Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (20)

17.
Казабланка, „Кафе дьо Франс“

Към полунощ собственикът на „Кафе дьо Франс“ обикновено затваряше заведението си. Четиримата му сервитьори в тъмнозелени вълнени сака, бели ризи, черни вратовръзки и панталони по това време вече бършеха масите, връщаха пълните табли с използвани чаши на барманите и изхвърляха фасовете от стотината пепелници. След това трябваше да затворят металните капаци върху гледащите към улицата и тротоара прозорци и да навият червените тенти с надписи „Кока-кола“ към стрехите на покрива.

Най-после щяха да са свободни, за да отпочинат горящите им пети. Но макар часовникът на кулата на площада „Мохамед V“ да отбелязваше часа на вещиците, днес това нямаше да стане. На хиляди километри и много часове оттук кралският марокански футболен отбор започваше кървав мач в Бразилия. „Кафе дьо Франс“ имаше телевизор с огромен екран и сега тук беше пълно като по обяд.

На Бени Баум тълпата не му пречеше. Напротив, тракането на чиниите и мляскането на мароканците, приглушеното ръмжене на колите, мотоциклетите и такситата, които минаваха по широкия площад, го успокояваха. Вятърът, който издуваше червените тенти и носеше в кафенето аромата на пристанище, морски въздух и напечен нефт, се смесваше с мириса на черно кафе и тютюн, изпълнен с радостни викове, когато отборът на Мароко най-после вкара гол.

Сред израелската разузнавателна общност беше широко разпространено мнението, че най-успешните операции са били планирани в кафенета на открито, а не в непроницаемите за звука специални зали. Тази традиция се беше родила благодарение на концепцията, че за врага е много по-трудно да локализира и подслуша импровизирана среща, отколкото фиксирана оперативна база. Всъщност даже счетоводителят на АМАН, чийто бюджет винаги не достигаше, веднъж съвсем сериозно беше предложил да си купят някой ресторант, вместо да му се налага да изплаща планините от фактури за обеди и вечери, които се изсипваха всеки петък върху бюрото му.

Основният салон на кафенето беше претъпкан, но това беше добре дошло за Баум. Хората седяха рамо до рамо и затова сервитьорката ги настани на балкона, започващ в края на витата стълба. С изключение на клиентите, които набързо посещаваха тоалетната в паузата между полувремената, тук нямаше никой друг, тъй като парапетът закриваше част от екрана на телевизора долу. Затова пък входът на кафенето се виждаше идеално и когато гостите на Баум влезеха, всеки от тях повтаряше една и съща пантомима. Оглеждаха основния салон, не виждаха познат, после поглеждаха нагоре, откъдето Екщайн ги канеше с пръст.

Малката група алпинисти, отличаващи се с ярките си алпийски пуловери и разноцветни чантички за документи, закопчани на кръста, се бяха събрали около три маси, съединени услужливо от салонния управител. Присъствието му временно поспря „туристическите“ им планове, когато той се качи на балкона, просна килимчето си от камилска вълна и започна да се кланя към Мека, докато си казваше молитвата. Бени Баум, който седеше начело на събраните маси, се облегна с металния стол на стената и затропа с пръсти по колената си. Когато религиозният мюсюлманин най-накрая се изправи и събра килимчето си, Баум му се усмихна и кимна с уважение.

Групата на Баум още не беше се събрала напълно. Затова той чакаше, та да не му се налага да повтаря пред новопристигналите. Нямаше търпение да започне, но все пак разтревожената му душа изпитваше известно успокоение, защото наистина не беше очаквал да събере група за действие за толкова кратко време. Той погледна другия край на масите, където Екщайн, яхнал стола си и поставил брадичка върху сплетените си пръсти, се правеше, че гледа мача, докато наблюдаваше входа.

Бени съжаляваше за избухването си преди, когато беше обвинил Екщайн за решението му да спре в Тел Авив по пътя насам от Адис Абеба. Когато майорът накратко му разказа какво е свършил за малкото време, прекарано на израелска земя, той веднага му се извини. Ейтан дори не беше успял да види жена си и сина си.

Екщайн беше започнал военната си кариера като парашутист-десантчик и онези години, прекарани върху острието на бръснача в израелската армия, го бяха научили как се подготвя мисия. Обикновено операциите могат да бъдат прекратени в последната минута, но човек се научава да стегне хората и екипировката още когато се чуят първите слухове за предстояща акция. Ако ти заповядат да прекратиш мисията, единствената цена, която ще са заплатили хората ти, са няколкото литра пот.

Екщайн не разполагаше с достатъчно информация, за да планира подробно, но знаеше, че Рут Баум е в ръцете на Мартина Клумп и се намира някъде в Северна Африка. Това беше повече от достатъчно, за да организира група от хора, имащи опит в близък бой, които притежават двойно гражданство, тъй като пътуването в Магреб с израелски паспорти беше забранено. Освен това съвсем правилно се беше досетил, че ако бъде осведомен, Ицик Бен-Цион няма да пожелае да информира собствените си началници, защото подобно разкритие би задвижило необратимо много неща. Размяната на пленниците, следващата стъпка на Ицик към длъжността началник-щаб, би могла да бъде отложена. А дори множеството приятели на Баум, заемащи високи постове в армейската йерархия, да вземат решение за официална операция по спасяването на дъщеря му, планът им би подлежал на одобрение от кабинета. И тъй като Рут не е като цял самолет с отвлечени евреи, кой знае какви политически игри може да се разиграят по този повод из коридорите на Кнесета. Затова, ако Ицик реши да подкрепи опита за спасяването й, той трябва да бъде такъв, че да може да отрече информираността си. Точно затова Ейтан започна да се обажда по телефона на хора, които в момента не бяха „на служба“, още преди да види шефа си.

По-голямата част от израелската армия се състои от запасняци. Мъже и жени, които са свикнали да намират в пощенските си кутии малките кафяви пликове, с които ги викат ежегодно за едномесечна запасна служба. Те също така знаят и кодиран сигнал, който може да бъде излъчен по радиото или телевизията по време на опасност. Членовете на малките елитни поделения често биват събирани неофициално с телефонно повикване от оперативния си офицер, който им казва само „действаме“.

Екщайн успя да се свърже с най-перспективните си хора, дори и с онези от тях, които се бяха преместили в Европа, за да постъпят на по-обещаваща служба. Но повечето от хората още си бяха в Израел и всички разговори протичаха кратко и почти еднакво.

— Диди, обажда се Ейтан.

— О, как си бе, човек!

— Добре. Слушай, зает ли си?

— До гуша, както винаги. Какво има?

— Нещо голямо. Ще отнеме минимум три дни.

— Мамка му. Утре има адвокатски съвет.

— Бени има нужда от теб.

— Е, и без това щях да ги зарежа. Казвай.

— Добре. Иди на летище „Бен Гурион“ и вземи билет за полет 883 на „Американ Еърлайнз“, който заминава в 06:20 часа за Париж.

— Да взема ли фактура?

— Платен е. Билетът е на името на Давид Лернер.

— Чудесно.

— После ще хванеш първата връзка за Казабланка. Този билет ще трябва да си го платиш. Може би ще ти възстановим сумата.

— Ехааа. Ваканция за моя сметка.

— Ще се настаниш в „Отел дьо Пари“ на улица „Бранли“. Ела в „Кафе дьо Франс“ на площад „Мохамед V“ утре в 24:00. Останалото е оборудване. Искаш ли да запишеш?

— Е, стига си ме обиждал. Току-що съм запаметил цели петдесет алинеи.

Решителната готовност на хората въпреки неясното му обяснение нямаше защо да изненадва Екщайн, но той въпреки това се зарадва, че онези флуиди на вярност и саможертва продължават да текат из вените на израелците. Десетилетията война още не са намалили редиците на младежите, готови доброволно да се заемат с опасния си дълг, но дори и зрелите ветерани не се колебаят веднага да отвърнат на повика „следвай ме“. Екщайн много добре знаеше, че тайните мирни преговори бавно започват да дават плодове по фронтовите линии, но се чудеше дали мирът, когато най-после настъпи, ще промени за добро или за зло характера на израелската нация…

Бени запали цигара от местните, без филтър, които бяха остри и с миризма на сухи овчи дърдонки. Погледна часовника си и реши да даде на последния, когото чакат, още пет минути, а после да започнат, дори и без него.

Вдясно Очко най-после се беше върнал към обичайното си състояние на мрачна замисленост. През изминалите дванадесет часа дребният аналитик се беше изтощил емоционално като подхвърляна неуморно тенисна топка.

Първо, докато още се намираше в Йерусалим, го повикаха, за да говори по телефона лично с командира, чийто глас, макар и заглушен от разстоянието на далечния международен разговор, издаваше съвсем ясно намеренията му. Бен-Цион информира Очко, че от този миг той е в безсрочна неплатена отпуска и затова трябва да напусне сградата на Управлението. Тъй като Бени Баум беше в чужбина и никой друг нямаше да се застъпи за него, Очко се подчини унило, като се молеше наум в близко време нещата някак да се оправят. Докато се мъкнеше приведен и объркан към главния изход на сградата на СпецОп, го спря един от „магьосниците“ от подземната работилница, където маскираха като часовници, уокмени и писалки разните миникамери, предаватели и детонатори.

Той му подаде чанта с презрамка, която изглеждаше празна.

— Внимавай — каза му мъжът. — В подплатата й има сто хиляди долара. Прибирай се вкъщи.

Вече наистина объркан, Очко се качи на автобуса, с който се прибираше ежедневно, но преди да влезе в блока си, го повикаха от една кола, в която седяха две от горилите на вътрешната сигурност на СпецОп.

— Качи се горе и си вземи нещата — каза му едрият шофьор. — Дрехи за три дни за град с климата на Йерусалим. Имаш достатъчно време. Десет минути.

Макар самият Очко вече да беше с чин капитан, той се подчиняваше на заповедите като редник. Двамата мъже го откараха до летището „Бен Гурион“ със скорост, от която му се доповръща. По време на пътуването му връчиха пакет за пътуване, съдържащ паспорта с името му за прикритие, което беше унгарско. Съответни допълнителни документи, билет за полета до Кайро на „Ел-Ал“ и друг на „Еджиптеър“ до Казабланка. Накараха го да повтори три пъти инструкциите за контакта, но никой дори и не спомена Баум. Когато Очко навлизаше във въздушното пространство на Мароко, той вече страдаше от параноичното убеждение, че Ицик го е пожертвал като куриер на пари в брой. Че ще занесе сумата и никога вече няма да се завърне.

Когато влезе в „Кафе дьо Франс“ разтреперан от адреналина и вятъра, той едва не припадна, щом видя Екщайн да му се усмихва над парапета на балкона. Сега седеше до масата, отново сред своето „семейство“, спокоен и сигурен, макар че вероятно го чакаха опасни преживявания. Разглеждаше пътеводителя за Мароко, Алжир и Тунис.

До левия лакът на Бени Баум един дребен, тъмнокос мъж слагаше цигара в черно цигаре, захапа го между зъбите си и запали с електронна запалка. Подполковник Шаул Нимроди, бивш командващ парашутната школа на израелската армия в Тел Ноф, беше един от онези рядко срещани дребосъци, които никога не чувстват нужда да компенсират с друго височината си. Най-малкото от дванадесетте деца на иракски равин и съпругата му, пристигнали пеша от Багдад в Йерусалим, Нимроди отрано беше разбрал, че ясната му усмивка веднага разоръжава врага, а на него открива път за внезапно нападение. Беше служил двадесет и пет години като офицер във военновъздушните сили и като се имат предвид хилядите войници, които са го следвали за скок от всеки транспортен самолет на израелската армия, той беше нещо като национална знаменитост. По летищата, ресторантите и кината в Израел той винаги беше посрещан и поздравяван горещо от своите запасняци, които го потупваха по дребния, но мускулест гръб и му благодаряха, че ги е успокоявал през най-опасните мигове от живота. Нимроди беше легендарен с чувството си за хумор в най-опасни ситуации, но уважението към него освен това се дължеше на строгата дисциплина, която изискваше, и невероятната ярост пред непрофесионалните пропуски. Известен беше случаят, когато държал цяла рота в стойка „мирно“ три часа под августовското слънце за това, че не спазили инструкциите на техника за подреждане на въжетата на парашутите.

Нямаше нито една голяма въздушна операция на Израел, в която той да не е играл ключова роля по време на службата си. От Голан през 1967 година до Суец през 1973 година, от Ентебе през 1976 година до Бейрут през 1982 година Нимроди беше викан винаги, когато историята не можеше да чака началниците да се консултират с техническите си справочници. Началник-щабът възлагаше задачата на шефа на парашутните войски и на пехотата, които от своя страна я възлагаха на Нимроди, независимо кой стои над него в йерархията на командването.

— Утре в 07:00 часа 202 редовен батальон трябва да кацне в Сидон — казваше командващият парашутнодесантните войски.

Нимроди запалваше цигарата си, примижаваше през дима, щракваше с пръсти и изчислението му беше готово.

— Ще ни трябват шест С–130, всеки с един подкрепящ хеликоптер, шест товарни парашута Г–11 на самолет. Ще пуснем М–113-ките от рампите на височина шестстотин метра, а после войниците ще кацнат един след друг. Първо ще пуснем с два С–47 разузнавачите и инженерите, за да маркират пистата и да осигурят охрана, но основната сила няма да скача с парашути. Така ще имаме повече място за амуниции и тежки картечници, може би по две хиляди килограма на машина. За кацането на основните сили ще са необходими около тридесет минути.

— Можеш ли да го направиш за утре? — питаше със съмнение командващият.

Нимроди само се усмихваше, а извитите бръчки, спуснали се от краищата на очите му към устата винаги бяха сигналът, който караше началниците му да отвърнат с кимване. „Напред!“

Най-накрая Нимроди беше се пенсионирал на сравнително млада възраст — четиридесет и шест години. Но нямаше планове за повторна кариера. Смяташе да прекара следващите десет години с жена си и трите си дъщери, да обикаля света, да се пече по плажовете, да играе на борсата, а после да помисли за някакъв скромен бизнес. Но телефонът му като че не преставаше да звъни, а пред вратата на дома му в Нес Циона непрекъснато се появяваха цивилни или униформени военни. Хора като Бени Баум, с когото той беше работил по доста сложни вмъквания и измъквания, не му позволяваха да се отпусне в удобна леност. В момента работеше като консултант на „Акорда“, транспортна корпорация, собственост на АМАН чрез подставено лице, която имаше договорни отношения с Мавритания. Сега беше свободен агент и приемаше задачи само когато му е удобно. Затова обаждането на Екщайн го накара веднага да прескочи в Казабланка, за да види с какво може да помогне на стария боен другар.

Нимроди погледна към Бени и вдигна дясната си китка, за да му покаже часовника си.

— Още пет минути, баба — каза Бени на английски.

Нимроди пътуваше с фалшив иракски паспорт, с който го беше снабдил АМАН през 1991 година, когато цялата парашутна бригада се готвеше за проникване в западната част на иракската пустиня. Тази мисия така и не се осъществи. В документа той се водеше като Ахмед Табри, но арабското обръщение „татко“ се беше залепило за него от една операция в Йорданската долина през 1968 година, когато той си беше сложил кафия и повел на разузнаване група от говорещи арабски език командоси.

Нимроди се усмихна на Баум, сви рамене и отпи от горещото кафе.

— Аз не бързам, приятелю — изрече той с изненадващо дебелия си глас. Когато говореше английски, имаше странен френски акцент и тъй като лицето му беше ъгловато и удължено, често го сравняваха с актьора Жан-Пол Белмондо. — Но ти сигурно искаш да започнем по-скоро цялата тази работа.

— Да — съгласи се Бени. Погледна към съединените маси, където мъжете бяха приближили глави и тихо си припомняха мисии и приключения. — Можем да започнем и сега, но този носи важни сведения от последния час.

— Знанието е сила — съгласи се Нимроди. — Ще чакаме.

Майкъл О’Донован седеше настрани от останалите. Макар и по-интимно свързан от когото и да било с това начинание, той се чувстваше аутсайдер и нямаше настроение да си разменя любезности със седмина непознати. Беше застанал встрани на балкона между масите с вдигнати отгоре им обърнати столове, които приличаха на отровени гигантски хлебарки. Отпиваше бира, пушеше и гледаше разсеяно надолу към тълпата футболни запалянковци.

— Не беше повреда. Направо паника — разказваше за парашутен инцидент с един от бившите си бойни другари човекът вляво от Нимроди, който се казваше Давид „Диди“ Лернер. Беше едър, мускулест израелец от австралийски произход. Оплешивял преждевременно, но с младежко лице, предполагащо, че си е обръснал главата, за да е в „крак с модата“. Лернер беше старшина от запаса в „Саярет Маткал“, суперсекретното разузнавателно поделение на Генералния щаб, което формално се намираше под командването на АМАН, но се отчиташе директно пред началник-щаба. Един от най-добрите израелски експерти по парашутни скокове от голяма височина, той сега ръководеше някакъв клуб за въздушна акробатика, наречен „ПараГо“. Бизнесът му се движеше по ръба на банкрута, защото Лернер се интересуваше повече от скоковете, отколкото да предлага услугите на клуба си за участие в демонстрации в Деня на независимостта. Тъй като трябваше да издържа семейството си, Диди беше решил да учи право, макар че не му се вярваше да може да работи дълго на бюро, без да се размърда „таралежът в гащите“ му.

— И аз така си помислих — каза Амир Лапкин. — Той едва беше скочил, когато го дръпна. Още главният не му се беше отворил напълно. Затова всички си помислихме, че пада.

Лапкин също беше наполовина „англосаксонец“, както израелците наричат сънародниците си, чийто роден език е английски. Роден в Торонто, той бил доведен в Израел като дете. Тъмното лице и дългите мустаци на Лапкин му придаваха вид на мексикански бандит. Беше служил като офицер в групата „Маткал“ на Лернер, но както във всички подобни групи, рангът не означаваше нищо в личните им взаимоотношения. В цивилния си живот той беше градинар, но прекарваше много време в сгъване на парашути за „ПараГо“ и за поддържане на формата си като национален шампион по стрелба на олимпийското стрелбище в Херцелия. Имаше сочен глас и строго лице, придаващи му вид на сърдитко.

Срещу Лернер и Лапкин седяха още двама мъже. Макар също да бяха израелци, нордическите им лица и насеченият разговор на немски ги правеха да изглеждат по-скоро потомци на офицери от Гестапо, отколкото на оживели жертви от лагерите на смъртта. Ари Шнелер беше висок и почти бяло-рус евреин, роден в Германия. Беше служил в разузнаването на Тридесет и пета бригада от парашутнодесантните войски на израелската армия. Досега беше прикрепян на три пъти за кратко време към Бени Баум като „изпълнител“ на операции в Германия. След като се уволни, той се премести във Виена и създаде охранителна фирма, предлагаща техническо обслужване и въоръжена охрана, обучавана от него самия за шефовете на виенски банки. Обезоръжени от арийския му вид, по-възрастните клиенти на Шнелер понякога му се доверяваха и споделяха с него носталгията си по „доброто старо време“. Той с удоволствие ги изслушваше, а накрая съобщаваше на зяпналите от изумление богаташи, че не само е евреин, но също така и израелски командос. Обаждането на Екщайн му беше предложило дългоочаквана почивка от австрийския социален и климатичен студ.

Шнелер спореше с Рик Набе върху предимствата на „Глок 9“, пластмасов пистолет, който Набе твърдеше, че е направен специално за тексасци. Военната биография на Набе беше подобна на тази на Шнелер, защото той бе служил в „Саярет Цанханим“. Беше роден в Белгия, със среден ръст и широкоплещест, кестенявата му коса беше подстригана в стил „Юлий Цезар“ и носеше очила с метални рамки. Беше еднакво бърз в рефлексите и в смеха и известен с това, че се измъкваше от опасностите в оперативната работа, правейки се на Питър Сейлъровия инспектор Клусо.

Не беше работил пряко с Баум, но понякога го викаха в АМАН, когато СпецОп планираха операции във Франция. Когато френските производители започнаха да снабдяват безотговорно Саддам Хюсеин с ядрени компоненти, Баум беше препоръчал Набе на Мосад. Той много се гордееше с експлозията, която организира в склада на една фабрика в Лион, пълен с компоненти, предназначени за изпращане в Багдад.

Набе беше сключил двегодишен договор като експерт по близка охрана във Франкфурт. Понякога го викаха от немската GSG–9 да инструктира групите им за антитероризъм по бързи бойни нападения и изтегляне, но иначе му беше писнало да бъде третиран като камериер от разни рок-звезди. Тайнственото обаждане на Екщайн и намекът, че предстоящото ще затъмни приключението на Набе в Лион, го изстреля веднага към летището.

Последният член на тази разнолика група туристи беше стегнат, къдрокос кибуцник, известен само като Садин. На иврит думата означава „чаршаф“ и селянинът от Галилея беше придобил прякора си още в началото на армейската си служба, когато носел бял чаршаф в бойната си раница и винаги се увивал като мумия в него, преди да се напъха в спалния си чувал. Садин беше най-младият от доброволците. Само на тридесет години. Но никоя малочислена мисия не можеше да мине без ръце като неговите.

Емигрант от Уругвай, той беше постъпил като доброволец в „Хабала Муцнахат“, военновъздушната част, занимаваща се с експлозиви. Много скоро го признаха за истински гений по отношение на всякакви експлозивни материали. Бързо премина в офицерската школа, а после от армията го изпратиха да следва в Техническия университет в Хайфа. Сега беше капитан от запаса, но още го викаха често и го включваха към групи, изпращани дълбоко в тила на врага в Ливан. Взривните материали никога не са напълно сигурни. Могат да се развалят от влагата, да се загубят при хвърлянето с парашут. Те могат да те предадат, но не и Садин. Говореше се, че можел да влезе с празни ръце сред стадо овце и да се появи с пълен чувал нитроцелулоза.

Той не беше затворен човек, но сега седеше самотен до Екщайн в далечния край на масите и както винаги, се занимаваше с нещо. Беше изпразнил стъклената солница върху салфетка и оглеждаше вътрешността на металната й капачка.

Всички тези мъже, включително и Нимроди, още изкарваха пълни шестици на тестовете в тренировъчния център по борба с тероризма на израелската армия. Ако можеше да ги види заедно в банята, човек би преброил общо девет белези от куршуми по тях. Защото, когато вадеха оръжие, независимо дали върху склоновете в Ливан или по тесни улички в Европа, врагът също неизменно вадеше своето.

Внезапно Диди Лернер се изсмя. Той отметна глава и изрева „страхотно“ с грубия си австралийски английски, докато удряше по масата с длан. Амир Лапкин, който явно беше предизвикал тази реакция, само засука края на мустака си и го изгледа любопитно.

Екщайн извърна глава и изгледа своите „войници“. Тези мъже си струваха: не бяха герои от комикс, а истинските воини, които съставляваха най-успешната реколта на Израел. Те се бяха доказали — не заради слава или медали, а заради своята кауза, своите другари и семейства, заради всичко онова, което съставлява онази общност, наречена Родина. Бяха оглушали от годините под гърмежите, но все още можеха да изминат в бърз марш сто километра, а общите им часове на учебни тренировки бяха безброй. Но не това беше причината, която накара Екщайн да ги потърси. Човек може да бъде обучаван с години, но докато не попадне под огъня, никога не можеш да си сигурен в него. Всеки от тях обаче се беше срещал с дявола, проникнал в дома му през задната врата. Беше го гонил през облаци гръм и дим, борил се бе лице в лице с него.

По природа те не бяха жестоки хора и Екщайн се съмняваше, че дори и двама от тях са се сбивали с някого. Но в сражение те нямаше да отстъпят, а да гонят врага докрай.

Бени привлече вниманието на Екщайн и сви тревожно и нетърпеливо вежди. Ейтан вдигна пръст да покаже още минута и отново насочи вниманието си към входа на кафенето. После се усмихна, протегна ръка вдясно и щракна с пръсти. Майк О’Донован чу щракването и се приближи.

— Чувстваш се като аутсайдер, нали, Майк? — попита го Екщайн.

Нямаше смисъл да отрича очевидното.

— Като през първи ден в ново училище — призна детективът.

— Ще трябва да опознаеш хората. — Екщайн взе бирата на О’Донован и отпи от нея, като да демонстрира интимност.

— Ще стане — каза американецът и хвърли поглед на седналите около масата. — А кого чакаме?

— Куриерът на Розели. Той ще ти облекчи задачата. Мисля, че го познаваш.

— Кой е?

— Онзи човек — кимна към вратата Екщайн.

О’Донован постави ръце върху парапета и се наведе да види по-добре. Докато гледаше към вратата, очите му се разшириха.

Пристъпил прага на кафето, току до вратата стоеше детектив Джери Байндър. Беше облечен в бяло немско алпинистко яке, щампирано на листа, с черна раница на гърба и се оглеждаше така, сякаш е попаднал в друго измерение.

— Проклет да съм — прошепна О’Донован.

— Добър ли е? — попита Екщайн.

— За двама — с едва скрита радост отвърна американецът.

— Можеш ли да свирнеш?

О’Донован погледна Екщайн. Разбра го, пъхна два пръста в устата си и изсвири кратко и остро.

Байндър вдигна глава, бутна минаващия сервитьор и закрачи към стълбите.

Когато посрещна едрото ченге горе, лицето на О’Донован сияеше от изненада и удоволствие. Протегна ръка и Байндър я стисна, но се притесни да изрази чувствата си. Затова тръгна напред, а по-младият детектив го последва.

— Джери! — възкликна с остър шепот О’Донован. — Как така, по дяволите?

— Да не мислиш, че си единственият бивш командос в списъка на Ленгли? — изръмжа Байндър. Баум се изправи да го посрещне. — Аз бях в „Сфинкс“, когато ти още си напикавал пелените бе, човек.

— Ама как е разбрал Розели…

— Сводниците никога не изпускат… — отговори Байндър, макар явно да се гордееше, че са го повикали отново. — Твоето приятелче търсеше куриер и някой, който да те наглежда. Щрак-щрак, троп-троп — имитира той писане върху компютърна клавиатура. — На мен се падна честа да ти нося биберона.

— Не ти вярвам — смръщи се О’Донован. — Ти си отишъл във Вирджиния и си почукал на нечия врата.

— Да ти го начукам тогава — отвърна Байндър, докато разтърсваше ръката на Баум.

— За мен отново е удоволствие — каза Бени. — Макар че не съм изненадан.

— И аз — отговори Байндър. — И сега се казваш…

— Шмид.

— Явол^[1] — ухили се Байндър и тракна с токове. — А пък аз съм Алиса в Страната на чудесата.

— Как се измъкна? — продължи да разпитва О’Донован. Имаше предвид полицейското управление.

— Отпуска.

— Лейтенантката сигурно е наистина разярена.

— Приготви се. Сигурно ще ни командирова в Бронкс.

О’Донован се изсмя, което не беше правил, откакто отвлякоха Рут. Появата на Байндър веднага възстанови равновесието му, сякаш се беше изгубил в тъмна гора и внезапно е намерил близнака си, носещ фенерче и карта.

Байндър отвори раницата си и извади голям плик, който подаде на Бени. После дръпна един стол и се настани между Шаул Нимроди и Диди Лернер. Нимроди се обърна към него и се ухили над ониксовото си цигаре.

— Казвай ми „баба“ — каза Нимроди.

— На мен Байндър.

— По-добре по прякор.

— Тогава Паяк.

Нимроди огледа американеца от глава до пети. По нищо не му приличаше на деликатно паякообразно.

— Имаш ли татуировка? — попита Нимроди.

Байндър присви очи.

— Тарантула. На левия хълбок.

— Да — кимна Нимроди. — Така и предполагах — увери той детектива. — Много си едър.

Байндър изръмжа леко, а после огледа останалите мъже около масата, които се усмихваха в очакване на отговора му.

— Обаче знам да се прикривам — каза той.

Ари Шнелер, който беше по-висок от американеца, но не толкова едър физически, се засмя и протегна ръка през масата. Останалите го последваха, като стискаха здраво и сериозно ръката му и прошепваха само първите си имена.

О’Донован седна срещу Байндър, а Екщайн се настани между Очко и Баум. Всички се преместиха по-наблизо. Нимроди се обърна с гръб към групата и яхна стола си с лице към стълбището, за да наблюдава за приближаването на нежелани гости.

Бени отвори плика и извади една страница, напечатана на принтер, три черно-бели снимки, сгъната карта и малка правоъгълна кожена кутия. Картата беше секретна, подробна разработка на ЦРУ за западната част на Алжир и границата с Мароко, но Бени забеляза, че е много голяма, и реши да не я разгъва. Снимките бяха направени от сателит KH–11 или може би SR–71, които прелитаха над района. Те изглеждаха плоски, но всъщност бяха отпечатки на два негатива от камери с леко различаващ се ъгъл. В кожената кутия имаше комплект обективи върху сгъваема поставка. Когато се сложеше уредът над снимката, районът вече се виждаше релефно, като че ли човек го гледа от около триста метра височина. Забелязваха се острите камъни, подробностите на повърхността и хората. Засега обаче Бени остави уреда в кутията му.

— И така, господа — заговори Бени на английски, като обърна снимките към масата и сплете пръсти отгоре им. — Започва се.

Усмивките изчезнаха от лицата, а мъжете се приведоха наблизо, като се стараеха да се абстрахират от шума на футболните запалянковци долу.

— На първо място трябва да ви кажа, че разполагаме с много малко време и затова сега няма да ви досаждам с подробностите на цялата история. Трябва да знаете, че макар шефът ми да знае за този проект, той е частна работа и направо лудост. — Бени замълча. Не беше сигурен, че доброволците му разбират колко надалеч се намират от пашкула на държавната подкрепа. — Ако се провалим, няма да има мисия по спасяване и извеждане. Всеки от нас трябва сам да се спаси и покрие, както казват американците.

Никой не реагира на тази възможност за отказване. Мъжете гледаха Баум с искреното нетърпение на пушачи, четящи предупреждението на здравното министерство върху кутия с цигари. За израелците концепцията за индивидуално измъкване беше аномалия. Байндър и О’Донован бяха бивши „зелени барети“ и традициите при тях бяха подобни. Знаеха, че ако се държат като група, ще оживеят. Другата алтернатива е да загинат.

— И така, имаме две основни цели — продължи Баум. — Първата е спасяването на дъщеря ми Рут, която е пленница на Мартина Урсула Клумп и група нейни приятели.

До този момент никой не беше дискутирал истинското естество на мисията с когото и да било от новопристигналите. Тези хора бяха свикнали на изненади по време на подготовката, но също така бяха възпитани с желязното правило, че ако член на семейството им е взет за заложник, те автоматично трябва да бъдат изключени от списъка на участниците в мисията. Нимроди, който слушаше, макар и обърнат на другата страна, бавно извърна глава и погледна Баум.

— Да — отговори на немия въпрос Бени. — Втората част не е по-хубава. Клумп притежава малко, противокорабно оръжие, откраднато от американски конвой. След по-малко от три дни трябва да извършим една размяна до бреговете на Мароко. Шейх Саид от Хизбула за нашия капитан Дан Сарел. Тя има намерение да попречи на размяната.

Няколко души зяпнаха, други запалиха цигари. Садин остави солницата, взе кутийка бира и отварянето й прозвуча като далечен взрив на брега.

— И така, приятели… — Бени запали нова цигара, изкашля се, а после я погледна, като че държи в ръката си слузест червей. — Задачата е проста, не по-различна от упражнението при дипломиране в Бад Ехад. — Ставаше дума за офицерската школа на израелската армия. — Да се спаси заложничката и да се попречи на похитителите й да предприемат по-нататъшни действия.

Да, за елитните израелски части това беше стандартна задача, но никой около масата не прие опита на Баум да я дефинира като „проста“. Заложничката беше негова плът и кръв и мисълта, че могат да причинят смъртта й, парализира мъжете. Те мълчаха. Бени видя колебанието в очите им. Трябваше да ги убеди в собствената си решимост, да ги поведе със силата на волята си и те щяха да го последват.

— Приятели — обърна се той към тях. — Съжалението ви няма да я спаси. Нито пък мълчанието ви. Да се хващаме за работа.

Диди Лернер пое щафетата. Той удари по масата с юмруци и разтърси чашите с напитки.

— Така е — заяви австралиецът. — Но предлагам първо да елиминираме втория проблем. Да изискаме отлагане на размяната.

— Да — съгласи се Амир Лапкин. — Да отнемем вятъра от платната на Клумп. Тогава ще ни остане само проблемът със заложничката.

— Коя е тази Клумп? — попита Садин с испанския си акцент. Той се занимаваше само с експлозиви и не следеше събитията в контраразузнаването.

— Германска терористка — измърмори Ари Шнелер, сякаш засрамен от факта, че тя му е полусънародничка. — Наистина лошо момиче.

— Има пръст във взривяването на посолството в Буенос Айрес — добави Рик Набе. — Беше отмъщение на Хизбула, задето убихме Хюсейн Мусави.

— Има и още — намеси се Екщайн. — Но засега не е важно. По-късно ще ви дадем пълната й биография.

— Добре — отпи от пепсито си Диди. — Но защо не ги накараме да отложат размяната?

Никой не му отговори. Знаеха отговора, но предпочетоха да разглеждат ръцете си. Бени трябваше да ги изведе от унинието.

— Добре, защо да не можем? — попита той и като не получи отговор, повиши глас като ядосан учител. — Кажете де?

— Защото Клумп може да се ядоса — каза Джери Байндър.

Бени кимна.

— И ако се ядоса…

— Ще убие заложничката — изстреля Рик Набе. Лицето му изразяваше мъката му, но трябваше да изрече очевидното.

— Добре — плесна по масата Бени. — Точно както при всеки проблем със заложници. Ако Клумп усети опасност, ще убие Рут. Да се захващаме за работа! Нямаме време за увъртане.

Шаул Нимроди стана и започна да се разхожда зад масите, а димът от цигарата се виеше над главата му.

— Той е прав, приятели — заяви той. — Замразете сърцата си. Мислете така, както са ви учили.

— Чудесно — отвърна Ари Шнелер, обърнал се към жестоката страна на душата си. — Къде е районът на действие? Какви са сградите и структурите наоколо? С колко хора разполага тя? Превозни средства, оръжия, комуникации?

Очко държеше разпечатката от Арт Розели и сравняваше информацията с примитивната карта от пътеводителя си.

— Намират се в западната част на Алжирска Сахара, близо до място, наречено Тагит — каза той. — Мъжете се мъчеха да разберат английския му, защото неговият руски акцент беше твърде силен.

— Има ли сгради в района? — попита Лапкин.

— В Тагит, да — отговори Очко. — Но районът на действие е от дюни.

— В палатки ли са? — потрепери само от мисълта за това Рик Набе.

— Закопани прикачни фургони — каза Екщайн. — Като американските.

— Господи — изсумтя Байндър.

— Колко са на брой? — отново попита Шнелер.

— Най-малко петнадесет мъже — отговори Бени. — А може да са двойно повече.

Диди Лернер набързо преброи присъстващите. Всичко единадесет души.

— Колко от нас ще нападнат?

— Очко няма да участва — каза Бени. — И поне още един ще остане настрани за подкрепа.

Никой не забеляза как тялото на Очко се отпусна с облекчение. Всички гледаха Баум, който ясно даде да се разбере, че той ще участва.

— Значи оставаме девет — преброи Садин.

— Девет от нас и вероятно трийсет от тях — обяви Рик Набе с френския си акцент.

Около масата няколко души се усмихнаха.

— Не знаем с какво оръжие разполагат — каза Екщайн. — Но трябва да предположим, че имат автомати и гранати. Може би някое преносимо бронебойно оръжие. Но може да разполагат и с уреди за нощно виждане.

— А ние какво ще използваме? — смръщи се О’Донован. — Ножове ли?

— Това ще е моя задача — каза Шаул Нимроди. — Но за момента, приятели, да поговорим за катеренето по Атласките планини.

Мъжете го изгледаха с любопитство, а после разбраха, че той иска да променят темата. Един сервитьор се качваше по стълбите.

— Суха храна за три дни, момчета — заговори Рик Набе, който веднага беше разбрал намека на Баба.

— В турингклуба ще ни кажат откъде да купим — добави Екщайн.

— Как е, приятели? — попита на френски сервитьорът, когато приближи масите.

— О, чудесно — отговори също на френски Нимроди. — По едно силно кафе, ако обичате.

— Черно ли?

— С мляко.

— Готово. — Сервитьорът се поклони и се отдалечи. Откъм долния етаж прозвуча гръмовен вик. Отборът на Мароко беше вкарал гол.

Когато шумът затихна, Байндър заговори:

— Какво е разстоянието оттук до района на действие? — Той направи физиономия и размаха ръка, за да пропъди дима от цигарата на Нимроди.

— Голямо — отговори Екщайн. — Но утре ще се дислоцираме по-далеч на юг.

— В Маракеш — каза Бени.

— А оттам? — попита Шнелер.

Очко вдигна глава от компютърната разпечатка.

— Намира се на около петстотин километра от алжирската граница. — Той подаде листа на Баум.

Лапкин подсвирна тихо, пресмятайки времето за преминаване на подобно разстояние.

— Как изглежда теренът?

— Мисля, че веригата на Атласките планини се издига между Маракеш и границата — отговори Нимроди. Той отново се беше извърнал към стълбите с гръб към групата. — Това не ви е някакъв хълм, приятели.

— Имаме цял ден път оттам нататък — намеси се О’Донован.

Бени четеше напечатаната от Арт Розели информация. Единственият лист беше пълен с разузнавателни данни. Нямаше никакво обръщение.

ДАННИ В РЕАЛНО ВРЕМЕ ОТ 01:30 ЧАСА ПО ГРИНУИЧ. САМОЛЕТЪТ Е КАЦНАЛ В РАЙОН, НАМИРАЩ СЕ НА 31°15′ — 30 СЕВ. ДЪЛЖ. 21°7′ — 45 ЗАП. Ш. ПРОСЛЕДЯВАНЕТО НА СИГНАЛА ЗА ПОМОЩ ОТ 12 ЧАСА НЕ ПОКАЗВА ПРОМЯНА НА МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО. ПАСИВНОТО НАБЛЮДЕНИЕ СОЧИ ПЪЛНО ИЗКЛЮЧВАНЕ НА ДВИГАТЕЛИТЕ. ТРИ ТВЪРДИ ЗАСЛОНА ТОПЛИ И ОЖИВЕНИ, ДВИЖЕНИЕ НА ДВЕ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА, ПЕРСОНАЛ ПЕТНАДЕСЕТ ПЛЮС. КОМУНИКАЦИИ ОТ ОБЕКТА НА БЛИЗКИ РАЗСТОЯНИЯ, НИКАКВИ ДАЛЕЧНИ ПРЕДАВАНИЯ. ПРОГНОЗА ЗА ВРЕМЕТО: ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ 72 ЧАСА УМЕРЕН ВЯТЪР С 10 ДО 13 ВЪЗЕЛА ЮГ-ЮГОИЗТОК, 18 ДО 28 ГРАДУСА ПО ЦЕЛЗИЙ, ЛЕКИ, ПРОМЕНЛИВИ ИЗПАРЕНИЯ. ВЪЗДУШЕН ТРАФИК В ОКОЛНОСТТА — НЕЗНАЧИТЕЛЕН. ПРЕЛЕТЯЛ НАД РАЙОНА ЕДИН ВОЕНЕН САМОЛЕТ…

— Изглежда, че Клумп, някои от хората й, заложничката и торпедото са се приземили със самолет — каза Бени. — Двигателите на самолета са били изключени, но е бил активиран сигналът му да помощ. Така че имаме точното местоположение.

— Защо ли ще активират сигнала? — зачуди се Садин.

— Да — кимна Байндър. — Да не са откачени?

— Опасно предположение — предупреди Екщайн.

Рик Набе погледна Бени.

— Не е ли възможно дъще… — той се поправи. — Не е ли възможно заложничката да го е направила?

Бени поклати глава.

— Тя не знае как.

— Кафето, господа — предупреди Нимроди.

Когато сервитьорът се появи с голяма метална кана и табла тежки стъклени чаши, Набе импровизира продължение на разговора.

— Аз предлагам да се катерим два дни, а после да направим снимки за списанието.

— Супер! — съгласи се Диди. — Тогава може и да ни платят нещичко.

Сервитьорът си тръгна и усмивките отново угаснаха, превърнали се в тревожни бръчки.

— Тогава сигурно екипажът е включил бутона за помощ — каза О’Донован.

— Знаем ли колко са пилотите? — попита Шнелер.

— Двама — отговори Бени.

— Мамка му — прошепна Лапкин.

— Защо „мамка му“? — попита го Шнелер.

Лапкин се извърна към русия мъж.

— Не разбираш ли? Пилотите не са хора на Клумп. Тя ги е отвлякла. Те са включили предавателя.

— Ега ти гадорията — изръмжа Байндър. — Значи имаме трима заложници.

Тази нова реалност предизвика мрачно мълчание. Да се спаси и един заложник жив е достатъчно сложно, но когато са трима, при това вероятно физически отделени един от друг, упражнението се превръща в кошмар.

— Проблемите стават тройни — шепнешком обобщи Нимроди.

— Или още по-лошо — измърмори под нос Очко. Негова беше неприятната задача да съобщава лошите новини.

— Обясни, Очко — нареди Екщайн.

Очко свали очилата си и започна да ги бърше с кърпичка, докато въздишаше тежко.

— Възможно е госпожа Клумп сама да е включила сигнала. Това може да е примамка, за да привлече група като нашата, докато тя, торпедото и заложниците са се преместили другаде.

Бени се блъсна в облегалката на стола си. Разтри стегнатите мускули на тила си и се взря в бездната на новопоявилите се съмнения.

— Боже мой, човече — изсумтя Байндър към Очко, а дребният аналитик се сви, сякаш се готвят да го разкъсат. — Не можем да се водим по подобни лайнени гадости. Тогава направо ще луднем.

— Но е възможно — защити Набе теорията на Очко.

— Стоп, стоп! — внезапно изкомандва Бени и вдигна ръка. — Паяка е прав. Трябва да се водим по първото предположение, по най-простото. Иначе ще бъдем парализирани в действията си.

— Обаче все пак имаме трима заложници — напомни му О’Донован, мислейки вече и за беззащитните пилоти.

— Не. — Бени се помъчи да говори спокойно. — Имаме един. Когато тя бъде в безопасност, веднага ще се заемем със следващия проблем. — Ясно беше, че е готов да пожертва пилотите. Ако Рут не му беше дъщеря, той щеше да вземе същото решение като командир и никой нямаше да подложи на съмнение мотивите му.

— Значи мъжете може и да загинат? — предизвика го О’Донован. В сърцето си и той като Баум искаше да фокусира усилията си върху Рут, но този егоистичен мотив го накара да изрази обратно мнение.

Бени го изгледа с горящи очи.

— Ако искаш, Майкъл, можеш да отидеш да спасяваш пилотите. Ние, останалите, обаче ще следваме оперативния план.

О’Донован се почеса по брадата, след което веднага се предаде.

— Оттеглям думите си — каза той.

— Добре — продължи Бени. — Ще се погрижим за тях, ако можем.

— Какво е допълнителното разстояние от границата до обекта? — попита Набе.

— Приблизително осемдесет километра — отговори Очко.

— Ще можем ли да се снабдим с подходящи превозни средства — зачуди се Шнелер.

— До границата вероятно — каза Екщайн. — Но ще трябва да ги оставим там и да проникнем оттатък пеша. А алжирските гранични войски нито са приятелски настроени, нито са подкупни.

— Мамка му! — избухна Джери Байндър, а после понижи глас, когато Нимроди го потупа по рамото. — Имаме шестстотин километра планини, дюни и дявол знае какво още. Даже да намерите джипове и мотоциклети за пустинни условия, пак няма да успеем да стигнем навреме!

Всички заговориха едновременно. Даваха предложения, възразяваха. Бяха стигнали до критичната точка. Както при повечето специални операции, главната тревога предизвиква не самият сблъсък с врага. Те бяха се приготвили за бой. Проблемите създаваше начинът на придвижване до района на действието.

— Приятели! Приятели! — размаха ръце Рик Набе, докато мъжете не се извърнаха към него и бавно замлъкнаха. — Защо само се караме напразно? — Той се усмихна леко и постави ръце върху масата. — Всички знаем защо сме тук, нали така? Няма море. Затова ние не сме леководолази. Няма сняг, затова не сме скиори. — Той погледна към Джери Байндър и попита с традиционната фраза към наборниците във Форт Браг и Бенинг. — Какво сме ние, Паяк?

За миг веждите на Байндър се смръщиха. После той се ухили.

— Парашутисти — отговори той.

— Правилно. Ние сме парашутисти — огледа останалите от групата Набе. — Всички. — Той се обърна към Екщайн: — Затова ни извика. Нали, господин Тони? Затова Диди е тук. — Той бутна с пръст гърба на Нимроди. — И Баба също. Не е ли така?

Екщайн се усмихна и погледна часовника си. После се намръщи като недоволен взводен командир.

— Не е зле, Рик — заяви той. — Само двадесет и седем минути ти трябваха, докато се сетиш.

— Е, можех и по-рано — сви рамене Набе и се огледа. — Обаче не виждам самолет.

Няколко от мъжете се засмяха. Разбира се, че имаха възможности и опит. Разбира се, че можеха да скочат, но тук им се струваше чиста фантастика да намерят самолет за по-далечен полет и парашути.

— Може би Господ ще даде — каза Бени. Той също се усмихваше.

— Така ли? — възкликна Набе. — В такъв случай… — Той взе една салфетка, постави я върху главата си и започна да шепне като молитва: — Самолет, пилоти, парашути, Боже мой. Самолет, пилоти, парашути…

Наоколо му избухна смях, а някой дръпна салфетката от главата му.

— Добре — възстанови реда в групата Бени. — Да приемем, че ще достигнем района на действие. — Когато каза това, осъзна колко е задължен на Екщайн. Без предвидливостта на Ейтан по време на фазата на повикването сега нямаше да могат даже да мечтаят за успех. Той погледна Ейтан, който разговаряше с Диди.

— Но дори и да стигнем отсам границата — предупреди Ейтан, — пак имаме дълъг път до целта.

— Няма да се забиваме — веднага реши Диди. — Ще се носим. — Разликата беше между двата вида скокове. При първия се скача на голяма височина близо над обекта, човекът пада свободно няколко минути, отваря парашута си колкото се може по-късно и след още няколко минути е на земята. Така не се излага дълго пред очите на врага.

При втория начин се скача на голяма височина далеч от обекта, но парашутът се отваря почти веднага, а после хората управляват крилата във формация, преминавайки много километри, преди да се приземят на известно, по възможност безопасно разстояние от целта.

— О, страхотно — измърмори Байндър. — Ще скочим и ще полетим, а задниците ни ще мръзнат поне половин час.

— Ето защо ни каза да си вземем по два чифта наполеонки — обърна се Садин към Екщайн. — Така ли е, сине майчин?

Екщайн го погледна невинно.

— Казах също и топли ръкавици.

— На мен никой не ми каза да си взема такива работи — оплака се Байндър.

— Извинявай — отвърна Екщайн. — Ти не фигурираше в списъка ми.

— Ще ти дам моите — предложи Шнелер. — Аз съм студенокръвен.

Байндър изсумтя.

— И все пак разстоянието е много голямо — намеси се Набе с помрачен от реалността ентусиазъм.

— До границата ще летим ниско над земята — обади се над рамото му дебелият глас на Нимроди, който продължаваше да наблюдава стълбите, докато отпиваше от чашата си кафе с мляко. — После ще се издигнем, ще направим широка дъга в тяхна територия, ще скочим, а самолетът ще пресече границата обратно, преди алжирците да успеят да го засекат. — Всъщност в ума му се оформяше план, но смяташе, че Баум още не е готов да го чуе.

— Баба — обърна се Лапкин. — Говориш сякаш самолетът наистина съществува.

— Ще има самолет — махна с ръка Нимроди.

— Ами парашути? — попита със съмнение Диди.

— Да. За предпочитане е да използваме парашути — без сянка на ирония каза дребният полковник. Някой се изсмя притеснено.

— Това ще е моя работа — заяви Екщайн. — Обаче ще използваш шнурове за отваряне, Диди — размаха пръст той към Лернер. — Никакви помощни.

Диди му се ухили. Опитните скачачи, практикуващи свободно планиране, не използват шнур за отваряне на парашута, а малък пилотен парашут, който изтегля големия и разтварянето става по-красиво. Пилотните парашути стоят сгънати в дълъг джоб в долната, дясна част на раницата. Веднъж, когато двамата с Лернер скачали заедно, Екщайн посегнал към пилотния парашут, но той се оказал увит на топка и набутан здраво в джоба. Не можел изобщо да се издърпа. Диди видял как Ейтан се бори, настигнал го, хванал се за презрамките му и използвал всичката си сила, за да издърпа упорития парцал. Двамата успели да отворят парашутите си на по-малко от петстотин метра височина. След това задъхани излезли от зоната за кацане, изпили една каса бира и повече не споменали за този случай.

— Ами какво ще е останалото оборудване? — намеси се Лапкин.

— Да — обади се и Байндър. — Какви оръжия?

— Работим по въпроса, приятелю — отговори Нимроди. Неговата „работа“, изглежда, се състоеше да мижи към огънчето на цигарата и да търси идея сред облака дим.

— Някой да направи списък — предложи Шнелер.

Очко извади малък бележник. Оранжево тефтерче със спирала, каквито използват офицерите в израелската армия. Бени се намръщи на подобно нарушение на секретността, но Очко всъщност не беше истински оперативник.

— Фенерчета — каза Диди. — Черна изолационна лепенка. Много.

— Очила — добави Лапкин. — Стягащи ленти за ръкави и панталони.

— Ножове — каза Шнелер.

— Каски? — попита Садин.

— Не — отвърна му Екщайн. — Само вълнените шапки, които сте си взели. Нали?

Мъжете кимнаха, а Байндър изви очи към тавана.

— Висотомери — вмъкна Набе. После си прехапа езика, разбирайки, че тук е невъзможно да ги намерят.

— Аз и Лапкин си имаме — каза Диди. — Няма да са ни нужни повече. — При начина на скачане, който бяха определили, трябваше просто да се уговорят до колко да броят от излизането от самолета до отварянето на парашута, а после да оформят групата и да следват водача. Ако успеят да го видят през нощта.

— Компаси — каза О’Донован. — Трябва ни поне един.

Очко записваше усилено.

— Вода — започна да сгъва пръст по пръст Лапкин. — Някаква висококалорична храна, алпинистки въжета, непромокаем кибрит, сериозен запас бинтове и медикаменти за първа помощ. — Той избягваше да погледне Бени. — Хей, кой освен мен е минал курс за оказване на първа медицинска помощ?

Набе, Шнелер и Садин вдигнаха ръце.

— Пишман доктори — подигра им се Лапкин.

— Носилка — каза Бени. — В случай че ни се наложи да носим някого. — Опита се да изхвърли образа на тялото на Рут, люшкащо се върху грубия брезент.

— Което ни доведе до проблема с измъкването — обади се Диди.

— Да забравим засега за него — каза Екщайн. Не искаше да усложнява нещата с припомняне на грубата реалност.

— Добре — съгласи се Диди. — Но трябва да имаме носилка.

— Десет пръта! — внезапно се обади Очко и се изчерви от факта, че се е намесил. Но довърши мисълта си веднага. — Можете да купите палатка и да направите сгъваема носилка от прътите и плата.

— Много добре — съгласи се Бени и потупа аналитика по рамото. — Запиши. Ще ни трябват също и някакви торби, за да носим оръжието.

— Паласки за пълнители или някакви носещи колани — каза Шнелер и погледна Нимроди. — Ако предположим, че ще имаме амуниции.

— Ще си ги сложим по джобовете, приятелю — сряза го Нимроди. — Няма да имаме бойно облекло. Аз не съм факир.

— Ще ги носим в саковете при скока, заедно с оръжията — обади се Лапкин. — После ще ги разпределяме.

Грижливите към сигурността си израелци бяха свикнали да скачат с парашути, носейки оръжията си в платнени сакове, за да не се закачи някое от въжетата в издадените метални части. Освен, разбира се, ако разузнаването не предвижда „гореща“ зона на приземяване, когато автоматите трябва да бъдат закачени през рамо и привързани към тялото. Американците пък винаги предпочитаха да скачат като „каубои“.

— Моето оръжие ще бъде прикрепено и захванато към ръката, мамицата му — заяви Байндър.

— Какво ще кажете за комуникационно оборудване? — обади се Диди.

— Трябва да открием някой битак за електроника в тази дупка — каза Байндър. — Да купим няколко уоки-токи със слушалки.

— Отбележи името на Паяка като отговорник за това — обърна се Бени към Очко.

— Някакви уреди за нощно виждане? — попита с надежда Садин, макар че едва ли можеха да намерят и един чифт от скъпата електроника.

Бени посочи очите си.

— Боя се, че ще си имаме само онова, с което сме се родили.

— Ти ли се боиш? — възкликна Набе. — Аз вече си напиках гащите.

— Като стана дума — обади се Екщайн, — да говорим за оръжията.

— Няма да е зле да имаме нещо за отвличане на вниманието — каза О’Донован. — Светкавици и гърмежи. — Говореше за несмъртоносните ръчни гранати, които временно биха изненадали врага с гърмежите и ослепителната си светлина.

— Аз ще измъдря нещо — обеща Садин.

— Обаче без шрапнели — предупреди го Шнелер. — Имаме заложници.

Садин кимна.

— Ами к’во ще кажете за илюминация? — обади се Лапкин. Ако районът на нападението е съвсем тъмен, би било трудно да се различат терористите от пленниците. При такива обстоятелства атакуващата група използва висящи ракети.

— Ракети? — намръщи се Садин. — Не мога да обещая.

— Нещо за спешно придвижване по пътя? — предложи Диди. — Каквото и да е, дявол го взел.

— Добре — съгласи се Бени.

— Дайте да разработим модел — предложи О’Донован. Стандартна процедура на специалните сили беше да се построи подробен миниатюрен макет на целта на мисията.

— Ще го направим — потупа с длан Бени малката купчина снимки. — Обаче утре. Сега трябва да си разпределим задачите и да уредим транспорта.

Очко посегна внимателно и взе една от снимките върху скута си. После отвори кожената кутия, изпъна поставката на окуляра и се наведе над него.

— Забравяте нещо — обърна се към всички Шаул Нимроди. Той наблюдаваше двама мароканци, които излизаха от тоалетната, но те побързаха да се върнат да гледат мача, така че той не промени темата.

— Какво? — попита Бени.

— Врагът — каза дребният полковник. — Кои са те? Хората й. Какъв опит имат?

Бени искаше да отложи този разговор, докато бъдат разработени някои от техническите подробности. Когато си представиш врага от плът и кръв, настроението се разваля. Младите войници дори предпочитат да не мислят изобщо, че врагът им се състои от хора, но опитните бойци искат да знаят всички подробности. Но когато се заговори за това, настроението се разваля, защото всеки може да си представи, че хора и от двете страни ще загинат в боя.

Но въпросът вече беше поставен и всички впериха очи в него.

— Мартина Клумп ръководи малка група наемници — започна той, като запали нова цигара и издуха острия дим. — Те не са аматьори.

Екщайн продължи разказа на Бени.

— Това са откъснали се хора на Хизбула — каза той. — Обучени и окървавени в Ливан. Със сигурност са действали в зоната за сигурност. — Имаше предвид контролираната от Израел ивица в Южен Ливан, където израелската армия често се сблъсква с фундаменталистите.

— Възможно е те да са организирали експлозията в консулството в Ню Йорк — добави О’Донован. — Но със сигурност знаем, че са направили засадата на военния конвой в Мериленд, взривили водещата кола и убили повечето от морските пехотинци.

Лапкин и Садин вдигнаха вежди, а Шнелер измърмори „свини“ на родния си език.

— Така че те изобщо няма да се уплашат и да избягат — обобщи тихо Диди.

— Не — потвърди Бени.

— Поемат ли отговорност, след като извършат някоя гадост? — попита Лапкин. — Имат ли си някакво име?

— Този път не го направиха — отговори О’Донован.

— Наричат се „Яд Аллах“ — отговори Бени.

Нимроди се извърна към него. Извади цигарето от устата си.

— Яд Аллах ли?

Баум затвори очи и кимна.

— Някой да преведе — помоли Байндър.

— Означава „Ръката на Бога“ — каза Екщайн. После погледна през масата към Рик Набе, който се усмихваше особено глупаво. — Какво смешно има, Рик?

Набе не отговори веднага. Гледаше упорито към Диди Лернер, който, изглежда, знаеше какво се готви да каже белгиецът. Набе се почеса замислено по носа.

— Веднъж имах един инструктор по скокове с парашут, който казваше, че всички парашутисти са луди. Не им стига един живот и затова непрекъснато се опитват да му сложат край и да започнат отново. — Диди се изчерви, но Набе продължи: — Той казваше, че да скачаш с парашут е като да направиш опит за самоубийство и да бъдеш спасен от ръката на Бога.

Диди отпи от пепси-колата си.

— Мисля, че бях казал от найлоновата ръка на Бога — поправи го той.

— Да — съгласи се Набе. — Сигурно така си го казал, приятелю.

Никой не се обади. Мъжете се бяха замислили за своята мотивация, за психозата, която ги водеше през живота и ги караше да постъпват безразсъдно или геройски. Зависи от гледната точка. Кратката магия беше развалена от стърженето на столовете на долния етаж. Мачът беше свършил.

Очко се откъсна от въздушните снимки. Сега ги постави с изображенията надолу и се намръщи дълбоко, докато сгъваше окуляра. Бени обаче познаваше добре настроенията на аналитика си.

— Говори, Очко — заповяда той. — Затова си тук.

Черниковски не напразно носеше прякора „черногледецът“ на Баум. Работата му се състоеше да информира екипа как може да се провали, а не да хвали хората. В СпецОп не можеше всичко да бъде „отлично“.

— Няма да стане — прошепна той.

— Говори — махна с ръка към останалите мъже Бени, макар тревогата да стегна гърдите му.

— Няма да стане по този начин — каза Очко по-високо. — Заслоните на Клумп са под земята, в нещо като дъно на голям котел открити пясъци. Виждат се някакви вентилационни отвори и вероятно няколко пазачи. Но нищо повече.

Мъжете го слушаха внимателно. Никой не го прекъсна. Като че бяха затаили дъх.

— Не можете просто да нападнете позициите й — продължи Очко. — Дори да се приближите и тихомълком да убиете пазачите, няма да знаете в кой от заслоните Клумп е скрила момичето. — Не можеше да се накара да произнесе името на Рут. — Дори и да успеете да намерите вратите и да ги взривите, няма да има достатъчно време. Не са стаи, където да има прозорци или други възможности. Това са заровени в пясъка фургони, най-вероятно свързани с тунел. — Той огледа внимателните лица като професор, прокълнат да направи кариера с депресиращи лекции. — Ще бъде като окопна война, в която вие трябва да влезете в окопа, но отбраняващите го имат предимство, защото го познават по-добре. — Той замълча за момент, взе нечия чаша с кафе, а ръката му трепереше, докато отпиваше. — Вероятно заложничката се пази от въоръжена охрана. И този човек със сигурност си има заповед за такъв случай.

Върху групата се спусна тишина като мъгла над гробище.

— Изпика ми се на физиономията — прошепна Байндър, но в гласа му нямаше никаква злоба към Очко. Всъщност той изразяваше уважението му към колегата професионалист.

— И така? — разтри очите си с ръка Бени. — Какво е заключението ти, Очко?

Очко се поизправи на стола си.

— Заложничката ще е под земята, когато вие нападнете — убедено изрече той. — Клумп трябва да я изведе на повърхността заради нещо. — Той се извърна към Баум. — Аз мисля, шефе, че трябва да намериш начин да я накараш да го направи. Да я накараш да поиска да го направи.

Шаул Нимроди бавно дръпна един стол и седна до Бени. Той сякаш вече не се притесняваше, че някой може да ги подслуша. Нямаше никаква идея и се молеше умът на Баум да е още достатъчно остър. Толкова остър, както беше някога в Бейрут, в Суец, в забранения град Петра, когато бяха млади и глупави, а рефлексите им — бързи като атака на кобра.

— Има ли начин, приятелю? — прошепна Нимроди.

Бени се облегна и затвори очи, скръстил ръце върху гърдите си. Не обръщаше внимание на болезненото туптене в слепоочията си, прогони образа на Мая, плачеща върху пресен гроб в Йерусалим. Мартина трябваше да изведе Рут на повърхността. Тя трябваше да иска да го направи и действията й не биваше да бъдат спонтанни. Подобен акт може да се извърши само в отговор на договореност. Договорка. Сделка.

— Може да има начин — прошепна той.

Чувстваше насочените към него мисли, чуваше размърдването на телата на мъжете, които се приведоха към него. Той отвори очи. Видя доброволците си втренчени в него с жаждата на деца, които отчаяно искат да се харесат на своя родител. Бени сложи длани върху ръба на масата.

— Бог знае, че обичам дъщеря си — каза той. — И Бог е пожелал Мартина Урсула Клумп да обича своята майка.