Нора Робъртс
Бунтът (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Серина седеше пред пращящия огън в спалнята по нощница, а майка й разресваше и изсушаваше косите й. На Фиона това навяваше спомени, и сладки, и тъжни, за детството на дъщеря й. Колко пъти бяха седели така, Серина сгушена пред огъня, кожата й поруменяла от банята. Тогава бе лесно да се облекчи всяка болка или да се разреши всеки проблем.

Сега детето бе вече жена, помисли Фиона, с женски потребности и женски страхове. Щеше да дойде време, когато и нейното малко момиченце щеше да седи пред собствената си камина.

Обикновено, когато бяха заедно, Серина непрекъснато говореше, питаше, разказваше, смееше се. Сега бе странно притихнала, приковала поглед към огъня, отпуснала ръце в скута си. През отворената врата се чуваше как Гуен и Малкълм развличат Кол с някаква игра. В стаята долитаха приглушен смях и тържествуващи възклицания.

От всичките си деца Фиона се безпокоеше най много за Серина. Кол бе своеволен, наистина, ала достатъчно приличаше на баща си, за да е сигурна, че ще намери своя път. Гуен бе мила и с добро сърце. Фиона не се съмняваше, че добродушието и нежността й ще й намерят добър съпруг. А Малкълм… Тя се усмихна и прокара гребена през дългата влажна коса на Серина. Той бе чаровен и палав, умен като дяволче, както казваше любещият му баща.

Серина бе тази, която бе наследила и неспокойния нрав на Макгрегърови, и лесно ранимото сърце. Серина бе тази, която еднакво страстно мразеше и обичаше, която задаваше въпроси, на които не може да се отговори, която помнеше прекалено добре онова, което би трябвало да се забрави.

Това безпокоеше най-много Фиона. Онази отвратителна случка бе оставила белег не само в нея, а и в дъщеря й. Фиона все още носеше следите от начина, по който се бе отнесъл с нея английският офицер. Не по тялото си, а по сърцето си. И се страхуваше, че белезите никога няма да избледнеят и от сърцето на Серина. Но докато Фиона тайно носеше своя позор, омразата на Серина често гореше в очите й и избликваше невъздържано от устата й.

Фиона никога нямаше да забрави как през онази страшна нощ малката й дъщеря я бе мила, утешавала, бе успокоявала болката и в тялото, и в сърцето й. Както нямаше да забрави и колко дива бе станала Серина след това, какво безпокойство я караше да тича сама из гората, да избухва при всяка истинска или въображаема обида към семейството. Като майка тя се безпокоеше за очевидното презрение на Серина към мъжете, които се опитваха да я ухажват.

Сега това, което я тревожеше, бе необичайната мълчаливост на дъщеря й. Фиона не за пръв път се зачуди как една майка трябва да се държи с порасналото си дете.

— Много си тиха, скъпа моя. Мечти ли виждаш в огъня?

Серина се поусмихна.

— Винаги си казвала, че може, ако човек много се вгледа. — Ала тази нощ бе гледала и бе видяла само горящо дърво.

— Напоследък почти не излизаш. Не се ли чувстваш добре?

— Не, аз просто… — Замълча, защото не бе сигурна, че ще може да го обясни пред себе си, какво остава пред майка си. — Неспокойна съм, предполагам. Искам да дойде пролетта. — Отново потъна в мълчание и се загледа в огъня. — Кога мислиш, че ще се върне татко?

— Утре. Може би вдругиден. — Фиона неуморно прекарваше четката през косите на Серина. Замисленото настроение на дъщеря й бе започнало в деня, в който мъжете тръгнаха на лов. — Безпокоиш ли се за него?

— Не. — Тя въздъхна и размърда нервно ръце в скута си. — Понякога се тревожа как ще свърши всичко това, но не се безпокоя за татко. — Рязко сплете пръсти да ги укроти. — Бих искала да съм мъж.

Последните думи малко поуспокоиха Фиона, тъй като бяха типични за дъщеря й. Тя със смях я целуна по върха на главата.

— Тази пък глупост каква е?

— Наистина. Ако бях мъж, нямаше да трябва винаги да седя и да чакам. — И да искам, добави наум, да искам нещо толкова мъгляво, че да не мога да го обясня.

— Ако беше мъж, щеше да ми отнемеш едно от най-големите удоволствия в моя живот.

Серина отново въздъхна и притихна.

— Бих искала повече да приличам на теб… И на Гуен.

— Ти си такава, каквато си се родила, миличка, и нищо не може да ме радва повече.

— Бих искала да те радвам. Бих искала да можех.

— Какво, още една глупост?

— Понякога знам, че те разочаровам.

— Не, не ме разочароваш, никога. — За момент Фиона обви ръце около нея и притисна бузата си към нейната. — Когато се роди, аз благодарих на Бога, че те подари на мен жива и здрава. Сърцето ми беше разбито, след като загубих две бебета между Кол и теб. Страхувах се, че няма да имам повече деца и тогава ти се появи, мъничка и силна като кон. Колко ме измъчи с раждането! Акушерката казваше, че си излязла на бял свят със зъби и нокти. Жените не ходят на война, Серина, ала ще ти кажа, че на света нямаше да има деца, ако мъжете трябваше да ги раждат.

Това накара Серина да се разсмее. Тя подви крака под себе си и се намести по-удобно.

— Помня, когато се роди Малкълм, татко отиде в конюшнята и се напи.

— Така беше с всички вас — усмихна се Фиона. — Той е мъж, който по-скоро би се изправил срещу сто драгуна само с една кама, вместо кракът му да стъпи в стая, където се ражда.

— Откъде знаеше… Когато го срещна, как разбра, че го обичаш?

— Не съм сигурна, че съм разбрала. — Фиона се загледа в огъня и се унесе в спомени. — Първият път беше на един бал. Ние с Алис Макдоналд и Мери Маклойд бяхме първи приятелки. Родителите на Алис Макдоналд даваха бал по случай рождения й ден. Макдоналдови от Гленфинън. Както знаеш, Доналд, добрият приятел на баща ти, е брат на Алис. Алис беше в зелено, Мери в синьо, а аз в бяло с перлите на баба ми. Бяхме си напудрили косите и си мислехме, че сме много красиви.

— Знам, че наистина си била красива.

Фиона въздъхна, спря да разресва и облегна ръце на раменете на дъщеря си да си почине.

— Музиката беше много весела, а мъжете толкова красиви. Баща ти накара Доналд да ни запознае и ме покани на танц. Приех, разбира се, но се чудех какво правя с тази мечка. Той сигурно щеше да ме настъпва по пръстите и да съсипе новите ми бални пантофки.

— Ох, мамо, не ми казвай, че си мислила, че татко не е можел да танцува.

— Така мислех и той ми показа, че не съм била права, както ти си виждала много пъти. Никой не танцуваше с повече грациозност и лекота от Иън Макгрегър.

Серина си представи своите родители, млади и танцуващи първия си танц. Стана й приятно.

— Значи ти се влюби в него заради начина, по който той танцуваше?

— Не, всъщност не. Флиртувах с него, признавам си. Ние с Алис и Мери се бяхме наговорили да флиртуваме с всички мъже на бала и да събираме ухажори. Бяхме решили, че ще си изберем за съпрузи само най-красивите, най-елегантните и най-богатите мъже.

Серина изненадано я погледна през рамо. — Ти, мамо?

— Да, аз бях доста суетна и самоуверена. — Фиона се засмя и се потупа по едва започващата да посребрява коса. — Нали разбираш, баща ми ужасно ме беше разглезил. Следващия ден баща ти се отби у Макдоналдови, където бях отседнала. За да пояздят с Доналд, така каза, ала се постара да видя как крачи около къщата, сякаш бе негова. През следващите седмици се изпречваше на пътя ми повече пъти, отколкото можех да преброя. Той не беше най-красивият, най-елегантният или най-богатият, обаче накрая исках точно него.

— Но как разбра? — настоя Серина. — Откъде можеше да си сигурна?

— Когато сърцето ми заговори по-силно от главата — промълви Фиона и се вгледа в дъщеря си. Значи това бе проблемът, осъзна тя и се зачуди как бе успяла да не види признаците. Дъщеря й се влюбваше. Бързо прехвърли наум имената и лицата на младите мъже, които минаваха край тях. Не си спомняше Серина да бе удостоила нито един от тях дори с поглед. Всъщност, помисли Фиона и се намръщи, Серина бе отпратила повечето от тях с подвити опашки.

— Трябва да има нещо повече. — Серина бе смутена и неудовлетворена. — Трябва да е било правилно, да е имало смисъл. Ако татко беше различен, ако не вярвахте в едни и същи неща, ако нямахте един и същ произход, сърцето ти никога нямаше изобщо да заговори.

— Любовта не държи сметка за разликите, Рина — каза бавно Фиона. През ума й бе минала неочаквана мисъл, от която тя не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Да не би дъщеря й, нейната дива, опърничава дъщеря, да се бе влюбила в английския лорд? — Мила моя — погали я Фиона по бузата, — когато любовта се случи, тя обикновено е правилна, ала рядко има смисъл.

— Бих предпочела да остана сама! — възрази Серина разгорещено. Очите й блестяха на светлината от огъня, едновременно объркани и решителни. — Бих предпочела да съм само леля на децата на Кол, Гуен и Малкълм, вместо да се обвържа с мъж, който ще ме направи нещастна.

— Сега говори главата ти, гневът ти. — Ръката на Фиона бе нежна като гласа й. — Да се влюбиш е страшничко, особено ако се бориш срещу любовта.

— Не знам. — Тя обърна глава и подложи буза под дланта на майка си. — Ох, майко, защо не знам какво искам?

— Когато му дойде времето, ще разбереш. И ти, най-храброто от децата ми, ще го приемеш.

Пръстите й внезапно замръзнаха. И двете чуха тропота от приближаващи се коне. За момент, в светлината на огъня, и двете си спомниха за едно друго време, за една друга нощ.

— Татко се връща по-рано. — Серина се изправи и хвана майка си за ръка.

— Да. — Фиона се насили постепенно да се успокои. — Ще иска да хапне нещо топло.

Мъжете бяха препускали неуморно в желанието си да спят в собствените си легла. Наистина бяха ловували и се върнаха натоварени с прясно убити елени, зайци и диви патици. Къщата, доскоро толкова тиха, избухна от виковете и заповедите на Иън. Серина, само по нощница, бе решила да остане горе, но чу, че баща й я вика.

Понечи да приглади косите и полата си, после с отвращение се спря. Едва ли имаше значение как изглежда. Слезе долу и видя как баща й, все още зачервен от вятъра, целува сърдечно Гуен. Кол седеше до камината, широката нощница покриваше коленете му, а на облегалката на стола му бе кацнал смеещият се Малкълм.

Бригъм стоеше пред огнището с чаша в ръка, другата ръка пъхната в джоба на брича му. Косата му бе разрошена от ездата, ботушите му покрити с кал. Колкото и да си повтаряше да не го прави, очите й се насочиха към неговите. За три удара на сърцето не съществуваше нищо друго и никой друг.

Както и за него. Той я изгледа как влиза с развяваща се тъмнозелена роба, с блестящи като огън коси. Пръстите му стиснаха оловната чаша толкова бързо, толкова силно, та му се стори, че могат да я сплескат. Съзнателно ги отпусна и й се поклони иронично. Тя вирна брадичка и повече от всичко му се прииска да прекоси стаята и да я притисне към себе си.

— Ето я моята малка планинска дива котка! — Иън разтвори ръце. — Имаш ли една целувка за татко си?

Серина му се усмихна дръзко:

— Може и да имам. — Приближи се до него и скромно го целуна по бузата. После със смях обви ръце около врата му и го възнагради с нова звучна целувка. Той я вдигна и я завъртя два пъти.

— Това се казва хубаво момиче — съобщи Иън на стаята като цяло. — Ако един мъж оживее от ноктите й, наградата ще си струва.

— Аз не съм награда за никой мъж. — Тя силно и без никакво уважение го дръпна за брадата и си спечели плясване по дупето и усмивка.

— Виждаш, че говоря истината, Бриг. Бива си я. Намислил съм да я дам на Дънкан Макинън, почти всяка седмица ме моли решила да остане горе, но чу, че баща й я вика.

— Може, татко — отвърна Серина кротко. — Няма да е толкова досаден, като го разсека на две.

Той отново се разсмя. Макар че обичаше всичките си деца, Серина най-много му лежеше на сърце.

— Напълни ми чашата, дете, и на другите. Младият Дънкан не ти е прилика.

Серина се подчини, подаде му чашата и се приближи към Бригъм да напълни и неговата. Бе невъзможно да се въздържи и да не вдигне поглед към него, нито да не позволи в очите й да светне предизвикателство.

— Както може би който и да е мъж — отговори тя.

Когато му се хвърлеше ръкавица, Бригъм се чувстваше длъжен да я вдигне.

— Възможно е, милейди, още никой да не ви е научил да си прибирате ноктите.

— Истината е, милорд, че никой, който се е опитвал, не е оживял.

— Изглежда имате нужда от мъж, направен от по-здрав материал.

Серина вдигна вежди, сякаш го оценяваше.

— Повярвайте ми, аз нямам нужда от никакъв мъж.

Очите му я предупреждаваха, че може да й докаже колко не е права, ала той само се усмихна:

— Простете ми, мадам, но една горда кобила рядко разбира нуждата от ездач.

— Ох, моля ви се — прихна Кол и вдигна ръка. — Не му играй по свирката, Рина. Този човек може да продължава така часове наред и ти никога няма да го победиш. Имай милост и донеси каната насам. Чашата ми е празна.

— Както и главата ти — забеляза тя и наля уиски в протегнатата му чаша.

— Чакай, момиче, не ме яж. Аз още съм болен.

— Така ли? — Серина с усмивка измъкна питието от ръката му. — Значи ти трябва някоя от отварите на Гуен, не уиски. — Лисна го, преди да бе успял да си го вземе обратно.

— Моме! — Със смях я придърпа в скута си. — Сипи ми още и аз ще запазя твоите тайни.

— Ха! Какви тайни?

Кол приближи устни към ухото й и прошепна само една дума:

— Брич.

Тя изруга полугласно и отново му напълни чашата.

— Значи не си бил толкова болен, че да не можеш да ме шпионираш през прозореца — прошепна Серина.

— Един мъж използва каквито оръжия има под ръка.

— Ако не престанете да се заяждате, деца… — Иън изчака всички очи да се насочат към него. — Намерихме Макдоналдови в добро здраве. Дениъл, братът на Доналд, отново е станал дядо. За трети път, за мой позор. — Погледна към двете си по-големи деца, които за момент забравиха раздразнението си един от друг и се усмихнаха на баща си с еднакви усмивки. — Е, вие двамата можете да се хилите като глупаци, докато пренебрегвате задълженията си към клана. Един по-добър баща вече щеше да ви е оженил, доброволно или не.

— Няма по-добър баща от нашия — заяви Серина и той омекна.

— Да оставим това. Поканих Меги Макдоналд на гости.

— О, Боже мили! — простена Кол. — Тъкмо говорехме за досада.

Забележката му спечели едно перване през ухото от сестра му.

— Да ти напомня, че тя ми е голяма приятелка. Кога идва?

— Следващата седмица. — Иън погледна строго към сина си. — А аз, моето момче, ще ти напомня, че никой гост в нашия дом не е досаден.

— Досаден е, ако през цялото време ти се мотае в краката и не можеш да направиш и една крачка, без да се спънеш в него. — Ала отстъпи, защото знаеше, че гостоприемството бе въпрос на чест и традиция. — Без съмнение сега е пораснала и ще е доволна да си прави компания с Рина и Гуен.

Следващите дни преминаха в суматохата на приготовленията за очакваното посещение. Както бе навикът на Фиона, дървените и сребърни прибори бяха излъскани, угощението бе приготвено, подовете изтъркани. Серина бе доволна, че се намира на работа и бе прекалено свикнала на труд, за да се оплаква от допълнителните задължения. Очакваше с нетърпение компанията на момиче на нейната възраст, с което са били приятелки от деца.

Сега, когато Кол се бе поправил, двамата с Бригъм често излизаха на езда, понякога с Иън и други мъже, понякога сами. Нощем имаше разговори за каузата на якобитите и за следващия ход на принца. Носеха се слухове през хълмове и долчинки, през потоци и гори. Принцът бил тръгнал. Принцът бил в Париж. Принцът изобщо нямало да дойде.

Веднъж в гостната дотича куриер със съобщение за Бригъм. Вратите останаха затворени часове наред и конникът си тръгна по тъмно. Каквито и новини да бе донесъл, те така и не стигнаха до жените, от което Серина бе много възмутена.

В кухнята, където огънят пламтеше, тя се занимаваше с прането, нейната част и на Гуен. Бе разменила с нея прането срещу лъскането. Това я устройваше. Предпочиташе да тъпче върху чаршафите в голямата каца, вместо да й се схващат пръстите с восъка за търкане.

Със запретната пола газеше във вода до прасците. Приятно й беше, че изразходва енергия, както й бе приятно усамотението в кухнята. Госпожа Драмънд бе отишла на гости при една съседка, за да си обменят рецепти и клюки, Малкълм си учеше уроците, а майка им надзираваше подготовката на гостната.

Серина подскачаше като пони в изстиващата вода, като си тананикаше, за да направи работата по-малко монотонна и за да поддържа ритъма.

Чудеше се дали Бригъм е решил, че Меги Макдоналд е красива и дали й е целунал ръка по същия начин, както веднъж на нея.

Какво значение имаше? Започна да тъпче по-енергично. Откак се бе върнал, той почти не я бе погледнал и тя предпочиташе да е точно така. Бригъм не означаваше нищо за нея, поне не повече от бодлив трън край пътя.

Искаше й се той да си отиде. Серина започна да тъпче още по-силно, докато водата стигна до ръба на кацата. Искаше й се Бригъм да отнесе студения си глас й горещите си очи обратно в Лондон… Или по дяволите, все едно. Искаше й се той да падне в реката и да се простуди, а после да залинее, бавно, мъчително. А още по-добре, искаше й се да дойде, да падне на колене и да я моли за една усмивка.

Разбира се, тя щеше само да му се присмее. Искаше й се…

Престана да иска, престана да пере, престана да мисли, когато Бригъм влезе в стаята. Той се стъписа, също както и Серина. Бригъм мислеше, че тя е заета горе с майка си или в столовата със сестра си. Дни наред се стараеше да я избягва и неловкостта и удоволствието да бъде в нейната компания го измъчваха.

Сега Серина бе тук, сама в сгорещената кухня, лицето й зачервено от усилието, косите й измъкнати от фибите, а полата й… Мили Боже!

Краката й бяха бели и мокри, стройни крака, за които всеки мъж можеше да мечтае. Преди да бе успял да се овладее, се загледа в една капка, която се плъзна по коляното й, по гладкия прасец и в легена. Тихо подсвирна.

— Е, това е една неочаквана и очарователна домашна сценка.

— Нямате работа в кухнята, лорд Ашбърн.

— Баща ти ме убеждаваше да се чувствам у дома си. Тъй като всички са заети, реших, че по-малко ще преча, ако дойда и измоля от госпожа Драмънд малко супа.

— Супата е в гърнето — посочи тя. — Вземете си и си я отнесете. Имам си прекалено много работа, за да ви прислужвам.

— Виждам. — Той се бе съвзел достатъчно, за да може да се приближи. — Мадам, уверявам ви, че никога вече няма да спя по същия начин, след като знам как са прани чаршафите ми.

Серина преглътна смеха си и започна отново да тъпче.

— Това върши работа, сесънек, и то добре. А сега, ако отидете да си гледате работата, аз ще си гледам моята, преди да е изстинала водата. — Вдъхновена сигурно от самия дявол, тя силно тропна с крак и разплиска водата по брича му. — О, извинете, милорд. — Не можа да се въздържи и прихна.

Бригъм погледна към брича си и кисело поклати глава:

— Може би мислиш, че и това има нужда от пране?

— Хвърлете го вътре — предложи Серина дръзко. — Отдавна ми се иска да изритам брича ви.

— Така ли? — Той посегна към токата и с удовлетворение видя как очите й се разширяват. Изчервена до корените на косите си, тя отстъпи назад и едва не цопна във водата.

— Бригъм…

Той я хвана, преди да бе паднала и да бе разляла водата из цялата кухня.

— Ето, знаех си, че ще те накарам пак да го кажеш. — Бе обвил с ръка кръста й, другата бе в косите й. Останалите фиби цамбурнаха във водата и потънаха. Серина стоеше объркана, ръцете й бяха уловени между телата им.

— Какво?

— Моето име — прошепна Бригъм. — Кажи го пак.

— Няма нужда. — Тя облиза устни и неволно развълнува още повече кръвта му. — Както и ти няма нужда да ме държиш. Вече мога да запазя равновесие.

— Но аз имам нужда, Рина. Три дена бягах и си казвах, че не мога, не трябва и няма да те докосна. — Докато говореше, плъзна ръка по гърба й, по косата й, сякаш можеше да вземе каквото поиска. — Обаче имам нужда. Същата, която виждам сега и в твоите очи.

Серина се мразеше, задето сведе поглед.

— Нищо не виждаш.

— Всичко — поправи я той и я целуна по косите. — О, Господи, не можех да изхвърля от ума си твоя аромат, не преставах да чувствам върху небцето си твоя вкус.

— Престани. — Ако можеше да освободи ръцете си, щеше да си запуши ушите. — Не искам да те слушам.

— Защо? — Ръката върху косата й се сви, така че бе принудена да вдигне глава. — Защото съм англичанин ли?

— Не. Да. Не знам. — Надигна глас, по-груб заради забързалия се пулс. — Знам само, че не искам това. Не искам да се чувствам така, както ти ме караш да се чувствам.

Бригъм изпита момент на тържество и я привлече по-близо.

— Как те карам да се чувстваш, Серина?

— Слаба, уплашена, сърдита. Не, недей — прошепна тя, когато устните му се спуснаха към нейните. — Не ме целувай.

— Тогава ти ме целуни. — Леко докосна устните й.

— Няма.

— Вече го правиш.

Серина простена и се вкопчи в него, взе това, което искаше сърцето й, без да се вслушва в предупрежденията на разума си. Той не бе за нея, никога не можеше да бъде за нея и въпреки това, когато я прегръщаше, й се струваше, че винаги е бил за нея.

Устните му я съблазняваха и се отдръпваха, прелъстяваха я и я измъчваха, докато накрая я предизвикаха да ги завладее. Беше ли му казала, че я кара да се чувства слаба? Това бе лъжа, помисли тя замаяно. Чувстваше се силна, невероятно силна, енергията струеше в нея и пулсираше в кръвта й, докато закипя. Една жена можеше да се страхува от слабостта си, ала не и от силата си.

Обви ръце около нея, отпусна назад глава и устните й се разтвориха, сякаш го подканяше да отпие от тази сила.

Сякаш държеше светкавица, помисли Бригъм. Пълна с огън, блясък и опасна мощ. В един момент той я увещаваше, в следващия беше бомбардиран с топлината, която сякаш се излъчваше от нея. Като прошепна името й, я вдигна от водата, подържа я за миг във въздуха и после я спусна по тялото си, докато краката й опряха пода.

След това устните му се втурнаха по лицето й. Серина пъхна ръце под сакото му и нетърпеливо ги плъзна по ленената му риза. Тялото й се изви към неговото, като молеше да бъде докоснато. Гърдите й се притиснаха изкусително към неговите.

Знаейки, че единственият му избор бе да я смъкне на пода и да достави удоволствие и на двамата или да спре, Бригъм се отскубна.

— Серина… — Хвана двете й ръце и ги поднесе към устните си. — Трябва да поговорим.

— Да поговорим? — Виеше й се свят и думите не можеха да достигнат до съзнанието й.

— Да, и то скоро, преди още повече да съм злоупотребил с доверието на баща ти и на моя приятел.

Тя се вгледа за момент в него и мислите й започнаха да се проясняват. Издърпа ръцете си и ги притисна към бузите си. Как бе могла така да се хвърли към него?

— Не искам да говорим, искам да си отидеш.

— Искаш или не; ще поговорим. — Той отново грабна ръцете й, преди да бе успяла да се извърне. — Серина, не можем да се преструваме, че нещо не се случва между нас всеки път, когато сме заедно. Може да го искам не повече от теб, но не съм такъв глупак, та да казвам, че не съществува.

— Ще мине. — Отчаяно й се искаше да го повярва. — Желанията идват и си отиват.

Бригъм вдигна вежди:

— Такива умни и красноречиви думи от една жена с боси крака.

— Ох, остави ме, чуваш ли? — Серина го блъсна. — Бях си съвсем щастлива, преди да дойдеш тук. Ще бъда съвсем щастлива и след като си отидеш.

— Ами! — Той отново я привлече към себе си. — Ако сега си отида, ти ще плачеш.

Тя гордо изправи гръб.

— Никога няма да пролея и една сълза за теб. Пък и защо ми трябва? Ти не си първият мъж, когото съм целувала, няма да бъдеш и последният.

Очите му се присвиха и потъмняха.

— Опасно живееш, Серина.

— Живея както ми харесва. А сега ме пусни.

— Значи не съм първият, когото си целувала — измърмори Бригъм. Изведнъж изпита бясното желание да ги познава всичките по име и по лице, за да може да ги убие. — Кажи ми, караха ли те другите да трепериш? — Отново я целуна, толкова силно, че тя се задъха. — Караха ли кожата ти да пламти? — Устните му отново се спуснаха към нейните и този път Серина не можеше да направи нищо друго, освен да въздъхне и да го остави да вземе каквото поиска. — Гледаше ли ги както гледаш сега мен? С потъмнели и замъглени очи?

Тя се вкопчи в раменете му. Почти се страхуваше, че ще се разтопи и ще се излее през ръцете му.

— Бригъм…

— Кажи — настоя той и очите му блеснаха.

Главата й се въртеше и Серина я тръсна.

— Не.

— Серина, аз свърших в… — Гуен бутна вратата и замръзна с отворена уста, като видя сестра си в прегръдка с техния гост. Серина, боса, повдигната на пръсти, стискаше красивото сако на Бригъм. А той… Младежкото въображение на Гуен я накара да пламне. — Извинявайте — успя да прошепне и продължи да стои на вратата и да гледа от единия към другия, без ни най-малка идея какво да направи.

— Гуен… — С повече ярост, отколкото достойнство, Серина се отскубна от ръцете на Бригъм. — Лорд Ашбърн просто…

— Целуваше сестра ти — довърши той студено.

— О! — Гуен видя как Серина хвърли на Бригъм един вбесен поглед. — Извинявайте — повтори тя, като се запита дали ще е по-добре да си отиде, или да остане.

Развеселен, Бригъм гледаше как Гуен се бори с чувството за благоприличие, докато Серина изфуча към бюфета и започна да тропа с паници.

— Няма нужда да се извиняваш на никого — заяви тя сприхаво. — Лорд Ашбърн искаше супа.

— Вярно е, ала както понякога се случва, получих всичко, с което апетитът ми може да се справи за момента. Ако ме извините, дами… — Той излезе и леко трепна, когато една купа улучи вратата.