Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (30)

30.

Загърчи се й се изви назад, за да открие, че гледа в сивите очи на доскорошния си любимец.

— О, Боже, ти ли си? — изръмжа тя между пръстите му.

— Какви ги вършиш?

Мортън Си звучеше леко развеселен в ярък контраст с ръката върху устата й.

— Маай ше — нареди тя с всичкото достойнство, което успя да събере при така стеклите се обстоятелства.

Мортън отпусна хватката си и сложи пръст на гърлото й.

— Говори тихо. Какво търсиш тук?

— Разглеждам забележителности.

— По бельо?

— Правя и слънчеви бани.

— Как се озова тук?

— Скочих.

— Скочила си?

— Да, и едва не паднах долу. Терасата е покрита с пихтия, дрехите ми също.

— Къде са?

Посочи му ги. Той се смъкна надолу по склона. Оливия чуваше тихи звуци и шумолене. Започна да се обръща.

— Казах да не мърдаш. — Появи се отново на билото на хълма. — Това твое ли е? — попита той и й показа един морков.

Тя яростно го загледа.

— Не започвай да се цупиш. Слез на терасата, но бавно. Седни на онзи камък.

Докато изпълняваше нарежданията му, осъзна, че трепери. Мортън Си скръсти ръце, съблече ризата си през глава и й я подаде.

— Облечи я.

— Не и с твоята воня по нея.

— Облечи я. — Отстъпи назад, като я гледаше как облича ризата му. — Не си журналистка, нали? Какво правиш тук?

— Казах ти. Дойдох да се разходя по Пъмпкин Хил. Исках да видя красивия курорт.

— Да не си откачила?

— Защо да не погледна прекрасния хотел? Ами ако искам да отседна там?

— Ами тогава попитай прекрасното туристическо бюро в прекрасното село и ако имат прекрасна стая, ще те закарат там с прекрасна лодка.

— Може и да го направя.

— Ами давай.

— А ти какво правиш тук?

— Винаги ли си толкова трудна?

— Работиш за Ферамо, нали?

— Това, което ти трябва, е да се върнеш в селото, без да те забележат и ако имаш грам мозък, изобщо не споменавай, че си се качвала тук.

— Каква гадост е да се мотаеш около водолазите, да се преструваш, че си един от тях, а после да ги клепаш пред оня ужасен зловещ фанатик като най-долна клюкарка.

— Нямам представа за какво говориш. Полепнала ли е пихтия по кожата ти?

— По ръцете, но ги избърсах.

Той взе двете й ръце, задържа ги на петдесет сантиметра от лицето си и подуши.

— Добре — каза. — Тръгвай. Ще се видим след гмуркането ти.

Не, няма, двулично копеле такова — мислеше бясно тя, седнала сред мангровите дървета и загледана през бинокъла как Мортън спокойно си пуши цигарата с пазача на хълма. — Ще се гмурна още веднъж, а после ще се върна в британското посолство, ще им кажа какво съм открила и ще се прибера у дома.

Когато Оливия отиде за гмуркането си в единайсет часа, група хора се бе скупчила около древния телевизор в колибата на Рик и гледаше новините.

„Те са дребни, те са зелени, те се срещат на всяка крачка и те ще отровят света: рициновите шушулки!

Според специалистите тези често срещани шушулки може би са причината за отравянето във вторник на кораба «Койоба» — атака, която досега е отнела живота на 263 пътници. Смята се, че атаката е дело на мрежата на Осама бин Ладен и е била проследена до отровния рицин, поставен в солниците на корабната трапезария.“

Появи се учен с бяла престилка.

„Рицинът, разбира се, е веществото, използвано в тъй нареченото «нападение с чадър» на лондонския мост Ватерло през 1978 година. Българският писател-дисидент Георги Марков бе убит от сачма, пълна с рицин и изстреляна от чадър. Проблемът с рицина, който е силно отровен за хората, е, че е често срещан в много райони на света, а отровата може да се произведе под множество форми — на прах, както в последния случай, но също и на кристали, като течност и дори като гел.“

— Според О’Райли с това се занимават на хълма — рече Рик. — Той смята, че това е отровило козите му.

Майчицеее!, каза си Оливия и помириса кожата си.

— Отивам да поплувам — бодро обясни тя. — Страшно е горещо!

Хукна към края на пристана, събу си шортите и скочи. Докато се гмуркаше дълбоко в лагуната и търкаше кожата си, въображението й вилнееше: рицин, крем за лице, може би Ферамо е замислил да отрови онзи „Creme de Phylgie“ на Деворей с отровния гел? А после Майкъл Монтеросо ще го разпространи сред знаменитите си клиенти и Ферамо бавно ще изтрови половин Холивуд, преди някой да се усети.

Когато Оливия доплува обратно, Рик я чакаше в края на пристана с екипировката.

— Искаш ли да видиш един тунел? — попита той и белите му зъби блеснаха.

— Ъъъ…

Оливия нямаше никакво желание да се спуска в тунели и сред останки от потънали кораби. Доколкото знаеше, беше достатъчно да не спираш да дишаш и да не се паникьосваш под водата, за да си добре. Но ако се заклещеше някъде, не беше толкова просто.

— Предпочитам пак стената.

— Е, аз отивам в тунелите. А Дуейн никакъв го няма. Тъй че ако искаш да се гмуркаш днес, ще дойдеш с мен в тунелите.

Оливия не обичаше да я командват по този начин.

— Добре — весело заяви тя. — Тогава ще поплувам още малко.

— Добре де, добре. Няма да ходим в тунели и пещери. Все пак може да ти покажа старата цепка.

Оливия се постара да пропъди непривлекателната представа, която тези думи извикаха в ума й.