Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (16)

13.
Етиопия

Очите на Ейтан Екщайн бяха сини като водите на езерото Тана. Сега, когато утринното слънце се беше издигнало в небето, а водата, нагрята от безветрената жега, се плъзгаше бавно към огромния водопад Тесисат, приликата беше още по-очевидна. От другата страна на огромното водно пространство, което в някои земи би било наречено море, жълтеникавата омара обгръщаше далечните планини. Същият цвят пепел покриваше веждите на Ейтан, а папирусовите лодки, които се поклащаха върху плитчината, бяха с формата и розовината на присвитите му от умора клепачи.

Половин нощ беше карал на юг от Асмара, единствения град в земите на Юдейския лъв, съхранил вкусовете на многобройните си, неуспели европейски завоеватели. Беше напълнил резервоара на гористозеления си джип „Рено“, а след това зареди собствения си стомах с порция спагети. Но планините на провинция Гондар всяка нощ губят топлината си и нито храната, нито брезентовият покрив на джипа или вълненият пуловер, успяха да спрат тракането на зъбите му. Студът обаче е съюзник на изморения шофьор и непрекъснатата му хватка го спаси от падане из урвите на прохода Уолкфит.

Сега новият ден беше събудил всичките си дяволи и декемврийската жега яростно приближаваше своя апогей. Покривалото на реното беше вдигнато, а дебелият моряшки пуловер изхвръкна на задната седалка. Въпреки лъчите, които почти го ослепяваха, и гъстия от горещината въздух, който се плъзгаше покрай предното стъкло като струя от реактивен самолетен двигател, Екщайн вече не изпитваше нужда от сън. За него беше по-лесно да преживее още един жестоко горещ ден, вместо студената нощ. Беше роден в Германия, но в Израел тялото му се научи да се чувства добре, когато е окъпано в пот.

Макар да беше офицер от израелската армия, Екщайн почти не приличаше на колегите си от другите поделения: не носеше лъснати кафяви боти, маслиненозелена куртка с пагони или кокетно кривната червена барета, които да напомнят за онези носталгични дни във военновъздушните сили, преди да постъпи в Специалния отдел на АМАН. Сега косата му спокойно можеше да бъде наречена „мръсно“ руса, напрашена от изминатия из планините път и достатъчно дълга, за да бъде хваната на опашка, стегната с черен ластик на тила. Ръкавите на сивата му тениска бяха отрязани до раменете, а избелелите червени букви върху гърдите — прерязани по средата с нож, за проветрение. Затова инициалите на Нюйоркския университет се бяха превърнали в „НУ“, случайно съвпадение с израза за нетърпелива подкана на иврит. Крачолите на кафеникавите шорти с огромни джобове свършваха по средата на бедрата му, а бежовите платнени боти бяха избрани много внимателно заради френския им етикет. Бейзболна шапка с надпис на отбора на нюйоркските „Янки“, тъмни очила с черни рамки и синята, непромокаема чанта за фотоапарати, която подскачаше върху седалката на реното, довършваха външния вид, създаден заради „легендата“.

Но макар и без униформа, както всичките си колеги, Екщайн продължаваше да се смята войник. Терминът „агент“ рядко се използваше от професионалистите на АМАН, и то предимно по отношение на цивилните им колеги. Защото с тази дума се наричат също и други професионалисти с по-съмнителна репутация — мениджъри на артисти, продавачи на недвижими имоти или застраховки.

Екщайн караше бавно по единствената улица на Гондар, намиращ се малко на север от Тана и представляващ столица на провинцията. Групата едноетажни сгради от избелели дъски оформяха „града“, малко по-голям от „Шук Хапишпишим“, битпазара на Тел Авив. Животни и пешеходци изпълваха улицата, а Екщайн намали ход, за да пропълзи бавно между дървена каруца, дърпана от магаре, и двама старци, които крачеха величествено из прахта, като се подпираха на чепатите си тояги.

Когато стигна южните покрайнини на града и увеличи скоростта, той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Реши, че в Гондар не го е последвала никаква друга кола и никой не го е причакал по самотния път, пресичащ високите плата от кафява пръст и зелени храсти, които толкова приличат на Северен Негев. Едно малко момче с гола глава му махна с ръка и го дари с приятната усмивка, така обичайна за тези далечни потомци на цар Соломон и Савската царица, владетелката на древна Етиопия. На Екщайн жителите на тази земя с жесток климат му изглеждаха невероятно красиви с тъжните им очи, отразяващи тежка съдба. Но мисълта, която го тревожеше сега, когато отвърна на поздрава на детето, беше, че собственото му бяло лице и колата са станали доста познати в района. Чудеше се дали местните духовни пастири не са му присвоили вече някое тайно име, защото, ако е така, значи дните му като оперативен работник тук са преброени.

В Адис Абеба, Баир Дар и Асмара хората познаваха Екщайн единствено като Антъни Хартстоун. Роден в Англия и учил в Мюнхен фотограф, което обясняваше неговия перфектен английски с лек германски акцент. Тони беше християнското име, което беше използвал преди, но съчетано с фамилията Екхард за работа в Европа. Службата по вътрешна сигурност обаче беше решила, че господин Екхард трябва да се пенсионира, и затова измислиха друга фамилия, която да се запомни лесно поради близостта с „Екщайн“. „Корнстоун“ беше твърде буквален превод и затова в отдела „Легенди“ на щаба измислиха името Хартстоун^[1].

За всички, с които се срещаше сега в Африка, той беше веселият и приятен фотожурналист, работещ на хонорар за „Щерн“ от Хамбург. Изглеждаше около тридесетгодишен, макар всъщност да беше на тридесет и осем, а задачата, възложена му от списанието, беше да продължи отразяването на трудностите в Рога. Това го правеше странен остатък след потока от телевизионни, радио и вестникарски репортери, които бяха налетели като пустинни мухи, когато сушата достигна смъртоносния си връх, а после бързо се пренесоха към Войната в Залива и изобщо не се върнаха назад. Журналистите бяха напуснали Етиопия, но гладът не.

Този глад и отражението му върху останалите тук етиопски евреи, които не бяха откарани в Израел по време на въздушния мост на операция „Соломон“, представляваха действителната цел на Екщайн. Израелското правителство продължаваше да гледа на прибирането на изгнаниците като на мисия, не по-малко важна от всяка друга. Затова оперативните служители от разузнаването често биваха изпращани да си „отпочинат“ след поредната антитерористична операция, като се заемат с измъкването на бедстваща еврейска общност от някое далечно и враждебно място. На тези мисии се гледаше като на най-чистата проява на народната душа, поради което израелските войници и агенти ги изпълняваха със същата готовност, с която се хвърляха срещу обикновено вражеско нападение.

Екщайн беше в страната вече почти два месеца като командир на специална оперативна група, със задача да спасят една такава общност от етиопски евреи, известни под името фалаши. Операцията му едва не пропадна поради многобройни препятствия, но днес тези тревоги бяха забравени и той бързаше поради спешното съобщение, което беше получил в Асмара.

Всяка нощ точно в дванадесет независимо от умората или неудобното място Екщайн търсеше най-високата точка в околността. На последния етаж на някой порутен хан или на върха на хълм той изваждаше своето мъничко радио „Панасоник“, увиваше жицата на антената около клона на дърво или метална тръба на чешма, поставяше си слушалката и слушаше предаването на световните новини по Би Би Си. Около пет минути той наистина слушаше новините, за да може да оправдае ексцентричния си навик с цитиране на основните заглавия. Но точно четири минути и петдесет секунди след полунощ, той натискаше бутона за предварително настроената честота и слушаше още цели пет минути, защото това беше единствената му връзка с истинската му същност.

Повечето нощи той просто гледаше в тъмнината и чуваше само пукането на статичните изпразвания, докато дъвчеше парче местен сладкиш или отпиваше от почти безалкохолната бира. След това прибираше малкото си обикновено радио и продължаваше да си върши работата.

Но в дванадесет и пет снощи, докато клечеше върху тъмния балкон на пансиона, той внезапно се изправи и слушалката едва не изскочи от ухото му. Гласът беше много слаб. Като шепот на пясък в нощта. Но бавният и внимателно произнасящ думите американски глас без съмнение говореше точно на него.

— Бавария, говори Арт Модиляни. Искай гола земя на две-девет-нула, две-седем-шест, две-четири-едно-четири. Повтарям…

Екщайн бръкна в джоба на шортите си за бележник и молив, записа името и цифрите, които на пръв поглед го объркаха. Съобщението беше повторено още два пъти, докато той със затворени очи се опитваше да хване всеки звук от думите, заглушавани от планинския вятър и пукането в слушалките. После настъпи тишина, но той изчака до края на петте минути, макар да не очакваше да чуе съобщението отново.

Бавария.

Явно беше за него, защото бе използвал този псевдоним през един дълъг и труден период от кариерата си. Но само няколко избрани хора от обкръжението му го знаеха, а този басов американски глас, прекъсван от пукането на вълните, преминаващи през стратосферата, не приличаше на никой от тях.

Арт Модиляни.

Човекът се беше представил така, като че очаква Екщайн да го познае. Но доколкото си спомняше, никога не е срещал подобен странен псевдоним. Освен да го е чувал като наименование на изложба в музей, но там думите биха били подредени по-правилно.

Ами „искай гола земя?“ Той повтори шепнешком фразата, но единственото, което му хрумна, бяха инструкциите, давани по радиото на американските морски пилоти, за да съобщят, когато са готови да кацнат върху палубата на самолетоносач. Тогава какво означава всичко това? Че Екщайн трябва „да се приготви за кацане?“ Липсата на яснота го подлудяваше.

Пък и накрая цифрите: 290–276–2414. Не приличаха на никой познат телефонен номер на който и да било континент. Но в съответствие с практиката на Управлението, Екщайн прибави по единица към всяка от цифрите и получи: 301–387–3525.

Той седна върху студения цимент на балкона, извади малко фенерче и като го закри с ръка, загледа цифрите. Три-нула-едно. Прилича на американски щатски телефонен код, следван от още седем цифри.

И тогава се сети.

Арт Модиляни. Италианец. Колко души познава, които да са с италиански произход и чийто глас да му звучи някак познато? Само един. Арт Розели, бившият шеф на бюрото на ЦРУ в Йерусалим.

И не беше „искай гола земя“, загря Екщайн и се плесна по челото, докато тихичко се ругаеше на иврит, който не беше говорил вече шестдесет дни. По-скоро трябва да беше „искай гола глава“.

Спешно съобщение. Само така можеше да го категоризира, защото беше изпратено на честота, запазена само за него, а автентичността й беше потвърдена с тайния му псевдоним. Молба, достигнала го през милиони други радиовълни. Съобщение от Арт Розели да се обади на Бени Баум на някакъв телефонен номер в Съединените щати.

Ейтан беше изненадан от така разкодираното съобщение и докато прибираше слушалката, антената и радиото, през ума му минаха купища въпроси. Какво събитие е накарало Бени Баум да се свърже с него тук, в Африка? Баум нямаше никакво участие в операция „Йеремия“, провеждана от Екщайн. Следователно нуждата да говори с него не е свързана с това. Ако Баум беше разкрил нещо, свързано с мисията му, той щеше да го изпрати със стандартния код чрез комуникационния център в Йерусалим.

Макар и разделени от Ицик Бен-Цион, Бени и Ейтан тайничко си разменяха сведения и намираха начин да се свържат, независимо къде и по каква работа се намират. Но и двамата знаеха, че другият би нарушил правилата на секретността само при особено спешни обстоятелства. Дали не е нещо във връзка със семейството на Ейтан? Той трепна, но годините на разузнавателна дейност го бяха научили да не се поддава на панически предчувствия. И каква е връзката със Съединените щати? Какво прави Баум там? Би трябвало да е потънал в работа по „Лунен лъч“ — връщането на капитан Дан Сарел. За което Екщайн не би трябвало да знае нищичко. И накрая защо техният стар приятел Артър Розели се свързва, от името на Баум? Ейтан можеше да помисли, че Баум някак е възпрепятстван, обаче „голата глава“ чака с нетърпение на телефона. Може би Розели се е свързал, защото само той има достъп до съответното радиопредавателно оборудване?

Екщайн престана да рови в ума си и погледна часовника си. Имаше цели дванадесет часа, през които да избере безопасно място, откъдето да се обади. Стандартната процедура позволява на оперативния служител да забави свързването с половин ден, защото онзи, който го търси, никога не може да познава напълно положението, в което той се намира. Ако съобщението на английски беше съдържало кодовата дума „нар“ — превод на жаргона на иврит за „ръчна граната“, — тогава Ейтан трябваше да се свърже с членовете на групата си, да унищожи оборудването и всички да се насочат по предварително избран маршрут извън Африка. Но подобно предупреждение нямаше.

Той смяташе да поспи до зазоряване, а после да тръгне по дългия път към Адис Абеба, но след кратко пресмятане реши само да хапне и да потегли веднага. По обяд може да е стигнал до Баир Дар в южния край на езерото Тана. Дори и всички телефони в провинцията да не работят, цифровата линия на летището в Дар ще действа.

Той прибра фотоапаратите си, напълни раницата с бельо и чорапи за три дни, взе си нещо за четене и напусна пансиона…

Сега караше бързо покрай ниските планини до Адис Земен. Колата се пълнеше с прах, лостът се плъзгаше под лепкавата му от пот и прах длан. Той внимаваше в извивките на пътя, като само понякога поглеждаше към обширния географски феномен, който е осъдил етиопците да живеят този вечно напрегнат и труден живот. На изток горските масиви, които се съживяваха за кратко през септември, сега бяха сухи и кафяви от постоянното слънце, поляните от жълти цветя изобщо ги нямаше. На запад езерото Тана беше плоско и блестящо като полирана стомана. Ято розови фламинго докосваха с черните си клюнове водата и огледалното им отражение ги караше да приличат на извънземни насекоми.

По полегатия склон, издигащ се към пътя, едно овчарче водеше две магарета, натоварени със сухи клони. Върху един камък го чакаше възрастна двойка. Мъжът беше наметнат с избеляло парче плат, а жената държеше над главата си чадър, направен от суха трева.

Когато Ейтан отмина, разбра, че родителите се усмихват на сина си — веселото лице на детето отразяваше тяхната гордост, докато то се катереше нагоре с животните. Сърцето му се сви от мъка, защото докато следеше пътя, видя черните къдрици на Симона, блясъка на сините й очи и трапчинките върху бузите на сина си под купчината руса коса, толкова подобна на неговата собствена. Орен вече наближаваше четвъртата си година и Ейтан беше благодарен, че повечето му задачи напоследък не са го отвеждали далеч от Йерусалим, нито пък са траяли дълго. Чувствата към жена му винаги са били много силни, дори и когато са се карали. Но преди раждането на Орен Ейтан никога не беше си представял, че може да има толкова голяма привързаност, такава обич, която да не се помрачава дори и от собствените му мрачни настроения, случайните бели на сина му или хилядите километри разстояния и седмиците, без да го види.

Много често си представяше Симона сама в леглото им в Талпиот Мизра в Йерусалим, обляна от лунните лъчи. И ежедневно пред очите му беше Орен, който излиза весело от детската си градина с раничка с формата на Мики Маус, подскачаща върху слабичките му рамене. Ейтан знаеше, че макар Симона да изпълва останалия без бащата апартамент с удобства и радост, понякога момчето застава пред чернобялата снимка на Ейтан, намираща се върху масичката в хола, и пита със сладкото си звънливо гласче:

— Кога ще си дойде тати?

Но всички войници, ако искат да оживеят, трябва да могат да потискат подобни чувства. Ако не можеш, значи ти е време да се оттеглиш. Честотата, с която Екщайн мислеше за семейството си, и очите, едва сдържащи сълзите, го караха да започне да преосмисля бъдещето си. След още две години щеше да навърти пълни двадесет години в израелската армия. Много от офицерите тогава се пенсионират и понеже са на четиридесет години, и още сравнително млади, устройват отново своя живот и кариера. Освен това опасната оперативна разузнавателна дейност е доброволна и човек просто може да поиска да бъде изтеглен да „пилотира бюро“, както иронично описваше канцеларските си сражения Бени Баум. Но Екщайн се познаваше добре и знаеше, че онази кръв, която някога го накара да постъпи като доброволец в парашутните десантни войски, а после в „Куинс Командо“ на „Специални операции“, винаги ще тече във вените му. Ще трябва да напусне изобщо армията, защото иначе винаги ще се опитва да си заложи главата някъде.

Друг фактор, който му тежеше на душата, беше, че самият Бени Баум е на път да се пенсионира. И всъщност това, че ги бяха разделили един от друг, дотолкова промени правилата на играта, та ентусиазмът на Ейтан се стопи. Не беше загубил вяра в мисията си, но необходимостта да изпълнява задачи без „по-добрата си половина“ го поставяше пред сериозни изпитания. Струваше му се, че съдбата ги е свързала с Бени Баум да бъдат като едно цяло и макар никой от двамата да не беше събрал кураж да го признае пред другия, Ейтан можеше да се закълне, че Бени изпитва същото.

Бени Баум никога няма да признае, че има нужда от определен човек, но караниците му с „Личен състав“, задето постоянно съставя група от едни и същи хора, винаги със заместник Ейтан, бяха достатъчно доказателство. Екщайн и Баум бяха двете половини на един мозък, който просто функционираше непълноценно, когато бяха разделени. Взаимоотношенията им бяха нещо повече отколкото между баща и син, свързани с успешен семеен бизнес. Бяха наистина много близки, а сега на твърде голямо разстояние един от друг. Затова Ейтан толкова бързаше по шосето към Баир Дар.

След още половин час бързо каране, което изстиска и последните му сили, той въздъхна с облекчение и намали. Приближаваше покрайнините на най-бързо растящия град на Етиопия. Вече виждаше паяжината от електрически жици, кръстосващи се над покривите на ниските сгради, текстилната фабрика, която привличаше селскостопанските работници, изморени от битката си със земята. Погледна часовника си, доволен, че има още достатъчно време. Но човек не може да разчита на телефонните връзки и затова той щеше да се обади от първия апарат, който намери. Ако не успее, ще продължи към летището, с надеждата да попадне на по-редовно поддържана линия.

Откъм страната на езерото до пътя се появи малка бензиностанция и Екщайн реши да опита. Зърна телефонен кабел, издигащ се от покрива на бензиностанцията към близкия стълб. Освен това на отворената врата имаше бяла табела, която с червени букви рекламираше крайпътно кафене. Можеше да измие „коня“ си, да напълни стържещия вече стомах и да се надява да успокои тревогите си.

Той паркира джипа доста надалеч от двете стари бензинови колонки, загаси двигателя и спусна крака върху омазнената от нафта пръст. Остана така за миг, като разтриваше дългите розови белези около дясното си коляно. Бяха минали повече от пет години, откакто откосът на един „Скорпион–68“ едва не го беше осакатил на шосето от Мюнхен към летището. Сега вече се беше възстановил напълно и дори си позволи на два пъти да играе мач с местните жители. Но винаги, когато останеше неподвижно прекалено дълго, коляното отново започваше да го боли. Той се изправи, преглътна стона си, свали шапката и избърса потта от челото с предницата на тениската. След това отново постави шапката на главата си. Взе от джипа чантата с фотоапаратите и раницата си и тръгна към сградата.

Когато влезе от яркото слънце в нежния полумрак на кафенето, Екщайн внезапно се почувства като сляп. Чуваше тихото бръмчене на електрически вентилатор и звуците на дългата дървена свирка, с която пастирите успокояват стадата си. Сравнително хладното помещение веднага го освежи. Той свали слънчевите очила и ги пусна да висят на черния шнур около врата му.

Вътре имаше само четири дървени маси, две отдясно и две отляво, край които бяха поставени сгъваеми метални столове с ръждясали крака. На една от стените до прозорец с метални решетки беше залепена избеляла снимка на големия нилски водопад. Ярките слънчеви лъчи, прекъснати от решетките, хвърляха върху циментовия под светлина като в затворническа килия. До задната стена имаше нещо като тезгях на бар, зад който се подаваха главата и раменете на малко момче. Купчина къдрава коса покриваше тъмната му глава. То беше облечено в синя риза със следи от засъхнала пот и свиреше на дървената флейта. Момчето погледна Екщайн, усмихна му се с очи, но довърши мелодията си дисциплинирано като на репетиция за концерт.

Екщайн приближи бара. Нямаше касов апарат, а само дървено чекмедже, разделено за различните по стойност банкноти. Малък вентилатор се въртеше бавно в единия край на бара, а до него не се виждаше телефон, но това не го притесни.

— Здрасти, приятел — весело каза Екщайн. Вече доста добре се оправяше на амарски, който е преобладаващия диалект на етиопските евреи. Но тъй като другите граждани използват различни племенни езици, в повечето градове човек можеше да се оправи и на развален английски.

— Здрасти, гуспудине — ухили се момчето. — Бинзин ли тряба?

— Май първо ще хапна нещо.

— Искаш ли уат? — Местната манджа представляваше яхния от леща, грах и боб с много подправки, някое яйце и парченца тайнствен вид месо, ако имаш късмет. Всъщност на Екщайн много му се ядеше хумус, пиеше му се студена бира „Макаби“, но тук това си беше чиста фантазия.

— Става — отговори той. Момчето остави дългата свирка върху тезгяха и се вмъкна през вратата в „кухнята“, която май беше само покрито с тента пространство в задната част на сградата.

Екщайн отиде до най-близката маса и остави раницата и чантата с фотоапаратите на пода. Върна се към тезгяха.

— Приятелче — извика към вратата.

Момчето се появи, като бършеше ръце с памучен парцал.

— Да, гуспудине?

— Случайно да имаш телефон?

Момчето бръкна под тезгяха и постави пред Екщайн един древен европейски апарат с такава гордост, сякаш е показало златната корона на самия цар Соломон.

— Страхотно — възкликна Екщайн, макар съществуването на стария апарат все още да не доказваше нищо. Етиопците често се хвалят с уреди, които всъщност не работят. Той бръкна в джоба на шортите си и измъкна шепа етиопски банкноти заедно с американски долари. Момчето махна с ръка.

— Плащаш после — каза той.

— Ще се обадя за тяхна сметка — обясни му Екщайн. Това беше стандартна процедура, защото търсеният номер и сумата ще се появят само в сметката на получателя. — Но въпреки това искам да платя за ползването.

Момчето му се намръщи и поклати глава.

— Другата страна плаща — опита да му обясни Екщайн и махна с ръка надалеч. — Но аз искам да платя на теб. — Всъщност не искаше да го прекъсват по време на разговора. Той подреди банкнотите като ветрило карти за игра. — Хайде, избери си карта.

Очите на момчето се ококориха към пауновата опашка от банкноти. То измъкна една двадесетдоларова от тях и когато чужденецът не посегна да си я прибере, се засмя щастливо и излетя към кухнята.

Екщайн измъкна малкия си бележник с автоматичен молив от джоба и ги постави върху тезгяха. Вдигна слушалката и набра нула. Когато се обади телефонистката от Баир Дар, той обясни какво иска и съобщи номера. След това изчака почти минута, докато си я представяше как търси свободна линия върху панела на старата телефонна централа. Чу разваления й английски, въпросите на американската телефонистка, а после неприятна тишина, докато приемат повикването за тяхна сметка.

— Ало? — Гласът на Бени Баум не можеше да бъде сбъркан дори и през пуканията на многобройните връзки.

— Мислех, че никога няма да ме потърсиш тук — преглътна буцата в гърлото си Екщайн и заговори на английски, обхванат от чувство за облекчение.

В другия край мълчаха.

— Шефе? — смръщи се Ейтан. Не знаеше дали Бени използва псевдоним и затова реши да се обърне без име.

— Здравей, Тони — въздъхна измореният глас на Бени. — Благодаря, че ми се обади.

— Какво става? — попита Ейтан.

— Ами нещата са доста интересни.

Ейтан замълча. След толкова години заедно, двамата мъже си бяха разработили личен код, различен от онези, давани им от службата. Положение, описано като интересно, означаваше опасно, ужасно и невероятно объркано. Събитие, съобщено като досадно би означавало стандартните трудности в професията им. Значи това наистина беше нещо спешно. Мускулите по рамената и врата на Екщайн се стегнаха.

— Е, добре — отговори Ейтан със спокоен тон. — Животът винаги трябва да е интересен — добави, имайки предвид обратното.

— Хммм — изръмжа Бени. Тонът му беше толкова депресиран, че сърцето на Ейтан подскочи.

— Всъщност къде си ти? — попита Ейтан.

— В болница.

— О? Кой е пациентът?

— Аз.

Ейтан не отговори нищо. Чуваше собственото си дишане и се опитваше да потисне предчувствията.

— Няма нищо — каза Бени. — Утре се изписвам.

— А какъв беше проблемът?

— Това няма значение, Тони — нетърпеливо го прекъсна Бени. — Имам някои промени в ценоразписа за медицински изделия. Носиш ли каталога?

Ейтан гледаше вилката на телефона. Момчето носеше димящата чиния с яденето му към масата. А Бени преминаваше на кодиран разговор. Каквото и да се е случило, то е достатъчно сериозно, щом като Баум иска да му го съобщи кодирано, тъй като смята, че разговорът не е достатъчно „обезопасен“. Естествено, не ставаше дума за никакви „медицински изделия“. Промяна в ценоразписа просто означаваше, че Екщайн трябва да запише серия цифри. „Каталогът“ беше ключът за кода, който се намираше в раницата му.

— Имам го — каза Екщайн и се приготви да записва.

— Готов ли си? — попита Бени.

— Да.

— Добре. Започваме със страница шестдесет и четвърта от каталога. После…

В горния ъгъл на чиста страница на бележника си Ейтан написа цифрата 64. После започна да изписва съобщаваните цифри вертикално, докато Бени му ги диктуваше.

— Тридесет и шест, две, двадесет и четири, осем, шест, единадесет, нула… — Баум издиктува още дванадесет цифри и каза: — Освен това бинтове.

Екщайн обърна нова страница и изписа още четиринадесет цифри.

— Спринцовки — продължи монотонно Бени и Екщайн отново обърна страница, за да запише диктуваните цифри. Процесът се повтори още два пъти за „хирургически материали“ и „антибиотици“. Докато записваше бързо цифрите на шифъра, на Екщайн му се искаше Бени да беше избрал стоки, които повече се връзват с прикритието му като фотограф. После осъзна, че Баум го е премислил и е решил, че така няма да направи впечатление сред множеството разговори с чужбина от Африканския рог за медицинска помощ, докато списък с фотоматериали и обективи би се отличавал много и би привлякъл веднага вниманието.

Най-накрая Бени замълча.

— Това ли е всичко? — попита Ейтан.

— Мисля, че е достатъчно.

— Дай ми около петнадесет минути. След това ще ти се обадя, за да кажа дали можем да поемем количествата.

— Добре.

— Там ли ще бъдеш? — попита неспокойно Екщайн, тъй като още не знаеше какъв е проблемът на Баум.

Бени само изсумтя и затвори.

„Никаква шега“ — помисли Екщайн. Нито едно иронично подмятане, за да покаже, че Баум контролира ситуацията, което той винаги успяваше независимо от сложността на положението, в което се намира. Екщайн не можеше да си спомни някога Мечока да е говорил толкова отчаяно.

Той вдигна глава. Момчето гледаше любопитно бележника му.

— Имаш ли вода, момченце? — усмихна му се той.

— Бутилка ли?

— Да.

— Не — извинително отвърна момчето. Но после се усмихна. — Имам „Пепси“.

— Супер. — Екщайн плесна по тезгяха и се премести на масата. Седна с гръб към стената на кафенето и придърпа чинията към себе си. Апетитът му беше изчезнал поради нетърпението да разкодира съобщението на Баум, но той взе голямата метална лъжица, напълни устата си с храна и измърмори с удоволствие, от което момчето се ухили широко и постави топла кутийка с безалкохолно върху масата му. Предният прозорец се затъмни от някаква сянка. Един голям жълт пикап спря пред колонките за бензин. Момчето веднага изскочи през вратата.

Екщайн вдигна раницата си, отвори страничния джоб и извади тънка книжка с оранжева корица. Беше издадената през 1975 година от „Пенгуин“ книга „Сбогом на оръжията“ от Ърнест Хемингуей. Томчето беше доста измачкано и страниците му едва се държаха, но Екщайн бе подлепил кориците и зашил страниците. Естествено, би могъл да си купи и ново издание, но това беше същото, с каквото разполагаше Бени Баум и нямаше нищо общо с естетиката.

Кодирането с книги е един от най-старите и примитивни инструменти в разузнаването, но си остава сред най-сигурните методи за предаване на съобщения. Двама оперативни работници с еднакви копия от което и да било издание, било то на „Нюзуик“, „Вол де нюи“ или Библията, могат да шифроват и дешифрират, разчитайки на относителна безопасност.

Изпращачът започва, като първо написва съобщението си вертикално, като думите и изреченията се изписват като в графата „отвесно“ на кръстословица. После отваря коя да е страница от книгата и започва да кодира, като внимателно избира съответствието на всяка буква от съобщението с първата съответстваща й, която се появи в началото на някой ред от текста. Отбелязва поредния номер на мястото на този ред и започва да номерира буквите нататък, включително точките, но не и разстоянията между думите. Ако някоя буква липсва в реда, изпращачът поставя „нула“ и продължава. В резултат се получава матрица от числа, която после може да бъде кодирана математически, но това рядко се налага. Обикновено тези кодове са много трудни за дешифриране, ако бъде прехванато съобщението, тъй като буквите в различните издания никога не са на мястото, обозначено с дадената цифра, и няма надежда текстът да бъде дешифриран по друг начин. Без книгата, по която е направен кодът, е невъзможно той да бъде разчетен.

Екщайн взе първата цифра, която Баум беше избрал от своя „каталог“ — страница 64. Извади единица от двете числа и отвори на страница 53 полуавтобиографичната книга на Хемингуей, разказваща за американски шофьор на линейка, служещ в италианската армия през Първата световна война.

10 ГЛАВА

В отделението на полевата болница ми съобщиха, че следобед ще дойде да ме види един посетител. Беше горещ ден и…

Той забеляза второто потвърждение от страна на Бени с думата „болница“ още на първия ред. После приближи страничката от бележника и започна да дешифрира. Рядко беше използвал този метод, но успяваше бързо да преброи думите като сумирани групи. Тридесет и шестата буква в първия ред беше „л“. Във втория втората буква беше „у“. На третия двадесет и четвъртата беше „н“.

Петте колони от цифри съответстваха на пет страници. Краят на изреченията Бени беше белязал чрез промяната на вида на стоката. Трябваха му само пет минути, през които Екщайн не се опитваше да разчете изреченията, които се образуваха в бележника, а наблюдаваше вратата, през която виждаше етиопското момче да разговаря с шофьора на пикапа.

Екщайн затвори книгата, върху корицата на която имаше червен кръст и част от снимка под заглавието. Снимката беше на самия Хемингуей по време на войната. Беше в униформа, седнал на инвалиден стол, по времето, когато се е възстановявал от раните в крака си. Снимката напомни на Екщайн собственото му дълго оздравяване, когато нетърпеливо буташе инвалидния стол из обляната със слънце градина на военната болница.

Той прибра книгата в раницата и затвори бележника, когато младият собственик се върна в кафенето.

— Хубаво ли е? — попита момчето, докато минаваше край масата с шепа банкноти. Екщайн вдигна палец, после отвори пепсито и изпи половината от питието, за да преглътне лютивата храна. Момчето се ухили, взе ресто от чекмеджето и отново излезе.

Екщайн въздъхна, отвори отново бележника и бързо прочете петте реда на съобщението.

ЛУНЕН ЛЪЧ В ДЕЙСТВИЕ

СИНЯТА КРАЛИЦА СЕ ВЪРНА

ВЗЕЛА Е РУТ ЗА ЗАЛОЖНИЦА

НА ПЪТ КЪМ ТВОЯ Р. Д.

ИЗГУБЕН СЪМ

Остана дълго, примигващ към наредените думи. Препрочиташе ги и се чудеше дали все пак не е допуснал грешка при разчитането. Но една или две сбъркани букви не биха променили съобщението. Чувстваше сърцето си да се блъска в гърдите под влажната тениска, странни тръпки по ръцете и горещината, която внезапно стана толкова неприятна въпреки сянката в кафенето и вентилатора, че не му позволяваше да диша.

„Лунен лъч в действие.“ Значи размяната на пленниците ще стане на определена дата, която той не знае.

„Синята кралица се върна.“ Мартина Клумп се е появила от самоналоженото оперативно изгнание, а използваното за нея кодово име означава, че тя отново работи за врага.

„Взела е Рут за заложница.“ Екщайн не можеше да разбере, не можеше да повярва, че е разчел правилно това. А трябваше, защото в противен случай оставаше единствено предположението, че Бени е полудял. Рут, тази красива и привлекателна Баум, към която Ейтан винаги е изпитвал почти бащинско чувство. Когато тя порасна, той беше благодарен на голямата разлика във възрастта им, а отношенията му с Бени изключваха всякакъв намек за фантазии. Веднъж, като вече пораснало момиче, тя съвсем сериозно го уведоми, че има намерение да се омъжи за него, но след сватбата му със Симона явно се отказа от тогавашните си намерения. Рут учеше в Ню Йорк. Сега Бени също беше в Америка. Но как, по дяволите и за бога…

„На път към твоя Р. Д.“ Мартина Клумп е отвлякла Рут И пътува с нея към района на действие на Ейтан? Към Етиопия? Не, Бени го е казал по-общо. Някъде в Африка. Но с каква цел?

„Изгубен съм.“ В това нямаше никакъв подтекст. Баум явно е отчаян. Признание, което Екщайн никога не е очаквал да чуе, прочете или открие дори ако старият му приятел поема последния си дъх.

„Господи, каква бъркотия“ — мълчаливо възкликна на иврит в ума си, докато трескаво се опитваше да подреди отчаяните изречения в някаква логическа последователност. Размяната на пленници, годините колективни усилия на израелските военни, дипломатически и разузнавателни служби и накрая Баум, който всеки момент трябваше да обере плодовете на труда им… Мартина Урсула Клумп, почти забравена заедно с омачканото досие „Танго“ в сейфа на Баум, някак отново е излязла наяве и кой знае как е свързана с „Лунен лъч“. И представлява опасност за изпълнението на мисията. Нейната съдба и тази на Бени са се срещнали отново. Може би Баум се е опитал да я отстрани, а Синята кралица е контраатакувала, като е взела скъпоценната заложничка. Разбира се, че Бени ще е „изгубен“. Всъщност ръцете му са оковани. Всяка реакция от негова страна може да доведе до смъртта на дъщеря му.

Екщайн погледна часовника си. Бяха минали почти петнадесет минути, макар да не се съмняваше, че Баум ще седи до телефона часове наред, докато той му се обади. Установи, че опипва джобовете на шортите си за цигари, а после се сети, че вече не пуши. Знаеше много добре, че като го е осведомил за ужасните си проблеми, Бени го поставя на кръстопът. Ако Ейтан реши да се посъветва с Ицик Бен-Цион, за да изиска помощ от Управлението, генералът с право може да отложи или отмени размяната. Обаче като не знае намеренията на Мартина, Ейтан не би могъл да предвиди реакцията й. Дали с това ще спечели време за Рут? Или ще предизвика смъртта й? Дали има достатъчно време, през което да се проведе спасителна акция? Или остават само часове, или минути? А ако Екщайн не съобщи тази бъркотия на Ицик, възможно ли е това да се превърне в трагедия за израелския пленник Дан Сарел?

И разбира се, стоеше въпросът за собствената мисия на Екщайн. Операция „Йеремия“. Вярно е, че той и групата му чакат пристигането на двама души от Европа, но не би могъл да си вземе отпуска и да хукне нанякъде, когато „Йеремия“ е в действие. Подобен акт би бил непростима грешка, опасност за другарите му по мисия и явна покана за военен съд.

Внезапно образът на Рут Баум затъмни разума му. Видя я отново като млад войник, появила се гордо на входа в къщата на Бени в деня на първата си отпуска. Видя лицето, което може да възвърне вярата на човек в чудесата на Сътворението. Онази толкова ярка усмивка, която би могла да освети безлунна нощ.

Видя я как се извива пред дулото на пистолет.

Стана и се хвърли към тезгяха, където етиопчето тъкмо вдигаше телефона, за да го скрие отново отдолу. Екщайн го сграбчи и в отговор на изплашеното изражение на момчето, бързо измъкна парите си, подаде двайсетачка и каза:

— Само още един разговор. Става ли?

Момчето взе банкнотата, засмя се и отново изчезна в кухнята.

Мина безкрайно много време, докато чуе отново гласа на Бени.

— Как ти се струват цените? — веднага попита Бени.

— Шокиращо високи, ако правилно съм ги разбрал.

— Правилно си разбрал.

Екщайн пое дълбоко дъх.

— Създават проблеми.

— Да. Така е.

— Има един въпрос.

— Питай.

— Астрономическият феномен пряко ли е свързан с останалите промени във времето?

— Да — каза Бени.

— Тогава ако има лунно затъмнение, може ли да не видим Венера?

След толкова години работа заедно, можеха да импровизират и все пак да разбират намеците си. „Луната“ беше очевидна. Венера можеше да е само Рут.

— Може изобщо да не видим повече тази планета — трепна гласът на Бени.

Ейтан замълча, опитвайки да си представи дълбочината на мъката на своя приятел.

— Разбирам — каза той. — Точно от това се страхувах.

— Страх — изплю с презрение думата Бени. — Има по-точен израз.

„Ужас“ — веднага помисли Ейтан.

— Амиии — накрая заговори той. — Аз излизам в отпуска…

— Чакай — прекъсна го Бени, но Екщайн не му позволи да продължи.

— Напускам столицата довечера. — Тонът на Ейтан даваше да се разбере, че решението му е окончателно.

— Имаш работа — възрази Бени, но тонът му не беше убедителен, а надеждата твърде голяма, за да се противопостави твърдо.

— Тя може да почака. След двадесет и четири часа ще бъда там, където Рик срещна Илза за последен път.

Дори Баум да не е разбрал веднага, че Ейтан има предвид Казабланка, Арт Розели беше стар фен на Богарт и сигурно бързо ще се досети.

Бени не каза нищо и Ейтан се зачуди дали старият му приятел не се е отчаял напълно. Дали страхът не го е осакатил дотолкова, че да не се реши да хване бика за рогата за пореден път. Когато най-после Баум заговори, този път на немски, Ейтан не пропусна да усети задавената му благодарност.

— Шефът ни ще те разжалва в сержант — предупреди с шепот Бени.

— Е, всеки чин си има своите привилегии — отвърна Ейтан.

Той остави слушалката върху вилката, вдигна раницата си и чантата с фотоапаратите и тръгна към джипа.