Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (11)

8.
Йорквил

Назъбеното острие на среднощния вятър режеше в очите на Мартина Клумп, която караше срещу приближаващата буря. Вятърът беше толкова студен, че изглеждаше почти течен, и превърна черните й джинси в ледена кора. Той обгръщаше ръкавиците й и пронизваше кожата под кожените маншети. Блъскаше под визьора и пляскаше бузите й. Разкъсваше каишката, държаща вдигнатата й яка и барабанеше лудо по шлема с твърдата й катарама.

Въпреки това бедрата й бяха топли под полипропиленовата предпазна престилка, а топлината от триенето, която се надигаше към слабините й, успокояваше като среднощна вана за масаж в баварска планинска хижа. Прекрасният трепет идваше от конските сили на голямото черно „Сузуки“, крал сред вида машини, които тя предпочиташе повече от всички останали начини за придвижване.

Мотоциклетът даваше скорост, неограничавана от тежестта на луксозните коли. Той предлагаше пълно пренебрежение към задръстванията, призрачни отклонения из тъмни алеи и дори възможност за изпреварване на бягащи хора по стълби. И макар времето да беше ужасно неприятно за каране, тя нямаше желание да слезе от мотора. Защото не искаше да се чувства отново като кацнал на земята ястреб, разполагащ само с ноктите си за нападение или отбрана.

Тя намали скоростта, сви вдясно по източната част на Осемдесет и четвърта улица и спря съвсем наблизо до Второ авеню. Остави двигателя да работи, защото Ияд седеше зад нея и щеше да я смени. Погледна към ръцете му в ръкавици, прегърнали я през корема. Наблюдаваше как омръзналите му длани бавно се разтварят. Когато се качиха на мотора, той се колебаеше да я прегърне както обикновено прави пътникът. А сега не можеше да се освободи.

Тя слезе върху тротоара и подскочи няколко пъти, за да стопли краката си, обути в черни маратонки „Рийбок“. Ияд се премести напред и хвана ръчките, докато Мартина сваляше черната си раница от гърба му с безцеремонността при разсъбличане на мъртвец. Тя нахлузи раницата върху гърба си, а после хвана партньора си за врата и вдигна визьора на шлема му.

Лицето му представляваше ококорена маска от изтръпнала и замръзнала кожа, ужасено до смърт от нейната страст към високите скорости. Тя също вдигна визьора си и духна към него, като че да изчисти стъкло. Ияд успя да раздвижи лицевите си мускули и опита да се усмихне.

— По-добре ли е? — попита Мартина на немски.

Той кимна и двамата допряха визьорите на каските си.

— Добре. Слушай сега. — Тя приближи устните си до него, но никой не би объркал позата й с някакви чувства. — Ако се върна, добре. Ако не, или видиш някого, или нещо, което да не е наред, ще се измъкнеш и ще изхвърлиш торбата. — Тя тупна кафявите кожени дисаги, прехвърлени върху резервоара. — А после, Ияд, ако те следят… ще се измъкнеш. Ясно ли е?

Той кимна отново. Мартина му подаде шлема си и се отдалечи.

Сля се с пешеходците по Второ авеню, като сложи вълнена скиорска шапка на главата си. Ходеше бързо, за да раздвижи кръвта в краката си, а когато стигна Първо авеню, сви вдясно, продължи няколко метра, а после спря. Обърна се бавно, сякаш объркана за миг, но съвсем не се беше изгубила.

Ледената нощ и късният час бяха предпочитаният избор на Мартина за рисковани срещи. По улиците имаше малко пешеходци и лесно можеше да зърне преследвачите си, които биха пристъпили бързо между паркираните коли или под сенките на сградите. Ако не е шофьор на такси, човек едва ли би тръгнал да се разхожда с кола по улиците, защото дори и манхатънските проститутки не излизаха в такъв студ.

Тя погледна ъгъла на Осемдесет и четвърта улица, но не видя там никого. Нямаше и коли. След това тръгна на север и зави наляво по Осемдесет и пета улица, като междувременно се наведе веднъж уж да затегне връзката на обувката си, докато поглеждаше назад между присвитите си колене.

Когато отново зави надясно по Второ авеню и вдигна глава към сивата фасада на Спестовна банка „Йорквил“, сърцето й се сви от мъка. Половината от металните букви над часовника ги нямаше. Останалите изписваха само „кв л“. Гордата стара германска колония в Манхатън вече беше мъртва. Оставили бяха само някоя добра душа, която да информира най-търпеливите.

Някога Йорквил беше гордостта на родените в Германия жители на града. Десетте пресечки на квартала в горната част на Ийст Сайд представляваха постоянен празник на уюта, където храната, музиката и езикът на родината се лееха за всички берлинчани или техни приятели, германофили. В Йорквил човек винаги можеше да намери меню с картофена супа и свински наденички, да ги полее с тъмна бира и да отиде да послуша квартета, който свири мелодии от Моцарт пред черквата на Богородица. По празниците градските оркестри маршируваха гордо по авеню „Лексингтън“, а по време на октомврийския карнавал цели групи мъже в кожени къси панталони се стичаха тук от „Хайделберг“, за да танцуват.

Мартина беше избрала Ню Йорк за последна резиденция на майка си, защото той беше нейно пристанище при многобройните й пътувания. Всички приятели на Катарина в Буенос Айрес бяха починали, тя беше изпаднала в старческа деменция, а Ню Йорк изглеждаше най-практичният и безопасен избор. Откриването на Йорквил беше приятно допълнение, макар сега Мартина да разбираше, че би трябвало да усети моралния упадък на квартала още в началото на осемдесетте години.

Обикновено пристигаше след смяна на няколко таксита направо от летището в старческия дом „Еделвайс“ в източната част на Осемдесет и девета улица. Но сега, като се придвижваше пеша, тя можеше да види ефекта на застаряването. Хотелчето „Хайделберг“ още си беше тук, но над него се извисяваше алуминиево-стъклената сграда на някакъв копирен център. Когато зави наляво по Осемдесет и шеста улица, тя направо остана шокирана. Ресторант „Идеал“, където някога се беше смяла на огромния шницел, докато един стар акордеонист пееше народни песни, беше взривен от експлозия на някакъв бойлер. „Бремер хаус“, където човек можеше да си купи щрудел, каса пилзенска бира или дори Железен кръст с дъбови листа, ако знае как да поиска, сега беше превърната в обширна пицария.

Тя спря на ъгъла на Трето авеню, докато един повей на вятъра по Осемдесет и шеста улица премина откъм Сентрал парк, понесъл вихрушки от замръзнали боклуци. Тя наведе глава и стисна очи, опитвайки да изхвърли меланхоличните мисли от ума си. Мина едно такси. Шофьорът намали, докато я гледаше оптимистично, но после засили и се отдалечи. Тя извади ръце от джобовете си, зави по Трето авеню и тръгна по-бързо.

В един хартиен плик носеше 150 000 долара. Бяха в раницата й заедно с пълен комплект облекло и розов пуловер, с които можеше да се преоблече бързо в някоя от страничните алеи. Носенето на такава сума пари по тъмните улици на Манхатън не я притесняваше, защото под якето и червения скиорски пуловер нейният П–38 почиваше в кобура, прикрепен към колана на джинсите й.

Надяваше се парите да стигнат за дълго. Ако бъдеше принудена да остане в чужбина поне пет години, те щяха да са достатъчни, за да платят стаята и храната на майка й. Ако бъдеше убита, тогава щяха да влязат в употреба събраните пари от вноските, които тя плащаше на един богат ливански адвокат в Лондон. Господин Фарад имаше здрави връзки с патолога на британската полиция. В такъв случай щяха да идентифицират тялото на някоя скитница като това на Мартина Оберст и майка й да получи 200 000 лири стерлинги като застраховка „Живот“ от една британска застрахователна компания. Но ако я хванеха, осъдеха и затвореха…

Това се беше случило само веднъж. И няма да се повтори.

Но образът на майка й, седнала в люлеещия се стол, гледаща към прозореца и очакваща дъщеря си, която никога няма да дойде, внезапно накара гърлото й да се свие. Това я изненада и тя преглътна сълзите си. „Мамо, няма да те изоставя“ — обеща мълчаливо тя. Крехкото тяло с бели къдрици, набръчкано лице и големи сини очи вече не разбираше изречените с думи уверения. Беше загубила представа за времето много отдавна. Умът й беше застинал в дните, когато Ото, нейният любим, беше жив, а малката Марти я обожаваше така, както и сега.

Мартина много отдавна беше простила безпомощността на майка си след самоубийството на баща й. Защото макар сега и тя да се чувстваше вдовица, младежката й дързост превръщаше оживяването й в дар, докато за нейната майка нямаше живот без съпруга й. Първоначално тя беснееше против алкохола, който позволяваше на майка й да се оттегли в сънищата си, и затова избяга, боейки се, че също може да изпадне в отчаяние. Но по-късно, когато порасна, поумня и размисли, когато разбра, че обича баща си още повече, тя пренасочи чувствата си от него и ги подари на мама. Ото беше обожавал Катарина и Мартина бе длъжна да поддържа жива единствената му връзка с този свят.

Тя вдигна ръка и изтри ъгълчетата на очите си с ръкавицата. Изтри и сантименталността си. Сега няма да е последният път, когато ще види майка си. Няма да е.

Пресече на ъгъла с Осемдесет и седма улица, като прескочи краката на един скитник, легнал върху решетката на отдушника на метрото и завит със сиво войнишко одеяло. Виждаха се само очите му и върхът на подплатената с вълна кожена пилотска шапка.

Арон Дейвис наблюдаваше минаването на Мартина. После посегна към подвижната радиостанция, стисната между коленете му, и натисна два пъти бутона на микрофона. Изчака малко и го натисна отново два пъти. Беше само сигнал „внимание“, който беше подавал вече дванадесет пъти през изминалите четири часа, щом някоя млада жена с определена височина, фигура и лице, което би могло да бъде опасно, преминеше покрай него. Беше се преоблякъл в микробуса за наблюдение и заел позицията си. Позволи да го сменят само веднъж, докато отиде да се изпикае и да си купи парче пица. Останалите от групата мислеха, че е откачил, но решетката беше най-доброто място за „следене“.

Мартина хвърли поглед към булеварда, докато по него минаваше такси. Нищо в колата не привлече вниманието й и не подсказа, че това е същата кола, която беше минала край нея и преди.

Тя продължи пътя си. Искаше да стигне по-бързо, да види мама, да я накара да се усмихне, да й поднесе кутията напълнени с ликьор шоколадови бутилчици, да я прегърне колкото е възможно по-дълго и да си тръгне. Тъй като мисията й вече беше в етап на изпълнение, всяка предвидима среща криеше опасност от риск. След нея трябваше да се заеме със стотиците други въпроси, които все още оставаха без отговор.

Омар не я беше предупредил за друга среща, но пък и тя му даде да разбере, че такава не е необходима. Чудеше се дали работодателите й са се хванали на лъжата, че има намерение да открадне ракета от някоя европейска база. Като част от операцията й това не беше важно, но измамата все пак осигурява по-голяма безопасност. Най-важно беше истинското оръжие, неговото движение и местоположение. Преносимото торпедо все още беше прототип, макар изпитанията му да бяха минали идеално. Конструкцията му се основаваше на американската оптически и радионасочваща се противотанкова ракета, използвана от САЩ и съюзниците им. В този случай корпорацията „Хюи“ беше възприела същата конструкция, но с възможност да бъде използвана от морските командоси „Тюлени“. „Миноу едно“ както се наричаше прототипът, беше сравнително малък, прикачен към надуваема подложка с допълнителен винтов двигател и можеше да превърне всеки смел леководолаз в смъртоносна подводница.

Мартина плащаше значителна годишна сума за информация по отношение на подобни оръжейни системи. Източник беше един мъж на име Сам Тамил, собственик на охранителна и консултантска фирма, наречена ДДС. Тамил бе известен като най-лъжливия доставчик на охранителна техника в западния свят. Шарлатанин, продаващ повредени устройства за проследяване на семействата на жертви на отвличане, той би могъл да продаде очила за нощно виждане даже на слепец. Въпреки това фирмата му разполагаше с база данни за техническа информация, чиито услуги можеха да бъдат купени на невъобразими цени. Но самият Тамил си имаше ахилесова пета — собствената му скъпа кожа. Той никога не отказваше да получи пари в брой дори и за суперсекретна и недостъпна информация. Щом парите влязат в сметката му обаче, човек само трябваше да заплаши живота му и той би обърнал света, за да достави информацията.

В Лондон Тамил беше показал на Мартина секретни документи за „Миноу едно“. Тя зяпна, когато видя чертежите, защото в дневника на баща й се споменаваха чертежите му за подобно устройство, което той беше нарекъл „Летящата риба“. Нацисткото оръжие никога не излезе от етапа на проектиране върху хартия, но когато Тамил й показа „Миноу“, тя разбра, че точно това оръжие ще избере за целта си. Всъщност не очакваше той да й го достави и затова му предложи 50 000 долара, които да получава в рамките на една година, като всеки месец я информира за местата, където отива оръжието, и за преминаването на изпитанията. Скоро след като парите бяха прехвърлени от швейцарската банка, тя предупреди Тамил, че всяка грешка в информацията му или изтичането на сведения към когото и да било ще бъдат дискутирани с неговия син Абрахам на погребението на баща му. И така сведенията пристигаха навреме в нейната пощенска кутия в Манхатън.

Всеки аспект от плана й, който можеше да бъде подсигурен чрез изнудване, заплаха, пари или измама, беше проверен и препроверен. Но тя беше сама, а за толкова комплексна задача бе принудена да разчита на други. При това само на мъже.

След по-малко от четиридесет и осем часа първият етап от плана й, от три части, трябваше да бъде изпълнен без грешка. А той се състоеше в събирането на материалите, бързо придвижване на големи разстояния, точно спазване на графика и голяма доза от нещо, чието съществуване тя презираше. Късмет. Факторите, които не можеха да бъдат контролирани, я тревожеха най-много. Дали лейтенант Делгадо е жив или мъртъв? Сега съзнаваше, че е трябвало да го убие, макар по време на акцията решението да й се струваше логично. Един труп бързо би се размирисал, докато здраво надрусан мъж едва ли скоро би успял да повика помощ. Но съществуваше възможност да са го открили и в такъв случай животът му беше заплаха.

Най-силната заплаха за спокойствието й беше присъствието на Бенжамин Баум. Това, че се намира отново в един град с него, я караше да се чувства като мишка, затворена в клетка на гладна боа. Какво всъщност прави той в Ню Йорк? Дали е дошъл само заради експлозията? А ако тя е обект на разследването му, откъде е могъл да разбере местонахождението й? Възможно е „Яд Аллах“ да е проникната. О, да, тя познаваше способността на израелеца да манипулира, да посее съмнение, да убеждава, докато жертвата му повярва и попадне в клопката. Но кой от групата й би рискувал да стане предател, след като знаеха много добре как ще се разправи тя с тях? И освен това беше действала толкова внимателно, толкова прикрито. Никой от мъжете й с изключение на Муса не знаеше повече от собствените си задачи. Никой няма да разбере целта на мисията, докато не бъдат напълно въоръжени и на път. Само Муса се досещаше, че майката на Мартина е още жива. А може ли той да я предаде? Невъзможно. Той е религиозен, а вярата му налага да се подчинява.

Близо до ъгъла на Осемдесет и девета улица тя мина покрай бял закрит камион, върху каросерията на който беше изписано „Кабелна телевизия Манхатън“. Надникна през прозореца и видя шофьора, отпуснал глава върху облегалката и хъркащ под твърдата жълта каска, смъкнала се върху лицето му. Това беше детектив Джери Байндър, облечен в гащеризон на техник от кабелната телевизия.

На отсрещния ъгъл малката закусвалня на Йорквил оставаше единственият източник за тревоги в околността, тъй като все още беше отворена в този късен час. Зад замъглените прозорци се виждаха гърбовете на двама мъже, надвесени върху картонените си чашки, от които парата се виеше покрай вълнените им шапки. По-ниската фигура предизвика яда й за пореден път, но чу бръмченето на мотоциклета на Ияд, който се зададе откъм Трето авеню, и затова тя бързо зави по Осемдесет и девета, отнасяйки чувствата със себе си.

Бенжамин Баум. Ако не беше го срещнала, кой знае какво щеше да бъде? Ако само беше разбрала по-рано какво всъщност представлява той. Ако не беше се размекнала пред силата на неговата убедителност, ако беше парирала психологическите му атаки и грубите, безсмислени намеци за вината й по асоциация. Това отслаби защитните й сили, направи я податлива на неговата съблазън и обещания. Само ако знаеше тогава онова, което научи чрез болката: че те всички са еднакви. Всички. Подли кучета, които служат на господарите си, носейки блестящи табелки с надпис „патриотизъм“, „вярност“ или „любов“, докато всъщност се стремят единствено към власт, която да им разрешава да хапят и разкъсват. Какво ли щеше да се случи с нея в такъв случай? Дали щеше да надрасне радикалната си младост, да се измори от живота на беглец, да се оттегли през някой благословен слънчев ден като онзи, когато видя бебе в ръцете на майка си и разбра собственото си, искрено желание? Сега вече никога няма да узнае. И за това е виновен Бенжамин Баум.

Тя вървеше по тротоара на напречната улица. Тъмен и заледен пасаж с паркирани сред купчини мръсен сняг коли. Мина покрай тъмносив „Феърлейн“, чийто двигател ръмжеше и кихаше. Тя надзърна към младата жена, свита под хвърленото върху задната седалка палто, а после забърза напред. Редицата от пететажни къщи, се издигаше върху северния тротоар като стари книги върху рафт на фона на черното небе. Кафяви, червени и сиви правоъгълници. Всяка от тях си имаше зиг-зага на ръждясала противопожарна стълба, а сградите, притиснати до старческия дом „Еделвайс“, разполагаха освен това със скоби за хващане и къси разстояния между стъпалата. Защото Мартина не беше избрала старческия дом само заради вътрешните му удобства.

Тя спря пред циментовите стъпала, издигащи се към стъклената врата на номер 167. Сградата беше с тухлена фасада, пресечена от железните противопожарни балюстради и малка, метална табела с гравиран надпис „Еделвайс“ на немски език. Тя чу сузукито на Ияд да минава зад нея, тъй като момчето, макар и с ограничена интелигентност, изпълняваше безпрекословно дадените му от нея инструкции. Той трябваше да спре към средата на пресечката, да паркира мотоциклета и да влезе във фоайето на сградата на отсрещния тротоар, откъдето да наблюдава. Не беше кой знае колко сложна работа даже и за пълен глупак. Но ако основните й бойци не бяха заети, тя би използвала Джавад или Фуад.

Тя свали ципа на якето си, приглади предницата на пуловера си, за да е сигурна, че не е смачкан, пое дълбоко от студения въздух и заизкачва стълбите.

Входното антре на „Еделвайс“ беше като на всяка скромна резиденция в Манхатън. Втората врата също беше от стъкло, с електронна ключалка, а встрани във фоайето се намираше дългият дървен плот на рецепцията пред канцеларията на администрацията. Възрастният нощен служител в протрито синьо сако завършваше впечатлението за западнал пансион в европейски стил. Той вдигна глава от вестника си, вгледа се в Мартина и натисна бутона за отключване на вратата.

От мига, когато видя лицето му, тя разбра. Той не се стресна, не скочи към телефона, а се усмихна, поизправи се в стола си, изражението му беше твърде ентусиазирано. Краищата на устните му трепкаха върху изкуствените челюсти. Един възрастен пазач, германец, като види млада жена, цялата облечена в кожа да пресича антрето му почти в полунощ в неделя, би трябвало поне да се намръщи със съмнение.

Тя почувства как малките косъмчета по гърба й настръхват, слухът й се наостри тревожно. Свали скиорската си шапка, когато откъм фоайето я блъсна вихърът на топлия въздух, и докато пресичаше дебелата кафява пътека, очите й бързо огледаха всички сенки в древното фоайе, зад зелените фотьойли и поувехналите палми в саксии.

— Добър вечер — каза тя на немски, поставила лявата си длан в края на плота. Десният палец обхвана ръкохватката на пистолета под пуловера, когато се притисна към дървото. „Само ще се отблъсна с лявата, ще го измъкна, докато се търкалям, и ще се изправя със стрелба.“

— Добре дошла, госпожице — отговори също на немски нощният служител.

Тя чакаше сигнал. Нищо не се случи. Възрастният човек продължи да я гледа през дебелите си тъмни очила. Сивата му коса беше разрошена, като че я е сресвал назад с нервни пръсти. Но усмивката му си беше на място и за миг тя помисли, че е сбъркала. Докато не видя ъгълчетата на вестника, който той държеше, да трепкат като крила на пеперуда.

Тя погледна тъмния коридор към асансьора, после назад към входната врата. Нищо. Бързо свали раницата си.

— Дошла съм да видя майка си.

Нощният пазач явно усети, че трябва да си влезе в ролята.

— Много е късно.

— Тя не спи много.

— Така е с всички тук.

Мартина зачака следващия логически въпрос, но той само я гледаше.

— Катарина Оберст — каза тя.

— Ах, да. — Той остави вестника и бутна стола си назад. — Пет В, нали?

— Пет А — поправи го тя.

— Правилно — каза той, като че ли тя току-що е казала верния отговор на задача.

— Но преди това бих искала до оставя нещо в кутията й.

Нощният пазач въздъхна и тревогата на Мартина се засили. Той явно искаше да се отърве от нея. Тя бързо отвори раницата си и постави плика върху плота.

Възрастният мъж го взе и стана. Отвори вратата на канцеларията и тръгна навътре.

— Ключът — припомни му Мартина.

Той спря и се извърна.

— Моля?

Тя държеше малко ключе в ръка. Той се върна да го вземе и този път хладният й поглед напълно изтри принудената усмивка от лицето му. Той измърмори нещо, докато влачеше крака към канцеларията, намери номерираната кутия и сложи своя и нейния ключ в ключалките. Когато пликът беше поставен вътре и заключен, той се стресна от факта, че тя е застанала зад гърба му.

Мартина прибра своя ключ и се върна към плота, без изобщо да го поглежда. Парите вече бяха в стоманения сейф и в законно притежание на майка й. Можеше да убие стареца, но сумата вече принадлежеше на майка й. Естествено, нямаше намерение да го прави, но от него направо лъхаше на предателство и това накара кръвта й да се раздвижи и кипне.

— Не забравихте ли нещо? — попита тя, докато наблюдаваше асансьора.

— Извинете?

— Книгата.

— О, да. — Той извади големия дневник за посетители, отвори го на нужното място и отново опита да се усмихне, докато й подаваше химикалката.

Тя се обърна и втренчи в него, докато той се оттегли една крачка назад. Тогава взе химикалката, драсна само една дълга, черна линия напреко на страницата и се отдалечи.

Нощният пазач седна, дръпна металното чекмедже и извади шишето си с шнапс. Отпи голяма глътка, след което постави пръст върху бутона за отваряне на входната врата. Загледа я с очакване. Полицаят му беше казал да не прави нищо, но той изпитваше непреодолимо желание да сграбчи телефона, да набере 911 и да избяга.

Мартина мина покрай единствения асансьор и блестящите месингови пощенски кутии. Междувременно отново метна раницата си на гръб и прибра ръкавиците в джобовете на якето. Бръкна под пуловера си, стисна своя П–38, блъсна вратата към сервизното стълбище и влезе.

Нищо. Тя погледна нагоре към спускащите се кафяви, метални парапети. Дишаше леко и чакаше да види някаква сянка, някакъв намек за внезапно нападение.

Тишина.

Затича нагоре по металните стълби, с поглед, вперен напред. Устата й беше затворена, дишането спокойно. Единственият шум идваше от скърцането на коженото й яке. Отминаваше бързо площадките и затворените в стената пожарни маркучи.

На петата площадка спря и се заслуша. През вратата се чуваше тихият звук от работещ телевизор, но освен това нямаше забързани стъпки или драскане от напрегнати гърбове, прилепени към стените. Тя влезе в коридора.

Чисто.

Сега усети сърцето си, блъскащо се силно под еластичния сутиен. Мечтаеше за студа на вятъра покрай мотоциклета, защото в затоплената сграда под мишниците й вече течаха струйки пот.

Може би се лъже и вече я обхващат суеверията на възрастта. Може би самата предпазливост вече се превръща в опасност, измъчваща я с предчувствия. „Бъди готова — предупреди се тя. — Но остани спокойна.“

Намираше се в задната част на сградата с лице към коридора. Стените бяха покрити с тапети на цветя, а таванът боядисан в кремаво с блестящи, флуоресцентни лампи. Тя отпусна ръце, изправи се и тръгна.

Малката гарсониера на майка й се намираше в предната част на сградата, където Мартина беше поискала, като заплати и малка премия за тази привилегия. Имаше голям прозорец, от който майка й можеше да се наслаждава на отминаването на сезоните, а Мартина да наблюдава улицата отдолу. Тя приближи вратата. Не беше заключена. В подобни заведения, където обитателите често падаха и си чупеха кости, това беше вътрешно правило.

Тя завъртя стъклената топка и тихо отвори вратата.

Първото, което я посрещна, беше миризмата. Смесица от нафталин и стара вълна, усилена от топлината. После се усмихна, защото усети друг аромат. На черно кафе, което майка й толкова обичаше.

Тя затвори вратата зад себе си. Единствената светлина в стаята идеше от лампа с абажур върху висока метална поставка, намираща се от едната страна на удобно кресло, което тя беше купила преди няколко години. То беше с гръб към нея и оттатък облегалката му можеше да се види ниската, стъклена масичка с полирана до диамантен блясък повърхност. Махагоновият китайски гардероб си беше на мястото до дясната стена, а кръглата маса със столове го балансираше отляво. Останалата част от обзавеждането се състоеше от снимки в рамки, които покриваха всички хоризонтални повърхности, включително ламперията на радиатора под прозореца. Сребърни рамки, месингови рамки, дървени рамки с толкова познати снимки, че нямаше нужда да ги гледа, за да разбере какво има на тях.

Най-големите бяха все на татко. Във вълнени костюми с шапка, по шорти и трикотажни ризи, сложил навито въже на рамо. На някои от тях той прегръщаше една млада и весела Катарина, на други се къпеше в пълния с обич поглед на съпругата си и малката си дъщеря. Имаше го заедно с други мъже, надвесени гордо над чертожните дъски. И навсякъде, освен върху черно-бялата снимка, на която беше с униформата на полковник от Вермахта, той беше широко усмихнат.

Имаше и други снимки, няколко копия на картини с баварски пейзажи, изрязани от списания. Нямаше нищо аржентинско, като че този период беше изхвърлен от историята. Имаше също и няколко снимки на млада жена, която би могла да бъде Мартина, но всъщност беше нейна фотодвойничка, избрана от досиетата на една парижка рекламна агенция. Мартина беше заменила с непознатата всички свои снимки, доверявайки се с право на намаляващото зрение на майка си.

Тя наблюдаваше високия, черен люлеещ се стол, който леко кимаше към прозореца, където няколко снежинки бяха се залепили върху тъмното стъкло. Тихите звуци на Петата симфония на Бетовен се чуваха откъм старото радио, но тя знаеше, че изборът е случаен. Тази година май никой не беше пипал копчето за настройка.

Тя пристъпи тихо вляво и през тъмната арка в спалнята. Мускулите й се стегнаха, докато бързо огледа, отвори вратата на банята, и излезе оттам някак по-спокойна. Отиде до люлеещия се стол, нежно го спря и погледна с усмивка надолу.

— Добър вечер, мамо — прошепна весело тя и се наведе да целуне копринените бели къдрици.

Катарина вдигна очи от плетивото си и без да спре да тананика мелодията от радиото или да покаже друго освен горещо удоволствие в блестящия си поглед, също се усмихна.

— Добър вечер, съкровище — отговори Катарина, все едно че дъщеря й изобщо не е отсъствала, а просто се връща от следобедното си пазаруване. — Хубава вечер, нали?

— Да, мамо — съгласи се Мартина. — Хубава вечер.

Тъй като не искаше да се показва прекалено дълго през прозореца, тя веднага коленичи на пода и обърна стола към себе си. Майка й се изненада радостно от малката промяна, а Мартина видя, че тя плете някакъв шал от синя прежда, изпълнен с дупки и изпуснати бримки.

— Как си? — Мартина постави длани върху костеливите колена под розовия, домашен халат.

— Как ли? — попита Катарина, сякаш въпросът е част от често повтаряна игра. — Стааара — изпя тя, наведе се и допря чело до Мартина.

Двете се засмяха. Мартина се насили да остане широко усмихната. Гледаше очите на майка си, все още яркосини, както сигурно са били много отдавна сред уханния, планински немски въздух. Търсеше някаква тъга, разбиране, че дъщеря й може би се тревожи, че е сама, че е в опасност. Нямаше такова нещо.

— Но не чааак толкова стара — добави майка й. Мартина се наведе и я целуна по бузата. После бързо свали раницата, разкопча я и извади дълга кутия с шоколадови бутилчици, пълни с ликьор.

— Купих ти нещо. — Тя остави кутията в скута на майка си, но Катарина дори не я погледна. Вместо това протегна костеливата си ръка и докосна лицето на дъщеря си.

— Обич моя — каза тя.

Мартина покри ръката й с длан и затвори очи за миг, за да запомни това докосване. После се изви да закопчае раницата си и да седне върху изтъркания килим. Дулото на револвера се притисна в слабините й. Напомни й, че не бива да се отпуска. Тя хвана двете ръце на майка си.

— Мамо — опита се да проникне зад замъгленото съзнание. — Аз ще трябва да замина.

— Да, естествено. Но гледай да донесеш кекс, Марти. За кафето.

— Не, мамо — стисна по-силно ръцете й Мартина. — Може би няма да ме има доста време.

— О, да. Знам, скъпа. Но ти винаги се връщаш, нали?

— Да, мамо. Връщам се.

— И ще ми донесеш някоя сладка изненада?

— Ще се опитам да ти донеса нещо много специално.

— И да постоиш при мен малко по-дълго?

— Аз винаги оставам при теб, мамо. Нали?

— Да. Ти си добро момиче. Точно както каза и приятелят ти.

— Да.

Мартина почувства някаква тежест в гърдите си. Приятелят й. Какъв приятел? Нямаше познати, които да познават и майка й. Но се опита с всички сили да задържи израза на лицето и гласа си да не трепнат.

— Моят приятел?

— Да. Толкова приятен човек. — Майка й размаха шеговито пръст. — Той е джентълмен — каза тя, като че предупреждавайки Марти да не го изостави.

— Такъв е. — Гласът на Мартина беше прегракнал, но тя се бореше да задържи усмивката си. — Нали?

— Да, да — изкикоти се Катарина.

— Господин Франц — каза Мартина с последна надежда, че този приятел е роден от фантазията на майка й.

— Да — отвърна майката, но после поклати глава. — Не. Господин Клайн.

Мартина скочи права. Клайн. Хуго Клайн.

Бенжамин Баум е бил тук!

И тогава тя чу. Още докато се мъчеше да успокои собствената си кръв и да заглуши шума в ушите си. Вече го беше усетила, но не обърна внимание като коренен жител на Калифорния, който не забелязва слабите земетресения. Бързо потропване на стъпки откъм далечното стълбище.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Усмивката й се превърна в яростно изкривяване на устните, докато вадеше пистолета си. Беше готова да дръпне спусъка, когато чу скърцането на люлеещия се стол зад гърба си. Майка й беше станала и тръгна след нея.

— Марти? — Гласът на Катарина си беше все така весел, недокоснат от рязката смяна на настроението в стаята.

Мартина се извърна, отпусна дясната ръка с пистолета до бедрото си и хвана с лявата длан брадичката на майка си.

— Иди да седнеш, мамо — прошепна тя. Всеки миг й се струваше като вечност. — Върви. — Тя целуна силно майка си по челото. — Веднага ще се върна.

Изчака Катарина да тръгне отново към прозореца. После отвори вратата.

Вратата на апартамента вдясно също се отвори и фигурата на един млад мъж замръзна наполовина излязла в коридора. Беше висок и рус, с вратовръзка и дълго палто. За миг тя си помисли, че немската криминална полиция я е проследила дотук. В дясната си ръка той държеше хромиран револвер, насочен към пода, а в лявата малка радиостанция. На колана му блестеше златна полицейска значка. Очите му се втренчиха в лицето на Мартина, после се преместиха над рамото й и тя разбра, че той се е смръзнал поради присъствието на майка й зад нея. Тя вдигна пистолета към лицето му и стреля. Ехото на изстрела отекна по коридора.

О’Донован се хвърли назад в празния апартамент и се стовари на пода, а моторолата падна от ръката му. Той протегна крак и затръшна вратата, пропълзя назад, стиснал с две ръце оръжието си. Остана така, като дишаше тежко.

Мартина държеше пистолета си насочен към вратата, докато посегна с лявата си ръка назад, намери дръжката и затвори входа към майчиния си апартамент.

Вратата в края на коридора при стълбището се отвори рязко и в коридора проникнаха две фигури. Пистолетът на Мартина се извъртя към тях. Те спряха като замръзнали силуети под ярката флуоресцентна светлина.

Бени Баум носеше окъсано военно яке и тъмна вълнена шапка. Едрата фигура на Джери Байндър стърчеше зад него. Жълтата му каска представляваше ярка мишена, от която той беше забравил да се отърве.

Бени не беше въоръжен. Той бавно се изпъна и разтвори ръце с обърнати нагоре длани. Видя дулото на пистолета на Мартина. Малкият отвор беше широк като влаков тунел, но той не го задържа пред погледа си, а се взря в очите й. Яркосините ириси като немигащи стъкълца над ноздрите й се разтвориха подобно на подивяла кобила, дръпната от юздата.

— Легни, Бени — прошепна Байндър през стиснатите си зъби. Не беше донесъл пушката в старческия дом, но пистолетът бе в ръката му, скрит от погледа на Мартина. — Аз ще я сваля.

— Не — веднага отвърна Бени. — Не тук.

Бени направи една крачка напред. Толкова бавно и отмерено движение, че приличаше на стъпка на мим. Той протегна ръцете си още по-встрани, за да покаже, че не крие нищо под ръкавите. Заговори на немски.

— Мартина — колкото можеше по-нежно каза той, докато сърцето му вече усещаше удара от летящия куршум. — Чуй ме.

За миг изпита надежда, защото тя не помръдна. Но после лицето й потъмня, брадичката се издаде напред и тя извика:

— Не! Никога повече! Особено теб!

Байндър сграбчи яката на Бени и се блъсна в гърба му, повлякъл Баум със себе си, когато изстрелът на Мартина проехтя в коридора. Ослепителна светкавица и оглушителен гръм придружиха куршума, който прелетя край носовете им и се заби в стената зад тях. Те се изтъркаляха настрани един от друг. Байндър скочи, пистолетът му намери сянката, но Мартина се вмъкна в апартамента отляво. О’Донован изскочи от другия апартамент, видя пистолета на Байндър и се прилепи до стената на коридора.

На улицата долу изстрелите на Мартина се чуха съвсем слабо. Не по-силно от затварянето на гардеробна врата. Но всеки, който ги очакваше, разбра какво става.

Рут беше излязла от колата на О’Донован и залитна, когато чу заглушения звук. Замръзна на мястото си, вдигнала глава към „Еделвайс“. Паниката я обхвана веднага, когато си представи падналото тяло на баща си. Тя хукна към вратата на сградата. Подхлъзна се върху леда, а Арон Дейвис я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Пусни ме — извика тя, но високият мъж я стисна, докато тя не престана да се дърпа. Той също гледаше нагоре. Радиостанцията в ръката му внезапно запращя от напрегнатия шепот на О’Донован.

— Арон, повикай групата за бързо реагиране. Може да имаме заложник.

— Веднага — прошепна в отговор Дейвис.

Двамата с Рут извърнаха глави към рева на голям мотоциклет. Верен на нарежданията на Мартина, Ияд беше излязъл от прикритието си и яхнал мотоциклета, но сега се паникьоса и форсирането на двигателя привлече вниманието на Франк Манкузо, чиято задача беше да следи за помощници на Клумп. Облечен в черно скиорско яке и бейзболна шапка, Манкузо скочи от стълбата, подпряна върху отсрещната сграда, и хукна по хлъзгавата улица между паркираните коли. Той измъкна револвера си и извика нещо, когато голямото сузуки изрева, задната му гума забоксува, но то тръгна бързо напред.

Внезапно Ияд се сети, че трябваше да се освободи от дисагите. Искаше просто да ги изхвърли, но Мартина строго му беше забранила толкова явно действие. Той реши да наклони мотора и да бутне торбите, които просто да изпаднат, но направи грешката да се извърне, за да погледне назад, откъдето една полудяла фигура го настигаше тичешком. Задното колело се плъзна по някаква снежна бабуна, а след това цялата машина се наклони вдясно. Предпазителят на двигателя изстърга искри от асфалта и моторът попадна под предната броня на един паркиран джип „Чероки“.

Ияд изкрещя, защото нещо остро се заби през джинсите в левия му крак. Той се извъртя, напрегна се и се освободи. Дръпна ръчките на мотора с всичка сила, но мотоциклетът се беше заклещил под колата. Той се изправи и спринтира към Второ авеню, като дръпна шлема от главата си и го хвърли настрани.

В тъмния апартамент до този на майка й Мартина зърна блясъка на чиния върху табла. Взе я, пусна я на пода и с крак я бутна под вратата. Откъм спалнята се чу тих, изплашен вик на немски.

— Кой е? Кой е?

Но тя скочи към прозореца на хола и блъсна с длан рамката. Наскоро боядисаното дърво не помръдна. Тя се извърна към стаята. Забеляза голяма, дървена кутия с прежди за плетене. Усетила намеренията откъм коридора, тя насочи пистолета към вратата, затвори очи, за да не я ослепи светлината от изстрела и стреля. После прибра пистолета в кобура, вдигна кутията и като се завъртя веднъж като дискохвъргач, я метна към прозореца. Ударът пръсна стъкла и кълбета цветни прежди в нощта.

О’Донован и Байндър бяха притиснали гърбове от двете страни на вратата в коридора. Байндър държеше Бени настрани вляво от себе си и всички гледаха към килима, посипан с трески от изстрела на Мартина. Вратата към апартамента на майка й започна да се отваря. О’Донован посегна и я затвори. Детективите стиснаха пистолетите си с две ръце и когато чуха счупването на прозореца, О’Донован кимна.

Байндър вдигна дясното си коляно и ритна назад с крак като муле. Вратата изскочи от пантите си, треперлив старчески вик се чу някъде отвътре и О’Донован нахлу зад протегнатото си оръжие.

Вятърът нахлуваше през назъбената дупка в стъклото, а навън бели снежинки се въртяха из тъмния въздух.

— Джери, по стълбите — заповяда О’Донован.

— Слушам — обърна се Байндър, очаквайки да дръпне подире си Баум. Но краката на израелеца вече тропаха по коридора и той го последва бързо.

На улицата Рут и Дейвис чуха звъна на стъклото и изтичаха към западния ъгъл на старческия дом, където сградата беше разделена от съседната с четириметров процеп. Манкузо се присъедини към тях, понесъл задъхан дисагите от мотоциклета. Тримата зяпнаха нагоре към далечната сянка на Мартина, когато краката й изчезнаха над последната секция на противопожарната стълба, извиваща се към покрива.

Дейвис приближи радиото към устните си.

— Тя се качва нагоре върху покрива, сержант.

— Разбрах — дойде хрипливият отговор, а после О’Донован се появи върху стълбата. Още стъкла изпопадаха, когато палтото му забърса отвора. Той се прилепи към тухлената фасада и бързо се насочи към стълбата. Погледна нагоре, после към лицата далеч отдолу. Косата му беше разрошена, а палтото му се развяваше като криле, докато пъхаше радиото в джоба. Направи кръгово движение с ръка, а после започна да се изкачва.

Входната врата на старческия дом се отвори и Рут се извърна. Видя баща си. Лицето му беше изкривено от напрежение, както обикновено на съботните футболни мачове, но изглеждаше ужасно, защото я нямаше обичайната радост. Той профуча покрай нея, хукнал нагоре по хълма към Трето авеню, а Байндър го следваше по петите.

— Дейвис! — викна задъхано Байндър, изненадан от скоростта на дебелия израелец. — Ти и Манкузо на другия фланг!

Дейвис и Манкузо веднага хукнаха в обратна посока, а колата на Грифин зави в улицата и ги последва. Рут остана сама. Тя се огледа за миг, чувайки приближаващите сирени. Виждаше правоъгълниците светлина, появяващи се по околните сгради. Хукна след Бени.

Мартина не се колебаеше. Беше минавала този път преди и сега просто трябваше да го измине отново. Процепът между гърба на „Еделвайс“ и същата като нея сграда на Деветдесета улица беше твърде широк, за да го прескочи, но при следващата сграда на изток той се стесняваше до три метра. Тя хукна по натрупания върху покрива сняг и прескочи разделителната стена към съседната сграда.

На половината на пътя забави ход, защото чу тропането на краката на полицая зад себе си и вика му, отнесен от вятъра, когато сви наляво. После тя се засили и скочи напред и нагоре. Черната алея на процепа между сградите премина под нея. Краката й прескочиха ръба на отсрещния покрив и тя се приземи с идеално парашутистко превъртане върху снега. Изтърколи се с присвити колене. Остана легнала, извади отново пистолета си и зачака да чуе засилването на полицая, който да повтори скока й. После се изправи и насочи пистолета си през пролуката. Той зяпна, размаха ръце и падна по гръб сред облак бял сняг. Нямаше нужда да стреля. Беше убила скоростта му.

Тичайки на зиг-заг, за в случай че той се опита да стреля подире й, тя хукна по покрива на номер 210 на Деветдесета улица и спря в края му. Подаде глава над перваза на пететажната сграда, огледа се на запад, а после на изток. Засега нищо. Но те щяха да дойдат.

Тя прибра пистолета, хвана ледената метална стълба и яхна перилото. Смъкна се до първата противопожарна платформа. После се спусна като моряк по съседните скоби върху фасадата. След десет секунди висеше в края на последната платформа. Не обърна внимание на болката в дланите, когато скочи върху тротоара от три метра височина.

Баум зави откъм булеварда, следван по петите от Байндър, а зад него от Рут. Но Мартина имаше да пресича много по-малко разстояние.

Стройният небостъргач „Рупърт Тауърс“ се намираше точно отсреща й на тридесетина метра от тротоара. Към осветеното стъклено фоайе се извиваше път за коли, а отдясно асфалтът свършваше при висока до гърдите извита тухлена стена. От нея започваше огромен частен парк с извити алеи и голи дървета. Приличаше на малка градска гора.

Тя изчака на южната страна на улицата, подпряла длан върху заснежения капак на една кола и приклекнала леко, за да не могат да я улучат, но и достатъчно високо, за да не я изгубят от поглед. Тримата тичаха по улицата вляво от нея. Отдясно двама мъже също тичаха по хълмчето, размахали ръце и следвани от жълто такси.

Тя вече беше задъхана не толкова от бягането, колкото от ярост. „В дома на майка ми — едва не извика тя. — В дома на собствената ми майка!“ Пребори се с желанието да излезе на открито и да открие огън. „Чакай — заповяда си тя. — Чакай!“ Трябваше да се приближат повече до нея.

Когато Мартина тръгна, Баум беше само на четири коли разстояние, а мъжете отдясно не много по-далеч. Тя хукна с всичка сила през улицата, като се усмихна от удоволствие, щом чу изненадания вик отзад и отгоре на ченгето, което я наблюдаваше откъм противопожарната стълба. Пляскането на обувките й в кишата и скърцането на коженото яке заглушиха виковете на преследвачите. Тя се хвана с ръка за стената, прескочи я и хукна с наведена глава из парка.

Бени все още водеше групата, а Джери Байндър се опитваше да не изостава от полковника. Рут ги следваше наблизо. Не разбираше защо и тя тича като действащо лице от кошмар, внезапно оживял пред очите й. Дейвис и Манкузо я изпревариха, приближиха Байндър и Баум. Държаха пистолетите си вдигнати като олимпийски факли.

Бени стигна стената, подпря се с ръце в горната част, вдигна се и се претърколи от другата страна. Инерцията го изправи бързо. Байндър най-накрая го изпревари, прескочил стената с един невероятен скок. Двамата мъже се хвърлиха подир изчезващия сред парка силует. Дишаха задъхано като локомотиви. Сърцата ги предупреждаваха, че подобен крос не е за тяхната възраст и скоро ще трябва да го прекратят.

Между черните дънери на дърветата забелязаха висока метална ограда в другия край на парка. Тя извиваше вляво, където в далечината завършваше до стената на сградите. Вдясно се връщаше към Деветдесета улица. Отвъд оградата се виждаше само тъмнина, тъй като изкуственият парк завършваше при каньона на открития паркинг. Байндър за миг се обнадежди, че Мартина Клумп е сгрешила. Че ще бъде хваната като в клопка. Но Бени не изпитваше глупав оптимизъм.

Спринтиращата фигура на Мартина достигна оградата, но не се поколеба. Тя подскочи върху нея и се покатери по свързващата верига като паяк, застана върху хоризонталния железен прът, изпъна се с разперени ръце и скочи. Чу се резониращ звук, когато тялото й се удари във високия уличен стълб на три метра от оградата. Тя го обгърна с ръце и крака, спусна се надолу и избяга.

Байндър блъсна с ръце желязната ограда. Разбираше, че не са му останали повече сили за гонитбата. Раздруса метала с големите си длани и изръмжа:

— Мамицата й мръсна, кучка с кучка?

Бени застана до едрия американец, погледна надолу, а после се строполи по гръб върху снежната покривка, опитвайки да възстанови дишането си…

На шест метра под тях черните подметки на Мартина пресякоха меката затревена ивица, която извиваше към паркинга под сградите в едната посока и към Деветдесет и първа улица в другата.

Пътят за бягството й се оказа успешен, но доволството й беше помрачено от други чувства, които изкривиха лицето й в маска на ярост.

— Значи искаш да си играем семейни игрички, Бени? — прошепна тя, докато тичаше в нощта. — Те обаче се играят от двама.