Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (14)

11.
Бруклин

Полираните дървени топчета на броеницата почукваха в ума на Муса Хауатмех, сякаш страховете му се брояха върху сметалото на подозрителен арабски счетоводител. Не съзнаваше, че пръстите му местят зърната, нито че стъпва бос по пода, че се разхожда по персийския килим. Бореше се с цялата си воля да не поглежда отново към часовника си.

Разбираше, че през целия си живот, изпълнен с жестокост, никое смъртоносно оръжие не го е изнервяло така, както този малък часовник върху китката му сред тази безкрайна нощ. Откъм улицата се чу шепотът на автомобилни гуми и за миг той спря, стисна зърната, вдигна глава и се заслуша. Но фаровете осветиха за миг завесите на прозореца и надеждата му изчезна.

Муса въздъхна и продължи да се разхожда из клетката си — дълъг хол в порутена къща на ъгъла на „Карлтън“ и „Де Калб“ в квартала Форт Грийн на Бруклин. Беше една от многото подобни изоставени къщи, чиито собственици бяха разбрали, че престъпността заплашва живота им, и затова избягали към слънчевите парцели с портокалови дървета и палми. Възрастната двойка с благодарност прие авансов наем за шест месеца, тъй като не смяташе собствеността си за безопасно място. Мартина я нае за тайна квартира.

Четирите етажа от очукани, стари тухли с керемиден покрив се издигаха сред вълните на замръзнала и неподдържана градина. Неприятният изглед се подсилваше от черната желязна ограда. Изолираността беше привлякла Мартина, защото така нямаше да бъде подложена на нападенията на скитащи хулигани. Сигурна беше, че потенциалните вандали, изпитали уменията на хората й веднъж, не биха се приближили никога повече. Обаче любопитството на съседите би й попречило и точно затова масивната заключена порта към пътя беше затвърдила избора й. Пътят извиваше от странична улица към голям гараж за две коли, от който към кухнята водеше вътрешна врата. Ако човек внимава, тук би могла да се настани трупата на цял цирк и никой да не забележи кой влиза или излиза, когато понякога пристигне кола.

Макар времето на престоя им в резиденцията да беше твърде кратко, Мартина беше заповядала никой от членовете на „Яд Аллах“ да не използва входната врата на къщата. Тази привилегия беше запазена за нея като наемателка, както за Фуад и Ияд, които винаги влизаха и излизаха облечени в дрехи на бояджии. Имаше табела с надпис „Реставрация, извършвана от фирма «Макфий и синове»“, поставена върху тревата, а върху входната врата беше закачен шперплат и до него встрани купчина строителни материали. Всичко това прикриваше случайното бръмчене на триони отвътре и звъна от чукане по желязо.

Заради прикритието и камуфлажа, вероятно би изглеждало по-мъдро да избере място за лагера си в мюсюлманския квартал на град Джърси или сред търговците на пити и халва на Атлантик авеню, където още няколко левантински физиономии биха се изгубили като камъчета в каменна градина. Но тези места бяха пълни с наблюдатели на ФБР и информатори на Мосад, докато тук, в това забравено място в Бруклин, Мартина и хората й щяха да останат незабелязани. Беше избрала самотното място и поради психологически причини. Искаше хората й да останат нащрек на неудобното място, сетивата им да не бъдат заблуждавани от познати звуци, миризми или вкус. Искаше да са като командоси в тила на врага и рефлексите им да бъдат изострени поради изолацията.

Беше постигнала целта си. Никой не наруши самотата им. Нито приятелски настроен съсед, нито любопитният нос на някой полицай. Сега оставаше само един час и спокойната подготовка за „Операция Скорпион“ щеше да донесе успех. Но Муса не се чувстваше вдъхновен от напредъка, защото самата скорпионка закъсняваше.

Той се предаде на притеснението и вдигна ръка, загледан в циферблата на часовника си. Два часа и пет минути. В същата ръка държеше радиостанция „Моторола“ с малък обхват. Натисна бутона и прошепна:

— Какво става?

Погледна към високия таван, опитвайки да разбере на кой етаж се разхожда и наднича през тъмните прозорци Мохамед. След миг чу отговора.

— Нищо.

Муса се намръщи и огледа затвора си. Помисли, че в най-лошия случай, ако Мартина не се появи, това ще означава край на напрежението и свобода всеки да се махне, да „дезинфектира“ личността си и да търси собствен път за прибиране у дома. Ако това е Божията воля, някой ден ще се съберат отново върху някой от хълмовете на Ливан, за да обмислят всички „ако“. А ако нея я хванат, то нямаше да е поради това, че не я е предупреждавал, а защото отмъстителността й я е хвърлила в клопка, която той не успя да опише толкова живо, че да я изплаши. И освен това никой не би могъл да обвини „Яд Аллах“ заради грешка, защото въпреки че тя ги гонеше като товарни добичета, те бяха изпълнили всяка и всичките си задачи докрай.

Сега той ги гледаше с гордост, докато се движеха бързо. Мълчаливи, работещи сенки. В центъра на дневната имаше дълга маса, върху която под алуминиев рефлектор блестеше черното униформено сако на морски офицер. Набил, техникът на групата с диплома от Каирския университет, беше сложил бижутерски очила и преглеждаше сложна верига от жици и антени, зашити в подплатата на сакото. Дребното му тяло се местеше от униформата към отворено черно куфарче, чието фалшиво дъно беше облепено със слой тъмножълтеникава маса. До куфарчето лежеше модифициран електронен бележник, от който към малка крушка се проточваха две къси жици. Набил се върна към униформата, стисна нещо с пръсти и погледна как крушката светва силно и изгаря.

Инженерът кимна, изключи миниатюрния компютър, обезопаси бутона за включване с лепенка и внимателно замени крушката с две малки медни тръбички. После внимателно зарови тръбичките в пластичния експлозив, затвори фалшивото дъно на куфарчето и нави жиците, които постави заедно с компютърчето вътре. Няколко изписани листа и папка за американска морска операция допълниха пространството, след което той затвори куфарчето и щракна ключалките.

Погледна към Муса над очилата си, посочи куфарчето и размаха предупредително пръста на другата си ръка. „Внимавай, приятелю.“ Макар устройството сега да не беше включено, щом Муса натиснеше бутона на компютърчето, щеше да носи смъртта си в собствената си ръка.

Муса се извърна към мястото, където Салим, Али, Джавад и Якуб бяха коленичили на пода до блестящ махагонов ковчег. Мъжете бяха облечени в маслиненозелени тениски и камуфлажни панталони, но не бяха обули обувките си, защото още не бяха си казали молитвата. Косите им бяха подстригани и лицата гладко избръснати. Светлокожият Али бе боядисал косата си светлоруса. Джавад, чийто баща беше от полуевропейски произход имаше рижава коса и луничаво лице, с което би се гордял всеки ирландец. Останалите приличаха на американски момчета от италиански или пуерторикански произход.

Дъхът им излизаше на облаци в студения въздух, докато опаковаха и поставяха етикети върху пакетите с черни траурни костюми, всеки означен с номер, за да не се получи объркване. Покрай стената, покрита с избелели тапети, бяха подпрени шест карабини М–16 А1, върху дулата на които почиваха кепета на морски пехотинци, а към прикладите им бяха закрепени с лепенка по два пълнителя с 5,56-милиметрови патрони. Наблизо се виждаха и шест радиостанции „Моторола“, поставени в уредите за зареждане.

„В Америка можеш да купиш цяла армия — помисли Муса с известен цинизъм и благодарност. — Но не и това.“ Той се извърна към двете дървени магарета, които поддържаха дълга дъска, покрита с тънък дунапренов дюшек и издутини от бял найлон. В средата на дъската лежеше обезглавен труп. Всъщност това беше медицински манекен, чиято глава бе отрязана внимателно, за да останат гърдите, корема, бедрата и крайниците цели.

Тялото беше пъхнато в бял, неопренов леководолазен костюм, а облечените в бели ръкавици китки лежаха кръстосани върху гърдите. На краката имаше лъснати черни обувки. Покрит с меката найлонова материя, трупът създаваше убедителна илюзия. С изключение на последния детайл. Над празната яка в дървения калъп оставаше незапълнена дупка. Ияд трябваше да осигури неприятното допълнение и Господ да му е на помощ, ако не успее.

Четиримата „морски пехотинци“ бяха поставили пакетите си в дъното на ковчега и сега приближиха дъската, вдигнаха я и се върнаха към саркофага. Те внимателно положиха „починалия“, а найлоновата му фигура съвпадна точно с формата на подплатата на ковчега.

Виенето на лазерния принтер привлече вниманието на Муса и той излезе от дневната, мина покрай извитата стълба към един осветен правоъгълник. В бившата стая за шиене един висок и костелив младеж на име Фахми седеше пред компютър и цветен принтер. Върху масите имаше купища цветна хартия и инструменти, но шишенцата, четките и писалките на класическия фалшификатор не се виждаха, защото Фахми беше технически гений от модерния свят.

По-голяма част от работата му вече беше завършена. Създаденото от него изкуство щеше да докаже артистичността му, като бъде прието за истинско. Регистрационните номера бяха направо възхитителни, създадени с графичен софтуер. Буквите и цифрите изглеждаха релефни, защото всички бяха със сенки. Той беше ги отпечатал върху дебел картон, а после ги залепи върху алуминиеви правоъгълници. След това ги напръска с три пласта лак, а накрая позацапа готовите произведения с капчици кал.

Военните документи на Муса нямаха нужда от поправки, защото принадлежаха на истинския лейтенант Рик Делгадо. Но Фахми използва гражданските документи на офицера като мостри. Сега имаха шофьорска книжка и регистрация за собственост на лимузината, наетия камион и последен модел „Шевролет“, пребоядисан като служебна кола на флотата.

Пресъздаването на документите не беше много трудно, защото американците ламинираха по навик всичко, поради което не беше необходимо хартията на документа да съответства точно на оригинала. Почти всеки печат можеше да бъде намерен „под тезгяха“, а лазерният принтер беше достатъчен дори и за подправяне на смъртен акт.

Паспортите обаче бяха съвсем друга работа, защото човек никога не бива да подценява ентусиазма на граничните власти. За да фалшифицират различните влакна, водни печати и инфрачервени фокуси, повечето разузнавателни служби си имаха цял „художествен“ отдел. Фахми нямаше нито времето, нито оборудването за подобно нещо и затова беше измислил алтернативен, макар и скъп план за измъкването на „Яд Аллах“ от американска земя.

През последния месец те бяха пристигнали през Ню Йорк и Маями в предварително уговорен график като търсещи убежище бежанци. Бяха използвали афганистански и тунизийски паспорт, закупени на черно, които разкъсаха и изхвърлиха в тоалетните на самолетите. Всеки „бежанец“ след това мина през емиграционните власти и подписа обещанието да се яви за изслушване.

Фахми от своя страна пристигна като добре облечен френски турист, използвайки оригинални документи на жител на Париж. В подплатата на сакото му бяха зашити дванадесет истински малтийски паспорта, чиито златни печати с два делфина бяха обогатили с по петстотин английски лири джобовете на подкупния министър в Ла Валета. Сега всеки от групата имаше в джоба на траурния си костюм, който щеше да му послужи за излизане от страната, паспорт с американска входна виза, изработена от Фахми.

Фахми беше доволен, че е надвишил бюджета си, за да закупи допълнителен паспорт, защото Мартина със сигурност щеше да му намери приложение.

Сега той се потеше въпреки студа в къщата, тъй като времето напредваше. Избърса пръсти в панталоните си и провери току-що залепената снимка на младата жена. Муса се беше справил добре, когато изщрака цял филм със снабдения с телеобектив фотоапарат, докато получи снимка в анфас, с очи вперени към обектива. А сега последната подробност. Фахми направи огледално копие на печата на американската митническа и емиграционна служба за влизане през летище „Кенеди“. После бързо прекара върху него памуче със спирт, постави копието върху празна страница на паспорта и го притисна с камък. Когато отлепи помощната хартия, образът беше напълно идентичен с онзи от металните щемпели от служителите. Той запълни празното място за „дата“ с писалка с черно мастило, след това размаха паспорта във въздуха, за да изсъхне, обърна се и се усмихна на Муса.

Муса се поклони пред художника си, успя да изобрази спокойна усмивка и тръгна към фоайето. Погледна отново часовника си и трепна. Два и двадесет.

Атмосферата в голямата къща изглеждаше странно заспала. Всички прозорци бяха покрити с тежки завеси, подсилени с тъмен плат, който не позволяваше светлината от работните лампи да проникне навън и да предизвика нечие любопитство, но също така заглушаваше и шумовете на къщата. Алуминиевите рефлектори хвърляха конуси светлина, през които се извиваше цигарен дим и с приглушените възклицания на арабски това напомняше на Муса за сирийска военна болница — място, към което не изпитваше носталгични чувства.

Той трепна, когато един пръст докосна рамото му и се изви. Набил му поднасяше военното сако като камериер. Муса изръмжа, а после започна да вмъква ръце в ръкавите, като се движеше бавно, за да не повреди някоя от жичките на Набил. Инженерът бързо го облече и закопча металните копчета.

— Почти сме готови — прошепна Набил, извади четка за дрехи и започна да почиства сакото. — Но отново искам да кажа, с цялото си уважение, струва ми се, че по-скоро ще се превърнем в мъченици, отколкото да надвием цял взвод американски морски пехотинци.

Той повдигна лявата ръка на Муса, сгъна я в лакътя, изви китката и обърна края на ръкава. От подплатата се подаде малка метална халка, подобна на взривателя на ръчна граната, задържана на мястото си с няколко бода конец.

— Щом включиш калкулатора, Муса, куфарчето ще бъде заредено — каза му Набил тихо. — След това просто трябва да пъхнеш пръст в халката и да дръпнеш много силно. — Той потупа с длан левия джоб на сакото, където Муса усети към гърдите му да се притиска тънка, метална кутия. — Стоманената жица ще освободи пружинния бутон на трансмитера. Той е поставен тук и не може да изпадне, но ако по някакъв начин халката се издърпа преди да си заредил куфарчето, когато включиш калкулатора… — Той замълча, сви рамене и погледна към тавана.

Муса не се разтревожи, защото имаше пълно доверие в безупречната работа на Набил. Много повече се тревожеше от предчувствията на инженера.

— Трябва да вярваш — каза той и постави длан върху рамото на Набил. — Ако имаме поне малко късмет, американците сега са хвърлили всичките си сили да опазят Бостън.

— Ако са намерили примамката на Ияд — със съмнение каза Набил и изчисти едно конче от сакото.

— Намерили са я. И трябва да й се хванат.

— Но младият глупак си изгуби мотоциклета.

— Да, обаче ще им трябва време да го проследят. А дотогава ние ще сме си отишли.

— По един или друг начин — усмихна се Набил на собствения си черен хумор. После сви вежди. — Но къде е тя, Муса? Защо са тези нейни отклонения? Не разбирам, а и останалите също.

Муса погледна към другите мъже, които усърдно разрушаваха останалите неща: частите от манекена, допълнителните униформи и карти, които бяха запомнили наизуст.

— Лейла си има причини да следва този път — каза той, макар сам да не беше съгласен с голяма част от нейните методи. — Освен това ние не можем да загубим. — Той се усмихна на инженера. — Ако се самовзривим, ще бъдем приети в рая. Ако успеем, резултатите ще са същите.

— Инш’Аллах — отговори Набил.

Муса потупа инженера по бузата — знак, че времето за размисъл е приключило. Набил кимна, въздъхна и се върна към задачите си. До работната му маса имаше светлосиня детска количка. Той наниза конец в една игла и се наведе над нея.

Муса сведе поглед надолу към острите ръбове на униформения панталон и босите си крака. Всъщност не вярваше много на собствените си уверения. Хладният професионализъм на Мартина беше подхранван от нещо друго, от някаква съвсем лична фикс-идея. Тя като че изпитваше нужда да мъсти за миналите си грешки и апломбът й беше предизвикан от появата на онзи израелски офицер от АМАН. Преди експлозията в консулството тя не беше го споменавала пред Муса, а тъй като той познаваше по-голяма част от миналото й, появата на този непознат скелет от килера някак го тревожеше. Той поклати глава и отново погледна часовника си. „Е, поне каузата е чиста“ — помисли, но очите му се разтвориха тревожно, когато видя часа. Той грабна моторолата и тъкмо щеше да натисне бутона, когато от нея заговори гласът на Мохамед.

— Тя е тук!

С яростна облекчена въздишка Муса пристъпи към масата, взе пистолета „Берета“–92Ф и го скри зад гърба си — пристигането на другар винаги можеше да бъде последвано от това на враг. Далечната кухненска врата, водеща към гаража, се отвори и тя мина по коридора, а после в салона, следвана от едрите Юсуф и Рияд.

За миг мъжете замръзнаха, вперили поглед в своята лъвица. Тя приличаше съвсем на американски младеж: ниско подстригана и сресана назад коса, пилотски очила и дори тънки мустаци. Носеше бейзболна шапка с надпис на „Янките“, тъмно вълнено яке с кожени ръкави и гащеризон. Ако попаднеше на борда на американски самолетоносач, Муса беше сигурен, че никой от екипажа не би я спрял, ако реши да излети с боен самолет.

Тя застана под рамката на вратата, свали очилата си и извика на немски:

— Хайде, защо спряхте!

Мъжете се сепнаха и веднага се заеха за работата си.

— Трябва да бъдем на път. След тридесет минути! — изръмжа отново Мартина.

После свали шапката си, приближи Муса, докато си сваляше и мустаците с бързо движение, което го накара да трепне. Тя спря до него, след това отстъпи крачка и го огледа.

— Много добре. — Заобиколи го като шивач, оглеждащ добре свършената си работа. — Къде са ти обувките?

— Щяхме да се молим — отговори Муса.

— Ще се молите наум. Нямаме време.

Тя се отдалечи, хвърли якето на пода, а след това взе торбата, в която се намираше нейната униформа на морски пехотинец. Никой освен Муса не посмя да я погледне, когато разтвори ципа на гащеризона, свали го и остана само по бельо. След това започна да облича униформата.

Тя дръпна ципа на панталона и се смръщи, когато видя, че й е широк. Напрежението през последните дни я беше лишило от няколко килограма, които не биваше да губи. Когато се опита да наниже колана, пръстите й изневериха. „Мамка му“ — изруга се тя и продължи да ругае, докато накрая успя. После стегна колана така, че я заболя.

Бързо нахлузи през глава масленозелена тениска, погледна часовника си и опита да потисне паниката. Имаха да вършат още много неща и да изминат доста път. Отчаяно й се искаше да тръгват, защото не беше поставила никого на пост в района на действие, който да й съобщи успокоителни новини. Щеше да има само един шанс и затова графикът трябваше да бъде абсолютно точен.

— Набил, сакото на Муса готово ли е? — Тя седна на пода и обу чифт зелени военни чорапи.

— На него е — отговори Набил със заглушен глас откъм детската количка.

— Искам прост отговор! — изсъска Мартина, издавайки тревогата си.

Той вдигна глава и премигна.

— Да, Лейла.

— А батериите?

— Навсякъде са подменени с нови.

— И работи ли?

— Идеално — заяви той, без да се колебае.

— Господ да ти е на помощ — предупреди Мартина, макар да знаеше, че заплахата е напразна. Ако оборудването на Набил не заработи, реакцията ще бъде моментална и смъртоносна. И много по-страшна от собствената й заплаха. „Господ да ми е на помощ“ — помисли тя. Беше свикнала да работи внимателно, методично, предвиждайки действия и контрадействия. Но сега чувстваше, че не спазва основни принципи.

— Къде е Фахми? — попита тя, докато връзваше военните си боти.

— Тук съм — отговори глас зад гърба й.

— Документите?

— Всичко е готово.

— Къде са.

— Регистрационните номера и талоните са в жабките на колите. Паспортите са в джобовете на пътните костюми.

— Моите?

— В палтото ти. Виси заедно с полата и блузата на закачалка в камиона.

— А табелите?

— Всички са по колите заедно с инструменти за смяна.

Тя извърна глава и погледна костеливото момче. Лицето му излъчваше вяра в собствения му професионализъм и на нея й се прииска да стане и да го прегърне. Вместо това му кимна одобрително, макар да й се искаше човешка прегръдка. Несигурността й не можеше да бъде успокоена от каквато и да било проверка по списък.

Сега беше абсолютно сигурна, че е била заподозряна за експлозията в консулството и че Бенжамин Баум е изиграл главна роля в онази засада. Безопасността и бъдещето на майка й бяха несигурни, но докато американците и израелците я гонят по петите, тя не може да направи нищо по този въпрос. Имаше само една скрита карта, но сега идеята й изглеждаше толкова слаба и отчаяна, че докато навличаше военното яке, едва сдържа сълзите си.

„Не! — възпря се тя. — Никога! Няма да позволя да видят подобно нещо!“

— Муса? — стегнато заговори тя. — Самолетът.

— Нает е и чака.

— Сигурен ли си, че пакетът е пристигнал?

— Изпратих го със специален куриер. И тъй като твоят „приятел“ тръгна за Вашингтон, можеш да си сигурна, че не е отишъл, за да разглежда паметниците.

Мартина престана да се занимава с дрехите си и го погледна. Толкова млад, толкова смел и готов да последва съдбата на брат си. Облечен в открадната униформа на американски офицер, който без съмнение вече е умрял, акт, който със сигурност би го изпратил на електрическия стол, ако бъде пленен. И тя трябваше да се издигне на нивото му, да има същата смелост. Щом трябва да осигури благоденствието на майка си, тя трябва да оживее и да не попада зад стените на затвора. Бяха й платили и тя разпредели парите. Единственият й шанс беше да извърши успешно операция „Скорпион“ и да остави жертвите си мъртви, а групата „Яд Аллах“ да избяга.

— А ти взе ли перлата? — попита Муса, макар да се надяваше Мартина да се е отказала от неразумната застраховка.

— Бижуто е на студено. — За пръв път, откакто беше пристигнала, нещо като усмивка премина през устните й. Поне тази импровизация се беше получила без грешка.

Муса се намръщи.

— Какво означава „на студено“?

— В лимузината.

— Сама?

— Фуад я наглежда. — Сега тя се обърна към мъжете, които се бяха събрали до карабините в другия край на салона. Тъй като Юсуф и Рияд току-що бяха пристигнали с нея, Али, Джавад, Якуб и Салим помагаха грубичко на двамата едри мъже да си облекат униформите.

— Салим! — извика Мартина и високият ливанец извърна глава. — Защо отговаряш на това име? — скара му се тя. — Има ли американски морски пехотинец на име Салим?

— Не ма’ам — отвърна Салим с южняшки акцент, който беше практикувал, гледайки филми. — Стори ми се, че казахте Джайрин.

— А ти? — посочи тя Якуб, едър, мускулест, двадесет и шест годишен сириец.

— Фацио, Антъни. Три-две-пет, седем-шест, едно-седем-нула-едно — изръмжа думите Якуб. — Втори взвод, рота „Браво“, първи, трета редица. Охрана.

Останалите мъже бяха застанали в поза „мирно“.

— Ти — посочи тя Джавад. — Занеси униформата и оръжието на подчинения си в лимузината.

— Слушам — отговори Джавад и грабна торбата с написано върху нея име „Фостър“.

— Не видях служебната кола. — Чудеше се дали има нещо, което да са изпуснали, някаква поправка, която да им напомни кой ръководи.

— Паркирах я на две пресечки оттук — каза Набил.

Мартина се извърна към него.

— На две пресечки? Да не си луд?

— Лично взех решението — заяви смело той и изпъна рамене. — Това е единствената кола, която не бива да бъде виждана да влиза или излиза от тази къща.

— А ако я откраднат? — направи крачка към него тя.

— Кормилото е обездвижено.

— Ами ако й нарежат гумите? — Тя беше застанала лице в лице с дребния мъж.

— В гаража има четири резервни. — Той не смееше да помръдне. Все едно че върху врата му лази отровна тарантула.

Мартина го изгледа, после вдигна дясната си ръка и я постави върху лицето му. Муса трепна, очаквайки Набил да получи плесница заради независимите си действия, но Мартина внезапно го целуна по бузата. После се отдръпна и се усмихна. Всички около нея си отдъхнаха.

— Няма по-добър от теб — прошепна тя. Въздържа се от по-нататъшна изява на чувства и се извърна. — Къде е първото ми палто и галошите?

— В куфар — каза Набил, все още изчервен от гордост. — Ще го сложа на задната седалка на служебната кола. Не искам някой да го открадне междувременно.

— Разбира се — съгласи се Мартина. Тя огледа още веднъж стаята и когато погледът й попадна върху блестящия ковчег, бавно го приближи. Гърбовете на хората й се смръзнаха. Тя вдигна тежкия капак и го задържа за момент, а после внимателно го затвори. Остана загледана в полираното дърво и попита почти нечуто:

— Къде е главата?

Никой не й отговори. В къщата настана гробна тишина. Тя вдигна ръка и плесна по ковчега.

— Къде е главата?! — изкрещя високо. — Къде е? И къде е онзи идиот Ияд?

— Ще дойде — опита да я успокои Муса. — Закъснява.

— Закъснява ли? — извърна се тя към Муса. — Закъснява? — Вдигна ръце и се тупна по бедрата. „Този проклет глупак — крещеше наум, докато се разхождаше яростно. — Приближава се до нас пред хора, дрънка на арабски, едва не проваля примамката, а на всичкото отгоре губи проклетия мотоциклет.“ Тя се ядоса, че го е задържала въпреки допуснатите грешки още от самото начало. Той не само остави на властите откраднатата машина, по която биха могли да ги проследят. Сега на всичкото отгоре не успя да осигури ключа към бягството на „Яд Аллах“. Тя зарови пръсти в косата си, опитвайки да измисли нещо.

Точно в този момент моторолата на Мохамед се свърза с тази на Муса. Шепотът беше последван от бързо почукване по входната врата. Муса хукна, отвори и Ияд почти падна във фоайето.

Косата му беше мокра от дъжд и пот. Той беше силно задъхан и макар да почувства погледа на Мартина, избягна да я погледне, а се обърна към другарите си.

— Съжалявам — поклати глава Ияд и се огледа. — Съжалявам. — Той остави черната лекарска чанта на пода и съблече шлифера, под който носеше зелена униформа на болничен санитар. — Не можах да го направя. — Ръцете му трепереха. — Залата за аутопсии беше пълна с лекари — изхлипа той. — Моргата беше като гара. — Той бръкна в малкото джобче за цигара и я запали с треперещи пръсти, опитвайки да отложи яростните ругатни, които знаеше, че ще последват скоро. — Тези нюйоркски шофьори са по-лоши от ливанските. Толкова много катастрофи има тази нощ.

Мартина се приближи до него. Отклони очи от безполезния човек, сведе поглед към черната чанта и я вдигна. Отвори я. Беше празна. Нищо.

Тя пусна чантата и се извърна. Юмруците й се свиваха и отпускаха като че помпа черния балон на апарат за кръвно налягане. Очите й се преместиха от ковчега към работната маса на Набил, към трионите му, а после към далечната кухня. Там, върху пластмасовия плот имаше две големи мивки и празния метален цилиндър, който Набил беше поставил върху малък триножник. Там бяха и инструментите от погребалното бюро, гримовете, спирта и балсамиращите течности. Грозните инструменти блестяха под ярката светлина на лампата.

Ако заблудата с ковчега не е пълна и действа неубедително по какъвто и да било начин, те никога няма да се вдигнат от земята. Никога няма да напуснат Америка.

Тя погледна часовника си. Сърцето й биеше в такт със секундарника. „Само една грешка? — изрече наум бавно въпроса, а сърцето й се сви. — И тази е достатъчна, за да е свършено с мен, нали?“

— Съжалявам, Лейла.

Шепотът на Ияд като че премина над главата й, но тя остана съвсем спокойна и неподвижна. Беше отпуснала ръце. Сви пръсти, но ги отпусна отново. „Може ли това да означава, че му прощава?“ — чудеха се мъжете, докато я наблюдаваха. Тя погледна Мохамед, който беше слязъл до средата на стълбите и я зяпаше оттам като дете, което се е скрило, докато родителите му се карат.

После бавно се приближи до работната маса на Набил, където имаше отворена и почти празна голяма бутилка от безалкохолна напитка. Тя я вдигна, погледна през прозрачната пластмаса, после я приближи до устните си и изпи остатъка от течността.

Обърна се и тръгна към Ияд, като разклащаше празната бутилка между пръстите си. Очите на мъжете я следваха като плувци, които се боят от акулата сред тях. Но на устните й се беше върнала усмивката, а в очите й имаше нещо като съчувствие.

— Съжалявам — повтори Ияд, някак по-спокоен, след като Мартина всъщност не беше избухнала. — Но човешка глава? — той потръпна. — Това никак не е лесно.

— Няма нищо — каза Мартина и вдигна дясната си ръка. — Нищо.

Тя спря на метър от него, все още усмихната, докато той трепереше, свел поглед към краката си. После тя посегна към колана си, извади своя П–38, вкара дулото дълбоко в отвора на бутилката, допря дъното до гърдите му и стреля.

Изстрелът не беше толкова силен, колкото тропането от краката на мъжете, които отскочиха ужасени. Тялото на Ияд се изви и литна във въздуха. Цигарата му излета като искра, а ръцете му се размахаха за миг, преди трупът му да се стовари върху дървения под на фоайето. От дробовете му изскочи въздух, краката му трепнаха конвулсивно, а после тялото остана неподвижно.

— Няма нищо — прошепна отново Мартина, докато прибираше пистолета обратно под колана си. Тя отпъди малкото облаче дим с длан. — И твоята ще свърши работа.

 

 

Измамното зимно слънце огря река Потомак с призрачна бяла светлина. Фалшивата пролетна топлинка едва не излъга няколко птички в провинция Принц Джордж в Мериленд да разтворят гърлата си. Ранното утринно небе оцвети черните дървета покрай реката в синьо, предлагайки илюзорното чувство, че следващите три студени месеца са прескочени като повредени канали на стара грамофонна плоча. Но южните дъбове нямаха още пъпки, дъхът на пасящите коне се издигаше във въздуха като от комина на локомотив и нито един от морските пехотинци, дежурни в Центъра за военноморски оръжейни системи, не се излъга да свали вълненото си бельо и да го замени с памучно.

Както повечето военни утрини на полуостров Мериленд, и тази беше достатъчно студена и задържа персонала на ЦеВМОС край чашите с горещо кафе в белите дървени бараки. Центърът не беше типична военноморска база, тъй като тук живееха главно учени, инженери и офицери с много лентички от отминала бойна слава. Те водеха цивилизовано съществуване, прекарваха скромния си работен ден в лабораториите и в този час алеите и паркингите бяха празни. Единствено изключение правеше онази част от населението, чиято задача беше да опазва тайните на това място. Както винаги, морските пехотинци ставаха първи.

Две коли с тихо ръмжащи мотори минаха бавно през триъгълния площад, водещ от входа към центъра. Превозването на тайното оръжие до площадката за изпитания близо до Далгрин трябваше да се извърши, без да се привлича излишно внимание и видът на водещата кола определено лишаваше мисията от романтика. Леко бронираният всъдеходен джип все още носеше белезите от краткото си участие в „Пустинна буря“. Хъмърът имаше склонност да се преобръща, а този го беше сторил от една висока дюна в Кувейт. Драскотините и хлътналите места по него му придаваха вид на участник във военно рали.

Един по-обикновен, триосен камион, покрит с брезентов камуфлаж следваше тумбестия джип. В колите имаше шестима мъже от ротата за охрана, плюс един техник от лабораторията на Центъра. Техникът спеше в кабината на джипа, докато ескортиращите морски пехотинци седяха изправени по местата си, придремващи като кучета-пазачи с полузатворени клепачи и здраво стиснали своите М–16.

Младши сержант Марк Миликен намали ход, когато мина покрай големия знак на ЦеВМОС, представляващ бронзов силует на племенен вожд с корона от пера. Той спря до тухлената къщичка на охраната, където едър сержант от шерифското управление на провинция Чарлз плъзна встрани вратата. Миликен бутна назад военната си фуражка, под която се показаха кичури царевичножълта коса. Той подаде на сержанта пътния лист.

— Хубава утрин, а? — каза сержантът и вдигна димящата си чашка с кафе.

— По-добре е, отколкото да караш из снега — отговори Миликен. Някои от морските пехотинци се дразнеха, че входът към Центъра се охранява от цивилни с каубойски шапки. Но не и Миликен. Ченгетата бяха спокойни и много възпитани, но той веднъж беше виждал как двама от тях се справиха с един досадник като в жесток рейд против градски наркотрафикант.

— Къде отивате? — попита сержантът.

— В центъра в Далгрин.

— Очаквано време на пристигане?

— След около час. Ще поема по шосе номер 210, после по 225:425,6 и накрая по 301. Нищо работа, ако изпреварим задръстването по моста.

— Аха. — Сержантът прегледа заповедта, за да провери съвпада ли указаният пътен график. — Да прегледам ли товара?

Миликен се ухили. Макар че транспортирането беше рутинно, естеството на задачата му не подлежеше на дискусии и ченгето го знаеше. Той погледна хъркащия на предната седалка техник и се обърна пак към сержанта.

— Един факир, шестима тъпанари и един голям, здрав…

Сержантът се изсмя.

— Ясно. — Той посочи радиостанцията си. — Накарай някой да ми свирне, като стигнете. — Всички, които работеха в Центъра, знаеха жаргона.

— Готово — отвърна Миликен и включи на скорост. Стандартната процедура беше да се поддържа радиоконтакт с мрежата на морската пехота, но той винаги държеше връзка и с ченгетата. Ако по пътя възникнеха неприятности, шерифите от провинция Чарлз можеха да стигнат до мястото много преди да се натутка военната полиция.

Миликен даде знак за тръгване с лявата си длан и камионът го последва по пътя към шосе номер 210. Утринният вятър засвири през пролуките на джипа, той затвори прозореца си и се облегна, за да се наслади на пътуването по обляната в слънце равнина на Мериленд.

Правилата в ЦеВМОС бяха всъщност досадни и след първите няколко пътувания за охрана и пренасяне на суперсекретни оръжия мисиите бързо губеха своята романтика. Сержантът се опитваше да държи хората си нащрек с ежедневни доклади за терористични заплахи и опити за отвличане на американски военни товари. Но всички тези събития се случваха в Европа, Централна Африка или Филипините. Тук човек по-скоро би се сблъскал с някоя скитаща крава, отколкото с опит за отвличане.

Миликен беше преживял своята война. Вярно, че през по-голямата част от времето се беше потил в една тенекия пред бреговете на Кувейт, но накрая морските пехотинци бяха стъпили на брега. Имаше няколко шумни сражения, макар че ротата на Миликен по-скоро хвана тен, докато пазеше вражеските военнопленници. Все пак щеше да има какво да разказва на децата си, когато се родят.

В замяна на това Мериленд беше скучна работа, от която не би имало много за разказване. Монотонността му личеше на всеки километър — чисти пътища с подредени край тях големи магазини, „Пица Хът“, „Макдоналдс“, магазини за алкохол и видеоцентрове. Единственото развлечение беше изобилието от скучаещи гимназистки, които не без удоволствие забелязваха тялото на мъж, който може да направи шестдесет лицеви опори за съвсем кратко време. Морските пехотинци никога не се изморяваха, нито пък Сузи Ъпхам. Миликен работеше с усмивка през седмицата в очакване на съботната вечер с дългокраката си приятелка. Той беше тук за кратко. Оставаха му тридесет дни, но двамата със Сузи си бяха направили план за по-нататък, в който щеше да вземе участие един мотоциклет.

Той намали, за да свие надясно към шосе номер 225. Провери дали камионът е наблизо, докато минаваха покрай кафенето „Самотна звезда“, където двамата със Сузи бяха прекарали доста нощи в потни танци.

В каросерията на камиона нямаше добро прикритие от вятъра. Макар тежкото брезентово покритие да беше завързано здраво към металната каросерия, студът режеше през пролуките и виеше из товарния отсек. Задният край беше затегнат с дебело парашутно въже, но ъглите оставаха свободни, за да може охраната периодично да следи пътя отзад.

Един много черен и висок морски пехотинец седеше в ъгъла откъм десния борд, показал глава през малкия триъгълник.

Когато малкият конвой зави от шосе 210 към 225, той наблюдаваше една черна лимузина и катафалка, идващи по насрещното платно, които ги последваха на завоя. Той затвори брезента и стисна приклада на своя М–16, който почиваше между коленете му с дулото към пода.

— Хубав ден за погребение — прошепна си той.

— Какво? — не го разбра вторият морски пехотинец, нисък, широк и мускулест мъж, седнал на отсрещната седалка.

— Една лимузина и катафалка със светещи фарове — повиши глас първият, за да надвика шума в каросерията.

— Винаги успяваш да ме развеселиш, Хюмсън — измърмори ниският.

— Това ми е работата, Дел Рей. Ти си мой човек.

Пехотинецът на име Дел Рей се усмихна.

— Представлява ли заплаха за сигурността? Да го премахнем ли?

— Та той и така си е мъртъв.

Дел Рей кимна. После посочи странния начин, по който Хюмсън държеше оръжието си.

— Може да го обърнеш наопаки, Хюм. Тук не ти е хеликоптер. Няма да улучиш перките.

Хюмсън погледна оръжието си.

— Знам. Но си мислех дали да не си пронижа крака. — Той вдигна крак и го сложи върху цилиндъра, закрепен помежду им върху каросерията на камиона: широк, зеленикав, от фибростъкло, дълъг около метър и широк петдесет сантиметра. Краят на „това нещо“ беше с конусовиден нос, а задната част беше покрита с цилиндричен черен предпазител. Под устройството надута гумена подложка поддържаше уреда като сандвич „хот-дог“. А цялото устройство беше закопчано към дървена люлка с метални ленти.

— Хайде бе, животът ни тук не е толкова лош — каза Дел Рей. После показа ботата на Хюмсън. — И си махни проклетия крак от държавната собственост. Ако шефът открие драскотини, ще ни скъса задниците и на двамата.

Хюмсън с нежелание свали крака си от цилиндъра, а после се понаведе да изтрие мястото. После повиши басовия си глас и имитира носовия изговор на лейтенант Йейли.

— Доставете тази рибка, господа — изви глас Хюмсън. — Не я продавайте. И да не я загубите.

Дел Рей се изсмя и изръкопляска с облечените в ръкавици длани.

— Добре го правиш. Добре.

— Този дребен гадняр си е направо задник — каза Хюмсън.

— Той е офицер. Какво да го правиш?

— И какво, по дяволите, е това нещо? — зачуди се Хюмсън, като показа жълтата лепенка върху цилиндъра:

— Не знам — сви рамене Дел Рей. — Прилича на „Дракон“ — каза той, имайки предвид широко използваното от пехотата противотанково оръжие.

— Прилича на оная работа на татко ми.

— Иска ти се — изсмя му се Дел Рей.

— Така ли? — предизвика го Хюмсън, като показа към панталона си. — Искаш ли да видиш ей този прототип?

Дел Рей не му отговори. Надникна през свободния ъгъл на брезента. Минаха покрай пътен знак на шосето: „Северен Мериленд 425 — заснежен път“. Двете платна на асфалта се виеха между групи борови дървета. На около стотина метра назад късите светлини от фаровете на катафалката блеснаха, а после изчезнаха в завоя. Дел Рей затвори ъгълчето на брезента.

— Вече сме на четири-две-пет — каза той. — На половината на пътя.

— Още шест месеца — отвърна Хюмсън. — И после съм си у дома.

— След три аз ще съм в Норфолк — каза Дел Рей. — Той също искаше да се измъкне от корпуса, но смяташе да постъпи в по-елитна част.

— Да — горчиво изсумтя Хюмсън. — Ти ще станеш „тюлен“, а аз ще бъда гимназиален учител.

— Стига де. Корпусът беше добро начинание за теб, Хюм. Може дори да ти осигури по-добра работа.

— Като какъв? Пожарникар ли?

— Горе главата, мой човек — посъветва го Дел Рей. — Е-Би-Би-Си — изпя той инициалите. ЕББС — Единство, Братство, Бог, Страна.

— Това виждаш ли го? — показа му среден пръст Хюмсън, а после затвори очи и облегна глава върху металната подпора…

Отпред в джипа Миликен намали скоростта по път номер 425, макар да му се искаше да профучи по сухото виещо се шосе. Пътят извиваше приятно по хълмовете, но следващият го камион не беше много стабилен поради височината си и можеше да се преобърне при висока скорост и да изпусне смъртоносния си товар. Това би означавало карцер, никаква Сузи и може би никакви еротични пътувания с мотоциклет след уволнението. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Чък Норман, шофьорът на камиона, се мъчеше да го настигне. Затова той намали още и взе слушалката на апарата за връзка, монтирана между него и пътническата седалка.

— Браво две, да не ме цунеш — усмихна се Миликен. — Че ще ни улучат с един куршум.

— Няма, първи — изхриптя Норман през слушалката и камионът изостана.

Изминаха още девет километра открито поле. Зимната трева тънеше сред черна кал, а покрай оградите петната от сняг упорстваха под слабото слънце. Виждаха се неподдържани къщи със следи от гуми в предния двор и купища стари коли отзад, вдигнати върху трупчета.

Спуснаха се по дълъг склон и приближиха кръстовище, където задължително трябваше да спрат поради пресичането на път с предимство. Техникът, изглежда, усети кръстовището през дрямката си, защото се размърда и надигна глава. Беше с брада и смешна бяла престилка, която издаваше професията му. Разтърка очите си с пръсти.

— Къде сме? — попита той.

— Айронсайдс — каза Миликен и спря джипа. Пред него от запад към изток минаваше шосе номер 6. В югозападният ъгъл на пресечката беше поставен стълб с изрисуван герба на провинцията и стрелка, сочеща към баптистка черква в Ненджимой. При югоизточният ъгъл се виждаше порутена бяла сграда, но от комина й излизаше дим, а върху въжето в градината се вееха прани чаршафи.

— Има ли си име тази барака? — попита техникът.

— Дом Господен — отвърна Миликен.

Той се поколеба, защото към кръстовището от запад приближаваше жълт товарен камион. Но макар да имаше предимство, шофьорът му предпочете да пусне военните коли да направят завоя. Миликен му махна с благодарност и забеляза ръкава на камуфлажно яке върху ръката, която отвърна на поздрава.

— Човекът е военен — каза той и включи на скорост.

— Вероятно се мести със семейството — отговори техникът.

— На по-добро място, ако е късметлия — измърмори сержантът.

Докато завиваше наляво, той погледна часовника си и реши да спечели малко време. Камионът беше съвсем близо зад него. Той натисна газта на джипа по спускащото се през Айронсайдс шосе. Нямаше никакво движение. Вляво на пътя се намираше тихата бяла сграда на местната пожарна и един нисък гараж с ръждясали бензиноколонки, които явно не работеха. Не се виждаше жива душа. Вероятно и преди сто години на това място не е кипял живот.

— Колко още остава? — попита техникът, когато влязоха в малкото село.

— Хилтоп, Уелкъм, а после ще сме на път 301 — отговори Миликен, докато се бореше с лоста за скоростите.

— Кафе?

— На връщане ще спрем в Порт Тобако.

Тъкмо беше успял да се позасили и минаваше покрай един сив хамбар до пътя вдясно, когато изкрещя:

— Мамка му!

Иззад хамбара внезапно се появи жена. Беше увита от шията до петите в дълго, черно палто. На главата й беше завързана червена забрадка, и носеше тъмни очила, така че се виждаше само белият й нос. Този ужасяващ призрак, излязъл пред джипа на Миликен, би могъл и така да го накара да припадне, но на всичкото отгоре тя буташе голяма, синя бебешка количка и вървеше право напред, като че е сляпа, глуха и откачена.

Миликен стисна кормилото и натисна с всичка сила спирачка, завивайки рязко вляво. Носът на джипа се заби надолу, а задните гуми изхвърлиха струя пясък, когато колата поднесе надясно. Техникът се подпря с длани в тавана, а единственият морски пехотинец отзад направо падна на пода.

— Идиотка — изкрещя Миликен, докато гумите му стържеха по асфалта. Лицето на жената мина само на три метра пред десния калник, но макар колата да спря, тя падна. Той я видя да залита и да пада надясно, като че вятърът от спирането я е блъснал и обърнал заедно с бебешката количка.

Чу се ново свирене на гуми и Миликен обърна глава, очаквайки камионът да се блъсне в джипа. Но той спря на няколко метра, а зад него се виждаше високата каросерия на жълтия товарен камион. В този момент той осъзна, че свиренето на гумите е дошло отпред.

От изток към него се беше приближила бързо зелена военна кола, която спря рязко. Докато Миликен стискаше кормилото и се опитваше да поеме дъх, вратата на колата се отвори и отвътре излезе морски лейтенант в парадна униформа. Носеше малко куфарче и изглеждаше ужасно ядосан, докато крачеше към джипа.

— О, загубен съм — прошепна Миликен, зяпнал към приближаващия се офицер. — Сузи, няма да можеш да ме посещаваш в ареста.

Внезапно се сети, че би трябвало да помогне на падналата жена, защото иначе военният съд ще му прикачи и неизпълнение на дълга към пострадалата. Той откопча предпазния колан и отвори вратата.

— Стой на мястото си, сержант — изпъна ръка като регулировчик морският офицер, щом стигна до колата на Миликен. Той дръпна вратата и едва не изхвърли сержанта с нея. Грубо бутна куфарчето към гърдите на Миликен. — Дръж това и не мърдай!

Миликен не каза нищо, когато лейтенантът се обърна.

Той тихо затвори вратата и внимателно постави куфарчето върху металната кутия на радиостанцията. Погледна към техника, който дишаше тежко и клатеше глава.

— Олеле, човече, загазих — прошепна отново Миликен и се замоли на жената да й няма нищо.

Муса заобиколи бронята на джипа. Мартина лежеше свита на топка до детската количка и твърде наблизо до колата, но нямаше какво да се прави. Той коленичи на пътя, притиснал бедра към задника й и се наведе върху нея. Очилата й отразяваха бялата му фуражка. Устата й се беше превърнала в неподвижна черта, а ръката й се намираше върху спусъка на мощната пушка-помпа „Итака“, увита в одеяло в детската количка. Той се стовари отгоре й с цялото си тяло, докато пъхаше пръст в левия си ръкав. Намери пръстена на Набил и го дръпна.

След секундно забавяне пътят се разтърси от силен гръм, последван веднага от скърцане на метал от газовете на експлозията в кабината на джипа. Корпусът на колата се изду като картон с ферментирало мляко, капачката на резервоара литна към небето, двете врати отхвръкнаха и се блъснаха в корпуса. Малък фонтан оранжеви пламъци и черен дим обгърнаха колата и изскочиха през счупените прозорци, но нямаше димен облак, нито хвърчащи късове метал. Набил си беше свършил работата. Експлозивът беше точно колкото трябва. Никакви излишъци.

Експлозията не накара Мартина да се прикрие зад количката. Още преди ехото да отмине, тя се измъкваше изпод тялото на Муса, дръпна помпата и хукна приведена встрани, за да не се подпалят дрехите й. Спря на десет метра върху пътя и се извърна, хванала помпата с две ръце. После се изправи и тръгна обратно към горящия джип. Приличаше на домакиня от кошмар на градско ченге.

Муса се изправи и погледна само за миг горящата кола. От ада в кабината не се чуваха викове, но щракването на предпазител го задейства. Той се огледа за Мартина, видя я да приближава и бързо пресече пътя й, като заобиколи левия калник на джипа, докато вадеше беретата си.

В кабината на камиона Чък Норман беше зяпнал. Предното му стъкло беше спукано, а като вдигна ръка към очите си, разбра, че очилата му ги няма. Експлозията беше спукала рамката над носа му и той усети кръвта, която се спускаше отстрани. Видяното беше направо нереално. Не можеше да разбере какво е станало.

— Боже мили — успя да прошепне. Преди секунда Миликен беше спрял, за да не сгази пешеходка, а след миг последва ад. Сега към кабината на Норман се приближаваше някакъв флотски лейтенант. Отдясно, жената, изглеждаща съвсем здрава и хванала тъмносива тръба, вървеше през облак дим. В огледалото за обратно виждане откъм жълтия товарен камион спринтираха размазаните фигури на въоръжени морски пехотинци.

Тогава той разбра. Обърна се към пасажера си, деветнадесетгодишно момче, току-що прехвърлено от Куантико.

— Перис! — изкрещя Норман. — Скачай навън!

Обърканият младеж се обърна да попита нещо, тъй като не разбра заповедта. Но Норман вече измъкваше пистолета си и скачаше от кабината. Перис изхлипа нещо и го последва веднага, стиснал карабината си. Постави крак върху стъпалото и се хвърли към пътя.

Мартина се прилепи до каросерията на камиона, за да не повреди скъпоценния му товар при престрелката, и улучи Перис още във въздуха с изстрела на помпата. Тялото му отхвръкна настрани и падна на пътя по очи, а автоматът му излетя напред. Тя опря помпата в хълбока си, прескочи тялото, докато гилзата изскачаше от оръжието, и продължи наляво, където приближаваха Салим и Якуб, водени от Али. От другата страна Джавад водеше Юсуф и Рияд. Всички се движеха много бързо, а очите им блестяха от възбуда.

— Внимателно! — извика им Мартина. — Товарът!

Самотен пистолетен изстрел отекна откъм другата страна на камиона и тя се извърна нататък.

— Чисто е! — веднага чу вика на Муса.

В каросерията на камиона Дел Рей и Хюмсън бяха объркани. Те бяха добри войници и биха се сражавали като демони, ако бяха разбрали какво всъщност става. Но никой не издаваше заповеди, а пред тях имаше шестима морски пехотинци, забили дулата на автоматите си в лицата им.

— Гадна, проклета тренировка — изръмжа Хюмсън. Той отвърза брезента, постави ръце на тила и ритна резето. Капакът изтрака върху задната броня.

— Глупости, тренировка — отвърна Дел Рей, но зае същата поза, след което скочи долу до Хюмсън, който го гледаше объркан.

Дел Рей едва се беше изправил след скока, когато Джавад го удари по лицето с приклада на своя М–16. Но американското оръжие не е направено за ръкопашен бой срещу твърдите глави на морски пехотинци. Затова прикладът се спука, макар да блъсна здраво Дел Рей, който падна в безсъзнание.

— Хей! Мамица… — започна да вика Хюмсън, но дъхът му изскочи, когато Али го блъсна в корема с дулото на автомата си. Хюмсън се стовари по задник на пътя, после падна по гръб и се изтърколи настрани.

— Обездвижи го — заповяда Мартина, обърна се и хукна нагоре по хълма.

Али нагласи предпазителя за единичен изстрел, отстъпи и изстреля един куршум в бедрото на Хюмсън. Войникът подскочи силно, но не извика.

— Хайде! — извика през рамо Мартина, докато тичаше към военната лека кола. Забрадката й излетя на пътя, очилата също. Подстриганата й руса глава щръкна над черното палто.

Муса я изпревари, скочи в колата, обърна бързо и забави, когато тя стигна до него, отвори вратата от другата страна и скочи вътре.

Сега напълно окупиран от новите си собственици, военният камион подскочи напред, после бавно заобиколи горящия джип. Сред останките му патроните загряваха и гърмяха като далечни изстрели. Бензинът също се беше подпалил и огънят лижеше пътя. Рияд, който караше камиона, заобиколи отдалеч джипа, обърна назад, набра скорост и подкара след колата на Муса.

Черната лимузина се появи от мястото, където беше спряла при кръстовището, сви наляво, заобиколи един труп и парчета счупени стъкла, и се присъедини към процесията, следвана наблизо от катафалката.

Хюмсън се извъртя бавно по корем и се вдигна на лакти. По голямото му лице се търкаляха сълзи и падаха върху студения асфалт. Той погледна изоставения жълт камион, чиито врати се люшкаха отворени. После извърна глава към мястото, където се намираше военният камион. Дел Рей лежеше по гръб на шосето. Неподвижен, сякаш се пече на слънце. Ботите на Чък Норман се подаваха от плитка канавка вляво на пътя. Онова, новото момче, как му беше името, лежеше по очи върху жълтата разделителна линия на шосето, а от тялото му течаха три блестящи ручейчета.

През извиващия се дим откъм взривения джип, който сега гореше с пълна сила, той видя военната кола, водеща конвоя убийци, да изчезва над върха на далечния хълм. От пасажерския прозорец на колата хвръкна във въздуха черното палто на жената, изви се като пиратско знаме и литна към банкета.

Хюмсън посегна надолу с лявата си ръка и намери в джоба си моторолата. Издърпа я, опитвайки се да не обръща внимание на разкъсващата болка в бедрото си и горещата локва, която се събираше върху асфалта. Издърпа черната кутия към устата си и натисна бутона за предаване.

— База Браво — прошепна той. — Говори Браво две. Имаме пожар. — Той въздъхна дълго и бавно, опитвайки да държи главата си изправена. — Повтарям. Имаме пожар!

След това припадна.

Всъщност това вече нямаше значение. Радиостанцията не работеше, пък и оттук така или иначе обхватът й не достигаше базата.