Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (6)

3.
Ню Йорк

— Я ми кажи, Бар-Ел. Да не би да не разбираш какво говоря?

Писъците на сирените отдавна бяха заглъхнали зад барикадирания вход на Второ авеню номер 800. Но вътре в почернялата чакалня на израелското консулство като че ли скоро щеше да се наложи да извикат линейка, тъй като тирадата на Джак Бюканън заплашваше да се превърне във физическа разправа.

Бюканън беше специален агент, отговарящ за оперативната дейност на нюйоркското бюро на ФБР. Той нарочно произнасяше неправилно името на израелския шеф по сигурността. Казваше му „Барел“^[1], макар и най-простия селянин да можеше да разбере, че името е като на марката говеждо месо: „Бар-л“.

— В това ли е проблемът, Бар-Ел? Не ме разбираш ли?

Ханан Бар-Ел го гледаше нахално, предизвиквайки Бюканън да се разяри още повече. Двамата мъже не бяха далеч един от друг, тъй като в помещението едва имаше място за всички следователи, твърдящи, че случаят е в тяхна юрисдикция. Атмосферата беше напрегната, миришеше на изгоряла пластмаса и във въздуха се усещаше надигащата се буря като преди затворнически бунт, а гласът на Бюканън заплашваше да срути и без това повредения таван.

Подът, стените и изпопадалите от стените на чакалнята плочи бяха черни като въглени. Килимът като да беше накълцан с лазер и навсякъде, където семтексът беше попаднал върху пластмаса, по пода лежаха странни, разлети форми. Така частите от столовете и рамките по стените бяха придобили формите на кошмари на Салвадор Дали. Помещението приличаше на вътрешността на фурна, в която заплеснат готвач е сложил да се пече торта, включил е на най-силно и е заминал в отпуска.

На отсрещната стена металната входна врата към консулството беше с изгоряла боя, но здрава за разлика от зяпналата отляво дупка, където бронираният прозорец беше пронизал стаичката на Мошико като летящо торнадо. Металната рамка на прозореца беше извита, а изкривените откъснати краища на жиците на комуникационните връзки блестяха под прожекторите като шини по зъбите на крещящ юноша.

Бюканън и подчинените му бяха повече от израелските им колеги. Той стоеше в центъра на помещението. Беше висок над метър и осемдесет, с посивяла, късо подстригана кестенява коса и близко разположени очи върху келтското лице. Вените на врата му изпъкваха над яката на ризата, стегната с вратовръзка под сив костюм и бежов шлифер. Яростта на специалния агент беше инструмент, който той използва всеки ден в работата си, но през последните месеци беше открил, че и се събужда с това чувство. Петдесетия му рожден ден наближаваше и не можеше вече с нищо да излъже календара. Като се добави към всичко това спорът за територията, която считаше за своя, и малко расова омраза, значи вече беше готов да избухне.

— Може би трябва да повикам преводач?

Американците от следствената група трепнаха от избухването на шефа от ФБР. Естествено, израелците може да бъдат винени за много неща: нахалство, липса на маниери, отхвърляне на всяко мнение освен собственото. Но да намекнеш, че им липсва интелигентност или че не знаят езици, значи да загубиш предварително спора.

— Само ако искате да добавите и обида към нараняването — отвърна спокойно Бар-Ел.

Беше застанал като защитник пред разбития прозорец. В помещението беше студено, но той стоеше без сако, навил ръкавите на сивата си риза до лактите. Пръстите му бяха изцапани със сажди. Поставил юмруци на хълбоците, той имаше вид на боен офицер, който е загубил войник, обвинява за това себе си, но знае, че битката съвсем не е приключила.

От двете му страни стояха членовете на групата за охрана — едри мъже от ДСС, излъчващи същото настроение като шефа си. Те също бяха свалили саката, които скриват оръжията им. Сега пистолетите и резервните пълнители бяха пред очите на всички. Предвид обстоятелствата и факта, че са израелци, не можеше да им направи впечатление, че някой си бил повишил глас. Така че докато Джак Бюканън беснееше, те го гледаха с досада.

— Добре. Сега ще го кажа съвсем бавно. Тук е град Ню Йорк в щата Ню Йорк на Съединените американски щати. Тук не е проклетият ви Тел Авив. — Бюканън свали шлифера си, а хората на Бар-Ел инстинктивно следяха ръцете му. — Тук е извършено престъпление. Престъпление от местно и национално значение. Което прави това помещение местна и федерална работа. — При тези думи той размаха федералната си полицейска значка. — И тъй като аз съм старши агент на Федералното бюро за разследване, аз имам пълната юрисдикция върху местопрестъплението. Сега ясно ли е?

Охранителят вдясно от Бар-Ел вдигна ръце, готов да изръкопляска, но Ханан бързо го дръпна, за да предотврати гафа.

— На мен, сър, ми е ясно едно — отвърна спокойно Бар-Ел. — Вие се намирате върху собственост, която попада в категорията на дипломатическата неприкосновеност. — Гладкият му английски сякаш още повече разяри Бюканън.

— Там е вашата територия — ръката на Бюканън посочи почернялата метална врата. — Това — той посочи пода, е щатът Ню Йорк. — Той се извърна бавно и огледа лицата на четиримата мъже и жени, облечени в сините якета на групата за борба с тероризма, тримата униформени полицаи, още трима цивилни полицаи, двама следователи, натоварени с оборудване, и още четирима агенти на ФБР. Никой от тях не се осмели да се намеси в разговора, който явно отиваше към конфронтация, но по лицата на всички можеше да се прочете неудобство и очакване. „А сега накъде?“

— Така — Бюканън отново се обърна към Бар-Ел. — Давам ви една минута да очистите това място, да се върнете вътре в собствената си територия и да позволите на хората ми да продължат работата си. Една минута. След това ще арестувам всички ви.

— Ш’енасех — изрече ясно на иврит един от хората на Бар-Ел. Той пъхна палци в колана си. Дясната му длан обхвана ръкохватката на мощния браунинг, който използваше за охрана от близки разстояния. Този път Бар-Ел не помръдна да го възпре.

— Какво, по дяволите, каза той? — избухна Бюканън.

— Каза „опитай само“ — преведе Бар-Ел.

Бюканън зяпна. Не беше свикнал някой да поема хвърлената от него ръкавица. Тридесет години политически борби му бяха осигурили ясна тактическа мисъл и сега разбираше, че собствената му увереност му е изиграла номер. Нямаше как да продължи да блъфира. Трябваше да изпълни заканата. Но какво би казал на това директорът? Приятел на президента, избухлив, бивш съдия, който посещава коктейлите на всички приятелски посолства във Вашингтон. На шефа изобщо няма да му се хареса подобен скандал.

„Мамка му…“

В този момент дойде спасението.

— Успокой се, Джак.

Думите се чуха от ъгъла на помещението, близо до металната врата с магнитна ключалка, където един едър мъж на около четиридесет години с къдрава коса, се поклащаше напред-назад и се взираше в нещо на тавана. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на зелено палто. По външния вид можеше да се приеме, че е един от израелците, но гласът му изрече думите с чист североизточен американски акцент.

— Кой каза това? — Ръката на Бюканън се спря по средата на жеста към подчинените му. Беше сигурен, че израелците няма да извадят оръжията си, но се надяваше да му се противопоставят и мечтаеше за едно старомодно юмручно меле. Но гласът го обърка.

— Успокой се, Джак. По-кротко.

Бюканън постави длан върху гърдите на заместника си, висок негър на име Голд, и го бутна настрани. Тогава позна човека в ъгъла.

— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — изрева специалният агент. После се обърна към хората си. — Кой, мамицата му, пусна Управлението тук? Какво ви става бе, хора? Да не сте пуснали и някой репортер, за бога!?

Хората на Бюканън се спогледаха виновно, сякаш някой от тях е пръднал на погребение.

— Това е въпрос на федералните — обади се мъжът в ъгъла. — Както ти напълно тактично спомена.

— И не е работа на Управлението — размаха ръце Бюканън. Влажният му шлифер забърса тавана. — Затова се махай далеч оттук!

Но човекът не обърна внимание на Бюканън. Той бавно пристъпи напред, като гледаше в краката си. Светлината от прожекторите сега разкри известна сивота сред кестенявите му къдрици и повече бръчки около очите, намекващи за взиране в бинокъл в миналото.

— Господин Бар-Ел — тихо заговори човекът, като се извърна към израелеца. — Извинявам се от името на моите колеги. Може би няма да е зле да поканите тук генералния консул.

— Ти какво? — избухна Бюканън.

— Аз също много бих искал, сър — отговори Бар-Ел. — Но тя сега е в кабинета на кмета за пресконференция.

— Ти се извиняваш? — направи една голяма крачка към служителя на ЦРУ Бюканън. — Ти се извиняваш от мое име? Чакай да ти кажа нещо за тези проклетници, господин Ленгли…

— Джак! — прозвуча тихо, но като изстрел гласът на човека от ЦРУ — Вече си на ръба, Джак. На самия ръб. Хайде, погледни долу — предложи той, на което, разбира се, Бюканън не се подчини, а само бузите му почервеняха още повече. — Виждаш ли какво е там долу, Джак? Скали. Големи, назъбени камънаци, които само чакат да хвърлиш цялата си проклета кариера върху тях.

Бюканън сви юмруци и кокалчетата му побеляха. Но се извърна, когато почернелите врати на асансьора се отвориха. Хората му се дръпнаха, за да дадат възможност на шефа си да си избере нова мишена.

В кабината на асансьора стоеше само Бени Баум. Беше облечен с бялото си поло, поизтритото кожено яке и носеше мекия си куфар в едната ръка. В другата държеше пропуска за посетител, издаден му от полицая долу във фоайето. Беше си сложил очилата за четене и оглеждаше документа внимателно по навик, придобит от времето, когато служеше в „художествения“ отдел на АМАН.

— Какво пък е сега това, дявол да го вземе? — изръмжа Бюканън. — „Смъртта на търговския пътник“^[2] ли?

Американците избухнаха в нервен смях, защото макар едрият Бени да не приличаше на Уили Ломан, използваха възможността да освободят напрежението.

Бени вдигна глава и смехът замря. Не знаеха кой е и решиха, че се е обидил, но изражението му не беше реакция към смеха им.

Беше заради миризмата. Тежката, изгаряща ноздрите воня на експлозив, изгоряла човешка плът, кръв и кости. Беше я усещал и преди. На площад „Цион“ и на крайбрежната магистрала. В Бейрут, Белфаст, Йерусалим, по всички места на експлозии, където беше ходил като следовател, посетител или скърбящ сънародник. И всеки път, когато я усетеше, особено с отминаването на годините, изражението му излъчваше ярост, но също и усилие да не повърне.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят, но Бени ги задържа. Един от следователите пристъпи напред и му подаде два светлосини предмета, приличащи на хотелски шапки за душ. Всички бяха обути в болнични платнени ботуши. Бени подаде куфарчето си на човека, нахлузи ги върху обувките и излезе от асансьора.

От пръв поглед Баум разбра положението. Той изобрази усмивка върху лицето си, мина покрай Бюканън и подаде ръка на Ханан Бар-Ел.

— Шалом, Ханан — каза топло Бени. С периферното си зрение забеляза едрата фигура на мъжа, който беше застанал пред Бюканън, да изчезва към тъмния ъгъл.

— Радвам се да те видя — отговори с искрена симпатия Бар-Ел и продължи на иврит: — Как да те наричам?

— С името ми — отвърна Бени. В Съединените щати нямаше да използва псевдоним. Твърде много служители от американското разузнаване го познаваха и подобна постъпка на съюзническа територия би била считана за лош вкус. — Очакваше ме май.

— Бадаш ми се обади, след като си говорил с него.

— Добре. — Ури Бадаш, шеф на оперативния отдел на Шабак беше добър приятел. Но тъй както Бени никога не би позволил някой да се меси в работите на АМАН, той също винаги се обаждаше, ако е необходимо да се включи в работата на друга организация. Той хвана Бар-Ел за лакътя. — Хайде да се отстраним от бойната линия на горилите. Тук ми прилича на Гражданската война.

Хората на Бар-Ел се ухилиха и дори Ханан не успя да скрие усмивката си, когато последва Баум към Бюканън. Бени застана до високия мъж от ФБР и подаде едрата си ръка.

— Бенжамин Баум.

— Джак Бюканън. — По лицето на специалния агент още можеше да се види заядливото изражение, но ръката му попадна в яката хватка. Той показа значката си на Баум. — Началник на ФБР за този район.

— За мен е удоволствие. — Баум бръкна в джоба си и извади две визитни картички. Едната подаде на Бюканън, а другата на Бар-Ел.

В горния ляв ъгъл бяха отпечатани менората^[3] и венецът — символ на държавата Израел, а в средата с релефни букви беше изписано простичко:

БЕНЖАМИН БАУМ — СПЕЦИАЛЕН СЪВЕТНИК НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ ПО ВЪПРОСИТЕ НА СИГУРНОСТТА

Нямаше адрес, само номер на телефон и факс. Докато Бюканън разглеждаше картичката, Бар-Ел вдигна едната си вежда.

— Картис яфе,^[4] Баум — прошепна той.

— Да. Мастилото изсъхнало ли е?

Бар-Ел потърка с пръст буквите.

— Май е добре.

— Е, господин Баум — изпъна се Бюканън. — С какво мога да ви помогна? — Не беше предложение да услужи. По-скоро „казвай за какво си дошъл и се махай“.

— Мисля, че може би аз мога да ви помогна — отговори Бени. Английският му беше със силен немски акцент.

Бюканън се намръщи към Баум. Голямата плешива глава на израелеца, дебелият му врат и широките рамене вече не му напомняха на търговски пътник.

— Не съм сигурен, че можете да помогнете, господин Баум. Просто мненията ни не съвпадат.

— Я — присви очи Бени. — Възрастта не ми е отнела обонянието. — Той докосна с пръст сплескания си нос на футболист. — Ще ме извините ли за момент?

Той се извърна към Бар-Ел.

Бюканън погледна към своите и вдигна за миг очи към тавана.

— Е, Ханан? — заговори на иврит Бени. — Разкажи ми набързо.

— Този кучи син…

— Ханан — вдигна пръст Баум. — В Ню Йорк има сума ти полицаи и детективи, които свободно говорят иврит.

Бар-Ел метна един поглед към хората на Бюканън.

— Този господин е единственият проблем. Вчера всичко беше наред. Хората от бърза помощ бяха страхотни, погрижиха се добре за Бен-Чехо. После, първите хора от ПУНИ^[5] пристигнаха и всички работехме заедно.

— Без конфликти?

— Ченгетата от Ню Йорк са професионалисти. Те си имат работа с консулствата всеки ден и знаят къде минават границите.

— Но нямат лаборатории за проверка на всичко това, нали? И не могат да превишават правата си.

— Точно така. И тогава се появяват целевите групи. И този тип започва да реве като Наполеон, решава, че ние нямаме право да разследваме нападение на нашата си, собствена територия!

— Кротко, Ханан — успокои го Бени.

— Готвеше се да ни арестува.

Бени примигна, а после се изсмя силно. Главите в помещението се извърнаха към него.

— Да ви арестува ли?

— Правилно ме чу.

Баум постави ръка върху рамото на Бар-Ел.

— Трябваше да му позволиш, Ханан. Тогава вече никога нямаше да чуеш за него.

— Е, да, ама ти провали работата, Баум — усмихна се Бар-Ел. — Сега си ми длъжник.

— Добре. Ако нямаш нищо против, сега ще се опитам да оправя работата.

— На визитката ти пише, че ти си шефът.

— Глупости — намръщи се Бени. — Това си е твоя територия.

— Да, ама Ури Бадаш твърди, че ти си магьосник. Хайде да видим някоя магия.

Бени свали ръката си от рамото на Бар-Ел и се почеса по брадата.

— Само още един въпрос. Кой махна тялото на терориста? — От собствен тежък опит беше научил, че понякога трупът на нападателя съдържа повече доказателства отколкото пленените оръжия или остатъци от експлозиви.

— Телата, Бени. И всъщност нямаше много от тях.

— Тела ли?

— Да. И на момичето. Взеха ги от градската морга.

— Какво момиче? — прошепна Бени. За него жертвите не бяха просто бройки. В Израел като че ли всеки познава всекиго или поне негов близък роднина, или приятел.

— Млада жена. На деветнадесет години. Беше тук, в чакалнята.

— От нашите ли?

— Американка. Дошла за работна виза. Не си виждал вестниците, нали?

— Не съм се спирал на едно място днес.

— От нея беше останало малко повече отколкото от терориста — каза Бар-Ел. — Достатъчно, че да може да бъде погребана.

Бени стисна юмруци в джобовете на якето си и погледна към смешните болнични боти, скриващи обувките му. „Деца — помисли той. — Изяждаме взаимно младите си.“ После се обърна към агента на ФБР и заговори на английски.

— Добре, господин Бюканън. Мисля, че разбрах трудностите.

— От чия гледна точка? — Бюканън скръсти ръце пред гърдите си.

— Сър — убедително заговори Бени. — Като имам предвид, че аз съм с ранг на полковник в армията на моята страна, никога не бих бил толкова невъзпитан, че да карам човек с вашия ранг и отговорности да обяснява гледната си точка.

Ласкателството постигна успех и Бюканън отпусна ръце.

— Благодаря.

— И така, ето какви са препоръките ми. — Баум вдигна ръце и показа чакалнята. — Този район технически е територия на Съединените щати, част от недвижимите имоти на град Ню Йорк. Така ли е?

— Точно така.

— Районът, включително тази стена — посочи Баум към разбитото помещение на охраната, — който също съдържа ценни материални и други веществени улики, е собственост на държавата Израел. Вярно ли е?

— Точно това казах, преди да дойдете.

— Ние ще предоставим този район тук на вашите следователи.

Хората на Бар-Ел погледнаха шефа си умолително, за да се намеси. Но Ханан ги смрази с твърд поглед.

— А нашите хора ще имат пълна юрисдикция над всичко, което бъде открито от другата страна — продължи Бени.

— Точно така — веднага се съгласи Бюканън, смятайки, че е измамил един политически неграмотник.

— Обаче — вдигна пръст Баум. — Има някои условия.

— Какви условия?

— Към вашите хора ще назначим израелец за свръзка, на когото вие ще предоставите безпрекословно всяко поискано веществено доказателство.

Бюканън се поколеба.

— Ами не знам…

— А към нашите хора ще бъде назначен американец за свръзка, който ще работи при абсолютно същите условия.

Бюканън просто не можеше да възрази на толкова разумно предложение.

— И така, моля ви да изберете кой от израелците ще бъде вашата свръзка — добави Бени.

Бюканън се замисли за миг. С малко хитрост всичко можеше да стане така, както той иска. И разбира се, той ще даде на израелеца само толкова, колкото смята за необходимо и нито троха повече. Директорът ще е доволен. Не му беше нужно много време.

— Избирам вас — каза той и посочи Баум.

— Мен? — направи се на изненадан Бени.

— Сам го казахте, полковник Баум. Ранг и отговорност. А вие ми изглеждате разумен човек.

Бени погледна към Бар-Ел и сви рамене. После се обърна към Бюканън.

— Добре, сър. Както кажете.

— Да. — Бюканън започна да облича шлифера си.

— Ако нямате нищо против, аз също ще избера един американец за връзка с нас.

— Моля.

Баум кимна с едно от резките си немски движения. После се извъртя бавно, разглеждайки лицата в помещението. Накрая отново застана с лице към Бюканън, но сочеше някъде зад рамото му.

— Бих приел ето този човек там.

Бюканън се извърна. Баум сочеше служителя на ЦРУ.

— Няма начин — поклати глава специалният агент. — Той не може.

— Защо не, ако мога да попитам?

— Той не е от моята група.

— Тогава от каква група е?

— Той не е от целевата група — изсъска Бюканън.

— Аз съм от Ленгли — чу се глас откъм ъгъла.

— Ааа — възкликна Баум. — Ясно. Ами на мен ми се струва, че няма нищо нередно.

— Няма начин — избухна Бюканън. Яростта му отново забушува.

— Господин Бюканън — заговори Бени също с променен тон. — Аз няма да разследвам тук, както и той няма да разследва там. Ние просто ще се информираме. Задача, за която смятам, че и двамата сме компетентни. Аз избирам него.

— Забравете — кресна Бюканън. — И знаете ли какво?

— Да, да, разбирам — прекъсна го Баум и вдигна ръка. — Тогава ще си починем малко, докато аз се обадя на нашия посланик във Вашингтон. Ще го накарам да се свърже с Белия дом и да предаде възраженията ви. Става ли?

Бюканън зяпна, но не каза нищо. Устните му се движеха, докато си мислеше. „Скоро ще стана на петдесет. След три седмици. Петдесет години. Не ми трябват тези гадости. Даже не ми пука. Майната му.“

— Вие тримата! — посочи той униформените полицаи и започна да издава заповеди. — Двама от вас могат да слязат долу. Антитерористите, от вас ми трябват само трима тук. Лаборантите също да останат. — Той кимна към детектива от ПУНИ. — О’Донован, избери си групата — очите му се извърнаха към израелците. — И ги наблюдавайте като ястреби. Голд — прошепна към помощника си, — да се махаме оттук.

Той мина край Баум, докато някой натисна бутона на асансьора. Вратите се отвориха и Бюканън влезе в кабината, смъкна ботите и ги хвърли върху изгорелия килим, където един от следователите ги вдигна гнусливо и ги прибра в пластмасов чувал. Мъжете и жените последваха шефа си, свалиха по-възпитано предпазителите от обувките си и препълненият асансьор затвори врати.

Облак прах се завъртя в светлината на прожекторите след тръгналите си следователи. После като след сигнал „Свободно“ останалите подчинени на Бюканън се раздвижиха и се захванаха със задачите си.

Униформеният полицай зае поста си до асансьора. Двамата техници разтвориха тежките си куфарчета с инструменти. Първо раздадоха пластмасови ръкавици на пожарникарите и следователите от ПУНИ. После поставиха старите очила за откриване на активно инфрачервено излъчване, взеха фенерите с филтри и започнаха да оглеждат изгорения килим. Приличаха на извънземни насекоми, търсещи храна. Един експерт по експлозиви от лабораторията „Редстоун“ се появи с разноцветни знаменца и започна да бележи района на експлозията. Външните очертания щяха да са сини, а по-близо до центъра — червени. Нулевата точка пред прозореца на Мошико щеше да е жълта. Тримата детективи от ПУНИ се събраха в един ъгъл и извадиха бележници.

Бар-Ел се приближи до Баум с доволна усмивка.

— Също като Дейвид Копърфилд.

— Не съм го чел, откакто бях малък — каза Бени. — Каква е връзката?

— Говоря за фокусника — изсмя се Бар-Ел. Баум махна с ръка на комплимента.

— Е, сделката си е сделка. — Бени посочи с глава към металната врата. — Да влезем вътре.

— Не трябва ли да стоиш тук като свръзка?

— Всяко нещо с времето си.

 

 

Паспортният и визов сектор в консулството беше затворен. Нямаше никой от персонала. Но тревожният звън на телефони се чуваше отвсякъде. Винаги, когато Израел преживява криза, като се започне от спасяването на етиопските бежанци и се стигне до Войната в Залива, като че ли половината от тристате хиляди евреи в голям Ню Йорк звънят да предлагат помощта си. Пилотите са готови да летят, медицинските сестри да се грижат за болни, а парашутистите да се включат във всяка акция, за която се изискват мускули. Но днес телефоните продължаваха да звънят, без някой да отговаря, защото никой с нищо не можеше да помогне.

Приемната беше почти незасегната с изключение на траекторията на експлозията, водеща от помещението на Мошико до редицата прозорци на отсрещната стена. Парчета от вътрешната врата бяха пръснати като назъбени части от дървена мозайка, а на мястото, където осакатеното тяло на Мошико беше се спряло до стената, бяха останали разхвърляни остатъци от материалите на „Бърза помощ“. Празни пластмасови торби от системи лежаха като сплескани амеби, а от купчината бинтове още се носеше мирис на кръв. Един плосък армейски дюшек лежеше напоен до тъмнокафяво, а върху него се виждаха смачканите му джинси, сако и риза.

За миг Бени се взря в чифта черни обувки, които се бяха търкулнали встрани. После, когато хората от ДСС прескочиха окървавеното петно и се върнаха по служебните си места, той усети студения вятър, проникващ през счупените прозорци. Извърна се към паспортния сектор, зърна празна канцелария и повика с пръст човека от Ленгли.

Баум влезе в канцеларийката, постави куфарчето си върху бюрото и се обърна. Служителят на ЦРУ затвори вратата и скръсти ръце. Двамата се гледаха миг, а после лицата им се осветиха от широки, дяволити усмивки. Като двама ученици, които за пореден път са измамили подозрителния си учител.

— Създаваш си приятели навсякъде, а, Бени? — изсмя се Артър Розели, докато Баум се приближаваше. Те се прегърнаха като борци от тежка категория.

После Баум отстъпи и поклати глава.

— Когато те зърнах, Артър, бях сигурен, че ще се проваля.

— Но се справи като Соломон, стар пакостнико — отвърна Розели. — Онзи задник така и не разбра с кого си има работа.

— Ако аз съм пакостник, тогава ти говориш като предател — размаха му пръст Баум.

— „Той не е от моята група!“ — имитира Розели Джак Бюканън и двамата стари приятели отново избухнаха в смях.

Три години подред Артър Розели беше служил като шеф на бюрото на Централното разузнавателно управление към консулството в Йерусалим. Двамата с Баум се запознаха на един от онези дипломатически коктейли, които приличат на карнавал и всички служители на разузнаването се представят за нещо друго. По някое време след това Розели се срещна насаме с Баум. Търсеше помощ за деликатна задача. ЦРУ подозираше, че един американски емигрант, който служи в израелската армия, предава информация за американски оръжейни системи на румънски разузнавач. Войникът беше хванат от Баум и привлечен като двоен агент. От този момент Розели се превърна в „снабдител“ на Баум, като променяше разузнавателните данни, които Букурещ продължи да купува.

Не много по-късно Баум попадна в положението на Розели и помоли служителя на ЦРУ да му помогне за операция „Флейта“ и хващането на Амар Камил. Без помощта на Розели Бени и Ейтан Екщайн можеха да свършат като старшини от запаса, проверяващи дамските чанти в някое кино.

В края на краищата Розели беше върнат във Вирджиния и издигнат за ръководител на антитерористичната програма на ЦРУ. Двамата бяха останали във връзка, първоначално чрез кодираните комуникационни връзки. Но по време на Войната в Залива, когато ракетите „Скъд“ започнаха да падат в Израел, семейството на Баум се събуждаше винаги от телефонните обаждания на Розели, който звънеше веднага щом сателитите на ЦРУ откриеха, че иракчаните изстрелват ракета, за да имат време приятелите му да надянат газовите си маски.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита доволен Бени.

— Първоначално не знаех — призна Розели. — Щях да изпратя един от хората си. Но после Ури Бадаш ми се обади.

— Хммм. Ще трябва да прочета на този шабакник една лекция по отношение на сигурността — привидно възмутен каза Баум. — Той май си мисли, че ми е секретарка по връзки с обществеността.

— Аз пък мога да ти благодаря, че ме направи служител на този Бюканън — отвърна Розели. — Само че няма да мога да остана.

— Няма нищо — ухили се Баум. — Аз също разполагам само с три дни. Но нашият колега от ФБР ще се радва, че може да те замени с някой от своите. Ние ще му даваме само онова, което поискаме, а на теб ще изпращаме истинските данни.

— Точно това смята да направи спрямо вас и Бюканън, шефе.

— Ще видим — присви очи Баум.

Розели внезапно стана сериозен.

— Моите съболезнования за загубите ви, Бени.

— Загубите ни, Артър. Момичето е било американка.

— Да.

— Мошико беше войник. Той знаеше какви рискове поема.

— Бадаш ми каза, че ти си познавал момчето.

— Познавам — поправи го Бени. — Идвам от болницата. От летището отидох право там. — Той запали две цигари и подаде едната на Розели.

— Ах, вкуса на древната страна — дръпна Розели от израелската цигара. — Ще оживее ли?

Бени мълчеше. Виждаше пред очите си нараненото и бинтовано тяло на Бен-Чехо в интензивното отделение на университетската болница в Ню Йорк. Към ръцете му капеха лекарства от системите, а мониторите бипкаха тихо като сигнали от изгубен космически кораб. Очите на момчето бяха превързани. Още в консулството му бяха направили трахеотомия, но сега отворът беше бинтован и той дишаше самостоятелно. Само че от сухите устни можеше да излезе само прегракнал шепот.

Бени беше взел парче лед от алуминиевата чинийка и го прекара нежно по устните на Мошико. После му говори, а ужасното усилие да се усмихне, което изкриви изгореното лице на Мошико, предизвика сълзи в очите на Бени.

— Тук съм — повтори на няколко пъти Бени. Когато Мошико посегна и се опита да го докосне с дясната си ръка, Бени избягна превързания остатък и хвана рамото му. Двамата нямаха помежду си други тайни освен професионалните и Бени не желаеше да позволи някой непознат доктор да изпълни бащинските му задължения.

— Чуй ме, Мошико — нежно заговори той и се наведе към обезобразеното лице. — Няма да можеш да използваш отново тази ръка, синко. Нея я няма. Но аз мисля, че ти го знаеш, нали?

Мошико отпусна ръка и Бени я постави до тялото му. Разбира се, шокът от ампутацията беше преминавал вече часове през упоеното съзнание на Мошико, съобщавайки му чрез болката онова, което никоя уста още не се беше решила да му каже. Той кимна на два пъти към Бени, а брадата му трепна.

— И без плач — стисна нежно рамото на младежа Бени. — Солта ще навреди на очите ти. А ти отново ще виждаш. — Лицето на Мошико се извърна към гласа на Бени. — Да, така е. Докторът ми се закле. — Смяташе, че не е необходимо да казва точно сега, че ще вижда само с едното око. — О, и Ури Бадаш ти изпраща съобщение. Каза, че просто ще трябва да се научиш да стреляш с лявата ръка. Дава ти тридесет дни отпуска, след което те иска обратно на работа.

За пръв път след експлозията умът на Мошико му предложи образ, който да замени грозната гримаса на нападателя. Той наистина се усмихна. Сигурно го болеше ужасно, защото кожата по лицето му още беше изпъната от изгарянията, но той успя. После повдигна лявата ръка, сви юмрук и вдигна палец.

— Добре. — Бени го погали по главата. Черната коса още лепнеше от засъхналата кръв. — Аз трябва да отида в консулството, но ще се върна при теб. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Нещо, което си видял и смяташ, че трябва да знам?

Мошико остана неподвижен за миг. После раздвижи устни и прошепна нещо.

Бени се наведе и постави голямото си ухо над устните му.

— Повтори.

Мошико повтори. Бени се изправи намръщен. Сега той зашепна.

— „Аллах акбар“ ли каза?

Мошико успя да кимне.

— Той ли ти го каза?

Мошико вдигна лявата си ръка и имитира писане.

— Написал го е?

Мошико размаха пръст.

— Вече е било написано?

Мошико направи знак за „да“ с пръсти.

— Дал ти го е. — Бени си представи размяната през чекмеджето за документи. — Бележка ли беше?

Мошико вдигна палец.

— Отлично — каза Бени. — Къде е тя?

Младежът махна с ръка. Бележката я нямаше. Изгоряла беше при експлозията.

— Разбира се — потупа го Бени по голото рамо. — Сега почивай. Ти си страхотен. Бих те целунал, но смятам да оставя това на тази прекрасна млада дама.

Той се усмихна на Катлийн, която седеше върху пластмасов стол от другата страна на леглото. В интензивното допускаха само най-близки роднини, но тя беше заявила, че е единствената близка на Мошико. Не разбираше разговора на иврит между любимия си и този едър мъж, който приличаше на бандит от филм за Джеймс Бонд, но разбираше начина, по който беше докосвал Мошико. Като баща. И когато той й се усмихна, тя отвърна със същото…

— Да, ще оживее — каза сега Бени на Розели. — Там с него имаше едно момиче. Много красиво. Той ще се оправи. Сигурен съм, след като я видях.

— Добре. — Розели се зачуди дали на негово място би пожелал да оживее след подобно обезобразяване.

Бени загаси цигарата си в мръсния пепелник.

— Трябва да тръгваме — усмихна се насила той. — Преди хората да започнат да клюкарстват.

— Чакай един миг, Баум. Ти още не си решил цялата работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Версия — настоя Розели. — Баум без версия е като баклава без сироп. Какво мислиш?

Бени сви рамене.

— Познаваш ме, Артър. Малко съм бавен.

— Да бе — намръщи се Розели. — Така си е.

Баум знаеше, че Артър ще поиска да споделят предположения за експлозията, но смяташе да избегне този разговор. Не можеше да дава подробности за предстоящата размяна на пленници и поради това нямаше как да твърди, че Хизбула няма пръст в тази работа. Би изглеждало неразумно. А и цялата работа му изглеждаше неразумна, като имаше предвид разказа на Мошико за бележката.

— Би могла да е коя да е групировка — каза Бени.

— Е, хайде сега. И в нашата система като пуснеш за търсене „бомбаджия-самоубиец“, ще ти светне в отговор „мюсюлмански фундаменталисти“.

— Сигурно.

— Миналата година същото ви се случи в Аржентина — настоя Розели, като че имаше нужда да напомня на Бени скорошната случка. — Макар че ако си спомням правилно, за онова вие се опитахте да измъкнете от храстите някакво германско момиче.

— Това беше само примамка — махна с ръка Бени и отново се насочи към вратата.

— Чакай малко — дръпна го Розели за якето. — Имам подарък за теб.

Бени се извърна да погледне приятеля си и отново усети с пълна сила, че май му е време да се оттегли. Беше някакво чувство на слабост, като че ли е загубил способността да предвижда, сякаш Артър е дръпнал от него наметалото на измамата, под което винаги се е чувствал толкова удобно.

— Не е запалка с гравираното ти име отгоре — усмихна се Артър. — Зъб е.

— Моля?

— Зъб, Баум. — Розели отвори уста и чукна с пръст по един от големите си бели зъби. — Хората на Бюканън навън се опитват да приберат всичко, обаче той се е забил в тавана, точно над външната врата.

Очите на Бени се свиха, когато разбра значението на подобна находка. Знаеше, че Розели мисли същото.

Отделът за изследвания на АМАН е най-добрият в Близкия изток. В него работят експерти от всяка област, която би могла да се окаже полезна в разузнавателните операции. Преди няколко години в Ливан беше взет за заложник един американски офицер и като демонстрация за верността на твърдението си, похитителите бяха изпратили отрязан пръст в посолството на САЩ в Тел Авив. Но още преди да снеме отпечатъци от пръста, Розели го беше занесъл на Баум.

АМАН повика „човека по ръцете“ — възрастен доктор, оживял в Аушвиц като експерт с особени познания, които направили впечатление дори и на есесовците. Само като видел ръката, той можел да каже дали човекът е миньор, чистач на крематориум или пазач. След годините на войната той беше разширил репертоара си.

— Това не е пръст на американски офицер — беше заявил възрастният специалист. — Това е среден пръст от ръката на ливански селянин. Виждате ли? На него дори има мазол от дръжката на сърпа. От кедрово дърво, разбира се…

— Не ми казвай, че си нямате и „човек по зъбите“ — каза Розели.

— Имаме, право да си кажа — призна Бени. — Но мисля, че той използва компютър и микроскоп за анализите си.

— Добре. Този зъб може да ви спести много предположения.

— Вероятно. — Всъщност Бени знаеше, че със списъка на компонентите, използвани за пломбиране, в рамките на един час би могъл да знае местонахождението на зъболекаря, който го е лекувал, следователно произхода на терориста.

— Писна ми от твоите вероятности, Бени. — Розели удари приятеля си по гърба. — Давай да вървим.

Те се върнаха в чакалнята, където вятърът откъм счупените прозорци разлистваше няколко туристически брошури около масичките и преобърнатите столове. Ханан Бар-Ел помагаше на двама от служителите си да запушат дупките по стъклата с черни пластмасови чували за боклук и лепенки. Той забеляза Баум и Розели и се приближи.

— Вие двамата познавате ли се? — попита ги направо.

— Очи на ченге — обърна се Розели към Бени. Протегна ръка на Бар-Ел и му се представи.

— Ти ме спаси — каза Бар-Ел.

— Глупости — изсумтя Розели. — Просто не обичам да се стрелят в затворени помещения. — Той посочи с глава към взривената кабина. — Какво ти минава първо през ума по този въпрос?

Бени се опита да пресече предположенията.

— Вероятно е още рано да се обвиняват обичайните заподозрени. — Той говореше на английски, макар Розели да знаеше достатъчно добре иврит. — Нали така, Ханан?

Бар-Ел не обърна внимание на намека на Баум.

— Хизбула. Продължавам да мисля, че те ни нападнаха в Аржентина. Не сме ги чукнали достатъчно силно и станаха нахални.

— Ами какво ще речеш за намеците „евреи срещу евреи“ от вестниците? — подпита Розели.

— О, стига, Артър — изсумтя Баум. — За три години в Йерусалим би трябвало да ни познаваш по-добре.

— В Йерусалим ли си живял? — вдигна вежди Бар-Ел.

— Учеше в йешива^[6] — обясни Бени със съвсем сериозно изражение.

— Знам, че може да звучи налудничаво — призна Розели. — Но не го изключвайте от списъка засега.

— Ще го оставим съвсем накрая — каза Бар-Ел. — Ти какво мислиш, Бени?

Баум се принуди да размисли върху възможността Хизбула или някоя друга подобна групировка да се опитва да обърка размяната на собствения им пленник. Но заради капитан Дан Сарел му се искаше да няма такова нещо.

— Аз мисля, че е по-добре да гледам, преди да скачам.

Една жена мина през паспортната секция и се приближи към тримата мъже. Беше дребна, на около тридесет и пет години, с гарвановочерна коса хваната здраво на конска опашка, тъмни очи и никакъв грим. Тя се обърна на иврит към Бар-Ел.

— Ханан, току-що ми се обадиха от Тел Авив. От националната полиция изпращат двама експерти по експлозиви със следващия полет на „Ел-Ал“.

— Добре — отговори Ханан.

Розели сведе поглед към красивата жена и протегна ръка.

— Арт Розели от Вашингтон.

Жената погледна протегнатата му ръка с усмивка, после я стисна здраво.

— Натали Шапира от Рамат Ган.

Розели се засмя.

— Артър е приятел — обърна се Бени към жената. Шапира беше шеф на връзките с обществеността на консулството и непрекъснато си имаше работа с представители на пресата. Освен това беше и местен агент на Мосад, двойна работа, която често превръщаше работните й дни в двадесет и четири часови маратони. Тя и Баум се бяха срещали по различни семинари.

— Рядко и красиво нещо е един приятел — каза Натали и погледна сериозно едрия американец.

— Натали е шеф на нашия информационен отдел — обади се Бар-Ел.

— И затова трябва да отивам, да информирам — усмихна се тя и си тръгна без повече любезности.

— Готина шпионка — прошепна Арт на Бени.

Баум го изгледа изпитателно.

— Какво те кара да я наречеш „шпионка“?

— Ти току-що пристигаш и двамата с нея се познавате. Обаче не се поздравихте.

— Определено съм загубил форма — поклати голямата си глава Бени.

Бар-Ел се върна в кабинета си. Надяваше се, че специалистите от националната полиция ще пристигнат скоро и ще съберат всички веществени улики. След това той ще може да почисти и да вдигне на крака консулството, за да заработи отново от понеделник.

Баум и Розели минаха през металната врата.

— Ще ти трябва съюзник там — каза Розели тихо. — Аз ще те насоча в правилната посока.

Хората от отдела за борба с тероризма бяха отбелязали района на експлозията като трицветна роза от знаменца. Мъжете следователи вече бяха свалили очилата си и прибрали миниатюрните остатъци от експлозива в пластмасови кутийки. Сега пълнеха три големи чувала за боклук с парчета от дрехи и други останки. Торбите бяха надписани: „Женски“, „Мъжки“, „Други“.

Специалистът от лабораторията в Редстоун също пълнеше торба. Бени я изгледа с копнеж, защото тя сигурно съдържаше всякакви жички, микрочипове или части от детонатора, които биха съставили „подписа“ на конструктора на бомбата.

Розели заведе Баум до едната стена, където трима детективи от ПУНИ се бяха надвесили над някакъв предмет, частично покрит с бяла пластмаса.

— Какво открихте? — попита Розели с най-равнодушния тон, който успя да измъкне от себе си.

— Обувката на момичето — отговори един от детективите, без да вдигне глава. Побутваше предмета с гумичката на един молив. — Част от нея още е вътре. Искаш ли да погледнеш?

— Ще се въздържа — каза Розели.

Един от мъжете се изправи и изтупа коленете на панталона си. Беше висок и строен, но определено як под бялата риза и консервативна вратовръзка. „Като боксьор“ — реши Бени. Човекът изглеждаше на около тридесет и пет години с къса руса коса, която в Америка от седемдесетте години би го характеризирала като фашист, но сега изглеждаше шик. Имаше зелени очи и леко червеникави вежди. Лицето му с типично ирландска кожа все още беше леко зачервено от студа. Бени се опасяваше, че вижда един по-млад клонинг на Бюканън, докато на устните на младия мъж не се появи усмивката.

— Добро представление, Розели — каза детективът. — Обичам, когато гледам как действа Дарт Вейдър.

— По-добре е да се изплашиш, миличък. — Артър му протегна ръка.

Детективът само махна със своята, облечена в хирургическа ръкавица.

— Детектив Майкъл О’Донован — обяви с жест Розели. — Запознай се с Бенжамин Баум.

— Полковник — кимна леко младият мъж и погледна Бени.

— Вие двамата май се познавате — опита се да позатопли атмосферата Баум.

О’Донован погледна служителя на ЦРУ а после изпусна нещо като въздишка.

— Минали работи — тихо отговори той. После клекна и продължи работата си с останалите детективи.

Розели привлече вниманието на Баум, хвърли поглед надолу към гърба на О’Донован и кимна. „Това е твоят човек“ означаваше сигналът му. Бени само с устни изрече иронично „много ти благодаря“.

После двамата се приближиха към почернелия ъгъл на стаята, където агентът на ЦРУ беше застанал при пристигането на Баум. Дълго време останаха мълчаливи.

— Мога ли да пуша тук? — попита внезапно Розели, без да се обръща специално към някого.

— Дробовете са си твои — отговори един от детективите.

Розели извади пакет „Кемъл Лайтс“ и измъкна една цигара с устни. Когато вдигна запалката си, спря и насочи поглед към тавана. Бени вдигна очи, докато пламъчето светеше.

Забит в почернялата звукоизолираща подложка, се виждаше малък бял предмет с размера на едро царевично зърно. Нещо метално явно беше част от съдържанието му, защото блесна и отрази пламъка.

Бени изгледа Артър с ококорени очи. Вече беше измерил разстоянието и знаеше, че няма да го достигне. Бръкна в джоба си, извади ключовете от къщи и измъкна малкото ножче от халката. Артър го взе с виртуозността на джебчия, но трябваше да изчака.

Разсейването дойде след минута. Внезапно вратите на асансьора се отвориха и заслепяваща светкавица накара детективите да вдигнат ръце към очите си.

— Исусе Христе… Какво, по дяволите! — извика някой.

— „Дейли Нюз“ — пропя женски глас откъм асансьора. — Усмихнете се!

— Махнете фотоапарата, за бога — каза О’Донован. Не извика. Беше му се случвало много пъти. А и униформеният полицай вече беше хванал вратите на асансьора.

Розели се протегна нагоре и измъкна зъба от меката подложка. Баум вече беше подложил кърпата си и бързо прибра находката в джоба си.

— Вашите хора ме пуснаха горе! — пискаше жената.

— А моите ще те изведат — отвърна О’Донован и отново се зае с работата си.

— В тази страна има свобода на пресата — извика тя, когато едрият полицай натисна бутона на асансьора и вратите се затвориха.

— Свободна си да си идеш — промърмори О’Донован.

— Гадни лешояди — изръмжа друг.

Розели кимна на Баум. После побутна леко Бени към О’Донован като баща, който приканва срамежливото си дете да вземе участие в празненството. Смигна на Баум и се върна обратно в консулството.

О’Донован се изправяше откъм обувката и сваляше хирургическите ръкавици.

— Да извикаме отново хората от моргата за това, Джери — каза той на един от детективите си. — Може да ни каже нещо повече.

— Къде е телефонът? — попита детективът на име Джери.

— Влез вътре — предложи Бени. — Вдясно върху всяко от бюрата в паспортната служба има апарат.

— Благодаря. — Пуснаха детектива да влезе.

— Господин О’Донован. — Бени се приближи към младия мъж.

— Майк — поправи го детективът.

— Тогава Майк — усмихна се бащински Бени. — Кажи ми, имало ли е някакви други жертви? Ранени и така нататък?

— Имало е едно семейство руснаци. — Той още гледаше с предпазливо отчуждение към Баум. — Ушите им са пострадали малко.

— И само толкова ли?

— Били са вътре в консулството — каза О’Донован. Той взе сакото си от пода, свали ръкавите на ризата и ги закопча. — Мисля, че някои от вашите хора също са получили известни шокови травми, но нищо сериозно. — Лекото ударение, което той постави върху „вашите“, накара Бени да разбере, че с този човек няма да е лесно да се сприятели.

Баум леко отстъпи, като гледаше пода и говореше, докато вървеше, така че О’Донован се принуди да го следва, докато облича сакото си.

— Чудя се — каза Бени, когато се отдалечиха от останалите. — Дали не можеш да ми отделиш половин час?

О’Донован изгледа Баум в лицето, докато оправяше вратовръзката си. Тонът на израелеца не беше обиден. Той по-скоро като че предлагаше да сподели някаква информация. Беше видял колко бързо изработи Бюканън. А агентът, макар и избухлив, не беше идиот.

— Какво си намислил, полковник?

— Бени, ако обичаш. Имаш ли кола?

— Паркирана е отвън.

— Добре — каза Баум. — Ако ме закараш на едно място, аз ще ти предложа малък подарък.

О’Донован изгледа Баум. Никой добър детектив не се отказва от информация, независимо колко съмнителен може да е източникът.

— Че то още не е Коледа — измърмори той и се обърна към колегите си. — Франк, когато медицинските експерти пристигнат, опитай се да привършиш. Двама униформени трябва да пазят непрекъснато. Аз ще се върна след половин час.

Хората от групата гледаха О’Донован, който протегна ръка към асансьора.

— След вас, полковник.

— Бени — настоя Баум и натисна бутона.

— Дааа — отвърна детективът, като че ли алхимик му предлага злато на намалена цена. Той свали предпазните боти, взе онези, които свали Баум от обувките си, и ги пусна в една от торбите.

О’Донован не се интересуваше много от цялата тази работа. Посещавал бе Близкия изток. Не толкова отдавна, пък и нямаше никой и нищо в онази част на света, което да му е харесало или да иска да си спомни.

Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, О’Донован погледна към мрачния тунел на чакалнята, през изкривената рамка на стаичката на охраната към по-светлите помещения на консулството.

Видя силуета на Артър Розели от другата страна на почернялата кабинка. Сенчестата фигура му се усмихна леко. О’Донован му показа среден пръст.