Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (21)

18.
Ню Йорк

По залез кабината на черния джип „Чероки“ беше изстинала като ескимоски гроб в тундрата на Аляска.

Двигателят не беше работил от часове, вентилаторът на отоплението замръзнал като голяма снежинка, а киселината на акумулатора трябва да се беше сгъстила като сладолед. Успокояващото шумолене на радиото в джипа беше строго забранен лукс, така че белите кълбета издишан въздух се издигаха към тавана и висяха там в тишината, нарушавана само от редките изпуквания откъм скрития предавател. Макар още да нямаше седем часа вечерта, зимният мрак се беше сгъстил като в полунощ, а потъмнелите лица на двамата членове на съвместната група за борба с тероризма гледаха замислено над смръзналите се като черупки на раци в хладилник тела. Специалният агент на ФБР Джил Грийн се облегна върху наклонената силно назад пътническа седалка на джипа. Беше избрала тази позиция, защото иначе високото й метър и осемдесет тяло щеше да се вижда доста ясно. Русата й коса беше прибрана под скиорска шапка с наушници, която тя наричаше „моят радиатор“, а високата яка на пуловера й беше вдигната до устата. С удоволствие би си обула и дълги долни гащи, но ако й се наложеше да тича, щеше да се чувства като във водолазен костюм. Отгоре беше облечена в тъмнокафява скиорска грейка, а чантичката от изкуствена кожа на кръста й съдържаше личната й карта и автоматичния пистолет „Смит и Уесън“. Мислеше си, че никога не е изпитвала такъв студ, каращ тялото й направо да изтръпне. Искаше й се да викне и да разтрие замръзналото си тяло с облечените в ръкавици ръце. Но единственото движение, което направи, бе да свие пръстите си в сините зимни маратонки, защото не желаеше да покаже и следа от неудобствата си пред своя партньор.

Детективът от Управлението на полицията в Ню Йорк Джон де Вицио, мъж на средна възраст, не беше толкова горделив. Той седеше свит на шофьорското място, облечен в зелена пухенка върху дебел, груб пуловер. Отдолу беше облякъл кевларения си гащеризон (който носеше вече само през зимата) и тъмносиньо памучно поло. Вместо панталон и той беше обул скиорска полугрейка и увил краката си във вълнено одеяло. Знаеше, че на Грийн не й харесва одеялото, защото би затруднило бързината на действията и че би се отнесла подигравателно към подгряваните му от батерии чорапи, ако беше разбрала за това. Но всъщност изобщо не му пукаше какво си мисли тя. Беше на половината на неговата възраст, а той имаше двадесет години повече стаж от нея и беше чакал навън хиляди пъти повече от нейните няколко нещастни „наблюдения“ — както надутите й приятелчета от Федералното наричаха този вид мъчение. Той запляска по бедрата си, замята се наляво-надясно като уловена риба и погледна към нея. А тя си седеше на мястото като някакъв проклет сфинкс.

— Кажи ми, че не го усещаш, Грийн — изстена Де Вицио. — Кажи ми.

— Усещам го, Джон.

— Да бе — изсумтя детективът. — Усещаш.

— Студено е.

— Не е просто студено. Това е тъмната и най-гадна страна на луната.

Грийн се усмихна. Тя не се изразяваше като Джон и в речника й вече го нямаше жаргонът на улицата. Защото се издигаше в йерархията на Бюрото, а една жена не може да говори простотии като колегите си от мъжки пол. Но пък й харесваше да слуша съзидателните му ругатни, както вероятно някоя поправила се проститутка обича да гледа с носталгия порно филми.

Де Вицио отново се обърна към нея.

— Как го правиш, Грийн?

— Кое, Джон?

— Не си се мръднала цял проклет час.

— Жена съм — отговори спокойно тя, докато очите й не се откъсваха от входната врата с номер 167 на Осемдесет и девета улица. — По-висше същество. Имам допълнителен пласт мазнини.

— О, моля ти се — пак изсумтя Де Вицио. — Допълнителен пласт на задника ми.

— Да — съгласи се Грийн. — Твоят наистина има допълнителен. — Поне толкова цинизъм можеше да си позволи.

Де Вицио не отговори на предизвикателството и надникна през замъгленото стъкло. Една възрастна двойка приближаваше входа на „Еделвайс“. Той избърса малко кръгче с ръкавицата си, вдигна фотоапарата и подпря 300-милиметровия обектив върху кормилото. Във фотоапарата имаше високочувствителен филм.

— Не си прави труда — каза Грийн. — Те едва ходят.

— Ако не го направя, ти вероятно ще ме натопиш — измърмори Де Вицио. Ръцете му трепереха, но той успя да направи снимката. Пусна фотоапарата върху седалката. — Седем часа просто нищичко.

— То ще се случи само веднъж, Джон — напомни му Грийн с тон на професор. — И заради това си струва. Само един от групата й да допусне грешка и да пресече пътя ни. Нужният човек в неподходящ за него момент.

— Хайде, учи ме. Седем часа в компанията на Ледената кралица, а сега и лекция.

Грийн отново се усмихна.

— Ти ме харесваш, Джон. — Тя продължаваше да наблюдава далечната входна врата. — Аз съм ти като трън в задника, твърде млада, за да ме имаш, и твърде равна, за да ми заповядваш. Но съм добра в работата си и ти ме харесваш.

Де Вицио не отговори, макар да издаде звук, като че току-що е стъпил в конски фъшкии.

— И аз също те харесвам — продължи Грийн. — Ти просто още си ми ядосан, защото те победих на тренировката по ръкопашен бой.

— О, за бога! Та това е стара история. Ти си ме победила?

— Ами да. Да не кажеш сега, че си ми отстъпил?

— Тогава бях махмурлия, проклето да е.

— Няма значение — сви рамене Грийн. — Просто не ти допада на самочувствието.

— Хммм. — Де Вицио се бореше с ръкава на пухенката, за да намери часовника си. — Проклетите психоаналитици от ФБР — мърмореше той, докато се взираше в светещия циферблат. — Колко ли ни остава от тази тъпа досада?

Грийн го изгледа, а после веднага отново се извърна към обекта. Джак Бюканън беше разказал на групите колко е важно да хванат поне една човешка връзка от мрежата на Мартина Клумп. Отвличането на торпедото вече не беше гореща новина и бяха потвърдили, че тя се е измъкнала от страната с него. Но също така имаше подозрения, че поне двама от членовете на групата й са останали на американска земя, а майка й живееше в старческия дом, намиращ се на няколко метра оттук. Засадата и нападението, извършени от терористите, бяха прикрити, нито една медия не беше разбрала за това, а Джил знаеше, че ако те с Джон имат късмет, похвалите ще бъдат изречени тихо в кабинета на директора. И въпреки това щеше да е голяма похвала… „Колко ли още?“

— Докато хванем копелдаците — внезапно изръмжа Грийн.

Де Вицио бавно се извърна към нея. Грийн никога не говореше така, но сега отвърна на учудения му поглед с лека усмивка и свиване на рамене.

— Ето сега вече започвам да те харесвам — каза й той.

Леко почукване по прозорчето на Де Вицио накара и двамата да посегнат към пистолетите. Но не ги извадиха, възпрени от онази част от разума, където се вземат фаталните решения. Приятел или враг? Невинен или убиец на полицаи?

Мъжът отвън нямаше заплашителен вид. Беше прясно избръснат, носеше черна униформена шапка и подскачаше от крак на крак. Още преди да разтвори леко военното си яке и да покаже значката, закачена върху пуловера, Де Вицио реши: „Някой от нашите.“

Детективът свали наполовина прозореца си и изрече иронично:

— Ако търсиш топла храна, нямаш късмет, приятел… Но можем да ти предложим ледено кафе.

Мъжът се наведе усмихнат.

— Не се бойте, смяната ви дойде.

Грийн се наведе към прозорчето и погледна.

— Познавам ли те? — попита тя, за да не позволи на Де Вицио да зададе обичайния си въпрос „Кой, мамицата му, си ти?“

— Джим Спренгел. — Мъжът показа личната си карта над стъклото. — Не сме от антитерористите. Ние сме от улица И. — Административната сграда на ФБР заема цял квартал във Вашингтон, намиращ се между улица „И“ и „Пенсилвания“, но много малко от агентите всъщност работят в сградата на Едгар Дж. Хувър. „Улица И“ беше само код за идентификация.

Спренгел се извърна през рамо и Джил Грийн проследи погледа му. Забеляза стар шевролет „Малибу“ с регистрационни номера на окръг Колумбия, паркиран на втори ред няколко коли зад тях. Пред тъмната кола върху бронята се беше облегнала дребна фигура в зимно облекло като тяхното, скръстила ръце пред гърдите си. Изглеждаше, че е жена, което се потвърди, когато тя махна леко с ръка и на кръста й се видя пластмасовата чантичка, модна сред жените от ФБР, изпълняващи задачи по следене под прикритие.

Де Вицио взе личната карта на Спренгел, погледна я и му я върна.

— Бюканън иска всички да се съберете — каза Спренгел. — Ние поемаме следенето само за тази нощ.

Споменаването на Джак Бюканън успокои съмненията на Де Вицио и Грийн. Въпреки това за тях не беше обичайно да ги заместват агенти, които не са от групата за борба с тероризма.

— Не сме чули нищо — погледна към моторолата под таблото Де Вицио.

— Тогава провери — отвърна с леко нетърпение Спренгел. — На нас също не ни се иска да стоим на улицата. По-добре да сме си вкъщи. Навън е голяма гадория.

Грийн посочи предавателя и Де Вицио бръкна под таблото, взе микрофона и го постави върху долната част на кормилото. И без това се бяха струпали достатъчно очевидно, че да крие микрофона. Натисна бутона за предаване и заговори, гледайки към Спренгел.

— Тефлон едно вика Базата.

Изчака, но единственият отговор беше силно пукане. Опита отново.

— Тефлон едно вика Базата. Чувате ли ме? Край.

Отново кратка пауза, а после пукане в отговор. Като че ли операторът на групата за борба с тероризма се опитваше да отговори, но гласът бе напълно заглушен от пукането.

— Проклета технология — дръпна микрофона Де Вицио. — Защо ли не я сменят с картонени чашки и конец?

Спренгел надникна към безполезната радиостанция, а после към членовете на групата за борба с тероризма, като че са улични полицаи, чиито пистолети вече са хванали ръжда. После се изправи.

— Знаете ли какво — заяви той. — Не ми пука. Можете да си седите тук, ако искате, но ние поемаме смяната.

Той се обърна и тръгна към шевролета. Де Вицио затвори прозореца.

— Е, какво мислиш? — попита го Джил Грийн.

— Вашите типове от ФБР всичките са надути пуяци.

— Става дума за това да си тръгваме, Джон.

— О! — Де Вицио забарабани с пръсти по кормилото. — Можем да намерим уличен телефон.

— Хайде.

Детективът отново погледна часовника си.

— Ще ти предложа нещо — каза той. — Трябваше да останем още един час. Хайде да отидем в „Мъмбълс“, да си вземем нещо топло, а после да се прибираме. Всичко е чисто. Ще тръгнем по федералното и ще стигнем точно навреме. — Той се ухили умолително на партньорката си, чудейки се дали тя ще се съгласи. — Ще стигнем до центъра за десет минути.

Грийн го изгледа като че е дебело, дребно дяволче, кацнало върху рамото й. Тя винаги изпълняваше точно разпорежданията, но забележката му за „надутите“ агенти я засегна. Малкото отклонение не й се струваше някакво нарушение. Все пак на мястото за наблюдение бяха дошли хора от Вашингтон.

— Да вървим — реши тя.

— Шегуваш ли се?

— Тръгвай, преди да съм размислила.

Де Вицио запали двигателя на джипа. Погледна назад към шевролета. Фаровете на колата светнаха веднъж и тя потегли към освобождаващото се място.

— Френска лучена супа — замърмори той, когато тръгна. — Ирландско кафе. — Усещаше как Грийн се усмихва до него, докато изправя облегалката и сяда по-изправена. — А ти можеш да ми разкажеш всичко за госпожа Ева Браун.

Грийн го тупна по рамото…

Спренгел вмъкна шевролета до тротоара, но не загаси двигателя и отоплението задържа в автомобила приятната топлина. Тези хора от антитероризма бяха дисциплинирани. Задниците им замръзнали като на руски снайперист, а те не си позволяват да покажат дори и облаче изгорели газове от ауспуха. Почти чувстваше вина заради черната кутийка в джоба си, представляваща заглушителя, който създаде шума на честотата на радиостанцията им и обърка сигнала. Но усилията им бяха безсмислени. Той вече знаеше местонахождението на останалите двама от групата на Клумп, които по никакъв начин нямаше да могат да се появят тук през тази нощ.

Погледна към дребната жена до себе си. Тя свали вълнената си скиорска шапка и разтърси късата си кестенява коса. След това свали ципа на грейката си. Лицето на Лейн беше костеливо и с мъжки черти, но с гласа си можеше да печели големи мангизи на някоя от телефонните секслинии. Тя посегна надолу между краката си и отвори дългия спортен сак.

Първо извади голяма компютърна клавиатура и я сложи в скута си. После измъкна клетъчен телефон и го постави върху седалката между себе си и Спренгел, като включи кабела в контакта на запалката на колата. Извади малка диадема с наушници и микрофон, постави я на главата си и вкара кабела в основата на клетъчния телефон. Накрая извади малка, твърда папка с гъвкава миниатюрна лампичка и малък предавател „Юнайден“. Погледна към Спренгел.

— Чисто ли е? — попита го.

Той оглеждаше пресечката на Осемдесет и девета улица с Трето авеню, където задните светлини на джипа завиха наляво.

— Отидоха си.

Лейн включи предавателя и го вдигна към устата си.

— Хайде, Рейнджър.

Мина половин минута, а после вътрешността на колата се освети от фарове и една голяма линейка с надпис „Медицински център «Кабрини»“ мина край тях и спря пред входа на „Еделвайс“. Задните врати на линейката се отвориха и върху асфалта скочи медицинска сестра в униформа, наметната с дълго, сиво палто. Тя посегна към осветената в зелено вътрешност и издърпа сгъваема инвалидна количка.

Откъм пътническото кресло на кабината на линейката един висок мъж стъпи с лъснатите си обувки върху тротоара. Беше облечен в тъмен костюм, тъмносиньо кашмирено палто и мека шапка. От двете страни на яката на ризата му блестяха слушалките на стетоскоп, а в ръката си държеше черна, лекарска чанта. Затвори вратата, погледна назад към шевролета и докосна периферията на шапката си.

Докторът тръгна заедно със сестрата по тротоара и й помогна да разгъне инвалидната количка. После изкачи стъпалата към входа на старческия дом, натисна звънеца и вдигна черната си чанта, за да я видят отвътре. Вратата бръмна и се отвори.

В шевролета Лейн заговори тихо в предавателя.

— Спусък Гама, говори Алфа. Рейнджър е вътре.

Тя получи две кратки бипвания в отговор. После натисна бутона за включване на клетъчния телефон и кристалното му прозорче блесна в зелено…

Близо до центъра на Манхатън, частният кабинет на доктор Ернст Хофмайер, се намираше на северния тротоар на Шестдесет и шеста улица, между булевардите „Парк“ и „Медисън“. Докторът си беше отишъл вече вкъщи, но асистентката му стоеше на работа до осем часа. Поради приятния характер и родния, чист немски език, голяма част от пациентите на Хофмайер бяха възрастни емигранти от старата родина.

На ъгъла на „Парк“ и Шестдесет и шеста улица до отворения капак върху тротоара беше паркиран камион на Нюйоркската телефонна компания. Отворът беше предпазен от метална ограда и знак „Поправка“, за да не падне вътре някой невнимателен пешеходец. До задната врата на покрития камион стоеше млад мъж с бяла каска на главата и увит срещу студа като снежен човек. Той поглеждаше от време на време в дупката, но най-вече наблюдаваше улицата с немигащия поглед на снайперист.

Долу в дупката втори мъж с миньорски шлем с фенерче прибра собствения си предавател в джоба, а после се наведе към дебелия сноп цветни жици. Близо два часа му трябваха, за да открие кабелите на Хофмайер, но сега ги държеше в ръка и леко оголи жичките им. Внимателно закачи две щипки към тях, провери сигнала с оранжевата си слушалка, после прехвърли връзката към клетъчен телефон, подобен на този на Лейн, но със специална модификация, предупреждаваща за идващо повикване, каквито изобщо не се продават в магазините. Натисна бутона за включване на уреда и погледна часовника си. Батерията на апарата щеше да се изтощи много бързо на този студ.

Лекарят, който приближи плота на администрацията в „Еделвайс“, не беше Ернст Хофмайер, нито се правеше на него. Всъщност никога не беше срещал човека, когото живеещите в „Еделвайс“ уважаваха не само като доктор, но и като приятел и довереник. Този мъж се представи и показа документи като доктор Петер Крадел, работещ в кардиологичното отделение на „Кабрини“.

— Добър вечер. — Той показа болничната си лична карта на доста възрастния мъж зад плота. — Дошли сме за госпожа Катарина Оберст.

— Гутен Абенд — отвърна механично на немски възрастният портиер. Погледна картата и веднага я върна. — Госпожа Оберст ли? — Той се надигна от стола си и надникна към инвалидната количка. Сестрата му се усмихна и той седна отново. — Тя не ми се е обадила. Болна ли е, доктор…

— Крадел.

— Да, извинете ме, доктор Крадел. — Портиерът погледна широките рамене и мускулеста фигура на посетителя. Тези американци на средна възраст много се занимават с гимнастика. Колко недостойно.

— Не е по спешност — каза Крадел. — Тя има записана дата за няколко изследвания, електрокардиограма унд зо вайтер.^[1]

— Ааа. — Очите на портиера светнаха. — Говорите ли немски?

— Малко — отвърна също на немски с усмивка Крадел.

— Много добре, хер доктор — зарадва се портиерът, но отново се върна към английския, защото нямаше да е прилично да измъчва лекаря, щом като лингвистичните му познания не са големи. — Ще извините колебанието ми, но…

— Разбира се. — Крадел бръкна в джоба си и извади три екземпляра на стандартния формуляр на болницата, на който ясно беше изписано името и датата за изследвания на Катарина Оберст.

Портиерът погледна документа, макар да махна с ръка, че няма нужда от подобни доказателства.

— Благодаря. — Но продължаваше да се колебае. Беше работил тридесет години като чиновник в Бон и всяко отклонение от процедурата му се виждаше малко странно. Той се размърда с неудобство. — Не се съмнявам за изследванията, хер доктор. Нямам абсолютно никакви съмнения. Обаче…

— Значи доктор Хофмайер не ви е съобщил?

Портиерът въздъхна с облекчение.

— Да, така е! Докторът винаги ни уведомява за подобни случаи.

— Но моля ви — любезно и търпеливо отвърна Крадел. — Защо не се обадите в кабинета му?

— Нямате ли нещо против?

— Разбира се, че не — махна към стария телефонен апарат докторът.

— Момент, моля. — Портиерът прекара пръст по указателя, залепен върху плота, и набра номера.

В кабинета на Хофмайер на Шестдесет и шеста улица телефонът не звънна. Асистентката се чудеше защо ли проклетият номератор внезапно престана да свети като коледно дърво, но прие с удоволствие почивката и запрелиства един екземпляр на „Вог“.

В замръзналия тунел под улицата клетъчният телефон на мъжа също не звънна, но екранчето му светна за пети път през тези няколко минути. Той стисна палци, надявайки се най-после да е нужният разговор.

Вътре в шевролета клетъчният телефон звънна отново съвсем ясно, защото Спренгел беше угасил двигателя и вентилатора на отоплението. Лейн вече беше поела пет обаждания от пациенти на Хофмайер и беше записала съобщенията в бележника си. Тя включи слушалките си и започна да пише бързо върху компютърната клавиатура, за да създаде подходящия за кабинет на секретарка шум.

— Кабинетът на доктор Хофмайер.

— Добър вечер. Обажда се господин Франц от старчески дом „Еделвайс“.

— С какво мога да ви помогна? — отвърна като заета секретарка Лейн, но се обърна и смигна на Спренгел.

— Ами тук е дошъл един господин — каза портиерът. — Доктор Крадел от болницата „Кабрини“.

— Доктор Хофмайер има пациент. — Тонът на Лейн издаваше, че не е удобно да прекъсва шефа си. — Той иска ли да разговаря с него?

— Не, не, миличка! — заекна портиерът. — Доктор Крадел е дошъл да вземе фрау Оберст в болницата за някакви изследвания.

— Катарина Оберст ли?

— Да, да.

— Момент, моля. — Лейн прикри малкия микрофон с длан, погледна Спренгел и се усмихна. Спренгел вдигна ръка и започна да разгъва пръсти като режисьор от телевизията, докато шепнеше тихо „четири, три, две, едно“.

Лейн освободи микрофона.

— Доктор Хофмайер каза, ако обичате, веднага да предадете госпожа Оберст на грижите на доктор Крадел.

— Да! Разбира се! — отговори, както само прусак може да го направи портиерът.

— И каза да ви благодаря за бдителността.

— Благодаря, госпожо. Лека нощ.

— Дочуване.

Лейн натисна бутона на клетъчния телефон и системата се изключи. После се облегна и въздъхна дълбоко. Но веднага се съвзе и грабна предавателя.

— Спусък Гама, говори Алфа. Контактът осъществен. Тръгвайте.

Отговориха й три бипкания и мъжът освободи линията на секретарката на Хофмайер. Лейн и Спренгел щяха да се обаждат подред, докато повторят прехванатите разговори. Тя се взря в бележника си.

— Номер едно беше мъж, който се обажда за жена си — ухили се Лейн към партньора си. — Имала вагинален проблем.

— С това мога да се справя — каза Спренгел и взе телефона…

Сигурен в себе си, че е спазил процедурата, портиерът беше изпратил доктор Крадел и сестрата до асансьора и се върна на мястото си. Всъщност не беше изненадан, че госпожа Оберст има сърдечни проблеми. Без съмнение скорошният инцидент с онази млада жена, стрелбата и полицията, бяха я разтърсили. И разбира се, бяха събудили старите клюки из старческия дом. Що се отнася до Франц, той предпочиташе спокойните вечери, когато наемателите си бяха по леглата в девет и той можеше да се занимава със своята колекция от марки.

Вратите на асансьора се отвориха и сестрата излезе, като буташе инвалидната количка право към вратата. Дребното тяло но госпожа Оберст изглеждаше не по-голямо от това на кукла, покрита с дебело вълнено одеяло. Върху белите й къдри беше сложена голямата й барета с перлена игла. Докторът вървеше веднага след тях и се обърна към портиера, докато минаваше край администрацията.

— Благодаря ви за помощта — каза той. — Ще я върнем вдругиден.

— За мен беше удоволствие да ви услужа. — Портиерът махна с ръка на излизащата наемателка. — Довеждане, фрау Оберст! Късмет! — възкликна той на немски.

Докторът задържа вратата, докато сестрата умело извъртя количката и тръгна назад. Госпожа Оберст се усмихваше, но не отвърна на поздрава на Франц, защото се занимаваше с един от онези шоколадови бонбони с ликьор. Изглежда, в скута си държеше цялата кутия.

Шофьорът на линейката се качи по стълбите, за да помогне на сестрата да свалят инвалидната количка.

— Двамата ли я държите? — попита докторът, докато сваляха внимателно госпожа Оберст по стълбите.

— Всичко е наред — отговориха едновременно сестрата и шофьорът. От устите им излизаха облаци пара.

Докторът заобиколи и се качи в линейката. Свали ръкавиците си и потри ръце, после отвори чантата си и извади малък предавател като този на Лейн.

— До групите Спусък, говори Рейнджър. Изчезвайте. Тръгваме. — Той замълча за миг, докато обмисляше, после отново включи микрофона. — Алфа, чуваш ли?

— Високо и ясно — чу се гласът на Лейн.

— Обади се в Бетесда. Кажи на момчетата „бисквитката е в кутията“ или някаква подобна глупост. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна гласът на Лейн. Чувстваше се как се усмихна.

— И, Алфа — добави докторът. — Още нещо. Унищожи личните карти. Никакви сувенири. Разбра ли ме?

— Високо и ясно — отвърна Лейн.

— Край значи.

Докторът пусна предавателя обратно в чантата. Облегна се и въздъхна. После бръкна в джоба на палтото си и извади пакет цигари. Запали една и отвори малко прозореца, като издуха дима навън в студения въздух.

Целият сценарий беше доста опасен и той си напомни да провери дали Спренгел и Лейн са го послушали и са унищожили значките и всички идентификационни документи. Отношенията между Ленгли и Бюрото винаги граничеха с вражески и нямаше да е добре служител на Управлението да бъде хванат с документи на ФБР. Съвсем нямаше да е добре. Всъщност, когато Джак Бюканън разбере, че някой е примамил хората му от групата за борба с тероризма да напуснат наблюдателния пост, той ще заподскача като маймуна с подпалена опашка.

Той бръкна в джоба на ризата си, извади картата си за болницата „Кабрини“ и започна да я прегъва като кредитна карта на юноша, който се е провинил пред родителите. В дома си във Вирджиния имаше цяла колекция в заровен под пода сейф. По един малък сувенир от всяко от прикритията, които беше използвал през кариерата си. Но тази мисия беше толкова недопустима, колкото да подслушваш папата и затова доктор Крадел трябваше да изчезне безследно.

Чудеше се дали всичко това си заслужава риска и дали ще бъде постигнат резултат в пустинята на шест хиляди километра оттук. Факсът на Баум от Казабланка беше съвсем ясен. Отчаяна молба. Но логиката му беше ясна и нямаше какво друго да стори, освен да я изпълни. Умен и още силен е този Бени Баум. Още не беше загубил уменията си и тъй като нямаше начин да кодира съобщението си, беше напечатал факса с английски букви, фонетично съставящи дългото съобщение на иврит.

ХАВЕР ШЕЛИ. ЙЕШ ЛИ БЕВАКАША ЕЛЕХА…^[2]

Напомни си да даде един екземпляр на шифровчиците, за да ги види как ще се потят върху текста.

Задните врати на линейката се затвориха, шофьорът скочи на мястото си и включи двигателя. Шевролетът ги отмина отдясно. Докторът се обърна към прозореца в задната част на линейката и го отвори, щом тръгнаха. Сестрата беше седнала на страничната седалка. Тя му се усмихна и вдигна палец.

Той виждаше старицата върху металния стол със закрепени здраво за пода колела. Тя си играеше с краищата на одеялото, радостна от предстоящото й малко приключение и от откъсването от безкрайната скука на еднаквите редуващи се дни и нощи.

— Гледай да й е удобно, Роксана — каза Арт Розели на сестрата. — Да не ни обвинят освен в отвличане и в лошо отношение към възрастните.

 

 

Фуад Ибн Халид Фазджи не беше спал близо двадесет и четири часа.

Очите го смъдяха, докато гледаше през замъгленото предно стъкло на хондата. Студеният дъжд, който чукаше по покрива, увеличаваше десетократно главоболието му, а металният вкус в устата му не минаваше от никаква храна, която се опитваше да натъпче в свития си стомах.

Причината не беше в това, че партньорът му Фахми, който похъркваше в спален чувал върху задната седалка, не му беше предложил да изкара своя дял от дежурството. Просто всеки път, когато Фуад минаваше на задната седалка да си почине, започваше да се върти като котка в чувал и не можеше да затвори очи.

Беше лудост да стоят с дни тук на паркинга на американската военноморска болница. Да, местеха колата от време на време, но бяха принудени да паркират винаги така, че главният вход да е пред очите им. Това също беше глупаво, тъй като болницата имаше и много други изходи и трябваха поне двадесет души, за да бъдат наблюдавани всичките.

Вярно, Мартина им беше обяснила, че самото им присъствие тук е важно. Че то е доказателство пред полковник Баум, че тя поддържа контингент от хората си на американска земя, предположение, че той и Фахми са само върхът на айсберга от наблюдатели. Но с отминаването на всеки час му ставаше все по-ясно, че са били изоставени, за да бъдат пожертвани.

Американците сигурно вече са открили скритата лимузина и катафалка, взели са отпечатъци и са намерили улики. Със сигурност портрети по описание за него и Фахми вече се намират в ръцете на стотици полицаи, детективи и разузнавателни агенти. Федералните съдии са насъбрали купища обвинения, които, като включат морския офицер, детектива от Ню Йорк, морските пехотинци в Мериленд и дъщерята на Баум, ще бъдат за въоръжено нападение, убийство, отвличане, кражба, саботаж и Аллах знае още какво.

Той стисна кормилото и се взря в каменната болнична сграда, представяйки си как зад всеки тъмен прозорец сега му се присмиват мъже с бинокли.

— Мамицата им — изруга тихо той, но веднага се покая заради разклатената си вяра. Наложи си да мисли с известна логика, да събере отново спокойствието, което го беше спасило от дезертиране през три безкрайни дни и мразовити нощи.

Двамата с Фахми са още тук и не са ги хванали. Трябваше да има причина за това. Никоя радиостанция или вестник не бяха споменали който и да било от драматичните инциденти, но със сигурност, ако Мартина и останалите мъже бяха хванати или убити, американските медии щяха да празнуват по типичния за тях начин, макар първоначално правителството да забрани споменаването за нападението на военния конвой. А ако Мартина би пожелала те да се оттеглят, със сигурност щеше да се свърже с тях чрез посредници. Но клетъчният телефон в хондата не беше звънял нито веднъж.

Мълчанието можеше да означава само едно. Патова ситуация. Сигурно си имаше причини за това. Мартина все още притежаваше торпедото и момичето, Баум продължаваше да лежи в болничното си легло и никой не смееше да възпламени веригата от експлозивни събития.

Той погледна към телефона, скрит в малка оранжева чантичка и включен към акумулатора през запалката на колата. Пепелникът вече преливаше от фасове. Фуад не беше пушил почти пет години, но след първия подлудяващ ден на паркинга пред болницата беше купил един стек „Кент“ и започна да го унищожава, защото нямаше какво друго да прави, освен да пуши. И да чака. Да, имаше начин да се свърже с Мартина. Един чуждестранен номер, на който да предаде съобщение. Но инструкциите бяха ясни: да го използва само ако Баум си тръгне от Бетесда, което, доколкото знаеше, засега не се беше случило. Какво друго съобщение би могъл да изпрати? „Тук сме? Моля те, кажи ни дали още ни обичаш?“

Едва не се изсмя на собствената си слабост.

Поуспокои се и изпъна изтръпналите си крака. Следващия път, реши той, ако има такъв и Аллах пожелае, ще си наема „Линкълн“. Наум го произнесе „Линко-лен“.

Той бръкна в хартиената торба и извади малка бутилка с портокалов сок. Цитрусовата напитка направо изгори свития му стомах и той си напомни да каже на Фахми следващия път да купи минерална вода и някакви хапчета против киселини.

Реши да включи двигателя и да си пусне радиото. Макар че американските диджеи и тътенът на безбожната им музика го дразнеха, звуците поне щяха да запълнят малко бездната на самотата му. Беше му трудно да разбира английската лирика на западната музика и толкова му липсваше иронията на леката тъга в песните на „Ю-Ту“.

С ловка ръка и коварна съдба,

тя ме кара да я чакам върху трънено ложе…

Патова ситуация. Добре, даже и да са наречени за жертвени агнета, вързани на това място, те все пак служат на някаква цел. Господ сигурно ще ги награди заради верността.

Фуад погледна над мокрите покриви на другите паркирани коли към входа на болницата. Беше ранна вечер и високите стъкла на фасадата бяха осветени. Фоайето се изпразваше от посетители, защото часовете за свиждане приключиха. Вече познаваше ритъма на сградата: кога човешкият поток се увеличава и кога намалява, кога става смяната на военния персонал, кога се появяват и кога си тръгват чистачите. Как винаги докарват изписаните пациенти до входната врата в инвалидни колички независимо от състоянието им.

През изминалите няколко дни вероятно около двадесет и петима мъже, отговарящи на описанието на полковник Баум, бяха изпратени от болницата. По една или друга причина двамата с Фахми бяха отхвърлили повечето от тях, сравнявайки лицата с последните снимки, направени от Ияд. Този е твърде дебел, другият много слаб. Някои бяха посрещани от големи, щастливи семейства, на други пък краката бяха в гипс. В три от случаите, когато наистина не беше сигурен, той бързо се обади в болницата и попита дали господин Бенжамин Баум все още е регистриран. Веднъж даже го свързаха със стаята на Баум и когато тъжният глас отговори с изморено „Да?“, той затвори.

Сега очите му бяха изморени и той виждаше образите размазано. Докато се мъчеше да събере сили за още един мъчителен час, нещо зад стъклените врати на тридесет метра оттук накара главата му да престане да се поклаща и да замръзне изправена. Без да отделя очи от сградата, той стисна кормилото и се приведе напред, после включи чистачките и изчисти предното стъкло.

Имаше нещо в тримата мъже, които излязоха, във фигурите им. Двама американски морски офицери крачеха през фоайето и приближаваха вратата откъм болничните стаи. Помежду си водеха трети. Той беше в син болничен халат и над чехлите му се развяваха крачолите на пижама. Беше малко по-нисък от придружителите си или поне изглеждаше така, защото те бяха с фуражки, а той гологлав.

И доста широкоплещест.

И плешив.

— Фахми — прошепна Фуад, докато гледаше групата. После като човек, който се е изгубил в непозната провинция, той изключи радиото, като че тишината може да му помогне. — Фахми! — почти извика той и чу тревожното дишане зад себе си, когато партньорът му скочи.

— Какво? Какво става? — заекна Фахми, опитвайки да се разсъни.

Фуад бавно посочи напред през стъклото. Фахми показа глава между облегалките на предните седалки и бързо разтърка очи.

— Това той ли е? — прошепна Фахми.

Тримата мъже бяха стигнали двойните врати на изхода от фоайето. Първата двойка врати се отвори.

— Напълно вероятно е. — Фуад огледа двете страни на изхода, за да види колата, която може да изведе Баум. Но засега не се беше появила такава кола.

Външните врати се разтвориха и мъжете излязоха под дъжда. Не погледнаха към небето, нито се загърнаха в дрехите си. Не се поколебаха.

Тръгнаха направо и се насочиха към хондата.

Фахми изпсува на арабски, докато търсеше с ръка раницата, откъдето извади беретата, която им беше оставил Муса. Бързо провери пълнителя и зареди. Звукът беше като удар с чук върху подкова.

— Скрий го, Фахми — тихо заповяда Фуад. Сега мъжете бяха много по-наблизо. Само на десетина метра. Но причината за заповедта му стана ясна на Фахми едва когато отново погледна напред.

От четири други коли, паркирани близо до хондата — коли, които бяха им се сторили заключени и празни, — се бяха появили други мъже и заели мълчаливо позиции наблизо до колата на Фуад.

Те бяха облечени в тъмни дрехи и бейзболни шапки, а под разтворените си якета стискаха блестящи автомати МП–5.

Фахми бавно остави беретата на задната седалка и вдигна треперещите си ръце.

Странната тройка спря точно пред левия калник на колата. Широкоплещестият плешив мъж остана на място, докато един от анонимните стрелци застана точно пред колата с насочено към нея дуло на автомата.

Тогава плешивият мъж се приближи откъм страната на шофьора и устата на Фуад зяпна още повече. Беше изненадан от нахалството на полковник Баум, който застана така открито пред него, въпреки стойността на съкровището — собствената му дъщеря, — което Мартина държеше в ръцете си. Смелостта на израелските офицери е легендарна, но този със сигурност беше луд.

Той почука с голямата си ръка върху стъклото.

Фуад свали прозореца и посетителят му се приведе напред, като почти вкара главата си в колата. Мъжът се усмихваше. Не широко, но изражението му показваше огромна увереност и никаква ярост, каквато би трябвало да има в очите на отмъстител. По-скоро това беше нахалната поза на магьосник, който току-що е излъгал публиката на нощен клуб.

Дните на безсънно бдение и недохранване внезапно образуваха възел в стомаха на Фуад. Той погледна усмихнатото лице, после наведе глава към седалката на колата и огледа снимката, направена от Ияд. После отново погледна мъжа. Чувстваше горещия дъх на Фахми зад ухото си.

Плешивият мъж заговори спокойно на чист американски английски, без никакъв акцент.

— Както виждате, господа — заяви офицерът от ЦРУ с леко повишен глас, за да не го заглушава чукането на дъжда по покрива, — аз не съм подполковник Бенжамин Баум.

Фуад искаше да отговори, да отвърне на това нарушение на исканията на Мартина с мощна заплаха. Но от сухия кладенец на гърлото му не излезе нито звук.

— Подполковник Баум е в Северна Африка — продължи мъжът. — А утре сутринта майката на госпожа Клумп ще бъде при него. — Той замълча, за да е сигурен, че току-що изречените факти са добре разбрани. После бръкна в джоба на халата си и хвърли една бяла картичка върху скута на Фуад. — Кажи на шефката си, че Баум иска да направят размяна.

Фуад насила откъсна очи от лицето на мъжа. Погледна към картичката. Върху нея беше написан само телефонен номер.

Когато отново вдигна глава, всички с изключение на един от мъжете, си бяха тръгнали. Колите излизаха от паркинга, а проливният дъжд пръскаше върху горещата кожа на лицето му.

Самотният стрелец стоеше пред бронята на колата с поглед, забит в тях. После бавно скри автомата под якето си. Но преди да се обърне, той вдигна показалец, насочи го напред и имитира стрелба в челото на Фуад.