Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (10)

10.

Когато Оливия се довлече до фоайето на „Делано“, вече се смрачаваше. Тя се чувстваше като никому непонятно произведение на изкуството — мебел-тире-инсталация от кал, кръв, боклуци, водорасли и Бог знае още какво, полепнало по телесата й. Представи си се застанала на четири крака със стол или лампа на гърба. Движеше се лъкатушно към рецепцията, зрението й изневеряваше.

— Моля ви, може ли да ми дадете ключа? Оливия Джаулс, стая седемстотин и три — дрезгаво изрече тя.

— Олебожке, олебожке — забърбори момичето на рецепцията. — Ще се обадя в болницата, ще извикам Бърза помощ.

— Не, не. Добре съм, честна дума. Просто искам… ключа си и малко… малко… малко…

Обърна се, стиснала ключа, и затърси с поглед асансьора. Не можа да го види. После изведнъж красивият пиколо я крепеше, станаха двама и накрая цяла армия, облечена в бяло.

Когато се събуди, за секунда умът й беше празен, но после спомените за катастрофата наводниха съзнанието й с объркани образи: дим, метал, жега, вода и хладното усойно усещане за смърт, удавена плът, притисната към нейната. Отвори отново очи. Намираше се в болница. Всичко беше бяло с изключение на червена лампичка, която непрекъснато мигаше до леглото й. Казваше се Рейчъл Пиксли и беше на четиринайсет години, лежеше в болничното легло, взираше се в зебрата на пресечката, докато излизаше от магазинчето за вестници с пакетче бонбони и брой на „Космополитън“. Тичаше да настигне родителите си. Последва писък, скърцане на гуми. Затвори очи, сети се за жената, която беше видяла по телевизията след срутването на кулите-близнаци, дебела жена от Бруклин. Беше изгубила син и думите й бяха горчиви. После каза: „Досега вярвах, че винаги бих искала отмъщение — око за око, но сега си мисля само: Как може светът да бъде толкова… жесток?“ Гласът й се пречупи на „жесток“.

Следващия път, когато се събуди, Оливия осъзна, че не е в болница, а в „Делано“, а червената мигаща лампичка не беше монитор, а сигнал, че има съобщение на телефона.

Здравей, Оливия! Надявам се, че не се обаждам твърде рано. Аз съм Имоджен от кабинета на Сали Хокинс в „Елан“. Получихме електронното ти съобщение, обади ни се Мелиса от рекламата на „Сенчъри“ за материала за кандидат-звездите. Да, Сали би искала да се заемеш. Ние ще поемем разходите ти. Обади ни се, като се събудиш. О, и късмет с „През океани“.

 

Здравей, обажда се Мелиса. Разговарях с редакторката ти. Ще правим пробни снимки в хотел „Стандарт“ в Холивуд някъде през другата седмица и искрено се надявам да бъдеш с нас.

 

Оливия? Обажда се Пиер Ферамо. Във фоайето съм. Може би вече слизаш за нашето рандеву?

 

Оливия, Пиер е и е девет и петнайсет. Ще те чакам на терасата.

 

Оливия, май си ме забравила. Случи се ужасно нещастие, може би си чула. Ще ти се обадя по-късно.

 

Оливия, Боже! Обажда се Имоджен от „Елан“. Боже. Обади се. Боже!

 

Оливия, Кейт е. Надявам се, че не си била някъде близо до онзи кораб. Обади ми се.

После от рецепцията на хотела, от доктора, от Кейт, никаква вест повече от Пиер. Пак Кейт. После Бари.

Къде си? Слушай, можеш ли пак да идеш там? В шест и петнайсет на пристанището има пресконференция. Изпратили сме фотограф. Искам да си там, за да ни пратиш няколко цитата, после да идеш в болницата да поговориш с оцелели и семействата им. Обади се.

Опипа наоколо за дистанционното, пусна телевизора на CNN и се облегна на възглавницата.

„А сега още новини за «През океани» в Маями. С нарастването на броя на жертвите разследващите катастрофата на място започват да твърдят, че експлозията може би е причинена от подводница, вероятно строена в Япония, натоварена с експлозиви. Подводницата може да е била управлявана от терористи-камикадзе. Повтарям, съществуват признаци, че ужасната експлозия на «През океани» може да е била дело на терористи-камикадзе.“

Отдолу вървеше текст: „Експлозията на «През океани»: 215 загинали, 189 ранени, 200 изчезнали. Обявена е тревога първа степен за терористичен акт.“

Измъкна се тромаво от леглото, отиде схванато до отворения на писалището лаптоп и натисна един клавиш. Нищо. Взираше се неразбиращо. Беше включен в мрежата, както го бе оставила. Но не беше изключвала програмата. Беше я оставила да заспи, както правеше винаги. Би трябвало да се появи на екрана при едно докосване на клавиша.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката в ръката и във всичките си стави, тя вдигна пердетата, примижа от избухването на бялата светлина и огледа стаята. Отиде до гардероба, прерови дрехите си, после отвори сейфа и провери съдържанието му. Взе чантичката „Луи Вютон“. Кредитните й карти си бяха на мястото, оборудването за оцеляване, визитките, улови се за дъската на един рафт, за да спре да се олюлява — списъкът с гостите беше изчезнал. Списъкът на гостите, който беше задигнала от купона.

Завлече се в банята, вдигна телефона до тоалетната чиния и се обади на рецепцията.

— Обажда се Оливия Джаулс.

— Как сте, госпожице Джаулс? Имате много телефонни обаждания. Лекарят ни каза да му се обадим веднага щом… Не, госпожо. Не бихме позволили на никого да влезе в стаята ви освен на персонала. Камериерката, естествено, е почистила, но…

Погледна се в огледалото. Косата й стърчеше на една страна като грива. Посегна към четката. От нея висеше един-единствен много дълъг черен косъм.

— На камериерката е, глупачке.

Оливия седеше на пода на банята, притискаше слушалката към ухото си и слушаше гласа на Кейт.

— Но защо ще ползва моята четка? — прошепна Оливия.

— Е, знаеш как става, поглеждаш се в огледалото, косата ти е поразчорлена. И камериерките имат достойнство.

— Но да изключи компютъра?

— Може погрешка да го е измъкнала от мрежата.

— Ако се беше изключил, защото някой е измъкнал кабела, при включването му щеше да излезе съобщение: „Последния път компютърът ви не е бил изключен правилно.“

— Оливия, ти си изтощена и в шок. Върни се в леглото, поспи още и се прибирай. Вероятно ще откриеш списъка на гостите в джоба си.

— Кейт, аз нямах джобове.

— Никой няма да влиза с взлом в чужда стая, за да краде списъци с гости на някакъв купон. Лягай да спиш.

Погледът й попадна върху роклята, която беше носила на купона, просната върху стола, където я беше захвърлила, като я съблече. Хубава работа, джоб. Само че… О! Всъщност, припомни си притеснена тя, чантичката имаше джоб. Е, по-скоро украса, приличаща на джоб. Взе я отново. Списъкът на гостите беше там, пъхнат на сигурно място в джобообразната украса.

Седна на писалището и отпусна глава върху ръцете си. Чувстваше се разстроена, изтощена, уплашена и самотна. Искаше утеха. Искаше да прегърне някого. Посегна към визитката на писалището и набра един номер.

— Здрасти.

Беше женски глас, леко провлачен като на Западното крайбрежие.

— Може ли да говоря с Пиер?

— Пиер го няма. Кой го търси?

Отмятащата косите си Сурая.

— Оливия Джаулс. Трябваше да се срещна с него тази сутрин, но…

— Да, разбира се. Искате ли да му оставите съобщение?

— Само… ъъъ… кажете му, че искам да се извиня, задето изпуснах срещата ни. Бях долу на пристанището, когато „През океани“ избухна.

— Да. Боже. Неприятна работа.

Неприятна?

— Той ще се върне ли по-късно?

— Не, наложи се да напусне града.

В тона й имаше нещо странно.

— Напуснал е Маями? Днес?

— Да. Отвори му се спешна работа в Лос Анджелис. Пробни снимки за филма. Искате ли да му оставите съобщение?

— Просто му кажете, че съм се обаждала и че… ъъъ… съжалявам за срещата. Благодаря.

Оливия затвори телефона и седна на ръба на леглото със стиснат силно в юмрук край на чаршафа, вперила невиждащ поглед в стената. Мислеше за снощи: Ферамо се навежда към нея на покрива, когато му каза, че ще пише за „През океани“ и че сутринта има среща с Едуард и Елси.

„Не мисля, че идеята е добра — дъхът му на бузата й, — защото се надявам утре сутринта да закусваш… с мен.“

Вдигна телефона и се обади в „Елан“.

— Имоджен? Оливия е. Добре съм. Слушай, бих искала да прескоча до Лос Анджелис и да напиша материала за кандидат-звездите. Веднага. Колкото може по-скоро. Осигури ми билет за първия самолет.

Когато Оливия хвърли поглед надолу към Аризона, слънцето залязваше и оцветяваше в червено пустинята. Огромната цепнатина на Големия каньон вече тънеше в мрак. Замисли се за всички пустини, над които беше прелитала — в Африка, в Арабия и за всички неща, които беше видяла. Мислеше и за тази асиметрична война, внезапно докоснала живота й, и за начина, по който беше възникнала от пясъците, от историята, от пренебрежението и обидите — истински и въображаеми, които не можеха да бъдат премахнати от армии или гръмки заплахи. И се попита: Дали Пиер Ферамо знаеше, че онзи кораб ще хвръкне във въздуха, когато я целуна снощи?