Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (5)

2.
Ню Йорк

Мартина Урсула Клумп вечеряше сама в най-отдалечения ъгъл на помещението.

Предпазливостта винаги я насочваше към последните купета във влаковете, тъмните и тесни места в опашката на самолетите. Предпочиташе върховете на ъглите, откъдето можеше да се види всеки, който се приближава отнякъде, и да фокусира добре приятел или враг.

Сега седеше с гръб към стената и обикновено така се чувстваше най-удобно. Но тази вечер в позицията й сякаш имаше двойна предпазливост.

Тя вдигна чашата с червено вино към устните си, а когато наклони глава, леките краища на русата й коса литнаха встрани от скулата й към парата от чашата. Но металносивите й очи не се взираха в белите стени, полираните дъбови маси или лъснатите стъклени чаши с идеално сгънати салфетки.

Погледът й беше насочен към купчината вестници, натрупани в края на масата. Заглавната страница на „Ню Йорк Пост“ показваше мъж на средна възраст, подкрепящ покрусената си от скръб съпруга пред гроба на дъщеря им. Заглавието от десетсантиметрови букви крещеше:

ЕВРЕИ СРЕЩУ ЕВРЕИ??

Глупаци. Мартина мълчаливо наруга издателите за неверните предположения, макар противно на всякаква логика да й се искаше да са прави. Подобно прибързано заключение за мистерията на тази експлозия със сигурност би облекчило неудобствата й, но тя не хранеше подобни илюзии. Следователите много бързо щяха да зърнат вълка, скрит под дългото палто на нападателя. Техниката на саботьора твърде много напомняше на собствения й подпис и тъй като тя нямаше нищо общо с него, яростта й от евентуалното свързване се увеличаваше.

До този момент всички части от плана й се бяха нагласили идеално по местата си. Сега обаче над всичко надвисваше заплаха. Положението стана опасно. Имаше чувството, че е седнала на люлеещ се стол върху носа на бързоходен скутер.

Тя остави чашата. Вдигна очи към стенните аплици, които осветяваха картините на яздещи гаучоси, изгледи от Буенос Айрес и кожата от планинска дива котка, висяща до навитите въжета и красиво подредените едри камъни. Вероятно посещението в аржентинския ресторант беше завръщане към спомените, но Мартина им се беше отдала, без да изпитва какъвто и да било срам. Това беше един от малкото ресторанти от този тип в Ню Йорк, скрит сред многобройните бразилски кътчета в западната част на Четиридесет и шеста улица. Тя не го посещаваше често, но когато имаше нужда да обмисли нещо в спокойна обстановка, сядаше тук и изчакваше, докато тълпите отминат и останат само неколцината самотни аржентинци.

Музиката винаги беше една и съща — пиано, акордеон и топлият тенор на Карлос Гардел, трептящ в леките ритми на тангата от отдавна минали години. Всички сервитьори бяха емигранти, тъжни, мълчаливи мъже в черни панталони и сака, с колосани бели ризи и щръкнали папийонки. Този, който сервираше на Мартина, се кланяше, наричаше я „сеньорита“ и не фамилиарничеше.

Тя усети погледа на сервитьора, застанал надалеч до масивния дъбов бар. Знаеше, че държанието и лицето й не предразполагат към никакви опити за сприятеляване. Наметнато върху облегалката на стола й, черното кожено яке очертаваше горната част на тялото й, чиито атлетични извивки бяха омекотени от гънките на бялата блуза с висока яка. Краката й, дълги, но мускулести като на тенисистка, бяха кръстосани и скрити до глезените под дългата черна, вълнена пола. Носеше високи ботуши с връзки и равна подметка като на обувки за крос.

Мартина никога не слагаше високи токове, ако това не беше абсолютно наложително.

Лакираните нокти, дантеленото бельо и пръстените, също както грима, заемаха твърде ниско място сред приоритетите й. Високите й скули на европейка от севера, дългите вежди, по-тъмни от косата, и леката трапчинка на брадата, нямаха нужда от допълнително подчертаване. Макар слънцето на Близкия изток да беше добавило няколко фини бръчки в крайчеца на очите й, кожата й бе гладка и младежка. Ако паспортът й беше истински, той би показвал шест години повече от тези, на които изглеждаше — около тридесетте. Носът отиваше на лицето й, макар върхът му да беше малко остър, а устните — по-широки и леко извити надолу в краищата.

Тя не внушаваше симпатия, но в репертоара й фигурираше и усмивка — ярка и блестяща, която можеше да изобрази когато си поиска. Само че тази усмивка оставаше скрита зад устните, също както нюйоркчанките криеха скъпите си колиета под блузите, за да не предизвикват вниманието на крадците.

Мартина не носеше бижута с изключение на сребърния „Ролекс“, макар че това не се дължеше на страх от манхатънските крадци, защото тя можеше да се предпази с такава лекота от тях, че би ги оставила зяпнали от изненада. Нейното тяло беше инструмент на професията, който тя държеше винаги готов чрез тичането, което предпочиташе поради това, че не я свързва с гимнастически салони или необходимост от специално оборудване. Но бягането беше последният инструмент, който Мартина би използвала при нападение, тъй като освен пистолета „Валтер П–38“, който тежеше в чантата й, тя беше обучена на бойна техника, с която не само да обезкуражи, а и да осакати всеки нападател.

Тя беше жена, за която свободата означаваше да продължава да живее така, както винаги досега. С изключение на няколкото месеца в затвора „Брухсал“ в Западна Германия, които не смяташе никога да повтаря. Независимият й външен вид и фигура не се бяха променили много от младежките години, макар да се беше научила, че мъжете лесно се заблуждават от модно облекло или сексуални намеци. Макар лицето й да не бе претърпяло никаква хирургическа намеса, никой, видял снимката й с късо подстригана коса в германската криминална полиция на Висбаден, не би могъл да го свърже със сегашната й физиономия.

Тя беше купила също „Таймс“ и „Дейли Нюз“, но ако името й изобщо беше споменато, това най-вероятно биха сторили в „Пост“. Въпреки свидетелите израелският кореспондент на вестника Ури Дан не се съгласяваше с идеята, че нападателят наистина е бил хасид. Той изброяваше хора от Хизбула, Хамас и Фронта за освобождение на Палестина на Ахмед Джабрил, които биха имали мотив да го сторят. А на редакционните страници Евънс и Новак хвърляха цяла мрежа от предположения за ционистка конспирация, смехотворна теория, че израелците можели сами да взривят собственото си консулство. Две редици снимки показваха вдигнатите юмруци на бойците от „Амал“ в Сидон и изпъкналите очи на Арафат, който напълно отрича всякакво участие в клането. Но никъде в тези страници или пък в другите вестници не се беше появило името на Мартина.

Обаче липсата на публично обвинение не я успокояваше. Тя елиминира цялата журналистическа дрънканица, обмисли фактите и непубликуваните подробности. Познаваше добре начина на мислене на израелските професионалисти, които някога бяха пуснали снимката й по цялата световна преса след подобна експлозия в Буенос Айрес. Но тъй като тя беше приготвила онзи взрив, тогава нямаше нищо против хрътките да подушат кървавите й следи. Сега самата липса на името й изглеждаше заплашителна. И си представяше пръстите, които прелистват досието й в Йерусалим.

Самотен самоубиец, хитро скрил устройство с удобно оформен С–4 или семтекс и маскиран взривател, приближил се достатъчно до охраняван обект. Когато бъдеше осъзнат напълно начинът на действие, тя беше сигурна, че името й ще фигурира сред първите в списъка на заподозрените.

Разбира се, че би могла да го направи.

Но не беше тя.

Сервитьорът се приближи със сребърен поднос, върху който носеше салати и „емпанада Архентина“ — вдигащо пара блюдо от увито в тесто месо, оформено като полумесец. Той постави таблата пред Мартина и се изправи.

— Как е, госпожице? — попита я той малко по-фамилиарно на испански с усмивка.

— Добре, благодаря — също на испански му отвърна тя и макар устните й да изобразиха нещо като усмивка, очите й го изгледаха така, че той се изчерви и веднага се отдалечи към бара.

Погледът й също беше полезно оръжие. Хора със слаб характер веднага се притесняваха от него, а ниският глас, излизащ от гърлото й, също ги правеше неспокойни. За аржентинците нейният испански я определяше като сънародница, докато германците със същата увереност я приемаха за една от тях. Английският й звучеше леко еротично поради дългите години, прекарани в Париж, и затова американците често я мислеха за французойка, белгийка или скандинавка. Камуфлажът беше полезен.

Мартина наблюдаваше сервитьора, който посрещна семейство новопристигнали посетители, и й се прииска той да беше малко по-привлекателен. Работата й я обграждаше само с мъже, които обаче не можеше да докосне.

Когато премести стола си до масата и нагласи салфетката върху скута си, тя напипа с длан малкия белег върху корема под полата си. Беше го получила при бягството си от „Брухсал“. Оттогава насам на твърде малко мъже е било разрешено да видят този белег. Но онези, с които беше спала след тревожните дни на бягството си от Германия, бяха възхитени от твърдото, розово образувание.

Покойният й съпруг винаги галеше белега. Знаеше какво е да те ранят, тъй като и той си имаше достатъчно белези.

Тя изхвърли мислите за неосъществени еротични преживявания от ума си и се зае с храната. Но освен аромата на пушеното месо нещо друго изпълни ноздрите й и тя вдигна поглед. На съседната маса една жена палеше цигарата си с кибрит. Лекият дъх на фосфор и сяра отново я върна за кратко към спомените с мириса и звуците от преобръщаща се кола…

Усети пръстите си да треперят върху смъртоносния пластилин и далечните експлозии отекнаха в ушите й. Мазният дим от горяща мотоциклетна гума проникна под вълнената маска, а потта щипеше кожата й под якето. Пистолетът подскачаше в ръката й от скоростта на насрещния вятър. Мускулите й бяха изпънати, повдигаше й се от ръмженето на кучетата и трясъка на порти и ключалки. А после вятърът я охлаждаше, когато бягаше и падна след ужасното пробождане в корема. Агонията я обхвана отново. Чувстваше студеното желязо на носилката, друсането на колата по черните пътища, благословеното убождане с иглата и спусналата се тъмнина. А накрая белотата на левантинското слънце, тръпката на зарастването, тихото пукане на далечни изстрели. И мириса на сяра от оръжията…

За част от секундата очите й се спряха върху вестника. Но в този миг зърна блясъка на друга публикация. Бяха изминали повече от десет години от онази статия в „Щерн“, но тя помнеше всяка дума и снимка. Нейната и тези на Фредерике Крабе, Барбара Майер и Инге Виет, всички блеснали под заглавието „Дамите от П–38“, като че ли любимите им пистолети бяха име на друга планета. И написаното за таланта й с разрушителни взривни устройства. Бяха я нарекли с терористичния й прякор „госпожа Сифор“. Госпожа С–4. Съпругата на пластичните експлозиви.

Да. Тя би могла да го стори.

Но не беше тя.

И за пръв път не можеше да разбере мотива, както и възможностите на този нов съперник. Тя знаеше тайната за размяната на пленници на Хизбула с израелците и беше сигурна, че фундаменталистите биха държали под контрол своите радикали. Лагерът на Арафат и без това развява бяло знаме, така че едва ли биха се изцапали с еврейска кръв. Повечето от противниците на ООП имаха добри намерения, но пък не бяха достатъчно добре оборудвани, за да направят подобно нещо. Та те не биха могли да се справят дори с отвличането на група сенилни туристи.

Мартина беше наета да провали предстоящата размяна. Смяташе, че онези, които са я наели, имат тактически знания и поради това не виждаше смисъл те да са направили нещо, с което да затруднят толкова много изпълнението на възложената й задача. Но в тази експлозия беше наподобена точно нейната техника и тази имитация по-скоро я разяряваше, вместо да я радва. Някой не само беше откраднал нейната гръмотевица, но това можеше да накара врага да се изтегли на непробиваеми позиции.

Салатите бяха изгубили привлекателността си. Стомахът на Мартина се сви и тя остави вилицата върху чинията. Облегна се и издуха въздух през устните си. След това изпи виното от чашата на една дълга глътка.

— Няма значение — прошепна не съвсем убедено тя. — Рибата все пак ще влезе в мрежата.

Откъм нишата до тоалетната и телефоните на ресторанта влезе един мъж. Той се огледа, изглежда се стресна от собствения си образ в огледалото върху стената зад гърба на Мартина, а после тръгна към масата й.

Муса Хауатмех явно не се чувстваше удобно в новия си, леко раиран тъмносин костюм, бяла риза и сива копринена вратовръзка, но Мартина беше настояла да се научи да избягва джинсите и кожените якета в такива по-официални случаи. Той разкопча сакото си и седна вдясно от нея, докато тя оглеждаше новата му прическа и добре избръснатите бузи, тъмните очи и младежко лице. Беше доволна, защото той приличаше на богат братовчед на някой саудитски принц или може би на млад бизнесмен от Рио де Жанейро. Че защо не и от Тел Авив?

Той се настани сковано на стола, постави ръце върху масата и сплете пръсти. После погледна към Мартина и се намръщи като момче, чиято майка го принуждава да ходи с къси панталони на училище.

Мартина се засмя и вдигна пръст, което докара на бегом сервитьора.

— Моля, господине? — този път сервитьорът остана на метър от масата, като да избегне погледа й. Гледаше само към Муса.

— Той ще пие една „Ескудо“ — каза Мартина, а когато Муса започна да вдига длан, за да откаже, тя го хвана здраво за китката. — Да — настоя тя. — И освен това му донеси бифтек. Алангле.

— Много добре — прие поръчката сервитьорът и се отдалечи.

Муса вдигна очи към тавана. Като че се молеше за опрощение.

— „Ескудо“ е хубава бира — заговори Мартина на немски, който Муса беше научил под нейно ръководство. — Освен това трябва да се научиш да я пиеш, както и всичко друго, което ти предлагат в компания. — Тя замълча, защото й се стори, че той не я слуша. — Слушай ме внимателно!

Той се подчини и се обърна към нея. Тя отново заговори с мек, поучителен тон.

— В Америка човек, който отказва да пие, може да бъде само две неща — продължи тя. — Бивш алкохолик или мюсюлманин. В интерес на мисията е време да се откажеш от правилата на Шериата. — Тя отново докосна ръката на Муса, но този път по-нежно. — Това е нещо, което враговете ви разбират добре. Как иначе евреите биха могли да водят бой по време на шабат? — Твърдият й поглед се заби в меките очи на Муса, докато сервитьорът поставяше висока чаша с кехлибарено питие върху масата. — Най-малкото вие трябва да отвърнете на тяхната вяра с вяра, на тяхната воля с воля.

Муса вдигна чашата и с гнуслива физиономия отпи глътка от скверното питие. Мартина се усмихна и избърса с пръст пяната от горната му устна.

„Толкова много работа — помисли си тя. — Толкова много бариери, които трябва да се преминат.“ Чудеше се дали хората й някога ще се издигнат на необходимото ниво, ще отхвърлят предразсъдъците на културата и религията си, за да служат на по-високите цели на Корана, който тя също уважаваше, но виждаше като основа, върху която да се издигне към по-висши неща.

В Ливан тя беше приела тези чувства и започна да ги променя. Учеше ги на чужди езици и култури, на електроника и импровизации. Беше ги научила не само да карат виртуозно коли, камиони и мотоциклети, но и да бъдат механици, да извършват поправки и подобрения. Научи ги на жизненоважната тактика на подвижността. Биеше ги заради ръждата по дулата на оръжията и ако не беше просто жена в един свят на мюсюлмани, би ги целувала, когато автоматите им АК–47 са добре смазани и улучват целта.

Именно Мартина беше видяла липсата на перспектива у господарите им, слабостта в йерархията на Хизбула, която връзваше ръцете на нейните бойци. Затова тя ги отдели, сформира непробиваема група от партизани, чиито идеали никога не биха могли да бъдат подценени. Те гледаха на наставницата си като на кралица, докато тя се считаше по-скоро като майка на тази група, която се нарече „Яд Аллах“. „Ръката на Бога“.

Тя знаеше, че вероятно точно в този момент това име се шепне из оперативните кабинети на всички западни разузнавателни служби. Но ако хората й искат да оживеят и да се радват на преимуществата, които им дава това име, те трябва да се научат, че на Аллах понякога се служи по-добре, като не спазваш законите му.

Бяха се научили да лъжат заради Него. Бяха се научили да убиват заради Него. А сега, когато се намират на територията на враговете му, дали ще може да ги научи да го игнорират?

Имаше твърде малко време.

— Ще дойде ли? — попита тя, докато Муса отпиваше нова, по-малка глътка от бирата.

— Да, тръгнал е — отговори той мрачно, като че ли са го наказали.

За миг тя се замисли дали не е сбъркала, като избра за глутницата си само мъже. Тяхното усърдие и смелост бяха несравними, но им липсваха по-фините инстинкти и решимостта на жените. Във фракция „Червена армия“ беше работила дълги години с жени и знаеше, че в опасна ситуация, когато всичко изглежда загубено, никой мъж не може да се сравни с жените по яростта и жестокостта на лъвица, попаднала в засада. Но пък, от друга страна, там, където има жени, групите не са сплотени и никоя жена не може да ръководи дълго. А тези момчета веднага се подчиняваха на волята й.

С изключение на легендарната господарка на терора Лейла Халед малко жени на този свят бяха командвали успешно групи от мюсюлмански бойци. И макар да не гонеше лично самочувствие, Мартина с известно удоволствие разреши на мъжете от групата си да й дадат кодовото име „Лейла“.

Мартина погледна към входа на ресторанта. До бара беше застанал дребен мъж. Косата му беше бяла като крило на чайка, сресана назад над чело, потъмняло от вятъра и слънцето. Беше облечен в сив вълнен костюм, бяла риза и гладка, черна вратовръзка. Отгоре носеше дълго, тъмносиньо зимно палто. Очилата със златни рамки му придаваха вид на швейцарски часовникар. Когато я видя, той вдигна малкото куфарче, поставено до краката му, и тръгна напред.

Мартина забеляза, че човекът, когото познаваше като Омар, е заменил гладкия си кафяв бастун с по-скъп. Този беше прав с полиран метален връх. Тя често се беше учудвала защо този иначе пъргав човек изобщо има нужда от помощта на бастун. Сега реши, че това е просто нещо като декоративно оръжие.

Тя беше повикала този човек, който действаше като посредник. Той нае услугите й за трета страна, като преговаря и се консултира с нея дълги месеци. Беше започнала да гледа на него по-скоро като на приятен събеседник, но имайки предвид последните експлозивни събития, сега се чудеше дали безобидното му държание не прикрива заплаха като цвете-канибал.

Когато дребният арабин й се поклони и зае стола насреща, тя видя, че дръжката от слонова кост на бастуна представлява бюст на Лудвиг ван Бетовен.

— Имате вкус към музиката — заговори тя на английски без поздрав или предисловие.

— Аз съм от това поколение — сви рамене Омар, като да се извиняваше, докато поставяше куфарчето на пода.

— Някакво питие, сеньор? — попита сервитьорът, застанал вече до рамото му.

— Твърде силно е за сърцето ми — въздържано махна с ръка старецът, а когато сервитьорът се отдалечи, добави: — И зле за душата.

Муса изръмжа и отдръпна ръката си от чашата с бира.

— Добър вечер, млади приятелю — поклони се Омар на Муса, който само кимна в отговор.

— Той не се чувства много добре — обясни Мартина.

— О, съжалявам.

— Всъщност и аз — добави тя.

— Заради времето ли? — извърна глава Омар със съчувствие, но усмивката под тънкия му мустак не угасна.

— Понякога този град може да е толкова мрачен, че на човек Хамбург му се вижда като лятна градина. — При произнасянето на думите той замени „б“ с „п“, което винаги издава хората, чийто майчин език е арабски.

— Заради политическите ветрове — обясни Мартина и кимна към „Ню Йорк Пост“. Сервитьорът донесе стековете за нея и Муса. Тя набоде месото и отряза парче с ножа. Кръвта се размаза по острието.

Омар гледаше ръцете й, а тя наблюдаваше лицето му, но откри само любопитство, без каквато и да било следа от вина или неудобство.

Мартина изобщо не знаеше кого представлява Омар, което си беше стандартна процедура при подобни сделки. Беше от палестински произход, затова тя предположи, че господарят му е близък до Абу Нидал или Абу Ибрахим, чийто главен бомбаджия Мохамед Рашид някога беше обучен в собствената й група от „Червена армия“ в Германия. Някой от тях, които не желаеха никакви израело-арабски преговори, вероятно я е предложил, а тя беше достатъчно умна, за да разбира нуждата от използването на този възрастен човек като буфер. Но би била пълна глупачка, ако позволи положението му да я накара да се въздържи от определено проучване.

— Чудя се кой ли би могъл да е толкова луд, че да извърши подобно ужасно престъпление — заговори тя учтиво.

— Срамно е — поде разговора Омар.

— Особено като се очаква скоро да бъде постигнат мир.

— Може би съвсем скоро.

Мартина сдъвка хапка от месото, докато Муса наблюдаваше по-старшите от него с мълчание на ученик. Самият той бързо беше изгубил интерес към храната.

— Тези тайни преговори и без това са достатъчно крехки — продължи Мартина, намеквайки за размяната на пленници.

— Като картонена къща — съгласи се Омар.

— Тогава кой би извършил тъкмо сега това странно деяние? То толкова напомня на мое изпълнение. Вие какво бихте предположили?

Възрастният мъж се размърда на стола си в отговор на неприятния въпрос. Той поглади мустака си, облиза устни и вдигна очи към тавана.

— Може би нашият недоволен цар на Вавилон? — предположи той, намеквайки за Саддам Хюсеин.

— Той е твърде зает да си ближе раните, за да рискува с подобно отмъщение за последния ракетен фойерверк, който му спретнаха.

Омар кимна и вдигна очи към лицето на Мартина, където беше посрещнат от обвинителен поглед.

— Уверявам те, дъще — заговори той, а Мартина се смръзна при подобно бащинско обръщение. — По този въпрос и аз не знам повече от теб. Но тъй като ние знаем за тайните преговори, които скоро ще започнат, твърде вероятно е за тях да знае и друг. Не е ли така?

Тя не отговори. С изключение на челюстните й мускули остана съвсем неподвижна.

— Тази постъпка — продължи Омар, като почука с пръст по вестника — изглежда доста отчаяна. Сигурно е опит от страна на някого, който не е съгласен с предстоящите преговори и се опитва да изхвърли от релсите влака заедно с всичките му пътници.

— И смятате, че той може да успее? — прошепна Мартина. Забеляза, че тялото на Муса се изпъна. Той също беше разбрал намека. — Да не би да казвате, че скоро може да се наредя на опашката пред бюрото за безработни?

Омар се засмя. Не можа да се сдържи, като си представи Мартина, облечена модерно да попълва графата „умения“ с думите: „терористка, препоръките се представят при поискване“. Очите му се насълзиха и той извади кърпа да ги избърше.

Смехът му обаче не можа да подобри настроението на Мартина, защото, ако размяната на пленници се провалеше заради нападението на консулството, това щеше да означава, че собственият й договор ще бъде анулиран. И тогава „Ръката на Бога“ ще трябва да проси пред задния вход на някоя джамия в град Джърси. Така че каквото и да отговореше сега Омар, тя трябваше да разбере по лицето, по тялото му дали не я лъже.

Той се наведе над масата, прилепи пръсти като за молитва и заговори, като гледаше Мартина в очите, сякаш е мил, възрастен професор, който споделя мъдростта си със съмняваща се студентка.

— Политиката има много нива, скъпа, а политиците имат гласове за пред хората. Зад тези гласове те крият души, в които живее тяхната истина. Гласовете, доколкото чувам, дори и в този момент крещят обвинения един срещу друг в ООН. Но душите им продължават пътя си, без да се отклоняват. От теб също се очаква да продължиш, въпреки страховете, които може би изпитваш в момента.

Муса се облегна на стола си. Внезапно му се допика, отчасти заради бирата, но по-скоро защото и преди беше ставал свидетел на яростта на Мартина, а предизвикателството към смелостта й от страна на този старец можеше да възпламени непредвидима реакция. Ръката й се протегна и го задържа на мястото му.

— Уверявам те, Омар, че аз не съм притеснена годеница — каза тя. — Но пък е добре известно, че мъжете често се паникьосват преди сватбата. Може би собственият им страх, че няма да могат да бъдат верни, ги кара да мамят, да предприемат опасни стъпки, а понякога да се отказват преди самата церемония.

— Е, този младоженец ще ти бъде верен — настойчиво я увери Омар, най-накрая показал известно нетърпение.

— Тогава кой ме оскърбява с имитация? Нямам нищо против лова, Омар, но искам да ми кажат, когато пуснат гончетата.

— Не знам — изсъска той. — Но ти предлагам просто да не обръщаш внимание.

Възмущението на Омар изглеждаше неподправено. Затова накрая Мартина кимна и приключи въпроса. Тя махна на сервитьора и направи знак, като да приближава чаша към устните си. След това оформи нещо като „к“ с пръсти и показа „три“.

Никой не проговори, докато човекът прибираше чиниите и сервира трите кафета „капучино“.

— Наздраве — вдигна Мартина чашата си и отпи, докато двамата мъже отговаряха на тоста й. Усмивката й успокои напрежението, но тя продължи със сватбената аналогия.

— Та както бяхме говорили, цялата тази работа е скъпичка. Ще трябва да внеса депозити. Само цветята в днешно време струват цяло богатство.

„С половин милион долара ще си купиш доста цветя“ — помисли Омар с известен цинизъм, като докосна с крак куфарчето си.

— Парите са тук — каза той. — Но както се бяхме договорили, банката ще иска кратки подробности по разходите за празненството.

Мартина посегна към чантата си, а Муса наведе очи към ръцете й. Познаваше я от десет години, но все още не можеше да предвиди действията й. Тя може да е решила нещо и да го изненада, както често се случваше.

Но Мартина извади сгънат лист хартия и го подаде на Омар. Той внимателно го разгърна, вгледа се за миг, после свали очилата си и ги задържа пред хартията като лупа.

Малката страничка беше изписана с напечатани на английски думи. Списъкът беше дълъг, подробен и точен, както можеше да се очаква от германски „консултант“. Той не реагира на оборудването: карабини М–16 с еди-какви си възможности, униформи за определени чинове, части за електронни уреди, каквито никога не би могъл да си представи. Имаше вписани четири коли, наем за самолет умножен по часове. Забеляза, че са вписани наеми за апартаменти в Хелзинки и цени за френски паспорти, купени на черния пазар.

Но всичко това беше засенчено от единственото описателно изречение в края на списъка. Той примижа силно и приближи листа към лицето си, а когато вдигна поглед, очите му бяха широко разтворени и подчертаваха мълчанието му.

— Ясно ли е всичко? — попита Мартина.

Омар кимна рязко.

— Ще го запомниш ли?

— Мисля, че няма да забравя — прошепна той.

Мартина отново посегна към чантата си.

„Не издържам повече — помисли Муса. — Ще се напикая.“

Мартина извади цигари „Кент“ и запали една със златна електронна запалка.

— Твърде нездравословен навик, скъпа — предупреди я Омар, имайки предвид опасности, доста по-сериозни от пушенето.

— Опитвам да се откажа. — Тя придърпа към себе си стъкления пепелник. После прибра листа от ръката на Омар, смачка го и го запали в пепелника. Хартията пламна веднага и изгоря за миг, като остави само тънък слой пепел. Пламъкът вероятно опари пръстите й, но тя не трепна.

— Май не биваше да съм толкова сигурен — погледна Омар към пепелника като към катастрофирала луксозна кола. — Може и да не си спомня всички подробности по цените.

— Няма значение — смачка фаса си върху пепелта Мартина. — Те и без това варират на борсата. И освен това, както сме се разбрали, каквото остане, е за мен. Както вече ти казах, имам лични въпроси, за които да се погрижа, в случай че с булката се случи нещо лошо. Има и такава вероятност, нали?

— За съжаление. — Омар сякаш беше изгубил интерес към компанията на Мартина. Той наметна палтото си и посочи куфарчето, което остана на пода. — Това сигурно ще ти бъде достатъчно. И моля те, когато тази фаза от проекта приключи, свържи се с мен отново.

— Няма да е необходимо. Ще прочетеш за това във вестниците.

Омар я изгледа.

— Бог да е с теб — пожела й той.

— Ако пожелае — усмихна се Мартина.

Възрастният мъж се подпря мълчаливо на бастуна си и бързо си тръгна от ресторанта.

Муса взе куфарчето и го постави до Мартина. Тя в миг си спомни за опита на Фон Щауфенберг да убие Адолф Хитлер и бързо надникна в него, за да се увери, че съдържа само пачки с банкноти.

— Бягай — обърна се към Муса. Беше забелязала притеснението му и най-после го пусна да стане от масата и да се насочи бързо към тоалетната.

Мартина се облегна. Отпиваше от капучиното, заслушана в тихите звуци на акордеона. Мелодията на бандонеона изрови меланхоличните мисли за личните й загуби…

За пореден път тя видя родителите си, въртящи се сред тълпата танцуващи в красиви черни костюми и червени бални рокли. Притиснати един към друг в гордата, възбудена стойка под музиката на тангото, родено в кръчмите на Ориля. Видя отново щастливите им усмивки, чу шума на собствената си бална рокля, усети спомена за чувството, че нищо не може да наруши този триъгълник на обичта, който представлява нейното семейство в онази магическа земя, наречена Буенос Айрес. Тогава нямаше и намек за опасност, макар тя да разбираше, че родителите й и техните приятели живеят в Аржентина като членове на едно вече несъществуващо общество. Като графове и графини, чието кралство е изчезнало.

Баща й се отнасяше към нея с обожание. Предлагаше й обич и сигурност, каквито даваше и на майка й. Той беше уважаван като блестящ учен. Често шепнеше на немски с хора, които идваха да потърсят съвета му, да споделят страховете си, след като времената се промениха. Някой, чието име беше Перон, вече го нямаше, но доктор Ото Клумп ги уверяваше, че техният свят ще си остане същият.

Той беше спокоен и подреден човек. Не арогантен, но упорит. Да, такъв беше. По-късно Мартина забеляза, че вече ги няма танцовите забави, а между него и Катарина започнаха „споровете“. Но и тогава той отказваше да напусне дома им на улица „Винсенте Лопес“ и да потърси анонимността на някой провинциален град като Сан Фернандо, където къщите бяха като колиби, построени върху кални, скалисти ливади.

Мартина продължаваше да пее детски песнички на немски у дома и да говори перфектен испански в училище.

Но внезапно светът се преобърна. През един майски ден на 1960 година. Ден, който щеше да се запомни, защото тогава смелостта на баща й внезапно се пропука. Започна да звъни телефонът, късните нощни посетители шепнеха. Мъжете, които някога бяха изглеждали толкова могъщи, сега стояха бледи, с изплашени лица. С един от техния кръг се беше случила трагедия и той беше отлетял за някъде, отвлечен от някаква отмъстителна сила. Мартина се криеше объркана зад вратата на стаята си. Много скоро приятелите им избягаха, родители, с които нейните родители бяха танцували, деца, които бяха яздили понита на нейните рождени дни… Тя чуваше майка си да шепне настоятелно, да споменава имена като Парагвай и Бразилия. Но баща й каза, че нямало да бяга отново.

А после работата му в лабораторията вече я нямаше и заедно с нея изчезнаха и усмивките на майка й. А накрая и увереността на баща й приключи с един пистолетен изстрел. Точно това оръжие, което лежеше спокойно в чантата й…

Тя вече не изпитваше ярост. А тъгата й много, много рядко предизвикваше сълзи. Но пак се зачуди какво би станало, в какво би се превърнала тя, ако той беше останал жив.

Осъзна, че Муса отново е седнал на стола си и я гледа с очакване.

— Говори. Хайде — предложи му тя възможността да изкаже мислите си.

— Много е опасно, Лейла — каза той.

— Нима?

— Моля те, не ми се подигравай.

Мартина изостави ироничното си изражение, кръстоса крак върху крак и скръсти ръце. Слушаше го.

— Да, така е — продължи Муса. — И ти също го знаеш. За пореден път възразявам срещу целия план. Просто всички ще бъдем убити, без каквато и да било надежда за успех. — По горната му устна имаше малки капчици пот и той бързо ги избърса с кърпа.

— Без риск няма награда — каза Мартина.

— Това са безсмислени думи — ядосано възрази той, отново почувствал, че тя го поучава. — И още нещо. Включването по какъвто и да било начин на майка ти в това нарушава всички възможни мерки за безопасност.

— Немският ти наистина се е подобрил.

— Като брат на своя брат — Муса сграбчи ръба на масата и повиши тон — аз съм длъжен да изкажа пълното си несъгласие с това.

Мартина не се впечатли от речта му. И преди бяха спорили по този въпрос, а тя знаеше много добре как да го обори.

— Като брат своя брат — тихо отвърна тя — ти си длъжен да ме подкрепиш във всяка стъпка в живота. Поне Коранът предписва така. Така че ако си истински слуга на Аллах…

Тя остави изречението недовършено, защото Муса се облегна на стола си, вдигна поглед към тавана и прошепна нещо под нос.

— Ах! — въздъхна Мартина. Но вече знаеше, че е спечелила спора. Сега вниманието й се насочи отново към входа, откъдето един младеж се приближаваше към масата им. Беше нисък, облечен в кожено яке и с торба през рамо. В едната си ръка носеше мотористки шлем. Той се усмихваше глупаво.

— Добър вечер — поздрави весело на арабски младежът и се настани на стол.

— Добър вечер — отвърна бавно на немски Мартина. — Защо ли не сложим тук една табела с надпис „Яд Аллах — отворено от 8:00 до 17:00 часа“?

Младежът се изчерви заради грешката си.

— Казах ти, Ияд, че ще се срещнем по-късно. В апартамента.

— Обаче аз реших, че ще искаш да видиш това сега — почеса се той по главата. — Бях там, навън, целия ден и преди малко ги извадих.

— Ще получиш медал — изсъска Мартина, но протегна ръка.

Ияд бръкна в платнената торба и извади два плика с цветни снимки. Скоро след като Мартина беше чула за експлозията в израелското консулство, тя изпрати хората си в центъра, за да наблюдават развитието на събитията на Второ авеню. Заповяда да се направят снимки на всички идващи и тръгващи си от мястото, защото чувстваше, че инцидентът може да попречи по някакъв начин на собствените й планове. Нямаше голямо доверие на уменията за прикриване на Ияд, но той беше добър фотограф, а струпването на репортери пред консулството щеше да му послужи добре.

Тя се отдръпна от масата и постави снимките в скута си. После бавно разгледа запечатаните събития от деня. Снимките бяха отблизо и много ясни. Виждаха се мрачните физиономии на полицаите, плакатите на някаква група протестиращи евреи, израелският генерален консул, обграден от младежи с напрегнати и изморени лица. Виждаше се полицейският комисар на Ню Йорк, говорещ пред микрофон с голям надпис „Новини 4 канал“.

Внезапно тя спря. Гърбът й бавно се изправи, сякаш по гръбнака й пълзи нещо многокрако.

Гледа снимката дълго. Всъщност толкова дълго, че Муса и Ияд се размърдаха по столовете си, но не казаха нищо. Тя продължи да гледа снимката, после тази преди нея и следващата, но отново се върна към същата и я задържа, докато сърцето й бавно, много бавно се върна към почти нормалния си ритъм.

Не можеше да го сбърка. Дори и да беше сложил шапка. Не беше го виждала много отдавна, но лицето на майор Бенжамин Баум, може би вече полковник, не беше от тези, които би забравила скоро. Съвсем логично беше той да участва в подобно разследване, но съвпадението прониза тялото й с тръпка — нещо като антитеза на любовната. Естествено, тя винаги се беше надявала на нова среща, но при условия, поставени от самата нея. Той може да е тук заради събития, които изобщо нямат нищо общо с нея. Но по отношение на Мартина Бени Баум, или Ханс-Дитер Шмид, или както и да се нарича той сега, е много опасен човек.

— Маркер — протегна тя ръка към Ияд, докато очите й оставаха вперени в снимката. Той й подаде червен маркер и тя бавно очерта с кръг плешивата глава със замислено лице и едрите рамене. После се наведе към Муса и постави снимката в ръката му.

— Проследи го — прошепна Мартина и се взря в него с изгарящ поглед. — Не го изпускай от очите си.