Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (19)

16.
Казабланка

Ханс-Дитер Шмид беше преминавал успешно хиляди паспортни проверки през своя живот.

Като търговски директор на фармацевтичен концерн със седалище в Мюнхен, Шмид беше прекарал в чужбина голяма част от последните двадесет и пет години, за да се среща с чуждестранни клиенти. Едно преминаване на граница вече не можеше да предизвика у него по-голямо напрежение от посещението на местната поща. Сред безкрайните редици от изморени, влачещи краката си пътници той беше отработил стойката и изражението на пасивно равнодушие. Дали в Ларнака или в Лондон, в София или в Сайгон, в демократична държава или лоното на тирания, той се беше научил да не обръща внимание на арогантността на митническите чиновници и стоманените погледи на граничната охрана. Излъчваше впечатлението за изморен, равнодушен посетител, на когото рядко някой обръщаше внимание.

Затова тазсутрешното пристигане на летище „Мохамед V“ в Казабланка не би трябвало да го развълнува повече от пътуване с влак от Залцбург до Виена, но Шмид знаеше, че това е най-важната гранична проверка в живота му, и се чудеше дали подскачащото му сърце няма да го издаде.

От ръкава за слизане от полет 205 на кралските въздушни линии на Мароко до ескалаторите към митническата зала безкрайните коридори бяха пълни с двойки облечени в бежови униформи гранични полицаи, които поглаждаха мустаци и оглеждаха внимателно всяко лице. В края на ескалаторите, където достигаха неспокойните опашки откъм гишетата за проверка, огромната златна скулптура, която се спускаше от извития купол, изглеждаше също като гилотина. И макар Шмид да не носеше никаква контрабандна стока, след като мина проверката на визата и последното преглеждане с рентгенови лъчи на ръчния багаж, по челото му бяха избили капки пот.

Вероятно докато търсеше правилните отговори на въпросите, които може да му бъдат зададени, се появиха и бледите спомени от детството му в Дахау и чувството, че съдбата му е в ръцете на насилници. Препрочете първата страница на „Франс-соар“, като се ядосваше още повече на бюрократа, който бавно сравняваше снимките с лицата и проверяваше информацията по свързания с националната мрежа компютър. После установи, че кипящото му недоволство е напълно безполезно, тъй като му поставиха печата с визата и му пожелаха любезно „Добре дошъл“.

Задъхан като освободен затворник, Шмид взе куфара си от лентата за багаж и излезе в главната зала. Насочи се направо към гишето за обмяна на валута. След като се въоръжи с петстотин дирхама, той отиде при гишето за информация до безмитния магазин и запрелиства брошурите за Магреб^[1], докато американецът най-накрая се появи откъм митницата и си проби път сред тълпата местни граждани. Високият рус мъж се забелязваше лесно, тъй като Северна Африка все още страдаше от липса на туристи в резултат от Войната в Залива и повечето хора бяха облечени в галабии.

Шмид го последва през стъклените входни врати и излезе под приятното африканско слънце. Американецът отказа на двама младежи, които предлагаха да носят багажа му. Същото направи и германецът, докато двамата застанаха един до друг пред редицата таксита „Мерцедес“.

— Искаш ли да пътуваме заедно? — попита американецът.

— Защо не? — съгласи се Шмид.

Двамата се качиха в поочукана бежова кола. Шофьорът реши, че целта им е да стигнат в центъра, и тръгна. Пълният германец се обърна към стройния американец.

— Ах, Близкият изток стопля костите ми — заяви Бени Баум.

— Нищо не може да се сравни с Ню Йорк — отвърна Майк О’Донован.

Бени кимна.

— Л’отел „Шератон“, с’ил ву пле^[2] — каза той на шофьора. Останалата част от пътя мина в мълчание като между развеждаща се семейна двойка.

Появата на Бени на мароканска земя сама по себе си не беше рисковано начинание. В сравнение с останалите арабски държави израелците смятаха Мароко за най-толерантна. Монархическата власт тук на думи служи на каузата на арабското единство, а вестниците подкрепят Палестинския национален конгрес със статии. Но в заседателната зала на Оперативния отдел на АМАН, където върху голямата карта, покриваща една от стените, държавите, считани рисковани за израелските служби, бяха оцветени с червено, Мароко носеше съвсем бледорозов цвят.

Израел и Мароко поддържаха тайни връзки от много години. Екипи на ДСС бяха обучавали най-близките телохранители на крал Хасан. Израелски съветници от Световната банка помагаха на Министерството на икономиката в Рабат. Даже Ицхак Рабин беше посетил тайно двореца на Хасан, маскиран с перука като на „Бийтълс“ и черни очила, за което в отдела по „костюми“ в Мосад още се разнасяха вицове.

Когато групите от Специални операции на АМАН започнеха обучението си на улицата, те първо се гонеха из израелски градове, после ги местеха из европейските столици. Онези мъже и жени, които показваха обещаващи умения в проследяването, избягване на „опашки“ и правилно ориентиране из уличките, се „дипломираха“ за обучение в „неприятелски“ градове с ниска степен на риск. Като Казабланка и Тунис например. Ако човек не може да се оправи в Танжер, със сигурност няма да бъде изпратен в Дамаск. Тези сравнително безобидни практически упражнения не означаваха обаче, че мароканската държавна сигурност би погледнала добродушно на израелски служители, извършващи неразрешена мисия на тяхна суверенна територия. Поради реакцията на международната общност, ако бъдеше разкрито подобно нещо, то би било наказано със затвор. Нещастните участници със сигурност щяха да бъдат репатрирани, но едва след като са излежали приемлива присъда във вонящите марокански затвори.

През двете години, когато Ейтан Екщайн работеше като шеф на тренировъчния център на СпецОп, той използва помощта на Бени, за да тренира три групи по улиците на Казабланка. Двамата мъже живяха тогава в „Шератон“ и макар днес да не бяха се уговорили за среща там, подполковникът знаеше какво би помислил неговият майор…

Що се отнася до Майкъл О’Донован, американските Специални сили всъщност са бойна единица и той не беше обучаван като истински шпионин. Въпреки това за десетте години служба по улиците на Ню Йорк беше събрал повече „ловен“ опит, отколкото оперативните агенти получават за подобен период епизодични операции. Той знаеше малко немски и френски и макар да нямаше представа точно какво са намислили Баум и Розели за Северна Африка, беше твърдо решен да вземе участие.

Чувството му за дълг към ПУНИ беше заменено от ужасяващата тежест на отговорността, жаждата да спаси жената, която навлезе толкова бързо в душата му. Кратката среща на умовете и телата им му даде надежда, че може би има на света сродна душа. И макар напълно да съзнаваше, че връзката им може да не издържи дори и кратка проверка на времето, той скърбеше, сякаш Рут е била блъсната от товарен камион, чийто шофьор е избягал, а после все още жива, е била отнесена в неизвестна посока. Той беше позволил да я отвлекат и нямаше да се успокои, докато не я види отново.

Първоначално Баум се противопоставяше на включването му в мисията, но О’Донован му даде ясно да разбере, че няма да позволи да го отблъснат. Детективът заплаши да го проследи като ловно куче накрай света и ако това не помогне, да отиде при Джак Бюканън, да издаде намеренията на Бени и да се включи в усилията на държавните служби, които със сигурност щяха да дадат резултат.

— Добре… — отстъпи накрая Баум. — Предполагам, че едно разярено нюйоркско ченге може да се окаже полезно.

Арт Розели бързо снабди О’Донован с нов паспорт и документи на името Майкъл Конъли, адвокат от Ню Йорк, специализиран по сливания на фармацевтични предприятия. Също така му осигури писмо от нюйоркски хирург, забраняващо участието на О’Донован във всякаква полицейска работа за срок от тридесет дни, което беше изпратено на неговата началничка. Тя веднага се обади в апартамента му, но успя да разговаря само с телефонния секретар, защото О’Донован така и не се върна от Вашингтон…

Лицето на Казабланка не беше се променило много от последното посещение на Баум. Състоеше се от същите алабастрови, великолепни марокански сгради и бели френско-средиземноморски фасади. Из гънките му се бяха издигнали още няколко модерни бизнес-кули, а булевардите във френски стил се бяха удължили към Аземур и Рабат. Финиковите палми по тротоарите също бяха пораснали. Но градът все така изглеждаше като безсмъртната вдовица на морски капитан, застанала на брега на морето, което бавно плиска полите й, миришеща на изсушени от слънцето рибарски мрежи, нефт и солен, влажен бриз.

Макар Магреб още да се кланяше на консервативните мюсюлмански традиции, Мароко като входна врата към Иберийския полуостров, изглежда, беше отстъпен от имамите в полза на търговията. Казабланка цъфтеше под шизофреничния вятър на свободата си. Високата джамия на Хасан II беше доказателство от милиарди долари за верността към монарха и Аллах, докато ресторанти за кашер на останалите в града евреи процъфтяваха под ръководството на собствениците си, които вече не се бояха от репресии. Да, тук още имаше мюсюлмански жени, които ходят забулени, но много носеха по-модерни, цветни дрехи, без изобщо да покриват главите си, и не по-малко се разхождаха в бизнес-костюми и доста предизвикателни поли. В ярък контраст с Техеран тук нямаше религиозна полиция, която да застреля жена, осмелила се да си сложи червило и грим.

Лисабон, Женева и Виена бяха служили като неутрален плацдарм за тайни битки между фашисти и демократи, комунистически и империалистически идеологии. Бейрут също беше изживял времето си като приют на нелегални борци, но вече беше изоставен след двадесетте години гражданска война и чуждо нашествие. Даже и най-безстрашните наемници се въздържаха да си вършат работата там. Но блестящата архитектура от тридесетте години на Казабланка, извитите улички на мистериозната Казба и палмовите горички, люлеещи се под френската и арабска музика, превръщаха града в безопасен рай за дипломати и търговци на оръжие, крадци и предприемачи, контрабандисти и шпиони.

На ъгъла на булеварда на кралските въоръжени сили и улица „Колбер“ Баум и О’Донован влязоха в огромното фоайе на хотел „Шератон“. Вече беше късна утрин и бизнесмените се събираха в открития салон за закуска. Огромният фонтан пръскаше блестящи струи, а крясъците на папагалите във висящите клетки се смесваха с джазовата мелодия, така че пространството сред високите стени бръмчеше като смесица между кафене и карибски зоопарк.

Те се приближиха до рецепцията, в отсрещния край на фоайето. Тя представляваше висок до гърдите правоъгълник от полиран мрамор, и се обслужваше от облечени в сини сака мароканки. Попълниха регистрационните листове, Баум гарантира плащането със златната карта „Виза“ на името на Шмид, регистрирана във франкфуртска банка. Докато О’Донован, разсеян и мрачен, наблюдаваше движението във фоайето, Бени се опитваше да не поглежда към щанда за подаръци в другия край на помещението. На стената до магазинчето имаше закачена пощенска кутия, в която висок европеец с американско пилотско яке и черни джинси пускаше пощенски картички. Тъмнорусата му коса беше вързана на опашка. Чиновничката подаде на Бени две пластмасови карти-ключове.

— Седемстотин и единадесет, хер Шмид — каза тя.

— Ние сме пушачи — предупреди Бени.

— Такива са повечето от гостите ни — усмихна му се широко чиновничката. — Мароко все още е цивилизована страна.

— Много благодаря — отвърна на френски Баум.

— Удоволствието е наше.

Един млад пиколо вдигна чантите им, но когато тримата приближиха асансьорите, Бени му подаде двадесет дирхама и каза на френски:

— Благодаря, ще се справим.

Момчето отстъпи с ръка върху гърдите.

Ейтан Екщайн ги последва в асансьора, но пристъпи направо към огледалната стена на кабината, без да погледне Бени. О’Донован хвърли поглед към отражението на третия мъж, изгорялото от слънце безизразно лице и скритите зад тъмни пилотски очила очи. Знаеше, че Баум няма търпение да се срещне със свой приятел, офицер от АМАН тук, но този мъж не би могъл да бъде майорът. Приличаше повече на германски терорист или в най-добрия случай на шведски барабанист от рок-група.

Бени и О’Донован слязоха на седмия етаж и когато стигнаха 718, Бени спря да вкара пластмасовия ключ, докато О’Донован извърна глава и се смръзна.

Третият мъж се приближаваше бързо. О’Донован се обърна към Бени и смигна предупредително. Но Баум отвърна съвсем спокойно:

— Надявам се, че тук ще е по-добре от онази дупка в Танжер.

После отвори вратата, хвана американеца за лакътя и грубо го бутна в стаята. Мъжът с опашката влезе веднага след него, Бени затръшна вратата с крак и двамата с непознатия се прегърнаха в здрава мечешка прегръдка, от която направо им спря дъхът.

Баум и Екщайн се разделиха, без да кажат дума. Бени отиде право при телевизора върху полираното бюро и без да поглежда стаята, изрече:

— Да, това място изглежда много добре. — Той включи телевизора, намери европейския музикален канал и песента „Следж Хамър“ на Питър Гейбриъл отекна от стените.

— Леглата също изглеждат удобни. Нали, Майкъл? — подсказа реплика Бени, и тъй като О’Донован само гледаше глупаво, му направи знак с ръка да отговори.

— Да — най-после разбра намека му детективът. — Наистина е хубаво.

Екщайн нямаше представа кой може да е този така объркан американец, но явно беше с Бени, а той не за пръв път идваше на среща с някой томех — чуждестранен, но верен помощник, според жаргона на СпецОп. Екщайн свали очилата си, приближи О’Донован и се усмихна зад вдигнат към устните пръст. После посочи едно от леглата. О’Донован сви рамене и седна, чувствайки се въпреки опита си в полицията като първолак.

Последва странен балет. Баум и Екщайн се движеха бързо, като че повтаряйки пантомима, която често са играли с пътуващ театър. Тя напомняше на О’Донован първоначално претърсване на местопрестъпление, но без звук.

Нито един от израелците всъщност не изпитваше подозрения, че мароканският Мухабарат ще се заинтересува от тях дотолкова, че да наблюдава действията им. Но вражеските служби също си имаха хора в Казабланка, а Мартина Клумп със сигурност не получаваше парите за дейността си от „Макдоналдс“. Някой я поддържаше и независимо дали този банкер е сирийското, иракското или либийското правителство, тя сигурно получаваше и техническа помощ. Затова двамата мъже действаха по професионален навик като пилоти, които правят проверка преди полета.

Бени дръпна завесите върху широките прозорци, после извади от контакта всяка от лампите в стаята и тя потъна в кафеникав мрак, осветяван само от стенните аплици във фоайето.

Въпреки общоизвестното мнение, че високите технологии си служат със захранвани с батерии миниатюрни подслушватели, които работят почти неограничено време, повечето подобни уреди все още се поставят в безобидни електроуреди и се захранват от тях. Изваждането на щепселите намалява донякъде риска. Друг често използван начин е да се скрият микрофони в кутията на контакта. Бени нямаше намерение да разглобява контактите в стаята и затова отиде до куфара си и извади дебел целофанен пакет. Съвсем естествено беше един търговец на средна възраст да си носи еднократни подложки за обувки на „Доктор Шол“. Той свали опаковката на няколко от дунапреновите подложки и нежно ги залепи върху всеки от контактите.

Екщайн излезе от банята, където беше пуснал душа, докато опипа всички лампи, тръби, кранове и празни пространства зад мивката, бидето и тоалетната. Невнимателните разузнавачи нерядко са приемали банята като достатъчно сигурно място за тайни разговори. Затова тези помещения често стават място за скрити акустични приемници. Претърсването му беше само повърхностно и затова той елиминира риска, като остави водата да тече, а после излезе и тръшна вратата.

О’Донован наблюдаваше как Баум и Екщайн сега се гледаха, застанали в двата края на голямата стая. И двамата мечтаеха да разполагат с преносимо проверяващо устройство, което би улеснило неимоверно работата им. „Магьосниците“ на АМАН вече произвеждаха много чувствителен модел, представляващ многовълнов приемател със скенер и насочваща се антена. Човек си слага слушалки, изпълва помещението с предварително записана музика на магнетофон и започва да „прослушва“ всяка стена, килим и мебел. Ако някой предавател в стаята функционира, скенерът хваща честотата, а операторът чува записаната музика през слушалките си. Но тези устройства са много скъпи и макар винаги да са маскирани като уокмен или компактдисково устройство, не се дават на оперативните работници без разрешение на командира. Управлението не желае някой митничар от Третия свят да конфискува такъв уред в полза на подрастващата си дъщеря.

Баум и Екщайн се оттеглиха към противоположните ъгли на стаята като изморени боксьори, обърнаха се и започнаха отново.

Екщайн използваше фенерчето си, за да огледа гардеробите в антрето. После забеляза, че голямото огледало виси на кука и може да бъде свалено от стената. Баум отвори решетката на радиатора под прозореца, извади възглавниците на креслата, прекара върха на молив по пролуките на мебелите, после легна под масичката като автомобилен механик. Екщайн се качи на стол и прекара лъча на фенерчето си по решетката на климатика, докато Баум вадеше чекмеджетата на бюрото, оглеждаше ги, връщаше ги на място, а после взе телефона, постави го на леглото и нежно го покри с две възглавници. Сега двамата мъже започнаха да лазят като слепци, които си търсят изгубеното копче. Опипваха всеки сантиметър от килима, надничаха под леглата и галеха мебелите, рамките на прозореца и картините с такава нежност, каквато и двамата не бяха показвали към жена от доста време насам.

Целият танц по обезопасяването отне по-малко от двадесет минути, но когато свърши, и двамата мъже бяха се изпотили. Не бяха толкова глупави да се чувстват абсолютно сигурни, но направиха всичко каквото можеха с помощта на своята воля и опит. Бени отвори минибарчето, подаде на Ейтан портокалов сок и отвори за себе си кутийка с газирана вода. Направи знак на О’Донован да си вземе каквото иска. Сега някаква британска диджейка говореше глупости и носът й едва не беше изскочил през екрана на телевизора. Бени засили звука, а Екщайн се приближи до него в ъгъла до покритите със завеси прозорци.

Бени се облегна на стената и вдигна поглед към по-младия си другар, съзнавайки, че ако не бяха разрушили оперативния им съюз, вероятно нямаше сега да се намира в това положение. Съдбата сигурно би се стекла съвсем иначе. Рут вероятно щеше да си бъде в своя нюйоркски апартамент и да се занимава с учението си, нямаше изобщо да сънува за съществуването на О’Донован и да предъвква недоволството си спрямо своя баща. В безопасност. Но щом като това е сега жестоката реалност, най-добре беше да я посрещне заедно с Екщайн и Бени едва сдържаше чувствата си. Те разговаряха тихо на иврит и думите им бяха изпълнени с недомлъвки.

— Не трябваше да си тук — каза Бени с измъчена усмивка.

— Нито пък ти, приятелю. — Ейтан искаше да каже: не в такова ужасно положение. — Кой е битият телохранител?

— Детектив от Ню Йорк — отвърна Бени. Ейтан погледна О’Донован, който сега пушеше и гледаше замислено в екрана на телевизора. — Работеше по експлозията в консулството. Ицик ме изпрати там като свръзка.

Баум разказа накратко останалите подробности. Не му се искаше да изважда наяве връзката между Рут и Майк, но тя беше ключът към последвалото отвличане. Екщайн се опита да не реагира рязко, но сексуалните картини са твърде близо до повърхността на мъжкия мозък и той не можеше да не завиди на американеца. Екщайн веднага забеляза, че въпреки разликата в прическите, той и О’Донован си приличаха физически. Детективът още носеше лепенка върху носа, а под очите му имаше синини. Лепенката се набиваше в очи като сикхски тюрбан. Трябваше да я махне, а останалото да се покрие с пудра.

О’Донован погледна Екщайн, който събра пръстите на лявата си ръка и направи движение, като че къса грозде от ниска лозница. Този израелски жест означава: „Още малко търпение.“

— Сигурно нямаш някакви идеи — с надежда изрече Бени.

— Дори и без фактите, вече съм подготвил част от инфраструктурата.

— Винаги си бил нестандартен — похвали го Бени. — Аз знам фактите, но още не съм се свързал с никого освен теб. „Мафията“ ще помогне с всичко, каквото може.

Баум намекваше за Арт Розели, но Ейтан също така разбра, че Бени смята предварителните усилия на партньора си за напразни. Той погледна Баум. Не беше сигурен, че при тези обстоятелства подполковникът ще е в състояние да действа със спокойно и ясно съзнание. Тъкмо се готвеше да признае съмненията си и да разкрие действията, които вече е предприел, когато на вратата бързо се почука.

Баум тръгна да отпрати вероятно някоя от камериерките, когато Екщайн докосна гърдите на едрия мъж и го задържа. Гледаше го с извинително изражение.

— Не винаги съм такъв инат, за какъвто ме мислиш — каза Ейтан. Той се запъти към вратата.

Когато я отвори, в стаята влезе генерал Ицик Бен-Цион.

Командирът на „Специални операции“ наведе глава, докато минаваше през антрето. Нямаше препятствия, но предишни сблъсъци с касите на вратите вече му бяха създали навик. Беше облечен в светлосив двуреден костюм, бяла риза и синя копринена вратовръзка. Страничните рамки на стилни слънчеви очила изчезваха под твърдите прошарени къдрици на слепоочията му, освен това носеше и лек английски шлифер, защото дори и в Казабланка времето може внезапно да се промени през зимните месеци.

От дълги години Бени не беше виждал Ицик на работа в чужбина или всъщност без униформа. Изглеждаше като сицилиански дон, тръгнал на среща на Фамилиите. Но не облеклото на генерала занимаваше Бени. Екщайн явно бе издал целия сценарий на шефа им, включително отвличането на Рут, като с това беше изложил живота й на още по-голяма опасност, хвърляйки съдбата й по вятъра на амбициите на Ицик. Изненадан и с чувството, че е предаден, Баум скръсти ръце и преряза Екщайн със смразяващ поглед.

— Длъжен бях, Бени — каза Екщайн. — Твърде сложно е, с много фактори, като „Лунен лъч“ не е последният. — Баум мълчеше. — Има и още рискове, животът на други хора също е заложен — продължи Ейтан. — Ти знаеше, че ще трябва да споделиш, но нямаше време да те убеждавам.

Лицето на Баум не трепна, макар зад присвитите от ярост очи да разбираше, че Екщайн е прав. Той нямаше да се съобрази с нищо и никого освен Рут. Щеше да пожертва Дан Сарел. Някой е трябвало да действа вместо собствената му, временно увредена логика.

Бен-Цион приближи двамата мъже, спря и кимна към О’Донован, който поклати глава за поздрав и продължи да гледа телевизора.

— Какво е това? — попита Ицик, като че американецът е гумена кукла.

— Томех — отговори Екщайн.

— Прекрасно — изръмжа саркастично Ицик и хвърли шлифера си върху малкото канапе. — Много обичам непосветени свидетели.

— Той е сто процента сигурен. И не разбира езика — увери го Екщайн.

Бен-Цион не му обърна внимание и се обърна към Баум. Генералът прие, че вече са огледали стаята, но телевизорът гърмеше и затова тримата приближиха глави като адвокати, които дискутират тактиката си пред заседаващия вече съд. Можеше да използва псевдонимите им, но искаше да разруши бързо защитата на Баум. Свали очилата си.

— Екщайн твърди, че си искал да ми кажеш нещо за досието „Танго“, Баум. И по-добре карай направо.

Бени изгледа надвесения над главата си началник и тъмните очи, които го гледаха с онзи „стига си ме лъгал“ поглед, който той често използваше, за да накара коленете на служителите в Управлението да омекнат. После изгледа бързо Екщайн, чието измъчено изражение и леко кимване бяха като на съучастник, подканващ към признание. Това е. Край. Усети годините, лъжите и товара на собствената му тайна да изскачат като въздух от спукана гумена топка. Човекът, който не издаде нито една тайна дори и разпитван жестоко от врагове, сега започна да дрънка признания като донжуан.

— Мартина Урсула Клумп беше наша — каза Бени на Ицик. После отиде до бюрото, взе един пепелник, върна се и го постави върху облегалката на креслото. Ицик се размърда и отново се надвеси над подполковника, докато Екщайн гледаше завесите, като че ли можеше през тях да зърне летището на Казабланка.

— Я повтори? — присви очи Ицик и наведе глава.

— Клумп беше наша. — Бени запали цигара и издуха дима.

— Какво искаш да кажеш с „наша“? — попита Ицик с нарастваща тревога.

Бени го погледна в очите.

— Тя беше мой агент. Аз я завербувах.

Бен-Цион примигна. Въпреки че започваше да разбира величината на това разкритие, той не искаше да приеме произтичащите от него изводи. Генералът живееше с тайни, събираше ги, използваше ги като професионални и политически лостове. Гордееше се, че знае скритите съкровища на всички тайни групи, които споделяха пълната истина само с него. Не беше възможно някой от хората му, дори и тези „ужасни близнаци“, да са скрили такова нещо от него.

Той се изправи и се извърна към по-младия си подчинен.

— Какви ги дрънка тоя, Екщайн? — попита, сякаш Баум му говори на китайски.

— Слушай го — отвърна кратко Ейтан.

— Беше преди почти двадесет години, Ицик — каза Бени.

Държеше цигарата си и гледаше горящия й връх. — Преди да дойда при вас от цивилните. — Бени беше започнал разузнавателната си кариера като служител на Мосад, а после взе да сътрудничи на шефа на АМАН Шломо Газит, за да му помогне да сформира отдела по Специални операции към военното разузнаване, който първоначално се наричаше „Група 509“. — Работехме в Париж и се опитвахме да проникнем в „Аксион директ“. Тя току-що беше пристигнала от Буенос Айрес и следваше в Сорбоната. Баща й е бил нацистки инженер. Стигнахме до нея, когато беше още начинаеща левичарка.

Бен-Цион познаваше много добре сценария. По време на революционните студентски години в края на шестдесетте и началото на седемдесетте, децата на бившите фашисти бяха пораснали. Те често бяха объркани, клоняха към радикалната политика, симпатизираха на Третия свят, на борбата с империализма, но тайничко бледнееха, когато арабските терористи убиваха израелски ученици, повтаряйки престъпленията на техните бащи. Понякога можеше да се свири на струната на това чувство за вина.

Ицик поклати глава, запали цигара и издуха дима с ръмжене. Знаеше, че има още. Още много.

— И сигурно си й купувал сладолед в „Яд Вашем“ — саркастично изрече той. Музеят на холокоста до Йерусалим беше предпочитана спирка на израелските екскурзоводи.

— Два пъти — призна Бени.

И сега е общоприета практика завербуваните чуждестранни лица да бъдат довеждани тайно в Израел за убеждаване. Често ги снимаха там в компанията на униформени офицери. Това се правеше с цел да бъдат хванати здраво и да не се опитват да мамят.

— Леле-мале — прошепна Бен-Цион. Вече разбираше, че Баум говори не за кратък период на младежко объркване, по време на което момичето е съобщило няколко имена и адреси. Тя не беше обикновена „гадина“, израелският жаргон за временен информатор. Била е вербувана, обучавана и ръководена от Баум. — Истински двоен агент ли? — Ицик присви очи към Бени, но просто не можеше да повярва.

— Съвсем — отговори Екщайн. Той се дръпна от прозореца и го затвори. Самочувствието на Ицик беше на път да се срути.

Генералът се опита да си представи цялата история. Мартина Урсула Клумп, известна германска терористка, подозирана за десетки нападения в Европа, експлозии на ФЧА, акции в Ливан. Можеше ли да е истина, че един от собствените му отдели я е ръководел под нищо неподозиращия му нос? Опита се да успокои наранената си гордост с потенциалния поток от похвали. Възможно ли е, докато Мосад е държал Клумп начело в своите елиминационни списъци, тя да е била ръководена от собствения му дебелоглав Баум? Та това е фантастично! Германската фанатичка, за чиято глава се дава награда, всъщност е придобивка на АМАН! Това може да накара даже и министър-председателя да се разсмее.

— Как го направи? — попита той Бени с неприкрито възхищение.

— Кое?

— Да я завербуваш.

Бени се поколеба. После се изчерви и погледна към Екщайн за помощ.

Очите на Ицик блеснаха към двамата офицери.

— Какво има? — В ума му преминаха картини на изнудване и мъчения. — Какво използва?

Бени въздъхна.

— Естествения инструмент на професията — каза той, свел очи към пода.

Ицик направо зяпна.

— Ти си я прелъстил?

— Тогава още е имал коса върху главата си — опита се да обясни Ейтан.

Бен-Цион се плесна по челото и бавно се завъртя.

— Страхотно! — Сексът, разбира се, е една от приоритетните техники за вербуване на чуждестранни агенти, но това обикновено се прави от експерти. Обучени мъже красавци и фаталните жени на Управлението. Мисълта, че неговият подобен на булдог полковник е съблазнил и спал с която и да било чужда жена, беше просто невероятна.

Но Бени не беше в състояние да гледа на събитията с безгрижна носталгия. До този момент само Екщайн знаеше тайната за вербуването на Мартина и Баум разбираше, че никакви оправдания с патриотичния дълг нямаше да му позволят някога да си прости. Не, той не винаги е бил толкова дебел, плешив и настъпателен оперативен командир. Спомняше си времето, когато беше на тридесетина години и плътта на тялото му се състоеше само от мускули, лицето му беше гладко и без бръчки около очите. Когато можеше да излъчва онзи нежен чар, който заслепяваше жените въпреки агресивното му поведение. Спомняше си каква беше и тя тогава. Младо и неопитно немско момиче, живеещо само в парижки апартамент. На звънеца пишеше Шмид, наемът се плащаше от израелското правителство, а тя плачеше, когато достигаше оргазъм. По онова време Рут вече тръгваше на училище, Мая се грижеше за трите деца в Йерусалим, а той се чудеше дали похотта е цената на дълга или награда за изпълнението му.

Бен-Цион бръкна с ръка в джоба на панталона си и започна да се разхожда между креслото и прозореца. Той тръсна цигарата си и пепелта падна на пода. Като че говореше на обувките си:

— Добре — каза той. — Ще се хвана. Вербувал си Клумп. Но от онова, което ми каза Екщайн, тя май вече не е луда по теб. Разкажи ми останалото. Бързо.

Екщайн веднага заговори. Знаеше, че за Баум това ще е твърде мъчително.

— Бени я ръководеше до 1982 година — каза Ейтан. — Тя се премести от Париж във Франкфурт, влезе в „Баадер-Майнхоф“ и чрез тях достигна до ФЧА. Беше на самата фронтова линия, но поддържаше контакта. Тя бе ужасно хладнокръвна и стоката й винаги беше гореща.

Информацията за предстоящи терористични акции се оценяваше по температура. Ако шефът на някой агент обявеше информацията му за „гореща“, командирите му трябваше да я приемат за вярна, без да изискват да се разкрива източникът. Следваха трудни решения дали да действат на базата на информацията и да се рискува издаването на анонимния агент, или да изчакат и да се надяват да няма много жертви.

— Да, дааа — продължаваше да се разхожда Бен-Цион. — А кога влезе ти в играта?

— По-късно — отвърна Екщайн. — Към края.

— Хммм — изръмжа генералът. Значи пак го бяха направили. Тези двама маниаци са ръководили тайна операция в собствената му кухня, докато той си е похърквал в спалнята. Те просто няма да се откажат да му докарат някой сърдечен удар. — Доколкото разбирам, работата се е вкиснала — с известно удовлетворение каза Ицик.

— Тя беше навлязла много дълбоко — продължи Екщайн. — Смятаме, че просто е станало твърде опасно за нея. Започна да пропуска контакти, да не се явява на срещи. В „Щерн“ отпечатваха нейни снимки и тя просто се направи на умряла.

— Аз реших да я изкарам отново — прошепна Бени. После прочисти гърлото си и заговори по-високо: — Просто чувствах, че тя ще се съгласи.

Ицик престана да се разхожда и погледна Баум. Едва не каза: „Или просто си искал да я вкараш отново в леглото си.“ Но като видя измъченото изражение на Баум, преглътна забележката си.

— Успях да й изпратя кодирано съобщение — продължи Бени. — Беше в началото на 1982 година. Ние бяхме в Германия. Спомняш ли си?

Ицик се почеса по челото със затворени очи.

— Съвместна акция с немската криминална полиция — подсказа му Ейтан. — Разкриването на мрежата на Джабрил.

Генералът кимна и Бени продължи:

— Беше много трудно. Трябваше да я проследим на улицата. Отне ни много време, но Цви Пърлман се справи. — Бени замълча. Пърлман беше мъртъв и на всички им беше мъчно за него. — Беше една дълга, гадна седмица, но тя ни се отплати.

— Не знам дали си спомняш — обърна се Екщайн към Бен-Цион. — Тя беше хваната от GSG–9 в Бад Райхенхал. Капанът беше поставен от нас заедно с криминалната полиция на Германия. Останалото — съдът, присъдата, прехвърлянето й в „Брухсал“ — всичко беше за прикритие.

— Така ли? Че кой е бил толкова колегиален във Висбаден? — попита Ицик, опитвайки се да не обижда връзката с германското контраразузнаване.

— Локоевски.

— Хмм — пак изръмжа Ицик. — Още един ренегат. Баща му е бил полковник от SS. Нали знаете?

— Синът се отплати достойно.

— Ами бягството й? — настоя Ицик. — Това вече си го спомням.

Бени въздъхна, раменете му увиснаха и той запали нова цигара.

— Аз го провалих. Държаха я в подземието на „Брухсал“. В килиите за психично болни. Никой не знаеше, че е там. — Той я видя отново с хлътнали очи и треперещи под усмирителната риза рамене. — Не бях се свързал с нея по време на съдебната фаза и затова първоначално тя не ми повярва. Но после се съгласи. Обещах й стандартния пакет. Казах й, че ще трябва сама да се погрижи за бягството си чрез ФЧА, за да й вярват до края. Но после ние ще я вземем, тя ще получи нови документи, както и дължимата й сума, която никак не беше малка. Ако искаше, можеше да прекара живота си на морския бряг в Нетания и да ходи на пикници с Волфганг Лодз. — Гласът на Бени отново падна до шепот. — Заклех й се, Ицик. И наистина щях да го изпълня…

Бен-Цион изгледа Бени и наистина го съжали. За някои хора загубата на оперативен работник се равнява на загуба на дете.

— В последния момент смениха един от немските пазачи — довърши Екщайн. — Не беше уведомен и откри огън. Улучи я, но тя стана и успя да стигне до хеликоптера.

Няколко минути никой не заговори. На Екщайн му се искаше да запали, но захапа устни. Погледна О’Донован, който беше заспал върху кревата със спуснати на пода крака. „Бивш войник — помисли Ейтан. — Вероятно от военновъздушните сили.“

Бен-Цион приближи прозореца и се облегна на рамката, разкопча сакото си и скръсти ръце. Погледна тавана и започна да кима бавно като че се молеше, докато бързо обмисляше останалата част от скръбния сценарий.

— Разбирам, Баум — каза той. — Ти ръководиш това момиче, вече жена, от дълги години. Тя може би е влюбена в теб, може би не, но е затънала много надълбоко, а ти си нейният спасителен пояс. Обаче ти не я спасяваш, нали? Оставяш я там, където е.

— Тя беше незаменима — каза Екщайн, макар да нямаше нужда да защитава тактиката. Самият Ицик би оставил и майка си в Багдад, ако тя би могла да му предава гореща информация. — Нейната работа вероятно е спасила стотици човешки живота. Може и повече.

— Но се е уплашила — продължи да говори Бен-Цион. — Минала в нелегалност. Ти обаче се свързваш с нея още веднъж, караш я да ти се довери отново. После стрелят по нея. От нейна гледна точка ти си двулично еврейско копеле, което я е измамило. Така ли е?

Бени не каза нищо, макар че Ицик не изчака да чуе отговора.

— И затова тя наистина е разярена. Изчезва завинаги. Стига до Ливан и Хизбула, а после до „Яд Аллах“.

Бени знаеше какво ще последва, но продължи да понася мълчаливо ударите. Не бяха споделили истината със своя командир и той с право отказваше да поеме отговорността върху себе си.

— И оттогава насам на тази земя няма достатъчно кръв, която да я засити — каза Ицик. — Освен ако това не е твоя кръв, Баум. Значи най-накрая наистина си я вербувал. Превърнал си я в нещо, което десет години тя само се е преструвала, че е. Заклет враг на държавата Израел.

— Мисля, че малко драматизираш — обади се Ейтан.

— Така ли, Екщайн? — извърна се бързо към майора Бен-Цион. — Адът е нищо в сравнение с това, млади приятелю. Можеш да провериш при жена ми.

Присъдата беше изречена. Ицик внезапно се изпъна, отиде до минибара и извади кутийка бира.

— А сега по-добре ми кажете какво общо има всичко това с досието „Танго“ — нареди той, след като отпи.

— „Танго“ беше Мартина — измърмори Бени.

Ицик спря на място. Погледна над кутийката и облиза горната си устна.

— Моля?

— Да — потвърди Екщайн.

Лицето на Бен-Цион се зачерви заплашително. Естествено, стандартната процедура е да се прикрива идентичността на агент, особено двоен. Истинските имена и бази за операции се променят и понякога даже в сейфа на „контрольора“ се пази прочистено досие. Но когато го осведомяваха за състоянието на „Танго“, Баум и Екщайн винаги като че му се бяха доверявали, съжалявайки за загубата на агент мъж, белгиец, който работел в европейските терористични мрежи и вероятно е бил хванат и убит. Всички документи споменаваха мъжки пол и в нито един нямаше физическото му описание. Ядът му кипна, когато си спомни как веднъж беше споделил за „Танго“ с началника на Мосад.

— Тогава кой, по дяволите, е бил Паул Кримант? — изръмжа Ицик.

— Това е анаграма — отговори Екщайн. — От буквите на името й.

Бен-Цион се втренчи в Екщайн, а после обърна огъня на очите си към Баум. Макар че сега бяха искрени, той си представяше колко ли пъти и за колко ли още досиета са крили от него.

— Мразя ви, да знаете — заяви им той. — Наистина. — Той посочи с дългия си пръст към Бени. — Ако в тази работа не беше забъркана Рут, щях да ви върна у дома и да изпея цяла ария пред военния съд.

Бени и Ейтан гледаха генерала, докато той отметна глава, изпи бирата с една дълга глътка и смачка кутийката с голямата си длан. Хвърли я в празното кошче, но звукът беше заглушен от дърдоренето на говорителката от музикалния канал, която продължаваше тирадите си. Бен-Цион постави юмруци на хълбоците си. Беше взел решение.

— Ти забърка тази каша, Баум — каза той. — Сега ти ще я оправяш. „Лунен лъч“ ще се проведе, както е планирано.

Служителите на Ицик разбраха напълно значението на това заявление. Командирът им си беше създал образа на безчувствен воин, но също имаше деца. Заради Рут той нямаше да промени времето и мястото за размяната на пленниците.

— Твоето бивше гадже сега разполага с опасна играчка, Баум. И по-добре да не й позволяваме да я използва.

Очите на Бени се ококориха. Откъде Ицик е разбрал за „Миноу“? Бени дори не беше разказал на Екщайн за това.

— Авраам Ярон работи за армията — отговори на изражението му Ицик. — Не за теб. Той ни съобщи за това от Вашингтон.

Бени кимна. Нямаше никакво предателство. Ако Авраам знаеше за Рут, той щеше да си държи устата затворена.

— А сега, чуйте как ще стане — продължи Ицик. — Размяната ще се извърши, когато бъде решено, та ако ще и адът да се надигне. Затова най-добре се заемете веднага с този ви проблем. — Той вдигна юмрук от хълбока си, погледна часовника и започна да размахва пръст. — Не желая дори и да чувам за него, освен може би следващия месец на сватбата на Бен-Леви. — Говореше за един от служителите в шифровъчното. — Имате по-малко от седемдесет и два часа. Използвайте всичко и всеки, когото искате, но никой, на когото плащам! Барур лахем?^[3]

— Ясно — отговори Екщайн. Бен-Цион им даваше зелена светлина. От друга страна, ги отрязваше, като им забраняваше да получат каквато и да било подкрепа от Управлението. — Но ще имаме нужда от няколко неща, Ицик. Скъпи неща.

— Използвай проклетата си златна карта — изсъска генералът.

— Стига, Ицик… — изръмжа Бени.

— Добре тогава, Баум. Колко ти е пенсионната осигуровка?

— Ти знаеш.

— Така е — кимна генералът. — Я ми кажи, Очко знае ли за цялата тази работа? — Говореше за аналитика на Бени.

— Може би само част — с нежелание отговори Екщайн.

— Добре — заяви Ицик, докато обмисляше. — От този момент той е в неплатен отпуск. Ако се окаже, че пристигне тук и носи сто хиляди, те ще са от собствения ти джоб, Баум. А ако по-късно, по някакво чудо, дължимата на господин Паул Кримант сума възстанови сметката ти, няма да ми задаваш никакви въпроси.

— Благодаря, Ицик — прошепна Бени.

— Недей да ми благодариш! Мога да убия и двама ви, и при това да получа медал!

Ицик се изправи в цял ръст, закопча сакото си и си взе шлифера. Бени застана пред командира си, а Ейтан се нареди до него. И двамата искаха да раздрусат ръката на генерала, но се бояха да не нарушат магията на добронамереността му. Ицик извади слънчевите очила от джоба и си ги сложи. Кимна с глава и тръгна към вратата. После спря по средата на стаята и се извърна.

— Създали сте чудовище, господа.

— Ес ист унзер Ебенбилд — прошепна на немски Бени.

— Какво каза той? — обърна се Ицик към Екщайн.

— По наш образ и подобие — отвърна Екщайн.

Генералът изръмжа и си тръгна.