Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (53)

53.

Оливия се чувстваше като след дълъг сън. В началото не й беше неприятно, усещаше леко замайване, но когато дойде в съзнание, сетивата й се възвърнаха. Изгорените места по ръката й страшно я боляха, а по гърба й имаше нови белези. Чувстваше се така, сякаш бе прекарала цяла нощ във въртяща се сушилня. На главата й имаше чувал. Миришеше на селски двор и обори, което някак странно я успокои. Ръцете й бяха вързани, но, ей, зад цветчето в центъра на сутиена й имаше миниатюрно кръгло трионче.

Направи няколко опита да стигне до сутиена със зъбите си, осъзнаваше колко шантаво изглежда — същество в бяла роба с чувал на главата се опитва да си изяде гърдите. Отказа се и отново се отпусна до стената. Някъде в далечината се чуваха гласове и високо бучене на вкарван въздух под налягане. Напрегна се да чуе гласовете. Говореха на арабски.

Ще се измъкна оттук — каза си тя. — Ще оцелея. Всмукна въздух, за да вкара чувала в устата си, и започна да го гризе. Скоро успя да направи малка дупчица. С помощта на езика и зъбите, а после и на носа, бавно я разшири, докато почти можеше да вижда. Чу стъпки. Бързо се преобърна по корем, за да скрие дупката. Стъпките влязоха в стаята на сантиметри от нея, после се отдръпнаха.

Трябва да стигна до сутиена си — мислеше тя — Трябва да стигна до сутиена. Продължи да гризе чувала, като плюеше конците и сламата. Сниши глава и заизбутва чувала нагоре, докато дупката стигна до нивото на очите й. Ура! Можеше да вижда! Трябваше да стисне зъби, за да не се разкрещи: „Да! Дааа!“ Намираше се в коридор, издълбан в скала и осветен от флуоресцентни тръби. На стената имаше плакати с надписи на арабски и западен календар с трактор на снимката. Имаше дата, обградена с червено. Чу гласовете, които долитаха иззад една завеса, провесена над свода вляво. Нещо й убиваше на гърба. Изви се. От тънката метална тръба по протежение на стената стърчеше клапан. Надникна в робата си към сутиена, беше с предно закопчаване, което можеше да се окаже полезно.

Много бавно и тихо тя се повдигна с лице към клапана и раздра чувала, за да открие по-голяма част от лицето си. После се надигна още, пъхна клапана под сутиена и натисна. Нищо. Опита отново и отново, после се опита да извие рамене назад и пак се наведе напред. Сутиенът се разкопча. Такова облекчение беше всички ония джаджи да спрат да се забиват в плътта й от подплънките на сутиена. Натисна едната чашка срещу клапана, за да я избута нагоре и само след три опита улови ръба на черната дантела между зъбите си.

Оливия беше страшно доволна от себе си, толкова доволна, че едва не се ухили и не изтърва сутиена. Извърна се прекалено бързо и сандалът й одраска пода. Замръзна с половината черен сутиен в уста, като куче, захапало вестник. Към нея започнаха да се приближават тежки стъпки. Намести чувала върху лицето си и легна. Стъпките дойдоха много близо. Един крак я ритна в ребрата. Тя потрепери и лекичко извърна глава, което според нея бе доста реалистично. Стъпките се оттеглиха. Оливия не помръдна, докато гласовете не заговориха отново.

Чашката на сутиена бе обърната наопаки, все още стисната между зъбите й. Бавно я измъкна извън джелабата и все още със зъби се извъртя, за да я закачи на клапана. Беше страшно неудобно, но успя да се извие назад и да опре въжето около китките си в триончето. Работата бе мъчителна и бавна. Настъпи един ужасен миг, когато сутиенът се откачи от клапана и трябваше да мине отново през цялата процедура по закачването му. Но най-сетне малкото трионче преряза достатъчно влакна, за да освободи тя ръцете си и да си развърже глезените.

Погледна неспокойно към завесата и отвори кутийката с балсам за устни, която беше пъхнала в сутиена. Нагласи таймера на три секунди, развинти капачето и като се прицели внимателно, я търкулна по пода под завесата. После се сви на топка с плътно затворени очи и пъхна лице между коленете и ръцете си. Въпреки това светкавицата беше почти ослепителна. Чу викове, крясъци и трясъци зад завесата.

Скочи на крака, изтича до завесата и я отвори. В тази стотна от секундата пред очите й се разкри нещо неописуемо. Дванайсет мъже се държаха за очите ослепени и блъскащи се в паниката. На стените имаше снимки и диаграми. Мостове — пристанищния в Сидни, Голдън Гейт в Сан Франциско, Тауър в Лондон, друг мост над голямо пристанище с небостъргачи в далечината. Снимките бяха общо седем. На масата в центъра на стаята имаше нещо, което приличаше на кръгла основа на колона, обърната към нея, и нащърбено парче метал, златно отвън и кухо отвътре като шоколадов Дядо Коледа. Помисли си дали да не го грабне и да го използва като оръжие. А след това, отвъд масата, седнала по турски на едно килимче, тя видя невъзможната за сбъркване висока и брадата фигура. Той седеше напълно неподвижен със затворени очи, заслепен от светкавицата като всички останали, но напълно спокоен и крайно ужасяващ. Осама бин Ладен.

Оливия разполагаше със секунди. Снима най-напред мостовете, като по средата на снимките усети, че светкавицата не работи. После опита хубава групова снимка. След това опита бин Ладен. Апаратчето беше толкова малко, че не можеше да види какво прави, трябваше да гадае. Беше трудно да се види каквото и да било след светкавицата. Но тя бе сигурна, че е той.

Най-близо застаналият мъж реагира на звука на щракането и се обърна към нея. Тя запали дюзата на малкото газово топче и го търкулна към центъра на стаята, оттегли се зад завесата и побягна. Щяха да прогледнат след няколко минути, но газът щеше да ги приспи за пет.

Щом излезе от вестибюла и зави зад ъгъла, Оливия спря, облегна се задъхана на стената и се заслуша. Коридорът в боядисаната в бяло скала се простираше докъдето очите й виждаха и в двете посоки. Трудно беше да чуе нещо над бученето на системата за поддържане на налягането на въздуха, но звукът сякаш бе станал различен. Това шум на море ли беше, или на машини?

Реши да провери. Докато тичаше по лекия наклон, той започна да й се струва познат и, да, озова се в банята, а в далечината се виждаше металната врата. Когато приближи, видя, че вратата се задържа открехната от някакво тяло, също като куфар, затъкнат между вратите на асансьор. Тялото беше на ранения Ферамо, който бе в полусъзнание. Изглеждаше така, сякаш се беше опитал да избяга. Тя го прескочи, после се поколеба. Наведе лицето си към неговото. Очите му бяха полуотворени. Дишаше трудно.

— Помогни ми — прошепна той. — Хабитиби, помощ.

Тя измъкна камата от банела на сутиена си и я насочи към гърлото му, както я бяха учили, точно над каротидната артерия.

— Кодът — прошепна тя. — Кажи ми кода на вратата.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

За момент примигна срещу него.

— Ако слушаш.

Той едва говореше. Оливия не можа да разбере какво са му направили. Какво си беше мислил, като я доведе тук?

— Кодът — повтори тя. — Казвай или ще умреш.

Прозвуча й глупаво, като го каза.

— Две, четири, шест, осем. — Едва шепнеше.

— Две, четири, шест, осем? — възнегодува тя. — Не е ли малко прекалено лесно? И двете врати ли са с еднакъв код?

Той поклати глава и изхърка:

— Нула, девет, единайсет.

Тя вдигна очи към небето: Невероятно.

— Вземи ме със себе си, сакр, моля те. Или ме убий още сега. Не мога да понеса болката и унижението на онова, което ще ми сторят.

Тя се замисли за миг, бръкна в сутиена и извади спринцовката с приспивателното, която оформяше банела на втората чашка.

— Спокойно, това е временно — рече тя, като видя уплашените очи на Ферамо. Вдигна джелабата, която той носеше и изтласка въздуха от спринцовката. — Ето, готово! — заговори тя като майка и заби иглата в бута му.

Боже, колко бързо действаше. Натисна 2468 и го издърпа измежду вратите. Точно преди да се затворят, получи просветление, събу сандалите му и ги затъкна между вратите, като остави петнайсетсантиметров отвор, прекалено тесен да се мине през него, но достатъчен да пропусне вода. Започна да тегли спящия Ферамо зад себе си със здравата си ръка, набра 0911 при следващата двойка врати, като усещаше особена лекота на духа, когато те се отвориха и откриха ярко осветената първа стая, водолазното оборудване и квадратния отвор към водата. Този път пъхна чифт плавници между вратите.

Смъкна джелабата си и за секунда се поколеба. Трябваше ли да скочи във водата както си беше, да излезе на повърхността и да заплува с бясна скорост, или да вземе водолазен екип? Посегна към регулатора, колана с тежестите и резервоарите и ги навлече.

Тъкмо стъпваше във водата, когато погледна назад към Ферамо. Изглеждаше жалък, свит и заспал като тъжно малко дете. Опита се да си представи всички властни мъже, които се опитваха да организират света — американци, британци, араби, като измамени дечица: американците — безсрамни и нахални, искащи да са звезди на бейзбола, британците от частните училища, надменно решили да са добродетелни, и арабите — объркани, потискани от родителите си, ломотещи неразбираемо, че няма нищо по-лошо от това да загубиш честта си.

„Ще бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв“, каза си тя, като прогони чувството на нежност. Заслушана за звуци на приближаващи хора, тя съблече робата му, като за една съществена секунда спря, за да се полюбува на величественото тяло с маслинено-смугла кожа, провери го за кървящи рани, които биха привлекли акули, откри, че няма, сложи му тежести и шамандура, нахлузи му пълна маска на главата и го търкулна във водата, като го остави да се люшка под квадрата на входа. На стената имаше съоръжение за регулиране на налягането. Грабна един резервоар и го стовари върху него, счупи стъклото му, после взе парче стъкло да пробие тръбата. Звукът на бученето моментално се промени. Погледна надолу към квадрата с вода, където плуваше Ферамо. Водата започваше видимо да се покачва. Да! Дааа! Тя щеше да стигне до лампите и да угаси електричеството и при наличието на толкова кислород под налягане дори да вдигне всичко във въздуха. А ако това не станеше, водата щеше да нахлуе и да ги издави. Ха!

Спусна се във водата, изпусна въздуха от костюма на Ферамо, за да го потопи, после се хвана за приспания плаващ терорист и заплува вън от пиедесталоподобната скала, като го теглеше зад себе си със здравата ръка в приятно разменени роли.

Всъщност съм доста умна, каза си тя.

За нещастие, не беше й хрумнало, че ще бъде тъмно. Гмуркането през нощта, особено без осветление и с доста тъничка кама вместо харпун, не беше добра идея. Не искаше да изплува над водата прекалено близо до брега в случай, че Ал Кайда имаше часови. Не искаше да използва въздуха си на повърхността в случай, че се наложеше да се гмурне отново.

Плува в посока обратна на брега на дълбочина три метра в продължение на половин час, после изплува и изпусна въздуха от жилетката на Ферамо, за да се носи като шамандура на шейсет сантиметра под повърхността. После сви крака и седна върху него. Ако акулите дойдеха да се хранят, щяха да хапнат първо него. Единственото, което виждаше, беше тъмнина: никакви светлини, никакви кораби. Ако акулите останеха на разстояние, можеше да плува спокойно до зори, но после? Запита се дали да пусне Ферамо на свобода и да заплува обратно към брега, или да продължи навътре в морето. Беше ужасно уморена. Усети, че започна да се унася в дрямка, когато внезапно силата на голям, жив предмет накара повърхността на водата пред нея да изригне.