Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (15)

12.
Вашингтон

Извиващо се облаче мъгла се издигаше бавно над укрепената собственост на израелското посолство. Бялата пара беше предизвикана от необичайното за сезона слънце, разтопило снега върху паветата на двора. Лекият утринен полъх я гонеше през желязната ограда и градините, наблюдавани постоянно с камери. Накрая тя се изви и изчезна покрай каменните стени на сградата.

Бени Баум седеше на задната седалка на такси, спряло на ъгъла на междущатското шосе и улица „Ван Нес“ и гледаше сградата с изморен поглед. Двигателят работеше, шофьорът потропваше с пръсти върху кормилото, броячът въртеше, но Баум не помръдваше.

Красивата резиденция на представителството на държавата му напомняше много за отоманска крепост. Въпреки модерните си извити прозорци и израелското знаме, развяващо се от ветреца, тя не беше нещо различно от затвор, който ги изолира от останалата дипломатическа общност. Беше последната му спирка, преди да се завърне с облекчение към нормалната си, рутинна работа, но усещаше, че зад тези стени се крият тайни, които е по-добре да останат неразкрити. Чувстваше се като новак на мач между професионалисти, объркван от фалшиви движения, които водят само до ново объркване.

Бени се колебаеше, загледан към смачканите си панталони. Неизгладената му синя риза и смачкана вратовръзка издаваха, че е спал облечен и на стол, което всъщност си беше истината.

Предишната нощ се беше настанил в хотел „Риц-Карлтън“ с чувство на злобна отмъстителност. През по-голямата част от кариерата си Бени се беше подчинявал на мърморенето на стиснатите счетоводители от АМАН и отсядаше в стаи под наем и евтини пансиони, но докато пътуваше към Вашингтон от международното летище, внезапно реши да подразни Ицик Бен-Цион. Генералът щеше да лудне, като види сметката, а Бени щеше да му каже да върви по дяволите.

Беше се настанил в стаята, когато се сети, че във Вашингтон би трябвало да бъде облечен в костюм. Тъмносиньото му сако беше смачкано, но вместо да повика камериерка и да го даде за гладене, той го измъкна от куфара заедно с измачкана карирана риза, облече ги, а после стоя десет минути в банята, докато горещата вода от душа се лееше в празната вана. Но обработката с пара не помогна за изправянето на гънките, а той излезе задъхан, стовари се в едно от креслата, после придърпа куфара си и извади черновата на Рут изпод купчината свои карти и бележници.

Там си и остана. Зачуден на всяка страница, изненадан от нейния английски и дълбокия анализ на психологията на терориста. Когато изпита желание да й се обади, видя, че минава един часът, и се отказа. Продължи да чете. По някое време заспа. Сънува я като щастливо дете, прекрасна девойка и ядосана жена. После тя се превърна в друг човек и той се събуди. Пепелникът му беше пълен с фасове, в устата си усещаше вкус на скоч, а слепоочията му пулсираха от болка…

Сега гледаше посолството, задържан от собственото си колебание. Входът за дипломатически коли беше затворен с масивна черна порта на колела. Пред нея излезе едно щатско ченге, което зае позиция между таксито и портата. Бени разбра, че ако продължава да се мотае, скоро ще бъде отведен в участъка за разпит.

— Кадима^[1] — заповяда си той, плати на шофьора и излезе. Слънцето и ветрецът накараха зачервените му очи да се свият, докато носеше протъркания си куфар през улицата, с принудена усмивка към полицая. Ченгето кимна мрачно, изгледа куфара, но не се намеси. Тази работа я вършеха израелците зад оградата.

В портата имаше малка врата за посетители, идващи пеша. Бени се готвеше да натисне бутона на домофона, когато ключалката бръмна. Той погледна към огледалните стъкла на прозорците, приел, че генерал Авраам Ярон е заповядал да му отворят.

Пресече широкия преден двор, влезе в сградата и пусна паспорта си в чекмеджето на кабината на охраната. Все още страдащ от суеверието, че носи лош късмет за младите бойци, той се въздържа да размени някоя любезност със служителя на ДСС зад плексигласовия прозорец.

— Не искате ли ние да отнесем куфара, господине? — предложи младежът.

— Да — отговори Баум. Появи се втори шабакник, който възпитано пое куфара.

Той премина през следващата врата с магнитна ключалка и влезе в огромното фоайе на посолството. То беше предвидено за пресконференции, коктейли и дори концерти на израелската филхармония, но днес представляваше просто празен хангар. Две симетрично разположени стълбища водеха нагоре към извит балкон.

— Баум! — Бени вдигна глава и видя Авраам Ярон, който се беше навел над парапета. — Идвай — заповяда генералът и махна с ръка. Бени тръгна към стълбите, но не можа да принуди краката си да вървят с подходящия ентусиазъм.

Кабинетът на военното аташе представляваше луксозно помещение, предназначено за посрещане на колегите му от Пентагона. В него имаше голямо плюшено канапе с дълга ниска маса за кафе, дървени кресла и масичка на колелца за топли и студени напитки. Бюрото на Ярон беше луксозно в противоречие на вкуса на генерала в родината, където се чувстваше най-удобно заобиколен със сковани от сандъци за амуниции столчета и метални шкафове, посипани с пясък. Документите върху бюрото бяха подредени зад строените четири телефонни апарата. Стената беше покрита с бели метални плакети от дузина израелски бойни поделения и поставени в рамка снимки на израелски оръжейни системи.

Генералът беше облечен в онази странна вълнена парадна униформа на израелската армия, осигурявана само за офицерите, които посрещат чуждестранни величия. Явно и днес му предстоеше подобно събитие, защото, като видя леката усмивка върху лицето на Бени, той погледна към острите ръбове на панталона си.

— Като клоун, нали? — с измъчена физиономия каза Ярон.

— Ами не е в твой стил, Авраам — съгласи се Бени.

— Я? Не знаех, че имам стил.

— Нямаш — отвърна Баум. Двамата се засмяха и си стиснаха ръцете. Ярон беше остарял, но все така с кестенява коса, посивяла съвсем леко на слепоочията. Бръчките на лицето му, получени от годините примижаване под слънцето, бяха затъмнени от два дълги, извити като ятаган белега върху лявата буза. Ярон се усмихваше често, но ако човек не го познава, трудно можеше да разбере извивката на ранените с шрапнел устни.

Генералът посочи канапето и Бени се стовари върху него. Ярон наля две чаши кафе, настани се на креслото и подпря крака на масичката, от което стъклото отгоре й потрепери.

— Изглеждаш ужасно, Баум — коментира той смачканото облекло на приятеля си.

— Наздраве — отвърна Бени и отпи от тъмната напитка.

— Сериозно говоря. — Ярон извади пакет „Тайм“, запали цигара и бутна кутията към Бени, който въздъхна с благодарност, като че ли са му хвърлили спасителна жилетка. — Виждал съм те много по-отпочинал на Голанските възвишения след шестчасова бомбардировка.

Бени издуха облак дим и погледна тавана.

— Тогава животът беше прост, нали?

Двамата пушиха мълчаливо известно време.

— Е, Авраам — заговори Бени. — Аз скоро ще се пенсионирам.

— Разбира се, Баум — мрачно се съгласи Ярон. — Когато Ицик те изведе навън с опрян в гърба автомат.

— Не. Наистина.

— Щом казваш, Биби. — Ярон не можеше да си представи как Баум доволно се припича на някой плаж. — Но аз наистина се пенсионирам. Това е последното ми назначение.

Бени кимна.

— Знам.

Генералите, които са били на високи постове в израелската армия, като например командир на парашутните десантчици и пехотата, често получаваха пост в чужбина в края на кариерата си. Военен аташе в Съединените щати беше върхът на подобни назначения. След това човек няма накъде повече да се издигне.

— Значи може би ще започнем заедно някакъв бизнес — каза Ярон.

— Да продаваме малокалибрени оръжия ли? Или комуникационно оборудване? — презрително предположи Бени, тъй като всеки втори пенсиониран полковник от израелската армия се насочва към подобен бизнес.

— Аз бих бил по-склонен да се заемем с продажба на бикини — каза Ярон и двамата се разсмяха от сърце. — Както и да е. Да се хващаме за работа. — Той загаси цигарата си и се поизправи. — Онзи твой задник, Бен-Цион, отново се обади тази сутрин. Накара ме да обещая, че ще те изпратя с първия полет от летище „Дълес“.

— Ах. У дома — въздъхна Бени с ентусиазма на човек, който очаква екстрадиция.

— Вие двамата да не работите по нещо голямо?

— Дребна конспирация.

— Не ми разказвай — каза Ярон. — Ще ти завидя и накрая ще подам заявление да ме върнат като действащ в армията.

— Няма — обеща Бени, макар да знаеше, че Авраам и не очаква от него да споделя секретни подробности по работата си.

— Те вече са почти готови с колета ти. — Генералът се обърна към отворената врата и извика: — Шейла!

След миг се появи стегната брюнетка с костюм в прасковен цвят. Лицето й припомни на Бени, че жената на генерала винаги е настоявала секретарките му да бъдат по-грознички. Тактиката не беше кой знае колко успешна, защото това не можеше да затвори очите на генерала към прелестите на други жени, но поне придаваше на канцеларията му достоен вид.

— Кажи, Авраам? — погледна го въпросително Шейла.

— Извикай Надав, ако обичаш.

— Той вече се качва по стълбите.

Ярон махна величествено с ръка. Шейла се оттегли, без да приеме това като обида.

В кабинета на генерала влезе висок, слаб мъж. Беше облечен в „униформата“ на всички шефове на охраната от ДСС в чужбина: скъп тъмен костюм, меки обувки с гумени подметки и вратовръзка от изкуствена материя. Беше с къса, червеникаворуса коса и лунички, запечатани върху кожата на лицето му от годините полска работа в неговия кибуц.

Надав спря до вратата, с ръце, прилепени към бедрата, като че се готви за скок от люка на С–130.

— Добро утро — весело поздрави той.

— Надав, това е Бени Баум — каза Ярон.

— А, нашият „получател“. — Той се насочи към Баум, който се понадигна от канапето. Двамата се ръкуваха и Бени отново седна. Надав зърна каната върху другата масичка и се насочи веднага към кафето. — Ти си приятел на Ури Бадаш. — Той си наля чаша и седна до Баум. — Той те спомена в един телекс.

— Да — въздъхна Бени. — Но имам чувството, че всъщност ме наблюдава. Може би мисли, че съм двоен агент.

— Може — съгласи се Надав. Като шеф на контраразузнаването на „Шабак“, Ури Бадаш беше длъжен винаги да подозира всекиго. — А така ли е? — закачливо попита той.

— Ами децата ми със сигурност ме третират като вражески агент — оплака се Баум.

— Това им е работата — засмя се Ярон.

— И я вършат добре — едновременно изрекоха Бени и Ярон. Надав се усмихна, разбирайки, че двамата са работили дълго заедно.

— И така, Бени — каза шефът на охраната. — Подаръкът ти беше сканиран в мазето. — Пакетът е бил изследван с рентгенови лъчи и електронен детектор за експлозиви. — Не показва нищо, но моят сапьор още го проверява.

— Чист ли е? — попита Ярон.

— На теория. — Надав посегна към пакета цигари и взе една. Беше се отказал от пушенето, защото водеше ежедневните тренировки на хората си, а те повечето вече бяха непушачи. Той повъртя цигарата в ръце. — Но човек никога не знае. Вече правят пистолети от пластмаса и взривяват „Семтекс“ с електронни поздравителни картички.

Бени изръмжа.

— Значи все пак може и да избухне.

— Защо мислиш съм тук горе да си пия кафето? — преглътна Надав. Ярон и Баум се усмихнаха на офицера, защото бяха сигурни, че е висял над главата на сапьора си, докато не се увери, че вероятността за експлозия е почти нулева.

Ярон се обърна към Баум.

— Е, какво става на север?

— Ами… — Бени съобщи в общи линии последните събития, без да разкрие нищо за размяната на пленници или своето отношение към Мартина Клумп. Изобщо не спомена и името на Рут. Когато приключи с подробностите по отношение картата на Бостън, Надав се размърда тревожно на стола си.

— Щом като тази карта сочи Бостън — каза той, — аз бих сметнал, че Вашингтон е по-вероятната цел.

Баум го изгледа. Внезапно осъзна, че и той би трябвало да направи такова заключение.

— Ще разположа допълнителна охрана, Авраам — продължи Надав. Заради експлозията в Ню Йорк той вече беше поставил хората си в повишена бойна готовност, но информацията на Баум възбуди професионалната му параноя. Той стана от канапето.

— Днес тук ще идват хора от Капитолия — предупреди го Ярон. — Не искам посолството ни да заприлича на „Шпандау“^[2].

Но Надав не обърна внимание на генерала и тръгна към вратата. Армията си има своите тревоги, дипломатите техни, а Шабак трябва да си върши работата.

— Не ми пука даже и да заприлича на „Ансар“ — каза той. Така се нарича израелски затвор, където лежат палестински терористи. — По обяд ще претърсвам сенаторите.

— Успокой се, Надав. — Опитът на Ярон да го спре беше прекъснат от появата на млад мъж, който рядко се вясваше по етажите на дипломатическите кабинети. Беше техник по комуникациите, който работеше в далечна стаичка на последния етаж на посолството, член на екипа, чиято работа е да изпраща и получава кодирани съобщения в Тел Авив. Освен това хората от екипа прехващаха предавания до и от посолствата на вражески държави, както и всякакви други местни комуникационни връзки, представляващи интерес.

Младежът беше задъхан. Той свали очилата си и ги избърса с края на вратовръзката, докато затваряше вратата на кабинета. Поколеба се, явно притеснен от очаквателните погледи на началниците си.

— Е? — попита Ярон и се изправи.

— Хмм, Авраам — заекна младежът с обичайната липса на официалности, но не успя да скрие неудобството си пред генерала. — Току-що хванахме нещо, което ти трябва… Реших, че ще поискаш да чуеш.

— Казвай. — Ярон постави юмруци на хълбоците си.

— Има тревога. До всички американски военни формирования в областта. Нямаше как да не го чуем. Целият ефир гърми с това. — Той изглеждаше някак притеснен, като воайор, хванат на местопрестъпление.

— Какво има? — вече ядосано попита Ярон. — Да не се разполагат отново в Залива? Какво?

Младежът заговори бързо. Вече му се искаше да го е съобщил по вътрешната телефонна връзка, а не лично.

— Изглежда, някаква терористична група е нападнала американски конвой на морската пехота, пренасящ оръжие. Ако съм разбрал правилно жаргона им, няколко от морските пехотинци от ескорта са убити. Но, изглежда, има пълно медийно затъмнение върху събитието, тъй като май е откраднато някакво секретно оръжие или ракета.

Техникът нямаше повече новини и отпусна ръце, сякаш най-накрая се е решил да си признае, че е повредил колата на баща си. Но не мръдна от мястото си. Явно чакаше някакъв съвет, инструкции или дори заповед.

— Боже мили — прошепна Надав и се обърна към Ярон. Подозренията му че Бостън е примамка, току-що се бяха оправдали.

— Вероятно събитията нямат връзка — каза Ярон.

— Да бе. И оная ми работа няма връзка с топките си — натъртено отвърна Надав.

Бени не каза нищо, макар да се беше изправил и стиснал цигарата между пръстите си така, че се беше превърнала в лента, а димът се виеше над рамото му. Искаше му се да застане на страната на Ярон, да подкрепи твърдението му за случайно съвпадение, но не можеше. В ума си видя стрелки, изрисувани върху картата на североизточната част на Съединените щати, стрелки на часовник и сметки за разстояния. Една жена прелетя на фона на нощното небе, изпълнено със снежинки, и се спусна по уличен електрически стълб, докато от прашни развалини хора издърпваха тела на овъглени морски пехотинци, които внезапно се превърнаха в трупове на млади израелци с изписани в жълто инициали на израелската армия върху окървавените униформи. Една двойка танцуваше танго под лунните лъчи, а пред очите му, тъкмо преди да ги стисне, се мярна дулото на пистолет.

Силен звук го накара да отвори очи. Някой чукаше по вратата на кабинета на Ярон.

— Влез! — извика генералът, а техникът по комуникациите отскочи встрани. В стаята влезе друг мъж. Беше с джинси и дебело яке, косата прилепнала от пот, но явно беше оставил предпазната си каска някъде другаде. Сапьорът носеше голям плик, върху който имаше плитка, бяла картонена кутия. Отвътре беше подплатена с тънка хартия, сякаш е съдържала нова риза. Без да знае за току-що получените новини, той кимна доволен, че отново е успял в работата си.

— Кой е рожденикът? — попита сапьорът.

Ярон показа с глава към Баум и сапьорът се приближи към Бени като камериер, предлагащ услугите си. Баум насили пръстите си да не треперят, когато посегна и бавно разгърна тънката хартия.

На дъното на кутията имаше книга. Беше с твърди корици и лъскава черна подвързия. Върху горната половина на подвързията беше изрисувано чело с извити, тъмни вежди и огромни, яростни очи върху женско лице. Тя го гледаше, а носът и устата й бяха затъмнени от някакъв воал. Върху подвързията с ярки блестящи букви беше изписано заглавието на книгата.

Убий първо жените

Бени гледаше подаръка — наскоро публикуван бестселър с биографиите на жени-терористки. Разбираше, че сънародниците му са го заобиколили, за да видят какво е получил.

— Книгата на месеца като награда, а? — пошегува се сапьорът, но Баум чуваше само шума на пулса в ушите си. Той дръпна ръце и бръкна в джобовете на панталона си, а докато гледаше очите от корицата, погледът му се замъгли.

— Авраам! — викаше някой. — Авраам! — Ярон се извърна към виковете на Шейла, които отекваха откъм коридора.

— Какво има? — изкрещя в отговор.

— Телефонът, за бога!

Чак тогава мъжете осъзнаха, че един от апаратите върху бюрото на генерала направо подскачаше от звън. Той скочи към него, а Шейла повика отново:

— Прехвърлят го от централата.

— Да? — притисна слушалката до ухото си Ярон и запуши с пръст другото ухо. — Какво? Кой?

После се обърна към Баум и му подаде слушалката.

— За теб е.

Баум се приближи. Внезапно усети обувките си да натежават като скиорски. Извади ръка от джоба, изтри потта й в ризата си и пое черната слушалка от ръката на Ярон. Бавно я притисна към ухото си и затвори очи.

— Баум?

Беше женски глас с почти приятелски тон. За миг изпита надежда, че обаждащата се ще го освободи от ужасяващата спирала, ще го изведе от кораба, насочил се към бурята, че гласът е на всеки друг, но не и нейният.

— Да? — прошепна той.

Тя заговори на немски и надеждата му се изпепели.

— Този път ти си мой пленник — каза Мартина Клумп като че откъм дъното на минна галерия. — И ако направиш нещо, каквото и да било… да напуснеш Вашингтон, да спреш размяната, да извикаш групата си… кълна се, че жена ти никога няма да ти прости.

Разговорът прекъсна. В слушалката се чу статичното пукане на линията. Баум погледна апарата и остави слушалката на мястото й. Краткият миг на размисъл внезапно приключи и той издаде някакъв животински звук. Веднага започна да рови в джоба на якето си.

— Какво има, Баум? — върна се към него Ярон, видял паниката върху лицето на приятеля си. — Какво става? — Опита се да постави ръка върху рамото на Бени, но той я отметна.

— Външна линия — изхриптя Бени. — Външна! — Прелистваше малкото си тефтерче с телефонни номера като брокер, който всеки миг ще загуби цяло състояние.

— Червеният телефон — посочи Ярон. — Той е директен.

Докато Бени се хвърли нататък, Авраам се обърна към Надав.

— Докторът — само с устни му каза той.

Шефът на охраната се поколеба, но Авраам Ярон познаваше Бени Баум почти откакто се помни и никога не беше го виждал да реагира по този начин.

— Бързо! — изсъска той и Надав изхвърча през вратата на кабинета.

Бени набра номера на телефона в апартамента на Рут в Манхатън. Когато телефонът започна да звъни, той се облегна на ръба на бюрото и отпусна вратовръзката, за да си поеме дъх. При седмото позвъняване, когато никой не отговори, той пусна слушалката върху вилката и започна отново да прелиства тефтера си.

— Бени? — отново опита да привлече вниманието му Ярон. Но Баум отново поклати яростно глава.

Набра нов номер.

— Център-север — отговори дежурният сержант.

— Детектив О’Донован — извика Бени.

— Кой го търси?

— Бенжамин Баум — каза Бени и повтори по-ясно. — Бен-жа-мин Ба-ум.

— Минутка.

Само след няколко секунди обаче по линията се чу измореният и мрачен глас на Арон Дейвис.

— Полковник Баум? — Той изчака Бени да му отговори. — Обажда се Арон Дейвис. Полковник?

— Да — прошепна Бени.

— Майк О’Донован е в болница, сър. Опитвахме се да се свържем с вас.

Бени не можеше да говори и последва дълга размяна на тежко дишане, докато Дейвис събираше смелост да продължи.

— Но има нещо по-лошо от това, полковник.

Детективът въздъхна, а после гласът му прошепна с тревожно извинение:

— Дъщеря ви е отвлечена.