Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (29)

ЕПИЛОГ
Йерусалим

Величествената сграда на храма на цар Соломон отдавна е изчезнала от високото плато на древната скала. Връх, където Авраам някога е вдигнал ножа си, за да пожертва своя син, но ръката му била спряна от ангела, изумен от силата на религиозната ревност. Сега върху плочите, покрили гордостта на мъртвия цар, се издига мюсюлманският храм Джамията на Омар. Златният й купол господства над града, а в кръглия й под отекват молитвите на религиозните мъже, навели чела към праха от костите на воините на Макаби.

От славата на Соломон е останало съвсем малко. Само част от западната поддържаща стена на Храма, която сама по себе си е величествена — висока и дълга редица от каменни блокове. Точно към тази затворена врата към библейското минало се стичат евреите от всички континенти, навеждат глави за молитва, галят камъните с треперещите си пръсти, шепнат желанията си към на пръв поглед безразличната стена.

Но може би тук се крие отговорът за легендарната храброст на израелските разузнавателни служби, намек за традициите, наследени от еврейските агенти. Защото привлечени от племенните обичаи, мъже и жени мълчаливо приближават Западната стена, стиснали парченца хартия с изписани на различни езици молитви. Цепнатините между извисяващите се камъни са пълни с такива бележки, защото това е пощенската кутия на Господ, тайникът на избрания му народ. Това са портите към рая, през които молитвите отиват направо пред собствените му очи с личен код, който само Той може да разчете.

Ранната зимна утрин беше студена, макар и не много, защото слънчевите лъчи гонеха облаците над плоските розови камъни на огромния площад пред стената. Откритият площад между сградите на Стария град беше пуст, защото празнуващите тълпи се пръснаха бързо. Капитан Дан Сарел най-после се беше върнал у дома, но не беше в състояние да направи обиколка, вдигнат върху раменете на радостни другари. А без него празнуващите се пръснаха в тържествено мълчание. Беше тиха утрин и тук останаха само силно религиозните и опечалените от скорошна загуба на близки.

В по-далечния ъгъл до каменното стълбище, което води нагоре към еврейския квартал, се бяха събрали четирима изморени пътешественици. Те бяха свели глави един към друг като доктори над смъртно болен пациент. Отстрани дискретно ги наблюдаваха няколко други, застанали на разстояние и присвили се с уважение в студа.

Диди Лернер, Амир Лапкин и Рик Набе не присъстваха. Те вече се бяха върнали към обикновения си живот. Диди да се бори с юридическите науки, Амир да подрежда обърканите въжета, а Набе към пистолетните стрелбища във Франкфурт. Джим Байндър тъкмо пристигаше на летище „Кенеди“, докато Садин и Шнелер лежаха на съседни легла в болницата „Тел Ашомер“ и спореха, докато играеха домино. Шаул Нимроди щеше да прекара деня в глезене на трите си дъщери, преди да се завърне в Мавритания. А Очко, разбира се, беше, където би трябвало да бъде — в щаба на СпецОп в Руския комплекс. Разчистваше кабинета на Бени Баум.

Вероятно единствен от всички в малката група, Арт Розели би трябвало да изглежда най-отпочинал и триумфиращ. Все пак той беше върнал отвлечената си възрастна жертва обратно в старческия й дом в Ню Йорк. Жива и здрава. Двамата оживели членове от групата на Мартина Клумп щяха да бъдат съдени от федералния съд на окръг Колумбия. А „Миноу“ понастоящем се товареше на американски транспортен самолет, отлитащ от летището „Бен Гурион“. Но изморените очи на Розели не блестяха от удоволствие, защото макар и да си отиваше у дома, щеше да придружава осакатен приятел.

Той се наведе към Рут и я целуна нежно по бузата, после я хвана за ръката. Тя го погледна. Вятърът вдигна косата й и оцвети лицето с издайническа розовина. Той се прокашля.

— Ще му издействам похвала — каза Артър. — Онази, която трябваше да получи заради рейда в пустинята. — После той отвърна очи от бляскавия поглед на Рут и прошепна. — Знам, че сега това не означава нищо за теб.

Тя разпери ръце и се притисна до него. Прегърна го през кръста и опря глава на якето върху широките му гърди в опит да успокои чувството му за вина.

Всъщност фолкънът беше излетял от шосето до Тагит въпреки няколкото дупки от куршуми във фюзелажа му. Имаха достатъчно гориво, за да стигнат до Тлемсен. Но като видя състоянието на О’Донован, Нимроди реши да кацне в Бешар, където беше започнал да вика по радиото линейка и лекарски екип още от мига, когато излетяха.

О’Донован беше дошъл в съзнание за момент. Лежеше на пода на самолета, а Рут беше прегърнала главата му. Сякаш бе оценявал живота си с всеки тежък дъх и установил, че е бил безсмислен, защото отвори очи, погледна я и прошепна:

— Ти обаче си заслужаваше…

Едва не го изгубиха в Бешар. Един умел френски хирург спаси живота му, но не и гръбнака. Асошиейтед прес съобщи, че някакъв американски турист бил ранен от алжирски фундаменталисти и в резултат на това парализиран. Което горе-долу отговаряше на истината.

Рут заговори, притиснала лице към гърдите на Артър.

— Но за него това ще има значение — каза тя. После отстъпи и изтри бузите си с опакото на двете си ръце. Прибра кичур коса зад ухото си и опита да се усмихне. Артър пъхна ръце в джобовете на якето си и придаде спокойно изражение на лицето си, което обаче не скри тревогата в очите му.

— Значи се връщаш в Гнилата ябълка?

— Трябва да си довърша следването — каза Рут. — А и Майкъл ще има нужда от мен. Поне известно време.

Розели се извърна към Бени Баум.

— Хубаво е, че не я насилваш да остане тук, Баум. — После видя, че Бени се намръщи, и предупреди: — Нали знаеш какво става, когато опитваш да се налагаш на децата?

Бени сви рамене.

— Тръгват в обратна посока.

Розели кимна.

— Това е закон на физиката за родители. — Той протегна ръка, Бени хвана дланта му и я стисна продължително. Пръстите му казаха всичко неизречено.

— Артър? — Баум се опитваше да прикрие чувствата си. — Чул ли си нещо за пилотите на фолкъна?

— От Червения полумесец са ги намерили сред дюните до Игли. Едва са оживели. Пилотът носел помощника си на рамо. Тоест по-възрастният е носел по-младия.

Бени се ухили.

— Че не е ли винаги така?

— Глупости — възрази Екщайн и леко блъсна Баум по рамото.

— Сега си ранен — посочи Бени скорошните шевове върху челото на Ейтан. — Но така или иначе аз те събарям върху тепиха.

— Като деца сте — намръщи се Рут. Двамата с Ейтан се спогледаха развеселени.

Един голям, син форд с дипломатически номер влизаше през портите в южния край на площада. Артър го видя и въздъхна, докато стискаше ръката на Екщайн.

— Довиждане — каза той.

— Не за дълго — отвърна Бени. Напоследък срещите им се случваха при доста неприятни обстоятелства.

— Довиждане, приятели — каза Артър.

Рут го хвана под ръка и тръгна с него към колата.

Екщайн вдигна ръка и замислено докосна косата си.

— Кога ще си отрежеш тази тъпа конска опашка? — заяде го Бени.

— Когато Антъни Хартстоун излезе от храстите.

— С бързината, с която работиш, дотогава косата ще ти порасне до кръста.

Но Екщайн не го чу. Той се вглеждаше покрай колата на Розели, където една млада жена с гарвановочерна коса бързо пресичаше площада, хванала малко дете за ръка. Момченцето внезапно подскочи, откъсна се от ръката на майка си и хукна, развяло русите си коси. Веселият му вик достигна до тях.

— Татко, татко!

И Екщайн затича към него, развял полите на коженото си яке. Двамата се срещнаха и Ейтан завъртя около себе си детето. Малките крачета летяха във въздуха, а той целуваше засмяното личице.

Около главата на Бени заплува облак дим и той се извърна към високата фигура на Ицик Бен-Цион. Генералът отново беше в униформа, със закопчано, подплатено с кожа военно яке, лъснати обувки и отличителни знаци. Беше дошъл от закуска с поздравления в резиденцията на министър-председателя и, изглежда, топлината на похвалите беше възвърнала младежката му стойка. Но не беше пристигнал току-що. Изчака малко в сенките, докато групата се пръсне, защото се почувства неудобно пред явното им приятелство.

— Защо ме повика, Баум?

Бени беше изпратил съобщение на пейджъра на Ицик с думите:

Ела да се срещнем при Стената. Б. Б.

Както за ветераните от Виетнам в САЩ, подобна среща можеше да означава едно-единствено място в Йерусалим.

— Исках да те запозная с Артър Розели — каза Бени. — Ако не беше той, ти сега можеше да си храна на акулите.

Ицик проследи погледа на Баум към отдалечаващата се кола. Той беше човек със странни двойни стандарти. Обичаше да се къпе в слава, докато се прави, че я презира. И никога не благодареше на хората за това, че са изпълнили дълга си.

— Ще поискам разрешение от посолството в Щатите да направя прием в негова чест.

Бени отвори уста да възрази, но после само промърмори:

— Хубава идея.

— Между другото всичко се потвърди — каза Ицик, като продължаваше да се взира през цигарения дим. — Размяната е била клопка, поставена от иранците. Отвличане на вниманието, докато придобият ядрена бойна глава. — Той хвърли цигарата и я стъпка.

Бени сведе поглед. Бяха разговаряли по това ново разкритие, докато плуваха към Хайфа на борда на ракетоносеца. Мароканците, разбира се, мълчаливо бяха благословили идеята размяната да стане в техни териториални води пред нос Рас-Тарф. И също така бяха разрешили на морските командоси да слязат и да приберат Баум, Екщайн и пилота им в замяна на катастрофиралата, но възстановима дакота. Още докато бяха в морето, съобщенията от Йерусалим започнаха да пристигат до Бен-Цион, но Бени не обърна внимание на неприятните новини. Досега… Той затвори очи.

— Моля се да е бил един от „Черните камъни“ — прошепна той.

Ицик си замълча за ефект.

— Да. За наш късмет — отвърна накрая той и раменете на Бени се отпуснаха успокоено.

„Черен камък“ беше строго секретна операция на Мосад, но като шеф на СпецОп на АМАН Ицик знаеше за нея и даже веднъж беше изпратил Баум на координационна среща между службите. Поради разпадането на съветските републики израелците се опасяваха, че в бъркотията може да се „изгубят“ известен брой ядрени бойни глави. Затова изпратиха обратно в родината му един казахски евреин, бивш офицер, емигрирал в Израел. Задачата му беше да потърси и открие недобре опазвани ракети. Където и когато успееше, той трябваше да вкара миниатюрен микрочип в направляващите електронни вериги на бойните глави. Чиповете бяха „спящи“ и щяха да си останат такива, докато не бъдат активирани чрез лазер от американски сателити. Тогава те щяха да отразят слаб насочващ сигнал.

— В края на краищата те така или иначе все щяха да сложат ръка върху някоя — каза Ицик. — Но поне тази е откриваема, ако някога решим да повторим Озирак. — Ставаше дума за израелското нападение на ядрения реактор на Ирак, което навремето беше осъдено от света, но след това благославяно от НАТО, когато задуха вятърът на „Пустинна буря“.

Бени не отговори. Това вече нямаше да е негов проблем.

— Трябва да се върна в службата — каза Ицик, но посочи към Ейтан, Симона и синът им. — Полетът му за Африка е утре рано сутринта. И най-добре е да го хване.

— Аз не съм му бавачка, Ицик — разсърди се Бени.

— Не си. — Генералът мрачно погледна към него. — Ти си неговият Свенгали.

Той тръгна към северозападния ъгъл, където други широки каменни стълби водеха към арабския квартал, после през лабиринт от извити стени към Дамаската порта, а оттам беше съвсем близо пеша до службата. Бени направи знак на своето семейство с молба да имат още малко търпение. Йош и Амос, великолепни в униформите си на пилот и парашутист, бяха прегърнали Рут помежду си, а Мая се смееше и се опитваше да ги раздели. Семейство Баум не се приближиха до Бени и Ицик. Те не обичаха особено шефа на Бени.

Баум настигна генерала, което никак не беше лесно при широките крачки на началника му.

— Сигурен ли си, че искаш да се присъединиш към Екщайн? — мрачно попита Ицик, докато стъпките му отекваха по камъните.

— Да.

— Африка не е Лазурният бряг.

— Той има нужда от мен там.

— Не трябваше да те пускам — въздъхна Ицик. — Вие двамата сте опасни, когато сте заедно.

— И когато сме отделно — усмихна се Бени.

При подножието на стълбите двама преминаващи войници козируваха подигравателно на генерала. Той не им обърна внимание и започна да се качва нагоре.

— Ще трябва да подпишеш дългия формуляр — предупреди той. — За отлагане на пенсията.

— Ще го подпиша.

— И ще трябва да приключиш досиетата на „Лунен лъч“ и „Танго“.

— Готово.

Ицик започна да се изкачва по-бързо. Вземаше по две стъпала. Бени забави ход и спря, загледан в гърба на високия мъж.

— Ами какво ще стане с празненството по случай пенсионирането ти? — извика генералът, макар че не се обърна, нито изчака отговор. Мина през вратата покрай възрастния пазач и охраната в измачкани униформи и изчезна из уличките на Стария град.

Бени бръкна в джобовете на коженото си сако и бавно се обърна. Остана на място за миг, загледан в облечените в черно хасиди, които се кланяха в подножието на високата стена. Вдигна очи към покривите на северния квартал, където израелските знамена се вееха, а зад парапетите се разхождаха войници с пушки. Обърна поглед към южната каменна рампа, която води към Храма на Хълма и където редица покрити с кафии мъже се изкачваха към джамията „Ал Акса“.

Той може да остарява, но Близкият изток — не. Остава си все същият. Сигурно има известен прогрес, две стъпки напред, една назад. Тук и там се развява по някой самотен флаг на примирие, понякога се случва хората бързо и хладно да си стиснат ръцете, даже да разменят с нежелание целувка. Да, като в упорито семейство, всъщност нещата си остават непроменени.

Той започна да слиза по стълбите, вдъхна уханието на йерусалимските борове, усмихна се леко и прошепна:

— Да, ще трябва да се изчака…