Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (18)

15.
На брега на северна Африка

Частният самолет „Дасо Фолкън“–900 се плъзгаше из хладния черен въздух. Лъскавият му корпус се намираше на 11 000 метра височина, а металните му криле се накланяха вляво и вдясно, докато се бореше с ветровете над Атлантика. Удълженият нос и полираните илюминатори на механичния ястреб отразяваха ярката луна, която плуваше из вълните на стратосферата, а гръмовната горещина на двигателите му оставяше дълга, къдреща се следа зад издигнатото острие на опашката. Тази нощ самолетът летеше високо, но не толкова, колкото духът на Мартина Урсула Клумп. Тя наблюдаваше в прозорчето отражението на собствената си усмивка, показваща успокоението й след месеци на напрежение. Но докато очите й надничаха през облачната покривка към повърхността на тъмния океан, тялото й отказваше да се отпусне.

Беше се настанила удобно в тапицираната с бежова кожа седалка, която би съблазнила повечето пътници да заспят, но върхът на ботата й потропваше, раменете и бедрата й се стягаха под тъмната вълна на дългата й рокля, а когато звуците на алегрото от Деветата симфония на Бетовен изпълниха слушалките на ушите й, тя започна да дирижира. Със затворени очи клатеше глава и черните кичури на перуката й се мятаха по челото. Вдигна юмруци и Лондонският симфоничен оркестър заедно с хора станаха нейни. Тя ги дирижираше и ръководеше, докато напълно й се подчиниха, а накрая завършиха едновременно в невероятния финал на творбата.

Тя се отпусна задъхана назад, свали слушалките и отвори очи. Салим беше замръзнал върху стола си отсреща и гледаше шокиран своята командирка. Тя започна да се смее с отметната глава, докато очите й се напълниха със сълзи.

Най-накрая се успокои, преплете пръсти и се изпъна. Над главата й мониторът показваше картата с полета на самолета, отбелязан като бяла линия над синьо море, която се насочва към контурите на Гибралтар. Зад монитора кристалните вратички на шкафчетата в салона отразяваха примигващите диоди на компактдисковата уредба, а през предната врата можеше да види обувките на Муса, чието тяло беше скрито от облегалката на креслото за катапултиране. Веднага пред краката му избелените и идеално изгладени ризи на пилотите ограждаха блясъка на уредите върху командното табло.

Мартина се извърна и продължи да оглежда самолета. Беше наела произведената във Франция машина единствено заради товароподемността и възможността за далечен полет, но летящата й находка освен това бе обзаведена луксозно като за графиня.

„Направих го. — Тя се плесна по бедрото и отново погледна Салим, седнал напрегнато и готов да скочи, щом му заповяда. Усмихна се на контраста в позата на Мохамед, заспал в креслото срещу Салим. Ръцете му висяха надолу и пръстите му опираха в червения килим на пода. — Измамих ги всичките. Избягах от стотина американски хрътки, които ме гонеха по петите, отмъкнах им скъпоценната играчка и ги оставих да си хапят задниците.“

Тя престана да се оглежда и остана с лице към задната част на самолета. Обожаваше тези мъже, разположили се в напълно заслужената луксозна обстановка. Цялото помещение представляваше обширен салон, облицован с кремав материал с грапава структура, наподобяващ кожата на рядко животно. По извития таван се виждаха панели с лампи за четене и позлатени дюзи за свеж въздух от климатичната система. Покрай страничните стени имаше полирани шкафчета от червено дърво. Още четири кресла заобикаляха красиво резбована маса за хранене, прикрепена към дясната част на фюзелажа. Якуб, Джавад и Али играеха карти върху едната половина, докато седналият до тях Набил тихичко почукваше по клавишите на преносимия си компютър. В кабината беше прохладно и мъжете още бяха облечени в тъмните сака на „траурните“ си костюми, а заниманията им ги правеха да приличат на млади принцове, забавляващи се на борда на летящо казино.

Зад тях непълна преграда скриваше малката спалня на фолкъна, но тя виждаше черните панталони на Рияд и Юсуф, а срещу тях върху канапе, чиято тапицерия съответстваше на килима, обувките на момичето.

„Веднъж се доверих на Баум — припомни си тя. Горчивината на яда й обаче беше намалена заради сладостта на отмъщението. — Но сега съм му вързала ръцете.“ Отвори златния капак на пепелника, запали тънка цигара и натисна бутона, за да полегне облегалката на креслото й. Отдаде се на задоволството от успеха на първия етап на „Скорпион“.

„Всички сме тук. И сме живи — радваше се тя като боен командир, извадил невероятен късмет. После се намръщи при мисълта за Ияд. — Е, не всички сме съвсем живи…“ Неговата глава пътуваше, но тялото му беше прибрано в един хладилник в мазето на тайната квартира в Бруклин. Но в смъртта си Ияд се беше оказал десет пъти по-полезен, отколкото когато още дишаше. Усмивката се върна върху устните на Мартина, когато си спомни американския митничар, който вдигна за малко капака на ковчега и го пусна, като да беше зърнал трупа на самия граф Дракула.

Кой знае къде биха били сега, ако го нямаше този последен щрих на прецизността. Не би могла да бъде съдена от моралните ограничения на юдео-християнството за подобна постъпка. А всеки имам, свидетел на сляпата вяра и всеотдайна смелост на „Яд Аллах“, би благословил постъпката й като необходимост за джихада.

Разбира се, не беше и съвсем вярно, че всичките й мъже са тук. Фуад и Фахми трябваше да останат, за да откарат лимузината и катафалката от летището. Защото, ако бяха изоставили колите, все някой щеше да се усъмни. Освен това Баум също трябваше да бъде убеден, че на американска земя са останали хора, които да го следят. Съществуваше риск те да бъдат хванати, но абсолютно никакъв, че ще проговорят. И освен това те ще се съберат отново. Всички, обещаваше си тя. Ще пият ментов чай на балкона на хотел „Империал“ в Бейрут, залязващото в Средиземно море слънце ще къпе лицата им с лъчите си, а те ще си спомнят и ще се смеят…

Колко гладко мина всичко. По-скоро като холивудски филм, отколкото като истинска операция, когато често се случват непредвидени грешки. Видя себе си отново. Как върви през черния дим на горящия джип, неудържима като танк. Видя хората си да тичат към нея, привлечени от силата й, докато отстраняват човешките пречки и изпълняват задачите си. Вятърът отново развяваше потната й коса през прозореца на колата, с която бързо се отдалечиха от мястото на засадата.

А после свиха от пътя в скрита зад един хамбар барака. Всички бяха сменили дрехите си още в колите. Униформите и оръжията бяха натъпкани в брезентови торби и пуснати на дъното на предварително проучено блато. Грубо измъкнаха торпедото „Миноу“ от люлката му и пъхнаха рибката в ковчега, а него обратно в катафалката. После всеки провери облеклото и документите на партньора си за евентуални предателски следи. И тръгнаха отново. Този път към летището.

Спряха още веднъж край пътя, защото тя искаше да е напълно сигурна. Обиколи колите, като надничаше през прозорците.

— Оправи вратовръзката си — нареди на Джавад. — Обувките ти са кални — каза на Рияд. — Няма да влачите момичето — отново напомни на хората си. Рут беше в съзнание, но лъщящите й очи и отпусната глава заплашваха с потенциално издаване. Чак толкова мъка беше в повече дори и за много скърбяща млада вдовица. — Само я стискайте за лактите и гледайте да съзнава, че ще я застрелям, ако създава проблеми. — Тя подаде на Али ампула с амоняк, която да счупи под носа на момичето.

— Перуката ти е изкривена — с извинение й каза той, след като взе ампулата.

Мартина му благодари и се оправи в последните минути, преди да пристигнат на летището, докато мъжете почистваха ръцете и лицата си с напоени в спирт кърпички.

Почти не си спомняше качването в самолета. Пред очите й се мяркаха откъслечни образи, както от собствената й сватба. Всичко беше извършено бавно, защото така искаше тя. Все пак бяха погребална процесия, а не банкови обирджии. Персоналът на летището не беше свикнал да обслужва богати клиенти или самолети с размерите на фолкъна, но поради скръбния характер на събитието селскостопанските пилоти и неделните летци, намиращи се на летището, се държаха на разстояние от групата. Говореха само Мартина и Муса и макар пилотите да се съмняваха, че ковчегът ще влезе в товарния отсек на самолета, Набил беше пресметнал всичко до последния сантиметър. Беше купил сгъваема стойка за електронно пиано, която постави в дъното. Единият край на ковчега беше нагласен върху нея и ъгълът позволи на вратата да се затвори с пневматично съскане.

— Проклет да съм — възкликна главният пилот, докато се почесваше по темето.

— Бих казала благословен — отвърна Мартина, докато благодареше на митническия инспектор, който само сви рамене, все още объркан от факта, че точно той е бил повикан от тази аристократка, след като има опит само в тъпи разправии с ядосани пътници.

С чувство на гордост тя си спомни лицата на Фуад и Фахми. Решителни, с гордо вдигнати глави, застанали до лимузината и катафалката, те я гледаха как тръгва към стълбичката на самолета. Не можеше да им махне за сбогом, да ги прегърне, както й се искаше, но в последната секунда измисли нещо. Върна се към тях, за да им даде „бакшиш“, както се очаква от богат клиент като нея. Докато им подаваше стодоларовите банкноти, тя стисна ръцете им с такава сила, че те никога нямаше да забравят това сбогуване.

А после вратата се затвори, самолетът се насочи към единствената дълга писта и тя затаи дъх, докато накрая той се издигна в утринното небе. Слънцето едва беше започнало да осветява върховете на боровете в горите на Мериленд…

Тя присви очи зад дима от цигарата си и отново погледна малките женски стъпала в спалното помещение на самолета. Видът им предизвика неприятен спомен за друга изпусната нишка. Майка й, която оставаше безпомощна и сама в Ню Йорк. Но мама най-вероятно е потънала в безопасност сред старческите си спомени. Може и да е била разпитана набързо от американците, но те сигурно веднага са разбрали, че не може да им бъде полезна. Надутата, гъмжаща от адвокати американска съдебна система би отхвърлила ползата от майка й като свидетел. Може да я наблюдават с безплодна надежда, но накрая ще бъдат принудени да я оставят на мира.

Самолетът подскочи леко във въздушна яма и краката на момичето помръднаха като крайници на заспало куче. Действието на инжекцията, която й биха веднага след качването в самолета, сигурно вече отминава, но с Юсуф и Рияд като гувернантки, Рут Баум едва ли би могла да представлява някаква заплаха. Мартина погледна часовника си. Оставаше по-малко от час…

Рут също плаваше из облаците, но това бяха обърканите, тревожни сънища от наркотика. Слънцето беше бяло и ярко, много далечно, като точка сред блестящото синьо небе. Ръцете й бяха протегнати напред и тя летеше. По пръстите й блестеше пясък от почивката на плажа, която нямаше да свърши, нямаше да дойде тъжният й край. Тънък сребърен пръстен блестеше върху пръста й, тънките памучни ръкави се развяваха около раменете й, а хладните изпарения галеха бузите й, докато плуваше, носена от екстаза си.

Тя погледна надолу към приканващите я пластове от облаци, изви глава и се намести върху кремавия чаршаф. От възглавницата ухаеше на чисто и на мъжки одеколон. Леглото, безкраен матрак без ръбове или краища, се надигна нежно и отново пропадна. Тя усети допир върху гърба си, нежно погалване и се обърна, протегнала ръце да докосне гладките мускули на раменете му, нежните косми върху врата му. Разтърсването се повтори, но сега това беше общият им ритъм, прегръдката. Тя изпъна глава назад и въздъхна.

Леглото подскочи силно, но тя внезапно осъзна, че това не е любовна игра. Слънцето изчезна, денят се превърна в нощ бързо и ужасяващо, сякаш се затвори капак на ковчег върху лекарска грешка. Ръцете й се размахаха във въздуха и тя се опита да се надигне, после чу гласа на Майк, който викаше някого. Но това не беше неговият глас и акцентът звучеше странно.

— Тя се събуди. Тя се събуди.

Очите й бяха като залепнали. Тъмнината беше заменена от ослепителната болезнена светлина, а после над нея се надвеси някаква черна гъба. Видя на сантиметри от себе си лицето на жена с голяма уста и черна коса. Рут изпищя.

Пръстите на Мартина се забиха в рамото на Рут. Повдигна я да седне върху дивана. Главата на Рут увисна напред, а една ръка я блъсна по челото. Точно зад Мартина някакъв едър мъж се наведе напред и посегна към нея. Вълната на прилошаването я вдигна на колене и тя повърна. Някой изруга, някаква врата се отвори, нокти се забиха в ръцете й и я набутаха в малко помещение. Вдясно от нея имаше златна мивка. Една ръка извъртя главата й вляво, но там имаше само някакъв масивен стол. Тя не можеше повече да се сдържа, но внезапно капакът се вдигна и откри тоалетна. От устата й не можа да изскочи нещо повече от горчива слюнка и тя се закашля силно, а от очите й потекоха сълзи.

Най-накрая бунтът на тялото й утихна. Една мокра кърпа отметна косата й и избърса устните. Тя се отпусна бавно назад и седна върху петите си. Ръцете й трепереха, когато се подпря на тоалетната. Чу заглушения вой на самолетни двигатели и действителността я удари с пълна сила като мъката на скърбящ, който чака зората, но знае, че тя няма да му донесе облекчение и няма да върне времето назад.

„О, Господи. — Тя разтърси глава и в мозъка й се раздвижи водовъртеж. — Още съм тук.“ Спомни си как вървеше замаяна към самолета и й се искаше да вика, но една ръка стискаше лакътя й, а жената гледаше как я водят със смръщени вежди и очи, които предвещават смърт.

Това е била реалността, а брачното ложе само сън. Тя отвори очи. Беше облечена в дълга черна рокля, измокрена с вода. „Къде ли си сега, татко?“ Мълчаливата й молитва предизвика вълна от ярост и придаде известна сила на ръцете й. Веднага помисли и за Майкъл. За последно беше видяла как тези мъже влачат полуголото му тяло обратно към апартамента й. Какво ли са му сторили тези копелета? Дали са го убили? И са го оставили на пода, за да бъде намерен от други полицаи? И как са позволили да се случи? Как са позволили тя да бъде отвлечена от тези маниаци?

Имаше само един отговор. Били са мъртви. И двамата. Баща й и Майкъл. Усети, че започва да хлипа и с мъка преглътна сълзите си. Не. Татко беше заминал за Вашингтон. В посолството. Никой не би могъл да му навреди там, а сега той сигурно вече знае, че тя е била отвлечена. Беше сама, да, но само тук, а не в целия свят. Засега е безпомощна, но все още владее собствения си разум. Може да скърби за Майкъл или да се надява, че той също е останал жив. Избра живота, за да й даде сили.

Големи мазолести длани я хванаха за раменете и този път тя се стегна, докато мъжът й помагаше да се изправи. Не знаеше името на Юсуф, но позна голямата глава с къси, черни къдрици, плоският нос и дебели устни. Същият мъж, когото видя в профил, когато замахна с нещо към лицето на Майкъл. Тя погледна очите му и видя, че не са жестоки, а само големи и тъмни — очи на послушен пазач. Ще го попита за Майкъл, но по-късно. Той ще й отговори с очите си.

Жената я хвана за кръста откъм гърба и тя пристъпи напред. По тялото й полазиха тръпки. Едрият мъж отстъпи, наведе се да мине през вратата и тогава тя видя салона на самолета. От креслата в двете страни на тунела се надвесиха мъжки глави и се обърнаха да я изгледат като филмови продуценти, възмутени от пияна дебютантка.

— Зетцен зи зих^[1] — изкомандва един глас, а тялото й беше блъснато вляво. Тя замаяно се зачуди защо жената е решила, че знае немски. Видя тъмночервения диван и позволи на коленете си да се подгънат отново. Стовари се върху него, когато самолетът пак подскочи. „Бременност — помисли тя и облегна глава назад върху облегалката със затворени очи. — Сигурно така се чувства човек.“ Неподходящото сравнение я изненада и тя си спомни една стара, момичешка фантазия за любовна връзка с Ейтан Екщайн и мечтата да има бебе от него. Екщайн. Ако той беше тук, би минал през тази летяща консерва с терористи и би застрелял всички между очите.

Тя чу отварянето на метална кутийка с напитка. Някой хвана брадата й и тя видя германката, надвесена над себе си. Държеше кока-кола като телевизионна звезда от канал „Ад“.

— Пий — каза Мартина. — Ако слушаш, няма да има повече приспивателни.

Рут взе кутийката и изля сладката, студена течност в сухото си гърло. Мартина постави длани на кръста си.

— Ин орднунг?^[2] — попита тя като грижлива бавачка.

— По-добре — прошепна Рут.

Мартина кимна.

— Няма да създава неприятности — каза на някого, обърна се и се отдалечи.

„Ще те убия“ — мълчаливо се закле Рут, докато гледаше отдалечаващия се гръб на Мартина…

Пилотите на фолкъна не бяха особено разтревожени от ексцентричното държание и странния състав на пътниците си. Нито от необикновените инструкции на жената, която ръководеше представлението. Когато човек работи за „Джетстар Авиейшън“ ООД, знае, че не е нищо повече от луксозен шофьор. Всеки полет е с нови пасажери, нов шеф, крал или кралица за деня. Имаше странни изисквания, различни вкусове по отношение на филми — от Дисни до порно. Фанатици непушачи, които искаха пепелниците да бъдат стерилизирани, и дебелаци, поръчващи цели кутии със скъпи пури.

Джо Доусън, мъжът в лявата седалка, беше летял на А–4 „Скайхоук“ като пилот във флотата по време на Виетнамската война. Помощникът му Чип Берг беше пилотирал F–4 „Фантом“, макар да бе твърде млад за „Игрите в Югоизточна Азия“. Никой от двамата не искаше да служи с години в гражданската авиация, докато стане главен пилот. Затова бяха избрали тази работа, която им напомняше за военните години. Човек никога не знае накъде ще потегли със следващия полет.

Сега обаче все пак беше малко по-странно от друг път. Първо те винаги летяха със стюард или стюардеса, които се грижеха за пътниците. Клиентът отказа тази услуга. После, бяха им казали да попълнят летателен план от летището в Солсбъри в Мериленд до Малага, Испания, поради което напълниха резервоарите до дупка и провериха маршрута в Балтимор, докато Доусън въвеждаше кодовете на „от“ и „до“ в системата на автопилота. Оказа се, че ще изминат четиринадесет отсечки, представляващи около 3 250 морски мили за малко под седем часа при попътен вятър със скорост 33 възла и на височина 11 100 метра. Но точно преди излитането, точката на тръгване беше променена с някакво летище в Мериленд, което даже го нямаше върху картите им. Берг веднага прелисти ръководството за въздушни полети и накрая изнамери Помонки, което имаше писта от 1 500 метра. Но когато го показа на Доусън, му посочи и напечатаното предупреждение. „Внимание, скитащи кучета по пистата.“

Доусън го изгледа.

— Скитащи кучета ли?

— Бау-бау — отвърна Берг.

И двамата бяха бивши военни пилоти. Свиха рамене и излетяха към Помонки.

Ковчегът беше изненада. А още повече се изненадаха, когато той влезе в багажното отделение, като че то е проектирано единствено за такъв вид товар. Доусън си имаше правило да вози всичко с изключение на оръжие и наркотици, но митническият инспектор го спаси от необходимостта да задава неудобни въпроси. Както и да е, тази група си изглеждаше съвсем погребална. Затова те двамата с Берг си сложиха „сериозните маски“ върху обикновено веселите лица и се насочиха към Испания.

Жената беше възпитана, много делова и красива по онзи особен начин, който напомняше на Доусън за жените във флотата, които успяваха да се наложат в мъжкото братство. Веднага щом излетяха, тя влезе в кабината и издаде няколко странни заповеди. Двамата с Берг трябвало да свалят леките си слушалки и да слушат радиотрафика по говорителя в кабината, а да отговарят през ръчния микрофон. Освен това всички разговори трябвало да бъдат предавани по вътрешната система към наушниците в пътническия салон и тъй като другата пътничка е болна, трябвало да искат разрешение, преди да ползват тоалетната. И им пожела приятно пътуване.

Когато жената си отиде, Берг хвърли един поглед на Доусън. Пилотът отвърна с извъртане на очите: поредната откачена клиентка. За миг мисълта за отвличане му мина през ума, но отхвърли подобна вероятност, тъй като полетът и така си беше частен. Нямаше нужда жената да ги отвлича, щом и без това плащаше сума ти пари, а те бяха длъжни да правят каквото поиска. Да зареждат и да кацат където поиска, щом има подходящи условия за това. Онова настроение „да върви по дяволите“, с което Доусън се беше защитил от излишни бръчки, запазил гъстата си коса и младежкия си вид, бързо се възвърна. Готвеше се да направи пред Берг цветиста забележка за „жената прилеп“, когато тя се върна с един възтъмен и сериозен мъж, който се настани върху креслото на стюардесата, скръсти ръце и започна да ги наблюдава. Този тип не мръдна цели шест часа. Не отиде дори да се изпикае.

По някое време, след като бяха летели почти два часа над Атлантическия океан, Доусън се опита да заговори младия мъж. Пилотът обичаше самолета си, но точно тази машина имаше недостатък, който винаги караше клиентите да се смеят. Цифровият чип за предупреждения в кабината е бил програмиран от инженер с говорен дефект. Вместо „поддържай скоростта“ този казваше „попържай скоростта“, а вместо „задръж от спускане“ нещо като „дръж на друскане“. Независимо колко пъти пускаха записа, той винаги разсмиваше клиентите. Този тип в резервното кресло обаче дори не се и усмихна.

Мартина се появи на входа към кабината. Облегна се върху рамката и погледна напред.

— Как върви, господа?

Доусън извърна глава. Гласът на жената беше тих и гърлен с нещо като френски акцент. Правата й черна коса закриваше голяма част от лицето.

— Всичко е наред, госпожо — отговори той. Любопитен беше да разбере защо другата жена изпищя, а после видя, че я водят към тоалетната. — Как е младата дама?

— Ще се оправи. — Очите на Мартина останаха втренчени напред. — Лоши сънища. Прилоша й от полета.

— Съжалявам — каза Доусън. — Скоро ще намалим височината и ще има повече въздушни ями. Тя ли е вдовицата?

— Да.

— Лоша работа — цъкна с език той. — Мъжът млад ли е бил?

— Да. Мозъчен кръвоизлив — отвърна Мартина. Муса се размърда в креслото си.

— Боже — съчувствено изрече Берг.

Мартина вдигна ръка към устните си и Доусън забеляза, че държи цигара.

— Госпожо — притеснено каза той. — Длъжен съм да ви помоля да не пушите в пилотската кабина.

Мартина се извърна към него и спокойните сини очи предизвикаха ледена тръпка в стомаха му.

— Ами помоли ме — спокойно отвърна тя.

— Госпожо — заговори отново той, съзнавайки, че това може да струва доста пари на „Джетстар“. — Моля, не пушете в пилотската кабина.

Тя му се усмихна, но само с устни. Нито зъбите й се видяха, нито очите й трепнаха. После се извърна към кухненския отсек зад тях, пусна цигарата в идеално чистата мивка и отново се загледа напред, докато говореше като инспектор от асоциацията на пилотите.

— Невнимателно изпуснатата цигара може да принуди пилотите да гасят пожар в критична ситуация по време на полет.

— Точно така, госпожо — каза Доусън. — Радвам се, че разбирате.

— Макар че така или иначе сте на автопилот. Нали?

Наистина лостовете на фолкъна се движеха грациозно, без да бъдат докосвани от ръцете на пилотите. Още от Мериленд векторите на полета се контролираха от компютрите „Хъниуел ФМС“, в съответствие с летателния план. Пилотите само наблюдаваха екрана на монитора и подобните на часовници уреди, показващи височината, налягането, горивото, времето, напредването и векторите. Щяха да поемат управлението само ако се наложат маневри за избягване на усложнен трафик или тридесет минути преди кацането.

— Да — отвърна Доусън с необяснимо притеснение. — Ние сме на високотехнологична машина.

— Къде се намираме? — попита Мартина.

— На около сто и петдесет километра от Гибралтар — каза Чип Берг. Не погледна към жената. Чудеше се дали и Доусън получава същите тръпки от вида й.

— Ще променим курса — заяви Мартина.

— Моля? — Доусън наклони глава вдясно, сякаш не я чу добре.

— Ще променим курса. Не отиваме в Малага.

— Не отиваме — спокойно се съгласи пилотът.

— Ще се насочим към Оран — каза тя.

Берг погледна Доусън с вдигнати вежди.

— Това е град в Алжир — каза Мартина. — На северното крайбрежие.

— Искате ли да съобщя в Малага? — попита Доусън, макар да нямаше нужда от подобна процедура. Това не беше редовен полет с цял куп пътници, чиито роднини ги очакват.

— Не — отговори Мартина. — Освен ако жените ви не ви чакат там.

Пилотите си замълчаха. Но и не се разбързаха да изпълнят нареждането.

Мартина се приведе, а Муса прибра краката си, за да й освободи повече място. Тя посочи хоризонталната конзола между пилотските кресла и им заговори с началнически тон.

— Да не искате аз да го направя вместо вас, господа? — Пръста й сочеше клавиатурата под един от компютрите. — Просто намерете кода на новата точка от справочника, заместете го след последната, над която се намираме, натиснете бутона на автопилота, а после „НАВ“ за навигацията и тази приятна машинка ще свърши останалото.

Лицето на Джо Доусън стана яркочервено, както само когато успееха да го ядосат собствените му пубери. Трябваше да се насили, за да не повиши тон.

— Сигурно сте летели, госпожо.

— Хоби — отвърна Мартина. После се изправи. — Оран е западно от Гибралтар. Вероятно ще е необходима промяна само на един вектор и допълнително разстояние от двеста четиридесет и две морски мили.

— Ще ни трябва разрешение — каза Доусън.

— Не, няма. Всъщност няма да кацаме там. На около шестдесет километра преди това ще завиете надясно и ще летите към едно по-малко летище.

Доусън въздъхна.

— И къде е това, госпожо? — Той погледна Берг, който беше свил юмрук върху коляното си. От тридесет пилоти на „Джетстар“ точно на тях да им се натресе тази Амелия Еърхарт^[3]!

— По на юг. Ще имате достатъчно гориво.

Внезапно тя хвана рамото на Доусън, стисна го, наведе глава и му се усмихна. Нужно му беше да събере цялата си воля, за да не я отблъсне. Помисли си, че тя вероятно е от онзи вид любовници, които обичат да карат мъжете да крещят.

— И няма нужда да досаждате на федералната служба по полетите, господин Доусън. — Дъхът й миришеше на кафе и цигари. — Моят човек отзад печата новия ви план за полета. — Тя се извърна към мрачния младеж в допълнителното кресло. — Рух! — Думата не фигурираше в нито един от езиците в лексикона на Доусън.

Муса стана и бързо тръгна към задната част на самолета, а Мартина се настани на неговото място. Тя кръстоса крака, подпря лакът върху коляното си и опипа перлите около врата си, докато гледаше пилотите, чиито рамена сега показваха напрежението, което очакваше от тях. Звукът на говорителите беше намален до минимум, но тъй като фолкънът навлезе във вечерния трафик над Средиземно море, започнаха да се чуват повече гласове като на безкрайно и досадно представление в театър на Бродуей.

Доусън и Берг мълчаливо чакаха инструкции, докато всеки от тях тайно желаеше да изключи автопилота, да хване щурвала, да кацне в Малага и да си потърси друга работа. Може и като куриер на „Федерал експрес“, където писмата и колетите не могат да те командват. Не за пръв път Джо Доусън мечтаеше двамата с помощник-пилота да знаеха някакъв тайнствен чужд език, неразбираем за клиентите. Но усещаше, че дори и да знаеха суахили, ако си пошепнеха нещо, жената щеше да избухне.

Муса се появи отново. Подаде на Мартина два напечатани от компютъра на Набил листа. Компютърът му разполагаше със софтуер, подобен на справочника за полетите. Новият план беше съставен като таблицата от три колони и показваше съответния вектор за всяка от тях, разстоянието, времето на летене, необходимото гориво, скорост на вятъра, скорост на машината и „фактора на остатъка“ за горивото в резервоарите след кацане. Курсът започваше над Гибралтар, извиваше на юг към Оран, минаваше над Тлемсен, завиваше на юг-югоизток над Фиджуг и завършваше в края на Алжирска Сахара на място, наречено „Скорпион“.

Мартина се замисли, като несъзнателно си вееше с листовете, сякаш за да се разхлади.

— Добре — каза на Муса на немски. — Угаси светлините в салона и кажи на хората да са нащрек.

Муса тръгна да изпълни задачата, докато Мартина се върна към наблюдението напред. Не се интересуваше от естеството на облаците по нощното небе. Знаеше, че ако полетът й е разпознат от американските военновъздушни сили, тук ще се опитат да я прехванат с военни самолети. Защото имат самолетоносачи в Средиземно море и много съюзнически бази, където да я принудят да кацне. Зад гърба й ярко осветеният пътнически салон се превърна в пурпурна пещера, а мъжете се прилепиха към прозорците, наблюдавайки за опашни пламъци от реактивни двигатели. Тя подаде на Доусън една от разпечатките.

— Спусни се на осем хиляди метра — заповяда му като капитан на подводница. — Полегато към първата точка на отклонение.

Доусън и Берг всъщност си отдъхнаха, когато поеха контрола от компютрите. Чувстваха се по-добре с ръце върху лостовете и щурвала, вместо да гледат механичното им помръдване.

— Дай ми честотата на кулата в Оран — каза Мартина. — Едно-едно-седем, точка едно.

Берг нагласи радиото.

— Микрофон — заповяда Мартина.

Доусън се съблазняваше да отговори със „слушам, сър“, но само откачи ръчния микрофон и й го подаде над рамото си.

— Оран, Оран — заговори в микрофона Мартина. — Иси вол Нанси, ньоф-зеро-зеро Франс-жарден. — Тук полет „Н-девет-нула-нула-Ф-Ж“.

Продължи да говори на своя парижки френски, от който Доусън разбираше тук-там по някоя дума, въпреки четирите години изучаване на този език в гимназията. От приятните, почти шеговити отговори, които получаваше от кулата в Оран, беше ясно, че тя има пълен разрешен достъп за алжирското въздушно пространство.

— Нанси ньоф. Край — каза тя и върна микрофона на Доусън, като задържа дланта си върху рамото му. — Можеш да слезеш на шест хиляди метра височина.

Пилотите продължиха спускането, като се вслушваха в шума на двигателите и следяха температурата и налягането им. Двигателите на фолкъна рядко се повреждат, но суеверието сред пилотите твърди, че може да стане, когато най-малко очакваш.

— Ще заповядате ли да направим следващия завой според вашия план? — попита Доусън. Нямаше намерение въпросът му да прозвучи иронично, но Мартина беше познавачка на крехкото мъжко самочувствие.

— Сарказмът може да ти отнеме премията, господин Доусън — заяви тя. — Просто следвай плана. Към края става доста сложен.

Чип Берг носеше класическа капитанска шапка. Той посегна и я бутна назад, като почеса челото си, после я свали и постави върху дясното си бедро. Почака малко, оглеждайки уредите върху конзолата, докато откри лицето на Мартина, отразено в една от стъклените лещи. Когато тя извърна глава и извика нещо към погребалния си кортеж, той бързо окачи шапката върху малка червена метална капачка в далечния, десен ъгъл на конзолата.

Доусън погледна помощника си, който продължаваше да се взира невинно напред. Само за миг устните на Берг се извиха в лека усмивка.

Капачката над коляното на Берг покриваше едър щифт с надписани под него възможности за ръчно или автоматично включване и превключване, който сега беше скрит под шапката. В случай на катастрофа сигналът за помощ би се включил автоматично. Но ключът също така можеше да се премести ръчно и да изпраща непрекъснат, беззвучен радиосигнал за помощ по международната честота 121.50.

Берг беше изкарал по-голямата част от службата си като летец в американски военни бази в Южна Европа. Картите на този континент, както и на африканското крайбрежие отсреща все още бяха свежи в паметта му. Знаеше, че щом пресекат алжирската брегова линия и се насочат на юг, пустинята се появява много бързо. След Беха нямаше писти дори и за малки самолети. Щяха да бъдат почти без гориво, а двигателите на фолкъна не понасяха пясъка.

Доусън поддържа същия курс още десет минути. Самолетът не се спускаше рязко, но скоростта му беше с над петстотин възла по-висока от необходимото. Той обаче не я намали, защото всъщност нямаше да кацат в Оран. Няма защо да се престарава. Успокои се с мисълта, че колкото по-бързо закарат този странен антураж, толкова по-бързо ще могат да се върнат с Берг в Оран, да презаредят, да намерят добро място да се повеселят, а на зазоряване да се отправят обратно към Балтимор. А ако ексцентричността на тази жена изпразни резервоарите им, ще трябва да се бръкне, за да им плати една цистерна с гориво.

Напред и под тях северноафриканският бряг беше обвит с пухкави, зимни, средиземноморски облаци. Светлините на скритите градове се опитваха да проникнат през памука на облачната покривка. Сега самолетът наистина започна да подскача. Доусън чу да пада една кутийка от безалкохолна напитка и да се търкаля по пода на пътническия салон. Жената в допълнителното кресло като че не усещаше треперенето на машината. Не беше затегнала колана, но и той нямаше намерение да й напомня. Беше убеден, че дори да обърне самолета с главата надолу, тя пак ще си остане там и ще се хили като гаден клоун.

Точно на четиридесет цяло и една десета морски мили от Оран той направи рязък деветдесет и шест градусов завой надясно и навлезе в новия вектор.

— Добре — обади се Мартина. — Сега, както виждате от плана, имате двеста четиридесет и две цяло и четири морски мили до следващата точка за промяна. — Тя се плъзна от креслото и клекна между двамата пилоти. — При сегашната ви скорост векторът ще ви отнеме около тридесет минути.

— Трябва да седнете и да затегнете колана, госпожо — каза Чип Берг. — Когато преминем през облаците, ще друса доста силно.

— Имам си майка да се грижи за мен — отвърна Мартина. — Гледайте си полета.

„Най-добре да литнеш през прозореца, мамицата ти“ — помисли Берг, но само кимна като кукла.

— В края на този вектор — продължи инструкциите си Мартина — трябва да сте слезли на хиляда и петдесет метра.

— Хиляда и петдесет — потвърди Доусън. „Просто карай по течението, Чип — опита да предаде телепатично към по-младия си колега. — Просто по течението.“

Мартина наблюдаваше внимателно уредите и проверяваше напредването на самолета по своя план. С изключение на ветераните от Виетнам, прекарали много време скрити под храстите, Доусън беше виждал само няколко други мъже, които можеха да стоят клекнали толкова дълго. Като гледаше облачната покривка, която се сливаше с безкрайната черна пустиня в далечината, той изпита внезапното чувство, че вижда жената, застанала върху дюна, облечена като Лорънс Арабски с бяла кърпа върху главата. По някое време тя се изправи за миг и извика назад нещо на език, който той предположи, че е арабски. Някой й донесе черна чанта и тя отново зае неподходящата за жена поза. Доусън се запита дали пък няма да си пудри носа. После се зачуди какво ли бельо носи тя, ако изобщо има такова.

През втората половина на този вектор ръцете и на двамата пилоти бяха заети, тъй като напречният вятър ги отнасяше на югоизток, а корпусът подскачаше от яростното движение на облаците. В други случаи, когато возеха богаташи при такива неприятни условия, пътниците обикновено мърмореха високо. Сега откъм затъмнения фюзелаж не се чу нито звук. Тъй като мъглата над пустинната земя беше много гъста, пилотите преминаха на инфрачервено наблюдение, като се надяваха, че компютърният гений на жената не е пропуснал някой остър връх. Когато прозорците на кабината започнаха да се проясняват, Доусън посегна към бутона на чистачките, но Берг хвана ръката му.

— Това е пясък, Джо.

— Боже мили!

— Издига се от пустинята.

— Страхотно. Ей сега излизам да поставя филтри на двигателите.

— Спокойно, господин Доусън — обади се Мартина. — Ще се измъкнем от пясъчния облак след триста метра.

Доусън стисна до побеляване на кокалчетата щурвала, но не от страх, а от яд. Искаше му се да изправи фолкъна на опашка, за да се търкулне тази кучка презглава.

Но тя отново се оказа права. Внезапно излязоха от облаците и макар пясъкът още да удряше по стъклата и вятърът да не ги изостави, острите контури на повърхността се виждаха ясно. Вдясно се извиваше ниска камениста планинска верига, която приличаше на изпечен банан. Вляво безкрайните ниски кафеникави вълни се подчертаваха от дълги овални дюни. Пустинята изглеждаше безобидна от тази височина, но сенките показваха, че дюните са огромни.

Една много тясна черна ивица следваше извивките на планината и изчезваше в далечината. По цялата панорама имаше може би пет светлинки, сочещи цивилизовани поселища. Можеше да са градове, хотели или най-вероятно бедуински огньове.

— Направете завоя — изкомандва Мартина.

Самолетът се наклони леко вдясно и зави на четиридесет и пет градуса към следващия вектор. После се изправи, разтресен от страничния вятър.

— Имате шестдесет и една морски мили до кацането — каза тя. — Заемете се с управлението.

— И аз си имам майка — изсумтя Доусън. Този път не успя да се сдържи.

За негово учудване жената се изсмя.

— Браво — каза тя. — Дай ми честота едно-едно-едно точка две.

Доусън й подаде микрофона. Тя започна да говори, този път на арабски, докато той изпъна врат, търсейки да зърне светлините на писта. Нищо. Само тази черна лента между планините и дюните.

— Къде е пистата, госпожо? — Вече хич не му пукаше за правилата на „Джетстар“ по отношение на пътниците.

— Ще я видите след минута — каза Мартина. — Без завой и вектор на насочване. Ще кацнете право напред. Но ще ви трябват параваните.

Доусън обърна глава и я изгледа. Крилете на фолкъна бяха екипирани с допълнителни елерони, наречени „паравани“, намиращи се в предната част. Използваха се само при съвсем къси писти за кацане. Мартина, хванала микрофона, го изгледа, наклонила глава като невинна ученичка.

— Колко е дълга пистата? — попита той.

— Достатъчно.

— Не е ли летище?

— Не в смисъла, който ти разбираш.

— Няма ли кула за управление на полетите?

— Представлява двупосочно шосе. Достатъчно широко, право и напълно приемливо — отвърна тя.

Той я изгледа за миг, а после обърна глава към уредите. Върху лицето му беше изписана решителност. Когато хвърли поглед към Берг, лекото поклащане на главата потвърди решението му.

— Няма да го направя, госпожо — каза Доусън.

— Няма ли? — В гласа й прозвуча любопитство.

— Не — заяви той твърдо. — Не сте предупредили „Джетстар“ за подобно нещо. Не е вписано в договора.

— Разбирам — замислено произнесе Мартина. — Добре тогава. Ще бъдеш ли така любезен да усилиш малко звука на говорителя?

Берг завъртя копчето. Усмихна се. Бяха победили. Доусън вече започна да прави широк ляв завой. Насочваха се обратно на север.

Мартина заговори в микрофона.

— Скорпион, тук е Оса. Ако ме чуваш, моля, отговори на английски. Край.

— Оса, тук Скорпион — отговори глас със силен акцент, прекъсван от пукането на връзката. — Чувам те високо и ясно. Край.

— Кажи ми, Скорпион — спокойно заговори тя. — Самолетът е „Фолкън“–900. Познаваш ли този модел?

— О, да, мадам — отговори с ентусиазъм гласът.

„О, да, мадам“ — мълчаливо повтори Доусън. Вече наистина му беше писнало от тази игра.

— Добре тогава — продължи Мартина. — Ако убия пилотите, мислиш ли, че мога да кацна сама?

— О, разбира се, мадам. Този самолет фактически каца сам.

Доусън и Берг извърнаха глави. И двамата бяха зяпнали за миг, а после направо заскърцаха със зъби. Мартина беше свалила перуката си. Сега виждаха същото стоманено лице, но заобиколено от гъста, руса, късо подстригана коса. Тя държеше в ръка много голям пистолет.

— Мамка му — изпъшка Берг и отново се извърна към таблото.

Доусън продължи да я гледа.

— Вие сте луда, госпожо — процеди той през зъби.

— Напълно — съгласи се Мартина, макар в гласа й да беше останал само ледът. — И освен това имам тлъста застраховка, която покрива и самолетни катастрофи. Нямам деца, нито „любими“. Мога да ви убия или да ви разцелувам, но май ще предпочета да ви гръмна.

Доусън й повярва. Обърна се към таблото.

— Не ни плащат за подобни глупости — промърмори под нос.

— А сега продължавай глупавата си маневра — заповяда Мартина. — И направи пълен кръг на триста и шестдесет градуса. Горивото ти е на свършване.

Върнаха се на курса след по-малко от минута. Когато приближиха черната ивица на шестдесет метра отгоре, Мартина разпореди:

— Дай наляво и следвай пътя.

Доусън се подчини. Сега луната светеше ярко и контурите се виждаха ясно, но не беше достатъчно, за да кацне. Вече не му минаваха мисли за пиене в хотелски бар и за мек дюшек. Надяваше се само да не „ритне камбаната“.

— Дали няма коли? — измърмори той.

— Няма да има.

— Трябва ни осветление.

— Стига си хленчил, господин Доусън. Просто дръпни щурвала и спусни колесника.

Колелата се плъзнаха надолу и щракнаха, а двигателите виеха, за да задържат самолета във въздуха към мястото за кацане.

— Никакви светлини — заповяда Мартина и Берг сви рамене, като отдръпна ръка от бутона за прожекторите.

Тя отново заговори на арабски в микрофона. След миг една дълга и права ивица на хиляда метра пред тях се освети от жълтия блясък на двадесет прожектора, поставени в идеален ред от двете страни на пътя.

— Е, сега вече по става, мамицата му — прошепна Доусън.

Двамата с Берг се трудеха яростно, за да изравнят самолета с линията на пистата. Докато пръстите им шареха по таблото, Берг бързо бутна и лостчето на предавателя за излъчване сигнала за помощ, но Доусън бе твърде зает, за да забележи. Беше извършвал успешно много опасни кацания през кариерата си, но се закле повече никога да не го прави.

Сега бяха доста под билото на планинската верига отдясно. Склоновете преминаваха покрай тях и спускащият се отгоре вятър се опитваше да повдигне крилото. Намираха се на тридесет метра над първия прожектор. По пътя се виеха пясъчни змии, но те не им обърнаха внимание и насочиха самолета надолу. Щеше да бъде горещо и твърдо приземяване, но не знаеха с какво разстояние разполагат, а им трябваха непременно поне хиляда и двеста метра.

Шосето не беше гладко. Издигаше се към центъра и Доусън коригира кацането, за да изравни страничните колесници и не спусна носа, докато не стана абсолютно необходимо да стъпи върху пропукания от зимата асфалт. Двигателите виеха, а фюзелажът се тресеше, сякаш ще се разпадне върху околните камъни, но докато пясъчните спирали се блъскаха в носа на машината, пилотите натискаха спирачките. Последният прожектор отмина, а самолетът рязко наклони носа си напред. Фолкънът спря, но преди това се плъзна наляво със свирене на гумите на левия колесник, който се насочи към една издутина, докато облак пясък посипваше крилата.

Тишина. Никой откъм пътническата кабина не изръкопляска.

Доусън и Берг останаха неподвижни и най-после си позволиха да въздъхнат дълбоко през стиснатите си устни.

— Много добре — заяви Мартина, като че ли двама несръчни курсанти внезапно са я изненадали с доброто си представяне.

— А сега какво? — измърмори Доусън.

Тя не отговори, но пръстът й посочи напред към носа на самолета.

Иззад една висока дюна върху пътя излезе пикап, който се обърна със задницата си към самолета. В откритата каросерия седеше мъж с тъмно военно яке. Черна кафия покриваше главата му, а единият й край закриваше лицето. Той държеше върху скута си автомат АК–47.

Върху задния капак на пикапа беше закачен голям шперплат. Бяха го боядисали в бяло, а големите, черни букви изписваха на английски:

Трябваше да помогнат на Рут, за да слезе по стълбичката на самолета. Остатъците от сънотворното в кръвта й, липсата на храна и повишаването на адреналина от грубото кацане бяха обездвижили мускулите на краката й. Юсуф нямаше търпение да я чака и затова се обърна, вдигна я и я свали на земята като малко дете.

Макар че в кабината на самолета бе тъмно, вълнистите равнини на Сахара бяха още по-тъмни. Луната се криеше зад крайбрежния пласт облаци и отникъде не се виждаше човешка светлинка. Тя се взря към булото на сенките, които й напомняха за среднощно плуване по дъното на неосветен басейн.

Но познаваше мириса на пустинята. Двигателите на самолета бяха изключени и студеният, безжизнен вятър беше отвял изгорелите газове, за да изпълни ноздрите й с познатия мирис на сухи камъни и пясък. Неподвижността на пустинната нощ нямаше аналог в природата, тъй като тук не се чуваше шум на листа, бръмчене на насекоми или потропване от лапите на дребни животни. Ако човек чуе някакво шумолене, то е, когато змията е вече до краката му.

Нямаше представа върху коя от хилядите земни пустини се намира. Но със сигурност не беше Негев.

Тя се стресна, когато стълбичката се вдигна обратно в самолета. Пилотите не бяха се появили, но Рут смяташе, че и те са част от „екипажа“ на Мартина. След кацането самолетът рулира дълго върху твърдия пясък по плавно извиваща се пресъхнала вада, чието дъно е било подравнено с лопати и кирки. Но тук, при устието на вадичката, земята беше мека. Тя чу щракването на кука, после виенето на далечна лебедка и самолетът се задвижи отново. Гумите му подскачаха върху камъните и голямото му тяло изчезна тъмно и безжизнено като на умрял кит.

— Почистете соплата и го покрийте с мрежи.

Рут се извърна към гласа, който говореше на немски. Вече виждаше по-ясно. Намираше се на върха на широк кръг от високи дюни, заграждащи площ колкото футболно игрище. От другата страна пред склона се издигаше редица хълмчета като пресни гробове. Над всяко имаше конусообразен метален капак, подобен на китайска шапка. Вниманието й беше привлечено от Мартина, чиято фигура се появи като черен силует, крачещ по равния пясък.

Рут потрепери. Никоя пустиня, независимо от горещината през деня, не може да задържи температурата си дълго след залез. През зимата контрастът е невероятен. От смърт от топлинен удар до смърт от замръзване. Юсуф пусна ръката й за миг, свали сакото си и го метна върху раменете й. После я стисна отново, по-силно, за да не обърка тя грижата за живота й на заложничка с милосърдие.

Сега вече виждаше и другите фигури. Сенки, които се движеха уверено по дъното на пясъчния казан. Зад нея някакви мъже пъшкаха, като че вдигат тежести, после минаха край нея, носейки дълъг сандък върху рамената си. Мартина ги спря.

— Занесете го в дупката, поставете го в машината и извадете Ияд за погребение. После заключете вратите. Искам да няма никакъв прах и тази нощ да се проверят схемите.

Мъжете се отдалечиха бързо с товара си. Не следваха пътя на самолета, а се насочиха в съвсем друга посока. Дали има и друг самолет? После Рут се досети, че Мартина не беше използвала точно тази дума. Беше употребила немската дума за „хеликоптер“.

— Стаята ти е готова — каза Мартина.

Стая ли? Рут се огледа. Не видя нищо, което да прилича на сграда, барака или дори палатка.

— Не очаквахме гостенка като теб — добави Мартина като обяснение.

Забележката сякаш донесе някакво минимално облекчение на Рут. Явно действията на тази жена не са били импровизация, но отвличането й не е било част от плана. После надеждата й веднага угасна. Какво значение може да има това тук и сега?

Тя се насили да заговори.

— Мога ли да попитам къде се намираме?

— Можеш — отвърна Мартина, но явно не се чувстваше задължена да отговори. Обърна се и погледна в посоката, накъдето бяха издърпали самолета. Рут проследи погледа й.

По „парадния плац“ на Мартина се приближаваха петима мъже. Двете фигури в средата като че се препъваха замаяно. Ръцете им бяха странно прибрани пред телата. Останалите трима мъже сякаш ги подкрепяха. Вятърът носеше приглушените звуци на ядосани гласове, говорещи на английски. Когато мъжете приближиха, Рут забеляза белите ризи на пилотите под разкопчаните им тъмни якета. Ръцете им бяха вързани. Те явно не бяха част от екипа на Мартина.

— Ти и мутрите ти прекалихте, госпожо! — изплю се Джо Доусън, когато залитна напред, но беше задържан от няколко яки ръце.

— Виждам, че сте много по-смел на земята, отколкото във въздуха, господин Доусън — отговори Мартина. В гласа й се усещаше усмивка и Рут погледна към нея.

— Да ти го начукам — изплю се сега Чип Берг.

Мартина се изсмя.

— Както биха го казали у вас, няма да ти излезе късметът. — Тя заговори на немски. — Рияд, отведи ги на една дълга разходка на изток. Поне пет километра.

Главата на Рут се извърна отново към мъжете. Мутрите на Мартина държаха в ръцете си черни автомати. За миг й мина мисълта, че ще я затворят заедно с пилотите и няма да е сама. Но очите й се ококориха, когато групата задърпа пилотите. Водеха ги към екзекуция и тя не можа да се въздържи, изоставила собствения си инстинкт за самосъхранение.

— Не! — извика, а после изпищя, когато Юсуф я стисна и заби пръстите си до костта на ръката й.

Главата на Доусън се извърна, но го бутнаха и той падна на колене. Рияд го вдигна и ескадронът на смъртта тръгна към дюните. Вятърът отнесе звука от стъпките им и яростните псувни.

Рут беше се присвила от болката в ръката, но я дръпна нагоре и вдясно и за миг остана свободна. Ръката на Мартина обаче се спусна и стисна роклята пред гърдите й. Издърпа я към себе си с учудваща сила.

— Не ги убивай — замоли се Рут. — Няма нужда. Защо ще ги убиваш? Недей!

Гласът й замлъкна, защото Мартина я дръпна рязко и закрачи бързо по пясъка. Рут залитна, но се задържа на краката си.

— Няма да бъдат убити — каза Мартина.

— Недей! — замоли се отново Рут, понеже не беше чула думите й. — Моля те, недей. Те може би имат семейства, деца. Не бива…

— Казах, няма да бъдат убити! — спря Мартина и обърна лице към Рут. Юсуф едва не ги събори, забързан след тях. — Ще ги пуснат на свобода.

Тя остана така, докато тялото на Рут се отпусна. Момичето се беше дърпало, но когато накрая наведе глава, Мартина се почувства впечатлена от глупавата й смелост. Пред заплахата пилотите да бъдат убити тя беше забравила за самата себе си.

Мартина отпусна ръка и хвана дланта на Рут. После я поведе бързо към северозападния ъгъл на пясъчния котел.

Силите напуснаха Рут. Последните емоции бяха изразходвали всичките й резерви и сега се чувстваше изтръпнала и отпусната. Вървеше и усещаше само стискането от ръката на Мартина, както и едрите лапи, които я бутаха по гърба. Видя земята внезапно да хлътва зад тясна рампа, а после тръгнаха надолу по тъмен окоп. Дори и светлината от звездите не проникваше под мрежата, опъната над прохода.

Може би пилотите нямаше да бъдат екзекутирани. Може би ще ги пуснат на свобода. Но тук, сред зимната пустиня, беше все едно да ги убият.

— Ще замръзнат до смърт — прошепна Рут последния си слаб протест.

До ушите й стигнаха звуци от ръждясали панти и точно пред тях в подземната тъмнина се отвори сив квадрат от слаба светлина. Мартина я бутна към стаята и в гласа й отново прозвуча намек за усмивка:

— На мен обаче ми трябва само един коз, скъпа.