички други, които ни приемаха. — Със замъглени очи се загледа във водата. — Трудно ми е да разбера как могат толкова лесно да дадат подслон на един англичанин.

— Как можеш да говориш така? — Хвана ръката му и в гласа й се долавяше искрен гняв. — Не твоята Англия уби Шотландия. Това беше Камбърленд и неговата жажда за кръв, желанието му да разрушава. Той бе този, който съсипа долините.

— А в Лондон го славят като герой.

— Чуй ме. — Ръката й нежно погали неговата. — Имаше време, когато аз обвинявах всички заради злодеянията на малцина. Ако ме обичаш, недей да правиш същото. — С усмивка плъзна дланта му върху корема си. — Нашето дете носи английска кръв. Аз се гордея с нея.

Бригън за момент я привлече към себе си, просто за да я почувства близо.

— Отново ме изненадваш. — Останаха така, вкопчени в надеждата, която се ражда дори от загубата. — Знаеш ли какво ще се случи с Макдоналдови, ако ме намерят тук?

Бе малодушно, но тя не искаше да мисли за това.

— Няма да те намерят.

— Аз не мога вечно да бягам, Серина, не мога да поставям в опасност приятели и непознати.

Тя неспокойно подръпна торфа. Беше толкова зелен и миришеше толкова сладко.

— Знам, ала какъв избор имаме? Все още преследват принца. Знам, че ти се тревожиш за него.

— Да, но се тревожа също и за теб и за нашето дете. — Серина понечи да го успокои и той хвана ръцете й. — Никога няма да забравя последния ден в пещерата, как беше принудена да се биеш заради мен, да убиваш заради мен и своето семейство.

— Направих това, което трябваше да бъде направено, което и ти би направил. През всичките тези месеци се чувствах ненужна, защото не можех да сторя нищо. Този ден нещата се промениха. Една жена може и да не се включи в бунта на бойното поле, но може да защитава това, което обича.

— Ще ти кажа честно, че никога не съм те обичал повече, отколкото този ден, когато държеше в ръце меч и пистолет. — Целуна ръцете й и я погледна настойчиво в очите. — Можеш ли да разбереш, че аз исках да ти дам красота, а не живот на страх и бягане? Исках да ти дам това, което беше мое, ала то вече не е мое.

— Бригъм…

— Не, почакай. Има нещо, което трябва да те попитам. Ти каза, че ще дойдеш с мен където поискам. Ще го сториш ли?

Серина усети как я прободе лека болка, но кимна.

— Да.

— Ще напуснеш ли Шотландия, Рина, за да дойдеш с мен в Новия свят? Не мога да ти дам всичко, което някога ти обещах, макар че няма да бъдем бедни. Ще трябва да изоставим толкова много от нещата, които исках за теб. Ти ще бъдеш само госпожа Ленгстън и страната и хората ще бъдат непознати и за теб, и за мен. Знам от какво те моля да се откажеш, ала може би един ден ще се върнем.

— Ш-ш-ш-шт. — Тя обви ръце около него. — Не знаеш ли, че ако поискаш, ще дойда с теб и в ада?

— Не искам да идваш в ада, но знам за какво те моля и какви обещания нарушавам.

— Ти ми обеща само да ме обичаш и да се върнеш при мел. Изпълни и двете. — Тръсна глава, преди да бе успял да каже нещо. — Трябва да ме чуеш и да се опиташ да ме разбереш. Седмиците, които прекарах с теб в двореца, бяха прекрасни, ала само защото бяхме заедно. Титлата не значи нищо за мен, както и баловете и роклите. Само ти имаш значение. — Засмя се и се отдръпна. — Всеки ден в Холируд се страхувах, че ще сбъркам нещо и ще те злепоставя, че ти ще видиш, че си направил страшна грешка, като си ме взел за лейди Ашбърн.

— Що за глупост е пък това?

— На мен никога няма да ми е лесно да бъда аристократка, Бригъм. Страхувах се, че ще поискаш да отидем във Франция, в двореца.

Той присви очи и се вгледа в нея.

Твоят живот би бил по-лесен там, както и в Единбург.

— И аз щях да трябва да се преструвам, че съм дама, докато копнея за своите бричове и за една бърза езда.

— И би предпочела да заминеш в Америка само с едно ковчеже със злато и с една мечта?

Серина обхвана лицето му с ръце.

— Англия бе твоят дом, а Шотландия моят. И двамата ги загубихме. Заедно ще изградим наш собствен дом.

— Обичам те, Рина. Повече от живота си.

— Бригъм, детето…

— Ще бъде щастливо. Кълна се.

— По-скоро, отколкото мислим — отрони тя. Като видя изражението му, успя да се засмее, после трепна. — Ох, мисля, че има моето нетърпение. Трябва ми Гуен, Бригъм, и мама.

— Но ти каза, че има още няколко седмици.

— Няма значение какво казвам аз. — Прокара ръка по корема си, свит от контракция. — Важното е какво казва той.

Серина затаи дъх, после прихна, когато Бригъм я грабна непохватно на ръце.

— Бригъм, няма нужда. Ще ти счупя гърба.

В момента му се струваше безтегловна.

— Мадам — каза закачливо, — имайте ми малко доверие.