Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (4)

1.
Йерусалим

Подполковник Бенжамин Баум наблюдаваше последната искрица зимна светлина, потъваща зад каменните кули на църквата „Света троица“. Силуетите на кулите завършваха с блестящи, издути, зелени кубета, а от всяко се издигаше златен кръст, пронизващ като пръст спускащата се нощ. Но не масивната архитектура задържаше погледа на Баум, който беше примижавал замислено хиляди пъти в тази посока. По-скоро беше необичайният вид на църквата, посипана със сняг, и увереността, че този необикновен ден, също както и кариерата му в армията, скоро ще избледнее завинаги.

С тежката си длан Баум избърса кръг върху замъгленото стъкло на кабинета, откривайки отново храма, приличащ на обърнатата към небето длан на православното християнство сред юдейското море. Тя се намира на върха на този хълм на Йерусалим, наречен Руския комплекс, в знак на уважение към поклонниците от Изток, които някога са потърсили убежище тук. Църквата представлява упорит анахронизъм, тъй като комплексът сега се състои от друг вид сгради, чиито обитатели не изпитват към своите богове онова уважение, което питаят монасите, когато палят благовонните си свещи в храмовете.

В ниската, обикновена сграда в западната част на комплекса се помещават стаите за разпити, комуникационните центрове и тъмните, потискащи затворнически килии на Държавната полиция. На изток съдебната палата с високите си каменни зали ехти от ударите на дървените чукчета на съдиите, които съдят безкрайните опашки от терористи и крадци.

А на юг, сред друг квартал от административни сгради, чиито изтъркани месингови табели лъжат случайните минувачи, управлението за „Специални операции“ на Израелското военно разузнаване продължава да обитава временната си резиденция. След пет години персоналът на „Специални операции“ на АМАН, служителите, аналитиците, мъдреците, наблюдателите, секретарките и чистачите му, вече не мечтае за обещаваната му нова сграда. Възможно е скоро някъде в Тел Авив да се издигне някой модерен небостъргач от метал и стъкло с кабинети, покрити с мокет. Но като се имат предвид реалностите в израелското строителство, стачките и забавянията, както и факта, че най-добрите строителни работници са палестинци, на които е забранено да работят на подобен секретен обект, повечето от хората в СпецОп на АМАН отдавна се бяха примирили да приемат за свой дом Йерусалим.

Естествено, обещанието за нова сграда до морето не би мръднало Бени Баум оттук, защото за него домът винаги е бил в Йерусалим. Дойде тук като дете от лагерите на смъртта и продължаваше да е благодарен, че първите му спомени са от този облян от слънце град с прекрасни хълмове и улици, с хора по шорти и сандали, с въздух, изпълнен от пустинен прах и боров аромат.

Има градове на тази земя, които никога не чувстват смяната на сезоните и сега той си спомни как отдавна, преди онзи първи ноемврийски студ, също беше смятал, че Йерусалим е благословен с безкрайни слънчеви дни. Всъщност това донякъде е вярно. Спомените пазят каменните сенки под безоблачното небе, размаханите длани над бронзовите израелски красавици, бяло-розовия камък, магически прозрачен под слънцето и ярките дни на шестмесечното лято. Даже и когато дойде зима, тя само се мъчи да се вмъкне между слънчевите дни, които навсякъде другаде биха считали за пролет.

Но веднъж годишно, в ден, който Баум цени като детска усмивка, сякаш Бог изпуска четката си и тогава вали сняг. В този ден Йерусалим се превръща в каменен султански палат, издигнал се върху облак от сметана.

— Да не се покръстваш за християнин, Баум? Кажи ми, че да мога навреме да ти огранича достъпа до секретни документи.

Бумтящият глас на генерал-лейтенант Ицик Бен-Цион отекна от стените на кабинета на Баум. Бени въздъхна, но не се извърна веднага.

— Всъщност се молех за отлагане. Не за отмяна.

Той погледна дланите си, в които стискаше доклад в три екземпляра. На никой нямаше да му притрябва, тъй като всичко вече се поглъщаше от компютрите. И въпреки това той беше съвсем сигурен, че в някой прекрасен ден всички тези харддискове, РАМ и ЛАН-ове ще се срутят и всички ще се сбият за писалки, докато някой не оправи бъркотията.

— Никой не те принуждава да напускаш, Баум.

Бени се извърна от прозореца и погледна командира си. Да, решението му да се оттегли беше доброволно, но някои хора щяха да пируват за напускането му.

Генералът влезе в кабинета, като наведе глава, за да мине под рамката на вратата. Баум не познаваше по-висок офицер от него. Това го отличаваше сред всички останали. Гъстата му, къдрава черна коса вече посивяваше, но орловият му нос продължаваше да се носи пред него като танково оръдие. А тъмните очи и гъсти вежди му придаваха вид на лешояд. С годините сенките под очите му бяха станали по-тъмни, но бръчките над скулите си оставаха плитки. Сякаш специално си налага да запази младостта си — не се усмихвай по-често от необходимото.

Рангът и силата бяха съкровища, които Ицик ценеше, но заедно с увеличаването им, духовното му благосъстояние намаля. Да, най-накрая стана генерал, но жена му се разведе с него и децата страняха от баща си. Онова щастие, което преди не ценеше, сега се беше преместило в нечий чужд дом.

— Говорех за операция „Лунен лъч“. — Бени сдържа една цинична усмивчица. Беше прието служителите на АМАН да се обличат цивилно, но откакто стана генерал, Ицик почти винаги носеше униформата си.

— Вече е твърде късно. — Ицик постави юмруци на хълбоците си. — Тази операция е в действие.

— Трябва да я огледаме отново.

— Оглеждали сме я хиляда пъти. На харизан кон, зъбите не се гледат.

— Мисля, че бъркаш поговорките. — Бени съжали за думите си в мига, когато ги изрече. Но да дразни Ицик за него се беше превърнало в досаден навик, от който не можеше да се отърве. Точно затова напускаше АМАН като подполковник, докато други, с двадесет години по-млади от него, вече носеха по три „кюфтета“ върху пагоните си.

— Пак започваш, Баум. — Генералът размаха пръст, докато Бени наведе глава и тъкмо щеше да промърмори някакво извинение. — Но този път ти и партньорът ти няма да ме провалите. Ще продължим.

Бени сви рамене. Ицик явно още се ядосваше заради скорошния сблъсък, след който беше преустановена една от замислените от него операции. Искаше му се да изпрати разузнавателна група дълбоко в западната иракска пустиня, за да установи възродената възможност на Саддам Хюсеин да използва ракети „Скъд“. Баум и дългогодишният му партньор Ейтан Екщайн бяха унищожили проекта, като доказаха, че човешкият риск е твърде голям в сравнение със сключването на сделка с американците, които да осигурят сателитно наблюдение на района.

Не за първи път те двамата убиваха някое от „бебетата“ на Ицик още преди раждането. Но успехите в оперативната работа на Баум и Екщайн също така бяха вдигнали репутацията на Ицик. Затова нищо чудно, че той приемаше със смесени чувства идеята за напускането на Баум.

— Трябва да огледаме „Лунен лъч“ — каза Бени. Листовете зашумяха в ръцете му, когато ги размаха. — Но просто не мога да разбера защо другата страна проявява такова нетърпение.

— Не ти е работа да разбираш. — Пръстът на Ицик продължаваше да сочи към носа на Бени. — Остави! — изрече той военната заповед за преустановяване на всякакви дискусии. После бръкна в джоба на панталона си и се извърна да си ходи, но се сети за какво е дошъл. — Преразгледах искането ти за връщането на Екщайн от Африка. Получаваш отказ.

— Мога ли да попитам защо?

— Знаеш защо. Вие двамата сте твърде опасни заедно.

— За кого? — На Бени му се искаше да си държи устата затворена, но в присъствието на Ицик тя се изявяваше по-бързо от разума.

— Няма да дискутирам този въпрос, Баум.

— И си мислиш, че затова трябва да ни държиш разделени? Като ученици, които говорят в час?

— Не! — викна Ицик. — Не е достатъчно да ви сложа на различни чинове. Вие двамата трябва да бъдете разделени от континенти!

— Мислех, че той ще може да ни помогне по този въпрос — продължи Бени със спокоен глас. — Може би ще види нещо, което ние сме пропуснали.

— „Лунен лъч“ е твой — продължи да крещи Ицик. Но този му начин на държание към подчинените не можеше да подейства на човек, който вече е свикнал. — Досега си се оправял сам и ще довършиш сам.

Преди Баум да успее да му отвърне с тактически ход, генералът излезе от кабинета и тръшна вратата.

— Слушам, командире — изръмжа Бени без никакво уважение.

Въздъхна още веднъж, загледан в документите в ръцете си. Никак не му се хвърляха в торбата за изгаряне, която висеше полупразна от алуминиевата си рамка.

Помайването беше нов навик за Баум и той изобщо не му харесваше. Преди се нахвърляше и преминаваше през мисиите си така, както още продължаваше да играе футбол в празничните дни — оставяйки съотборници и противници далеч зад себе си. С голямата си плешива глава и насочени напред широко разперени уши той летеше, привел едрите си рамена над пълния с шницелите на Мая корем. Петдесет и две годишното му тяло се носеше през играта както и в работата — с иронично присвити очи и усмивка, която му придава вид по-скоро на колбасар, какъвто би станал, ако беше останал да живее в страната, където се е родил.

Независимо от неудобствата, Бени никога не оставяше за утре работата, която може да се свърши сега. Няколко несполучили служители на АМАН не го обичаха заради прямотата, макар да завиждаха на успехите му. Но нямаше човек, който да не го уважава. Пък и началниците му никога не са се чудили какво всъщност мисли той.

Затова колебанието беше странно чувство за него. За близо тридесет години работа в разузнаването той никога не беше си представял така тези последни седмици. Както другите мъже на действието, той беше приел, че краят на неговата кариера ще се стовари милостиво отгоре му. Нещо гръмко и бързо.

Но това? Няколко безцелни дни в прочистване на папки?

Е, поне няма да му се наложи да преживее мъчителния ритуал на изпразване на гардероба с ботуши, пагони и парадни униформи. Като катам, офицер за специални задачи в АМАН, той не е слагал униформа от години. Последният път беше през 1986 година на една тиха церемония в кабинета на министър-председателя. Екщайн беше застанал до него с гипсирани ръце и шепнеше иронично, че медал, даден от партията „Ликуд“, направо може да се сравнява с „Железен кръст“. Едва ли…

Бени вдигна хартиите високо над торбата за изгаряне, изрева „Напред!“ като инструкторите на парашутистите в Тел Ноф и ги хвърли вътре. Доволен от малката си победа, сложи ръце на кръста и се огледа.

Така или иначе този кабинет никога не беше му харесвал. Прекалено голям и на третия етаж, твърде далеч от хората му. Но Бен-Цион беше настоял, че щом Баум ръководи отдел „Операции“, значи трябва да седи тук горе заедно с останалите от Олимп.

Разбира се, Бени винаги се справяше с неприятните положения, като ги хване направо за гушата. Така че „личният“ му кабинет се превърна в нещо като общодостъпен конферентен център за всички катами под негово ръководство. Той бързо разчисти кабинетната атмосфера, като накара подчинените си да поставят вътре шкафове за досиета, рафтове за книги, допълнителни бюра, стенни карти и два зелени сейфа. Твърдеше, че разузнавачите работят по-добре в задимени, клаустрофобични пространства. Удобното работно помещение те кара да отлагаш и да се маеш над проблема, докато задимената килия те принуждава да вземеш решение, за да излезеш на чист въздух.

Израелската армия има репутацията на егалитарна, незачитаща чина и изрядността на униформата, без субординация. Бени окуражаваше традицията, тъй като тя често допринася за изненадващо добри решения. В повечето западни държави войникът очаква да застане пред командира си върху полирания до блясък под, който служи като пропаст между ранговете. Бени беше заменил началническото бюро с Т-образно подредени маси, късата част на които използваше като свое работно място, докато екипът му седи върху пластмасови кухненски столове около дългата част. Това идваше да подскаже: „Да, аз съм шефът, но не се притеснявайте и спорете с мен.“

Баум мразеше мисълта, че подчинените му може да кажат „да“, когато всъщност мислят „не“, или „добра идея“, ако всъщност им се иска да извикат: „Ти луд ли си?“ Често по време на заседанията по планиране той поставяше някой друг да седне на председателското място, докато всички от екипа му се разхождат, пият кока-кола и пълнят стаята с облаци цигарен дим.

В Управлението се носеше легендата, че когато веднъж генерал Бен-Цион влетял в кабинета на Баум с някаква заповед, намерил шофьора на полковника щастливо настанен на мястото му, вдигнал крака върху масата, облечен в униформа на майор от военновъздушните сили. Баум, Екщайн и останалите от екипа се кипрели в анцузи на някакъв футболен клуб, а оръжейникът зареждал саковете им с автомати „Узи“ и пълнители. Генералът си излязъл, без да каже и дума, явно решил, че е по-добре да не знае с какво точно се занимават.

Обаче социалистическият стил на управление на Баум не му пречеше да командва екипа си като гангстерски бос, а най-ясният сигнал за професионалната му етика беше пътният знак, обозначаващ „изкопна работа на обекта“, закачен здраво върху вратата на канцеларията. Никой никога не беше му гравирал табела с името и длъжността и понастоящем единственото доказателство, че зад тази врата се намира кабинетът на началника на оперативния отдел, беше малък, червен метален триъгълник, закован отпред. Знакът беше взет от телената ограда на минно поле на Голанските възвишения и значението му беше ясно за всеки: „Ако не си професионалист и не знаеш какво точно правиш… не влизай.“

Вратата внезапно се открехна и Бени се смръзна. Втора визита от страна на Ицик със сигурност щеше да извади на показ най-злите демони на неподчинението. Но главата, която надникна, принадлежеше на Рафаел Черниковски.

Дребният, оплешивяващ очилат служител, известен на всички с оперативния си прякор Очко, беше най-добрият аналитик и консултант на Бени. Той страдаше от неотменното задължение да присъства на всички съвещания по планиране на Баум, а после да посочва грешките и проблемите на всяко предложение. Беше непопулярна, но необходима длъжност.

— Приятна почивка — каза Очко и се вмъкна като срамежливо момче. Носеше лаптоп и единия край на ризата беше изскочил от панталона му.

— И на теб, Очко — отвърна Бени. Той погледна часовника си, ядосан, че даже и преди началото на уикенда не може да се отдаде в самота на меланхолията си. — Какво има?

— Ами… — Очко приглади кичура червеникава коса върху блестящия си скалп. — За празненството по изпращането ти…

Бени извъртя очи към тавана. Даже не му се мислеше за подобен погребален купон.

— Нали би трябвало да е изненада?

— Аз… Разбира се. Май да… Но никой не мисли, че е възможно…

Бени скръсти ръце, замислен над двусмисления комплимент. Все пак той наистина си е велик майстор на конспирацията.

— Да… Ами правете каквото решите. Аз ще се съобразя.

— Тук, в кабинета ли? Или предпочиташ в ресторант?

— Хайде да говорим за това другата седмица — махна с ръка Баум.

— Ама остават ни само две седмици.

— Върви си вкъщи, Очко. Петък вечер е.

— Добре. Обаче момичетата искат да се подготвят. Питат дали…

— Върви си вкъщи! — изрева Бени и Очко се изпъна, като че е докоснал навлажнен електропровод. Тръгна заднишком към вратата и потърси дръжката зад гърба си.

— Добре, Бени. Приятна почивка. Ще се видим в неделя.

— Да.

Очко вече беше почти излязъл.

— Как мина при Ицик? — попита той, скрил се зад рамката на вратата.

— Гладко като задник на носорог.

— О… Значи Екщайн няма да ни прави компания?

— Не. Остава в Африка.

— Лошо.

— Вечерята ти изстива. — Бени отново започна да повишава тон. Вратата скри сянката на Очко и стъпките му отекнаха по коридора.

Бени се намръщи. Разбираше, че трябва да последва собствения си съвет и да си тръгне. Беше петък вечер. Уикендът беше започнал и сградата излъчваше ужасяващата тишина на стадион дълго след края на мача. Отдалеч се чуваха други звуци, защото трите етажа и подземните лаборатории винаги бяха населени от самотни мъже и жени, които поддържат живота на Управлението. Тук-там тракаха телекси, звъняха телефони, някой принтер разпечатваше текст от компютър. Но общо взето, сградата почти не дишаше, изпаднала в приятната кома на уикенда.

Той се огледа и реши, че задачата му, макар и проста, е непосилна за днес. Мая и двамата му синове, Йош и Амос, приготвяха специална вечеря заради него. Някой друг път ще донесе два малки кашона и лесно ще натовари личните си вещи в колата.

По стените на кабинета му не висеше нито една плакета, награда, медал или грамота, макар да имаше достатъчно, но те събираха прах на тавана в къщата му в Абу Тор. Личните му приоритети обаче бяха показани ясно с няколко снимки, поставени върху рафта зад бюрото му. Първите бяха черно-бели, и показваха него — по-слаб, но мускулест, сред групи униформени другари. После блестяха ярко усмивките на семейството му от цветни фотографии. И накрая имаше няколко по-тъмни снимки на Бени и Екщайн на фона на чуждестранни градове.

В ъгъла на стаята обаче имаше един предмет, подпрян на стената, с който дори и Бени се гордееше толкова, че не си позволи да го прибере в някой ръждясал шкаф.

Дългата черна тръба приличаше на обой, долната част на който беше обвита в полирано дърво и се разтваряше към камбановидна форма с два дебели приклада като на пистолет, с ударник и спусък, излизащи от тежкото тяло. В дулото се виждаше зелена метална глава във фалическа форма с дезактивиран детонатор. Това беше реактивен противотанков гранатомет 7-Д, руското противотанково устройство, превърнало се в любимо оръжие на терористите от Белфаст до Багдад. Точно този „реактивный противотанковый гранатомет“ всъщност никога не е бил използван против израелски войски или танкове, тъй като е бил предназначен за много по-висока цел от обикновените на бойното поле.

Притежателят на оръжието се беше върнал в Израел през лятото на 1986 година, но за Бени онези дни на Рамадана като да бяха вчера. Всеки път, когато докоснеше вдлъбнатия белег от куршум върху корема си, той си спомняше операция „Флейта“ и си позволяваше да въздъхне с облекчение.

Бени погледна РПГ-то. Чудеше се дали върху него още могат да се открият пръстовите отпечатъци на Амар Камил, редом с тези на Ейтан и неговите, останали от редките моменти, когато, останали насаме, двамата го вдигаха и мълчаливо поклащаха глави.

Бени беше с почти петнадесет години по-възрастен от Екщайн, но още от първата им среща, преди много години, те бяха разбрали, че съдбата им е да бъдат партньори. И двамата бяха родени в Германия, и двамата бяха носили прашните униформи на бойни офицери, воюващи анонимно в прослава на АМАН. А приятелите и роднините и на двамата ги смятаха за скучни бюрократи, работещи в някое досадно държавно учреждение.

Те двамата живееха, ако може да съществува такова нещо, в умствена симбиоза, използващи нещо като телепатична връзка, която им позволява да действат като един, а силата им да е като на двама. Беше феномен, какъвто Бени преди това беше открил единствено в Мая, при това след години на щастлив брачен живот. Отношенията му с Екщайн бяха родени от кръвта, разбирателството и опасностите, както и от онова глупаво и необяснимо доверие, което човек може да изпитва към парашута си, ако изобщо се реши да скача с него.

Тези отношения едва не се разпаднаха през един зимен ден в Мюнхен, когато в бързината си да задраскат името на Амар Камил от наказателния списък на Израел те бяха причинили смъртта на примамката, поставена на пътя им. Наказанието на Бен-Цион беше да им забрани да мислят. Но в буквалния смисъл на думата самият Амар Камил ги спаси, като се завърна в родината си и възкреси операция „Флейта“.

И така репутацията им на хора, които не се съобразяват с общоприетите правила, си остана непокътната. Долу в малкото барче на втория етаж още стоеше залепена на стената карикатурата, нарисувана от един от умелите аналитици на Бени. На нея се виждаха главите на Баум и Екщайн, излизащи от едно тяло, чиито мускулести ръце размахваха пистолети, куфарчета а-ла Джеймс Бонд и компютърни разпечатки. Надписът гласеше „Ужасните близнаци“.

За генерал Бен-Цион беше мъчително да гледа славата, която покриваше двамата мъже. Те изпълняваха не повече от една трета от неговите заповеди, възразяваха по втората третина, а на последната изобщо не обръщаха внимание. Не можеше да разруши връзката, която му носеше похвали от Кнесета, но можеше да ги повишава. И така те получаваха по-високи чинове, а повишаването на отговорностите им причиняваше разделение на задачите.

И така, сега Бени беше подполковник и ръководеше оперативния отдел. Екщайн беше майор и командваше свой собствен екип в АМАН. Беше изпратен на дългосрочна мисия в Етиопия, значението на която Баум още не можеше да разбере. Но на подполковника му липсваше дясната ръка, дясната половина от мозъка и той смяташе, че Ейтан също така страда от мъката на подобна ампутация.

Това разделяне, както и падащата зимна нощ, може би беше знак, че е време да си ходи. Никое друго партньорство вече нямаше да е същото, а и Мая заслужаваше да сложи край на дългите й самотни нощи. Не че тя беше изтърпяла протичането им мълчаливо, нищо подобно, но обикновено крещеше на снимката му, докато той е някъде далеч от нея.

Само след няколко кратки седмици Баум ще си отиде. Никой не е незаменим и той винаги се беше въздържал от лукса да си мисли, че ще го помнят дълго.

Но кой ще ръководи „Операции“? Кой ще води екипите на „Куинс Командо“ из чуждестранните пустини, из улиците на чуждите столици? Ако Ейтан Екщайн остане в АМАН, той вероятно би могъл да седне зад това бюро някой ден. Но Бени изпитваше известни съмнения по този въпрос.

Баум не беше дипломат, а Екщайн още по-малко. В АМАН трябва да си гъвкав като въздушен ас, пилотиращ F–16. А Екщайн е камикадзе.

— Е — прошепна тихо Баум. — Ще трябва да се научи да лети и сам. — Но му се искаше да има стария си партньор като помощник-пилот поне още веднъж.

Върху масата на Баум лежеше самотна папка. Дебела, с кафяви корици, надписана „Лунен лъч“ и напреко с гриф „Строго секретно“. Имаше намерение да се запише в дневника и да я вземе вкъщи, но се отказа и прибра папката в сейфа си. Всички подробности бяха разчетени и с малко късмет тази операция скоро щеше да приключи.

Израелската армия още имаше шестима пленници, задържани от вражески групировки в Близкия изток. В страна с по-малко от пет милиона души всеки живот е скъпоценен, а репутацията на израелската армия се градеше върху решимостта й никога да не оставя мъртъв, ранен или пленен войник на врага. Това вдъхваше увереност на всеки мъж или жена в армията, но също така даваше на врага и ужасно предимство. На политическия пазар стойността за размяната на израелец е много по-висока от ескадрила бойни самолети.

Всички пленници бяха задържани от терористични групировки, контролирани от вражески арабски държави. Трима от мъжете бяха пленени в разбитите им танкове през 1982 година в битката за Султан Якуб, планинско градче в Ливан, което се беше оказало укрепен сирийски преден пост. Сирийците бяха подарили тримата израелци на Ахмед Джабрил, шеф на Народния фронт за освобождение на Палестина. Президентът Хафез ал-Асад твърдеше, че нямал влияние над известния главатар на терористи, макар да се знаеше, че Джабрил ходи на турска баня в Дамаск с командира на сирийските тайни служби Мухабарат.

Съдбата на други двама военни не беше толкова ясна. АМАН и Мосад продължаваха да спорят по въпроса кой ги държи в плен. Това правеше вероятността за спасение по-неясна, но имаше надежда, че политиката на задържане на терористи в израелските затвори ще накара накрая врага да се издаде. Но като че ли засега никоя страна не се интересуваше от освобождаването на своите арабски братя, които чезнат по израелските затвори. А двамата израелски пленници оставаха скрити някъде като скъпоценна картина на Ван Гог в ръцете на крадци аматьори.

Разтревожените израелци хвърлиха всичките си усилия в борбата за освобождаването на американските и германски заложници, задържани в Ливан, и накрая постигнаха успех. Но надеждата, че израелските пленници ще се появят заедно с всички останали, беше напразна, а изтощените дипломати и разузнавачи се прибраха у дома с благодарствени писма от Вашингтон и Бон.

Най-после един от израелските военнопленници бе върнат при семейството му. Той беше друз^[1] от едно гордо планинско селце в Кармел. Върна се в ковчег… Самир е бил пребит до смърт от враговете и въпреки това правителството се съгласи да освободи двеста опасни престъпници в замяна на мъртвото му тяло.

Шестият беше вероятно най-известният пленник след израелския агент Ели Коен, обесен в Дамаск. Капитан Дан Сарел бе член на елитната част на израелските морски командоси — малко поделение, в чиито умения влизат нощни парашутни десанти, подводно разузнаване и бойни изкуства, с които можеш да победиш ротвайлер.

В една безлунна нощ на 1986 година екипът на Сарел „Флотилия 13“ навлязъл в ливански води до Джуниех, нападнал командния пост на терористите на „Амал“ и го унищожил под буря от вражески куршуми.

По традиция като командир Сарел накарал хората си да се качат в лодките „Зодиак“ и да отплават, а той се върнал, за да измъкне тялото на убит другар. След секунди бил повален от откос на „Калашников“ и отнесен от бойците на „Амал“. Командването на израелската армия хвърлило всичките си сили, превръщайки тайната мисия в явна спасителна операция през цялата нощ. Но на зазоряване изтощените моряци се завърнали у дома, оставяйки след себе си димящия бряг. Било ясно, че ако Дан Сарел все още е жив, то той е на път към долината Бекаа.

За разлика от другите пленени войници следата на Сарел не изстина веднага. Командирът на „Амал“ Мустафа Дирани се нуждаеше остро от екипировка за бойците си и точно оцени стойността на израелския командос с най-висок достъп до тайни на израелската армия. Когато се оказа, че Сарел е останал жив въпреки многобройните си рани, последва търг, но никой друг шеф на терористи не успя да се пребори с паричните възможности на иранското правителство. Техеран бързо плати цената от 350 000 щатски долара, а после накара Дирани да предаде израелския капитан на Хизбула — осиротялото терористично крило на иранския ислямски фундаментализъм.

Израелците знаеха, че Техеран продължава да дърпа конците, но се примириха с правилата на играта и се обърнаха към марионетката Хизбула. Само че това е една желязна марионетка, която не успяха да помръднат дори и когато израелските елитни командоси от „Саярет Маткал“ — разузнаването на Генералния щаб — отвлякоха шейх Саид, духовния лидер на движението, направо от леглото му в Южен Ливан.

Години наред Бени Баум беше наблюдавал тревожно как други офицери посвещават живот, тяло и кариера на освобождаването на Дан Сарел. Снимката на съпругата на капитана, държаща на ръце петгодишната дъщеря, която никога не е била погалена от баща си, обиколи световните телевизионни екрани. Евреи от цял свят носеха снимки на капитана по време на манифестациите по случай Деня на независимостта на Израел. Дипломати от различни страни отиваха да се молят на иранците, но молбите им си оставаха без отговор, удавени в кани кафе и обвити в мъглата на недоверието. Името Дан Сарел се превърна в символ на изгубения израелски боец. Шепнеха го из кафенетата в Тел Авив, агентите на Мосад рискуваха главите си в неприятелски държави заради него, изследователите от АМАН го търсеха сред стотиците прехванати разговори чрез телефони, факсове и сателитни комуникации.

Нищо.

И внезапно през една прохладна септемврийска утрин съобщението премина от напуканата ръка на един арабин в мазолестата длан на един евреин. Случи се в изоставеното ливанско село Абу Зиблех — купчина нащърбени от куршуми бетонни колиби, където израелските десантчици бяха дошли да тренират нахлуване в помещения с автомати и гранати.

Един израелски лейтенант възпря хората си с вдигната ръка и вик „Спри огъня!“

Наблизо мълчаливо беше застанал ливански селянин. От рамото му висеше древна пушка, в дясната си ръка държеше прострелян гълъб, а в лявата — плик. Лейтенантът прочете писмото, стисна ръката на селянина, даде му банкнота от петдесет шекела като доказателство, че са се срещнали, и без повече коментари заповяда на хората си да се оттеглят.

Сделката беше проста, ясна и твърде добра, за да е истина: Дан Сарел в замяна на шейх Саид плюс хиляда гуми за колесниците на F–4 Фантом, сто ракети за изстрелване от самолети и петдесет противотанкови системи. Писмото беше подписано от Абу Ясир, бойният прякор на Саид Абас Мусави, генерален секретар и оперативен командир на Хизбула. Мусави не притежаваше летяща машина по-голяма от делтаплан, затова на всеки беше ясно, че гумите и ракетите само ще бъдат преброени от хората му, а после ще ги изпратят в Техеран. Що се отнася до противотанковите системи, никой не очакваше израелците сами да снабдят терористите в Южен Ливан с екзекуторски инструмент на най-високо техническо равнище.

Но като деца на Леванта всички бяха наясно, че това е просто гамбит за откриване на танца по пазарлъците.

Тъй като естеството на исканията беше чисто военно, след разправия с Мосад задачата се падна на АМАН и на „Специални операции“. Бени Баум избра един от хората си, бивш командос от „Маткал“, да занесе отговора — искане за официална среща. Облечен в дрехи на ливански селянин и въоръжен само с пистолет, сигнален маяк за въздушно изтегляне и крака на спринтьор, той преспа три нощи сам в Абу Зиблех, докато ловецът на гълъби се появи…

Първоначално срещата между неофициалните представители се проведе в едно крайбрежно кафене в Кипър. Присъстваха само двама израелци. Единият беше адвокатът Ори Невиим, на когото в Хизбула имаха доверие, тъй като, без да работи в никаква израелска организация, се е занимавал на доброволни начала с освобождаването на палестински пленници. Вторият беше подполковник Бени Баум, избран за шеф по сигурността на операцията „Лунен лъч“. Министърът на отбраната беше споменал, че един от важните хора в Хизбула — шейх Тафили — е следвал във Франкфурт. Затова Ицик Бен-Цион предложи като негов партньор своя началник на оперативен отдел, роден в Германия.

Докато десетина офицери от АМАН и командоси от „Маткал“ наблюдаваха тайно, Баум и Тафили бързо съставиха доклада на немски. Всеки от тях отхвърли напълно условията на другия. И така, четиримата шиити и двамата израелци напуснаха кафенето, доволни от напредъка (според разбиранията на Близкия изток), който бяха постигнали.

След още три срещи — в Монте Карло, Атина и Палермо — Ори Невиим беше намалил исканията на Хизбула до връщането на шейх Саид, триста чифта гуми и четири тона бойно оборудване от несмъртоносен тип като бойни облекла и комплекти за първа помощ.

Израелските политици и Генералният щаб бяха ужасно подозрителни, но Ори Невиим ги предупреди, че постъпката на Хизбула е абсолютно самостоятелна. Защото други групировки като Ислямски джихад и Хамас със сигурност ще се опитат да попречат на сделката.

Баум настоя размяната да стане в морето. Това първоначално шокира шефовете му, но той обясни, че докато на сушата мястото би могло да бъде атакувано от всякакви групи терористи, в открито море силата им е нищожна. Когато Баум представи аргументите си на поредното съвещание на Съвета, подкрепено с карти, малки модели на кораби и собствената си необорима логика, командирът на израелската флота каза:

— Аз пък мислех, че ние, белите шапки, сме най-умните. Браво, Баум! Моите уважения.

И така, след по-малко от две седмици един израелски ракетоносец трябваше да пусне котва близо до северните брегове на Мароко. Дан Сарел трябваше да пристигне с товарен кораб на Хизбула, плаващ под либерийски флаг, който да се приближи и да спре до него. Размяната щеше да прилича на едновремешните процедури при „Чекпойнт Чарли“ в Берлин. Баум щеше да мине по прехвърлен между двата съда подвижен мост или с моторница „Зодиак“, за да вземе Сарел, а Тафили да направи същото за шейх Саид.

След това Баум щеше да се завърне в кабинета си, за да опакова снимките и да се прибере у дома навреме, та да успее да прочете заглавията във вестниците, в които изобщо няма да се споменава името му…

Бени завъртя старовремския диск на големия метален сейф и прибра папката вътре. Затвори касата, запали цигара, хвърли последен поглед към покритата със сняг църква и тръгна към вратата, когато тя внезапно се отвори.

— Добре, че те хванах — отново изпълни рамката Ицик Бен-Цион. Той затвори вратата и се облегна на нея.

— Не бой се, Ицик. — Бени реши, че генералът иска да подсили отново заповедта си, забраняваща участието на Екщайн в мисията. — Няма да правя нарушения.

— Има лоши новини. — Ицик никога не си правеше труда да омекотява неприятните вести. — Току-що пристигна кодирана телеграма, но докато подготвят всички документи, ще мине час. — Той замълча.

— Е? — Баум сложи юмруци на кръста, а цигарата увисна от устните му. Беше се научил да понася с известна твърдост лошите новини.

— Нападение с бомба в консулството ни в Ню Йорк — каза Бен-Цион. — Двама мъртви, петима ранени, един от тях сериозно. Изглежда като самоубийствена атака… Всъщност човек-бомба.

Сега Баум разбра, но все още не схващаше защо лично Ицик идва да му каже това.

— Не е Хизбула — заяви той.

— Кой го каза?

— Аз казвам — опита да овладее тревогата си Баум. — На този етап, ако не искат да стане размяната, те могат просто да се обадят по телефона или да изпратят онзи проклет селянин в Абу Зиблех. Няма нужда да взривяват хора в Манхатън, да им го начукам на мамицата мръсна — довърши той с мръсната арабска ругатня, защото и сам не беше напълно убеден в думите си.

— И е бил облечен като хасид — продължи Бен-Цион.

— Като хасид ли? — ококори се Баум. Едва не се разсмя. — Глупости.

— Вижда се на видеозаписите на ДСС. — Докато Бени се опитваше да смели казаното, Ицик съобщи и най-лошото: — Най-сериозно раненият е човек на Шабак. Мошико Бен-Чехо. Той е в много тежко състояние. Загубил е едната си ръка и око.

Баум отпусна ръце. Пое дълбоко дъх и извади цигарата от устата си. Той беше като настойник на Бен-Чехо. Беше го ръководил, наставлявал. През ума му преминаха лицата и на други мъже и жени, осакатени, защото той ги е насочил към този вид работа. Кога най-после ще се научи, че препоръката да бъде приет някой в Службите не е същото като да помогнеш на младеж да влезе в университета?

Най-накрая Ицик се отдръпна от вратата. Седна върху края на масата, а Баум продължаваше да гледа невиждащо в пространството.

— Дай ми една — тихо каза Ицик. Баум бавно бръкна в джоба си и му подаде пакета с цигари. Ицик запали със собствената си запалка.

— Той непрекъснато пита за теб, Баум — каза генералът с такъв умолителен тон, какъвто почти никой не беше чувал да излиза от устата му.

Бени се обърна към началника си. Погледите им се срещнаха през дима. Какво говори Ицик? Дали иска да каже, че Мошико се нуждае от приемния си баща до леглото си, но това е невъзможно поради наближаването на датата за размяната? Това би било типично за Бен-Цион. Затова Бени зачака мълчаливо.

— Шабак и Мосад вече ще са се нахвърлили върху всичко като мухи на лайно — каза Ицик.

— Така е. Няма причина и АМАН да се намесва.

— Обаче като се има предвид приоритетът на „Лунен лъч“, ако моят началник на оперативен отдел подозира, че този акт може да е работа на Хизбула или някоя фракция, която иска да провали размяната… И ако това може да има някакво отражение върху операцията… Това вече е друг въпрос и…

„Добре, Баум — предупреди се Бени. — Не си отрязвай пътищата.“

— Е, възможно е да е Хизбула — каза той. — Би било лудост, но също би било лудост да ги изключим от подозрение, без да сме огледали добре доказателствата.

Ицик кимна бавно. Двамата достигаха до споразумение. Баум щеше да му е длъжник, а това беше рядко и скъпоценно нещо.

— Мошико непрекъснато пита за теб — повтори Ицик.

— Чух.

— Може да не му остава много да живее.

— Тогава аз какво правя още тук?

— Три дни, Баум — вдигна предупредително пръст Ицик. — Не повече.

Бени се поколеба. Имаше чувството, че купува стар мерцедес от шофьор на такси. Дали не е някаква клопка? Дали Ицик не се опитва да го отстрани от пътя и да прехвърли „Лунен лъч“ на друг служител или да го поеме сам той? Че какво от това? Бени просто няма да получи последното потупване по рамото от министър-председателя. Чудо голямо. Все едно да не напише последната глава от мемоарите, които и без това никога няма да седне да пише.

Ню Йорк. Да, най-важното сега е да отиде там, за да държи останалата здрава ръка на Мошико. И не по-малко важна, но може би забравена от Ицик е Рут.

Единствената дъщеря на Бени работеше по докторската си дисертация в Колумбийския университет. Там е вече от четири години, а двамата не са се виждали от две. Само че не физическото разстояние разделяше баща и дъщеря.

Двамата не си говореха. Беше мъка, която поне два пъти на ден караше Бени да докосва гърдите си като човек, който се измъчва от киселини. А някакъв откачен бомбаджия му предлагаше шанс да спаси една душа. И той добре знаеше чия душа.

— Съгласен — каза Баум. — Три дни.

— И ще ми се обадиш от консулството — нареди Ицик.

— Веднага щом пристигна там.

— Но ако Тафили се притесни от тази работа и поиска да се ускорят нещата, ще хванеш веднага самолета — размаха му пръст Ицик.

— Първият възможен полет — обеща Бени. Погледна командира си. Може би Ицик все пак е научил нещо от собствените си неприятности. „Мъката променя всички ни“ — помисли си Баум.

Генералът се изправи, отиде до вратата и я отвори.

— Юдит! — изкрещя той колкото му глас държи. Никога не използваше интеркома. Въпрос на власт. После се обърна към Баум. — След един час от „Бен Гурион“ излита военен самолет. Мога да го задържа за петнадесет минути, но не повече.

Баум отиде до масата, наведе се към страничното шкафче и извади отвътре предварително готово куфарче. Когато идваш в „Куинс Командо“ от друго военно поделение, военната мешка се заменя с куфарче. Вместо чиста униформа, ботуши, гранати и амуниции в него има дрехи с чуждестранни етикети, комплект документи, подкрепящи „легендата“, тоалетни принадлежности от чужбина и три паспорта, никой от които не е израелски. Ако е необходимо да сложиш и пистолет, шансовете ти за завръщане спадат на петдесет процента.

Бени вдигна телефона и се обади на Мая. Каза й, че заминава за три дни, и дръпна слушалката от ухото си с гримаса, докато тя му крещеше. После също се развика:

— Отивам да видя Рут.

Последва известно мълчание. После Мая каза нещо на немски, на което Бени отвърна „и аз те обичам“, преди да затвори.

Юдит се появи на вратата. Тя беше с черна коса, блестящи очи и характер, който й беше позволил да остане секретарка на Ицик цели две години — по-дълго отколкото би изтърпял всеки друг млад войник. Отнасяше се с генерала като със сенилен баща, а той макар да й викаше, май харесваше отношението й. Като че ли все още има поне едно дете, което да го търпи.

— Какво искаш, Ицик? — попита тя. — Имам среща.

— Ще я отложиш — нареди той. — Баум трябва да иде до летището. Веднага. Ти ще караш колата.

— Бени — извърна се тя. — Защо да не се закараш сам? А?

— Мога да… — започна Бени.

— Не, не можеш — прекъсна го Ицик. — Нямаме достатъчно коли и не искам някоя от тях да стои неизползвана на паркинга без причина. Хайде, тръгвайте. — Бен-Цион излезе в коридора, вече възстановил самочувствието си, след като беше преживял известно неудобство поради собствената си сантименталност. — И да ми се обадиш, Баум! — отекна отдалеч гласът му.

Баум сви извинително рамене, навлече коженото си яке и вдигна куфарчето.

— Извинявай, скъпа — каза той и докосна Юдит по рамото, докато излизаха. — Ако побързаме, може да успееш да се върнеш навреме за срещата си.

— Ех, подполковник Баум! — обърна се тя към него с иронична официалност. Юдит вече беше на двадесет и четири години и с офицерски чин, но работеше с Бени още от първите си дни в армията. Той й беше като любим чичо. — Все така ми се случва. И май ще си остана девствена.

— Разбира се — отвърна Бени. — Също като жена ми.

Тя се засмя, затвори вратата на кабинета и го хвана под ръка. Бени се опитваше да крачи в синхрон с нея надолу по стълбите.

— Ако не за друго, поне се радвай, че ще заработиш извънредни — опита да я успокои Баум.

— Притрябвали са ми — намръщи се тя. Защото, ако в израелската армия плащаха подобни премии, тя би трябвало да е богата като принцеса.

Юдит погледна Баум в очакване да продължат закачливия разговор. Но видя, че той не се усмихва, а гледа разсеяно някъде далеч. Към нещо, лежащо в сенките на собствените му мисли.

Беше виждала този поглед преди, когато той отиваше да прибере трупа на другар, а не някаква награда.