Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (8)

5.
Река Ийст

Омар бин Ал-Уафа искаше да се измъкне.

Да го прехвърлят към друга задача, да го освободят от задълженията, дори, недоволни, да го изпратят у дома. Вече нямаше никакво значение. Беше стар, служил бе добре на господарите си и това е. Искаше да приключи. Добре разбираше, че ролята, която играе, си е жива лъжа. Но дори и собственото му двуличие си имаше граница. Последната му среща с Мартина Клумп го беше разтърсила до дъното на душата, защото чувстваше, че го използват, за да я провалят, а ако го превърнеха в убиец на тези смели деца, нямаше да може вече да се погледне в огледалото.

Острието на бастуна му почукваше по заледения тротоар, докато се спускаше внимателно по отсечката на Четиридесет и втора улица между Първо авеню и федералната магистрала. Очилата му бяха замъглени от собствения му дъх, а кичурите бяла коса под черната барета създаваха впечатление за ексцентричен френски турист, чиято старческа сенилност го е довела в район, който не е за разхождащи се самотни възрастни хора.

Външно изглеждаше привлекателен обект, но мрачното настроение беше повишило кръвното му налягане и изострило рефлексите му.

В безлунната нощ той зави на ъгъла към градинката „Робърт Моузес“ с високата й метална ограда и празни алеи. Бездомниците под стрехите дори не бяха запалили огън, защото бе твърде студено, за да напуснат картонените си убежища. Беше сам. Но чуваше внимателните стъпки на гумени подметки зад гърба си. От време на време по шосето минаваха коли, но Омар знаеше, че в този сатанински град те няма да спрат, за да помогнат, дори и да видят, че някой убиец души голо пеленаче.

Омар спря внезапно. После се обърна и застана лице в лице с нападателя. Скитникът също спря, само на пет крачки от него, като се усмихваше под късата си брада. Беше много едър и носеше вълнена шапка, някакво окъсано яке, смачкани джинси и войнишки обувки. Омар премести бастуна в лявата си ръка. Хвана пръта по средата.

Скитникът се учуди на отбранителната поза на стареца, но не вярваше, че той ще го удари по главата с дръжката от слонова кост. Измъкна дълъг, сгъваем нож, задържа го до бедрото си и натисна бутона. Острието изскочи с металически звук и блесна.

— Два пъти съм по-едър и по-млад от теб, дядо — прошепна той. — Така че просто дай парите и няма да танцуваме.

Омар посегна с дясната си ръка, сграбчи главата на бастуна, извъртя я и дръпна. В следващия миг той държеше много дълъг, закален стоманен меч, с който се хвърли напред.

— Ан гард^[1] — изрече той с неприятно спокоен глас.

Скитникът инстинктивно отскочи назад и се присви. Лицето му пламна от ярост. Той вдигна ножа на нивото на очите.

— Добре — изсъска. — Мога да се справя.

Но преди да направи първото си движение, Омар размаха меча като синкава, блестяща светкавица, издаваща опасно съскане.

Скитникът замръзна. „О, мамка му — помисли той. — Пак ли?“ Само преди седмица една млада жена го беше изненадала с онези пет хиляди волтови джобни бръмчила. Тъкмо посягаше към огърлицата й, а в следващия миг се гърчеше върху тротоара сред локва от собствената му урина.

Омар внезапно изкрещя като разярен бабуин и се хвърли напред, насочил острия връх към врата на скитника. Но младият мъж вече бягаше и изчезна сред белия облак на собствения си дъх.

Омар остана неподвижен цяла минута, загледан в облаците пара, излизащи от устата му, и заслушан в заглъхващите стъпки на нападателя. После си кимна и ако не беше отдаден на мрачните си мисли, сигурно щеше да се усмихне доволно под замръзналите мустаци. Не беше му се случвало да попадне в подобна физическа конфронтация от двадесет години насам, но със задоволство установи, че ръцете му все още са здрави. Той прибра острието в дървената кания и завинти дръжката с достойнство.

После погледна към небето и ниските среднощни облаци, осветени от светлините на никога незаспиващия град. За миг затвори очи и замени студения вятър откъм черната река с топлия полъх на хамсина, носещ се откъм Галилейското езеро. Студът не му пречеше и можеше да го изтърпи, както е правил в много от световните столици. Защото в ума му винаги го топлеше приятният климат на Близкия изток, който чака да прегърне костите му в края на всяко пътуване.

— Скоро ще се върна там — прошепна той. — Но не като Юда.

В този момент топлината пристигна в по-бърза и практична форма. Един тъмносин „Линкълн Континентал“ се плъзна по улицата покрай сградата на ООН. Той зави зад ъгъла, фаровете му примигнаха и Омар пристъпи напред. Задната врата се отвори и той се вмъкна в колата.

— Добър вечер, господине — пожела му един глас от тъмния ъгъл на купето. — Как сте със здравето? — говореше на сирийски арабски с лек акцент.

— Добре, слава на Аллаха — отговори Омар, докато се настаняваше върху кожената седалка.

— Чай? — Една ръка му поднесе чаша черен чай и Омар разбра защо тъмното купе е обвито в мъгла. Но отказа напитката.

Домакинът на Омар се приведе напред и лицето му се видя под слабата светлина откъм страничния прозорец. Али-Хамза Асави имаше меки, незабележими черти, къса черна коса и тясна челюст под добре поддържаната брада. Макар да виждаше идеално, той често носеше очила с метални рамки, за да засили академичния външен вид, към който се придържаше. Черният му вълнен костюм с жилетка беше типичен за иранските дипломати. Бялата риза без яка бе закопчана догоре и единственият белег на уважение към западната упадъчна култура беше вълненият шал, увит около врата му.

Дипломатическото прикритие на Асави беше като пресаташе и секретар на Мохамед Аятолахи, ирански посланик към международната агенция за атомна енергия. Притежаваше документи на професор по журналистика от университета „Шариф“ в Техеран и наистина преподаваше понякога там, но службата му нямаше нищо общо с висшето образование.

Али-Хамза Асави беше шеф на отдела по психологически и контраразузнавателни операции в западното полукълбо към САВАМА — иранската революционна тайна полиция. След падането на шаха САВАМА беше организирана набързо, за да замени САВАК, чиито обучени в Америка и Израел агенти бяха екзекутирани или прогонени в изгнание. Сега новата разузнавателна служба трудно би могла да бъде различена от предшественичката си. Тя дори я надвишаваше по фанатизъм и жестокост, въпреки че политическата й ориентация да беше коренно противоположна.

Макар и само на четиридесет и две години, Асави бързо се беше издигнал до един от най-могъщите постове в САВАМА. Като капитан от пехотата през 1979 година, той фактически нямаше подготовка за разузнавач, когато постъпи като доброволец в тайната полиция на Аятолах Хомейни. Тогава организацията се нуждаеше остро от преподаватели и съветници. Асави предложи един прост план, който веднага беше приет. Той арестува бившия шеф на програмата за психологически и контраразузнавателни операции на САВАК. Държа го цяла година с обещание за помилване и спасение от греховете пред Бога, ако агентът разкрие тайните на своята професия.

Прекара почти всеки ден от дванадесетте месеца с бившия си враг, изучавайки хитрото изкуство на тайните операции, подчиняване на групи хора, дезинформация, прехващане на комуникации и технически фокуси, забранени от международните закони. Когато, задоволен от наученото, приключи с разпитите, той благодари на своя „наставник“ и нареди да го екзекутират чрез публично обесване.

През последните няколко години Асави, изглежда, беше ангажиран от усилията да подкрепя твърдението на Мохамед Аятолахи, че Иран има същите права за технологичен напредък, както всяка друга страна по света. Той твърдеше, че малкият изследователски реактор в Шариф е наистина само това и нищо по-различно. И макар огромните нефтени запаси на Иран да можеха да поддържат електроцентралите му хиляда години, кой друг освен Аллах би могъл да каже, че страната не заслужава благата на мирната атомна енергия?

Но уменията на Асави бяха по-скоро в областта на измамата, отколкото в научното познание. Той засипваше американското Министерство на търговията с искания за разрешения за покупки: компютър Е-Ес/9000 от Ай Би Ем, интегрални платки от „Текстроникс“, таймери от „Рокуел“. И докато отнемаше времето и отвличаше вниманието на ФБР, Държавната хазна и митниците в борби с индустриалните лобисти в Капитолия, той разпращаше агенти, които да закупуват вакуумни помпи и балансиращи машини от „Лейболд“ и „Шенк“ в Германия, супермагнити от „Тисен“, берилий от Семипалатинск и ракети М–9 от Северна Корея.

Съвсем малко американски компоненти стигнаха до Шариф. Но благодарение на тези обходни маневри голямо количество жизненоважно европейско оборудване пристигна в Исфахан, затворения ирански град на джамии и минарета, където се работеше усилено по създаването на собствено ядрено оръжие. Но на този етап Асави и господарите му знаеха, че ще влязат в следващия век, без да са видели гъбата на ядрения облак да разцъфне на пясъците на Дашт-е-Лут.

Асави довърши чая си и остави чашата върху барчето в лимузината, в което имаше само минерална вода, няколко бутилки безалкохолни и медно кафениче върху електрически уред за затопляне.

— Продължавай по пътя — каза той на шофьора с акцент, който караше американците обикновено да го приемат за индиец. Между купето и шофьора нямаше преграда, но той се чувстваше сигурен, че негърът шофьор няма да разбере сирийския му арабски. Колата принадлежеше на иранската мисия към МААЕ и всеки ден се проверяваше по електронен път за подслушвателни устройства. Шофьорите се сменяха всяка седмица. Наемаха ги чрез американска посредническа фирма.

Лимузината зави надясно по Четиридесет и първа улица и се насочи на запад към центъра. Омар не си направи труда да попита накъде са тръгнали, тъй като беше придружавал Али-Хамза Асави стотици пъти по такива, на пръв поглед безсмислени маршрути. Беше се мотал с Асави из улиците на Париж и веднъж едва не замръзнаха заедно на един лифт в Алпите. Друг път бяха наели коне в Южна Испания и се бяха разхождали по плажовете на Малага, за да се отдалечат от наблюдателни погледи. И любопитни уши. Всъщност през всичките години, докато работеше за САВАМА, Омар нито веднъж не се беше срещал с Асави в сграда, която дори и да намеква за революционното правителство на Иран, или в кабинет, който да е нещо повече от временно наета стаичка за дадения случай.

Омар беше пристигнал в Техеран през 1968 година, когато хиляди палестински араби бяха потърсили убежище в други страни на Близкия изток, с надеждата, че изгнанието им ще бъде временно. Тъй като беше отчасти с ирански произход, той се почувства удобно сред хората и тяхната култура. Макар месторождението му да не беше забравено, той успя да стане уличен полицай, израсна до чин сержант-следовател и спечели професионална репутация, считана за аполитична от новите управници на Иран. Отдадеността му към палестинската кауза го представи добре пред новото революционно управление и макар да беше близо до пенсиониране, един представител на Асави дойде да го завербува. По онова време човек не можеше да откаже помощта си за утвърждаването на фундаменталистите на исляма.

Като цяло Омар беше благодарен, че още работи активно на възраст, когато повечето мъже се отдават на игра на табла по уличните кафенета. Али-Хамза Асави винаги се отнасяше към него с уважение и никога не беше карал Омар да се заема с мисия, която би предизвикала у него конфликт с палестинския му национализъм. Но сега съвестта на Омар изместваше желанието му да се чувства необходим.

И все пак нямаше да е лесно да се оттегли. Макар да беше станал пълноправен иранец, той, синовете му и техните деца бяха считани за хора от чуждестранен произход, а работата му в САВАМА осигуряваше на всички тях определена сигурност.

— И така, приятелю — започна разговора Али-Хамза Асави на арабски. — Как е нашата госпожа Сифор? — Макар шофьорът да не разбираше нищо, Асави не би използвал имена.

— Изглеждаше доста разтърсена от експлозията — отговори Омар. Той свали баретата си и разкопча палтото. В лимузината беше приятно топло, а блясъкът на уличните лампи преминаваше като мъгливи факли от среднощна демонстрация покрай замъглените прозорци.

— Разтърсена ли? — изненада се Асави.

— Е, може би по-скоро „обидена“ би била по-точната дума.

— Защо?

— Тя мисли, че инцидентът може някак да попречи на собствената й мисия.

Асави се усмихна.

— И така ще бъде — каза той.

Омар се обърна, за да погледне в лицето Али-Хамза. Макар съмненията да заплашваха да излязат от устата му, той не можеше да си позволи да обвинява шефа си. После облегна бастуна върху седалката и го потупа с длан.

— Между другото, Али-Хамза — каза той, — този предмет ми послужи много добре тази вечер. Едва не ме убиха.

— Ами?

— Точно преди да пристигнеш.

— Хубаво! — зарадва се Асави. — Сега може би хората ми наистина ще разберат защо, когато отиват на мисия в Ню Йорк, не им подарявам одеколон за след бръснене. Разрешаваш ли ми да разказвам за приключението ти? — попита иранецът.

— За мен ще бъде чест — усмихна се Омар. После веднага смени темата. — Кажи ми, Али-Хамза, не мислиш ли, че израелците наистина може да заподозрат госпожа Сифор за експлозията?

Очите на Асави блеснаха от доволство.

— Може би.

— Но тя няма нищо общо.

— Така е.

— Обаче нападението прилича на извършено от нея.

— Ако съм си свършил добре работата — без да извърта повече, призна Асави.

Значи така. Мартина е била права и яростта й справедлива. Тя подозираше, че работодателите й я вкарват в клопка, а Омар в наивността си го беше отрекъл. Той събра кураж.

— Али-Хамза — заговори Омар, насочил погледа си право напред. — Искам да бъда освободен от тази задача.

Асави дори не трепна. Не беше изненадан, защото Омар Бин Ал-Уафа всъщност беше мил човек с чувство за справедливост. Поради тази причина той беше много подходящ за целта, за която го използваха.

— Съвестта ли те мъчи, Омар?

— Не бих искал да бъда инструмент за унищожаването на тази млада жена — призна Омар.

— Тя не е жена — каза Асави. — Тя е оръжие и й се плаща достатъчно добре, за да бъде използвана, както счетем за необходимо.

— Не желая да участвам в това — настоя Омар.

— Тогава ще разговаряме за напускането ти, след като ми разкажеш всички подробности.

Омар разбра настойчивостта му и се облегна с въздишка. Али-Хамза беше прав. Човек не може да се оттегли от действаща операция независимо от недоволството си. Но ако Омар бъдеше принуден да продължи, поне искаше да знае каква е крайната цел. Беше свикнал със сложния начин на манипулиране от Асави, но сега се чувстваше наистина объркан. Мартина не бе извършила нападението, но Асави беше сложил нейния „подпис“ върху деянието. С каква цел?

— И така, Омар — продължи Асави. — По време на срещата ти почувства ли, че нашата мила дама може и да предположи кого всъщност представляваш?

— Не, в никакъв случай.

— Значи тя вярва, че мотивите ти са искрени? Че произходът ти е истински?

— Той е истински. Също както акцентът ми. Не че тя би могла наистина да схване такива тънкости.

— Защо не?

— Няколко години в Ливан не могат да превърнат една германка в арабски учен. — Омар се раздвижи на мястото си. Разговорът с Али-Хамза придобиваше неприятния вкус на разпит.

— И не е задавала повече въпроси по отношение на твоите „работодатели“?

— Тя вярва в онова, в което й се иска да вярва — повиши леко глас Омар. — Че аз съм палестинец и представител на някой от лидерите на Фронта, който отхвърля съглашенията.

— Но ти си палестинец — изрече с известно презрение Асави.

— А ти си иранец — повиши глас Омар, а шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане. — Но преди всичко ние сме мюсюлмани и сме верни единствено на Аллах…

Омар замълча. Али-Хамза го наблюдаваше с тънка усмивка. Той вдигна пръст и го размаха.

— Пак се хвана, Омар Бин Ал-Уафа.

Омар се облегна притеснен.

— Възрастта ме прави невъздържан — въздъхна той.

— Никога не е късно да се поучим. Чувствата ти са твърде близо до повърхността — усмихна се Асави. — Но аз съм сигурен, че като детектив ти разбираш психиката на затворниците.

— Смяташ ли и мен за затворник?

— Не ставай глупав — изсумтя Асави, макар в действителност да смяташе възрастния човек точно за такъв. За заложник на желанията и командите на САВАМА. И двамата ясно съзнаваха, че положението на семейството на Омар зависи от неговите заслуги. — А сега ми разкажи подробности за плановете на милата дама.

Лимузината сви надясно по Шесто авеню и тръгна бавно на север, докато Омар повтаряше наизуст списъка, който Мартина му беше показала. Когато стигна до изречението, което сумираше плана й за действие, Асави се приведе напред, като че не го е чул добре.

— Повтори последното — каза той.

— Тя има намерение да се сдобие с прототипа на преносимо оръжие, нещо като торпедо, за да го използва против корабите и да осуети размяната на пленници.

— „Прототип“ на оръжие ли? — примижа към пода Асави.

— Нещо като миниторпедо.

— Миниторпедо — предпазливо повтори иранецът. — И как смята да „се сдобие“ с това оръжие?

— Ще го отвлече.

— Откъде?

— От военноморска база на САЩ. Някъде в Европа, по мое мнение.

Сега Асави започна да се смее. Той подпря длани върху коленете си, облегна се в ъгъла на седалката и се разтърси от смях.

— Това не е виц, Али-Хамза — каза Омар.

— Но е ужасно смешно — едва успя да промълви Асави.

— Уверявам те, че тя е упорита жена. Планирала е всяка подробност и е твърдо решена да успее. А от онова, което видях, „Яд Аллах“ ще направи всичко, което тя поиска. Те са й верни като кучета.

— „Яд Аллах“ — изсумтя Асави.

— Но имаше и още нещо — продължи Омар. Искаше да се освободи от напрежението на отчета. Трябваше да съобщи всичко, което беше запомнил, без да запише и една дума. — Парите. Стори ми се, че ще останат известни суми, но госпожа Сифор намекна, че има свои лични нужди. Било в случай, че умре.

Асави кимна. Той помълча известно време. После отвори бутилка безалкохолно, наля си и отпи замислено.

— Знаеш ли, Омар — каза накрая той, — че нашата приятелка има майка?

— Всички слуги на Аллах си имат майки — отвърна Омар. Знаеше, че скоро отново ще се изгуби из лабиринта на умозаключенията на Али-Хамза.

— Да, приятелю. Но нейната майка е жива и здрава. И живее тук, в Ню Йорк.

Разкритието изненада Омар. Оперативните служители, които работят на „острието“ — агенти, специалисти по „мокри“ поръчки, терористи, които се наемат за извършване на задачи, — винаги внимават много да не разкрият онези, които обичат, пред работодателите си. Това е иронията на службата в разузнаването. И този феномен е известен по целия свят. Щом даден агент покаже сляпа привързаност, той веднага се превръща в издънка. Семейството или приятелите могат да бъдат използвани за изнудване. В случая Омар смяташе Мартина Клумп за неестествен феномен. Същество без произход, което се е появило от политическата миазма на левите екстремисти. За него тя беше като екзекутор от „Макбет“. Същество, което не е родено от жена.

— Откъде знаеш? — попита той, макар да усети още в мига, когато го зададе, че въпросът му е по детски наивен.

— Приятелю — отвърна Асави. — Едва ли бихме наели толкова опасен човек, ако преди това нямаме достатъчно пълно досие за него. Тя може и да не е станала „арабски учен“ в Ливан, както го каза ти. Но през тези години със сигурност е разкрила доста от себе си пред моите колеги.

Али-Хамза винаги казваше „колеги“, когато ставаше дума за членовете на религиозната партия. И в гласа му винаги се усещаше презрение, като че религиозната ревност на Хизбула е някаква аномалия за космополитния офицер от САВАМА. Омар имаше впечатлението, че Али-Хамза използва Хизбула за свои собствени цели и не се обвързва с политическите им аспирации.

Все пак Хизбула беше създадена от група офицери на Иранската революционна гвардия, изпратени през 1982 година в Ливан под ръководството на САВАМА. Преговарящият на Хизбула за предстоящата размяна на пленници шейх Тафили се отчиташе пряко на Саид Абас Мусави, оперативен командир на организацията. От своя страна Мусави се отчиташе пред Мохамед Хюсеин Фадала, духовният лидер на движението. И макар Фадала да се смяташе за напълно независим, той приемаше „предложенията“ на Мохамед Джавад Лариджани, съветника на иранския президент по въпросите на разузнаването.

Ако САВАМА изискваше Хизбула да се заеме с определена задача, дори и нещо толкова неприятно като предаването на израелския капитан Дан Сарел в замяна за друг пленник, позицията на Али-Хамза Асави му даваше власт да издава съответните заповеди към Фадала чрез Лариджани.

— Да, разбира се — каза Омар. Но никак не му беше приятно да разбере, че местонахождението на майката на Мартина е известно. Чудеше се как ли ще реагира германката, ако разбере, че името на майка й е било споменавано в разговор по оперативни въпроси. И тази мисъл не му донесе никакво успокоение.

— А майчината любов е силно чувство — добави Асави.

— Да — повтори Омар. „Но не достатъчно силно, че да предпази синовете от смъртта.“ Той мислеше за онзи милион иранци, които бяха пожертвани в кървавата война с Ирак. Виждаше безкрайните редици гробове, които се простираха до хоризонта около Техеран, тъжните портрети на загиналите, гледащи от металните рамки над плоските камъни. Мислеше за собствената си племенница, останала прекършена, с икони вместо синове.

Асави бръкна в джоба на сакото си и извади малък бележник, подвързан с кожа.

— Списъкът й подсказваше, че операцията ще бъде проведена в Европа, така ли? — попита той, докато вписваше нещо със скъпата си писалка.

— Така изглеждаше.

— Значи ще се проведе на американска земя — уверено заключи той. И издаде следващата си заповед към Омар. — Ето какво искам да направиш. Свържи се с нашата известна дебютантка и я информирай, че палестинските ти господари смятат плана й за глупав.

Омар зачака продължението. „Защо не ме накара просто да се полея с агнешка кръв и да се хвърля в басейн с акули?“ — мислеше си той.

— Кажи й — продължи Асави, — че са хвърлени много пари, че планът й никога няма да може да бъде осъществен и че тя трябва да обмисли някои по-обикновени идеи. Като например леководолази и магнитни мини.

— Леководолази и магнитни мини — повтори тихо Омар като пациент под хипноза.

— Да. А след като го направиш — Асави откъсна малкото синьо листче и го подаде на Омар, — ще се обадиш по горещия телефон в полицейското управление на Ню Йорк. Няма да звъниш на 911, защото там говориш само с диспечер. Ще се обадиш на един от известните телефони на криминалната полиция или на отдела, отговарящ при стрелба срещу полицаи. — Той посочи хартията в ръцете на Омар. — Ще им дадеш това име и адрес, без да казваш нищо повече.

Омар сведе поглед към бележката. Внезапно почувства възрастта си, също както се беше усетил млад само преди двадесетина минути. Заповядваха му първо да обиди непредвидим агент, а после да разкрие слабото й място пред врага. Сега беше моментът да настоява за освобождаване от тази мисия. Но макар да не се боеше за себе си на тази възраст, той отговаряше и за живота на членовете на своето семейство.

— С цялото ми уважение, Али-Хамза — тихо заговори Омар. — Такъв натиск може да я накара да полудее.

— Точно така — веднага отговори Асави. — И ако израелците вярват, че тя е виновна за експлозията, с това малко, но щедро подсказване, което ти ще осигуриш, предстои заключението, до което трябва да стигнат. Те ще я преследват с типичния си отмъстителен ентусиазъм.

Омар свали очилата си, затвори очи и отпусна глава върху облегалката. Беше работил с Али-Хамза дълго време и никога не беше си позволявал дързостта да го пита за крайните му цели. Но този път искаше да разбере, за да има някаква мотивация. Трябваше да разбере защо иранците първо уреждат размяна на пленници, после задействат план за осуетяването й, а сега упражняват натиск върху собствения си съюзник!

— Извинявам се — въздъхна Омар. — Малко съм изморен… Знам, Али-Хамза, че не е моя работа…

— Но искаш да разбереш.

— Да. Признавам веднага, че искам.

— Прав си. Не ти е работа.

Омар отвори очи, извърна глава и се усмихна изморено на Асави.

Асави отвърна на усмивката му.

— Съчувствам ти. Сляпото подчинение е за съвсем младите, но не можеш да знаеш всичко, приятелю.

— Разбира се, че не. — Омар сложи очилата си и Асави, разбрал, че той му се подчинява, реши да рискува и да прояви известна щедрост.

— Нещичко обаче мога да ти кажа. Нас почти не ни интересува връщането на шейх Саид на Хизбула и още по-малко ни пука за връщането на израелския командос.

— Да. — Омар слушаше внимателно.

— Тази размяна на пленници не е нищо повече от прикритие. Начин да се отвлече вниманието на израелското разузнаване. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се.

— Добре. И така, ако има някой, който се опитва да провали размяната, евреите ще удвоят усилията си да я защитят. Те ще бъдат принудени временно да пренасочат усилията на разузнаването си и на своите оперативни работници. И за щастие поне временно те ще изоставят други области.

— Да, това е логично. — Внезапно Омар разбра. За миг беше забравил какъв талант е Али-Хамза в областта на измамата. Никога досега работата на Омар не е била пряко свързана с основната задача, независимо каква е тя.

— И накрая — продължи да обяснява Асави с леко самодоволство, — човек си избира извършител. В нашия случай това е госпожа Сифор, която няма да се отклони, тръгнала веднъж по пътя си. Ако междувременно й създаваме пречки, решимостта й само ще се увеличи. А по този начин ще улесни изпълнението на нашата истинска задача.

— Машалла. — Омар вдигна малката си длан. Думата означаваше „браво“ и не беше изречена иронично. — Разбирам. Глупаво беше от моя страна…

— Не се извинявай — махна с ръка Асави. — И не се бой. Няма да ти кажа нищо повече.

— Няма и нужда да знам.

— Значи ще изпълниш следващите дребни задачи?

— С цялото си умение. Уверявам те.

— Аллах ще те възнагради.

Разговорът приключи и двамата мъже потънаха в приятно мълчание.

Лимузината беше отминала площад „Тайм“ и минаваше през квартала на театрите. Асави каза на шофьора да влезе в паркинга в западната част на Четиридесет и седма улица и да премине през него до следващата пресечка. Беше свикнал да го следват наблюдатели от американските разузнавателни служби, а по този начин щеше лесно да забележи всяка подозрителна кола.

Линкълнът отново се насочи на север. Омар не можеше да спре да размишлява каква ли е тази важна мисия, която да изисква толкова скъпа и световноизвестна личност за маскировка. Вътре в колата беше станало много топло и той открехна прозореца си, за да влезе малко свеж въздух. Минаха покрай някакъв строеж, заграден с дълга ограда от дървени пана, покрити с плакати на призрачни реклами, който никой не би погледнал. Театър „Анджелика 57“ представяше ретроспекция на американски пиеси от началото на епохата на Студената война и дебелите букви на рекламата върху фона на червен облак проблясваха непрекъснато.

Омар затвори прозореца.

През по-голямата част на последното десетилетие усилията на САВАМА бяха насочени към изпълнението на две основни мисии: разпространяването на ислямския фундаментализъм в Близкия изток и създаването на Бомбата. Омар знаеше, че повечето от задачите на Али-Хамза са свързани с осигуряването на ядрени компоненти. Въпреки това Иран още не беше успял да се присъедини към международната ядрена общност и САВАМА най-вероятно се занимаваше с източването на алтернативен ядрен поток.

Може би някоя от откъсналите се съветски републики достатъчно отчаяно се нуждае от средства, за да продаде една-две ядрени глави на Иран? Това със сигурност би било в оперативната компетентност на Али-Хамза, както и концепцията, че подобна операция би трябвало да се замаскира от друго събитие. Иначе израелците биха направили всичко възможно, за да попречат на доставката.

Омар внезапно почувства стягане в гърдите. Помисли за внуците си, живеещи под сянката на иранското правителство, за което изобщо не можеше да се каже, че е стабилно и затова със сигурност не би трябвало да разполага с ядрени играчки. Но в края на краищата той беше само един възрастен човек, който се подчинява на волята на Аллах.

Реши, че ако мисията му излезе успешна, ще трябва да премести семейството. Отново. Пак в изгнание. Имаше слухове, че израелците и ООП провеждат тайни разговори. Разбра, че сега повече от всякога се надява те да имат успех.

Колата се приближи до тротоара и спря. Омар погледна Асави, който сви рамене с леко притеснение.

— Извинявай, Омар — каза той. — Знаеш как е. Намираме се само на няколко метра от главния път. — Той натисна един бутон и електронните ключалки на вратите и те щракнаха. Усмихна се. — Вярвам, че бастунът няма да ти послужи за друго освен за подпиране.

Омар отвори вратата си и слезе. Постави баретата на главата си и се огледа. През черните клони на дърветата се виждаха белите светлини на таверната, намираща се на улица „Грийн“. Беше в Сентрал парк.

— Омар — обади се откъм тъмното купе Асави. — Радвам се, че успях да те разубедя от отказването. Сбогом.

— Аллах да те пази — отвърна Омар и затвори леко вратата. Изправи се, пое дъх и тръгна.

Асави наблюдаваше как дребната фигура изчезва към западната част на Сентрал парк. После махна на шофьора и колата тръгна в обратна посока.

Той посегна към телефона, набра номер и заговори на арабски.

— Резервирай ми място за следващия полет за Техеран.

После върна клетъчния телефон върху поставката, отвори шкафчето под бара и извади малка бутилка коняк. Наля си половин чашка, включи радиото на станция, предаваща кънтри музика, облегна се, преметна крак върху крак и отпи.

Нямаше намерение да остава в Ню Йорк, когато Мартина Клумп започне да бълва яростта си.