Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (9)

9.

— Добре ли сте, госпожо?

Оливия беше клекнала до ниска постройка, която я прикриваше от пристанището и от „През океани“, и беше покрила глава с ръце. Погледна нагоре в лицето на млад пожарникар.

— Ранена ли сте?

— Май не.

— Можете ли да се изправите?

Тя се изправи и повърна.

— Извинявам се — рече, като изтри уста. — Гледката не беше красива.

— Ще ви закача тази табелка — рече той и окачи на врата й жълт етикет. — Когато санитарите ви намерят, ще се погрижат за вас.

— Мисля, че ще имат по-сериозна работа.

Движението по магистрали и мостове беше спряло. Градът бе замрял. Въздухът бе пълен със звука на сирени. От всички посоки към тях се приближаваха хеликоптери. Той извади бутилка с вода. Тя отпи и му я върна.

— Задръжте я.

— Не, вие я задръжте. — Оливия кимна към кораба. — Вървете там. Аз съм добре.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Облегна се на стената и погледна надолу към себе си. Цялата беше черна. Опакото на лявата й длан беше изгорено, въпреки че не усещаше болка. Опипа предпазливо косата си. Беше малко корава, но все още на място — истинско чудо, че прекисът не беше се подпалил. Очите й лютяха. Навсякъде имаше купчини от разкъсани метални парчета и руини, на десетки места пламтяха пожари. „Прекрасно — мислеше тя. — Всичко е съвсем ясно. Просто трябва да скоча във водата, да открия Едуард и Елси и да ги извадя на брега.“

Оливия заобиколи ъгъла на постройката и за момент погледна далеч в открито море, към яхтите в залива, към синьото небе. После отново насочи очи към „През океани“ и беше също като превключване от телевизионна празнична програма на филм за катастрофи и разруха. Вертикалната част на кораба потъваше бързо, водата около него кипеше. В другата му половина зееше огромна черна пробойна и се беше килнала. От нея още излизаха дим и пламъци. Между огньовете, които пламтяха върху водата в канала, плуваха всякакви отломки. В сюрреалистичната сцена на касапницата човешките трупове плаваха редом с трупове на акули и баракуди. Пожарникарите започваха да изливат пяна върху пламъците, а по средата на всичко това плуваха човешки трупове.

Медиците от Бърза помощ бяха пристигнали и започваха да строят център за първа помощ. Оливия видя във водата мъж, близо до брега. Виждаше се само главата му, устата беше широкоотворена. Докато гледаше панически към града, той изведнъж потъна. Оливия изрита маратонките си, събу клина и влезе във водата. Между пръстите й навлезе гореща тиня. И водата беше гореща, мръсна и тинеста. Когато приближи до мястото, където беше изчезнал мъжът, пое дълбоко дъх, изпъна се и се гмурна под повърхността. Не виждаше абсолютно нищо и бясно махаше с ръце в калната мътилка в продължение на безкрайно дълго и мъчително време, докато най-сетне го напипа. Беше почти в безсъзнание и доста едър. Гмурна се отново, хвана го с две ръце през кръста и го заизбутва нагоре, докато се показа над водата. После го пусна за секунда, изскочи на чист въздух до него и улови главата му. Стисна го за носа и започна да му прави изкуствено дишане, но беше прекалено трудно да държи и двамата на повърхността. Обърна се към брега и замаха, после опита пак. Той пое дълбоко и хрипливо дъх, закашля се и изхвърли струя вода, кал и повръщано. Тя го отблъсна във водата, сложи ръка около врата му, както я бяха учили, и започна да го тегли към брега. Медиците дойдоха да я посрещнат на плиткото и го поеха от ръцете й.

Тя погледна пак към канала. Изглежда, още хора бяха изплавали от руините. На брега бе пристигнал екип от водолази. Тя отиде с олюляване до мястото, където се подготвяха. Никой не й обърна внимание. Поиска маска, плавници и костюм за контролиране на потъването. Мъжът, на когото говореше, я погледна за частица от секундата.

— Добре ли сте?

— Да. Добре съм. Аз съм гмуркачка.

— Искаш ли резервоари с въздух?

Оливия поклати глава.

— Нямам нужда. Правя го за удоволствие.

Погледнаха се. И двамата се намираха на ръба на предизвикана от ужас истерия.

— Имаш ли разрешително да се гмуркаш?

— Да, но мисля, че ще е по-добре да работя на повърхността. Все пак, ако имаш нужда от още един гмуркач, повикай ме.

— Добре. Ето. — Подаде й плавниците и костюма с прикрепените към него тръбички и свирка. — Ако закъсаш, свиркай.

Тя се върна при водата, облече костюма, като го наду през тръбичката, докато усети, че прилепва плътно към ребрата й, а после изпусна въздуха. За миг я обзе чувството, че отново й се повдига. Мислеше, че ще може да открие Елси и Едуард, защото бяха на балкона си, който се намираше откъм брега. И въпреки че почти не ги познаваше, те бяха донесли със себе си целия уют и закътаност на дома. Осъзнаваше смътно, че стремежът й да им помогне е неумел опит да излекува миналото: ако ги намереше и спасеше, това щеше по някакъв магически начин да изцери травмата от миналото й и всичко отново щеше да е наред.

Оливия извади доста хора, не знаеше колко точно. Чувстваше се като на автопилот и нищо наоколо не изглеждаше реално. Закъсня прекалено при една жена — видя я да потъва под водата, после да изплува, после отново да потъва. Докато Оливия я извади на повърхността, лицето й беше придобило синкав оттенък и около устата и носа й имаше пяна. Оливия наду костюма си през тръбата, избърса пяната от носа и синьобелите устни на жената и започна да й прави изкуствено дишане. Жената още носеше черни очила, прикрепени на златна верижка около врата й, беше облечена с хавлиено бюстие в червено и бяло с качулка. След третото вдъхване жената се закашля и изглеждаше, че ще се оправи, но докато Оливия я извличаше към брега, направо я усети как умира. Не беше дълго, просто потрепери, а след това — нищо. Медиците взеха жената за реанимация, но Оливия знаеше, че е свършила.

Седна до едно дърво внезапно изтощена. Един от медиците дойде при нея с малко вода, накара я да си облече клина, наметна раменете й с хавлия и разтри дланите й. Каза, че трябва да отиде в медицинския център и й помогна да се изправи. Докато вървеше, мобилният телефон в джоба на клина й зазвъня.

— Оливия, здрасти. Слушай, „През океани“…

— Здрасти, Бари — уморено заговори тя, — да не искаш да кажеш „Под пламнали океани“?

— Слушай, на мястото ли си? Какво имаш за нас?

Даде на Бари онова, от което той се нуждаеше, между прекъсванията му: какво е чула от медиците, водолазите и полицията, откъслечните спомени, изговаряни от хората, докато ги измъкваше към брега.

— Добре. А свидетели? Хайде, къде си? Можеш ли да ми намериш някой? От мястото на събитието?

Улови погледа на медика, който я подкрепяше. Той взе телефона, послуша няколко секунди и после каза:

— Звучите като истински задник, сър. Затвори телефона и й го подаде.

Оливия остави медиците да снемат жизнените й показатели и да превържат изгарянията на ръката й. Хапна парче хляб и глътна малко соли за рехидратиране. После, наметната с одеяло през раменете, стана и обиколи наоколо. Във временния лагер се намираха хора с тежки изгаряния, полуудавени или и двете. После видя да докарват на носилка жена с червена коса. Оливия стоеше там поразена, смазана, болката от последните няколко часа събуди повторно мъката от миналото — все едно я бяха ударили по стар белег. Откри едно празно кътче, загърна се с одеялото и се сви на топка. Мина дълго време, преди да се изправи и да избърше лице с юмрук.

До нея се обади глас.

— Добре ли си, мило? Искаш ли чаша чай?

— О, този изглежда доста силен за нея. Капни й още малко мляко.

Вдигна поглед, а пред нея, с поднос в ръце, стояха Едуард и Елси.