Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (9)

6.
Американският самолетоносач „Интрепид“

Неприятният рев на японските самолети отдавна беше заглъхнал сред ветровете на Тихия океан. Раната от забилата се в палубата на самолетоносача японска машина сега беше покрита и оздравяла. Там, където димът беше задавял оживелите моряци, сега висеше само облак от многоцветни балони. На мястото, където стотонната бомба беше избила половината екипаж на палубата с хангарите, сега светеха коледни лампички. А там, където ужасените пожарникари се бяха борили с потоците самолетно гориво, работливи бармани се мъчеха да угасят жаждата на празнуващите.

Сега гръмотевичните удари на войната бяха само спомен, а огромният самолетоносач на тихоокеанската флота беше превърнат във военноморски и военновъздушен музей. Килът му беше затънал в тинята на река Хъдзън, а бордът — закрепен здраво към кей номер 86. Изпълнена с експонати от историята на американската авиация, палубата представляваше музей на неподвижни самолети, неразделна част от Западен Манхатън.

Музеят обикновено се затваряше привечер, но различни организации бяха открили екзотичната атмосфера, където можеха да се провеждат обществени мероприятия. Нощем и особено през ваканционния период на борда на „Интрепид“ можеха да се видят празнуващи във вечерно облекло.

Тази вечер организаторите на празненството от клуба на войниците, моряците и пилотите весело се чудеха дали корабът наистина не би могъл да се отдели от пристана си. Макар големите телевизионни компании да бяха спрели вече да показват онзи видеоклип, в който „умната“ бомба улучва главната квартира на военновъздушното разузнаване на Саддам Хюсеин, гордостта от „Пустинна буря“ още не беше затихнала и събра хиляди ветерани на този следвоенен бал.

Нощта беше тиха и ясна. Ако беше заваляло, сигурно щеше да има и сняг. Зад входната врата към кея палубата на самолетоносача се издигаше нависоко, а крилете и опашките на самолетите върху нея сочеха към небето като събрано стадо акули. Полегатите страни на корпуса бяха облени в зелено сияние от светлините, а четирите входа към кораба се открояваха като жълти правоъгълници над зиг-зага на водещите към тях стълби.

На събитието присъстваха много от важните клечки в градската управа на Ню Йорк, защото след 1945 година рядко се удаваше възможност човек да се покаже сред униформени американски военни. През портала минаваха лимузини, контингент на нюйоркската полиция проверяваше пропуските на гостите, а офицерите в пълна парадна униформа се наслаждаваха на козируващите им с белите си ръкавици часови от военноморската полиция.

Една фигура, прегърнала голям метален цилиндър с наливна кока-кола мина покрай дългата редица зяпачи. Извиняваше им се, докато вървеше към един от полицаите. Качулката на черния анцуг беше пристегната около лицето, а върху нея се мъдреше шапка на член от екипажа на „Интрепид“. Върху гърба на червеното яке с надпис на музея се виждаше изрисуваният силует на кораба. Остра кашлица от зимна настинка разтърсваше приведените рамене на човека, който спря при пропуска. Полицаят се смръщи на кашлицата.

— Хайде, човече, че тази работа тежи цял тон — прошепна хрипливо човекът от екипажа. Ченгето му махна нетърпеливо.

Човекът от екипажа забърза покрай паркираните лимузини към тримата сервитьори, които се появиха при служебния вход, натоварени с провизии. Той тръгна подире им по стълбите, където се промъкваха покрай празнуващите с „моля направете път, отдръпнете се, ако обичате“. Мина през двойната входна врата, където го посрещна силната музика на духовия оркестър. Празненството върху хангарната палуба се вихреше с пълна сила. Моряци с тъмносини куртки, армейски офицери в закопчани догоре зелени кители и морски пилоти в бели костюми въртяха дамите си в бални рокли под звуците на диско-музика. От тавана висяха огромни макети на космическата капсула „Джемини“ и различни видове торпеда. Приличаха на коледна украса в салона на гигант. Дансингът беше покрит с паркет, така че докато оркестърът свиреше, подът се тресеше от тропането на стотици крака. Оркестърът беше настанен върху триметровата палуба за наблюдение, а солистът надуваше тромпета си надолу към тълпата.

Покрай стените бяха подредени барове, приличащи на столови. Човекът, облечен в униформата на екипажа, си проби път към най-близката маса, където изпотеният сервитьор го зърна и извика:

— Благодаря. Остави го някъде.

Той остави контейнера върху пода и отстъпи. Загледа тълпата. Група сервитьори вървеше бързо към помещенията за обслужващия персонал на кърмата. Нахлупил ниско шапката и с ръце в джобовете на якето, той ги последва.

Както на повечето кораби, тоалетните тук бяха проектирани по-скоро да поемат много хора, отколкото да бъдат красиви. Редици уринатори и мивки се редяха покрай лабиринт от стени и той трябваше да се промъкне покрай войниците, които се миеха. В далечния ъгъл намери празна кабинка, влезе, заключи и свали бейзболната шапка. След това бързо развърза стегнатия ширит на качулката.

Мартина Клумп разтърси силно глава. Русата й коса се развя като жълт ореол и падна върху лицето й. Тя я издуха и отметна кичурите от очите си. След това продължи работата си.

Свали якето и го окачи върху металната кука. Обувките с високи токчета, които висяха под мишниците й на черен канап, окачен зад врата, увиснаха върху якето. От предния джоб на анцуга измъкна сгъната найлонова торба, червило, спирала за мигли, шишенце с парфюм, сгъваема четка за коса и малка, черна чантичка с дълга дръжка от сребърен синджир. Постави всичко това върху капака на тоалетната.

Много внимателно свали горнището. Краят на правата й черна рокля беше вдигнат и закачен под мишниците. Тя свали панталона до глезените си. Чорапите й бяха здрави, коланът с жартиерите на място. Зелените копринени бикини със същия цвят като на сутиена бяха точно толкова привлекателни, както беше пожелала. Естествено, дебелите, къси чорапи и маратонките не подхождаха, но това скоро щеше да се поправи.

Тя освободи роклята и я пусна надолу. Беше с дълги до китките ръкави, но еластичността й не скриваше извивките на тялото. Тя вдигна ръка към врата си. Перлената огърлица беше на място.

Свали маратонките и чорапите, измъкна крака от панталона, откачи обувките и ги обу. Сгънатите останки от екипажната униформа намериха място в дъното на торбата. Тя парфюмира врата, китките и подмишниците си с „Есте Лодер“ от шишенцето, а после нанесе спиралата върху миглите, без да ползва огледало. Когато накрая въздъхна дълбоко, отключи кабината и излезе, носеше само торбата, чантичката и позата на елегантно нахалство.

Мина покрай двама едри моряци, които се бяха хванали за уринаторите, като че ли корабът е разклатен от силна буря. После пристъпи към най-близката мивка, пусна торбата и се наведе към огледалото, за да си сложи червило. Хареса изображението си. Беше като пеперуда, излязла от пашкула си. Бързо среса косата си. Видя в огледалото зяпналите я трима армейски офицери.

Мартина се усмихна, извърна се към тях и вдигна торбата.

— Както обикновено, господа, опашката в женската тоалетна е направо непоносима — весело съобщи тя.

Отдалечи се от мивката с достатъчно разклатена походка на пияна. В тази отдалечена част на кораба снабдителите подтичваха като разтревожен оръдеен екипаж при морска битка. Бързо разопаковаха доставените табли със сандвичи, чипс и сладкиши. Мартина скри торбата си в купчина разкъсани кашони.

Тя се вмъкна сред тълпата покрай дансинга. Двойки се отдалечаваха оттам със смях, други бързаха да се качат. Само за около минута тя забеляза поне още двадесетина блондинки с дълги черни рокли, но не се разтревожи от конкуренцията.

Мартина знаеше, че можеше и да се откаже от маскировката като служител на музея и просто да си намери покана за събитието. Едва ли някой я е проследил от сградата, където живееше в апартамент под наем и под фалшиво име. На идване смени на два пъти метрото към Ийст Сайд, после нае такси и слезе на един пуст ъгъл в онази част на Бауъри, където се намираха складовете за снабдяване на ресторанти. Там Ияд й даде контейнера. Нищо наоколо не я беше разтревожило. Понякога работата й я дразнеше заради параноичната предпазливост, но тя беше свикнала и я изпълняваше по навик. Също като репетицията на музикант преди концерт.

Все повече чувстваше неприятната връзка между себе си и експлозията в консулството, тъй като концепцията за съвпаденията не беше приемлива за нея. Във всичко това имаше някакъв неприятен шум, който се издигна до писък, когато видя снимката на Бенжамин Баум. Познаваше тази мелодия. По-късно щеше да започне и романсът.

А съобщението на Омар, прошепнато по време на кратката среща в претъпкан автобус, със сигурност оказа обратен на очаквания ефект. Как смеят той и господарите му да й казват как да провежда акция? „Леководолази и магнитни мини?“ Идиоти. Като професионалист тя би приела проста заповед да прекрати операцията, но реагира с неприязън към настояването за промяна на тактиката. „Аз съм хирург. Ако сте ме наели, мълчете, заспивайте и оставете на мен да режа.“ Искаше й се да го убие там, на място, но той беше само свръзка и тя предпочете изобщо да не му отговаря.

Стигна до първата маса с напитки и я заобиколи. Застана до бармана. Въпреки тълпата от мъжки ръце, протегнати просещо към него, той се извърна.

— Госпожо?

— „Столичная“, ако обичате — усмихна се Мартина. — С лед.

Тя взе напитката, вдигна я в мълчалив тост към морския лейтенант, който гледаше към гърдите й, и изпразни чашата, усещайки как ледът вътре пука. За тази вечер това щеше да е единственият алкохол, но сега й се пиеше и го изгълта бързо. Беше изненадана от нервността си. Като ученичка, поканена на танцова забава от Сади Хокинс. Знаеше как изглежда. Огледалото не лъже. Но думите на Муса я бяха накарали да се замисли дали ще може да го направи. Сутрешната им кавга подсили съмненията й.

— Няма нужда да го правиш, Лейла. — Той беше повишил глас, докато я наблюдаваше как събира „оборудването“ си.

— Трябва.

— Не по този начин.

— По кой начин тогава да го направя, Муса?

— Можем съвсем спокойно да откраднем.

— А, разбирам — смръщи се тя. — Четирима мъже се боричкат на улицата. Но това ще привлече внимание.

— Можем да го проследим. До някое пусто място.

— Представи си обаче, че в плановете му не фигурира подобно място. Ако се качи на такси и слезе пред хотел „Плаза“?

Логиката й го разяри, а желанието й да използва тялото си още повече.

— Тогава можем да го примамим — унило предложи Муса, без да съзнава, че така попада точно в мрежата на замисъла й.

— Точно това имам предвид и аз, Муса.

— Но не по този начин!

— Защо не? Ще бъде военен, а твоят начин може да предизвика сбиване. Тогава ще разполагаме с измачкана и окървавена униформа.

— Шармута — изсъска той и се извърна ядосан.

— Какво каза? — Но със сигурност беше чула арабската дума за „курва“.

— Така постъпват блудниците! — Лицето му се изчерви като на ядосано дете, когато й се развика.

Мартина го изгледа. Смрази го с поглед, докато той се извърна и се тръшна върху един стол. В Ливан тя подлагаше мъжете на бой с пръчки за подобно неподчинение. Докато се научат, че тя не е от същото тесто като техните майки и сестри от селата. Никой от „Яд Аллах“ никога не беше я предизвиквал по този начин, но Муса не беше просто един от войниците или обикновен подчинен. Той беше роднина, връзка, която според мюсюлманството не може да се скъса толкова просто.

Мартина беше женена за Хюсейн Хауатмех, по-големия брат на Муса. Естествено, съвместният им живот беше кратък. Нямаше кой знае каква сватба, нямаше булчинска рокля и воал, изчервени шаферки, сватбена музика или черква. Нямаше лимузина, която да отведе двойката на някой слънчев остров за меден месец и мечти за бъдещето. Беше ритуал, извършен заради уважението, публично обещание пред Бога. Защото Мартина и Хюсейн се желаеха, но не можеха да нарушат моралните закони на религията си. Така че булката носеше булото и галабията на Бекаа, а младоженецът — камуфлажна униформа. Мюезинът пееше от минарето, докато моллата ги благослови под слънцето, което блестеше ярко по метала, тъй като гостите носеха калашници вместо цветя.

Вероятно дори и съпруг на „черната вдовица“ не е бил по-прокълнат, защото, когато Хюсейн срещна Мартина, надгробният му камък вече беше готов. В лагера „Марвдашт“ до Техеран беше завършено обучението и заклеването му като един от „исаргараните“ — мъченици за правата вяра. В „Асайда Зайнаб“ до Дамаск бяха усъвършенствали уменията му на шофьор. На Мартина остана да довърши процеса, да изпрати хората си в тила на израелските позиции до Мардж Аюн, да изберат превозно средство, съвпадащо с онези, които войниците обикновено пускат да минат без проверка. После внимателно да проектира и да смеси композицията от хексоген и пентаеритритолов тетранитрат, както и да конструира детонатор с двойно подсигуряване, който трябва да бъде активиран от ръката на Хюсейн, но също така да може да бъде взривен и дистанционно по радиото, ако ръката на мъченика трепне и му изневери.

Чак по-късно тя осъзна, че мисията е била изпитание. Не за верността и смелостта на Хюсейн, а за нея. И скоро след като експлозията изтри него и дванадесет израелци от лицето на земята, тя с горчивина разбра, че и той е бил подложен на изпитание. Заповядали са му да се ожени и да спи с тази чужденка, като по този начин са поставили на изпитание характерите и на двамата. Не че имаше някакво значение, защото желанието му към плътта на Мартина не би могло да му бъде инжектирано от някой севернокорейски психолог. А и тя също беше изненадана от страстта си към него и мъката, която последва смъртта му. В Ливан тя се беше преродила и с тази промяна дойде младежката страст, неподправеното желание, което замъглява младите глави и никога не може да бъде изпитано към следващите любовници. И между деня, когато Хюсейн за пръв път слезе от прашния джип в лагера, и залезът, само четири месеца по-късно, когато той си тръгна почти по същия начин, Мартина се бореше с надеждата, че той може да избяга. Да й остави бележка с молба да му прости малодушието, с признание за любов, по-силна от тази към Аллах, с обещание за среща на някое далечно място след година.

Но вместо това той се самоуби, както беше планирано. Доста ужасно изпитание за една младоженка.

Събитието разтърси и Муса Хауатмех. Разбуди го от покорното подчинение на Хизбула и докато пред хората той празнуваше до Мартина, насаме и двамата тайно скърбяха. Решиха никога повече да не позволяват да бъдат манипулирани от невидими ръце. Отведоха верните си хора първо към анклавите на юг, където участваха в боеве по свое желание, а после изобщо извън Ливан. Но Муса не можеше да се освободи от веригите на собствената си култура. Според исляма сега той носеше отговорност за Мартина, вдовицата на Хюсейн.

Мартина знаеше, че ако бяха продължили да живеят в Близкия изток, щеше да е длъжна да се омъжи за Муса. Но тъй като тя нямаше подобни намерения, той се чувстваше още по-объркан. Дали я обича? Може би не, но със сигурност обича паметта за Хюсейн и мисълта, че Мартина ще легне с друг мъж дори и заради каузата, беше непоносима…

Тя погледна към дъното на чашата си, откъдето последните капки „Столичная“ се изцедиха в гърлото й. Треперенето в стомаха й подсказа, че рискува нещо много по-голямо от собственото си самочувствие. Защото като настоя за този начин на действие, сега трябваше да докаже, че той е правилен от оперативна гледна точка. И след като най-важният етап от мисията трябваше да започне скоро, би било опасно да застане пред хората си с празни ръце.

Бяха минали няколко години, откакто й се беше случвало да съблазни непознат. Фигурата й беше в идеална форма, лицето скриваше възрастта, а в гърлото си чувстваше неприятен вкус. И също като пенсиониран снайперист се чудеше дали все още може да улучи целта.

„Успокой се — заповяда си тя. — Тук е пълно с глупаци. Действай спокойно.“

Оркестърът засвири виенски валс и внезапно тя се усети, че вдига глава към лицето на един висок, елегантен мъж, който й предлага ръката си.

— Мога ли да ви поканя, госпожо?

Той физически не беше подходящ за целта й. Много по-едър от Муса. Русата му коса беше започнала да посивява и униформата му беше черна. На инженерния корпус към армията. Но беше подходящ за загряване.

— Можете. — Тя остави чашата си и го хвана под ръка.

Висшите офицери бяха заели дансинга, защото по-нисшите вероятно не бяха научени да танцуват под музиката на Щраус. Партньорът на Мартина обхвана с една ръка гърба й, със свободната хвана дланта й и започна да я върти. Беше строен, грациозен и бърз. Погледът му беше насочен към някаква далечна точка, докато се въртяха под ритъма на валса. Той се движеше мълчаливо като войник от друго поколение. Помещението се превърна в калейдоскоп и притисната към прусашката поза, черния костюм и блестящите копчета, Мартина отново танцуваше с баща си…

За разлика от много други забравени любовници от миналото й, убити командири и даже Хюсейн, тя не беше забравила неговото лице. Макар че е била само на пет години по времето, когато той се самоуби, образът му беше запечатан в паметта й. Тя си спомняше как краката й се пързаляха върху лъснатите му кафяви обувки, как брадичката й се беше забила в корема му и тя гледаше нагоре с фалшива строгост. А татко се правеше на неин принц, изпънал гордо брада с блеснали под полилея очила, усмихнати очи и толкова красива и гъста коса, като козината на остарял ракун. Но те никога не бяха танцували като сега и тя още тъгуваше, че той не доживя да я види пораснала, за да се гордее с нея.

Сега знаеше за него много повече, защото когато порасна, започна да събира всички подробности за живота му. Естествено майка й беше останала жива, но по онова време алкохолизмът на Катарина Клумп беше замъглил паметта й и тя объркваше Мартина с противоречиви спомени. Явно съпругата на германския офицер е живяла в благословено незнание и не е задавала много въпроси по отношение кариерата на мъжа си.

Истината, доколкото тя се разкри, беше обикновената история на един учен, който би станал световноизвестен със своя ум и постижения, ако знамето, което се развяваше пред министерството му беше не със свастика, а със звезди и райета. Доктор Ото Клумп заемаше престижно място като професор по физика в Берлин, когато германската политика бе обхваната от духа на националсоциализма и предложи на талантливите учени да избират: безграничните възможности за изследвания, свързани с военната машина, или академична забрава. Макар униформите и чиновете да не можеха да му направят впечатление, докторът беше роб на собственото си научно любопитство. А кой би отхвърлил подобно предложение — да замени старите маси и бунзенови горелки с екип от петдесет изследователи? Така той започна да работи като един от вундеркиндите на Алберт Шпеер. Отчиташе се директно пред Карл Зауер, шефа на техническото управление в Министерството на войната.

Министерството беше рай за физика, където, насърчавано от желанието на Адолф Хитлер за създаване на тайни оръжейни системи, плодотворното въображение създаваше дистанционно насочвани ракети и умни торпеда. Клумп и колегите му чертаеха проекти, конструираха модели, ругаеха несполуките и скачаха от радост, когато и най-невероятните им фантазии наистина летяха. Междувременно те оставаха предпазливо незапознати с Нордхаузен, където успехите им биваха осъществявани от хиляди умиращи работници-роби. Беше време на блестящи постижения, спъвани само от липсата на все още неродените компютри и микрочипове и с напредването на съюзническите войски.

И внезапно един ден доктор Ото Клумп се превърна от любимец на фюрера в преследван. Американското армейско контраразузнаване прочистваше изгорената германска земя като ангел на отмъщението и архитектите на нацистката военна машина един по един бяха хващани и подложени на разпити, съд, затвор и екзекуция. Но Ото Клумп нямаше да стане беглец. Затова той изпрати Катарина при сестра й в Бавария, а сам зачака да дойдат младите, униформени американци.

Той прекара почти година в Шене, дворец близо до Версай, превърнат в затвор от американската армия. Много от германските учени минаха през това централно чистилище, където следователите на Съюзниците измъкваха знанията, които биха могли да им помогнат в неизбежния конфликт със Съветския съюз. Пълното сътрудничество можеше да спечели място в Сенчестия проект, тайна програма, създадена с цел да се отведат важните учени и семействата им в Америка, където да работят анонимно в американската отбранителна индустрия. Алтернативата беше място върху скамейката на обвиняем в Нюрнбергския процес. Когато дойде неговият ред, докторът изигра ролята си и начерта всичките си проекти до последната линия.

Но наградата така и не се материализира. Президентът Труман, който вече беше разрешил на хиляди бивши нацисти убежище върху американска земя, реши да затвори вратата. Клумп беше освободен и информиран, че разполага с две седмици, за да напусне Европа (защото американците не желаеха руснаците да вербуват онези, на които самите те са отказали). Дадоха му името на човек в тайна организация за бежанци, която да му помогне да стигне до Аржентина. Подсказаха му ясно, че не бива да се приближава на по-малко от това разстояние до Съединените щати.

Друг човек сигурно би се разочаровал, но Клумп се почувства щастлив. Беше жив и свободен. Взе със себе си Катарина и скоро те се превърнаха в стълб на все по-нарастващата германска общност в Буенос Айрес. Правителството на Хуан Перон симпатизираше на бежанците, а оръжейната му индустрия жадуваше за таланти. Първото и единствено дете на преуспяващото семейство, Клумп се роди през 1955 година.

Съюзниците се отнесоха с Ото и преселените му сънародници с такава симпатия, че те направо забравиха за другите си, по-строги съдници. Евреите. Но израелците, след като закърпиха раните от холокоста и се пребориха със съседите си, не ги забравиха. Ото Клумп беше учен на първо, последно и всякакво място. Той гледаше на антисемитизма като на неприятен лост, с който нацистите са си помогнали да вземат и да задържат властта. Но когато израелците започнаха лова си и Адолф Айхман изчезна, за да се появи зад стъклената кабина в йерусалимския съд, Клумп разбра, че светът няма да предложи повече спасителни организации. Приятелите му забягнаха, изгуби работата си, оптимизмът му пропадна и той намери окончателното решение в куршума.

Усмихнатото дете, което беше наричал „моята малка принцеса“, остана само, ако не се счита безпомощната майка с разбито сърце…

— Водите ме.

Мартина погледна нагоре, осъзнавайки, че нейният партньор е спрял да танцува и й се усмихва.

— Не че имам нещо против, мадам. Но ще трябва да постигнем споразумение.

— О, извинете. — Тя вдигна длан към устните си и престорено се изкикоти като гимназистка. — Музиката ме омая, а краката ме предадоха. — Тя покорно подаде ръка. — Моля.

— Французойка ли сте? — попита офицерът, когато започна отново бавно да я върти.

— Да — отвърна тя. — И понякога държанието ми е такова.

Той се засмя и затанцува вихрено, а Мартина се съсредоточи в танца. Не беше довършила спомените си, но завърши мислите за баща си така, както го правеше почти винаги. С молба за прошка.

Дълги години, докато беше в нелегалност като член на ултраекстремистката германска групировка, тя го беше отхвърляла и се беше отказвала от него. Другарките я бяха убедили, че нацистка Германия е била управлявана от мъже с расистки разбирания, напълно противоположни на нейните възгледи за глобална свобода. Но със зрелостта тя достигна до убеждението, че всички ефективни политически движения съдържат все същата група от образи. Малко от лидерите са идеалисти, а повечето от простите бойци са чисти хора, повярвали, че убийствата са естественото развитие на нещата. А нейният татко не е бил нито от едните, нито от другите. Просто професор, един добър човек, който я е обичал и е бил изплашен до смърт…

В другия край на дансинга тя внезапно зърна обекта на търсенето си. Един морски офицер в парадна униформа: двуреден черен кител с блестящи копчета, редици от орденски знаци и златни ленти на ръкавите. Кожата му беше възмургава, косата къса и блестяща. Не беше много висок и триъгълният му гръб бе скован, докато танцуваше с бъбрива, явно досадна брюнетка и като че се молеше валсът да свърши и да засвирят диско. Не беше като близнак на Муса, но лесно можеше да бъде сбъркан.

Когато партньорът на Мартина я завъртя отново, тя попадна в полезрението на морския офицер и се втренчи упорито, докато той не погледна към нея. Тя му се усмихна с разбиране и в отговор той леко се изчерви, отвърна на усмивката й и извъртя очи към тавана.

Двойките се разминаха, но когато погледна през рамо към моряка, Мартина видя, че той продължава да я следи. Сега вече тя мечтаеше валсът да свърши, за да може новооткритата й любов да се отърве от партньорката си. После се успокои. Знаеше, че той няма къде да иде, особено след като беше използвала точно тази усмивка.

Море от униформи, сред което тя усещаше някакво странно удоволствие, вероятно като спомен от аржентинските вечеринки в детството й. Част от нея ги обожаваше заради глупавите им заблуди, детинските игри на слава. Всички военни са надути. Самочувствието се вижда отдалеч, като орден върху гърдите им.

С изключение на Бенжамин Баум.

Свиня, която се представя за вярно, чистокръвно куче. Лешояд, маскиран под добротата на гълъб. Подлец, принадлежащ към онази каста военни шпиони, които се стремят към чин и власт също както бойните командири, но не рискуват драгоценната си кожа в битка. Лъжец, който е оставил униформата си в някой гардероб в Йерусалим, а вместо нея е облякъл костюма на баща, приятел или любовник, убедил сам себе си, че Господ му е дал правото да мами в името на мисията.

Отровна змия, която няма достойнството да се покаже явно.

Десет години бяха изминали, откакто кучетата я бяха повалили в Бад Райхенхал. Но на Мартина й трябваше по-малко време, за да подреди мозайката и да разбере, че епизодът, който едва не завърши със смъртта й, още от самото начало е бил гаден заговор от страна на Ханс-Дитер Шмид, Хюго Клайн или Бенжамин Баум, все един и същ човек от израелското военно разузнаване.

Тя не случайно беше изпратена от германското Министерство на правосъдието в „Прьойнгесхайм три“, женския сектор на затвора към съдебния комплекс във Франкфурт. Беше необичаен избор за терористка, чиято глава е оценена на 50 000 марки. Не някакъв далечен, изолиран затвор, а само ограден с високи стени блок в северните покрайнини на града. Там, в женската част, успокоена от фалшивия естетичен декор, розовите стени и памучни перденца, тя не случайно за пръв път чу името си, носено по вятъра през решетките. Мъжете престъпници, заключени зад масивните стени на „Прьойнгесхайм две“ блъскаха по стените, докато скандираха непрекъснато: Мартина Урсула Клумп, Мартина Урсула Клумп, Мааартина Урсууула Клууумп. Дали са прочели за затварянето й във вестниците? Могли ли са да разберат къде се намира от радиото или телевизията?

Не. По никакъв начин. Това беше част от заговора на Баум. Затворническите власти се разтревожиха, че ФЧА може да се опита да я освободи. Затова се наложи да я преместят по-близо до неговия капан.

А чия беше идеята да я закарат в „Брухсал“? Онази огромна тухлена крепост с масивни стени и средновековни кули за въоръжени с картечници пазачи? Казаха, че било заради сигурността й, когато тя надникна от затворническата кола, возеща само нея, на влизане в двора на сградата, която едва не се превърна в неин гроб. Наистина ли е била толкова наивна? Или и тогава, както преди, въпреки жестокостта и смелостта си се е поддала на фалшивата доброта на мъжа, представляващ поколението на липсващия й баща? Баум беше организирал това крайно унижение. Да я затворят в затвор за мъже — убийци и изнасилвачи. Да я лишат от достойнство, да я заключат в килията й. Да не може дори да се храни в обща столова или да спортува, пък било то и в компанията на каймака на германските престъпнички.

А после — наградата. Сделката. Върховното унижение. Майор Бенжамин Баум, пристигнал да я измъкне като спасител. „Няма да пострадаш — беше казал той. — Всичко е уредено — уверяваше я. — Ескортът ти ще бъде повален с един удар, хеликоптерът ще те отнесе над северната стена и ти няма и да докоснеш земята. Само след двадесет секунди ще бъдеш в него и ще си изчезнала.“ Даже сподели с нея страхотната тайна на онова място. Че дори охраната да се съблазни да открие огън, никога няма да посмее поради близостта на детската болница, намираща се само на петдесет метра отвъд онази стена. Та Господ да им е на помощ, ако предизвикат катастрофа на хеликоптера.

Тогава тя не му повярва напълно и би трябвало да се довери на собствения си цинизъм. Но се намираше дълбоко в крепостта в килията на изолатора и се довери на топлата, немска реч на Баум, неговите разкази за децата, мюнхенските му вицове, клетвата му, че ако му повярва още веднъж и сподели с него някои неща от близкото минало, ще бъде свободна да започне живота си отново.

Само ако му се довери…

А после тя тичаше по плаца, студеният вятър от въртящите се перки биеше в лицето й. Затича с нови сили, когато зърна надвесения от охранителната кула силует, видя стрелящата картечница и усети как металното чудовище я вдига нагоре. Докато викаше името му и ругаеше бързината му, тя някак си успя да се изкатери и да увисне върху плаза на хеликоптера. Кръвта течеше по краката й, но бягството успя.

„Има детска болница“ — беше казал той. На Баум ли му пука за децата? Той не се интересува от нищо извън собствената си цел. Баум ли познава болката? Искаше й се той да усети раните на собствената си измама. Баум ли беше казал „доверие“? Мечтаеше да може да жигоса тази дума върху гърдите му. Предател.

Ако й се отдаде възможност, тя ще го научи какво значи любов. И загуба…

Партньорът на Мартина й се покланяше. Валсът най-после беше свършил и тя отвърна на жеста му с усмивка и лек дамски поклон.

— Едно питие? — предложи той.

— Дамската тоалетна — извинително му се усмихна тя и се отдалечи.

Тръгна към кърмата, но почти веднага зави обратно и започна да се движи по края на дансинга. Намери го застанал до една от масите на бара, отпиващ яркочервено питие. Краката му в лъснати кожени обувки бяха леко разкрачени, а тъмните му очи оглеждаха дансинга. Лесно можеше да си го представи застанал върху мостика на кораб. Тя приглади роклята си и разкърши рамене. Изхвърли от ума си всякакви други мисли освен желанието, което трябваше да изпитва към този непознат морски офицер. Престори се, че минава случайно край него, спря в обсега на погледа му, усмихна се и махна с ръка към офицерската фуражка, стисната под мишницата му.

— Тръгваме ли си вече?

Офицерът погледна към шапката си, а после отново към нея.

— Ние ли, госпожо?

Мартина се засмя гърлено.

— По европейски. Исках да кажа „вие“.

Той й върна усмивката. Много бели зъби.

— Ами ние мислим, че не сме от добрите танцьори и сме настъпили достатъчно пръсти за една вечер.

— Така ли? — разочаровано се намръщи Мартина. — Аз пък мислех, че танцувахте много добре с дамата си. — Тя нарочно явно погледна към лявата му ръка. — Вашата…

— Непозната — каза офицерът и разбрал, че тя има сериозни намерения, я погледна в очите.

Тя задържа погледа му за миг, после отново се усмихна.

— Това ми звучи добре.

Той сведе поглед към чашата си, приближи с една широка крачка към бара и поръча „Блъди Мери“ с капитански тон, като че ли заповядва „ляво на борд“.

Барманът го обслужи веднага, за да се отърве, а той предложи студената напитка на Мартина. Тя я пое с лявата ръка и му протегна дясната.

— Сандра Ръсел — каза, когато усети ръкостискането на силната и загрубяла от морската служба ръка.

— Рик Делгадо.

— Весели празници. — Чукна чашата си в неговата и двамата отпиха. — Хубаво е. — Тя облиза доматения сок от горната си устна. — Какъв чин имате?

— Лейтенант.

— Извинете ме. Не съм наясно с военните чинове.

— Значи сте цивилна. — Той я хвана за лакътя и двамата се отдалечиха от тълпата пред бара.

— Признавам си.

— И не сте от Щатите.

— Че тогава какво правя тук? — Тя въздъхна, като че победена от досетливостта му. — Добре, признавам. Баща ми е англичанин, а майка ми французойка. Работя за аташето на френското консулство и той настоя да взема поканата и да очаровам някои от американските му колеги.

— И как се справяте?

— Краката ме болят! — Не я боляха, но Мартина се наведе като скиор, свали обувките с токчета и ги вдигна като отровни влечуги. — Аххх…

Гласът на ръководителя на оркестъра отекна от тонколоните.

— Приятели. Тук сме около хиляда души, затова съм сигурен, че има поне трима рожденици. — Един сервитьор се плъзва върху ролкови кънки на дансинга, вдигнал над главата си бяла торта със запалени свещички. — Момчетата и момичетата, които са рожденици, моля на дансинга! — извика ръководителят на оркестъра, докато тълпата викаше и ръкопляскаше. Музикантите засвириха силно песента на „Бийтълс“ за поздрав и няколко от гостите бяха избутани върху дансинга от партньорите си. Останалите ги поздравиха с викове.

Мартина хвана Делгадо за лакътя.

— Можем ли да пропуснем това? — попита тя, като че ли той я държи насила цялата вечер.

— Разбира се.

Те тръгнаха към носа, като отпиваха от чашите си. Минаха през една част от хангара, представляваща лабиринт от експонати. Откъм дълги стъклени витрини блестяха големи модели на кораби, по стените висяха увеличени снимки на морски битки. Един плакат от началото на четиридесетте години показваше мускулест металург с вдигнат юмрук. „Да отмъстим за 7 декември!“^[1] — гласеше надписът.

— Все пак има и справедливи войни — подхвърли Мартина, докато гледаше цветния плакат.

— Хммм — иронично се усмихна Делгадо.

— Дядо ми беше от Съпротивата — натърти тя. — Бил е убит близо до Париж през 1944 година.

— Така ли? — спря се лейтенантът с уважение. — Онази е била справедлива война.

— Ами в Залива?

— В някои отношения.

— Ти беше ли там?

— С разрушител.

Тя го повлече напред. Гледаше надолу и влачеше крака по дебелия килим, сякаш да облекчи болката в краката си.

— Научила съм се да не задавам много въпроси на военни. Тайните им ги правят… Как да го кажа? Нервни.

— Аз нямам много тайни.

— Ще видим. — Тя леко го стисна за ръката и отпи от чашата си, без да го поглежда. Внимаваше да не показва, че обещава твърде отрано прекалено много.

Пристигнаха в предния сектор на хангарната палуба. По-голямата площ тук беше заета от два идеално запазени самолета. Един бомбардировач „Къртис“ и един „Груман Хелкат“. Под високите крила на втория се виждаха ракети, а в сянката отдолу един морски сержант прегръщаше тънката талия на облечена в червено девойка, която изучаваше с езика си всичките му зъби.

Делгадо опита да се отдалечи, но Мартина го задържа със здравата хватка на воайор. Те гледаха дълго, а после тя се вдигна на пръсти и допря устни до ухото му.

— Това ли означава „да се целуваш под опашката на ракета“? — прошепна тя. Делгадо се разсмя толкова силно, че тя трябваше да се отдръпне. Когато се върнаха към дансинга, където оркестърът изпълняваше „Лунна серенада“, те продължаваха да се смеят.

— Е, това ми е по-лесно — каза той, докато гледаха танцуващите.

— Един танц — каза Мартина. — После ще те пусна да си ходиш.

— Аз не бързам.

— Но може би аз ще бързам — намекна тя за опиянението, каквото не изпитваше, защото само бе допирала чашата до устните си и не беше пила почти нищо.

Те оставиха чашите си върху един стол. Тя го хвана за ръката и го поведе към дансинга. Обърна се към него и все още с обувките в ръка, обви ръце около раменете му и го погледна в очите. Сега и двамата не се усмихваха, а Делгадо я прегърна през кръста и затанцуваха.

Светлините над дансинга помръкнаха и носталгичната балада на Бени Гудман получи акомпанимента на лекото потропване с токчета, шума на роклите и шепота на танцуващата тълпа. Мартина допря буза към гърдите на Делгадо и топлия й дъх се издигна към врата му. Тя притисна гърдите си в неговите и се усмихна вътрешно. Почувства ерекцията му до корема си. Тялото му се стегна и той притеснено опита да се отдръпне, но тя бавно спусна ръка, плъзна я около кръста му и го притисна към себе си, докато чу тежкото му дишане.

— Къде трябва да се явиш? — прошепна тя.

— Никъде — отвърна той прегракнало. — В отпуска съм до понеделник.

— Значи няма да липсваш на никого, лейтенант Делгадо?

— Не. — Разбирайки, че бързо ще стигнат до квартирата, той добави: — Обаче аз съм отседнал в общежитието на военноморските сили в Бруклин. ОО.

— Какво ооо?

— Общежитието за офицери.

— Имаш ли съквартирант?

— Да.

— Аз пък нямам.

— Къде живееш, Сандра?

— Доста наблизо.

Те танцуваха мълчаливо известно време. Мартина притисна другата си ръка към широкия му гръб и го задържа до себе си. Ентусиазмът му не спадна. Гласът й обаче стана сериозен.

— Но трябва да ми кажеш две неща, лейтенанте.

— Говори.

— Знаеш ли как да се справиш с колан за жартиери?

— Боже! — Той едва не се задави от намека. — Мисля, че мога да се справя.

— И още един въпрос. — Тя вдигна лицето си и постави пръст върху бузата му. — Практикуваш ли безопасен секс?

— Да — отговори той, а очите му блестяха като на измъчено животно.

— Добре — каза Мартина. — Аз също. — Тя дръпна главата му надолу и тъкмо преди да притисне устни към неговите, прошепна: — Никакво чукане, докато не стигнем.

Пътуването с таксито беше замъглено сред объркани коси, пръсти и езици. Мартина почти не изпускаше устните му. Смучеше го така, че Делгадо май се зачуди кой от двамата е морякът, зажаднял за секс. Той притискаше гърдите й през роклята, а когато тя се натисна силно в него, ръката му се спусна към коляното, където повдигна роклята, а после се насочи по бедрото върху екзотичните жартиери, които му беше обещала, към коприната, вече влажна от възбудата й пред близката победа. Шофьорът, който беше возил стотици подобни двойки, не отделяше поглед от улицата пред себе си и каза само „Наблизо сме, приятелчета“, когато зави към източната част на Шестдесет и втора улица. Надяваше се да избегне гадната работа по почистването на сперма от задната си седалка. В този момент Мартина плъзна ръка под панталона на Делгадо и с една дълга, страстна въздишка го стисна, знаейки добре, че в такова възбудено състояние мъжът едва ли забелязва заобикалящата го среда.

После бяха вече в леглото на скромното студио на Сандра Ръсел. Униформата лежеше върху един фотьойл като спукан балон, коланът и сутиенът на Мартина се търкаляха върху обувките и шапката му на пода.

Когато видя мускулестото му тяло, тя веднага реши да му се наслади. Разполагаше с времето си. Седна върху ръба на леглото и го притисна към себе си, докато сваляше роклята си. После се излегна и го накара да извърши останалото. Той я съблече трескаво, а после я облада. Тя се изненада, че свърши още преди него. Изпита към него обич, каквато изпитва ловецът, преследващ птица, кацнала на мушката му.

След като и той свърши с мъчителен вик, предизвикан от питиетата и страстния акт, тя го бутна да легне по гръб и бързо го доведе отново до възбуда.

Сега той беше обхванал талията й, изненадан от удоволствие, докато тя го яздеше. Тя се издигаше и спускаше, пръстите й се забиваха в мускулите на гърдите му все по-бързо, макар сега тя да не беше задоволена. Но Делгадо не можа да различи преструвката, докато се радваше на късмета си и гледаше устните й, които изпускаха тихи възклицания, които се усилиха, докато накрая тя извика:

— Сега! Сега! Сега!

Вратата на апартамента внезапно се отвори само на два метра от леглото и влязоха трима маскирани с качулки мъже. Господ знае какво си е помислил Делгадо, когато първият отхвърли Мартина върху пода с един шамар. После мълчаливо го удариха по главата с щанга и той изпадна в безсъзнание.

Овързаха го със здрава лепенка. Залепиха устата му, овързаха ръцете и краката му. После му поставиха две инжекции с натриев пентотал, дозата на които беше близка до смъртоносната, и сложиха тежкото му тяло в найлонова торба, като оставиха ципа отворен, за да влиза въздух, а след това го заключиха в гардероба, който беше изненадващо празен за апартамент на красива жена.

Нямаше какво толкова да се прибира, защото шкафовете на Сандра съдържаха само прах, а всичко останало беше евтини завивки. Те сгънаха униформата на Делгадо, взеха обувките му и затаиха дъх, докато проверяваха портфейла му. Оказа се съкровищница с пропуски на американския флот.

Накрая тримата мъже свалиха качулките си. Муса застана в центъра на стаята и изтри с вълнената качулка изпотеното си лице. Още дишаше тежко и приглади къдравата си влажна коса с пръсти. Изгледа доволно Мартина с нахална усмивка на по-висш от нея. Да, нейният начин сполучи, но тя също така доказа пред него, че когато я беше нарекъл курва, не е сбъркал.

Наметнала син, копринен пеньоар, тя беше скръстила ръце пред гърдите си. Бузата още я болеше на мястото, където я одра часовникът на Муса, но не това я ядоса.

Беше изражението му и това на другите двама мъже, които сега я гледаха тъпо ухилени, тъй като бяха видели командира си в положение, което никой боец не би трябвало да вижда.

Разполагаше само със секунда, за да възстанови контрола си. После всичко щеше да е загубено, вероятно завинаги. Мартина пристъпи към Муса, вдигна дясната си ръка и го зашлеви с такава сила, че го хвърли върху леглото.

Той се надигна на лакти, после докосна лицето си и я погледна с изненада и неразбиране.

— Не желая да изпитваш чак толкова голямо удоволствие, когато си вършиш работата — каза тя.