Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (23)

20.
Скорпион

Шамарът на Мартина по бузата на Рут плесна като лъвска опашка и отекна от стените на малкото помещение, последван от силно пищене в лявото й ухо и тъп взрив на болка в главата. Силата на удара беше увеличена и от неочакваността му, защото ръката на Мартина почиваше спокойно на хълбока, а после изведнъж се изви във въздуха като бейзболна бухалка.

В мига след шамара Рут осъзна, че всъщност е имало предупреждение. В начина, по който Мартина отвори вратата и влезе в стаята, в блясъка на очите и в тежкото й дишане. Тялото й сякаш се беше напрегнало ужасно и когато Рут се изправи бавно от леглото, Мартина като че гледаше през нея към нещо, което караше лицето й да почервенее и горната й устна да се свие злобно над зъбите.

Внезапно Рут хвръкна във въздуха, главата й се блъсна в ъгъла, където се събираха стените. Косата й се пръсна около лицето, тя се плъзна надолу и седна върху възглавницата с разперени крака като дете, което си играе с пясък. Бузата й пламтеше като жигосана и усещаше в устата си металния вкус на кръвта от прехапаната устна. Но сълзите й не бяха емоционални, а просто от силата на болката, тя реши да не ги бърше, когато вдигна ръка, отметна косата от лицето си и я закрепи зад ухото.

— Проклетият ти баща! — изрева на немски Мартина, вдигнала крак върху тясното легло. Тялото й се гърчеше, а ръцете стискаха въздуха, сякаш се мъчеше да удуши някакъв призрак. Беше облечена в черен пилотски комбинезон, изцапан с петна от масла и кал, обута в кожени танкистки боти с незавързани връзки. Алуминиевата врата към помещението беше останала отворена и Мартина сигурно усети разтревожения поглед на Юсуф откъм кухничката, защото внезапно се извърна и я ритна с крак, за да се затвори. При обикновени условия стените на фургона биха потреперили от такъв удар, но тъй като беше закопан под земята, се чу само силен удар, последван от шепота на смъкващ се пясък.

Рут трепна от това второ доказателство за яростта на Мартина. До този момент жената изглеждаше непоклатима. Човек можеше да се възхити на хладното й държание въпреки напрежението. По време на кратките им срещи тя се държеше спокойно, макар и без симпатия, но изражението й понякога се доближаваше до усмивка. Рут разбираше, че това се дължи на по-добрата позиция, която жената има в играта. Увереността на Мартина беше стопила надеждата на Рут и я хвърляше в дълги часове на паника и отчаяние.

Но сега беше различно. Нещо, което бащата на Рут е направил, казал или не успял да свърши, беше отворило пролука в бронята на жената и причинило това избухване. Защото за пръв път след отвличането си Рут се почувства по-силна заради неочакваната жестокост на Мартина.

Тя наблюдаваше внимателно как Мартина внезапно спря пред високото огледало върху вратата на шкафа. Вдигна ръце и ядосано разроши късата си руса коса, която литна нагоре и настрани. После внезапно дръпна вратата на шкафа и измъкна черната траурна рокля, с която беше пътувала Рут. Погледна я, блъсна вратата на шкафа и се опита да разкъса дрехата, но платът не поддаде.

— Мамицата му! — изпищя на немски тя. В следващия миг в ръката й се появи къс нож и тя накълца с него роклята на ивици. Хвърли парцала в ъгъла, ругаейки като разярената сестра от приказката, която е решила, че тази Пепеляшка няма да бъде допусната на бала.

Рут се понамести, опряла гръб върху задната стена на фургона. Вдигна босите си крака върху грубото вълнено одеяло. Бяха й хвърлили долнището на сив анцуг и един от онези тъмносини военни пуловери с плат на раменете и лактите, защото във фургона нямаше отопление, а нощите бяха много студени. Но прибраха обувките й.

Тя облиза устните си и усети топлата кръв, а после опипа с върха на езика си раната от вътрешната страна на бузата. Стисна с ръце края на одеялото. Мартина още държеше ножа. До този момент Рут не мислеше, че би могла да надвие тази жена. Но ако това острие се приближи, тя ще се хвърли върху Клумп, ще я притисне към пода и ще я блъска, докато не я откъснат от окървавеното й тяло. Идеята накара сърцето й да се разтупти, а от дясната й мишница се проточи тънка струйка пот.

Но Мартина сякаш беше забравила, че в стаята има друг човек. Тя не гледаше Рут, която сега нямаше за нея повече значение от счупена поради яд ваза. Обърна гръб на ниското легло и приседна в ъгъла му, стиснала ножа и почукваща с дръжката му по коляното си. Гърбът й трепереше, докато тя шепнеше на немски.

— Мамо, извинявай, извинявай.

Рут затаи дъх. Опитваше се да чуе шепнещите демони, излизащи от устните на Мартина. Чудеше се какво общо има майка й.

— Дяволите ще го вземат и ще гори в ада, ако те нарани. — Гласът й беше като детско ридание, задавен от сълзи. — Ще те спася, мамо, кълна се. Ще те спася и пак ще унищожа мръсната сделка. Ще си разменят само кръв и кости.

Лявата буза на Рут туптеше, а под косата й, където главата й се беше ударила в стената, растеше цицина. Но тя пренебрегна болката и опита да се концентрира. Безкрайните часове в студената метална пещера я бяха изтощили и замаяли, но разбираше, че има някаква възможност. Едно малко прозорче се беше отворило и през него тя можеше да зърне истината за положението, в което се намира. Но трябваше да разбере бързо за какво става дума.

Каква беше „мръсната“ сделка? На каква „размяна“ толкова държаха враговете на Мартина, че тя се кълнеше да превърне обектите на размяната в кълцано месо?

През повечето време от краткото затворничество на Рут тя нямаше възможност да види нищо извън стаята. Само веднъж я бяха извели в ледената пустиня, за да се „раздвижи“ около лагера, но минаването покрай мрачната гвардия на Мартина й беше достатъчно, за да разбере, че се готви някаква голяма операция, а отвличането й е само страничен проблем.

Под пясъка бяха закопани три дълги камиона с фургони от онзи тип, с каквито филмовите звезди пътуват за снимки извън студиото. Като бивш офицер от армейското разузнаване Рут беше посещавала стотици скрити наблюдателни постове, бункери и комуникационни центрове, защото израелците също обичаха да се закопават. Един такъв наблюдателен пост на египетската граница се оказа толкова неразличим, че тя мина по покрива му, без да го забележи, докато придружителите й от инженерния корпус се хилеха гордо. Отворите за вентилация бяха скрити сред бодливи храсти, главата на перископа се намираше в пластмасов кактус. Лесно й беше да си представи как е построено леговището на Мартина.

В пясъка беше изкопан голям, полукръгъл ров, в който върху дървени талпи бяха вкарани камионите. Колелата, решетките на двигателите и монтираните на покрива на кабините климатични инсталации бяха покрити с найлон и залепени с широки ленти. И понеже двигателите не биха могли да работят без въздух, към външните стени на колите бяха прикрепени електрически кабели, свързани с газгенератор, който бръмчеше ден и нощ. Аварийните люкове на фургоните бяха махнати и в отворите вмъкнати вертикални алуминиеви вентилационни тръби, покрити с конусообразни „шапки“, увити в чували с цвета на пясъка. Камионите бяха поставени под ъгъл един към друг, така че отворената шофьорска врата на всеки почти допираше задния изход на предния. Връзката помежду им беше осъществена със секции от два метра широки пластмасови водопроводни тръби, също запечатани с яка, широка лепенка.

Когато пясъкът е бил върнат върху камионите, покривите им са останали на два метра под повърхността на пустинята.

Входната рампа, която водеше към първата кола, беше покрита с камуфлажна мрежа и трънливи клонки. Това беше „работният“ фургон. Сгъваемата маса точно зад шофьорската кабина се използваше за съвещания, но повечето от останалите удобства, включително кухненските уреди, бяха махнати, за да остане място за комуникационно оборудване, оръжия и сандъци с муниции. По стените имаше множество метални болтове, върху които висяха автомати АК–47, унгарски АКМ, МР–5 и две РПГ-та. Мъжете на Мартина седяха върху сгъваеми столчета и следяха радиотрафика със слушалки на ушите, чистеха оръжията си или четяха „Ал Ватан Ал Араби“. Светлините във фургоните понякога примигваха, когато генераторът се задавеше с някоя песъчинка. Жълтата светлина се отразяваше от предните и странични стъкла на кабината, разкривайки тъмния пясък зад тях. В пръстта имаше камъчета и скални отломки и целият лагер приличаше на гигантска змия, заровена в пясъка.

Вторият камион беше жилищното помещение на хората на Мартина. Откъм бръмчащия хладилник се носеше неприятния мирис на развалена храна, а откъм печката се издигаха пари с мирис на арабски подправки. Мъжете имаха минимален достъп до вода и затова вонята на засъхнала пот, привична за всички войнишки бункери, засенчваше всякакви аромати. Всяко възможно хоризонтално пространство беше покрито с многократно използвани спални чували, включително две сгъваеми корабни койки, хванати към стената на мястото на кухненската маса.

Последният камион явно представляваше личните покои на Мартина. Тя не беше създала никакъв уют в помещението със свои лични вещи. Нямаше снимки, някакви книги или прибори за чай. Обаче върху малката маса имаше колекция от карти, технически справочници за самолети и хеликоптери, един брой на немското списание „Визир“, комплект за почистване на пистолет и кутия дамски тампони. Беше дала своята спалня в задната част на фургона за килия на Рут, след като я изпразни от всичко, което би могло да се използва с някаква подмолна цел. Към вратата на спалнята беше здраво закрепено и тежко резе.

Никъде в комплекса не беше построен спасителен тунел. Мартина очакваше от мъжете си да се бият и да умрат с нея там, където са.

По време на кратките преминавания на Рут през подземния лагер тя не успя да зърне някакви планове за нападение, да види мъжете да подготвят специална маскировка или да чуе имена на израелски или европейски градове в разговорите им, които водеха на арабски. По скоро цареше атмосфера, която я убеди, че се отброява времето до някакъв определен момент. Чувстваше го по мълчанието на мъжете, очакващи действието и размишляващи върху личната си съдба. Беше същото напрежение преди мисия, на което често беше ставала свидетел, но винаги като наблюдател, чувстваща вина заради собствената си безопасност. Това чувство със сигурност го нямаше сега у нея, но пак усещаше приближаващото начало на операция.

Каквото и да замисляше Мартина, тя явно смяташе, че задържането на Рут й осигурява ненамеса. Това от своя страна означаваше, че бащата на Рут и следователно АМАН, биха могли да попречат на операцията й. В заключение, мишената на Мартина трябва да беше израелска, вероятно „размяната“ от несвързания й шепот. Но тук логиката на Рут спираше. Нямаше достатъчно информация. Както винаги, страстта към секретност на баща й я беше оставила на тъмно.

— О, татко — шепнеше сега Мартина и се поклащаше свита, като от болка в корема. — Моля те, прости ми, татко. Не биваше да й позволявам да напуска дома. Аз я изложих на опасност. Знам, бях толкова глупава! — Тя се нарече „тротел“, тъпа идиотка. Грубо избърса носа си с опакото на юмрука. — Но аз ще си я върна. Кълна ти се.

Рут седеше неподвижна като ледена статуя, както се и чувстваше през тези зимни дни в пустинята, които трудно би могла да различи от нощите. Бяха й взели часовника и единственият начин да отчита някак времето беше горната част на вентилационната тръба. Люкът в тавана беше покрит с мрежа, но през нея можеше да се види долната част на конусообразната „шапка“. Когато слънцето залезеше, вътрешността на тръбата ставаше непрогледно черна. Рут трепереше непрекъснато, носът й течеше, а сега ударът по лицето предизвика направо поток. Внезапно тя подсмъркна.

Мартина скочи от леглото, сякаш е чула изстрел. Извърна се рязко към Рут и я изгледа така, сякаш младата жена току-що се е вмъкнала през прозореца.

— Мислиш, че той ще те спаси, нали? — попита тя с все още унил от избухналите съжаления глас. — Мислиш, че той ще дойде тук и ще те измъкне. — Тя подсмъркна силно. — Или може би онзи тъп полицай, а?

Рут само я гледаше в очите, макар ножът да проблясваше в размаханата ръка на Мартина. Преди време беше намерила възможност да попита за съдбата на Майкъл, когато Юсуф й разреши да използва малката тоалетна между стаичката й и кухничката. Той не отговори и тя не успя да прочете истината в очите му, но сега Мартина се изпусна и тя разбра чудесна новина. Майкъл е оживял. Той е някъде навън, може би заедно с баща й. Събираха се сили, които да я освободят. Да!

— Може и да дойде — продължи вече подигравателно Мартина. Тя се стегна психически и тялото й се поотпусна. — Баща ти е много съобразителен мъж. — Тя погледна тавана, като почукваше по нокътя си с острието. — Нали?

Беше време Рут да отговори. Трябваше да говори, за да не загуби силите, които събра, като не си позволи да заплаче след удара на Мартина.

— Да, така е — заяви тя.

Мартина кимна, докато оглеждаше прашните цепнатини по тавана и се мръщеше като дизайнер по обзавеждане в подслон за бездомници.

— Е, хубаво е да го чуя — измърмори тя. — Гордостта на дъщерята.

Рут знаеше достатъчно за ранната загуба на бащата на Мартина. Затова внимаваше как стъпва по това минно поле. Но нямаше никаква представа, че някога, когато Мартина едва беше навършила двадесет години, тя е гледала на Бенжамин Баум като на заместител на изгубената бащина грижа.

— Бащината обич също така е много силна — внимателно изрече Рут.

Мартина огледа лицето на Рут със светлите си очи.

— Така ли? — попита, сякаш като е загубила този дар, не би могла да си представи подобно нещо.

— Аз мисля, че родителската обич е по-силна от всичко — каза Рут и изтръпна от мисълта, че може да не доживее да обича свое собствено дете.

— И ти мислиш, че баща ти те обича?

— Да.

Обичта му беше егоистична, но има ли друга?

Изражението на Мартина не се промени, макар да сведе поглед към устните на Рут. Двете жени бяха разделени само от дължината на леглото.

— Устната ти се подува — каза тя.

Рут вдигна длан да докосне удареното, но спря и свали ръката си върху одеялото.

— Можеш да сложиш малко лед — предложи Мартина.

— Би било добре. Благодаря.

— Тук нямаме лед — спокойно продължи Мартина. После махна с ръка. — Аз не разрешавам. Фризерите работят, но аз забранявам подобен лукс. Мъжете са като деца. Ако се грижиш за тях, те веднага се отпускат и стават мързеливи. Очакват играчки, подаръци и чувства.

Рут не отговори. За миг си представи Мартина като майка и изпита съжаление към детето, което би имала.

— Той не обича никого — заяви Мартина. Тя сведе поглед към ръцете си и като видя, че под ноктите си има пръст, започна да ги почиства с острието на ножа. — За баща ти говоря. Той не е способен да обича.

Рут влезе в капана й с високомерно смръщване.

— О? Толкова добре ли го познаваш?

— Познавам го много по-добре от теб, скъпа! — изкрещя внезапно Мартина и насочи острието напред, което накара Рут да удари глава в стената. — Много по-добре!

— Тогава трябва да си много схватлива — бързо отвърна Рут, опитвайки се да успокои Клумп, преди да е избухнала отново.

— Схватлива ли? — изсъска Мартина. — Схватлива? Ти мислиш, че съм някаква си откачена ясновидка? Аз го познавам от опит. Дългогодишен опит. Той не е човек. Или не, човек е. С всички качества, които означава това. Змия, скрила се под камък. Лъжец, предател, измамник! — Тя спря да крещи и бавно се изправи. После поклати глава и се изсмя, извърна се и леко затвори вратата на шкафа. — Не знаеш, нали? — прошепна тя с неподправен интерес.

— Вярно е, че баща ми има някои от тези качества — отговори Рут, макар злобата на Мартина да я беше объркала и предупредила за някаква странна връзка, каквато не можеше да си представи. — Той е офицер от разузнаването. Шпионите не са принцове.

Пръстите на Мартина още подпираха огледалото върху вратата на шкафа. Стоеше и гледаше лицето си, а после започна да се смее на глас и отметна глава.

— Не! — възкликна тя, докато раменете й се тресяха. — Не са, вярно. — После веселостта й изчезна и тя докосна едното си око с пръст. Разгледа бръчките в огледалото. — Нито пък принцеси — продължи тя. — Сигурно за теб е било по-добре, когато не си го знаела. Аз също бях такава като дете. — Тя огледа другото си око. — После, много по-късно, разкрих истината и се опитах да си отмъстя. Да компенсирам с престъпления. Знаеш ли, че ти никога не би могла да го направиш?

Рут разбра, че опитвайки се да успокои яростта на Клумп, само раздухва въглените й. Затова си замълча. Обаче чувстваше желанието от страна на жената да спечели отново контрола, да остане на власт ако не физически, то с някакви неприятни разкрития. Но какво би могла да знае тази жена за баща й, което тя да не е могла да си представи рано или късно? Че е убивал? Че е изпращал други, които са били убивани, пленени или измъчвани, за да издадат тайните си? Всичко това тя го знаеше и се опитваше да забрави, въпреки че признаваше съществуването на тази част от живота му. Тя гледаше как Мартина отваря ципа на джоба си, вади кутия цигари и си запалва една със запалката. Убеждаваше се, че нищо, което може да каже тази жена, не би могло да я изненада, докато Мартина не изпусна кръгче дим и я накара да изгуби дъха си.

— Баща ти — каза тя. — Аз се чуках с него по времето, когато ти си ходела на детска градина.

Думите опариха ума на Рут и тя веднага се опита да успокои болката, като промени смисъла им. Рядко се срещат деца, които да възприемат сексуалността на родителите си. Макар с възрастта да откриват естеството на секса, майката и бащата остават някак лишени от плътски желания в техните очи. Естествено, че баща й е мъж, но той няма плътски желания извън леглото на мама, а дори и там, смяташе тя, любенето им сигурно е един сериозен и бърз акт, който само поддържа брачната клетва. Така че Мартина сигурно има предвид друго, мислеше си тя, докато тялото й остана напълно неподвижно. Жената сигурно иска да каже, че го е мамила, че му се е изплъзвала още от самото начало на кариерата си.

— Да — извърна се от огледалото Мартина и кимна на пленничката си. — Той се опитваше да ме вербува. — Тя се огледа, за да седне някъде, но си спомни, че лично е наредила да се махнат от стаичката всякакви ненужни предмети, включително и стола. Затова се облегна на вратата и се смъкна на пода. Постави длани върху коленете си. Ножът се люлееше между пръстите на дясната й ръка, а в лявата държеше цигарата. — Беше в Париж. Аз бях много млада. По-млада отколкото си ти сега. — Тя дръпна от цигарата и изпусна дима към тавана. Не бързаше. Слушателката й нямаше къде да иде. — Бях много объркана и неопитна. Даже още нямах някакви сериозни убеждения. А ти знаеш какви са мъжете. Те усещат тези работи. Като акулите, когато има кръв във водата.

„Тя си измисля — реши Рут, макар че стомахът й започна да се свива на възел. — Добре го прави. Звучи съвсем реално, но това е само една жестока игра. Очаква от мен да протестирам, да отричам. Не бива да й се хващам.“

— Аз смятах, че той е прекрасен любовник — изсмя се Мартина на собствената си детинска глупост. — Не и по-късно, разбира се. — Тя се изкикоти. — Но тогава това му вършеше работа, а разбира се, дете, каквато бях аз, няма и с какво да сравнява. — Тя погледна Рут, наслаждавайки се на обърканата неподвижност на младата жена. — Когато изпитвах някакви съмнения, той направо ми ги изчукваше от главата.

Макар сърцето на Рут да се свиваше от болка, сякаш го пронизва нажежено желязо, тя не си позволи да възнагради Мартина с някаква реакция. С последните сили, останали в измъчените й лицеви мускули, тя се усмихна, макар устните й да трепереха.

Мартина отпъди дима от лицето си.

— О! — възкликна тя и вдигна глава. — Не ми ли вярваш? Разбира се, че не. — Тя вдигна ножа и погледна черното му острие. — Дали да не ти опиша члена му? Още си го спомням добре и смятам, че ти си го виждала. — Тя отпусна оръжието. — Или може би не. Като се замисля, май никога не съм виждала баща си, макар, естествено, да бях твърде малка, когато той се самоуби. — Тя сложи цигарата в устата си и вдигна пръст, като че се е сетила за нещо. — Ами какво ще кажеш за други неща? Стари белези, които сигурно си виждала. — Тя докосна с пръст дясната си гърда. — Тук той има малък белег от куршум. Чух, че сега имал още един на корема, но едва ли ще може да се види, тъй като е станал доста дебел. — Тя постави длани на пода, опря се и вдигна крака във въздуха, като погледна към Рут през отвора между колената си. — Обикновено го прегръщах с крака през врата, когато ме чукаше. На него много му харесваше. — Тя затвори очи и се усмихна, докато удряше ритмично с глава по вратата. — Още виждам косматите му гърди, които се вдигат и спускат над мен като локомотив. Понякога си мислех, че ще ме смаже. — Тя спря да се движи и отвори очи. — Толкова се потеше, когато ме чукаше…

Брадичката на Рут затрепери и тя стисна очи, но нямаше да си позволи да запуши измъчените си уши. Беше стиснала одеялото и си представяше неща, които да успокоят болката: пурпурното благоухание на розите в Йерусалим, цветовете на летните си рокли. Братята й гонеха футболна топка в Парка на независимостта, а тя тичаше с тях, макар че се спъваше и обелваше колената си. А те се гордееха с нея. Усещаше мириса на дима от лагерния огън, смесен с аромата на борови иглички в Йерусалимската гора. Тя и Габи бяха сами върху мекото одеяло, звездите надничаха през клоните и макар да й беше за първи път и двамата да бяха само на шестнадесет години, нямаше нищо грозно или грубо. Беше толкова приятно, така красиво. Мекотата, топлината и възхитеният вик на съединяващите се души.

Чу ужасната жена да се приближава до краката й. Тежките боти тропаха, когато тя тръгна да се разхожда. Но Рут се мъчеше да задържи картините си, да се пребори, както би го направил майстор по тай-чи. Като приеме и разводни атаката с по-хубавите неща от живота.

— Разбира се, пенисът няма реална сила — заяви Мартина, докато мачкаше някаква пустинна буболечка с крак. — Той е един тъп орган, който отвръща на най-елементарни стимули. Не си ли съгласна?

Рут чуваше нежния плисък на летните вълни на Средиземно море, приятното туп-туп на плажните топки. Чувстваше хладината на лимонов бонбон върху езика и устните си.

— Но е неконтролируем — продължи саркастичното мъчение Мартина. — Всичко може да го накара да се вдигне. Грубо бельо, детско тяло, дори и обесването на собствения му господар. — Тя спря и вдигна ръце, като че да събере войнстващи феминистки. — Истинската сила е в онова, което стиска пениса, защото вагината е част от мозъка на жената. Мъжете знаят това, скъпа, защото в тези мигове те разбират, че са обикновени слуги, хванати от орган, който носи могъществото на вселената. — Ножът и огънчето на цигарата й почти докосваха тавана. — Намират се в котела на съзиданието. И са безсилни.

Тя остана в тази поза за миг, а после свали ръце на кръста си. Наведе глава настрани и погледна Рут, изненадана, че единствената й слушателка не е впечатлена от тирадата, а я гледа с пламнали очи.

— Проклета курва — изсъска Рут на немски.

Мартина отстъпи, а устата й зяпна от неочаквания шок.

— Курва ли? — цъкна недоверчиво с език тя. — Засрами се! Явно си пропуснала основната мисъл в сестринската ми лекция.

— Тъпа кучка. — Рут докосна наранената си устна, сякаш искаше да покаже, че единствената болка, която чувства, е физическата. — Да не очакваш да ти повярвам на глупостите? — Какво, че баща й има такъв белег на гърдите? Този факт сигурно е записан по досиетата на поне десет разузнавателни служби.

— Вярвай в каквото искаш — сви рамене Мартина.

— Върви по дяволите. — Рут се измести към страничната стена и извърна лице. — Ти не знаеш нищо. За десетина минути проучване, аз бих могла да си измисля каквото поискам за твоя баща.

Мартина въздъхна.

— Сигурно. — Тя подхвърли ножа във въздуха и го хвана за дръжката. — Да, разбира се. Права си. — Острието се превъртя отново. — Проучване. — Сега тя опита да завърти два пъти ножа във въздуха. — Проучването ми разказа за онова кученце, което имаше като малка. Май се казваше Шаци, а? Прегази го една млекарска кола. — Тя се опитваше да балансира ножа с острие върху показалеца си. — И проучването ми е казало за майка ти Мая и за братята ти Йош и Амос. Намерих и доста неща за къщата ви в Абу Тор — в досиетата, разбира се. На два етажа, в турски, средновековен стил. Някога принадлежала на някакъв паша, доколкото си спомням. Много красива. — Тя хвана падащия нож и внезапно удари чело с другата си ръка. — О, не — възкликна. — Това го нямаше в досиетата! Баща ти ме разходи с кола оттам. Два пъти. Много непрофесионално от негова страна. Ужасно нарушение на сигурността. Но тогава все още ме вербуваше. Цветя, чукане, създаване на доверие и така нататък. Ти знаеш как става.

— Ще те убия! — изкрещя Рут и скочи права върху леглото, стиснала юмруци с див поглед в очите.

С бързо движение Мартина стъпи върху матрака и ножът й опря в гърдите на Рут само на милиметър от кожата й.

— Седни! — заповяда тя. Но мъката и яростта на Рут я държаха замръзнала на място. Не беше сигурна дали иска да счупи ръката на Мартина, или да дръпне ножа към вече нараненото си сърце.

— Седни! — изкрещя Мартина и гласът й разтърси стените. Силното чукане по вратата увеличи шума. Юсуф се беше разтревожил за господарката си. — Махай се! — изкрещя тя и чукането престана. После погледна Рут в очите. — За съжаление засега си ми нужна жива. Но в правилата не пише, че не мога да изпиша името си върху красивото ти лице. — Тя вдигна острието и го наклони надолу, принуждавайки Рут да седне, за да не я нарани. Рут седна и ръцете й заеха по-удобни позиции за отбрана или нападение.

— Свали си панталона — нареди Мартина.

Рут не виждаше очите на жената. Гледаше към пилотския й комбинезон и бавно клатеше глава. Сълзите потекоха по лицето й.

— Не — прошепна тя. — Не.

— Свали го.

— Не!

— Няма да те изнасилвам, глупаво лайно такова! — извика Мартина. — Просто не те харесвам. А сега го свали.

Пръстите на Рут трепереха, докато развързваше връзката на панталона и го свали до коленете си. Мартина го дръпна и го хвърли върху разкъсаната рокля в ъгъла. Рут покри лицето си с длани.

Мартина се изправи, насочила заплашително ножа.

— А сега ми кажи, коя е глупавата кучка — тихо изрече тя. — Аз, обикновената жена, която дори не успя да завърши образованието си, или ти, великата студентка по психология. Която се превръща в гърчещ се червей от един съвсем обикновен природен факт.

Рут свали ръце от лицето си и ги постави върху леглото. Но сълзите още капеха от върха на носа й и тя хълцаше.

— Такива са простите факти, скъпа. — Нещо като съжаление се промъкна в гласа на Мартина. — Това е истината за връзката ми с баща ти. Трябваше да я осъзная много отдавна, но аз му вярвах, позволих му да ме предаде, да ме изпрати в затвор заедно с крадци и убийци, за да живея като тях, да се превърна в една от тях. — Тя поклати глава. — А после аз отново му се доверих. Само веднъж. А той доказа какъв е, опита се да ме довърши.

Рут изхлипа веднъж. Вдигна длани. Пръстите й трепереха.

— Ти също трябваше да го научиш, скъпа — въздъхна Мартина. — Момиче като теб, отгледано в общество като вашето. Учат те да бъдеш толкова силна, толкова независима, а в същото време те заслепяват и парализират с глупава, идеалистична поезия.

Мартина не изпусна ножа, когато се огледа за цигарата си. Тя гореше на пода и Мартина я загаси с обувката. После със свободната си ръка извади кутията от джоба си, измъкна с устни нова цигара и я запали. Извади я от устата си и я подаде.

— Хайде — предложи. — Ти пушиш. Видях те в ресторанта с твоя детектив.

След миг Рут прие цигарата с треперещи пръсти. Дръпна и се закашля.

— Той не е за теб — каза Мартина. — Да, красив е. Може би галантен. Вероятно ти дори би се омъжила за такъв мъж, но нямаше да се получи нищо. Този вид чувства са временни, скъпа. Повярвай ми. Аз знам. Ние трябва да се хващаме с такива като нас.

Дишането на Рут се беше успокоило. Вече не чувстваше физическата болка върху лицето си, защото душевните рани бяха много по-сериозни. Сега думите на жената минаваха през ума й като бавно движещ се трион. Тя извади цигарата от устата си и загледа огънчето.

— Не се опитвай — предупреди я Мартина. — Горили са ме и преди. — Въпреки това тя отстъпи, защото инстинктите й винаги бяха нащрек. Все пак беше умно католическо момиче, обучено от еврейски воини. Постави лявата ръка на хълбока си. — Така. Сега вече си осведомена. Но сигурно се чудиш заради какво беше всичко това.

Главата на Рут тежеше като напълнена с живак. Та погледна голите си крака. Пуловерът не беше достатъчно дълъг, за да ги покрие и се виждаше белият триъгълник на бельото й. Тя го покри с едната си ръка, а с другата вдигна цигарата към устните си.

Да, беше се чудила през всяка безсънна минута, откакто я хвърлиха тук като изоставено кученце. Какво друго можеше да прави? Не й дадоха нищо, с което би могла да убие времето. Нито радио, по което да чуе местните предавания и да разбере къде се намира. Ливан? Сирия? Либия? И нищо за четене, защото вероятно я мислеха за способна да направи уред за убиване от хартията. Както повечето новаци затворници тя беше прекарала първите няколко часа, като се разхождаше, напрягаше, опитваше да обмисля. А после студът я принуди да легне, макар че не можеше да се надява да заспи. Тъй като нямаше и представа от плановете на жената, нямаше и как да предположи колко дълго ще остане тук. Седмица? Година? Пет? Страхът от екзекуция беше останал като поносима болка, защото знаеше историята на много пленници и заложници. Ако те оставят жив и един ден, значи шансовете са добри и може да те пощадят, да те използват като средство за размяна. „Аз съм млада — каза си тя. — Мога да го преживея. Ще се оправя, когато бъда отново на свобода. Нашите няма да се откажат, докато не ме открият.“

Сред емоционалната агония на последните няколко минути едва не беше се огънала. Искаше й се да умре. Но сега вече не изпитваше това чувство. Искаше да живее, да мирише цветята, да се върне у дома, да усеща слънцето върху лицето си, да я докосват нежни целувки. Ако не заради друго, трябваше да оживее, за да разкрие истината.

— Да — прошепна тя. — Чудех се.

— Добре — зарадва се Мартина, че отново си има слушател. — Не е много сложно и всъщност няма причина да не узнаеш.

Сега Рут обаче не се зарадва от желанието на Мартина да й се довери. Когато терористите свалят маските си, това не носи нищо добро за заложниците им.

— Твоите хора много искат да разменят пленници с Хизбула. — Мартина отново започна да подхвърля ножа. — Аз, разбира се, не работя за нито една от страните. Аз съм самостоятелен човек. — Тя пропусна да спомене третата страна, тъй като и в момента й тежеше факта, че не знае кой я е наел. — Моята мисия е да попреча на тази размяна. Което и ще направя, повярвай.

Рут кимна, продължавайки да гледа цигарата си. Размяна на пленници. Тя изхвърли любопитството от ума си. Сега трябваше да се съсредоточи върху собствения си живот.

— Взех те само като застраховка — каза Мартина.

Нещо накара Рут отново да заговори. Може би това беше армейското й обучение, традицията да се противопоставя на завареното положение, израелският навик да се съмняваш във всички твърдения, които ти се струват незадоволителни. Когато терористите взимат заложник, сънародниците му са временно поставени в шах. Може тайно да убиеш заложника и въпреки това да имаш на разположение за изпълнение на плановете си няколко седмици.

— Защо съм жива? — попита тя.

Мартина престана да си играе с ножа.

— Казах ти вече — отвърна тя с потъмнели очи. — Като разменна монета. — Но тя също разбираше равновесието и ритъма на подобна измама. Разполагаше с много малко време. Последното действие предстоеше. Можеше да убие момичето, когато пристигнаха в базата „Скорпион“, докато неизвестността на положението й все още имаше ефект. Но я беше пощадила. Сама не знаеше защо. Момичето усети слабостта й и заседна като несдъвкана хапка в гърлото на Мартина. А сега, съобщението на Фуад беше парализирало възможността й да действа. Тя започна отново да се разхожда. Едва направи крачка вдясно и веднага се обърна.

— Имах намерение да те пусна — изсъска тя. — Обаче проклетият ти баща се мисли за много хитър! Копелето няма никакво уважение. Не се спира пред нищо. Майка ми е възрастна. Тя е крехка. Болна е. Тя не знае нищичко!

Рут бавно повдигна глава. Сега разбра. Сега мозайката се подреди и в нея се събуди някаква надежда. „Животът на майка ти срещу моя! — поиска й се да извика, макар да запази пълно външно спокойствие. — О, татко! Ти не би се спрял пред нищо заради мен!“ Виждаше, че жената отново губи контрола и внимателно обърна огъня.

— Както ти казах — прошепна Рут. — Бащината обич…

— Не се заблуждавай — изкрещя Мартина и се извърна към нея. Приближи ножа почти до носа й. — При него това е само тактика!

Този път Рут не трепна. Сърцето й подскачаше от страх, но тя знаеше, че за всяка драскотина върху лицето й баща й би отмъстил трикратно на тази жена. „Обичал те е, така ли? — мълчаливо я предизвика тя. — Използвал те е, да. И те е изхвърлил като парцал, когато е разбрал какъв си боклук.“

Не беше въоръжена, но сега всичките стрели бяха в нейния колчан.

— Ако ме нараниш — предупреди тя, — той ще я убие.

Мартина изкрещя и вдигна лявата си ръка. Но Рут не помръдна, а само затвори очи в очакване на удара. Вместо това обаче се принуди да ги отвори, тъй като пръстите на жената стиснаха челюстта й. Скорошното нараняване изкара звезди от очите й, а лицето на Клумп се приближи до нейното.

— Ще се споразумея с него — обеща тя със съскане като от свирката на локомотив. — Но не очаквай да оживееш.

Тя държа лицето на Рут дълго, а после бавно отдръпна ръката си. Обърна се почти безшумно, вдигна роклята и панталона, излезе бързо през вратата и я тресна толкова силно, че вратата на шкафчето се отвори и заклати върху пантите си.

Рут вдигна ръцете си и ги огледа. Трепереха като есенни листа под вятъра. Дръпна за последен път от цигарата и я загаси в стената.

Очите й бавно огледаха килията още веднъж. Ще започне от единия ъгъл, ще дърпа и рови под всеки процеп на метала, всяко местенце, което може да поддаде, да се огъне, да отвори дупчица, да послужи като оръжие. Нещо, с което да копае или с което да убие.

Най-после със сигурност знаеше едно. Екзекуцията й е отложена. Сега трябва да търси усилено пролука в затвора си, някакъв начин за бягство. Начин да се измъкне.

Да излезе на свобода на място, което не знае дори в кой континент се намира.