Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (26)

23.
Амануз

Тънката розова ивица на залязващото слънце се задържа като усмивка върху лицето на красива жена, а после бавно изчезна зад далечното било на Сиди Моктар. Както във всички пустини по света нощта настъпи бързо и земята й предаде топлината си. Сред тъмната равнина Амануз светлините на Маракеш бяха като блед ореол върху тъмно одеяло, но стигнаха, за да се види на фона им черната птица, която се издигаше към небето. Докато мъжете на Бени Баум се привеждаха покрай прашния път, за да запалят омаслените фитили на сигналните си светлини, те гледаха учудено познатата й форма.

В епоха, когато никое от човешките механични постижения не се прави с цел да трае дълго, по правило нито един „Дъглас“ С–47 не би трябвало да може да лети. Но невероятните транспортни самолети, наричани от американците „въздушни влакове“, от англичаните и израелците „Дакота“, и „Албатрос“ от всички останали, продължаваха да летят и да доставят медицински материали из Африка, също както някога го бяха правили в Китай и както бяха спускали парашутисти над Флорида, над Сицилия, Нормандия и прохода Митла.

Това е самолет, който не се произвежда вече от четиридесет години и когато кацне на пистата, носи със себе си формата и звуците на отдавна минали години, когато машините са били закръглени и без остри ръбове. В годината, когато тази „Дакота“ се е родила, все още са наричали самолетите с женски имена, защото са приличали на рубенсови модели със закръглени форми и унесен поглед, с две големи витла, които се издигат нагоре, когато самолетът кацне, и с дебели гуми на колесниците, които хвърлят настрани вълни от камъчета и пясък, както сега ги рисуват по детските филми.

Хората на Баум знаеха, че Шаул Нимроди ще осигури необходимото. Бяха очаквали „Отер“ с два мотора, бяха се надявали на израелски „Арава“. Но това не беше просто самолет. Това бе машина на времето, амулет за успех.

Пилотите на дакотата бяха благодарни за сигнализацията от примитивни пламъци на мястото за кацане и докоснаха пътя точно преди първия „гузник“. А докато боядисаната камуфлажно опашка минаваше край трептящите пламъчета, Джери Байндър постави обувката си върху тенекиената кутия, усмихна се широко и възкликна:

— Нимроди, ти си едно прекрасно копеле!

Задното колело на дакотата вдигна опашка от прах и спирачките го удържаха на петдесет метра след последния горящ сигнал, където самолетът спря с ръмжене, а мъжете вдигнаха угасените вече консервни кутии и хукнаха към него.

Бяха метнали торбите с парашутите на гърба си, а отгоре им черните раници, които ги удряха по вратовете, докато се спускаха от склоновете към пътя и тичаха към вратата на самолета, намираща се до опашката. Садин и Шнелер носеха навитото на руло платнище като състезатели в някакво телевизионно шоу.

Когато мъжете приближиха самолета, от вратата се показа лицето на Шаул Нимроди. Той спусна малка стълбичка, но още преди да опре в земята, О’Донован, който дотича пръв, започна да разтоварва багажа си.

— Не! — извика Баба и протегна ръце откъм тъмния отвор. — Хайде! Качвай се!

Дребният полковник се разкрачи в рамката на вратата. О’Донован, който се вглеждаше през праха, вдигнат от въртящите се витла, постави крак върху първото стъпало и се изненада, когато се оказа внезапно дръпнат вътре във фюзелажа. Всички и всичко беше в самолета след деветдесет секунди с изключение на Баум, който застана под стълбичката, свали багажа си и го хвърли на Нимроди. Очко стоеше зад него на пътя, пъхнал ръце в джобовете на спортното яке на Байндър, което му беше дадено за временно пазене.

Баум направи знак с ръка на Нимроди и двигателите изреваха. Нимроди се наведе към кабината, бързо преброи хората и се показа отново.

— Готово! Да вървим! — извика той.

Бени се наведе към ухото на Очко.

— Хайде — извика той. — Влизай.

Очко изненадано вдигна глава и го зяпна. Беше очаквал да остане, да се върне в хотела, да откара камионетката в Казабланка и после да търси начин да се прибере у дома. Може би с кораб.

— Ами камионетката? — немощно извика той.

Бени го прегърна през врата и го дръпна към себе си.

— Да не мислиш, че ще те оставя тук за приятелски разпит?

— Ама, Бени…

— Влизай! Това е заповед! Ти си в отпуска, не са те уволнили.

Откъм Хад Абдула Рият на пътя се появиха фарове.

— Е?! — изкрещя Нимроди, Баум плесна Очко по гърба и го бутна към стълбата. Аналитикът се изкатери, а после се появиха ръцете на Екщайн, който сграбчи Баум и го издърпа. Нимроди хвана стълбата, дръпна я вътре и затръшна вратата.

Мъжете очакваха известен отдих, докато дакотата обърне и се засили за излитане. Отпуснати върху зелените метални седалки, те бавно разтоварваха багажа си. Но пилотите вече се насочиха срещу вятъра и макар пътят за Амануз да правеше остър завой наляво само на хиляда метра отпред, те натиснаха педалите и се хванаха за щурвалите.

Мъжете нямаха време нито да седнат нормално, нито да затегнат коланите, които се люшкаха встрани от седалките. Докато дакотата набираше скорост, гумите й подскачаха по камъните, а мъжете се хванаха здраво за по нещо метално. Ревът на двигателите и подскачането на колесника създаваха шум като от мотоциклет в затворен хамбар. Инерцията хвърли О’Донован настрани върху скута на Байндър.

— Знаеш ли какво не ми харесва в този начин на живот, Джери? — извика той на партньора си, докато едрият мъж го държеше за предницата на якето.

— Казвай — ухили се Байндър.

— Няма приключения.

После опашката на самолета се вдигна от пътя и изравни фюзелажа. А секунди след това той изрева в нощното небе с познатия звук от филмите и ехото заглъхна, сякаш самолетът се отдалечава от хората, вместо да ги отнася в корема си.

— Тръгнах — мъркаше машината. — Тръгнах…

 

 

Нимроди стана от последната седалка, където се беше хванал за вратата на тоалетната. Самолетът вече се издигаше спокойно, склоновете на Атласките планини се приближаваха бързо след Амануз. Той тръгна с усилие напред, като човек, вървящ срещу бързото течение на река. Самолетът подскочи срещу вдигащия се откъм планините вятър и той се хвана за една от напречните подпори, за да се задържи. В повечето военни товарни самолети вътрешността предлага стотици места за хващане, защото е построена като скелет от вертикални ребра и хоризонтални укрепвания, покрити с металическата кожа отвън. От напречните релси висяха навити въжета, а късите краища на укрепващите ленти за товара се поклащаха над главите като дръжки в стар вагон на метро.

Тази дакота първоначално беше служила на кралските британски военновъздушни сили, после в израелските военновъздушни сили, а сега беше дадена на лизинг на „Акорда“, фирма-превозвач, работеща в Африка, но обслужваща интересите на АМАН. Отвън самолетът нямаше изрисувано национално знаме, а само знаците за международна идентификация. Всички вътрешни надписи на иврит бяха покрити с боя. Но бяха оставени оригиналните предупреждения на английски, изписани с бели букви между ребрата:

Нимроди постави длан върху рамото на Диди Лернер, седнал най-близо до вратата на товарния отсек. Той се наведе към тясното прозорче и надникна през издраскания плексиглас.

На север равнините на Бахира се виждаха като огромен кафяв килим, посипани със звездните купове на Тамелет, Дар Оулд Зиду и дори далечния Ел-Боруж. Но светлинките на градовете започнаха да избледняват, тъй като мъглата от Атласките планини вече прелиташе покрай дебелите крила и върху черните стволове на дърветата отдолу започнаха да се появява натрупан сняг. Нимроди се отблъсна от Диди и запристъпва внимателно по пода.

Отляво Лапкин, Набе, Екщайн и Баум се бяха разположили на удобно разстояние един от друг. Вдясно седяха Очко, Садин, Шнелер, Байндър и О’Донован. Мъжете бързо се бяха оправили след първоначалното меле и макар да знаеха, че ще летят близо три часа, предпочетоха да успокоят напрежението си, като се занимават с преглед и подреждане на екипировката. Парашутните торби бяха подредени, големите камилски раници поставени между краката и отворени за преглед. Садин и Шнелер затискаха с крака мотопеда и се чудеха дали да не го завържат за пода.

Нимроди мина покрай празните места за радист и навигатор и влезе в пилотската кабина. Двамата мъже, които седяха в лявата и дясната седалка, бяха над средна възраст, но държаха големите щурвали със спокойната увереност на млади запалянковци. Пилотът беше роден в Южна Африка, а помощникът му в Зимбабве, но всеки от тях бе изслужил пълна кариера в израелските военновъздушни сили, а после разбрал, че не може да стои привързан към земята. Вече неограничени от военния правилник, те носеха бели пуловери с високи яки, кожени якета и фуражки, под които се виждаха посивелите им коси.

Вторият пилот извърна глава, когато Нимроди се появи на вратата. В Мавритания бяха разговаряли само на английски и той продължи сега така по навик.

— Току-що се обадихме в „Менара“. Съобщихме за чудотворното си избавление и им благодарихме за разбирането, което проявиха.

— Хубаво — каза Нимроди. — Сега ще ни оставят на мира през остатъка от нощта.

Пилотът свали слушалките върху врата си и се ухили.

— Кого изработи този път, Баба?

— Командира на базата. — Нимроди се наведе да погледне през предните стъкла към два назъбени, бели върха, които май искаха да се превърнат в гроб на дакотата. — Той мисли, че изпълнява дълга към родината си.

— Ами разрешение за връщане?

— Няма да се връщаме — каза Нимроди. — Или поне не през тук. И освен това ще имам нужда от извинения за още няколко странни кацания.

— Няколко? — Вторият пилот провери висотомера и погледна бордовата карта, закачена до лявото му бедро.

— Да. Имате ли нещо против?

— Е, бих предпочел да съм си в леглото — измърмори вторият пилот с южноафрикански акцент.

— Лъжец — подразни го Нимроди. Дакотата подскочи, когато влезе в бяла стена от облаци, а после върховете се появиха по-наблизо.

— Тези първите са Атласките планини — показа пилотът. — Големият връх отпред е Джбел Сархо. Ще друса, но не е опасно. — Той се наведе към прозорчето отляво и посочи надолу. — Следваме пътя към Уарзазате, а после към Загора. След това летим право над дюните до границата.

— Ниско ли ще летите?

— Ще подплашим бедуините.

Нимроди потри ръце.

— А къде са ми провизиите?

— В левия отоплителен въздуховод и зад десния панел на кенефа — каза пилотът. — Доставчиците ти приличаха на пирати диваци.

— Ами че те са си такива.

— В кутията на навигатора има дрелка. И побързай, че да можем да пуснем отоплението.

Нимроди се извърна да си ходи, но спря.

— Между другото — каза той. — Може ли някой от вас да кара малък пътнически самолет?

Пилотът и партньорът му се спогледаха и после се извърнаха към подполковника.

— Можем да караме всичко, което има крила и двигател — заяви южноафриканецът.

— Добре — плесна по стената Нимроди.

— Баба?

— Да?

— Б’ацлаха^[1] — каза той на иврит.

Нимроди се ококори с привидна изненада.

— Ма? Ата йеуди?^[2]

Пилотите се изсмяха и той си тръгна.

Под сгъваемата масичка на навигатора имаше голяма метална кутия за инструменти и Нимроди измъкна от нея задвижвана с батерии отвертка. Върна се в товарния отсек, ухили се на Бени Баум и показа тавана. Два големи алуминиеви въздуховода минаваха по дължината на кабината. Баум, Екщайн и Набе станаха и притиснаха длани към левия. Нимроди скочи върху седалката и започна бързо да развива винтовете и да ги пуска в джоба на якето си. После внимателно отвори едната страна на въздуховода, бръкна вътре и извади дълъг, увит в зебло пакет, превързан с канап. Хвърли го през кабината към О’Донован, който веднага започна да го разкъсва като сираче, получило коледен подарък.

Когато въздуховодът се изпразни, а Нимроди започна да завива обратно винтовете, подът на кабината се отрупа с парчета зебло и канапи. Мъжете се бяха събрали около четири КАР–15 „Кол Командо“ — сгъваемата версия на карабините М–16 и едно мини-узи с метален приклад. Шнелер се хилеше към Нимроди и клатеше глава, хванал английска снайперска пушка „Паркер-Хале“-М85.

Двигателите на дакотата продължаваха да реват спокойно и вятърът блъскаше по корпуса. Затова О’Донован трябваше да вика.

— Обаче са само шест, Баба.

— И нямат пълнители, бебчо — добави Байндър, като пъхна пръст в отвора на една от карабините.

— Много е желателно да имаме и амуниции — каза Набе.

Нимроди не им обърна внимание и тръгна назад към тоалетната.

Вмъкна се вътре и бързо свали с отвертката десния панел. Между ребрата чак до височината на кръста му бяха натъпкани картонени кутии с 5,56-милиметрови, 9-милиметрови и 7,62 стандартни натовски куршуми, обикновени и трасиращи. Над тях като тухли бяха подредени купчини черни пълнители. И накрая имаше три мощни пистолета „Браунинг“ в кожени кобури с презрамки, залепени със здрави лепенки към стената. Нимроди махна на Очко, чието лице бе придобило зеленикавия цвят на стените. Дребният мъж се приближи със залитане, за да постави начало на редицата, по която Нимроди започна да раздава боеприпасите.

Ако бяха обикновени пътници, друсането на дакотата вече да ги е накарало да повръщат. Ако бяха спортисти или обикновени парашутисти, онзи странен феномен наречен успокоител на скачача щеше да се е задействал. Мозъкът разбира, че тялото се готви да извърши невероятно неестествено действие, и внезапно го упоява в сън. Но те бяха натоварени с проблеми по екипировката си и ги решаваха, оживени от адреналина.

Всички бяха обути във военни боти, защото човек не може да ходи бързо по дюните с леките парашутни обувки. Даже Байндър инстинктивно си беше опаковал в багажа ботите, с които бе газил из виетнамските джунгли. Всеки носеше различни панталони: някои стандартните за израелската армия с откъснати обозначения, други стари американски зеленикави панталони за туризъм из джунглите. Те свалиха обувките си и стегнаха панталоните с ластици около глезените, за да не влиза под тях студеният вятър при скока. После свалиха надолу панталоните и всеки сряза леко ластика и долната част на крачолите на топлото бельо. Допълнителното облекло беше важно за времето на скока, но когато започнеха да се придвижват бързо, топлината щеше да ги изтощи. След като се приземят, щяха да успеят бързо да смъкнат панталоните си и да се освободят от топлото бельо, без да си събуват обувките.

Всеки от мъжете носеше дебел пуловер, някои от които бяха боядисани в по-тъмни цветове през последния ден в Маракеш, а отгоре им облякоха тъмните планински анораци, с които бяха се издокарали на срещата в Казабланка. Байндър, който даде бялото си яке на Очко, си беше купил старо американско военно яке от пазара.

Те привързаха ръкавите към китките с изолирбанд, а после укрепиха фенерчетата към лявата си китка и провериха крушките им. Сложиха си плетените шапки, поставиха очилата да висят около шията на еластичните си ленти. Диди и Амир имаха леки „Крупс“, които винаги носеха при пътуване, а за останалите Мустафа намери работни очила с гумени уплътнители. Садин беше пробил малки дупчици в горната част на всички стъкла, за да не се запотяват.

Баум и Екщайн наблюдаваха подготовката на оръжията. Карабините не бяха нови, но затова пък много чисти и, изглежда, действаха добре. Мъжете ги разглобиха и провериха ударниците. По навик, заради предпазливост или суеверие, те извадиха комплектите за почистване и изчистиха дулата. Набе, като запален любител на пистолетите, с удоволствие прие един от мощните браунинги. Също и Лапкин. Баум, който изобщо не беше добър стрелец, взе третия. Мини-узито се оказа любимо оръжие на Диди и той го стискаше като малко дете играчка.

— Стандартно нощно зареждане — каза Баум на Садин, който го предаде и на останалите.

— Какво е „стандартно“ за вас, момчета? — попита О’Донован.

— В пълнителите за тридесет патрона зареждаме само двадесет и девет — отговори Екщайн. — Първите два трябва да са трасиращи, за да знае човек кога му свършва пълнителят. След това се поставят три обикновени и един трасиращ и така до края.

— Има смисъл — обади се Байндър. Карабините бяха само с по седем пълнителя. Би предпочел да са десет, но се радваше, че поне няма да му се налага да воюва с лък и стрели.

— Как ще коригирам тази работа? — чудеше се Шнелер над снайперската пушка. Тя имаше 4×10 оптически мерник „Песар“, но нямаше как да разбере дали е насочен правилно.

— Съвсем наскоро е пристреляна на 300 метра — извика му Нимроди. — На такова или по-близко разстояние всичко ще е наред, приятелю.

Шнелер вдигна вежда. Какво ли е правил Баба в Мавритания? Дали не е ходил на лов за глигани? Няма значение. Думата му е чисто злато.

Заредили вече всички пълнители, мъжете се изправиха и се хванаха за дръжките по фюзелажа, за да ги нагласят по джобовете си така, че да не дрънкат при движение. Очко, чийто страх изобщо не беше отминал, но и не можеше да участва в работата, внезапно реши, че боклукът по пода трябва да се прибере. Измъкна изпод седалката тенекиена кофа и започна да прибира парцалите, канапа и разкъсаните кутии от патрони.

Диди стана от седалката си до товарната врата и застана с разкрачени крака.

— Слушайте — извика той. — Можете да сложите един от пълнителите в страничния джоб на панталоните, а останалите в раниците на гърба.

Мъжете насядаха и с нежелание се разделиха с амунициите си. Лернер отиде при О’Донован, накара го да стане и го използва като манекен. Карабината имаше колан, който той прекара през дясното рамо на О’Донован и диагонално през гърба му, така че оръжието остана хоризонтално малко под слабините му с дулото, обърнато наляво и от другата страна на мястото, откъдето ще се разтвори малкия помощен парашут. Той коленичи и вдигна раницата към гърдите му. Пристегна я така, че да държи карабината, а самата раница да е на нивото на корема.

След това отвори парашутната торба на О’Донован, вдигна червения контейнер и разшири презрамките. Помогна му да ги надене, после го накара да се обърне, прекара допълнителните каиши през презрамките на раницата, закопча ги и ги стегна, докато детективът не изпъшка. Когато закопча нагръдния колан, усети как тупти сърцето на О’Донован, което беше добре, защото само робот или психопат не би реагирал на подобна процедура.

Той хвана раменете на О’Донован и го огледа.

— Мисля, че е добре, Майк — каза Диди, който за пръв път се обърна към О’Донован с малкото му име. — Ти как смяташ?

— Чувствам ги добре. — Американецът подскочи, за да провери как се държи оборудването му. — Но ще е по-добре да мога бързо да се освободя. — Когато военен парашутист скача с цялото си оборудване, обикновено то се закача в торба на пръстените на хамута. След отварянето на парашута той освобождава торбата и тя пада закачена на петметрово въже към хамута. Този метод имаше предимства през нощта, защото човек чува удара на торбата в земята и знае, че скоро ще я докосне с крака.

— Не става, когато летиш с крило — отговори Диди, обърна О’Донован и го огледа откъм гърба. — Висящата торба пречи на маневреността, особено близо до земята, когато ти е най-необходима. — О’Донован се съгласи, а Диди побутна раницата, за да види дали затруднява движенията. — Не се опитвай да паднеш прав, но ако можеш, не се търкаляй. Просто седни, все едно се хвърляш върху базата при бейзбол. По-добре да си нараниш задника, отколкото да си счупиш крак или ребра.

Байндър се надигна от мястото си и дръпна Диди за лакътя.

— Хей, шефе. Защо не нанижем оръжията с дулото надолу под хамутите?

Макар Диди да се усмихна, беше ясно, че смята предложението за неприемливо.

— Защото не те познавам, приятел, и поради това ти нямам доверие. Ако имаш някаква повреда нощем и търсиш нож да срежеш въже, може да хванеш спусъка и да го дърпаш, чудейки се защо проклетият резервен парашут не се отваря.

Байндър вдигна ръце.

— Ясно.

Диди се обърна да погледне Лапкин и Нимроди, които бяха седнали назад до товарната врата. И двамата вдигнаха палци към него. Той застана в началото на кабината, обърна се към опашката и вдигна длани. Дакотата беше престанала да завива и след като премина над Джбел Сархо, се спускаше плавно към по-ниските плата на Кем Кем. Мъжете станаха и започнаха да нагласят оръжията си, както Диди им показа с О’Донован.

Нимроди и Лапкин работеха в задната част на самолета, а Диди отпред. Баум и Набе бяха лесни, защото пистолетите им влязоха в раниците. На Байндър дадоха тръбите от мотопеда, които Диди бе разглобил и опаковал. Шнелер беше по-труден, докато Нимроди и Лапкин решиха да закрепят със здрави лепенки пушката към лявото му бедро с дулото нагоре и окуляра към тялото му, увит в платно, стегнато с изолирбанд. После го накараха да опита приземяване надясно в легнало положение.

Най-накрая тримата майстори застанаха при Садин, като почесваха брадите си. Сега на всички им се искаше да бяха отхвърлили откачената му идея с мотопеда, защото имаше много голяма вероятност тежестта да го убие. Първоначално Диди мислеше да закачи рамката на мотопеда към два от ремъците на хамута и да го закрепи с въже. Садин щеше да среже връзките и да остави машината да виси под него. Но сега австралиецът се колебаеше. Знаеше, че когато Садин скочи, мотопедът веднага ще го повлече по вятъра и ще го превърти във въздуха. Може да го удари при скока, да му смачка гръдния кош или челюстта. Не можеше да си представи и как Садин ще скочи от самолета с такъв товар.

— Да се откажем от тази проклета работа — мрачно предложи Диди.

— Не може — каза в ухото му Лапкин. — Ако го изхвърлиш от плана, ще убиеш морала на всички.

— Ако го вземем обаче, той ще убие него — изсъска Диди.

— Прав е — намеси се Нимроди. — Трябва да намерим друг начин.

Садин ги погледна унило в очакване на присъдата.

— А имам и това — посочи той раницата и карабината си.

— Извинете ме, господа.

Диди и Амир се отдръпнаха, за да направят място на бледото лице на Очко. Аналитикът слушаше разговора и тъй като явно нямаше други предложения, той направи своето.

— Садин ще бъде с големия парашут с въжето за издърпване, нали?

— Да — каза Диди. — Дадох му „Облака“. И?

— И той ще скочи пръв. Нали?

— Да, да — нетърпеливо отвърна Диди.

— Казвай, Очко. — Баум се беше приближил към групата.

Очко бутна очилата си нагоре по носа.

— Ами защо не го накарате да скочи, както американците го правят от хеликоптер? Сложете му раницата и оръжието както искахте, после мотопеда. След това той ще седне в отвора на вратата и ще държи въжето в ръка. Може просто да се изтърколи напред, да падне право надолу и да дръпне. Нали?

Никой не каза нищо за момент, а после Нимроди хвана Очко и го целуна по двете бузи като Де Гол, когато награждава с военен кръст. Диди удари Очко по гърба и извика:

— Ах ти, блестящ дребосък! Ще ти купя цял сандък „Фостър’с“!

Очко се усмихна срамежливо, като тайничко преглътна повдигането при представата за толкова много бира.

— Затова получава толкова голяма заплата — гордо се обади Баум, залитайки под тежестта на багажа си.

Силното бръмчене на двигателите на дакотата понамаля и Нимроди се приведе към едно прозорче. За миг не виждаше нищо освен кълбенето на преминаващ облак, но после завесата веднага се смени с черно. Бяха прелетели над високите върхове на Атласките планини, над Загора и Джбел Тадрарт и продължаваха да се снижават. По огромната пустош на Кем Кем и отвъд, където Хамада дю Гюир се простираше до хоризонта, не се виждаше никаква светлинка. Тази част на пустинята се състоеше от равнини и долчини. Върху нощното небе нямаше луна, но беше пълно със звезди и светлината им огряваше кафеникаво-червената пръст, изпечена от слънцето и ветровете и набраздена с криви, черни вени. Пейзажът се местеше бързо назад под крилото.

Нимроди се върна към опашката и товарната врата, където си сложи шлемофона. Поговори с пилотите, после привлече вниманието на мъжете в кабината, почука по часовника си и вдигна пръст. Направи кръгово движение във въздуха.

Един час до скока.

Светлините в кабината угаснаха, заменени от призрачната светлина на червени крушки, които като че скриха всичко. Бени се огледа. Един час се равнява на вечност за хора, тръгнали на такава мисия. Твърде много време за размисъл.

Бяха прекарали почти целия ден в преговор на процедурите с партньорите си, като се запознаваха с навиците си. „Когато вървя, стрелям от рамо. Ще викам «Магазин!», когато изпразня пълнителя и презареждам. Ако стреляш легнал и искам да мина близо до теб, ще те чукна по главата, за да задържиш огъня.“ Сега също бяха седнали по двойки. Баум и Екщайн, О’Донован и Байндър. Шнелер вече не можеше да седне по обикновения начин, с пушката, закрепена към бедрото, и затова се беше поизлегнал, а Набе клечеше срещу него.

Диди и Лапкин още работеха по оборудването на Садин, който седеше, облегнал гръб на стената. Краката му бяха разкрачени, а раницата и карабината му лежаха между тях. Помощниците бяха обърнали две кофи и ги бяха сложили отстрани на краката му, после поставиха увития в платнище мотопед върху тях, за да не му тежи. Направиха дупки в платнището и завързаха рамката на машината към хамута му, после залепиха нож към лявата му ръкавица. Въжето, което щеше да държи машината, беше 11-милиметрово и Диди го нави и укрепи с лепенка.

При нормална операция щеше да е време Бени, като командир на мисията, да стане и да заговори, да окуражи войниците си, да спомене Бог, родина и всичко останало. Но сега подобно нещо би го изтощило напълно, а тежестта на екипировката удвояваше съмненията му. За разлика от останалите мъже той не се тревожеше за надеждността на парашута си. Ако не оживее след скока, поне нямаше да му се наложи да преживее ужаса от изгубването на Рут. Но някак знаеше, че ще оживее, и си придаде известна сила с клетвата, че ако трябва да умре, то ще бъде пред краката на дъщеря му, а не по-рано.

— Ейтан — повика той.

— Да?

— Кажи им отново да преговорят нещата с партньорите си и да си почернят лицата.

— Добре.

— И им напомни, че всеки, който се изгуби, трябва да излезе на най-близкото шосе, като изхвърли всичко, с изключение на паспорта си. Никакви оръжия. Да се закопае всичко!

— Разбрах.

— И още нещо.

— Какво?

Бени примижа в безкрайността.

— Благодари им от мое име.

Екщайн го изгледа, после се обърна към Набе и предаде заповедта на Бени нататък като в играта на „телефон“.

Мъжете извадиха кутиите с вакса и всеки започна да маже лицето на другаря си. Израелците не бяха големи художници, докато Байндър и О’Донован можеха да съперничат и на хамелеон. Набе пресече кабината и коленичи пред Шнелер. Той работи по челото на едрия германец около минута, а после направи знак на всички да погледнат. Беше написал на иврит „духач“.

Диди застана пред Баум. Носеше парашута си, раницата и узито, но се движеше с лекота, сякаш е облечен в спортен екип.

— Промяна на плановете — каза той. — Искам Амир да бъде последен, за да подбере всеки, който изостава. — Той се обърна към Екщайн. — Ние с теб ще скочим заедно с Бени. Мислиш ли, че ще можеш?

Екщайн не беше подготвен да направлява новак, но много пъти бе участвал като среден в подобна тройка, така че знаеше как става. Не беше време за отказ.

— Кажи ми какво трябва да правя.

— Просто го хващаш отляво с дясната ръка върху въжетата към краката, а с лявата държиш горната част на ръкава му. Държиш здраво, да не го изпуснеш. Вероятно ще се превъртим, така че ще се отпуснеш, докато аз изправя групата. Когато аз му отворя парашута, ти се пускаш и отваряш своя. Ясно ли е?

Екщайн кимна. Беше си сложил ръкавиците, но свали едната и избърса длан в панталона.

— Освен това. Няма да стоим дълго на вратата — добави Диди. — Но ти трябва да летиш отвън.

Екщайн трябваше да се държи извън самолета, докато Диди се приготви.

— И няма да го дърпаш, Ейтан. Аз ще го бутна отвътре. — Диди се усмихна, плесна Екщайн по бузата и се отдалечи.

Той вдигна поглед. Бени се беше обърнал към него. Двамата се гледаха, докато Ейтан усети мириса на вакса откъм широкото лице на приятеля си. След това Бени затвори очи.

Диди се приближи до Нимроди при товарната врата, взе шлемофона от главата му и седна. Извади картата на ЦРУ и малък калкулатор от джоба си и ги постави върху коленете. На лявата си китка имаше фосфоресциращ метричен висотомер и използва светлината му, за да пресметне отново разстоянията.

— Здрасти, приятел — заговори той в микрофона. — Говори ръководителят на скоковете.

— Хей, говориш като южняк — весело отвърна пилотът.

— Бях.

— И аз съм от Йоханесбург.

— На какво разстояние сме? — попита Диди.

— Около двадесет минути от границата.

— Вятър?

— На шестнадесет хиляди фута ще имаме осемнадесет възела откъм сто шестдесет и три градуса юг-югоизток. Бени-Абес съобщава дванадесет възела под десет хиляди фута.

— В метри, ако обичаш.

— Раздели на три и умножи по нула шест, приятел.

Диди се усмихна. Започна да пресмята средната скорост на движение на парашутите крило, която е около 25 фута или 5,4 метра за секунда, спрямо 10 фута за секунда снижаване, като вземаше предвид скоростта и височината на вятъра. Ако се движат по вятъра, ще бъдат във въздуха двадесет и шест минути и ще изминат двадесет и три километра разстояние. Диди се беше надявал на вятър с посока север-юг, за да се приземят на север от бърлогата на Клумп и да могат да минат високо над нея, за да огледат, преди да се спуснат, но природата беше против тях.

— Съжалявам, приятел — каза той на пилота. — Ще трябва да навлезеш навътре. На двадесет и три километра югоизточно от обекта по посока на вятъра.

— Няма страшно — увери го пилотът.

— Ще спусна един от хората по-рано. — Диди погледна картата. — На около три километра северно от Джбел ел Акхал. Останалите ще скочим заедно.

— Всички от шестнадесет хиляди ли?

— Да.

— Ще сте замаяни — предупреди пилотът. Височината беше гранична за съдържанието на кислород.

— Ще се освежим по пътя надолу — отвърна Диди. — Каква е температурата?

— Ще се откажете ли, ако е студено?

— Не.

— Тогава не питай, приятел.

Диди се ухили и пак пресметна всичко отначало.

Рик Набе трябваше да се изпикае. Много му се искаше да стиска, докато се приземи, но знаеше, че няма да може, а мисълта да се носи из въздуха със замръзнала по панталоните урина никак не му хареса. Нимроди го видя да се бори с раницата и скочи да му помогне, но белгиецът се вмъкна в тоалетната с парашута на гръб, отчаяно затърси из панталоните си между коланите на хамута и най-накрая въздъхна с облекчение:

— Боже мой!

Дакотата беше започнала да се спуска бързо, когато Набе се добра до мястото си и отново стегна раницата. Диди слушаше говора от шлемофона и погледна към мъжете. После начерта въображаема линия върху пода от дясно на ляво и с другата ръка направи движение като за прелитане над нея. Пресичаха границата. Повика Баум и Екщайн, които станаха и се приближиха. Той се потупа по главата и после показа очите си. Мъжете спуснаха шапките върху лицата си и всички внезапно заприличаха на маскирани банкови обирджии. Сложиха очилата и нагласиха опъващите ластици, след което ги вдигнаха върху челата си.

В кабината на два пъти прокънтя силен звън и както винаги в транспортиращите самолети за парашутисти, това беше като сигнал на Павлов, който накара сърцата на мъжете да заудрят силно в гърдите им. Макар неизбежното да наближаваше, тялото винаги се мъчеше някак да се спаси от подобна лудост, но предупредителният звънец угаси всякакви надежди за отказ.

Диди се изправи, показа часовника си и вдигна десетте си пръста. Мъжете кимнаха, провериха ръкавиците, пристягането на панталоните и яките на анораците. Движенията им бяха резки и бързи. Нужно им беше да свършат с всичко това. Диди показа фенерчето върху лявата си ръка и го включи. Мъжете повториха действията му. Той носеше и второ фенерче върху дясната китка до компаса и също го включи, като показа на мъжете двете светлинки върху протегнатите си напред юмруци. „Аз ще съм човекът с двете светлинки.“ Те отново кимнаха като рота глухонеми.

Той отново се заслуша в шлемофона, после направи летящо движение с едната си ръка. Вдигна десет пръста, после осем.

Байндър се извърна към О’Донован и изви нагоре очи.

— Господи! — надвика той шума на двигателите. — Осемнадесет възела вятър!

О’Донован бързо пресметна скоростта на летене по вятъра.

— Не забравяй да се обърнеш с гръб за приземяването — извика той.

— Няма, мамицата му.

Диди вдигна два пъти дланите си и мъжете се изправиха. Лапкин мина между тях и ги подреди в дясната част на кабината, където се събраха като изплашени овце. Автоматично провериха отново екипировката си, огледаха се един друг за пропуски, дали помощните парашути са полуизвадени и готови, дали не виси някой колан, който да се увие и скъса въже.

Лапкин прегледа отново всеки от мъжете, като прекара пръсти по раниците с парашутите и им напомни да ги отворят пет секунди след скока, независимо от положението, в което се намира тялото им. След като одобряваше всеки, той го потупваше по главата. Очилата се спуснаха върху очите и той ги пристегна отново. Сега всички бяха задъхани. Внезапното издигане във височина вледени метала на кабината. А по ребрата им течеше пот.

Диди свали шлемофона и го подаде на Нимроди, който щеше да остане в самолета. Той свали черната качулка върху лицето си, постави очилата и провери висотомера. Направи знак с глава на Нимроди и двамата заедно отвориха товарната врата.

Очко едва не изпищя, когато ревът на двигателите изпълни самолета. Той отстъпи към лявата страна на кабината, седна и се хвана здраво за стола, но дори и да беше крещял колкото му глас държи, никой нямаше да го чуе. Вихърът на черния вятър изрева през вратата и отнесе със себе си воя на двигателите. Кофата с боклуците се преобърна и те се разхвърчаха из кабината като подгонени от полтъргайст.

„Не! Недей!“ — искаше му се да изкрещи, когато Диди се спусна на колене и извади глава през отвора като някакъв луд самоубиец. Ръководителят на скока остана така за миг, загледан надолу в бездната, докато вятърът се опитваше да го отнесе. Той направи знак като замахване с нож към Нимроди.

— Завий наляво — извика Нимроди в шлемофона.

Дакотата се наклони леко, макар шумът като да се увеличи. Диди отново направи знак.

— Направо и равно — изкрещя Нимроди.

Пилотите се подчиниха.

Предупредителната лампа до вратата светна в червено. Диди се дръпна и се приближи с патешка походка към Садин, който се придвижи лазейки с ужасния си товар, докато Нимроди и Лернер повдигаха за гумите увития в платнище мотопед. Цялата конструкция не можеше да излезе направо през вратата и затова Диди нагласи Садин под ъгъл. Ботите на сапьора напуснаха прага, вятърът веднага ги подбра, като развя краката му като на парцалена кукла. Нимроди, който си беше сложил резервния парашут на групата, защото можеше да бъде изтеглен навън, държеше хамута на Садин и го дърпаше назад с всички сили. Диди хвана дясната ръка на Садин и я нагласи да стисне здраво ръчката на въжето, докато прилепи устни към ухото на инженера и извика нещо. Сапьорът закима силно. Червената лампа угасна и светна зелената за скок. След миг Садин го нямаше.

Диди отново падна на колене и погледна надолу. Останалите мъже затаиха дъх, в очакване на сведението. Лернер се върна обратно навътре в кабината и вдигна двата си палеца.

Сега разполагаха с три минути. Всичкото време на света. Той погледна часовника си и направи знак на Екщайн да се приближи.

Екщайн отмина виещия отвор и се подпря към задната рамка, а Нимроди хвана хамута му. Не гледаше надолу, а навътре в кабината, докато вятърът го удряше по гърдите, заплашвайки последователно да го блъсне навътре или да го издърпа навън.

Диди отиде зад Баум, като го обърна така, че гърбът му да е към Екщайн, а краката близо до прага, единият пред другия като на сърфист. Постави двете ръце на Баум на предната стена на рамката, едната над другата, докато сам хвана хамута на крака му и провери дали Екщайн прави същото. После погледна Екщайн и вдигна на два пъти брада.

Много, много внимателно Екщайн отпусна лявата си ръка от рамката и веднага се хвана за релсата над главата и стисна силно. Промъкна се покрай тялото на Бени, като зърна огромния хоризонтален стабилизатор на дакотата, който със сигурност щеше да ги среже на две. Постави токовете на ботите си върху прага, дръпна се леко назад, когато вятърът веднага се опита да го отнесе. Но нищо на този свят не би го накарало да пусне Баум, а пръстите на другата му ръка стискаха релсата със силата на маниак. Чувстваше как опашката от косата му се мята като луда под края на вълнената качулка и погледна надолу, за да види черната глава и очила на Бени вдигнати нагоре като на откачил мотоциклетист. Докато хвърли поглед на фюзелажа, блестящ под светлината на звездите и огромната перка, въртяща се като демоничен меч, усети как краката му започват да треперят неконтролируемо от студа. И тогава се случи нещо много странно. Почувства непреодолима нужда да се смее. Не издаде нито звук. Само вятърът сплеска устните му върху зъбите в мъртвешка усмивка. Но чувстваше надигането на смеха в гърдите си и се чудеше какво ли може да означава.

Чу някой да го вика и погледна надолу. Лицето на Диди се виждаше в рамката на вратата над главата на Баум и устните му питаха „Готов ли си?“ на иврит. Защото както в любовта, когато при оргазъм заговаряш на родния си език, в парашутизма говориш на езика, на който са те учили.

Екщайн кимна рязко.

— Ехад!^[3] — Започна да брои Диди и триото се наклони навън.

— Щайм!^[4] — извика той и те се наклониха отново навътре.

Онова, което извика след това, не се чу, защото той ги изхвърли през рампата.

Ари Шнелер не се поколеба. Независимо от дългата пушка, той веднага се хвърли с главата напред след купчината падащи тела, ръце и крака. След това Набе, Байндър, О’Донован и Лапкин хукнаха след него като плувци към топъл вир, а Нимроди клекна, протегна главата си навън, за да наблюдава парашутите, докато дакотата се отдалечаваше.

Баба се изправи, изтупа длани и се усмихна на Очко, който продължаваше да седи отпуснат от шока върху седалката. Нимроди посочи към вратата.

— Ела, приятелю! — извика той. — Помогни ми.

Очко погледна вратата, после странно празната кабина, след това черния отвор, в който вятърът продължаваше да вие. Той вдигна пръст, за да получи само миг, после изпълзя към тоалетната, докато Нимроди се заливаше от смях…

Има парашутисти, които твърдят, че човек се пристрастява към скоковете не заради напрегнатия флирт със смъртта, а точно обратното. Защото те удовлетворяват първичното желание за обратно раждане, завръщане към лоното. Новороденото по принуда излиза от един свят на безтегловност и нежни усещания в какофонията от удари по сетивата, които го заобикалят през целия му естествен живот. Всеки самолет за парашутни скокове е огледален образ на този объркващ свят в микрокосмоса, претъпкана, ужасяващо шумна тръба с напрегнати тела и умножени страхове, докато човек скочи през тясната врата сред внезапна тишина и ненарушима безтегловност в безкрайното пространство. Там няма нужда да говори или да бъде чут в тези няколко минути сред носещите го ветрове и пляскането на материята на облеклото.

Екщайн беше напълно объркан в нощта, защото не можеше да определи къде е горе или долу. Но и не го интересуваше. Обхвана го спокойствие, беше минал в друго измерение, където имаше само движение на въздуха и пляскане на плат, заглушени от вълнената му качулка. Подозираше, че пада по гръб, защото беше видял тъмния корем на дакотата да минава над главата му и да изчезва между разперените му крака, но вниманието му бе съсредоточено само в ръцете, колана на хамута и ръкава, които стискаше. Останалото зависеше от Диди.

Октоподът от ръце и крака внезапно се разтвори и Екщайн се изви силно. Разбра, че е с лице към земята, защото главата му беше повдигната силно от въздушната струя. Той пусна ръкава на Баум и протегна лявата си ръка, но продължаваше да го държи с дясната. Зарадва се, като видя Баум да изпъва ръце в поза на „супермен“, точно както му бяха казали. Огледа се за Диди, после видя фенерчето върху дясната му китка, когато Лернер я вдигна, за да издърпа въжето на парашута на Баум. Чу се свирещ звук и Баум беше изтеглен от хватката на ръцете му. Екщайн веднага прилепи ръце към бедрата си и се отстрани, докато търсеше халката за пилотния си парашут и се надяваше, че той ще изскочи от джобчето си.

Снайперската пушка на Шнелер пречеше упорито на движенията му. Не можеше да се извие както трябва и затова бавно се обърна наляво, което му помогна, когато пилотният му парашут изскочи и литна към звездите. След миг те блеснаха като светли ивици, а куполът го дръпна силно и разцъфтя красиво над него.

Набе падаше по гръб. Въздухът избута раницата измежду краката му и я прехвърли към главата. Направи един опит да се преобърне, но броенето приключи и той натисна бутона. Видя как пилотният парашут излита между краката му и разбра какво ще последва. Стисна зъби, когато беше превъртян и дръпнат от удара на разтварянето. Разтърси глава и погледна нагоре в очакване да види разкъсан найлон. Но парашутът беше цял и той прошепна „Боже, колко е студено“, след което хвана направляващите въжета.

Байндър се изви перфектно, задържа позата, докато броеше, вдигна лявата ръка към челото си за баланс, посегна надолу с дясната и дръпна. Експлозията на плата изглеждаше както трябва, почувства се добре и веднага хвана държаните, дръпна ги, докато въздушното крило се изравни.

— Да! — прошепна доволно той.

О’Донован се въртеше презглава. Позицията му беше добра, но тъй като не виждаше хоризонт, не успя да разбере, че се завърта наляво. Въжетата се бяха увили като при авария. Не можеше да вдигне глава, реши, че наистина има авария с парашута. Започна да опипва с две ръце тялото си за ножа, но внезапно нещо го дръпна силно. Успя да погледне нагоре. Парашутът се беше разтворил.

Лапкин изцъка нетърпеливо с език. Висеше на парашута си на полуспиране и се опитваше да преброи групата си. Беше много трудно да ги различи, но когато тънкият облак отмина по панорамата отдолу, правоъгълните плоски гъби се видяха за малко върху фона му. Бяха разпръснати по цялото небе. Някой вляво правеше бавно пълен кръг, явно в невъзможност да открие другарите си. Друг се насочваше на запад.

На триста метра напред и надолу Диди, изглежда, разбра объркването, защото под малката, черна сянка на парашута му блесна червено „X“, когато той кръстоса бързо на няколко пъти ръцете над главата си. Продължи да го прави цяла минута и постепенно, един след друг, мъжете го забелязаха и оформиха подире му крива стълбица от парашути.

— Дано — прошепна Лапкин с родния си канадски акцент. — Дано. — Той отпусна спирачките и полетя.

Бени не можеше да повярва, че е възможно да съществува такъв студ. Рядко се беше случвало едрото му тяло да страда от студ, но след няколкото минути спускане, целият се тресеше. Хамутът беше ужасно неудобен. Краката му бяха изтръпнали, а вятърът в гърба правеше топлото му бельо напълно неефективно. Въпреки пластовете мускули и тлъстини, пуловера и якето, все едно че беше облечен в памучна пижама. Представяше си, че слаб човек като Екщайн ще се разтроши като ледена фигура, когато се приземи. Но ръцете на Бени действаха и той повтаряше всяко движение на Диди като послушно домашно куче.

На хиляда метра вятърът утихна напълно. Преди минута ги блъскаше като бърз влак, а в следващата падаха само със скоростта на парашутите си и платната припляскваха тихо над главите.

Нищо не можеше да се направи. Диди знаеше, че поне някакъв лек полъх трябва да съществува, и той го хвана, когато минаваше над две високи дюни. Прелетя с него около двеста метра и леко извърна глава, за да види дали групата го следва.

Знаеше, че мъжете са вдървени от студа на безкрайното спускане и изтощени от усилията да контролират правилно парашутите си. Събра всичките си сили, приготви се, прелетя на половин метър над земята, разтвори леко крака и се приземи прав. Парашутът се опита да го вдигне, но той вече го придърпваше и сваляше хамута.

Останалите пристигнаха с грацията на катастрофирали глупаци. Някой прелетя край него и се блъсна в дюната, други не успяха да достигнат и паднаха по-надалеч. Баум падна надолу като камък, но инстинктите му се върнаха и той успя да направи парашутисткото превъртане върху пясъка. Екщайн направи добро извъртане вляво, вдигна облак пясък с единия си крак, докато парашутът му пляскаше като криле на гълъб и се приземи сред фонтан от прах. Пушката на Шнелер го удари в лицето и Диди трепна. Останалите се бяха приземили извън обсега на очите му с изключение на Лапкин, който направи опасен завой точно над него, после бързо се спусна и кацна само на няколко метра вдясно от Диди.

Изненадани от оживяването си и радостни, че отново са на земята, мъжете се изправиха, заподскачаха, за да стоплят замръзналите си крайници, издърпаха парашутите си, свалиха хамутите, навиха ги на топки и ги зариха в пясъка.

Диди размаха фенерчетата и мъжете започнаха да се събират около него с раниците и оръжията си. Пръв, леко накуцвайки и разтриващ бедрото си, бързо се приближи Баум.

— Всички ли сме? — прошепна той.

— Не още — отвърна също шепнешком Диди. — Изчакай минутка.

Шнелер се показа от сенките, вече нахлузил раницата си на гръб и разкъсващ платното от оптическия прицел на пушката си. Баум се взря в него. Германецът си беше ударил лицето в някакъв камък. Очилата му ги нямаше и по бузите му течаха две струйки кръв от раната точно над носа. Изглеждаха като татуировки, направени от шаман.

— Няма ми нищо — ухили се той на Бени. — Топла е.

Екщайн се показа с раницата в ръка и карабината вече метната през врата и заредена с пълнител.

Набе, който беше кацнал доста напред, се върна покрит от глава до пети с пясък, като вадеше от задника си кактусови бодли. Байндър и О’Донован се приближиха тичешком.

Температурата тук беше умерена като през есента, но всички трепереха от набрания по време на дългото спускане студ. Сега Бени пое командването.

— Свалете термобельото — прошепна той. Видя, че Набе се колебае. — Хайде — заповяда. — После поставете коланите с паласките и изпийте по една манерка вода за двама. Не искам някой да се обезводни. — Никой не възрази. И без това бяха ожаднели от адреналина и силния студ. Бени загаси фенерчето на ръката си и всички го последваха. — Вдигнете нагоре шапките. Свалете очилата. Хората с уоки-токи да си поставят наушниците и да ги закрепят с лейкопласт. Пригответе оръжията си и заредете пълнителите.

Бени се наведе над своята раница и се зае да изпълнява собствените си заповеди. След шест дълги минути О’Донован и Екщайн се изправиха и започнаха да помагат на останалите.

— Майк и Ейтан — прошепна Бени от земята, където беше седнал и завързваше с лента лейкопласт радиостанцията към лявата презрамка на раницата си. — Изкачете онази висока дюна и фиксирайте координатите.

Двамата мъже затичаха напред с оръжието и компасите. Изкачиха северния склон на дюната и се свиха в пясъка близо до двадесетметровия й връх. Паднали на колене, надникнаха през билото.

Под тях морето от дюни се разширяваше към голяма, неясна, сива сянка. Отвъд нея към северозапад светлината на звездите очертаваше ниските склонове на дълга планинска верига. Тънка черна линия следваше извивките на предпланините — шосето Бен Зирег-Тагит. Някъде между сегашната им позиция и пътя под гънките на Сахара лежеше лагерът на Мартина.

Екщайн отвори компаса си. О’Донован измъкна от джоба си малък, облицован с каучук бинокъл.

Американецът огледа на северозапад. Видя купчинка сгради и бледи светлинки веднага зад огромен пясъчен хълм. Голямата дюна. И селцето беше единственото доказателство за човешки живот чак до хоризонта.

Той свали бинокъла и посочи.

— Това трябва да е Тагит — прошепна. — Но ако сме на правилната точка на приземяване, би трябвало да е там — посочи той на запад.

— Знам — отвърна Екщайн.

О’Донован го изгледа. Двамата се спуснаха обратно и затичаха към групата…

Мъжете бяха почти готови. Клечаха около Баум като скаути при лагерен огън и слушаха нарежданията му, докато затягаха презрамките на раниците и ремъците на оръжията си.

— Добре — каза Баум. — Заредете и бъдете готови.

В нощта се чу тракане и удар на желязо в желязо като при катастрофа.

Екщайн и О’Донован приближиха тичешком. Бени ги погледна.

— На три километра по-далеч сме — задъхано каза Екщайн.

— Пет от целта — добави О’Донован.

Бени се изправи. Вдигна ръка и погледна фосфоресциращия си часовник.

Полунощ.

Пет километра. По дюните. Без да каже дума, той разбута групата и затича на север.

Мъжете хукнаха подире му през пясъка.