Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (24)

21.
Маракеш

Пръстите на Бени Баум бяха увити около шията на мазна зелена кобра, чиято уста почти докосваше устните му, а плоският нос съскаше електронно до ухото му. Той гледаше главата и му се щеше да има силата да счупи упорития гръбнак, за да види как ужасната опашка се увива около ръката му и трепти заедно със собственото му сърце. Естествено, ясно разбираше, че обектът на желанието му е само телефон, но виждаше в него същата онази дяволска змия, която е държал толкова пъти преди и която е шепнела с услужливата си уста в ухото му.

Телефонът беше служил толкова често като проводник на собствените му измами, че не си струваше да брои греховете си, но този със сигурност бе най-лошият. Един приятен разговор с жена му, прехвърлен чрез кабинета на Авраам във Вашингтон — защото този метод се използва, когато разговаряш от „приятелска“ арабска страна. Нищо неподозиращата Мая беше ходила на пикник с момчетата, които си дошли в отпуск от казармата. Тя не се впечатли от удължаването на престоя на съпруга си в Щатите, но беше много доволна, че най-после двамата с Рут са се сдобрили. И как е нашата студентка в Ню Йорк? О, тя е добре. Беше се усмихнал по телефона, докато мозъкът му крещеше: „Нашето детенце може би вече е мъртво и със сигурност ще бъде, ако не направя нещо и да ми прости Господ, но всичко е по моя вина.“

„О, тя е добре…“

 

 

Той внезапно стана от леглото и хвърли апарата през стаята. Но пластмасовата му опашка беше здрава, изпъна се, а после се сви и сатанинската глава падна върху кафявата покривка на леглото, където остана неподвижна и съскаща от прекъснатата вече връзка.

Бени стоеше задъхан, докато приглушените разговори в стаята замряха. Той се закле пред Бога, че ако го измъкне само още веднъж от бъркотията, вече никога няма да излъже Мая.

После осъзна, че лъже пред Бога.

Ейтан се приближи до партньора си и го докосна по рамото, както се гали ранено животно. Бени не се обърна. Остана на място, загледан към леглото и смачканата от ръцете му покривка.

Близо до него Садин, Рик Набе и Ари Шнелер седяха върху килима на пода около ниската стъклена масичка. Картата от ЦРУ беше разгъната върху нея. Мъжете държаха дебели флумастери, но не маркираха самата карта, защото това би било нарушение на оперативната сигурност. Вместо това бяха залепили здрав найлон върху листа и отгоре му чертаеха своите стрелки, кръгове и кръстчета по същия начин, по който щяха да ги чертаят върху индивидуалните си карти за нападение и оттегляне. Защото по този начин човек може да вдигне плана към луната и да го разчете съвсем ясно или да го унищожи бързо с едно силно дръпване.

Кошчето за боклук преливаше от разкъсани парчета найлон, защото мъжете бяха чертали и изхвърляли планове за приближаване към лагера на Клумп с коли откъм север. Сега, след внезапното избухване от страна на Баум те седяха мълчаливо и въртяха в ръце флумастерите си като деца, станали свидетели на риданията на родителя си.

Най-накрая Бени усети пръстите на Ейтан и се изпъна. Това, което правеше, нямаше да му помогне изобщо. Трябваше да отхвърли съжалението, да забрави вината си, да прикрие отчаянието и паниката, защото те ще отровят хората му. Трябваше да командва, а не да се срутва. Той се извърна, отстрани Екщайн и приближи масата. Погледна към работата и извади пакет „Ротманс“ от джоба си. Запали цигара. Тези можеше да ги пуши, без да се закашля до смърт. Поне не веднага. Той постави юмруци на хълбоците си и когато Садин заговори, му изшътка. Командирът работеше.

Преди да се принуди да се свърже с Мая, той беше провел дългоочаквания разговор с Арт Розели. Сигурно това беше укрепило надеждата му, увехнала по време на тазсутрешното пътуване с експреса от Казабланка до Маракеш.

— Рибата е в хладилника — беше казал скромно Артър. — Но няма да издържи дълго.

Значи Розели наистина е успял да прибере майката на Клумп. Ужасен риск за американеца и постъпка на истински приятел. Но не можеше да направи нищо повече. Във всеки случай Баум изобщо нямаше намерение да взима за заложничка възрастната жена. Но сега трябваше да изиграе добре блъфа. Мартина беше „лапнала въдицата“ и ако се окажеше, че „рибата“ не може да й бъде доставена, яростта й няма да има граници.

— Приятелката ти се съгласи за сватбата — беше казал Артър. — В 01:00 часа по времето в нейната часова зона, в дома й. Това прави тридесет и шест часа от този момент.

Измамата в Бетесда също свърши работа, макар Бени всъщност да не се беше заинтересувал как хората на Мартина от Америка са се свързали с нея, а после отново с Артър. Но се възхищаваше от професионализма на служителя от ЦРУ и за миг си помечта, че двамата биха могли да работят заедно в частния сектор. Може би в Маями. Там би било чудесно, приятно място за работа, макар че ако човек изгуби дъщеря си, никое слънце на земята няма да успее да стопли душата му.

Със съгласието си за размяната Мартина беше разкрила и координатите си. Ненужна информация, като се имат предвид спътниковите снимки на Ленгли, но като потвърждение беше успокоителна. И все пак изборът на времето за размяна на любимите същества, само пет часа преди началото на операция „Лунен лъч“, показваше, че тя няма да позволи това отклонение да попречи на целите й. Артър беше настоял тя да върне „Миноу“ заедно с Рут. Но отговорът на Мартина съдържаше неприятен съвет той да извърши един невъзможен акт на самозадоволяване.

Цял час мъжете в стаята бяха разисквали варианти. Накрая решиха, че на юг, по пътя от Бен Цирег към Тагит ще тръгне кола, която ще пристигне, след като основната част на групата е заела позиции до целта. Но тази задача изискваше поне двама души — един, за да кара колата, и втори, който да бъде облечен като възрастна жена — измама, която ще послужи, докато колата не се приближи достатъчно. Тактиката не беше оригинална, тъй като е била използвана в Ентебе с един пребоядисан мерцедес и израелски двойник на Иди Амин. И както в повечето случаи при обмислянето, първоначално идеята изглеждаше блестяща, докато внимателният разбор не разкри препятствията.

Бени погледна О’Донован, който се беше облегнал на бюрото със скръстени ръце и небръснато лице. Превръзката я нямаше и раните бяха покрити с грим, но носът му още беше подут, което го правеше да прилича на дъблински евреин. Мълчанието на О’Донован подсказа на Бени, че той едва ли ще може да действа обективно. Чувствата му към Рут бяха нещо много повече от обикновено харесване.

Бени се вгледа във високите стъклени врати, които оформяха отсрещната стена на стаята. Партерът на хотел „Енфис“ водеше към пътеки сред цветни лехи. Огромният басейн зад тях не беше успял да привлече любители на зимното къпане, но една жена в черни бикини все пак стана от шезлонга си и грациозно се хвърли в бистрата зеленикава вода. Очко стоеше пред плъзгащите се врати в напрегната поза и я наблюдаваше, сякаш присъства на погребение, а междувременно между паметниците танцува балерина.

— Очко! — внезапно извика Бени и плесна с ръце. — Защо, по дяволите, не си кажеш?

Дребният мъж не помръдна.

— Ти знаеш какво ще кажа, Бени — въздъхна той.

Всъщност всички останали вече бяха стигнали до заключенията на Очко, но се стремяха да отложат разочарованието.

— Тогава защо ни оставяш да се мотаем с тези глупости? — предизвика аналитика си Бени. — За какво ти плащам?

Очко бавно се извърна от стъклото, но преди да заговори, Набе се опита да омекоти удара.

— Имам идея — обади се белгиецът. — Защо просто не застреляме Очко и да оправим работата?

Никой не се засмя. Очко сви рамене, приемайки тъжната обреченост на живота си.

— Добре — каза накрая той. — Работата смърди.

— Разбира се, че смърди! — изрева Бени, като че ли го е знаел от самото начало. — Няма да се получи. Налага се да закараме колата чак до Фиджуг, а като имаме предвид разстоянието, тя трябва да тръгне оттук веднага.

— Точно така — каза Очко.

— Тогава защо да не скочим, да се пръснем и да откраднем някоя на място? — предложи Шнелер.

Набе затананика, докато обмисляше предложението.

— Ами ако по това време не минават коли? — възрази Очко. — Ако алжирците са се залепили за телевизорите заради някой футболен мач?

— Той е прав — намеси се Ейтан, който зае мястото на Бени върху леглото и седеше наведен над коленете си и подръпвайки косата на късата си опашка. — Клумп трябва да мисли, че ние докарваме майка й, без всъщност ние да имаме кола.

— Да. — Бени скръсти ръце зад гърба си и се приближи до стъклените врати, загледан към басейна и градината. Все още имаше да се извършва голяма подготовка, но това беше най-важното. Мартина може да не изкара навън Рут, докато не види приближаващата се кола. — Да задраскаме този боклук и да започнем отначало.

Садин вдигна глава от картата.

— Каза ли някой боклук?

— Оу! — предупредително възкликна Набе. — Инженерът мисли.

Садин бързо стана от пода.

— Има ли някъде в Казба тенекеджийска работилница?

Екщайн вдигна глава.

— На север от Джемаа ел Фна. Защо?

— Няма значение. — Сапьорът вдигна малката си зелена раница. — Мисля, че намерих решение.

— Ще се загубиш — предупреди Екщайн. — Вземи Мустафа от кафенето. — Зад стените на стария град в Маракеш чужденец не може да се разхожда, без да бъде нападнат от „екскурзоводи“. Трябва да си наемеш някой, иначе няма да можеш да мръднеш. — Но първо ни кажи какво си намислил.

— Да — обърна се с надежда Бени. — Какво си намислил?

— Можете да забравите за тази част от плана — усмихна се Садин и тръгна към вратата. — Аз намерих решение. Оставете го на мен, а вие продължавайте нататък.

Преди някой да успее да го разпита повече, той излезе от стаята.

— Оставете го на мен, а вие продължавайте — имитира го Набе.

— Хей — изръмжа му Шнелер. — Остави го на мира. Никога не съм го чувал да обещае нещо и да не го изпълни.

— Господин Хартстоун? — помоли Бени партньора си за мнение. Все още можеха да спрат Садин.

Екщайн вдигна ръце.

— Всички живеем в проклетия рай на глупаците. — Речникът му продължаваше да е изпълнен с английския жаргон на прикритието му в Етиопия. — Оставете шута да мисли.

— Добре — съгласи се Бени, доволен, че са го освободили поне от един от проблемите. Обърна се към Набе, Шнелер и О’Донован. — Вие тримата трябва да тръгвате. Намерете партньорите си и работете бързо. Ще се срещнем в 18:00 часа за съвещание. — Той погледна тримата мъже. Бяха съблекли якетата си, защото слънцето в този пустинен оазис беше силно, но дори и по тениски и панталони, пак му приличаха на командоси в отпуск. — Иска ми се да имахме няколко жени — прошепна той.

— Бени! — изгледа го Шнелер. — Каква си свиня!

— За прикритие, идиот такъв — обясни му Ейтан.

— Е тогава може и да хванем няколко руси шведки — ентусиазирано предложи Набе.

— Не си и помисляй — размаха му пръст Бени. — Ще си мислите, че вие ги избирате, но може да се окаже, че те ви следят. — Мароканската служба за сигурност е много умела във вербуването на западняци по най-приятен начин.

— Слушам, полковник — козирува Набе и махна на Шнелер. — Следвай ме.

Бени ги спря.

— Шнелер, нека Майкъл да тръгне пръв. Ти и Набе ще го наглеждате да няма опашки. — Тримата понечиха да тръгнат, но Бени повика Майкъл, стигнал вече на половината път към вратата. — Майкъл! Да пиеш само преварена вода. И никакви плодове. Стомахът ти може да не понесе тукашните микроби.

О’Донован почти се усмихна.

— Да, аба^[1] — каза той.

Двамата с Бени се погледнаха и мислите им се върнаха към последния път, когато и двамата бяха чули Рут да изрича тази дума. Баум махна с две ръце на мъжете да тръгват.

Екщайн погледна часовника си и скочи от леглото.

— Къде, по дяволите, е Диди? — измърмори той. В Маракеш беше достатъчно топло и той също беше съблякъл коженото си яке. Сега беше само по тениската с изрязани ръкави, черните джинси и платнени боти. Отиде до бюрото в ъгъла и взе тефтерчето на Очко, за да прочете за десети път списъка с необходимата екипировка.

— Не бой се — успокои го Очко. — Вероятно се е забавил заради трафика. — За него беше удоволствие да успокои някого, вместо да разбива илюзии.

— Сигурен ли си, че е успял да направи сделката? — попита Бени Екщайн. Наля си четвърта чаша кафе от каната, донесена от румсървиса.

— Разбира се — отвърна Ейтан. — Дори и да са решили да се дърпат, той просто трябваше да продължава да размахва парите.

Между заминаването на Ицик Бен-Цион от Казабланка и среднощната среща в „Кафе дьо Пари“ Екщайн не беше си губил времето. Той вече бе събрал необходимия екип, но не можеха да скочат върху целта си с чаршафи. Можеше да накара Лернер и Лапкин да донесат парашути, но рискът от конфискация на летището беше твърде голям. Затова трябваше да ги намерят на място.

Всяка държава, която има парашутни войски, разполага поне с един цивилен парашутен клуб, защото някои от ветераните не могат да се откажат от навика си. В „Синдика д’инисиатив“ на булевард „Мохамед V“ една мила жена информира „англичанина“, че има такъв клуб в Тит Мелил, макар тя да не знаеше дали още работи. Тит Мелил е само на десетина километра югоизточно от Казабланка.

Не си направи труд да наеме кола, защото нямаше време и вероятно щеше да се наложи да пита хора за пътя, а всеки път, като си отвореше устата, щеше да оставя визитката си. Затова нае само един „свидетел“ — шофьорът на такси Абдурахим.

Абдур беше фонтан от информация по много въпроси. Предлагаше всякакви алтернативи, ако „Антъни“ не успее да задоволи потребностите си в Тит Мелил. Макар Екщайн да беше затворен и мълчалив човек, едно от постиженията му като офицер от разузнаването беше способността да прикрива мрачния си характер. Можеше да се усмихва безгрижно и привлекателно. Докато Абдур докара кихащия си мерцедес до оградения с палми булевард „Мула Исмаел“, Екщайн вече беше поканен на сватбата на дъщеря му.

Говореха си за жени на френски, докато шофьорът удряше по покритото с парче персийски килим табло и натискаше клаксона, за да разкара мотопедите и конските каруци. Скоро завиха към дълъг частен път и паркираха пред двуетажна бяла сграда. Абдур излезе от колата, взе си червената възглавничка и отиде да подремне под сенките на дърветата.

Ейтан изкачи бетонените стълби към втория етаж под черната перка, закована над вратата. В аероклуба веднага вляво имаше барче и надеждите му се събудиха, когато видя поставен в рамка плакат с парашут.

— Добър ден, приятелю — поздрави той на френски бармана, който бършеше чаша за кафе.

— Добър ден.

— Къде е клубът на парашутистите?

Барманът се усмихна, но по-скоро със съжаление.

— Там — посочи с пръст.

Ейтан мина по тротоара около сградата и покрай скромната контролна кула, поставена върху сребриста метална конструкция. Пистата, дълга около километър, се простираше между ниви. Тук можеше да кацне С–47, но на поляната бяха паркирани само две чесни. Раираният оранжев чорап на ветропоказателя висеше неподвижен. Той слезе по стълбите в големия открит хангар с красиво изрисуван знак на парашут и думите „Кралски аероклуб на Казабланка“.

В хангара трима мъже играеха карти.

— Здравейте, приятели — усмихна им се весело Ейтан, решил да говори на английски. Обикновено хората приемат, че ако не разбираш езика им, си безобидна личност.

— Здрасти — отговори най-младият от тримата. Както повечето мароканци и той носеше тънки черни мустаци. Беше облечен с лъскаво маслиненозелено пилотско яке.

— Можете ли да ми кажете къде се намира клубът на парашутистите?

Младежът стана от стола си и Ейтан го последва навън.

— Там е — посочи младежът към затворения съседен хангар, където също имаше табела. Ейтан примижа. Клубът на парашутистите също беше „кралски“. — Обаче сме затворени.

Тази новина беше неприятна, но използваното местоимение даваше надежда.

— О — възкликна Ейтан. — Защото е ветровито ли?

— Не, приятел — изсмя се младежът. — По-лошо. Самолетът ни е повреден.

— Гадна работа — съчувствено отвърна Ейтан, макар че на него изобщо не му трябваше самолет. Това щеше да е проблем на Нимроди.

— Парашутист ли си? — попита младежът, докато си поставяше слънчеви очила.

— Понякога — протегна ръка Ейтан. — Антъни Хартстоун.

— Хаким Азиз — стисна силно ръката му младежът.

Ейтан отвори единия джоб на пилотското си яке и подаде на Хаким визитна картичка. Беше със златна емблема на парашутно крило и фирмата „Група за въздушно обслужване“. Имаше лондонски адрес и телефонен номер. Телефонът всъщност се намираше в един офис в Уест Енд, но автоматично прехвърляше разговорите към телефонен секретар и факс в Йерусалим.

— Приятелите ми са си определили среща през следващата седмица надолу към Бени Мелал — каза Ейтан. — И се надявахме да наемем оборудване. Някои от нас идват доста отдалеч.

— Да наемете ли? — вдигна чак над очилата веждите си Хаким. Разбра думата, но наемането на парашути си беше аномалия в този вид спорт.

— Е, нали знаеш, момчетата остаряват и започва да ги мързи — сви рамене Ейтан с известно неудобство.

Хаким се разсмя. Тръгна към хангара, като търсеше ключовете из джобовете си.

— Имаме няколко парашута — каза той на Ейтан, който го следваше. — Но като няма самолет, няма и парашутизъм. Не мога да ви дам назаем оборудването. Членовете ги няма.

— Ами ние ще ги платим, разбира се — отвърна Ейтан, докато Хаким отключваше големия катинар, издърпа голямата верига и вдигна нагоре ръждясалата врата.

Хангарът беше тъмен. Във въздуха висеше мирис на масла и разтворител. Един бял самолет за скокове с парашути „Норман Айландер“ заемаше повечето място, но двигателят му беше свален и лежеше върху циментовия под като дефектно изкуствено сърце.

Хаким поведе Ейтан покрай крилото към купчина тъмни вързопи, които лежаха върху дървен палет. Ритна една от торбите с цип, а Ейтан трепна.

— Виждаш ли? — каза мароканецът. — Имаме тук около дванадесет. Няколко учебни „Телезис“, няколко „ПД Сабра“ и един „Глайд Пат Нова“. Но мисля, че не е законно да ги давам под наем.

— Аз мисля, че бихме могли да платим по петстотин за парцал на седмица. — Ейтан се чудеше колко ли време парашутите са прекарали струпани по този начин във влажното помещение. Е, приятелите няма да се разсърдят, ако парашутът има някоя дупчица. — Трябват ми десет. — Това щеше да осигури на Диди Лернер поне един резервен парашут, който да разкъса за кръпки на останалите.

— Петстотин? — извърна се Хаким към новия си богат приятел.

— Американски долари — потвърди Ейтан. — Общо пет хиляди.

Хаким се почеса по мустака.

— Ще трябва да попитам членовете.

— И естествено, аз ще ти оставя депозит — настоя Ейтан. — Пълно възстановяване на цената, ако някой се повреди.

— Или бъде откраднат?

— Човек никога не знае — невинно сви рамене Ейтан. — Но ако се случи, можеш да дадеш на приятелите си по две хиляди и да им кажеш да купят нови парашути. Нали? — Той изгледа Хаким, който свали очилата, но още не можеше да види добре очите на англичанина в тъмнината. „Или — помисли Ейтан — можеш да счупиш катинара, да обвиниш приятелчетата си в кражба, а сам да си купиш нова спортна кола.“

Хаким внезапно реши, че му се пуши. Ейтан го хвана леко за лакътя и го отведе настрани от парашутите.

— Знаеш ли какво? — Екщайн отвори друг от джобовете на якето си и отброи от пачката пет стотачки. — Вземи това като предплата. Утре сутринта в седем един от моите приятели ще дойде с останалите пари. — Не се притесняваше, че Хаким и компанията му ще изнудят Диди за пари. Жална им майка, ако опитат. — Ще му дадеш парашутите, а той ще ти подпише каквато разписка кажеш. За наемането. — Предполагаше, че за такива пари Хаким ще намери пишеща машина и ще наеме секретарка, ако поиска. Той стисна дланта на мароканеца заедно с парите, които оформиха връзката помежду им. — Разбрахме ли се? — усмихна му се Ейтан. — Като между парашутисти?

Хаким беше в мат. Нямаше какво да губи. Англичанинът явно беше откачен, даже може би престъпник. Хаким би могъл да се обади на полицията, но в такъв случай би загубил едно малко богатство.

— Разбира се — каза той и изпъчи гърди.

— Много добре — потупа го Ейтан по рамото. — Утре в седем значи. — Той се обърна и се отдалечи, като се извърна само да му извика: — Не закъснявай! И без мръсни дрешки!

Хаким се усмихна и махна с ръка. Погледна парите в ръката си, а после вдигна една от банкнотите срещу слънцето. „Без мръсни дрешки.“ Какво ли значи това, в името на Аллах…

 

 

Очко започна да жестикулира възбудено и Ейтан се извърна от бюрото. Диди Лернер се приближаваше бързо откъм фоайето на хотела, пресече широкия вътрешен двор с басейна, като въртеше плешивата си глава към номерата на стаите. Когато забеляза Очко, той зави рязко наляво през градината и прескочи шадраванчето със златните рибки. Очко едва успя да отвори стъклената врата и той нахлу в стаята.

— Гадно, мръсно мицубиши — изплю се Лернер, седна върху килима и изля водата от обувката, с която беше стъпил в шадраванчето. Беше обут с бежови шорти и черна тениска, върху която имаше надпис „Ранчо Синьо небе“ и трима парашутисти, всеки хванал се за краката на предния. Блузата беше залепнала от пот върху кожата му.

— Добре, че си дойде — усмихна му се Бени.

Лернер свали от рамо спортния сак, хвърли слънчевите очила върху мекото кресло и отиде веднага до хладилното барче. Извади бутилка портокалов сок и изпи половината на един дъх, след което изтри устни с длан.

— Откъде намери този проклет камион? — изръмжа той на Екщайн.

— От Абдурахим, шофьорът на таксито — ухили му се Ейтан. Щом Диди ругае само транспорта, значи всичко останало е наред.

— Той какъв ти е? — попита Лернер. — Да не ти е братовчед?

— Не мисля, че съм имал предци бербери. — Ейтан замислено потупа устните си. — Ще трябва да проверя.

— Но си намерил оборудването — нетърпеливо се намеси Бени.

— Разбира се, че съм намерил проклетото оборудване. Иначе защо ще карам пет гадни часа от Каза насам с празен камион? — Лернер се стовари върху креслото с бутилката портокалов сок в ръка. После бързо се надигна, усещайки очилата под себе си. Измъкна ги и огледа изкривените им рамки. — Мамка му! — изръмжа ядосано. — И не очаквай някакво ресто от доларите си, хер Шмид. — Той се извърна към Екщайн. — Твоят Хаким е един крадлив изнудвач.

— Няма значение. — Бени кръстоса китки и размаха пръсти. — Очко, можеш да прибереш остатъка в сейфа.

Очко вдигна мекото куфарче и отиде до шкафа с плъзгащи се врати в антрето. Главната причина, поради която Бени беше избрал хотел „Ен-Фис“ като своя база, беше, че само първокласните хотели имат лични сейфове по стаите. Парите бяха жизненоважни за тази операция и той не искаше хората му да се мотаят с големи суми в себе си или да предизвикват любопитството на рецепцията с депозити и теглене на суми от тях.

— А само да видиш какви са — продължаваше Диди. — Ега ти цветовете. Ще приличаме на летящ цирк.

— Мислиш ли, че парашутите са наред? — Любопитството на Ейтан раздразни още повече Лернер.

— Да пукна, ако знам. Ще трябва да преопаковам всички — оплака се той. — И се надявам да не ми потрябват шивашки принадлежности.

Ейтан се замисли и усмивката му изчезна. Щеше да им е необходимо голямо и чисто пространство, за да сгънат отново парашутите.

— Трябва да го направим тази нощ — каза той. — Да намерим някое място извън града.

— Ще ни отнеме поне три часа — каза Лернер. — На двама ни с Лапкин. — Той погледна намръщено към Ейтан. — Не си спомняш как се правеше, нали?

Екщайн не беше скачал с парашут от три години. Скоковете при военните обаче са лесни. Скачаш и оставяш на поддържащото въже да свърши останалото с халката за отваряне. Но парашутизмът е комплексна наука. Той можеше да се задържи стабилен във въздуха, да завива наляво и надясно, да следва вектор и да преценява разстояние. Но вече не можеше да се довери на умението си да сгъне както трябва парашут. Затова унило сви рамене.

— Добре — измърмори Диди. — Обаче няма да пипам резервните. Ще се наложи да играем на руска рулетка.

— Защо да не оставим така и основните парашути? — попита Очко, когато се върна откъм сейфа.

— Виждал ли си колите по пътищата тук? — изкрещя му Диди и Очко трепна виновно. — Това са парашути на мароканци! — Колите в една страна са свидетелство за общото културно отношение към механиката. Задимените градове и прашните пътища бяха пълни с кихащи и зле поправени трошки.

— Преопаковай основните, Диди — съгласи се Ейтан.

— Проклета работа — възкликна австралиецът, след като довърши сока си.

— Къде е камионът? — попита Бени.

Диди посочи с пръст над рамото му.

— На предния паркинг. Дадох на портиера сто зелени и му казах, че ще ги удвоя утре, ако никой не пипне тази бракма.

— Не трябва ли да поставим някого да го пази? — попита Очко. Погледна към Бени, но не посмя да извърне очи към Лернер.

— Ще трябва — съгласи се Бени.

— Да — изръмжа Лернер. — Нали сме кралската гвардия.

— Добре, хора — щракна с пръсти Ейтан, след като погледна часовника си. — Да се хващаме за следващото. — Той вдигна етиопската си раница, метна я на рамо и се отправи към вратата. Бени тръгна с него. Подполковникът носеше бяла риза. Ейтан отвори единия от джобовете на гърдите му и сложи вътре списъка. Бени се обърна към Лернер, който още седеше разплут в креслото.

— Е? — попита той. — Вие двамата имате да вършите работа.

— Само пет минутки — обеща Диди. — После излизаме. — Той се смръщи към Очко. Не смяташе, че с дребния аналитик представляват идеалната двойка.

— Ами моите продукти? — извика Очко на Бени.

— А, да — спря се отново Бени. — Дай ни списъка.

— Кафява захар, сол, брашно, магданоз и бои за хранителни продукти. — Очко броеше на пръсти. — Да, освен това едно голямо парче твърдо сирене и малко меко. Също и бяло лепило.

— Ясно — каза Ейтан и двамата с Бени излязоха.

Лернер погледна Очко.

— За какво ти е всичко това? — попита той, докато обръщаше наопаки тениската си.

Аналитикът сгъваше голямата карта. Освен това щеше да прегледа стаята и да прибере всички инкриминиращи следи, преди да си тръгнат. По правило той се чувстваше притеснен от оперативния опит на хората, с които работеше, но когато те попаднеха на негова територия, можеше да бъде изненадващо прикрит.

— Ще пека торта, мамицата й — изсумтя той.

 

 

Град Маракеш се намира в Южно Мароко в подножието на Атласките планини, чиито върхове са посипани със сняг дори и през лятото, а през декември са направо опасни. Ниските тухлени сгради се издигат върху обширна равнина с големи правоъгълни участъци, които варират от богата зеленина до гол пясък, сякаш султан Юсуф Ибн Тахфин не е могъл да реши дали предпочита да се засели сред пустинята или в градина. Стените на стария град, сред които се извива невъзможен лабиринт от пазари, са високи, дебели и идеално симетрични. Пастелният им оранжеворозов цвят е толкова впечатляващ под магребското слънце, че повечето сгради, заобиколени от тях, също поемат отражението му. А другият преобладаващ цвят в Маракеш е блестящото изумруденозелено, тъй като подземната напоителна система продължава да пои парковете и градините със студена планинска вода. Така че от разстояние Маракеш прилича на изрязани кубчета от червена сьомга, поставени върху зелена салата.

В Мароко има други градове като Уарзазате и Ер-Рашидия, които са по-близо до Алжир и предлагат по-удобна база за тръгване. Но те се намират върху неспокойна територия, където все още върлуват бандите на фронта „Полисарио“ и улиците им са пълни с редовна войска. От друга страна, Маракеш е все още туристическа Мека, гражданите му са жадни да внасят и продават всякакви западни стоки. Затова Бени беше решил, че културната среда тук ще осигури най-доброто и естествено прикритие за хората му, а по извитите улички на тайнствените пазари ще се намерят необходимите съставки за импровизиране на основните съоръжения, които ще им бъдат необходими.

Джери Байндър беше щастлив, че е в Маракеш, особено след клаустрофобичното пътуване с влака. Така нареченият „експрес“ от Казабланка спираше на всяка керемидка, пред всяка тоалетна или преминаваща коза и когато най-накрая скочи от червено-жълтия вагон, той се беше заклел, че ще отиде на концерт на Кросби, Стилс и Наш и ще ги застреля всичките, защото не можеше да изгони хипарските им песни от изморения си мозък.

Байндър бързо пресече циментовата платформа на гарата в Маракеш, преметнал на рамо спортна чанта, в която бяха опаковани раницата и германското му яке. Когато не беше на служба, той обичаше да се облича в черно: каубойски ботуши, джинси и изпънати тениски, които очертават мускулите. Но Баум беше казал, че видът му е твърде рамбовски, и затова беше обул сини джинси, високи маратонки и бяла трикотажна блуза. Сега приличаше повече на спортен треньор, на път към новата си работа в някой от големите хотели.

Шофьорът на бежовото такси сложи сака на Байндър върху задната седалка и се зарадва, когато американецът се напъха отпред и му каза:

— Мамуния, мой човек.

Хотел „Мамуния“ беше много луксозен и ако возиш един от гостите му няколко дни, можеш да спечелиш колкото да покриеш целия си месечен наем.

Те минаха бързо по широките булеварди „Франс“ и „Манера“. Байндър не отговаряше много на бърборенето на шофьора, но когато видя широко отворената порта на крепостта при пресечката на „Ел Ярмук“ и „Ел Фетуаки“, точно както му ги беше описал Екщайн, се усмихна. Джери не говореше често за юдаизма си, но беше пламенен почитател на израелската военна машина, а сега тези хора му доказаха, че наистина са големи професионалисти.

Шофьорът го остави пред хотела. Байндър го видя как се отдалечава с колата си, после метна сака на рамо, върна се на „Хуман ел Ферутаки“ и тръгна да се разхожда. Сакът не беше лек, но друг път му се беше случвало да носи много по-тежък и на доста по-големи разстояния.

Сутринта беше изчакал пред „Къмпинг Оазис“ в Казабланка, докато отворят, и не се изненада, когато установи, че стоките едва ли стават за оборудване на скаутска група. Въпреки това успя да намери брезентови сакове, десет здрави кожени колана, по чифт пластмасови манерки и окачващи се на коланите паласки за всички. Освен това купи седем евтини компаса, защото нямаше повече в магазина. Леките раници от синтетична материя бяха чудесни, но Екщайн го увери, че на базара в Маракеш ще намери достатъчно големи раници от камилска кожа. После той се върна бързо до магазина за електроника на „Алал бен Абдала“, където намери триватови уоки-токи с телескопична антена, които щяха да послужат добре сред дюните, и направо изкупи четирите комплекта на магазина. Нямаха външни жакове, но въпреки това той купи слушалки за всеки, защото реши, че Садин ще намери начин да преодолее шумните им говорители. Заряза продавача, който отчаяно се мъчеше да му продаде един касетофон, и хукна да хване влака от гарата на Казабланка.

Сега Байндър крачеше бързо по „Ел Ферутаки“, следвайки напътствията на Екщайн да се държи вдясно от джамията Кутуба и да върви право към кръговото движение на площада. Мрачното изражение под вдигнатите нагоре стъкла за слънце на очилата му отстрани няколко момчета, които му се предложиха за водачи. Точно както му беше описано, видя бензиностанцията срещу хотел „Ал Хараф“ на отсрещната страна на площада.

— Добре дошъл — каза си доволно Байндър. — Тези израелци, мама им стара, сигурно имат цветна снимка на всяка улица във всеки арабски град по света.

Той даде на чиновника шестдесет и пет дирхама за стая с изглед към улицата, изкачи стълбите, огледа набързо банята и прибра сака под леглото. После измъкна собствената си раница, излезе и заключи вратата. Зарадва чиновника, като му връчи четиридесет „американски“ като бакшиш.

— Слушай, стари приятелю, Мохамед — заяви на усмихнатия човечец Байндър и му смигна. — Утре започвам катеренето по Атлас. Ако някой ми пипне нещата… — Той прокара пръст по гърлото си и издаде задавено ръмжене. Чиновникът се засмя, но Байндър вдигна тъмните очила, за да му покаже очите си и младежът закима сериозно.

Навън под слънцето Байндър откри О’Донован, облегнал се на един стълб. Когато мина край него, той подхвърли:

— Като заговорихме за ножове…

Двамата мъже тръгнаха заедно към пазарите.

 

 

„Джемая ел Фна“ не може да се сравни с площада на който и да било друг град на света. Ограден в южната си част от достойните сгради на банки, аптеки и поща, другите му три страни се разтварят към заведения от съмнителен характер. Обляната от слънцето асфалтова площ може да се сравни с паркинга на стадион, но тук никоя кола не би могла да маневрира спокойно, защото „Ел Фна“ е постоянно зает от вълнуващия се цирк на змиеукротители, факири, жонгльори, екскурзоводи и продавачи на музикални уредби. Докато в центъра на площада тълпите се местят от едно забавление към друго, покрайнините му са заети от покрити с платнени сенници маси, където предлагат нарязани портокали, печени пилешки сърца, гущерови опашки и костенурково месо, всичко това под акомпанимента на тъпани, свирки на укротители и далечните викове на мюезините от минаретата.

Амир Лапкин и Ари Шнелер нямаха нужда да излизат от площада, за да купят всичко от списъка си. Бяха се срещнали в хотелската стая на Лапкин, изпразниха саковете си и тръгнаха към пазара. Веднага хванаха едно мароканско момче, на което дадоха сто дирхама, за да им служи като „бодигард“.

Лапкин напълни сака си с консерви лещена супа, няколко метра грубо платно, пластмасови запалки, пет кутии самозалепващи се торбички за сандвичи и една правоъгълна тенекиена кутия с олио. Шнелер купи фенерчета, черен изолирбанд, батерии, черна вакса, две дузини бонбони, увити в червен целофан, четки за бръснене, голямо руло изолирана жица, дузина малки отвертки, пет малки опаковки с моторно масло за електродвигатели и три трикотажни пижами на райета.

Водачът им беше доста разочарован, защото се въртеше около чужденците, мечтаейки за комисионата си, когато най-накрая влязат в пазара за бижута, който те отминаха с безразличие. Но Лапкин му даде още сто дирхама, задето е пъдил мухите, а двамата с Шнелер се върнаха с пълни сакове в хотел „Фукалд“, намиращ се малко на юг от „Ел Фна“.

Настаниха се на розовия балкон на стаята на втория етаж и се хванаха за работа.

Първата задача на Лапкин беше да направи „гузниким“ — примитивни, но надеждни светлинни сигнали, които израелците в армията използват за всичко: от маркиране на мишени до площадки за кацане на хеликоптери. Той отвори десетте консерви супа с армейския си нож, изля съдържанието им в тоалетната и залепи с изолирбанд към всяка от тях по една запалка. После сряза десет квадратни парчета от платното и ги пъхна в канчетата. Вечерта щеше да допълни канчетата с пясък, като остави едно крайче от плата навън и да напои съдържанието с олиото. Човек може да запали своя „гузник“, да го използва за каквото му трябва, после да го загаси с крак, да го остави да изстине, да го опакова отново и да си го прибере в раницата.

Шнелер се зае да изработи комплектите за почистване на оръжие, макар Шаул Нимроди още да не беше намерил дори пистолет с кабзи. Той нареди десет самозалепващи се торбички, във всяка от които сложи по една отвертка и метър жица, с оформено малко кръгче в единия край. Използва ножицата на швейцарското ножче на Лапкин, за да нареже парцали за почистване от трикотажните пижами, и подстрига четките за бръснене съвсем ниско. Във всяка втора торбичка постави малко шишенце с масло за смазване. Двойките партньори щяха да си го поделят.

Мъжете се захванаха заедно да пригодят по две фенерчета за всеки член на екипа. Едното щеше да бъде залепено към лявата китка на парашутиста с насочена към пръстите крушка, така че когато хване въжетата над главата си, следващият от формацията да може да го следва. Второто ще бъде затворено в джоб и хванато към илика с канап, също както компасите и всеки друг инструмент, който има опасност да бъде изпуснат. Тъй като крушките на фенерчетата бяха бели, Лапкин и Шнелер с удоволствие изядоха бонбоните, след което залепиха червения им целофан върху крушките. Комплектите за илюминация бяха завършени с по една ролка лепенки, допълнителна батерия и три метра канап.

Шнелер вдигна глава от работата си, защото нещо през решетката на балкона привлече погледа му. Беше плешивата глава на Бени Баум, излизаща изпод зеленината на парка, когато полковникът и Екщайн тръгнаха да пресичат булевард „Ел Муджахидин“.

— Приготви се за проверка от командира — измърмори на иврит Шнелер.

— Внимавай какво говориш — предупреди го на английски Лапкин.

На вратата на стаята се почука леко и Лапкин тръгна да отвори.

— Парола? — усмихна се той зад затворената врата.

— Канада е предградие на Детройт — чу се гласът на Екщайн.

— Майната ти — изхили се Лапкин и завъртя ключа.

Екщайн влезе. Видя, че мъжете работят на балкона, но чувството, че събитията се развиват твърде бързо, го накара да спре за момент и да огледа стаята. Червеникавите тапети бяха олющени и под тях се показваха бели петна като по изгоряла от слънцето и обелена кожа на скандинавец. От тавана висеше гола крушка, нощните лампи бяха метални, войнишки тип, белите чаршафи имаха петна, прогорени с ютия, а в края им бяха навити сиви вълнени одеяла. По стените нямаше никаква украса.

Той знаеше, че всеки от групата му е отсядал в такива места и преди: бараки, бункери, бомбардирани сгради върху чужда земя. Също като него те бяха лежали върху леглата и гледали чуждите тавани, търсейки бягащия от очите им сън. Чудили се бяха дали това не е последната спалня в живота им… Той беше довел тези мъже дотук и тежестта на отговорността го караше да се закълне за пореден път, че ще напусне тази игра и никога вече няма да моли някого да се включва като доброволец.

Лапкин като че разбра мислите на Екщайн, защото потупа майора по рамото.

— Хей! Поне не сме в калта — каза той.

Двамата излязоха на балкона.

— Да застана ли „мирно“? — вдигна глава от нарастващата купчина пакети Ари Шнелер.

— Трийсет лицеви — отвърна Екщайн и се наведе да разгледа един от комплектите за почистване на оръжие. — Изглежда добре, господа.

— Един сезон в Санур — каза Лапкин. Говореше за тренировъчната база на парашутистите, където учеха новобранците да се грижат за оръжието както за собственото си тяло.

Екщайн се изправи.

— Току-що бяхме в „Галия“. — Това беше друго малко хотелче в града. — Диди почти привършва носилката. Направи я от палатка за двама.

— Роден е за шивач — коментира Лапкин. Лернер умееше да шие така, че би могъл да измайстори булчинска рокля от товарен парашут.

— А пък Очко прави торти от кал — добави Екщайн.

— Моля? — възкликна на немски Шнелер. Често разговаряше с Екщайн на родния си език.

— Модел на зоната за нападение — обясни Екщайн. — Трябва да го видите. Сигурен съм, че у дома си играе с детски влакчета.

Лапкин се засмя, като си представи как Очко реди релси по пода на апартамента си в Йерусалим.

Екщайн нямаше какво повече да прави тук. Като ръководители на групата те с Баум трябваше да посещават предварително уговорените хотели и стаи, за да проверяват напредъка и да координират работата. На тези хора всъщност не им бяха нужни гувернантки.

— Трябва ли ви нещо?

— Оръжия — едновременно отговориха Шнелер и Лапкин, после се спогледаха и се изсмяха.

— Прашки стигат ли ви?

— И съставните части ще свършат работа — отговори Лапкин. — Чатали, презервативи и камъчета.

— Може би утре вечер — усмихна им се Екщайн. — Ще се видим в единадесет. Точно.

Бени и Ейтан тръгнаха по булевард „Ел Муджахидин“, като правеха път на мотопедистите, които понякога се качваха и върху тротоара. Макар двамата мъже явно да бяха европейци, никой от местните младежи не се опита да се лепне за тях, защото се движеха много целенасочено и не оглеждаха екзотичната околност. Толкова често в миналото бяха се разтоварвали от напрежението при операции с весели вицове, но днес се движеха мълчаливи и мрачни, с умове заети с проблем, какъвто дори и садист планировчик в израелската армия не би могъл да измъдри. Обмисляха всяка тактика от дългогодишния си опит, но и двамата знаеха, че в края на краищата изходът ще бъде в ръцете на съдбата и късмета.

— Тя ще бъде добре — тихо каза Ейтан, когато стигнаха големия площад на ъгъла на „Баб Агну“.

Бени не отговори.

— А ако не е — продължи Ейтан, — и ние ще си идем с нея.

Бени спря внезапно, с което принуди младия си партньор също да спре. Той погледна Екщайн в очите. Възможно ли е Ейтан да е изрекъл онова, което Бени още не беше признал пред себе си? Че ако Рут умре, баща й няма да се завърне жив у дома. Че Екщайн го разбира и ще се присъедини към ритуалната му саможертва? Не, не може да бъде. Екщайн си има жена и син. Той не би могъл толкова да цени живота на Рут независимо от братската му обич към нея. Обаче беше виждал Ейтан да извършва акт на самоубийствен героизъм и се чудеше дали някой лекар няма да открие някога, че Екщайн е живял в свят на скрита емоционална болка и е оживял само защото още не му се е представил наистина удобен случай да загине. Не. Той просто иска да каже, че ще спаси Рут или ще умре, опитвайки се да го стори. Това е нормално. Това би могло да се приеме.

Екщайн показа зелените тенти на кафе-сладкарница „Виктория“.

— Ще бъда там и ще се наливам с кафе — каза той и се отдалечи.

Бени пресече площада към грандхотел „Тази“. В сравнение с пансионите, където бяха настанени останалите членове на екипа, „Тази“ заслужаваше титлата си. Стаите бяха сравнително големи и подходящи за работата на Садин.

Садин открехна вратата на стаята си на втория етаж. Винаги, когато беше възможно, оперативните служители в чужбина избягваха по-високите етажи. Ако операцията не сполучи и се налага да се измъква, човек трябва да има възможност да скочи на улицата.

— Ола, падре.^[2] — Сапьорът се усмихна на Бени. Стаята гледаше на северозапад и следобедното слънце влизаше през решетката върху прозореца. Жълтата тениска на Садин беше залепнала за гърба му. Беше бос, обут в светли шорти, а къдравата му коса беше разрошена. Той коленичи и продължи работата си.

Стаята приличаше на лаборатория на анархист. Двете легла бяха бутнати встрани и върху ивицата помежду им Садин беше подредил компонентите на своите „светкавицо-гръмотевици“. Имаше дълги редици с различни по размери кутийки — от сода, препарати за миене, консерви, флакони от дезодоранти. Някои вече бяха разрязани или пробити, а в пластмасовото кошче беше струпана купчина невъобразим боклук. В три тенджери имаше различни винтове за дърво, кутии с царевично нишесте, туба със смола, ролки изолирбанд, три кутии стъклени топчета, рола тоалетна хартия, дузина гумени топки, ножици, нож за мокети. Бени погледна към едно от леглата, върху които бяха метнати две черни галабии и голяма найлонова торба с фойерверки. В „Джамая ел Фна“ продаваха свободно фойерверки, но двете кутии с дванадесеткалиброви патрони за „Уинчестър“ направо го изненадаха.

— Къде намери патрони за пушка? — попита Бени.

— Мустафа — отвърна Садин, докато режеше на две една от топките. — Берберите ходят на лов за птици, не знаеш ли?

— Знам.

— Как успя Екщайн да намери това момче толкова бързо? — попита Садин, явно доволен от своя „водач“.

— Ейтан е бил тук и преди — отвърна Бени. Всъщност Екщайн привика планинеца, като му изпрати странен подарък, както правеше с всичките си местни помощници. Берберите водачи често биваха арестувани от полицията в Маракеш, а веднъж Ейтан беше измъкнал Мустафа от затвора, като плати голям бакшиш.

— Предположих — каза Садин. — Щом споменеш господин Антъни, очите на момчето направо светват.

— Как ще ги използваш? — попита Бени, докато разглеждаше едната половина на червената топка.

— Първо мислех да ги направя електрически с батерия, бутон и някаква жичка или малка крушка като запалително устройство. — Садин говореше бързо и ентусиазирано за импровизациите си. — Но е твърде рисковано и затова реших да го направя по-просто. — Той вдигна половинката от празна кутия за почистващ препарат. Беше направил дупка в алуминиевата капачка и вкарал само месинговата гилза на патрона. — Детонатор за удар, смес от барута на патроните и малко фойерверки. После запушвам с царевично нишесте, за да се получи и хубав гръм.

Бени се намръщи.

— А ще избухнат ли, като се ударят? Просто ей така? — Беше достатъчно опитен и знаеше, че е нужен силен удар.

— Разбира се, че не — смръщи се и Садин. Той вкара кутията от препарата в разрязана наполовина консерва от супа. В дъното на кутията беше завит винт, а той взе половината от топката и я постави над дъното. — Ударна игла както на ракетите на парашутистите. — Стандартната пехотна ракета представлява дълга алуминиева тръба с взривател в единия край. Човек просто обръща капачката със скрития ударник върху взривателя и удря тръбата в коляното си, за да я задейства. — Ще залепя топчета около ударника за тежест и ще поставя опашки в другия край за стабилност. — Той посочи черните галабии.

— Разбира се — прошепна Бени. Пред очите му изникна видението как всички те хвърлят кутийките, които просто си остават на земята като букети на сватбата на отровни влечуги.

— Той ще ни избие всичките, полковник — отекна гласът на Рик Набе откъм банята. Бени пристъпи внимателно по пода и надникна в банята. Набе седеше върху тоалетната чиния и правеше водонепропускливи контейнери за кибрити от пластмасови кутийки за филмови ленти. Залепваше към капачките в кръг кибритени клечки и ги затваряше в кутийката. Той погледна Бени и се ухили насреща му. — Предпочитам да умра с чест.

Бени отстъпи и тръшна вратата на банята. По-добре да няма допир между кибритите на Набе и барута на Садин.

— Ами колата? — попита тревожно Бени.

— Това произведение на изкуството е направено, както се уговорихме — усмихна се Садин, докато разрязваше картона на един патрон. — Нямаш ли ми доверие?

— А имам ли друг избор?

— Не.

Бени въздъхна. Тръгна към вратата, а после несигурно се извърна.

— Садин? Тези неща ще се задействат ли?

Инженерът го погледна и примигна като обидена абитуриентка.

— Амиго — заяви той. — Ако имах само още два дни, щях да ти направя ракети земя-въздух и мечове.

Бени кимна и излезе…

В хотел „Ал Шараф“ Екщайн беше приет в бърлогата на Байндър и О’Донован. Той размаха ръка из умирисания на бои въздух, но миризмата не би привлякла ничие внимание, тъй като хотелът се намираше точно до оживената бензиностанция.

Раниците от камилска кожа висяха вече боядисани в черно като пушени бутове върху опънато в стаята въже. Подът беше покрит със страници от арабски вестник, върху който лежаха девет ритуални берберски ножа, също готови за боядисване. Байндър беше седнал върху края на едното легло и гледаше със съжаление ножовете. Той беше любител на ножове, а тези бяха твърде красиви, с извити, инкрустирани със сребро кании, дръжки от камилска кост и сребърни халки за закачане върху колан.

Байндър се изправи. Беше си сложил войнишки колан с манерки и закачил един от ножовете върху лявото си бедро. Едрият детектив се завъртя като тромав моден манекен.

— Гледай, приятел — каза той. — Паякът от Арабия.

— Много хубаво — примижа Екщайн към полираното сребро. — Ще те видят как се приближаваш от километри разстояние.

— Ще ги боядисам бе — неохотно измърмори Байндър. — Ама просто е престъпление, мамка му. — Той измъкна ножа от канията и го показа на Екщайн. Върхът беше добър, но острието толкова тъпо, че едва ли би срязало и диня. — Това трябва да го забиеш направо в гърлото. За нищо на света не може да реже.

— Тогава защо не купихте кухненски ножове?

Байндър го погледна с притеснение.

— Защото тези са страшни — отговори той и прибра ножа.

— Аааа, психологически ефект.

— Да, мамицата му. — Байндър взе флакон с боя, наведе се и пръсна дълга ивица върху наредените ножове. — Светотатство — въздъхна той.

Майк О’Донован излезе от банята. Беше с бялата си риза, изпрана още в Казабланка, кафяви платнени панталони и кафяви обувки с връзки, които току-що си беше купил. Косата му беше измита и сресана, а белезите гримирани.

— Да тръгвам, а? — обърна се той към Екщайн.

Израелецът погледна часовника си.

— Да. Полетът ти е в 15:30.

— Страхотно — оплака се Байндър. — Той ще лети, докато верният ви слуга върши цялата домашна работа. — Той посочи две големи торби с отпечатан зелен кръст и знака на аптека.

— Бени ще ти помогне — каза Екщайн и тръгна с О’Донован към вратата.

— Кажи му да се качи — викна подире му Байндър.

След няколко минути Баум влезе в стаята и заключи вратата.

— Шефе — поздрави го Байндър, докато продължаваше да боядисва каниите.

— Здрасти, Паяк — отговори Бени. Той взе торбите и изпразни съдържанието им върху свободното легло. После седна и започна да сортира купчините бинтове, бял лейкопласт, квадратни парчета марля, хирургически ножици, крем против инфекция и туби с вазелин. Подреди десет найлонови самозалепващи се торбички и лепна върху всяка парче лейкопласт, за да ги бележи като комплекти за първа помощ.

— Може ли да пуша? — попита той.

Байндър сви рамене.

— Давай. — Флаконът с боя издрънча, когато го разтърси отново. — Аз и без това съм се надишал на отрови.

Тогава Бени реши, че не е добре да пали в атмосфера, наситена с аерозоли, и затова пъхна незапалена цигара в устата си. Наряза тънката гумена тръба на десет равни части за турникети, после направи бързо затягащи се превръзки от марлята и ленти от бинтовете. Воят на мотопедите и виковете на арабски откъм улицата изпълваха стаята и той се мъчеше да не си представя какви рани ще трябва да покриват вече нестерилните превръзки…

 

 

Пътят до летището „Менара“ на Маракеш беше само няколко километра по хубавото, широко шосе към Асни, но на Екщайн и О’Донован, седнали върху задната седалка на таксито, им се искаше да могат да го съкратят с приятен разговор. Само че мислите на всеки от тях се прекъсваха от дълги празни паузи.

Екщайн беше направил резервация за О’Донован при един френски пилот, който предлагаше въздушни разходки над района. Ако Нимроди успееше да докара транспортен самолет, той първо щеше да кацне на „Менара“. Но летището на Маракеш се контролира от Мароканските кралски военновъздушни сили и тук няма как да се качат на борда на някакъв странен самолет деветима облечени и оборудвани за бой парашутисти. Самолетът трябваше да кацне, да презареди, да излети отново и почти веднага да съобщи за повреда. После да се приземи бързо някъде наблизо, да натовари мъжете, да съобщи на кулата, че се е повредила само някаква предупредителна лампичка и да излети към Атласките планини.

О’Донован даде идеята да ползват местен пилот, тъй като не можеха просто да отидат до кулата и да попитат за координати на потенциални местности за спешно кацане. Когато разбра, че пилотът е французин, той настоя да пратят него на разузнаване. Екщайн обмисли странното искане на американеца, докато двамата пътуваха мълчаливо с отворени прозорци и глави, извърнати към преминаващите край колата палми.

— Какво те кара да мислиш, че ще се разбереш с този пилот? — попита Екщайн. После хвърли поглед към главата на шофьора, като сигнал да водят разговора кодирано.

— Не знам — отвърна О’Донован. — Французите ни мразят. Много пъти сме им спасявали задниците.

— И това плюс ли е?

— Той ще реагира на предизвикателство от моя страна. Заради самочувствието си. Само трябва да спомена Нормандия и той направо ще звънне в кулата.

— Надявам се, че нямаш намерение да го правиш.

О’Донован не отговори. Наблюдаваше някакъв дебел турист, който се опитваше да яхне камила сред една от маслиновите горички. Животното плюеше по водача, който бършеше челото си.

Екщайн усети смесеното ухание на пустинен прах и кактуси, които му напомниха за дома. Мислите му се върнаха към много инциденти със заложници, завършили с рейдове на израелски командоси. Най-често един или повече от заложниците загиваха, но решението за нападение вместо преговори все още продължаваше да се предпочита и хвали от политиците и общественото мнение. В този случай няма да има никакъв политически капитал. Животът на Рут щеше да бъде единствената награда.

— Познавам я от дете — прошепна той, докато гледаше замислено в пространството и вятърът охлаждаше врата му.

— Тя вече не е дете — каза О’Донован след малко. После осъзна, че отговорът му звучи като оправдание и не е подходящ пред толкова близък, почти член на семейството. Гласът му заглъхна. — Каква беше тогава? — попита той шепнешком.

— Почти същата. — През годините Екщайн се беше запознавал с някои от приятелите и любовниците на Рут. Тя подбираше и сега той разбра, че вероятно никога не би се запознал с Майкъл О’Донован, защото онези аспекти от характера му, които са й харесали, сега бяха потиснати и може би ще изчезнат завинаги в предстоящата битка. — Умна, инат, пряма — добави той. — Топла, когато го заслужиш. А красотата й растеше заедно с нея.

— Значи не се е променила — каза О’Донован. Той се обърна към израелеца и за миг му се прииска да стисне ръката му, за да даде и получи сили от него. Вместо това хвърли цигарата си през прозореца и сплете пръсти върху едното си коляно. — Надявам се само, че от усилията ни ще има полза — въздъхна той.

— Има хора, които биха рискували живота си, за да откраднат „Мона Лиза“ от Лувъра — каза Екщайн.

О’Донован кимна.

— Обаче не си струва и е глупаво — прошепна той…

 

 

Пилотът на едномоторната „Чесна“–207 беше висок, бивш парижанин, на име Филип Дюкрок. Косата му беше прошарена, носеше черни очила със златни рамки, а устните на голямата му уста леко се извиваха нагоре в краищата и му придаваха вид на гущер, който крие някаква тайна.

— Никакви снимки, моля — каза Дюкрок, докато рулираше. Той погледна фотоапарата на О’Донован и посочи към военната част на летището, където върху площадката бяха паркирани четири тренировъчни самолета. О’Донован сложи ръка върху фотоапарата си, сякаш машинката може да скочи сама и да започне да снима.

Когато чесната излетя на запад, О’Донован забеляза червена табела с надпис на френски език, закачена върху лявата страна на кокпита:

— Това самолет за скокове с парашути ли е? — попита той, когато Дюкрок изравни самолета на петстотин метра височина.

— Беше — отговори французинът. — Но аз не съм пилот за такива полети. Купих го за чартърни и за разходки. — Американецът му беше платил петдесет долара за двадесет минутна обиколка и нямаше много време за мотаене. — Какво искате да видите? — надвика той шума на мотора.

— Ами по някаква случайност аз търся ЗС.

— Зе-се?

— Зона за скачане. Аз съм парашутист.

— Военните имат клуб при пистата за глейдери в Бени Мелал.

— Къде е това?

— На около двеста километра оттук.

О’Донован погледна надолу към малките розови кубчета на Маракеш.

— Много е далеч — каза той. — Аз искам да скачам близо до града, за да мога да се връщам в хотела или обратно до „Менара“ за друг скок.

Пилотът сви рамене.

— Ами тук няма ЗС.

— Ами Амануз? — Картата на ЦРУ показваше дълга равнина, разделена от черен път на десетина километра от „Менара“, но само пилот би могъл да каже дали там би могъл да кацне самолет или не.

— Амануз ли? — обърна се Дюкрок към пътника си. — Та в тази посока води само един черен път.

— Ти би ли могъл да кацнеш там?

— Само при авария. Не и заради спорта.

— Хайде да погледнем.

Дюкрок вече поглеждаше часовника си, но О’Донован размаха една сто доларова банкнота във въздуха. Французинът погледна парите, сви отново рамене и зави леко вдясно.

О’Донован бръкна в джоба си и извади още една банкнота.

— Знаете ли какво, господин Дюкрок. Кацнете в Амануз и тогава ще получите точно двеста.

Полуусмивката на французина се превърна в ядно свиване на устни.

— Не мога да направя такова нещо — каза той. — Незаконно е, освен ако наистина има сериозна авария. Парите ви не могат да купят всичко, нали? — Той увеличи ъгъла на завоя, явно обиден, и се насочи обратно към летището.

— Добре, добре — вдигна ръце О’Донован и въздъхна. Нямаше нужда Дюкрок наистина да си праши гумите в Амануз, но пък трябваше да види, че може да бъде направено и да накара французина да го извърши. Чесната беше голяма и би могла да понесе осмина спортисти с парашути. Ако тя може да кацне в Амануз и да се вдигне оттам, тогава значи и друг самолет ще го направи. Той заговори носталгично: — Много обичах да чета Сент-Екзюпери. Учех френски в гимназията. Сигурно това ме е накарало да мисля, че френските пилоти са готови да опитат всичко.

Дюкрок се хвана.

— Сент-Екзюпери беше повече писател, отколкото пилот — намръщено отвърна той.

О’Донован се усмихна и се приведе, обърнат към французина.

— А вие какъв сте, Филип? — предизвика го той. — Повече пилот или шофьор на такси?

Лицето на Дюкрок се изчерви. Той изгледа за миг нахалния американец.

— Да го духаш — изрече съвсем ясно. После дръпна щурвала, натисна лоста и зави рязко наляво. Фотоапаратът на О’Донован падна на пода, но самолетът се насочи към Амануз…

 

 

За по-малко от два часа Шаул „Баба“ Нимроди успя да закупи право на кацане в „Менара“, както и въздушен коридор между Маракеш и Уарзазате и обратно от Уарзазате до Загора. Беше тесен коридор и щеше да бъде отворен само за ограничено време през следващата нощ, но той беше сигурен, че Кралските марокански военновъздушни сили няма да обърнат внимание на странната светлинка върху радарите си.

Терминалът на „Менара“ беше дълъг и обширен правоъгълник с полирани подове и магазини, почти без посетители, защото имаше само два пътнически полета на ден. Недалеч от главния вход имаше малко кафене и барче, срещу които бяха наредени чисти маси и столове от черно дърво. Облечен в сив памучен костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Нимроди прекара първия час в разговор на арабски с възрастния барман, бербер, който всеки ден слизаше от планината, за да работи и издържа голямото си семейство.

Нимроди би могъл да се качи направо в канцеларията за планиране на полети и да попълни формуляра за пристигащия си самолет, но ако мароканците са като израелците и онзи реши да му откаже ей така, защото няма настроение например, самолетът щеше да бъде арестуван веднага щом кацне. Затова той предпочете да изчака и да се съобрази с финансовите изисквания на отговорника.

Различни служители на летището влизаха и излизаха в кафенето и най-накрая се появи един подполковник, който седна на ъгловата маса и отвори вестник „Льо Монд“. Беше строен, приятен наглед мъж, малко над тридесетгодишен, който освен пагоните не носеше значка с крила или някакви лентички за награди върху изгладената си униформа.

Барманът вдигна вежди към офицера.

— Комендантът ли е? — попита Нимроди.

— Той е — прошепна старецът.

Нимроди се смъкна от стола, взел в ръка малка кожена чантичка, каквито носят европейците. Кафенето се беше изпразнило. Имаше само двама скандинавски туристи. Той приближи офицера със стандартния арабски поздрав и потупване по гърдите. Дръпна стол и развя фалшивия си флаг на развален френски.

— Аз съм член на личната гвардия на краля, скъпи ми полковник — заговори Нимроди и докато офицерът затваряше вестника си и гледаше посетителя си с учудване, израелецът продължи. Обясни, че следващата вечер от Атар в Мавритания ще пристигне транспортен самолет. Той ще е празен и полковникът може спокойно да го огледа. Нимроди, който още не си беше казал името, щял да се качи на самолета и да отлети за Алжир. Може ли да очаква съдействието на полковника по този конфиденциален въпрос?

— Разбира се — отговори офицерът, макар да се разкъсваше между склонността да изпълнява заповеди и риска да обиди член на антуража на крал Хасан. — Но ще трябва да информирам началника си.

Нимроди цъкна с език.

— Кралят, Аллах да е с него, ще съжалява. — Той се наведе по-близо до събеседника си. — Разбирате ли, ние искаме да предотвратим опит за убийство от страна на алжирските фундаменталисти, които заговорничат с иракския Мухабарат. — Нимроди извади иракския си паспорт на името на Ахмед Табри и го отвори, за да се види снимката му. — Както виждате, имаме намерение да проникнем и да разбием тези чудовища. Моята мисия, разбира се, е държавна тайна. Ако Аллах пожелае, ще се завърна. — Той сви рамене и прибра паспорта. — И ако фалшивите документи на нашата „Сюрте“ са наистина толкова сигурни, както те твърдят.

При тези думи очите на полковника се бяха ококорили доста.

— Но това е твърде опасно за вас — прошепна той.

— Както и вашата роля — предупреди го Нимроди. — Но заради вашата смелост и сътрудничество негово величество определи „бойна“ награда. — Той постави чантичката си върху масата и отвори ципа, разтваряйки плоския отвор с пръсти. Вътре се виждаше дебела пачка зелени банкноти. — Само десет хиляди долара са — извини се той. — Но освен другото това е и въпрос на патриотизъм, скъпи ми приятелю.

Офицерът посегна към чашката си. Докато отпиваше, тя трепереше леко, а кафето беше студено като речна кал. Можеше да откаже и вероятно да увисне на бесилото. Можеше да се съгласи, но ако излезеше, че е помогнал на шпионин, да го постигне същата съдба. Обаче имаше и трета възможност. Да напише рапорт, да го запечата в плик, да го даде на заместника си в присъствието на свидетел и ако всичко мине добре, да си го вземе обратно и да го изгори. Жена му няма да бъде разочарована, а освен това ще получи и нещо блестящо от Рабат, с което да украси униформата си.

Офицерът облиза устни.

— Ще изпълня дълга си.

Нимроди му каза очакваното време за пристигане на самолета, не спомена аварийното кацане и описа векторите на предстоящия полет.

Мароканецът кимна, но се поколеба за миг. После докосна кожената чантичка и я плъзна към своята страна на масата, след което я свали върху скута си.

Нимроди се усмихна съвсем леко и изви глава към бара. Ейтан Екщайн беше седнал на столче там и наблюдаваше сцената в огледалото на стената. Екщайн вдигна за миг палец над рамото си.

Мароканският полковник видя всичко и се задъха силно. Нимроди протегна ръка и го потупа по китката.

— Не бой се — усмихна се израелецът. — Чиста работа е, както се изразяват евреите.

 

 

Долината Уед Исил не е напълно суха през зимата. Тънко поточе планинска вода ромоли из извитите й, пресъхнали вени, а при дъжд може да се превърне в бърза река. Но тази нощ звездите примигваха високо над долината и макар студеният вятър да духаше от север, скалистите стени създаваха достатъчно завет, така че човек би могъл да разгърне платно, без то да литне настрани.

Долинката беше удобно скривалище откъм пътя за Хад Абдулла Рият, където Диди беше паркирал бялото мицубиши край шосето, а Ари Шнелер го беше вдигнал на крик, свалил гумата и се облягаше на бронята, за в случай че някоя случайно минаваща полицейска кола реши, че е спрял на странно място.

С камиончето бяха тръгнали само Диди, Лапкин и Шнелер, защото не биваше някой местен пастир да види цяла армия здрави мъжаги да се измъкват от колата като циркаджии. Набе, О’Донован и Байндър бяха пристигнали в долчината пеша откъм предградията на Маракеш на различни интервали от време. Екщайн, Нимроди и Мустафа, берберинът водач, бяха слезли от такси в центъра на оазиса Исил, а после тръгнаха на юг през палмовите горички, докато стигнаха долчината и завиха обратно на север. Никой не знаеше от коя посока ще дойде Баум, докато той не се появи от югозапад върху една от дюните.

Мустафа застана на пост върху платото, за да наблюдава пътя. Запали малък огън, после постави отгоре му метален варел, върху който започна да пече бедуински питки. Огънят би могъл да привлече внимание, обаче беше естествено вечерно занимание за берберите. Той можеше да предупреди господин Антъни и приятелите му с изсвирване, а те веднага да се съберат в кръг, за да се направят на откачени чуждестранни туристи.

Един по един мъжете отидоха до камионетката и пренесоха по един парашут през дългия хълм и надолу в долчинката. Диди и Амир постлаха дълго синьо платнище за камион върху земята до потока. Работеха по парашутите, държейки фенерчета в уста, а Диди ръмжеше и ругаеше всеки път, когато намереше протрито въже, скъсан сектор на парашута или закопчалка, приличаща на реликва от ранното християнство.

Правоъгълните парашути за свободен полет почти не приличат на кръглите си военни прототипи. Стандартният парашут е като гъба от коприна и въжета, докато крилото е много маневрен, преносим въздушен глейдер. Въздушното крило е сложно с паяжината си от въжета, плъзгачи и въздушни спирачки, почти като електрическата система на „Ягуар“. Поради секретния характер на пътуването си Диди не успя да докара целия си комплект с инструменти за поправка, защото би накарал алармата на летищата да се разписка. Рискува само да донесе специалните си лепенки и игли, специален конец за зашиване и ленти. Но се молеше да не намери големи структурни повреди. Раницата му от камилска кожа беше пълна с марокански дърводелски инструменти, но това щеше да е сякаш поправя състезателна кола с части за велосипед.

Въпреки притесненията на Екщайн Диди беше доволен, че повечето от парашутите бяха снабдени с издърпващи пилотни парашутчета. На двата обаче липсваха издърпващите връзки, а контейнерите им бяха затворени с ръждясала и увита жица. Утре той ще трябва да измайстори издърпващи въженца от спирачни жила на мотопед и ръчки от малки парчета пластмасова тръба.

Мъжете, които никога не са ползвали издърпващи парашутчета, ще трябва да се учат тук, на земята. Онези, които никога не са летели с въздушно крило, ще дебютират утре вечер. Без тренировъчни скокове.

Шаул Нимроди, който беше поправял няколко хиляди военни парашути навремето, обикаляше с незапалена цигара в цигарето си и залепваше малки парченца лепенки по местата, на които Диди трябваше да обърне внимание. Тихичко разпредели работата на останалите мъже, като ги караше да обличат хомотите, да повдигат парашутите и да ги изпъват леко, за да подреждат въжетата Амир и Диди.

Мъжете вече бяха изморени. Денят им започна на зазоряване, пътуваха с автобус, влак и камион от Казабланка до Маракеш. Следобедът им беше изпълнен с усилена подготовка и току-що бяха прекарали два часа в тъмния ъгъл на един ресторант на име „Звездата на Маракеш“, шепнейки си един на друг „ами ако“, докато в другия край на помещението танцьорката кършеше снагата си в кючек.

— Ами ако има пазачи извън периметъра?

— Ще се опитаме да ги убием с ножове.

— Ами ако периметърът е миниран?

— Ще разминираме пътека, ако имаме време. В противен случай ще се прегрупираме и ще се спуснем направо по пътя.

— Ами ако те имат бронежилетки?

— Целим се в краката и ги довършваме отблизо. Никога няма да можеш да го улучиш в главата по тъмно.

— Ами ако не изведат Рут навън?

— Ще трябва Бени да се покаже и да се опита да преговаря.

— Ами ако никой от тях не е под земята?

— Тогава ще ни се стъжни работата.

Очко не присъстваше на това съвещание и за пръв път мрачните му забележки им липсваха. Но той беше занесъл своите „хранителни продукти“ в „Ен-Фис“ и работеше по въздушните разузнавателни снимки, получени от Розели.

Джери Байндър, седнал върху голям камък от другата страна на поточето, наблюдаваше как работят Лернер и Лапкин и макар да се възхищаваше на умението им, страдаше от известни суеверия.

— Когато избереш парашут за мен, Диди, остави го — каза той. — Аз сам ще си го опаковам.

— С удоволствие — изръмжа Диди, без да вдига глава от работата си.

— Но първо ще му позволиш да прегледа крилото, Паяк — предупреди Нимроди.

— Слушам, татенце — отвърна иронично Байндър. — И като заговорихме за проверки на екипировката… Оръжията, бебчо. Какво ще речеш за малко уреди?

— Ще бъдат на борда на самолета — търпеливо отговори Нимроди, докато оглеждаше контейнера на „Облак“. „Облак“ е голям парашут от типа „крило“, много популярен сред военните екипи за дълъг свободен полет и ниско отваряне. — При това ще има по един за всеки, приятелю.

— Страхотно — поразсърди се Байндър. — Не можеш ли да го кажеш без толкова подробности?

— Съжалявам, Паяк — без каквото и да било извинение отвърна Нимроди. — Но телефонните ми разговори с Атар не можеха да бъдат по-подробни, имайки предвид открития им характер. Моите партньори разбраха изискванията и ще осигурят каквото е необходимо.

— Боже — прошепна Байндър.

Германският акцент на Ари Шнелер се чу откъм стената на долчинката зад Байндър. Беше се изкатерил да огледа за досадници откъм юг.

— Мислех, че вие, хората от Специалните сили трябва да сте познавачи на всички чуждестранни оръжия.

— Ние сме — обади се О’Донован, който помагаше на Лапкин, като натискаше с коляно една от раниците. — Паяка просто мърмори.

Байндър изруга под нос.

— Е, къде е нашият приятел с очичките? — Набе стискаше събрани на сноп въжета, за да може Диди да ги стегне с ластична лента. Никой не беше виждал Очко от часове.

— Ще дойде — измърмори Бени. Той се разхождаше по твърдия пясък малко по-нагоре от постелката за нагъване и силуетът му се очертаваше от огънчето на цигарата, която държеше в ръка. От време на време поглеждаше към работещите мъже, но не предлагаше помощта си, което се стори на Екщайн твърде необичайно за него. Въпреки че майорът си мълчеше, той подозираше каква е причината за дистанцирането на Баум.

— Ами какво става с доктор Айнщайн? — попита О’Донован. Садин беше излязъл от „Звездата“ по средата на съвещанието, извикан на улицата от Мустафа.

— Той прави проклетата кола от картони за яйца — измърмори Диди, без да прекъсне работата си.

— Или от балони — предположи Байндър. — Ще се надува като клоунска количка.

— Не — поправи ги Набе. — Аз мисля, че той е тръгнал да търси нахут. Писнало му е от печено агнешко.

— Добре, че се сети — примижа Екщайн, за да наниже специалния конец в ухото на извитата игла. — Напомнете ми да не забравя утре порционите. — Беше направил списък за купуване на твърд шоколад, сладки картофи, бонбони за смукане и други неща с високо съдържание на захар и нишесте, но без сол.

— Ако забравиш, ще трябва да сготвим теб — заплаши го Набе. — Печен по алжирски, макар че ти си скитник и вероятно месото ти ще е кисело.

Тънко изсвирване долетя откъм наблюдателния пост на Мустафа. Мъжете се смръзнаха за миг.

— Продължавайте — каза Бени. Той направи знак на Екщайн и двамата изкачиха склона.

Мустафа беше клекнал до огъня си и гледаше към Маракеш. Купчина прясно изпечени питки бяха поставени върху подложка от слама, а къдрокосото момче се усмихваше, сякаш също участва в тайната операция. Екщайн и Баум застанаха до него. Той посочи към черния път, който се извиваше между бодливите храсталаци.

— Айн Ластваген^[3] — каза той, защото изучаваше немски в училище и се упражняваше с Екщайн.

Докато Екщайн и Баум се взираха в далечината, чифт много ярки фарове се появиха откъм завоя и ги принудиха да примижат. Звукът от зле регулирани клапани и глухото тракане на евтина ламарина достигнаха до тях с вятъра.

— Само микробус е — прошепна Екщайн.

— Или джип — настръхна Баум.

Колата се приближаваше вече по-бързо, после внезапно фаровете угаснаха, двигателят заръмжа, сякаш пред препятствие и по хълма се заизкачва странно съоръжение от тръби. То спря по средата на склона, а Ейтан и Бени се изправиха със зяпнали уста.

Садин примигваше насреща им. Те обиколиха мотопеда и го разгледаха. Към кормилото чрез водопроводен тройник бяха прикрепени метални тръби. В краищата им имаше два фара. Двигателят бе мотор за трион, с прикрепен резервоар. Ауспухът представляваше празна тенекиена кутия от зехтин с пробити множество малки отвори, която беше закрепена с дебела верига.

Очко се изкачваше по склона. Той беше слязъл на пътя и носеше голям кожен куфар. И се усмихваше.

— Мисля, че ще свърши работа — заяви той. — Вероятно ще може да се приближи на двеста метра. Тогава ще спре. Клумп ще бъде принудена да се покаже.

Бени потри брадата си и макар да клатеше глава, каза:

— Ще трябва.

— А как ще спуснете тази скулптура? — попита недоверчиво Екщайн.

Садин вдигна гордо длан.

— Всичко се разглобява. Ще го вържем в здрав камилски чул и аз ще скоча с него. Като с разглобена петдесет калибровка. — Той слезе от седалката и повдигна с лекота измишльотината си. — Тежи почти толкова.

Екщайн също беше скачал с лека картечница и 52-милиметрови минохвъргачки, но никога с петдесет калибровка, при това в свободен полет с ниско отваряне на парашута.

— Да видим какво ще каже Диди.

Помогнаха на Садин да спусне мотопеда в долчинката, след което започна гореща дискусия по приложимостта му. Баум и Екщайн потвърдиха ефективността на маскировката поне като начин за печелене на време, а Садин приключи спора, като поиска по-добро предложение.

— Ще откраднем кола — настояваше Шнелер.

— И аз бих го предпочел — съгласи се Садин. — Но ако не се появи истинска кола, ще имаме това като заместител.

Нимроди, като ръководител на полета, имаше последната дума.

— Диди ще ти даде най-големия парашут — каза той на Садин. — Ще те пуснем първи, но останалите няма да направят формированието заедно с теб. И ако това нещо ти създаде каквато и да било неприятност, ще го срежеш от въжето и ще се освободиш от него, приятелю.

Инженерът се ухили и се поклони на полковника.

О’Донован подсвирна тихичко. Той наблюдаваше Очко, който нежно положи куфара си върху покривалото и го отвори. Мъжете се събраха наоколо и шепнешком изказаха възхищението си.

Моделът на лагера на Мартина беше като изработен от архитект. Изобщо не приличаше на набързо събраните купчинки пясък, представяни обикновено от оперативните разузнавачи. Склоновете, контурите и дюните на обекта бяха направени от твърдо кафеникаво тесто, формите на закопаните камиони имаха конусообразни картонени шапки върху вентилационните отвори. Там, където на въздушните снимки се виждаше храст или кактус, на макета бяха пресъздадени от стръкчета магданоз и всеки по-значителен камък или скала беше изобразен със залепено камъче. Един самолет беше изрязан от кашкавал, после покрит с мрежа от боядисан тензух. Друга подобна мрежа закриваше отвор в края на североизточната граница на лагера. Пътят до него представляваше ивица от насипана и залепена сол.

— Отлично, мамицата му и така нататък — прошепна Диди и отново се захвана за работата си. Вече беше завършил по-голяма част от шивашката работа, но оставаха още два парашута за сгъване.

— И така, вече всички сме тук — каза Екщайн. — Да започваме. — Той помогна на Очко да премести модела от платнището за сгъване на парашутите и го постави върху пясъка. Макар че мъжете бяха изморени, никой не възрази, защото, подпомогнати от появата на познати инструменти, вече бяха започнали да добиват необходимото самочувствие, че ще се справят с рискованата операция. Събраха се в полукръг около модела.

Ейтан се огледа за Бени и забеляза партньора си седнал самотно върху голям гранитен блок. Луната беше се издигнала над върховете на Атласките планини и обливаше вдигнатото нагоре лице на Баум със сивкава светлина. Пръстите потропваха в бавен танц върху коленете му.

— Време е за изповед, господа — каза Бени.

Мъжете замлъкнаха и извърнаха глави към подполковника, чудейки се какво ли е намислил.

— Добре — обади се О’Донован в опит да разведри атмосферата. — Когато бях на седем години, откраднах един долар от църковния поднос.

Никой не се засмя.

— Аз никога не съм извършвал скок със свободно падане — каза Бени.

Мъжете шокирано и мълчаливо зяпнаха командира си.

— Все още? — прошепна Набе.

Бени се извърна върху блока. Гледаше в краката си като ученик. Ако светлината бе по-силна, щяха да видят и изчервяването му.

— Минал съм през Тел Ноф — продължи Бени. Имаше предвид стандартния курс по парашутизъм в армията. — И понякога съм ходил на преквалификация. Преди две години скачахме баща и син. — Ако синът ти е парашутист и краката още те държат, семейна традиция е да направиш съвместен скок със сина си. — Обаче свободното падане… — Той вдигна глава и опита да се усмихне. — Не, приятели. Никога не съм опитвал.

Мъжете го гледаха. От изражението на Бени разбираха, че той не се страхува. За тази операция той вероятно би се съгласил да скочи и с чадър. Признанието му беше предизвикано единствено от опасения, че ще пречи на групата, няма да успее да изпълни скока както трябва. Можеше да не успее да отвори парашута и по този начин да намали състава. Или да продължи да се носи по небето, докато те се опитват да спасят дъщеря му. Без него.

Диди и Амир оставиха сгъването на парашутите и мълчаливо се присъединиха към останалите. Двамата се споглеждаха, а после се обърнаха към Баум. Той нарочно беше премълчал истината, която те би трябвало да знаят. Не се ядосаха, защото го разбираха, но молбата в очите на Баум беше непоносима за сърцата им.

— Не бой се — каза Диди. — Аз и Лапкин ще те понесем в УСП стил. — Ускорен свободен полет е техника, използвана за бързо обучение на новаци парашутисти, но тя обикновено включва дълги часове предварителни инструкции. — Ние ще дръпнем въжето вместо теб, а ти просто ще следваш групата.

Решението бе взето. Двамата се върнаха към работата си, докато с изключение на Очко всеки от мъжете си спомняше първия си скок със свободен полет. Не бяха ги правили нощем, нито пък с бойно оборудване и, разбира се, не в началото на рейд с дълбоко проникване на вражеска територия.

Джери Байндър слезе от камъка си и клекна в края на полукръга. Запя със силен нюйоркски акцент ужасната си версия на песента на Боб Сегер:

Като камък, падащ от небето,

като камък няма да заплача,

като камък най-добре да пукна,

като камък…