Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (17)

14.
Бетесда, Мериленд

— Просто ми го дай, Баум.

Гласът на Бюканън беше като бавно стъргане с нокти по суха черна дъска. Произнасяше думите протяжно и злобно, сякаш свири на нарочно разстроена цигулка.

— Дай ми го веднага. Всичко каквото имаш. Така ще избегнем неприятните формалности.

Бюканън не можеше да вика тук и това определено му пречеше. „Интервюто“ се провеждаше в самостоятелна стая на интензивното отделение в кардиологичния блок на Националния военноморски медицински център и макар правата на специален агент от ФБР да му бяха осигурили достъп, той добре разбираше ограниченията. Всички служители в Бетесда бяха от персонала на американската флота и морската пехота. Униформените доктори, медицински работници и санитари, които служеха тук, гледаха на огромната сграда като на поредния морски съд, на борда на който работят. НВМЦ дори се „командваше“ от контраадмирал. Тъй като беше бивш морски пехотинец, Бюканън познаваше морското право и се опитваше да се държи като цивилен, принуден да се качи на борда.

— Разполагаш с всичко, което имам и аз — излъга Бени Баум. Някога в Лайпциг цяла седмица го бяха разпитвали агенти на Щази и сега той изпитваше тайно желание да се подиграе със заплахите на Бюканън. Но саркастичният хумор, с който обикновено посрещаше подобни заплахи, го беше напуснал.

Той лежеше върху голямо регулируемо легло и се бореше с желанието да навлече дрехите си и да избяга от болницата. Да избяга на летището, някъде, където и да било на изток, към Рут. Гледаше към червените и бели ивици, които съединяваха кремавите стени и чистия таван, поставил отпусната длан върху голите си гърди. От системата към китката му капеше глюкоза, а електродите на електрокардиографа бяха все така прилепени към кожата му, макар вече да не беше свързан с апарата.

Под одеялото лявата ръка на Бени стискаше смачкания на топка лист от бележник, върху който беше кодирал съобщението си за Екщайн. Сега му се искаше да го беше унищожил, но след обаждането на Екщайн в три часа през нощта и толкова безсънни часове, бе задрямал веднага.

Внезапното пристигане на Бюканън с целия си цирк в часа за закуска и яростното му изпълнение бяха изненадали Бени. Книгата на Хемингуей лежеше на видно място върху нощното шкафче, но потта на дланта му скоро щеше да превърне съобщението в неразгадаем, смачкан парцал.

— Глупости — изсумтя Бюканън. Той стана от червения пластмасов стол при краката на Бени, бръкна с големите си длани в джобовете на панталона си и пристъпи към широкия прозорец. Внезапно шумно разтвори венецианските щори и загледа навън, като че очаквайки някакво просветление. Стаята си остана все така мрачна, тъй като дъждовната утрин не успя да прогони здрача.

— Защо не позволиш да опитам аз, Джак?

Бени извърна глава. Гласът идеше от острото лице на брадат мъж, облегнат върху затворената врата на банята. Той беше облечен в изтъркани сини джинси, черни бойни боти и армейско яке, но палците, пъхнати в колана му, откриваха кобур с автоматичен пистолет, което разваляше вида му на „строителен работник“. Името му, както се представи, беше Дени Байлър, агент от флотската разузнавателна служба. В стаята освен Бюканън вече имаше шест души. Те стояха или седяха наоколо с моливи върху приготвените бележници като репортери на важна пресконференция. Но всички имаха жадния и неспокоен вид на ловни кучета, чакащи сигнала на господаря си.

Бени съчувстваше на притеснението им. Всъщност даже не разбираше възпитаното им въздържание. Ако положението беше обратното — да е откраднато израелско бойно оръжие от флотата и да са били убити от засада израелски войници, — той вече би стискал за гърлото всеки, пък бил той пациент в болница или здрав човек.

Чувствата му бяха напълно раздвоени в шизофренична треска, над която като махало се клатушкаше чувството му за лоялност. Проблемът беше ясен, но нерешим по никакъв разумен начин. Вляво бяха окрадените съюзници и ако им помогнеше за контраудар, това вероятно би спасило Дан Сарел от сигурна смърт.

Вдясно беше животът на Рут.

Изборът беше очевиден, макар всяка дума и действие сега да го караха да направи следващата стъпка по въжето, опънато високо над арената. Знаеше, че скоро ще се срамува от измамата. Той погледна Байлър и сви рамене.

— Можете да използвате лекарства — предложи Баум. — Но вероятно ще получите признания само за любовните ми похождения. Доста досадни, при това на иврит. Как сте с иврита, господин Байлър?

Агентът от ФРС изгледа Бени и сдъвка някаква невидима хапка, скрита под бузата му. Той вдигна средния пръст на единия си юмрук, но вместо да го покаже директно, почеса носа си с него.

Отговорът от страна на останалите мъже не беше толкова спокоен. Те понастръхнаха и Бени съжали за кавалерския си тон, който сега предизвика промяна в атмосферата.

— Прав си, Джак. Това са глупости — каза агент Чарлз Голд, високият, черен помощник на Бюканън, който се беше облегнал на стената зад стола на шефа си. Той разпери ръце. — Да прескочим цялата тази работа и да я прехвърлим в Съвета за национална сигурност. — Той посочи към Баум. — Ще викнем аташето им в Белия дом и ще го накараме да вземе мерки. Нямаме време.

Предизвикан от думите на заместника си, Бюканън се извърна от прозореца.

— Ти разбираш ли какво става всъщност, Баум?

— Разбирам.

— Откраднат е секретен прототип, полковник! Убити са хора. — Бюканън се понаведе, но се сдържа и не приближи леглото. — Нападателите са били водени от жена. Ти я познаваш.

— Разбирам естеството на събитието — опита да го успокои Бени. — Както и последствията.

— Не, не разбирате, господине — обади се друг агент на ФРС, който се разхождаше пред затворената врата на стаята. За разлика от Байлър той беше облечен в тъмносин костюм с бяла риза и униформена вратовръзка. Питър Кол беше командир на Байлър и с късата си черна коса, квадратно лице и оклахомски акцент би могъл да бъде звезда в някой уестърн. — Не разбирате. Или просто не ви пука, защото не са били ваши хора.

Бени посегна към бутоните на леглото и повдигна горната част на тялото си.

— Извинете ме, ако съм създал впечатление, че не ми пука — каза той. — Съвсем не е така.

— Да, обаче така изглежда, дявол го взел — избухна Голд.

— Господа, не се опитвайте да четете мислите ми — предупреди Бени. — Няма да разберете. Аз искам тази жена да бъде хваната не по-малко от вас.

— Тогава изплюй камъчето! — почти изкрещя Бюканън.

— Вие знаете точно колкото мен — отново отстъпи Бени, с ужасно чувство за вина. — Колкото германците или Интерпол. Сигурен съм, че имате всичко в досиетата.

— Но каква е целта й? — Третият представител на ФБР в стаята беше Хал Новак, който служеше като връзка на Бюрото с Пентагона. Той седеше върху другото легло в стаята с гръб към израелеца и въпреки яростта гласът му звучеше спокойно. — Какво смята да прави с него?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? — изсумтя Бени. Започна да му писва от разпита. Отнасяха се с него като със закоравял обирач на банки, който е прибрал плячката си в тайно скривалище. После внезапно осъзна, че има възможност да измъкне малко информация за собствените си цели. Тихо и с искрена тревога той попита: — Да не би да твърдите, господа, че този прототип функционира? Че може да бъде зареден и изстрелян от всеки амбициозен крадец?

Никой в стаята не се реши да отговори веднага, макар че Бени бързо огледа лицата им за някакъв намек. В далечния ъгъл вляво от дървената врата имаше метална мивка, над която се намираше рафт с кутия хирургически ръкавици. Един мъж, когото не бяха представили по име, се беше облегнал на нея. Явно не се интересуваше много от „разпита“ и си играеше с една от ръкавиците, като разпъваше пръстите й като балони. Много едър, той беше облечен в черно поло под кафяв, австралийски непромокаем шлифер, а леко посивялата му черна коса беше сресана назад в дебела опашка. Бени реши, че той трябва да е представител на специалния оперативен екип, на който ще възложат спасяването на торпедото. Вероятно офицер от екип номер седем на „тюлените“. От вида му се виждаше, че животът на едно израелско момиче изобщо не би представлявал пречка за него.

Един от другите мъже беше седнал по-наблизо до Баум, върху празното легло вляво от него. Беше дребен и плешив и макар облечен изискано, напомняше на Бени за Очко, който сигурно вече направо се тресе от тревога в Йерусалим. Доктор Вернер Карсуел беше директор на проекта „Миноу“ в ЦеВМОС. Той носеше голяма мека чанта, издута от документи, като че сред тях някъде може да лежи рецептата за спасяване на собственото му отвлечено дете. Беше свалил очилата си и нервно сгъваше и разгъваше рамката. Погледна към Питър Кол за разрешение и получи леко кимване.

— Ами… полковник — въздъхна въздържано Карсуел, — да речем, че „Миноу“ е създадено за облекчение. На обслужването, така да се каже. Всъщност то е много сложна конструкция, комбинираща някои от характерните възможности на торпедото като гониометъра, който проследява променливата на движението на снаряда и сигнализира промените, докато операторът го наблюдава с оптическо устройство. Но освен това има и някои характеристики на „Хелфайър“-РБ 17. Като например двойния начин за действие, инфрачервения търсач, който също може да се самонастройва, ако операторът не може да остане стабилен. И освен това, естествено, притежава стандартната бойна глава.

Бени примигна към дребосъка, с което предизвика лека усмивка от страна на Дени Байлър и изчервяването на доктор Карсуел, който разбра, че ентусиазмът му го е отвел твърде далеч в разкриването на секретността.

— Браво, докторе — обади се недоволно Петер Кол. — Но аз мисля, че полковникът искаше простичкия отговор „да“ или „не“.

— Разбира се — поизкашля се Карсуел. — Ами всичко е направено така, че да е много лесно за обслужване. Не бих казал, че е просто за някой пехотинец, но за обикновен „тюлен“ би било съвсем лесно да го задейства.

Едрият мъж с опашката изпъшка болезнено, което потвърди предположението на Бени за длъжността му.

— Значи, докторе, вие твърдите, че нашите терористи могат лесно да разберат как работи „Миноу“ и да го използват? — продължи Бени.

— Ами вашите израелски войски използват собствения ви „Дракон“ — каза Карсуел. — Ако дадете един от тях на необучен човек, той може ли да го използва?

— Инструкциите за изстрелване са отпечатани върху корпуса — каза Баум.

— И нашата концепция е същата — сви рамене Карсуел.

— Инструкциите са отпечатани върху онова проклето нещо? — недоверчиво хлъцна Бюканън.

— Всеки прототип е предназначен да изпита всички аспекти на проекта, сър — обидено отвърна Карсуел.

— Господи, Исусе Христе! — прошепна Чарлз Голд.

За миг Бени си помисли, че мъжете се замислят над липсата на секретност в собствената си работа. Но Хал Новак, чиято работа беше да търси пропуски в сигурността на отбранителната система, се обърна към всички в стаята.

— Вижте, смятам, че тя предварително е знаела как да го използва — мрачно каза той. — Предварително е знаела всичко за него. Никоя разумна жена не купува диамант, преди да го разгледа през бижутерска лупа. — Новак стана от леглото и се обърна с лице към Баум. Беше облечен в кафяв костюм с жилетка, на която се виждаше ланецът на джобен часовник. Гъстата му сива коса и мустаци допълваха образа на „строг съдия“ от град на източното крайбрежие. Длъжността му в контраразузнаването изискваше търпеливост, подозрителност и ум. — Аз мисля, полковник, че Мартина Урсула Клумп разполага с вътрешна информация. Тя е знаела какво иска, както и къде и кога да го вземе.

— Съгласен съм — каза Баум. — В такъв случай трябва веднага да огледате персонала си в Центъра за оръжейни системи.

— Аз гледам вас — отвърна Новак, без да си прави труда да прикрие подозренията си.

— Значи очите ви са замъглени — повиши Бени глас, обърна се наляво и върна на Новак презрителния поглед.

Навън в коридора тихо звънна сигналът за повикване на сестра. На Бени той му се стори като гонг за започването на нов рунд, тъй като американците веднага го нападнаха с въпроси.

— Защо дойде тук, Баум? — започна Бюканън.

— Много добре знаете защо, господин Бюканън. Да разследвам експлозията в консулството.

— Знаехте ли, че Клумп е замесена? — намеси се и Чарлз Голд.

— Все още не съм убеден, че е била — отговори Бени. — Експлозията и отвличането на оръжието може да са чисто съвпадение. — Той вече не го вярваше, но не можеше и да открие логическа връзка между двете събития. Защо Мартина ще се издава толкова грубо?

— Да бе — изсумтя Дени Байлър. Подутината зад бузата му се оказа тютюн, тъй като той изплю къса, кафеникава струя в картонена чашка.

— Вие сте знаели, че тя е тук, полковник — обвини го Хал Новак. — Както и какви са намеренията й.

— Съгласен съм — обади се Питър Кол.

— Господи — изръмжа Баум, измъкна лявата си ръка изпод одеялото и скръсти ръце на гърдите си. Хартиеното топче вече се беше превърнало на каша и той го хвърли ядосано. — Значи наистина си мислите, че един израелски офицер, ваш съюзник, ще пристигне тук, знаейки със сигурност, че ще бъде направен опит за кражба на секретно американско оръжие и няма да сподели тази информация с Министерството на отбраната? Вие луди ли сте?

— Абе вие си имате собствени планове — каза Байлър, като че Баум е глава на мафиотска фамилия с различни морални ценности.

— Когато нападнахте Бейрут през осемдесет и трета — добави Хал Новак, — двеста и петдесет морски пехотинци загинаха, докато вашите сигурно са знаели предварително за всяка по-сериозна терористична акция, която ще се провежда.

— И ви предупредихме двадесет пъти, проклети да сте! — изрева яростно Бени. Сега вече защитаваше честта на страната си, а не толкова семейните си интереси. — Щом като пращате хората си в бойна зона, защо им забранявате да ходят със заредено оръжие? Не разбирате ли, че така ги обричате да бъдат взривени от някакъв маниак с кола-бомба? Що не потърсите вината в себе си, а?!

— Я виж ти — изръмжа едрият „тюлен“ откъм ъгъла си, явно споделящ подобно мнение по отношение на тъпите правила.

— Да не спорим, Баум — намеси се Джак Бюканън. — Приемаме, че си знаел, че онази Клумп е хвърлила око на „Миноу“.

Бени въздъхна, събра последните си остатъци търпение и преплете пръсти върху корема си.

— Господин Бюканън — заговори бавно той. — Тук няма никакъв спор. Защото простият факт е, че аз изобщо не знаех за вашето „Миноу“, докато вие не ми разкрихте така щедро тайната си тук, в тази стая.

Бюканън задържа погледа на Баум, докато останалите се споглеждаха и се чудеха кой ли ще пострада сега заради това нарушение на секретността.

Баум каза истината. Той не знаеше предварително за „Миноу“, нито за намерението на Мартина да го краде, макар сега наистина да подозираше как смята да го използва. Естествено, той не беше разкрил дълбочината на познанията си по отношение на нейната биография и подробности от досието „Танго“, които скоро щяха да означават много. Във всеки случай фактът, че Ото Клумп е бил ученият, измислил такова оръжие много преди технологиите да позволят осъществяването му, нямаше нищо общо с всичко това. По ирония на съдбата обаче то попадна в ръцете на Мартина и й даваше възможности, каквито човек просто не иска да си представи.

— Но съм съгласен с господин Новак — настойчиво продължи Бени. — Тя е знаела за оръжието. И всички ние, като офицери от разузнаването, можем да си направим заключенията. Или вие имате чужд агент в армията, може би дори платен информатор, който е разкрил тайната пред Клумп, или пък вие самите вече сте препродали „Миноу“ на други потребители. Някоя страна от Третия свят? Може би някоя арабска държава?

Оказа се, че и двете му предположения са точни, макар само доктор Карсуел и Питър Кол да можеха да потвърдят теорията на Баум. Кол обаче предпочете да се възмути.

— Това са пълни глупости, господине — изръмжа той и постави юмруци на кръста си.

— Така ли? — изсмя му се Бени. — Като разузнавач, който би трябвало да мисли точно онова, което казах, ми се струва, че възмущението ви е твърде зле изиграно.

— А пък аз мисля, че ти просто се опитваш да се измъкнеш — изсъска Кол.

— При това с финес, Баум — поклати глава Бюканън. — С финес.

Бени за пореден път успя да се въздържи. Но докато гледаше право в очите им, почувства дълбоко разочарование. Болка от недоверието в лоялен приятел.

— Господа — заговори тихо той. — Не ми е нужно да се измъквам. Опитвам се да работя заедно с вас, но атмосферата тук ме доведе до тъжното заключение, че изглежда ще трябва да се обадя и да повикам юриста от моето посолство.

Мъжете го гледаха. Някои от тях вече разбираха, че обратът не е в тяхна полза. Бяха последвали Джак Бюканън и повториха обвиненията му като глутница вълци. Никой не беше се замислил да поеме известната роля на „доброто ченге“, а сега се сблъскваха със силен противник, който нямаше да позволи да бъде притиснат. Безименният „тюлен“ вече беше решил, че при други обстоятелства ще помоли за помощта на този Баум, за да проведат съвместни учения с израелските командоси. Питър Кол от своя страна не можеше да разбере кога е победен и трябва да смени тактиката.

— Значи искате да говорим за юристи, полковник? — предизвикателно се обади той. — Ние имаме един много добър в съда. Прокурорът Дигенова едва ли е задоволил апетита си с Полард.

Намекът на Кол за американския аналитик, който беше осъден заради шпионаж в полза на Израел, направо заседна в гърлото на Бени. Той се извърна към него със светкавици в очите.

— Ще смятам забележката ви като официално нарушение на дипломатическия протокол, сър — каза той. — И като имам предвид присъствието на дълбоко засекретени американски агенти на наша територия, на които ние възпитано позволяваме да си играят с техните си играчки, ще уведомя министър-председателя, че вие вече не спазвате честно правилата на играта.

Бени блъфираше, тъй като контраразузнаването беше в пълномощията на Ури Бадаш и ДСС. Но забеляза моменталната бледност, която покри лицето на Хал Новак. Можеше само да се чуди какво ли означава това. Всъщност Новак викаше „Млъкни!“ наум, тъй като наскоро беше открил, че суперсекретният отдел на Министерството на отбраната, наречен „Поддържане на разузнавателна активност“, има двама дълбоко засекретени агенти, които в момента служеха в елитни поделения на израелската армия.

На вратата се почука и Питър Кол отстъпи встрани, когато тя се отвори. Бени видя ръката на униформения морски пехотинец на пост пред вратата, но сърцето му трепна, когато в стаята срамежливо пристъпи медицинска сестра. Тя не погледна никого, докато вървеше през мълчанието, гъсто като горчив крем, постави електронен термометър в устата на Баум и зачака да отбележи температурата му.

Забавянето го поуспокои и той се облегна върху възглавницата. „Къде, по дяволите, е Артър?“ — мислено се чудеше той. Защо ли Розели не беше дошъл да го подкрепи против атаката на Бюканън? Агентът на ЦРУ беше напуснал болницата предната вечер, като само каза, че има някои идеи за по-нататъшния начин на действие на Бени. Но сега Баум беше затворен в стаята с тези мъже, които явно виждаха в негово лице жертвено агне, и се чудеше дали спонтанната му тактика от предната сутрин е била избрана правилно…

Реакцията му към телефонното обаждане на Мартина не беше изиграна, а ужасната новина за отвличането на Рут, която му съобщи Арон Дейвис, направо подгъна коленете му и той се строполи на пода в кабинета на Авраам Ярон. Повдигаше му се и му се виеше свят. Но още докато Ярон кресна повторно да извикат доктора на посолството, Бени беше в състояние да мисли и пресмята. Не можеше да разкрие истината пред никой от собствените си другари, нито дори пред кръвен брат като Авраам. И нищо по-дребно от спешно постъпване в болница не би ограничило нетърпението на Ицик Бен-Цион да иска завръщането му.

Успя да даде на Ярон телефона за връзка с Розели в Ленгли и след минути линейката на военноморската болница летеше на север по булевард „Кънектикът“ към Бетесда.

Състоянието на шок на Баум не беше престорено. Лекарите от линейката го потвърдиха с кръвното му налягане и докато той дишаше тежко под маската с кислород, тревожните му мисли бяха замъглени от успокоителното, което му вливаха чрез система. Едва си спомняше завоя към спешното отделение на болницата, каменната кула на Бетесда, когато минаха край нея, мърморенето на шофьора на линейката, щом видя, че входът е задръстен с линейки, от които сваляха по-сериозно ранени.

Линейката се насочи към главния вход на болницата и спря пред масивната стъклена фасада, която отразяваше необичайното зимно слънце, и Баум примижа болезнено, докато изваждаха носилката и го бутаха към болницата. Картините и звуците минаваха край него: бръмчене от перките на хеликоптер, лицето на Арт Розели, надвесено над него, изплашеното изражение на Авраам Ярон до това на американеца, съскането на хидравликата на входните врати и извиканите заповеди. От балкона над голямото фоайе висеше огромно американско знаме, любопитни цивилни се изправиха от креслата си, за да видят разиграващата се драма, върху квадратен син флаг беше изписано мотото на болницата: „Ние знаем да се грижим най-добре.“

Прекара по-голямата част от деня в „трето“ отделение в реанимацията за сърдечносъдови заболявания, вързан върху високо легло в остъклена единична стаичка. Изследванията показаха, че няма заплаха от фибрилация или мускулно увреждане на сърцето, и затова Бени изпрати Авраам в посолството да съобщи за случилото се с него на Ицик Бен-Цион, а след това да посрещне своите конгресмени. Розели остана при него.

Най-накрая, когато докторите стабилизираха състоянието му, разрешиха на Бени да поговори тихо с Артър. Той почти не се изненада, когато старият му приятел съобщи фактите, които биха му се сторили халюцинации, ако ги беше чул от друг. Розели бе прекарал цял живот изложен на различни заговори и беше се научил на търпение, но накрая чувствата присвиха очите му в яростни, тъмни цепнатини.

Артър даде идеята да се свържат с Ейтан Екщайн. Той предложи да използват предавателя на Ленгли за връзка. Бени му даде честотата и времето за контакт, а Артър побърза, за да хване крайния срок в 16:00 часа, тъй като Адис Абеба беше с осем часа напред. Преди да си тръгне, той обеща да се върне при първа възможност, като преди това уреди някои неща, които смята за необходими.

— Междувременно бъди готов да те нападнат хиените — предупреди той. — Те ще дойдат.

Когато излезе от реанимацията, той разговаря с един лекар и уреди Бени да бъде преместен в западното крило на сърдечното отделение. Записа номера на стаята и този на прекия телефон в нея, после показа личната си карта на шефа на охраната. Строго му разпореди израелският пациент да бъде преместен точно в определената стая и го посъветва да постави охрана.

В късния следобед Бени беше прехвърлен в новата си стая. Чувстваше се леко замаян и не знаеше, че Бюканън и Чарлз Голд вече са пристигнали от Ню Йорк, а жарките им настоявания да го разпитват са били отрязани до следващата сутрин поради стриктната заповед „никакви посетители“, издадена от военните лекари. След вечерята, която остана недокосната от Бени, Розели се обади веднъж, за да провери телефонната връзка, да го увери, че е изпратил „телеграмата“ и да му каже кодирано, че „разтърсва дърветата“.

По-късно, когато нощта настъпи под покривалото от зимни облаци, Бени намери сили да стане от леглото. Като държеше системата си нависоко с една ръка, той бръкна в куфара си, донесен от един от хората на Надав, и извади бележник заедно със своя екземпляр „Сбогом на оръжията“.

Съставянето на съобщението за Екщайн и точното му шифроване му отне много време. Вниманието му се разсейваше постоянно, а когато най-накрая разкодира собственото си съобщение и то излезе правилно, силите му се бяха изчерпали напълно.

Но въпреки това не заспа. Чакаше, светнал всички лампи в стаята, страхувайки се, че може да не се събуди, когато звънне телефонът. Часовете минаваха като мъчително пътуване през собствения му живот, през образите на семейството, които другото му „аз“, професионалистът, се опитваше да отстрани, докато се бореше с логиката, търсеше план, измисляше контраудар и се мъчеше да открие клопките. Сам.

Но без информация беше безпомощен да разработи правилната стратегия. Сблъскваше се със силата на едно чудовище, което винаги беше държал настрани: неуспеха.

В два часа сутринта идеите му бяха мъртви, образът на Рут беше закрил всички останали и висеше над него, докато той се молеше тя да е още жива. Лежеше неподвижно, притиснал очите си с длани. Веднъж или дваж гърдите му трепнаха от хлипания и той усети смъденето на солената течност между кожата на лицето и дланите си. Стоя така, докато Екщайн се обади, а после позвъни отново. Най-накрая тази инжекция с надежда му позволи да намери малко спокойствие. Господ беше милостив и той не сънува…

— Нормална е — каза сестрата, когато извади термометъра, и бързо излезе през кордона мрачни мъже.

Последва миг на мълчание, а после Дени Байлър измърмори:

— Нормално като бирен запой в Мека. — Говореше не за температурата на Баум, а за събитията от последните двадесет и четири часа.

Джак Бюканън изръмжа. Отново гледаше през прозореца.

— Полковник Баум — заговори той, като за пръв път се опита да бъде по-сърдечен. — Караниците помежду ни подкрепят врага.

Бени, който очакваше подновяване на атаките, разтвори присвитите си очи.

— Съгласен съм — отговори той. — Всяка минута я отдалечава от нас.

— Със скоростта на полета — добави Чарлз Голд.

Бени погледна заместника на Бюканън.

— Да разбирам ли, че е във въздуха?

— Наела е малък пътнически самолет — отговори Бюканън. — Но не смятаме, че и пилотите са в играта. Вероятно го е завзела над Атлантическия океан. — Той се извърна от прозореца и погледна нетърпеливо офицера от ФРС. — Намеси се, щом намериш за добре, Кол.

Лицето на Питър Кол се стегна да възрази против подобно сътрудничество, но после отгърна бележника си и съобщи набързо.

— Отвлекли са камиона в Айронсайдс, на около петдесет километра от Центъра за оръжейни системи. Насочили се на север и го изоставили заедно с фалшива служебна кола, преди да стигнат шосе номер 225. — Той погледна Баум, напомняйки си, че човекът е чужденец и добави: — Това е в Мериленд.

Баум кимна, а Кол продължи:

— Появили се ни лук яли, ни лук мирисали на цивилно летище близо до Помонки. Били с лимузина и катафалка, имали си паспорти, минали митницата, натоварили един ковчег на борда и излетели.

— Ковчег — прошепна Баум, а кожата му настръхна.

— Вътре лесно може да бъде прибрано „Миноу“ — каза доктор Карсуел и Бени отново успя да поеме дъх.

— Минали митницата ли? — изпъна врат Чарлз Голд. Чартърните самолети рядко биват преглеждани преди полет, при това право за оглед имат само местните митнически власти. — Това летище международно ли е?

— Не — каза Кол. — Но полетът е бил за Малага и тя вероятно не е искала да рискува извънредно. Затова е помолила да извикат митничар.

— Тя ли е поискала митничар? — ококори се Хал Новак.

— Да — потвърди Кол.

— Ега ти топките — прошепна Дени Байлър.

— А какво е положението с камиона и служебната кола? — попита Новак. — Можем ли да вземем отпечатъци от тях?

Кол поклати глава.

— Или са ги избърсали, или са носели ръкавици. Оживелият морски пехотинец казва, че колата е била карана от морски офицер, но ние сме сигурни, че униформата е открадната. В болницата в Ню Йорк лежи един младеж в кома. Външният му вид съвпада с описанието на неявил се по местоназначението си лейтенант. Един хазяин с добро обоняние го намерил в чувал за умрели.

— Господи — прошепна Бюканън, като че ли чува това за първи път.

— Какво е станало с катафалката и лимузината? — попита Новак.

— Тръгнали са си — каза Кол. — Още не сме ги открили.

„Значи е оставила хора тук“ — помисли Бени и инстинктивно погледна към прозореца. Заплахата на Мартина не е била безпочвена. Може да е наредила да го наблюдават, за да разбере дали е напуснал територията на Съединените щати.

— Може ли да попитам? — тихо каза Бени, извърнал лице от посетителите си. — Има ли описание на пътниците?

— Две жени и деветима мъже — отговори Кол.

— И никакви подробности? — Бени едва успя да запази гласа си равен.

— Показахме снимка на Клумп на персонала на летището и получихме положителна идентификация. Другата жена не е известна. Повечето от мъжете са били от Близкия изток. Араби, според работниците по зареждането на летището.

— Ръбове — изрече един по-дебел глас откъм вестибюла до вратата. Мъжете се извърнаха към източника на странната обида.

Артър Розели беше застанал на входа с ръце в джобовете на син анорак и почернели от дъжда рамене. На розов шнур около врата му висяха тъмни очила в несъответствие с времето, които му придаваха безгрижен вид на ски-учител.

Бени чу как Бюканън въздъхна недоволно, но се въздържа от изявления. Затова пък Баум въздъхна с облекчение.

Розели се огледа. Познаваше хората от ФБР, но не и тези от ФРС, Карсуел или мълчаливия „тюлен“. Той извади пропуска си от джоба, показа го и измърмори:

— Розели от Ленгли. — Все едно че е тъпа парола на гимназисти за допускане на купон. — РъБо-ве, господа — каза той. — Хората на Клумп. В средата на осемдесетте години тя беше свързана с Хизбула в Ливан. После се отдели със собствена група. Наемници. Наричат себе си „Яд Аллах“, тоест „Ръката на Бога“. Разбрахте ли? РъБо-ве. — Той се втренчи в Бюканън и добави с най-приятелския тон, който успя да изтръгне от себе си. — Но предполагам, че ти вече знаеш това, Джак.

Бюканън нямаше изход. Трябваше или да покаже яда си, или да остави въглените да тлеят за по-добри времена. Спорът му с Розели се точеше вече близо двадесет години, от времето, когато Бюрото искаше да вкара свои хора да ловят изменници в Ленгли, а ЦРУ реагира като домакиня, чийто съпруг иска да наеме млада девойка за гувернантка. Но всъщност взаимната неприязън беше „тиха“, а враждата бе възникнала още преди времето на Дж. Едгар Хувър, чиито агенти ръководеха вътрешното и външното разузнаване чак до Втората световна война. След това се появи новото Централно разузнавателно управление с неговите шпиони, възпитаници на „Йейл“.

— Така е — каза Бюканън. — Знаем почти същото. — Той почеса квадратната си брада. — Обаче това „Ръбовете“ не бях го чувал.

— Жаргон на Управлението — отговори Розели и се усмихна, готов да сключи примирие. — Знаете ни. Луди сме по съкращенията.

Бюканън изръмжа и опитът му за усмивка изглеждаше по-скоро като гримаса от зъбобол.

— И какви са чувствата отвъд реката? — попита Чарлз Голд.

— Само това, че тази работа не е открадната, за да бъде препродадена — каза Розели. — Тя не е задигнала „Миноу“, за да го продава на друг.

— И откъде вадите подобно заключение? — попита с надежда доктор Карсуел.

Розели изгледа учения. Никога не го беше виждал преди, но съвсем правилно го определи като „компютърен гений“, привлечен за консултант от цялата клика.

— Оръжието е прототип — каза Розели. — Единствен. Не е като „Червено око“, които вече летят навсякъде наоколо, защото ги давахме като бонбони на афганистанците.

Питър Кол вдигна едната си вежда, впечатлен, че Розели публично критикува политиката на Управлението.

— И всяка трета страна, която вземе оръжието, знае, че всичките ни шпиони ще го търсят — продължи Розели. — А всеки от нашите разярени командоси от СпецОп ще гори от желание да убива, за да си го върнем.

„Всички врати на милосърдието ще бъдат затворени.“ — помисли си безименния „тюлен“ в ъгъла. Така ги учеха навремето в Анаполис.

— А ако някой го използва против кораб — намеси се Карсуел, — винаги ще могат да се намерят останки, по които да идентифицираме „Миноу“, дори и да се наложи да ги извлечем от морското дъно.

— Точно така. — Розели погледна Бюканън. — И тогава вие сигурно ще успеете да откриете кой го е използвал. — Комплиментът не беше пресилен, защото никой не можеше да се сравнява с възможностите на лабораториите на ФБР.

— Със сигурност ще го открием — каза Голд.

— Така че торпедото не е за продан — завърши Розели. — Тя самата ще го използва, защото не й пука от никого.

— Топки — отново пошепна Дени Байлър, докато дъвчеше тютюна.

— Имаш ли друга теория? — обърна се Розели към брадатия агент, приемайки, че забележката е против твърдението му.

— Имах предвид нея — отвърна Байлър.

— Ааа — кимна Розели. — Има си ги. — После за пръв път се обърна към Баум: — Така ли е, полковник?

— Кнолен — изрече на немски мръсната дума Бени и вдигна юмрук, за да покаже размера на тестисите.

Вратата се отвори отново и Баум се зачуди дали целият Пентагон няма да се опита да се набута в стаята му. Но когато видя, че новият посетител е Майкъл О’Донован, лицето му се изчерви от яд. Беше заклел О’Донован да се грижи за дъщеря му, а той не успя да изпълни ролята на обикновен бодигард. Значи може да я сваля, но не може да я предпази от опасности. После внезапно осъзна, че ядът му е несправедлив и отразява собственото му чувство за вина. След това обаче самоосъждането беше заменено от тръпка на несигурност, защото О’Донован можеше да разкрие, че Рут е била отвлечена. Факт, който той трябваше да скрие от Джак Бюканън.

Страховете му веднага бяха облекчени, защото макар и с мъчително изражение на лицето, О’Донован прекара пръст по устните си, за да му покаже, че няма да издаде нищо.

— О’Донован! — възкликна Джак Бюканън. — Ти ли си това?

Розели направи крачка встрани, молейки се детективът да успее да се справи сам.

— Малко поодраскан — отвърна О’Донован. Върху носа му имаше лепенка, а лилавите петна под очите му приличаха на маскировка.

— Кой е той? — попита Чарлз Голд.

— О’Донован — учудено обясни Бюканън. — Център-север. — Той се обърна отново към детектива: — Какво пък, дявол да го вземе, се е случило с теб?

— Катастрофирах с колата — отговори спокойно О’Донован.

— Ченге ли си? — попита Питър Кол. Опитваше се да разбере какви са отношенията му с останалите.

— ПУНИ — отговори Бюканън вместо О’Донован. — Работеше по експлозията в консулството.

— Има ли достъп за тази ни работа? — попита Кол с детинско чувство за собственост.

— Той е с мен — намеси се Розели.

— Ама има ли достъп? — натърти Дени Байлър, подкрепяйки шефа си.

Розели се обърна рязко към младия агент на ФРС:

— Той е бивш член на Специалните сили. Десета група. Достъпът му е до козирката. — Всички в този бизнес знаеха, че служещите в Специалните сили преминават проучване като най-засекретените агенти на Управлението. — Бяхме заедно в „Пустиня едно“ — добави Розели, за да усили ефекта на думите си. — А ти?

Байлър само примигна. През 1980 година той току-що постъпваше в гимназията.

— Разказаха ли ти последното развитие на събитията, О’Донован? — попита Бюканън.

— Да.

— Подробно — добави Розели.

— Значи знаеш какъв ни е проблемът. — Бюканън се взря мрачно в О’Донован. Не му беше твърде приятно да види човека, когото съвсем наскоро беше смятал за обикновен изпълнител. — Да беше заковал онази кучка миналата седмица. Така сега щяхме да се готвим за съд вместо за погребения в Арлингтън.

Очите на О’Донован се присвиха, което явно предизвика и физическа болка.

— На мен ми беше възложено само да разследвам убийството — натъртено отвърна той. — Спомняш ли си? Май ти ръководеше групата за борба с тероризма, Джак.

Бюканън мълчаливо мръдна устни. После само ги стисна.

— Нямаме време за такива спорове — намеси се Хал Новак. — Розели, какви ще са разпорежданията ти? Хората чакат задачите си.

Арт Розели се почеса по брадата и погледна към Бени. Тази част я бяха планирали внимателно, но още не беше доогладена.

— Значи първо сме длъжни да приемем, че всеки американски плавателен съд оттук до Червено море е в опасност. Всеки кораб в открито море, да речем… какъв е ефективният обхват?

— За да се задейства, на „Миноу“ са му нужни сто метра — каза доктор Карсуел.

— Значи става дума за всеки кораб, намиращ се на сто метра от брега — довърши Розели.

— Мамка му — възкликна Питър Кол. — Та това са стотици обекти.

— Пссс — изпусна звук като от изхвърляща баласт подводница безименният „тюлен“. Хората му никога не биха успели да се справят с такъв списък от възможни вероятности.

— Но аз мисля, че нашият гост би могъл да стесни обхвата — каза Розели. Той скръсти ръце и продължи да гледа Баум.

— Мисля, че вече ти казах, господин Розели — заговори Бени през зъби. — Точно този риск си е само наш. Работа на Израел.

— Рискът за мишената може и да е ваш — отвърна Розели. — Обаче оръжието е наше.

— Ама какво става тук? — объркано се намеси Бюканън. — Вие двамата познавате ли се? За какво, по дяволите, говорите?

— Срещали сме се преди — изигра недоволство Розели. — И имаме известни несъгласия по този въпрос.

— Защо ли не съм изненадан, мама му стара? — възкликна Бюканън.

— Хайде, Баум — настоя Розели. — Изплюй камъчето. Кажи им. Иначе просто ще гоним дивото.

Точно това бяха планирали двамата, макар на Бени да не му се искаше да използва ресурсите на американското разузнаване и армия. Беше съвсем сигурен къде вероятно ще кацне Мартина. Мястото, откъдето ще скочи, за да нападне провежданата в Средиземно море операция „Лунен лъч“. С американската си плячка тя със сигурност няма да кацне в никоя европейска или африканска страна, където има значително американско присъствие, или в район, където израелците могат да действат спокойно.

Сега Алжир беше открито враждебен към двете държави, предвид разрастването на мюсюлманския фундаментализъм, така че предположението от досието „Танго“ за вероятен подвижен команден пункт на Мартина в Алжирска Сахара изглеждаше приемливо. Бени можеше съвсем съзнателно да укрие тази информация от гостите си, а Розели имаше възможността да насочи някои от разузнавателните източници на ЦРУ към Алжир, без да съобщава подробности за мотивите си. Но Баум пак не се чувстваше спокоен поради сложно измислената измама.

Въпреки това Артър го беше убедил, че ако не подхвърлят истинска примамка, не биха могли да отвлекат вниманието на американците от тайната размяна на пленници, нито от смъртоносната заплаха над Рут. На тези хора просто трябваше да им бъде дадена алтернативна мишена.

— Добре — въздъхна измъчено най-накрая Баум. — Добре. — Той вдигна очи към тавана, като да молеше за прошка поради предстоящото предателство. — Мартина Клумп ни има зъб. Говоря за Израел. Също и на Германия. Както всички знаете, тя някога беше един от търсените членове на Фракция „Червена армия“. Съвместната израело-германска операция излезе успешна. Тя беше хваната и затворена. Но се закле да отмъсти.

Всичко това звучеше ужасно драматично, но всъщност не беше далеч от истината. Той въздъхна дълбоко, като че следващото разкритие изисква всичките му морални сили.

— Скоро предстои да бъде извършена тайна сделка между Бон и Йерусалим — излъга той. — Израелската флота закупи две бойни подводници от Германия. Трябва да ги получим следващата седмица в Бремерхавен. — Той вдигна ръце, сякаш да покаже, че не е скрил нищо. — Тези подводници, господа, или едната от тях, най-вероятно са мишената на Клумп.

Като че възмутен от собствената си недискретност, Бени отпусна ръце върху леглото.

Последва кратко мълчание, а после всички мъже реагираха като баскетболен отбор, който едва не е загубил играта заради грешката на един от играчите. Те запъшкаха, някой се плесна по челото и в задушната вече стая се чуха полугласни псувни.

— Господи, мамка му, Баум! — обобщи с удоволствие Бюканън. — И ти си траеш?!

— Можеше да ни спестиш цялата разправия — промърмори Питър Кол.

— Та ние също можем да бъдем дискретни, полковник — каза Хал Новак.

— Нали ти казах, Баум — натякна му Розели.

Бени избра да отговори на коментара на Новак.

— Сигурен съм, че можете — каза той. — И се извинявам. Но и вие трябва да разберете колко е конфиденциално. Ние сме се заклели пред Бон да не разкриваме нищо за покупката. Левите елементи в германското управление са много силни и от всичко това може да възникне опасност от вот на недоверие към правителството… Признавам, че трябваше да ви кажа по-рано. Но нямах правото да го сторя.

— Добре. Благодарим ти, че сподели с нас — изръмжа Бюканън. Настроението му се повиши, защото поне мишената не беше американски морски съд.

— Но има и още трудности — продължи Баум, като че убеден в дискретността им. — Не можем да предупредим германците за тази опасност, защото те може да се оттеглят от сделката. На нас тези подводници са ни необходими и… — Той като че се натъжи. — Поради някои предишни недискретни операции сме обещали да не действаме на германска земя.

Розели пое ролята си.

— Значи казваш, че на мястото, при пристаните на подводниците няма да има израелска охрана? Нито дори и с отбранителна цел?

— Само екипажите на подводниците ще са там — потвърди Бени. — Никой друг.

— Добре — намеси се Бюканън, като дърпаше замислено устната си. — Добре. Поне имаме върху какво да мислим. — Той погледна Розели. — Ленгли, вашите небесни очички не са ли зърнали самолетчето?

— Засега не. Проверихме и във Федералната агенция по авиация, но те нямат получен сигнал за отвличане от нито един самолет в атлантическия сектор. Освен това вчера времето се изясни след силни бури и доста закъснели полети са се вдигнали във въздуха. Било е голяма бъркотия.

— Ами човешките ресурси? — попита Питър Кол за информация, идеща от оперативни агенти в различни държави.

— Вече накарахме хората си да проверят всяко потенциално европейско летище. В рамките на разумното, разбира се. Предлагам и вие да направите същото.

— Ще го направим — съгласи се Кол и се понаду. Обърна се към безименния „тюлен“ в ъгъла и отвори уста, за да му разпореди нещо. Човекът го нямаше. — Къде ли е отишъл? — измърмори той.

— Сигурно да си точи ножовете — презрително предположи Дени Байлър. Той някога искаше да стане „тюлен“, но беше отпаднал по време на тренировката, наречена „адската седмица“ в Коронадо.

— Голд — обърна се Бюканън към заместника си. — Най-добре е ние да се свържем с нашите хора в Германия. Кой е най-близкият голям град до онова пристанище?

— Хамбург — подсказа Бени. Като видя как американците се хванаха на въдицата, подадена им от него и Розели, отчаяно му се прииска вече да си тръгнат, за да го оставят на мира. Той протегна ръка към звънеца за сестрата и го натисна няколко пъти.

— Ще се свържа с консулството там — каза Голд.

— И дай да съберем описанията от Помонки и да ги изпратим по факса — добави Бюканън. — Не, по-добре да докараме хората от летището във Вашингтон и да изработим комплект за идентификация.

— Правилно — каза Голд, докато записваше нарежданията в бележника си.

Бени изтръпна, когато си представи, че лицето на Рут ще бъде разпространено заедно с тези на останалите „заподозрени“.

— Мисля да се върна в Пентагона. — Хал Новак вече обличаше бежовото си палто. — Да видим дали ще поемат част от нещата.

— Тръгвай — каза Бюканън с неподходящ за длъжността му авторитет. Новак само го изгледа накриво.

Внезапно вратата се отвори, но този път не се появи срамежливата сестра. Жената, която влезе, беше с тъмнозелена пола и по-светла униформена блуза с пагони. Беше висока и представителна, с късо подстригана коса около красиво лице. Носеше капитански отличителни знаци и стетоскоп. Насочи се право към леглото на Баум.

— Какъв е проблемът, полковник? — попита тя и погледна медицинския му картон.

— Няма проблем, докторе — отвърна Бени, все едно е натиснал бутона за повикване по невнимание. — Чувствам се малко изморен, обаче…

Тя се приближи, хвана китката му, притисна два пръста към пулса и загледа часовника си. След десет секунди издаде заповед, без да вдига очи от часовника си.

— Всички вън!

Доктор Карсуел скочи от съседното легло и започна да си събира книжата като ученик, на когото се е скарала учителката. Останалите мъже се спогледаха, но също тръгнаха към вратата. Розели и О’Донован изостанаха.

— Отиваме да се хващаме за работа — обърна се откъм вратата Бюканън. — Но ти не ни се измъквай. — Докато казваше това на Бени, той гледаше подозрително към Розели.

— Нямам и намерение — обеща Бени. Ченгето от ФБР го изгледа недоверчиво, но накрая излезе.

Бени въздъхна с облекчение.

— Изглежда, всичко е наред — каза докторката и пусна ръката му. — Някакви трудности при дишане?

— Не.

— Болки?

— Никакви.

— Много добре. Така се справяме ние в американските военни болници — почти му се усмихна тя. — Как го казвахте на иврит?

— Шлили.

— Нахон — отвърна тя на същия език. — Вярно. — В отговор на изненаданото изражение на Бени, тя обясни: — Прекарах три месеца в Хайфа с Шести флот.

— Еха — възкликна Розели. — Видя ли, Баум? Никога не можеш да си сигурен.

Докторката се смръщи към двамата останали посетители.

— Вие също — каза тя и посочи с пръст вратата. — Той трябва да си почива.

— Искам да поговоря с тях — примоли се Бени. — Само няколко минути.

— Само няколко — съгласи се лекарката капитан и отстъпи към вратата. — Докато сте тук, полковник, сърцето ви е мое.

Баум се усмихна и козирува към гърба й.

— Сърцето ти е мое, а? — ухилено му прошепна Розели.

Баум сви рамене, а усмивката на служителя от ЦРУ угасна, като си спомни подробностите по случая Клумп, които Баум с мъка беше споделил с него вчера. Проблемите с откраднатото „Миноу“, отвличането на Рут и тайната размяна на пленници бяха достатъчно тежки, но пък предисторията им поставяше Бени направо в невъзможно положение. Много му беше мъчно за Баум. Беше срещал дъщерята на Бени на няколко пъти в Йерусалим и можеше да си представи ужаса, обхванал сърцето на стария воин.

Майкъл О’Донован стоеше до края на леглото, забил поглед в обувките си. Бени погледна нараненото лице на младия детектив. Драскотините изпъкваха върху бялата му кожа. Той видя истинската мъка на скърбящ влюбен и тъкмо се готвеше да заговори, когато О’Донован вдигна глава.

— Полковник, не знам как да го кажа…

— Тогава не го казвай, Майкъл — успокои го Бени. — Станалото — станало. Ще си разкажем подробностите после, ако могат с нещо да ни помогнат. Но сега трябва да действаме, при това бързо.

О’Донован го гледа дълго.

— Така е — съгласи се накрая.

Бени направи знак на Розели да се приближи, защото се чувстваше наистина изморен и трябваше да се облегне на възглавницата.

— Какво ще правим сега, Артър? — попита той почти шепнешком. — Екщайн е на път за Казабланка, макар че Господ знае какво очаква от мен там. — Той почеса носа си замислено. — Боя се да мръдна оттук.

О’Донован приседна на леглото и също заговори тихо:

— Наистина ли мислиш, че тя има наблюдатели тук, полковник?

— Агентите го потвърдиха, Майкъл — въздъхна Бени. — Оставила е някои от хората си тук.

— Да — съгласи се Артър. — Трябва да приемем, че е така. — Той вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

— Тогава защо не накараш хората си просто да ги арестуват? — попита с нетърпелив тон О’Донован, като се обърна към Розели. — Те трябва да са някъде наоколо, за да са близо до полковника.

— Бени, за бога — напомни му за пореден път Баум. — И не може просто да ги арестува. Това ще накара Мартина да действа… — Гласът му трепна и той стисна юмруци.

— Моите хора могат да действат по друг начин — каза Розели. После заговори по телефона. — Добре, Триножник — каза той и затвори. — Може ли да се пуши тук?

— Само ако искаш да умреш в женски ръце — измърмори Баум, имайки предвид строгата си докторка.

— Има и по-лоши начини да умреш — изсмя се Розели, но прибра цигарите си обратно в джоба.

Тримата мъже замълчаха, всеки замислен за собствените си проблеми. Бени се обърна към О’Донован.

— Не трябва ли да се връщаш в Ню Йорк, Майкъл?

— Имам болнични — отвърна О’Донован.

— Хммм — измърмори Бени. После избухна. — Ани мухраш ливорах ме по.^[1]

— Савланут^[2] — отговори Розели и изненада О’Донован, който не знаеше за работата на агента в Йерусалим.

Вратата се отвори, а морският пехотинец отвън отдаде чест. Трима мъже влязоха бързо в стаята. Бяха облечени в униформи на офицери от морската пехота и Бени изруга под нос пред перспективата за поредната делегация, пристигнала да го тормози. Той посегна към бутона за повикване на сестрата, но Артър веднага го хвана и спря ръката му.

— Добре дошли на борда, господа — каза Розели с весела усмивка.

Мъжете също му се ухилиха. Единият даже козирува и тракна с токове като Чарли Чаплин. Баум и О’Донован се вгледаха в мъжете.

Първият офицер беше подполковник, вторият майор, а третият носеше блестящи капитански нашивки. И тримата бяха с фуражки, а приликата помежду им беше очевидна. Всичките бяха високи около метър и седемдесет, с широки рамена и мускулести тела. Бяха гладко избръснати и кръглите им лица блестяха от дъжд и някакво пакостливо изражение.

— Помниш ли „Флейта“? — попита Розели, докато оглеждаше с удоволствие хората си. — Оттам ми дойде една идея.

Баум примижа към приятеля си, объркан от споменаването на операцията от 1986 година, която направо циментира връзката помежду им. После разбра естеството на гамбита на Розели и отново обърна глава към тримата „офицери“.

— Двойници — каза Розели и скръсти ръце. — Господа — обърна се към офицерите. — Това е Майк О’Донован, а проснатия върху леглото приятел е подполковник Бенжамин Баум.

Тримата мъже кимнаха с уважение. Бяха служители в Управлението, хора, работили дълги години с Розели в различни тайни операции. „Капитанът“ се усмихна.

— Аз съм Първи двойник — каза той.

До него „майорът“ се усмихна.

— Аз Втори.

— Тогава аз трябва да съм Тройник — заяви третият и свали фуражката си. Главата му беше почти напълно плешива. Само зад големите му уши имаше сресани назад няколко посивели косъма. О’Донован и Баум направо зяпнаха от очевидната прилика между агента от ЦРУ и Бени.

— Тази сутрин си я направих — каза „подполковникът“ и прекара едрата си длан по лъснатото си теме. — Жена ми не хареса прическата.

Двамата офицери избухнаха в смях. Розели ги последва. О’Донован и Баум също не успяха да сдържат усмивките си.

— На мен пък ми се струва привлекателна — каза Бени. — Много даже.

Смехът премина в покашляне. В стаята се възцари по-спокойно настроение с лек оптимизъм, когато едрият агент пристъпи напред. Щом приближи лице към Баум всички се почувстваха смаяни от приликата. Като че се срещнаха двама братя, разделени от дълги години.

— Е, полковник — заяви агентът и започна да се съблича. — Удобно ли е леглото ти?