Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (28)

25.
Нос Рас-Тарф

Силите се опитаха да напуснат Бени Баум над широкото плато Рекам и макар раменете му да бяха притиснати между тясната рамка на вратата към кабината на дакотата, главата му започна да клюма, пръстите му се отпуснаха и той щеше да падне назад, ако Екщайн не беше посегнал да го хване за колана на панталона. Той се събуди. Не се изненада, че тялото му най-после е намерило свой начин да се успокои, защото детето му е извън смъртната опасност. Имаше желание да му се подчини, но както беше казал Ицик Бен-Цион, той приличаше на вечния експериментатор на Мери Шели, а смъртоносното същество, което сам е създал, все още вилнееше на свобода.

Той примижа с изморени очи към тъмните пространства със скали и групи дървета, които сякаш се нахвърляха към носа на самолета, а после изчезваха в тъмнината. Чудеше се как пилотът успява да лети умело толкова ниско, след подобна ужасна нощ. Но беше благодарен на усилията му, които нямаха нищо общо с показната аеробатика на стар въздушен вълк. Бени беше казал на пилота, че участват в смъртоносно въздушно преследване, а финалът е нос Рас-Тарф. И понеже ефективността на двигателите на дакотата е по-висока в по-плътен въздух, изглеждаше, че пилотът я управлява току над върховете на дърветата.

Тъй като нямаха кафе, Бени запали цигара, за да се ободри. Тя трепереше между пръстите му, защото всички мускули на тялото му продължаваха да са под напрежение. Екщайн го погледна със завист и накрая се предаде. Протегна ръка. Бени можеше да му откаже, но подаде фаса. Това си беше личен избор. Като самоубийството.

Приближаващият се бряг на Североизточно Мароко вече започна да блести в бледорозово под бързо избледняващото небе, а Бени едва се въздържаше да не гледа часовника си. Но циферблатът точно над коляното на пилота привличаше погледа му. Често му се беше случвало да поглежда към ясносиньото небе по пладне и да зърне странната поява на белия лунен сърп. Точно като този тревожен феномен, сега утринното слънце се готвеше да блесне над „Лунен лъч“.

„Може и да успеем“ — помисли той, макар че мисълта да пристигнат и да попаднат на димящи останки от морска катастрофа го караха да викне: „Давай!“ Чувстваше се като младеж, притиснат зад бавно движещата се кола на някой старец. Все пак имаха късмет, че никой не попречи на полета им. Бяха чули само тревогата в алжирската военновъздушна база в Бени-Абес тъкмо когато пресичаха границата обратно към Мароко. След това кулите в Будниб, Таза и в момента в Ел Алеб им поискаха сведения. Екщайн им отговаряше спокойно на френски, използвайки позивните на Нимроди като Ахмед Табри и ги пренасочваше към командира на базата в „Менара“. Никой не им заповяда да кацнат, макар че това едва ли успокои Бени, който се тревожеше дали Нимроди ще успее да преведе в безопасност през вълчите зъби останалите с него хора. Образът на ранения О’Донован и дъщеря му, свидетелка на неговата болка, го караше да скърца със зъби. Съвестта го гризеше жестоко заради предишната му ревност към любовта помежду им.

Погледна към Екщайн, който сякаш мислено зовеше Средиземно море да се покаже на хоризонта. Партньорът му беше мръсен, пръстите му изгорени от парафина, лицето още изцапано с кафява вакса, а русата му коса пълна с прах като на танков командир в пустинята. Приведен напред в старото кожено кресло на дакотата и поставил големия шлемофон, той приличаше на наемник, пренасящ наркотици за престъпен картел. Баум беше благодарен, че няма огледало, в което да зърне собствената си физиономия.

— Мислиш ли, че са се измъкнали, Ейтан? — надвика Бени шума на двигателите.

— Не — отвърна Ейтан, без да извръща глава. — Още не. Ще се учудя, ако алжирците им позволят просто ей така да излетят и да им изчезнат.

— Благодаря ти за искреността — изръмжа Бени.

— Бени, дори и да са ги арестували, мислиш ли, че алжирците ще им направят нещо, след като Розели вдигне шум по целия свят?

— Не.

— Тогава млъкни и дай да се заемем с Мартина.

Бени изпъшка и разтри лицето си. Ръката му, изцапана от кръвта на Шнелер, се покри и с кафява вакса. Той изтри длан в пуловера си, боядисан неравномерно в черно.

Да се заеме с Мартина. Да. Сега това беше основното. Да се концентрира върху лудостта й, жестокостта на психопатка, факта, че едва не екзекутира Рут. Да потисне разкъсващите подозрения защо, след като със сигурност е можела да убие дъщеря му, съзнателно се е отказала от тази възможност. Да отхвърли фантазиите, че отвличането на Рут е било отмъщение на изоставена любовница и да постави Мартина в другата категория, с която обикновено оправдаваше жестоките действия на професията си. Сега не беше време да оценява възможността на Мартина да постъпва милосърдно. Тя беше застреляла Майкъл О’Донован, без да трепне. Но пък не застреля Бени, макар че би трябвало да предпочете да убие първо него.

Няма значение. Защото всъщност Бени изобщо не очакваше да види отново Мартина. Да, тя беше взела хеликоптер, чийто камуфлаж като машина на ООН явно бе направен, за да възпре всеки, който би помислил да го свали. И той не се съмняваше, че „Миноу“ е на борда на хеликоптера. Но ако Мартина не е пресякла границата, след която желанието за самоунищожение надделява над разума, тя ще разбере, че предполагаемата й мишена вече е вдигната под пълна тревога. И макар и с нежелание, ще предпочете да се измъкне. Би избрала живота.

Тогава те ще пристигнат задъхани на нос Рас-Тарф, а тя изобщо няма да се появи. Внезапно осъзна, че иска тя да постъпи точно така. Заради самата нея. И се засрами от себе си.

Откакто излетяха от Алжир, нямаше и следа от хеликоптера, макар че това всъщност не доказваше нищо. Тя сигурно не се е върнала над мароканска територия, защото е по-безопасно да лети в небето на страна, изповядваща ислямски фанатизъм. Ако има намерение да изпълни мисията си, тя ще лети на север над Алжир и ще пресече в Мароко едва в последния момент, покрай брега при Сайда. Необходимостта тя да заобиколи по такъв начин беше единствената им надежда да я пресрещнат, като се има предвид първоначалната й преднина.

Внезапно Екщайн вдигна лявата си ръка и посочи напред. Бени се вгледа през прозореца, но не видя нищо, което да привлече вниманието му. Току-що бяха минали над голяма кедрова гора в подножието на планината Риф, след това прелетяха над шосето, свързващо Мелаля с Танжер, където шофьорите вероятно не са могли да повярват на очите си, виждайки този въздушен призрак да прелетява ниско над главите им. Пред тях се простираше равнина, засята с жито и царевица, а после последните сухи предпланини на източната част на Риф.

— Виждаш ли го? — възбудено го попита Ейтан.

— Кое? — Бени наведе глава. — Кое?

— Там е Дар-Кебдани — каза пилотът, като показа към селището, намиращо се в гънките на планината. — Височината е деветстотин метра, така че ще трябва да се издигнем над него. — Той леко дръпна щурвала към гърдите си.

Дакотата започна да се издига и Бени най-после разбра защо партньорът му се радва.

Върховете пропаднаха надолу. Зад тях към хоризонта се къдреше безкраен килим от мъгла. Докато го гледаше, утринното слънце разпръсна мъглата и се показа синьото лице на Средиземно море.

 

 

Мартина също видя морето, но от нейното място на дясната седалка на хеликоптера то беше много по-близо. Само на метри от нея покрай прозореца преминаваха утринните му вълни. Вляво дългата ивица на зимния плаж лежеше безлюдна, защото беше твърде рано дори и за здравите, възрастни мароканци, които всяка сутрин тичаха по хладния пясък с вярата, че това ще продължи живота им. В кокпита нейният наемник, суданският пилот, изви лоста и крайбрежните пясъци преминаха покрай белия му шлем на север. Тя вече виждаше малката фалическа постройка да се подава над скалите в края на полуострова, стана от мястото си и надникна през стъклото на кабината, за да вижда по-добре. На около километър в морето се събираха бавно сивите силуети на малки плавателни съдове. Тя протегна ръка и чукна по шлема на пилота.

— Кацни на плажа, малко зад фара — заповяда Мартина.

Шлемът кимна два пъти.

Тя се върна отново в задната част и дръпна тежката странична врата. Студеният вятър нахлу в кабината. После стъпи с десния си крак върху пейката, която беше двойна, за да може войниците, ако има такива, да седят гръб до гръб с лице към двете странични врати. Прекрачи с левия крак облегалката, сякаш яхва малко пони.

Хвана се за облегалката и се приведе напред. Затвори очи и вдъхна мириса на сол и риба, който долетя в ноздрите й, докато вятърът развяваше пилотския й комбинезон и разрошваше косата й. Почти замаяна посегна надолу вляво, за да докосне носовия конус на „Летящата риба“, която почиваше на пода върху надуваемата си подложка. Оптическият мерник беше освободен от предпазващата го пластмасова кутия, спусъкът и лостът за насочване преместени за изстрелване, за да й е по-удобно. Набил беше проверил всички схеми и бойната глава. Оръжието беше заредено. Едно освобождаване на предпазителя и то ще бъде готово да скочи в първия си полет.

Мартина дори не беше помисляла да се оттегли. По време на нощния полет имаше достатъчно време да обмисли начин за бягство, да се откаже от този финален акт, но не го направи. Вместо това мислеше за загубата на мъжете си, скърбеше за предаността им, която й бяха отнели. Майка й беше използвана като примамка, но със сигурност не е пострадала. Обаче семейството на Мартина беше отишло в гроба.

Сама със собственото си мълчание, ненарушавано от шумовете на полета, тя осъзна, че всъщност желанието й да използва торпедото не е намаляло, защото то изобщо не е било предизвикано от алчност. Това беше аполитичен акт, предизвикан от съвсем лични мотиви, които тя избягваше да обмисля заради тежките истини, които биха й казали. Волята й, яростта й, кратките й любови и бесове, всички бяха кървящи рани, които не можеха да зараснат от риданията й за нещо, което никога не можеше да има. Докато хеликоптерът летеше, а тя съзнаваше, че с всеки километър я приближава към собствения й край, животът не прелетя пред очите й. Обмисляше го внимателно, изживяваше отново всяка година, всеки от кратките си и много редки радостни мигове и много по-дългите скръбни периоди.

И сред хилядите образи на жестокост, трудности и насилие само една картина отказваше да избледнее. Беше образът на Бени Баум, хвърлил се върху дъщеря си, за да я скрие с тялото си, да я предпази, да я обгърне с обич. Тогава разбра с пълна яснота, както когато беше само на пет години, че никога никой на света няма да направи такова нещо заради нея.

Тя отвори очи и погледна към десния си крак. Джобът на бедрото на комбинезона беше наполовина отворен и от ципа се подаваше дръжката на пистолета й П–38. Тя извади оръжието на баща си и го погледна, погали с пръст дулото му. После, когато фарът премина бързо край прозореца и хеликоптерът започна да забавя ход и да се спуска, тя хвърли пистолета през отворената врата. Той се превъртя като бумеранг, но не се завърна.

 

 

При Поант Афрау дакотата се наклони силно вляво и Бени се хвана за рамката на вратата към пилотската кабина, а гърбът му се блъсна в стената. Бяха се спуснали след билото на планината като скиор на слалом, извивайки през урвите, докато пилотът наваксваше скорост. После се появи едно плато, обрасло с храсти, което веднага отмина назад, бреговата ивица и след това вече летяха над морето. Пилотът се плъзна в завоя като пиян и веднага изправи, като полетя над ивицата, където вълните се разбиваха в брега. От дюните се показаха сламените покриви на крайморски курорт и отминаха покрай лявото крило. След секунди Екщайн се хвана за навигационното табло и закрещя:

— Там! — Пръстът му бясно сочеше напред. — Там!

Слънцето вече беше се издигнало достатъчно и морето блестеше, а точно зад върха на нос Рас-Тарф се виждаше малка флотилия. Блясъкът създаваше ореол около два големи кораба, почти допрели носовете си, и други по-малки, които се въртяха наоколо им като водни мухи.

— Мини на аварийна честота — заповяда Баум на пилота.

— И кого да извикам, по дяволите? — попита авиаторът, докато се мъчеше да изстиска повече мощност от двигателите.

— Военновъздушните сили трябва да имат един 707 във въздуха — каза Екщайн. — Те ще наблюдават международните води.

— Ейтан! — Бени стисна толкова силно рамото на Екхард, че майорът трепна и вдигна глава към него. После веднага отново се обърна напред, когато видя шока в очите на Баум.

Издатината с фара бързо се увеличаваше и точно зад нея под лъчите на слънцето се въртяха перките на хеликоптера, който се приземяваше върху плажа.

— За бога, човече! — развика се Бени. Пилотът включи радиопредавателя и подаде микрофона на Екщайн.

— „Лунен лъч“, „Лунен лъч“, говори Бавария. Край — Ейтан почти викаше в микрофона с надеждата, че офицерите от АМАН на борда на самолета за комуникации ще разпознаят стария му служебен псевдоним. Още не беше отпуснал бутона, когато Бени дръпна микрофона от ръката му.

— „Лунен лъч“, говори Баум — изрева Бени, изоставил всякаква служебна предпазливост. — Вие сте в опасност. В района ви има враг. Повтарям, враг в района. Потвърдете приемането.

Сега нямаше опасност, че корабите ще се дръпнат един от друг. Беше много късно за такова действие и Мартина със сигурност също го знаеше.

— „Лунен лъч“ — заговори отново Бени. После изкрещя: — Ах, мамка му! — Хвърли микрофона на пода, когато сянката на дакотата мина над хеликоптера на по-малко от двадесет метра височина, а после бялата машина изчезна. Зад тях.

— Кацай! — развика се Бени на пилота.

— Къде? — извъртя глава наляво и надясно южноафриканецът. — Във водата ли? Та ние нямаме и сто метра права ивица по брега.

— Проклето да е! — блъсна с юмрук Бени по металната стена.

— Ето там! — показа вляво Екщайн, където веднага след редица ниски хълмчета равният пясък, обсипан с редки храсти, изглеждаше достатъчно стабилен.

Пилотът погледна нататък, взе решение и изви силно вдясно. Баум отново започна да го ругае, прилепен по принуда към рамката на вратата. Но пилотът едва имаше време да се подготви за кацането, като изви бързо над водата.

— Приближавам — предупреди той, натисна педалите и блъсна напред щурвала. Двигателите изреваха, поведоха самолета в остър ляв завой, а Бени залитна.

— Иди се вържи с колана — извика му Екщайн.

— Ти се вържи, дявол да те вземе — изкрещя и пилотът, защото Ейтан също беше изхвърлен в десния ъгъл от силата на острия завой.

Бени се колебаеше, докато линията на скалистите хълмчета се увеличаваше, но тъй като след това щяха да летят само секунди направо, побърза да отиде в кабината, падна върху една от пейките и затегна колана. В мига, когато закопчалката щракна, той се изви към прозорчето, зърна хеликоптера, чиято перка създаваше вече все по-голям кръг от разпенена морска вода, а плазовете му се скриха в плитките вълни до брега.

Когато дакотата отново се спусна рязко вляво, той беше отхвърлен назад и чу рева на двигателите рязко да спада с намаляването на мощността им.

— Дръж се здраво! — чу той пилотът да вика на Екщайн. В следващия миг се носеха грациозно напред с вдигнат нос. Покрай илюминаторите се запремятаха пясък и тръни, а небето се издигна нависоко като факирска шапка.

Наистина нямаше място, където самолетът да кацне както се полага. Пясъчното плато беше нарязано с дълбоки пукнатини и крайморска растителност. Вятърът още духаше силно от югоизток и пилотът напрегна всичките си мускули, за да задържи дясното крило надолу.

Всички вътрешности се качиха в гърлото на Бени, но той предпочиташе да се ударят в нещо, защото иначе ще спрат твърде далеч и твърде късно. Големите гуми затънаха в пясъка и дясното крило се вдигна нагоре. Вятърът веднага го подхвана и то продължи да се вдига заедно с опашката. Перките се забиха в пясъка и върху крилата се посипаха огромни вълни жълт прах. Носът политна надолу и се заби в земята.

Бени се надигна на левия си лакът. Разкопча колана, падна на колене и веднага започна да се плъзга по пода към пилотската кабина. Изпъна ръце, за да се задържи в рамката на вратата.

Серводвигателите виеха като полудели, предните стъкла се бяха напукали от удара и миришеше на гориво. Екщайн се беше проснал върху контролния панел, ръцете му висяха надолу, а главата беше извърната вляво. От драскотина на челото му вече течеше кръв покрай носа и върху горната му устна.

Пилотът се подпираше с една ръка на таблото, а с другата се опитваше да се освободи от колана. Изви се и видя Баум при вратата.

— Аз ще го измъкна — измърмори той и продължи да се освобождава. Баум сякаш се беше смръзнал на място. — Ще се оправи — изкрещя пилотът, явно разярен от факта, че е разбил любимия си самолет. — Ти върви!

Бени се обърна и се отдалечи. Запрепъва се по дясната стена, тъй като самолетът лежеше под ъгъл. Използва вертикалните ребра, за да се измъкне, докато откри аварийния изход. Вдигна ръка, хвана се за дръжката, сви крака и ритна плексигласа на прозореца с всичката сила на тежестта и мускулите си. Прозорецът и изходният панел изскочиха от фюзелажа, а инерцията го изхвърли през тесния правоъгълник. Острите ръбове на метала одраха кожата на раменете му през пуловера.

Не почувства болка, когато краката му се подкосиха под тялото, колената му се удариха в крилото и той примижа силно под внезапната ярка дневна светлина. После се плъзна напред, успя да се извърне по гръб и да се извие към фюзелажа. Избягна на сантиметри смъртоносно пречупеното острие на перката.

Падна върху купчина пясък точно до крилото. Вратата на пилотската кабина се отвори и той видя подметките на пилота. Не изчака. Скочи на крака и хукна.

Когато си пое дъх и спринтира към морето, го обгърна странна и ужасяваща тишина. Нямаше рев на двигатели, нямаше стрелба, нямаше неестествени звуци сред утринното спокойствие освен ударите от собствените му подметки по пясъка, яростното свирене на дъха му и мекото пляскане от метала на пистолета в кобура върху собственото му тяло. Вятърът духаше в гърба му, къдреше върховете на тревата по дюните и скриваше звуците откъм морето. Паниката му се увеличи, защото не чуваше ротора на хеликоптера, нито би чул изстрелването на торпедото или удара му, докато не блъсне целта и не отекне обратно към него с тъпо бумтене.

Юмруците му блъскаха въздуха, мускулите на краката му горяха, когато доближи върха на хълма и за пръв път в живота си помисли, че сърцето му може и да се пръсне, защото усещаше как се издува сред болката в гърдите му. Потта се лееше по лицето и врата му и попиваше в пуловера, който го задушаваше.

Стигна билото на хълма и хеликоптерът се показа пред очите му с размерите на пръст, трептящ до водата. А зад него, точно по права линия, двата кораба докосваха носовете си в ескимоска целувка на фона на замайващо синия хоризонт. Очите му вече не изпускаха бялата машина. Не ги отклони и когато скочи във въздуха, падна по гръб и заби пети в пясъка, докато се плъзгаше надолу и наблюдаваше дребната фигура на Мартина да се бори с „Миноу“, мъчейки се да го измъкне през отворената врата на хеликоптера и да го свали върху вълните до брега. Нещо се разцепи на гърба му, когато стигна края на склона и се изправи отново. Въздухът излизаше с хлипане през отворената му уста, той измъкна пистолета и го насочи.

Тя беше затънала до бедрата във водата — вече извръщаше торпедото върху надуваемата му подложка. Далечната й фигура се виждаше още малка, твърде малка. Бени дишаше като човек, който сънува кошмар, в който тича, а все остава на едно място и не успява да се освободи от чудовището, което се оказваше, че е самият той. Хеликоптерът се вдигна, косата на Мартина се разроши и водните капки я измокриха, но тя не обърна внимание, наведе се към „Миноу“ и издърпа някакъв кабел, сякаш ще пуска косачка по ливада. Но Бени знаеше, че това е спусъкът за изстрелването. Не можеше да си спомни дали има патрон в дулото на пистолета си, но вдигна предпазителя и го насочи, докато тичаше. Опита се да извика, но от устата му излезе само тихо ръмжене.

Тогава тя го усети. Изправи се и бавно извърна глава. Дясната й ръка беше на кръста и тя изгледа тромавия му тръс с презрението на газела към носорог. После се обърна отново към торпедото и се наведе над мерника му.

Той започна да стреля. Вече и викаше, макар че от гърлото му излизаха само някакви нечовешки звуци. Пистолетът подскачаше в ръката му, изстрелите сякаш удряха главата му, докато тичаше през дима и въпреки това тесният й гръб не трепваше. Той стреля отново и тя се изправи вдървено, а главата й се вдигна, за да огледа небето. Той стреля пак, а тя се изви и легна във водата.

Сега той вече вървеше, но пръстът му не можеше да спре и продължи да дърпа спусъка, докато ръката на Мартина не изплува настрани от торпедото, а пистолетът на Бени изщрака напразно и отказа да му се подчинява.

Ехото от последния му изстрел отлетя над морето. Бени пусна пистолета, направи още една крачка и падна на колене.

После се стовари върху студения пясък, а краят на една вълна достигна до него и близна леко тялото му.