Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (22)

19.
Средиземно море

Генерал Ицик Бен-Цион изстрадваше ужасяващото напомняне, че в сравнение със зловещите политически машинации на човешките държави могъществото на морето е като убийствен удар на слонски крак.

Почти го беше забравил, защото бяха изминали много години от онова кратко лято между дипломирането от гимназията и постъпването му в армията. Беше намерил работа на един товарен кораб, който отплава от Хайфа, и на борда на тази развалина от скърцащо желязо за пръв път разбра, че моряците са като пътниците в самолет. Изоставили логиката си у дома, докато се доверяват на механичните измишльотини да ги прекарат през жестоките капризи на небесата. Спомни си как даже мекотата на лятото през август може внезапно да те предаде. Слънцето да изчезне, синьото небе да почернее и лятното огледало на Средиземно море да се надигне в милион побелели юмруци. Сега, посред зима, равнината отпред му беше като маса от сивозелени хълмове, полудели от капризите на някакъв космически миксер.

Стоеше почти по средата на палубата на „Алия“, ракетоносец клас „Саар“–4.5 на израелската флота, стиснал парапета откъм десния борд и залепил здраво бойните си боти върху клатещата се повърхност. Лявата му ръка се размахваше във въздуха за равновесие, тъмносиня бейзболна шапка засенчваше очите му, яката на офицерското яке беше вдигната и той изглеждаше така, сякаш се опитва да контролира клатушкането на кораба с тялото си.

Ицик вече беше прекарал толкова много време върху палубата, че екипажът му прикачи прякора „лудия сърфист“.

По всякакви морски стандарти ракетоносецът не беше голям кораб. Сивият бързоходен боен съд с цвят на акула беше дълъг само шестдесет и два метра от носа до кърмата, където групата морски командоси бяха завързали гумената си лодка „Зодиак“ заедно с нападателната си подводница „Снунит“. Но четирите му дизелови двигателя го движеха леко по водата със скорост от тридесет и два възла, макар да беше натъпкан с екипаж от четиридесет и пет офицери и моряци и натоварен с четири установки „Габриел Марк II“ за изстрелване на ракети земя-земя, едно 76-милиметрово куполно оръдие „ОТО-Мелара“, противовъздушна отбранителна система „Вулкан“, ракетна система земя-въздух „Барак“. На борда имаше още различни 20-милиметрови, 0,5-инчови 7,62-милиметрови оръжия със съответните амуниции, запаси, както и радар за огневи контрол, електронни уредби за контрамерки и бойни системи против подводници. На всичкото отгоре той изпълняваше ролята на един от израелските „самолетоносачи“, тъй като разполагаше с платформа зад мостика, където можеше да кацне един от хеликоптерите АС 365 „Делфин“, служещ за различни цели — от въздушно нападение над обекти до спасителни операции в морето.

Корабът беше бърз и чудесен боен морски съд, а екипажът му твърдеше, че притежава плавателните възможности на надут презерватив, задвижван от космическа ракета.

Ицик наблюдаваше носа, който се издигаше бавно към бледорозовото небе, а после се забиваше във високите вълни, обливащи палубата с кипяща пяна. Докато вятърът се мъчеше да го захапе, корабът се накланяше силно вдясно, после наляво и целият процес се повтаряше непрекъснато, а корпусът издаваше звук като от варел, върху който удрят с гумен чук. Откъм високите, тънки облаци не валеше, но вятърът носеше водните капки от разбиващите се вълни хоризонтално по палубата. Ицик почти се усмихна, когато си помисли за тревогата на еколозите, че човекът скоро щял да унищожи Земята. След един час в морето човек разбира, че може да унищожи само себе си и няколко нещастни себеподобни, а Земята едва ли ще забележи, че се е случило нещо.

Корабът поддържаше курс на северозапад към Егейско море, придружаван от два по-малки клас „Саар–4“, които се виждаха само като точки на хоризонта далеч назад. Макар целта на малкия конвой да беше една точка пред нос Рас-Тарф в Мароко, той щеше да следва неприятния зиг-заг с цел измама на противника и да пристигне на мястото само час преди уговорената среща.

През следващите четиридесет и осем часа „Алия“ трябваше да се движи на запад покрай Крит, на северозапад към Сицилия и отново на запад между острова и Малта. Щяха да обърнат на северозапад към Сардиния, да продължат на запад към Балеарските острови и накрая в полунощ да се отправят към точката на срещата с кодово име „Златен пръстен“, намираща се само на километър и половина от пустинната ивица на мароканския бряг.

И ако предложението за размяна на Дан Сарел за шейх Саид не е някаква тъпа геополитическа шега на Иран, там трябваше да бъде закотвен малък „либерийски“ траулер и сделката да бъде извършена.

Ицик се радваше на студените и солени пръски, които шибаха лицето му и се опитваха да отнесат шапката му. За разлика от много сухоземни офицери, които понякога биваха включвани в специални морски операции, той не беше излязъл на палубата поради прилошаване. Искаше да бъде сам, да обмисли евентуалните клопки на операцията, а претъпканите каюти на „Алия“ не даваха никаква възможност за усамотение. Предпочете да се изложи на стихиите, защото изпитваше подозрения, че направо е загубил здравия си разум, поради което няколко шамара от страна на Майката Природа ще му дойдат добре.

„Лунен лъч“ галопираше напред към точката, от която връщане няма, а Ицик беше лудият й жокей. Това не беше някаква среднощна среща с „гадина“ отвъд границата, а мисия, чийто изход може да има международен отзвук. След последното съобщение за дадена от кабинета „зелена светлина“ събитията бяха започнали да се развиват лавинообразно. На корабите бяха качени най-добрите екипажи на флотата, на морските командоси беше заповядано да осигурят безопасността. Военновъздушните сили бяха изпратили ескадрила F–16 да летят нависоко за прикритие над „Златен пръстен“, след като заредят във въздуха. И накрая, шефът на Ицик, началникът на АМАН, лично щеше да присъства в наблюдателната станция на борда на самолета „Боинг“–707, който ще кръжи над мястото.

Присвиването в стомаха му не се дължеше на бурното като вулкан море. Дължеше се на мисълта, че за пореден път успехът му, кариерата му, животът му зависят от Баум и Екщайн, които всъщност го насадиха върху тези пачи яйца.

Ако можеше да действа както се полага, да мисли ясно като войник, тогава съдбата на дъщерята на Баум щеше да бъде игнорирана, отхвърлена като жертва за „доброто на страната“. Но ако капитан Дан Сарел бъдеше спасен с цената на живота на Рут, вестниците със сигурност щяха да разкъсат Ицик заради прагматичната му жестокост, дори цензорите да забранят да се споменава името му.

И въпреки това — сега можеше да си го признае тук, пред бурното море — така всичко щеше да бъде много по-просто. Ицик познаваше момичето. Тя беше дете също като собствената му дъщеря. Факт, който вкара душата му в емоционалната дилема, която му се щеше да забрави. Той често мразеше Баум заради неподчинението и блестящия талант, заради чистотата на мотивацията му. Но просто не можеше да си представи как би могъл да застане пред гроба на Рут и да издържи погледа на баща й, ако не беше дал на Баум и Екщайн всички възможни шансове за спасяването й.

Най-лошото беше, че всичко това — Мартина Клумп, открадването на „Миноу“, отвличането на Рут и отчаяните усилия на Баум — съставляваха тайни, които той беше скрил от началниците си. Затова стоеше върху палубата и когато тя се накланяше надясно, виждаше наградата за храброст, а когато се плъзгаше наляво, сред черните вълни му се мяркаше трибуналът на военния съд.

— Тен ли ловиш, Ицик?

Бен-Цион се извърна и видя Ами Махнай да се приближава откъм бойния информационен център, БИЦ, на кораба. Полковник Махнай беше командир на „Алия“, длъжност еквивалентна на капитан в западната флота. Ракетоносците обикновено се командваха от бивши морски командоси, а той изглеждаше като типичен техен представител с гъстата си рижава коса, лунички и ясни зелени очи на селянин от приморския кибуц Сдот Ям. Не беше висок колкото Бен-Цион, но много по-широкоплещест и Ицик се чудеше как ли „шайетет“^[1] са намерили за трапецовидното му тяло леководолазен костюм. Верен на горещата си кръв на командос, Ами беше обут в леки офицерски панталони, платнени боти и фланела с изрязани до рамената ръкави. Върху рижите му къдри се мъдреше бейзболна шапка с името на кораба.

— Излязох да изпуша една — наложи се да вика Ицик, за да надвика тътена на морето, макар Ами да беше застанал до него.

— Трябва да минеш на лула — предложи командирът на кораба. — Така е по моряшки. — Той не премълчаваше нищо и се ухили, когато пяната изми лицето му. — Хората ми вече си мислят, че страдаш от клаустрофобия.

Ицик сви рамене. На борда на корабите обикновено гледаха на гостите с презрение, но явно увереното му държание в морето беше накарало моряците да се отнасят към него с уважение.

— Тук навън мога да мисля.

Ами се изсмя.

— Какво има бе? Да не би вътре миризмата да ти пречи?

Ицик също се усмихна. Беше прекарал ранните часове в БИЦ, докато Ами и заместниците му чертаеха курса върху масата с картите. За разлика от обширните и климатизирани информационни центрове на борда на американските кораби израелската им версия беше тясна и задушна като кабина на кубинска контрабандна моторница. Тук се намираше капитанската маса за чертане, корабният навигационен радар, три ръчно управлявани бойни контролни поста, операторът на „Харпун“, операторът на „Вулкан“, двама военни електронни специалисти и винаги по няколко други офицери. Смените в БИЦ бяха дълги, изискваха непрестанна концентрация и атмосферата по време на курс никога не изгубваше мириса на пот и гъст цигарен дим. Подът често биваше покрит с хартии от бонбони, а газовите маски в торбите се блъскаха в стените като трофеи на морско канибалско племе. Макар че екипажът носеше наушници, офицерите предпочитаха да викат заповедите си, с което създаваха още по-голямо напрежение.

Екипите на ракетоносците приемаха положението си с горчивина. Във флотата не постъпват доброволно. Там отиваш, ако не те приемат за пилот, парашутист или поне танкист. Това бяха сираците на израелската армия, „загубените момчета“, решили да докажат, че са такива с непрестанните си псувни и жаргон в БИЦ. Седяха по местата си върху канцеларски столове, незакрепени към пода и често при лошо време колелцата им настъпваха пръстите на някой офицер, който отвръщаше с болезнен удар по главата на жертвата с ръчния си микрофон.

Ицик беше посещавал всички бойни станции в израелската армия, но даже и той се възмущаваше от атмосферата на БИЦ като в римска галера.

— Не знам как можеш да работиш вътре, Ами — извика той, докато носът разбиваше поредната вълна.

— Не е много очарователно, нали.

— Далеч е от очарованието.

— Всички кораби са такива.

— Искаш да кажеш нашите кораби.

— Я ми кажи, Ицик — внезапно командирът хвана Бен-Цион за ръката, за да се задържи прав, но после го пусна. — Видя ли часовоя на пристанището?

Бен-Цион се замисли за преминаването си призори през пристанището в Хайфа.

— Е?

— С какво беше въоръжен?

— С М–16.

— И с въздушна пушка. Знаеш ли защо има въздушна пушка, Ицик?

— Ти кажи.

— Заради плъховете — изсмя се Ами и поклати глава. — Какво ще кажеш за служба, която включва и плъхове?

— Време е да се преместиш.

— Ха — сви рамене Ами. — Човек става твърде стар, за да плува с младежите. — Говореше за миналите си славни дни в „шайетет“. — Но все пак трябва да прави нещо.

— Сигурно.

— Не знам как стоят нещата при теб в Йерусалим — бутна с пръст мокрото рамо на генерала капитанът на кораба. — Но ние тук все още сме действащи.

— Глупости. — Бен-Цион разбираше, че докато той води мълчалива борба на нерви, битките на Ами са против океаните, които не ти дават почивка, и против непрекъснатите опити на морските терористи да навлязат на територията на Израел, за да убиват цивилни. Във флотата, когато екипажът на кораб разруши съд на терористи, по традиция хората получават подарък. Обикновено нещо от сорта на електронните уреди. В каюткомпанията на „Алия“ имаше чисто нов телевизор и видеомагнетофон също като онези в офицерските помещения. Освен това си имаха и компактдискова уредба.

Ицик чу остър вой откъм кърмата и се облегна на перилата, за да види перките на „Делфина“, които се въртяха над площадката за кацане. Четиримата души от екипажа на военновъздушните сили с яркооранжеви шлемове се бяха привели до фюзелажа на хеликоптера и бързо откачаха привързващите го въжета. Изглежда, корабът изпращаше машината във въздуха. Червено-белият й нос се извъртя и едва не засегна главната кула, а после отлетя напред над носа. Ицик се чудеше как ли се надяват пилотите да кацнат отново при тези условия.

— Какво е това, по дяволите? — извика той.

— Тест на „Вулкан“ — отговори Ами.

Ицик погледна към предната кула и 20-милиметровото дуло на оръжието.

— В такова време? — Той гледаше как хеликоптерът се отдалечава.

— Ние не избираме времето — каза Ами. — Оставяме тази работа на Аллах — изрече той с арабски акцент.

— Като стана дума — извърна се Ицик. — Как е нашият гост?

Шейх Саид, духовният водач от Хизбула, който представляваше разменната монета на израелския кораб в предстоящата среща, обитаваше една от офицерските каюти под палубата. Той беше настоял да се преоблече в дрехите, които е носил в нощта, когато беше пленен в Южен Ливан. И така, въпреки зимата сега беше облечен в сивата памучна нощница и кожени сандали, които беше нахлузил набързо, когато командосите го бяха измъкнали през балкона. Той почти не говореше, а само си шепнеше молитви и никой не знаеше дали смята предстоящата размяна за щастлив ден на освобождение или срамно предаване, вместо което е за предпочитане да намери начин да се самоубие. Не му се разрешаваше да се разхожда свободно, защото на борда имаше много оръжия, но люкът на каютата беше отворен в знак на уважение. Двама запасни капитани от „Саярет А-Друзим“, батальон от говорещи арабски израелци, стояха на пост в коридора. Мъжете не бяха мюсюлмани, но спокойно можеха да пазят мюсюлмански духовник и да се преструват успешно, че уважават сана му.

Дори и да се радваше на онова, което му предстои, шейх Саид не го показваше. Той лежеше върху тънкия дюшек на койката, като се държеше за преградата, за да не се търкулне на пода. Гледаше в тавана и гладеше черната си брада със свободната длан.

— Дори и да страда от морска болест, сигурно си гълта слюнките — каза Ами.

— Че той прави все това вече трети ден.

Внезапно високоговорителят върху летателната площадка изрева заповед.

— Готови за изпитване на оръжията!

Двамата мъже бяха много близо до предната кула. Ами се обърна към Ицик.

— Искаш ли да влезем? — Щеше да стане още по-шумно от изстрелите.

Ицик отхвърли предложението със смръщен поглед. Ами сви рамене, закрепи се с крак към един от вертикалните пръти на парапета и запуши ушите си с пръсти. Генералът не предпази ушите си. Май още не беше се самонаказал достатъчно.

В далечината сред мрачното небе хеликоптерът пусна някакъв предмет, чието падане веднага беше забавено от бял парашут, докато машината бързо се отдалечи.

Предния купол се събуди с вой, а черните дула на „Вулкан“ заподскачаха нагоре-надолу. Внезапно оръдието забуча и макар да се намираше сред безкрая на откритото море, звукът беше като от затворен в метална каросерия работещ електрически трион. Ицик трепна, когато куршумите литнаха във въздуха, а следите им оставиха зад себе си червени лъчи като от лазер на рок-концерт. Целта изчезна сред искри и падащи надолу останки. Оръдието беше стреляло само секунда, но главата на Ицик звънтеше, а ушите му бяха оглушени като напълнени с памук.

Четирима от контингента на морските командоси се появиха върху палубата и тръгнаха към кърмата и черния гумен „Зодиак“. Бяха облечени в леководолазни костюми и спасителни жилетки, но освен плавниците, маските и шнорхелите не носеха специално оборудване с кислородни бутилки. Те щяха да се хвърлят в морето, ако завръщащият се „Делфин“ претърпи някаква авария.

Ами извади микрофона на моторолата, който висеше на колана му. Погледна към небето и заговори.

— Хеликоптерът се връща. Намали до десет възела.

— Десет възела, слушам — отговориха от мостика.

Корабът намали ход, но продължи да подскача върху вълните и площадката за кацане се люшкаше непрестанно. Хеликоптерът се появи откъм кърмата и увисна над нея, като че пилотите размисляха дали да не дезертират към Крит. Наземният екипаж за хеликоптера хвана здраво въжетата за превързване към палубата.

— Дръж го на прав курс и стабилен, Цви — заповяда Ами на рулевия си.

Ицик поклати глава.

— Това е все едно колибри да се опитва да чука акула отзад.

Внезапно пилотите се решиха, хвърлиха се напред към площадката и изключиха двигателите. Плазовете изскърцаха по метала, а мъжете от наземния екипаж се приведоха да се предпазят. После палубата се надигна и изпъна въжетата. Мъжете се хвърлиха напред и хванаха птичето.

— Откачалници — подсвирна Ицик и докосна козирката на шапката си.

Ами се усмихваше и ръкопляскаше. След минута четиримата морски командоси се върнаха от кърмата разочаровани, че не им се е удало да разиграят адреналина си…

Мислите на Ицик се върнаха към размяната на пленници. Искаше му се събитието вече да е отминало, защото цялата тази работа направо му беше отнела съня.

Шейх Тафили, преговарящият партньор от Хизбула, едва не провали договорката преди два дни. Той беше свикнал да преговаря само с Бени Баум. Първоначално отсъствието на подполковника беше обяснено от израелците с обещание, че той ще се появи, за да уточни последните подробности. После Ицик беше принуден да признае, че Баум лежи в болница със сърдечен пристъп, което само отчасти беше лъжа. Когато Тафили се дръпна, генералът изнамери подходящ заместник — пенсионирания бивш шеф на европейския отдел на АМАН, който също беше родом от Германия. Човекът нямаше стила на Баум, но успя да приключи преговорите в Кипър. Тафили не беше доволен, но той също си имаше господари, на които да угажда.

Сега би трябвало да няма никакви други грижи освен оперативните подробности. Но възможността на мястото на срещата да се появи призракът на необузданата терористка — бивша, Господ да ни е на помощ, сътрудничка на АМАН, — при това със смъртоносно оръжие, караше Ицик да се изпотява.

Ами понечи да тръгне към каюткомпанията, когато Ицик протегна ръка и го спря.

— Кажи ми как ще проведем размяната? — попита го генералът.

— Първо, заради сигурността, всички командоси ще се спуснат с миниподводниците във водата — заговори Ами. Всеки от трите ракетоносци разполагаше с контингент командоси, а високоскоростните им миниатюрни подводници бяха въоръжени с картечници и РПГ-та. — Те ще останат извън обсега, за да не изплашим братовчедите. — Той използва общоприетия жаргон за арабите. — Освен това ще имаме и снайперисти, в случай че някой постъпи невнимателно.

— Как, по дяволите, би могъл снайперист да работи на такова корито? — зачуди се Ицик.

— В Атлит измислиха една дяволия — спомена Ами не толкова секретното поделение на „шайетет“. — Закача се на мачтата, а после укрепваш М–21 на него. То е нещо като хитрините, които използват по филмите.

— А как ще бъдат разменени Сарел и Саид?

— Нали ти каза, че от Хизбула са искали да закотвим борд до борд и да поставим гъвкав мост? Но ако водата не е спокойна като в Мъртво море, това няма да стане.

— Тогава?

— Ще използваме „Зодиак“. С единия ще закараме Саид, а с другия ще си вземем Сарел.

Ицик обмисли казаното за миг.

— Да изпратим първо лодката за Сарел, за да може и двамата да се качат на борда на своя „Зодиак“ едновременно.

— Добра идея — съгласи се Ами. — Ей затова си станал генерал.

Ицик не обърна внимание на комплимента.

— Ами ако морето е като сега? — махна той с ръка към вълните.

— Няма да бъде — отвърна Ами. — Миналата седмица „шайетет“ изпратиха група да провери дълбочината и вълнението при Златен пръстен. Най-много да имаме еднометрови вълни. — Стандартна процедура е разузнавателни групи да проверяват предварително мястото за провеждане на всяка важна мисия. — Но дори и да стане бурно, можем да използваме хеликоптера и хората от 996.

Хеликоптерът беше екипиран с лебедка, а в екипажа беше включен екип от Група 996, изпълняваща спасителни операции за военновъздушните сили. Ако се наложеше, шейх Саид можеше да бъде спуснат върху палубата на траулера на Хизбула. А Дан Сарел беше обучен за издигане с хамут.

— Не съм сигурен, че Сарел ще е в състояние да го направи — със съмнение каза Ицик. Беше виждал в какво състояние се връщат пленниците.

— Не се тревожи за Дан — отвърна Ами. Досега командирът на кораба не беше споменавал, че познава лично Сарел от годините, когато са служили заедно в „шайетет“. Нито пък, че лично е командвал кораба, от който Сарел е тръгнал в нощта на пленяването му. — Когато види лицето ми, той вероятно направо ще скочи във водата и ще доплува до нас.

Ицик не отговори. Съмняваше се, че Сарел изобщо ще може да ходи.

— Я ми кажи нещо, Ами. — Ицик се опита да прикрие следващия си въпрос като обикновено любопитство. — Каква повреда може да причини на кораба ти една ракета? — Той погледна към ветрилото от сонарни чинии и радарни антени върху контролната кула.

— Ракета ли?

— От кораб към кораб, да речем.

— Спомни си „Ейлат“. — Ами цитира предупреждението за бдителност към всички самонадеяни капитани. През 1967 година израелският разрушител „Ейлат“ беше ударен от ракета СТИКС, изстреляна от египетска установка „Комар“, закотвена в Порт Саид.

— Е, всъщност нямах предвид такава огнева мощ.

— Тогава за каква ракета си мислиш?

— Нещо като торпедо.

— Торпедо ли? — Ами свали шапката си и се почеса по главата. После отново нахлупи шапката. — Още не съм виждал някое торпедо да се изстрелва от палуба, макар че непрекъснато ги пускат от хеликоптери. Ако ни удари под ватерлинията, ще потънем.

— Бързо ли?

— Достатъчно. Този проклет кил е като хартия. — Корпусът на клас „Саар“ нямаше стойност като предпазна броня. Корабът разчиташе на скоростта, маневреността и нападателните си оръжия. — Освен това торпедото обикновено убива всички, намиращи се на мястото на удара — добави спокойно Ами.

— А ако пред теб има подобна заплаха, кое е най-безопасното място на борда? — попита Ицик.

Ами изгледа генерала от АМАН. Тай нямаше навика да се тревожи за собствената си кожа. Но в такъв случай може би не за нея е въпросът.

— Летателната площадка — показа с пръст той към откритото пространство над БИЦ. — Обикновено изстрелват торпедата към маса. В нашия случай към кърмата или долната част на кулата. Хората, които се намират горе, вероятно биха оживели, макар да бъдат изхвърлени във водата.

Ицик погледна нагоре към редицата плексигласови заслони, ограждащи предната част на площадката. Съмняваше се да успее да убеди шейх Саид, че ако се изкатери по стълбичките на кулата, ще е на по-сигурното място.

— Когато стигнем на пет морски мили от Златния пръстен, ще качим шейх Саид горе — реши Ицик. — Те така или иначе ще искат да го видят.

Той сведе поглед и видя, че Ами го гледа внимателно. Командирът на кораба нямаше да се съгласи да приеме повече увъртания.

— Ти знаеш нещо — заяви той. — Така ли е, Ицик?

Генералът отмести очи и загледа над издигащия се нос на кораба. На хоризонта залязващото слънце оцветяваше облаците в жълто, докато над тях синята нощ се спускаше на запад.

По това време групи на Мосад в Европа вероятно вече товарят камиони, регистрирани на името на фалшиви корпорации. При подаден от Ицик сигнал към съответстващия му колега от Мосад в Тел Авив те ще предадат тоновете резервни части, за които имат договорка на анонимни, говорещи арабски шофьори. Това беше първата част от сделката, но на Ицик тя се струваше твърде проста и маловажна. Тревожеше го инстинктивно, както когато при случайно пазаруване е успял да намали цената на стоката, предлагана от някой продавач, а после открива, че онзи му е пробутал развалени плодове.

Разбира се, че от месеци насам командирът беше разпоредил целият оперативен персонал на АМАН да се фокусира в събирането на разузнавателни сведения във връзка с „Лунен лъч“. Да се докладват всякакви слухове, да се търсят пропуски, да се открият измами. Но нямаше и намек за подобно нещо. Даже и не миришеше на измама. Мосад, с много по-широката си мрежа от глобални операции, също беше насочил голяма част от усилията си, за да разкрие опасностите в нещо, което на пръв поглед изглеждаше честна сделка. Цивилните, които не обичаха да се занимават много с чужди работи, бяха дали зелена светлина.

И въпреки това дразнещата мисъл, че цялата разузнавателна общност може да е измамена, не напускаше ума му. „Лунен лъч“ ще бъде удар, но той се опасяваше, че главното събитие може да се окаже само странична сцена от друго, по-голямо представление. Беше научен да мисли така, защото израсна в службата след войната „Йом Кипур“, когато брилянтната серия от арабски измами едва не завърши с катаклизъм.

Ролята на Мартина Клумп просто не се връзваше в играта. Действията й бяха една аномалия. Отмъщението не беше достатъчен мотив, в който да ограничат нейните действия, защото, ако тя успееше, ударът й щеше да засегне както врага, така и съюзника й. Може би все пак всичко това се дължи на обикновено съвпадение.

Но на Ицик не му плащаха, за да се уповава на съвпадения. И все пак…

Той погледна часовника си. След още един час ще трябва да даде сигнал „Напред“ и флотилията ще пресече точката, от която връщане назад няма.

Той въздъхна и погледна към тъмносините призраци, които се носеха по хоризонта, преди да отговори на въпроса на капитана.

— Аз съм командир на „Специални операции“ в АМАН, Ами — каза тай. — И знам твърде много. Но никога достатъчно.