Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (18)

18.

Оливия отиде на рецепцията и поиска да прехвърлят сметката след пристигането й и бъдещите й разходи от банковата сметка на „Елан“ на кредитната й карта. Това пътуване започваше да й излиза солено, но тя имаше достойнство. Докато чакаше, се появи любопитният пиколо с козята брадичка и мускулите.

— Заминавате ли, госпожице Джаулс? — попита той. Толкова не приличаше на пиколо. У него имаше нещо прекалено умно и самоуверено. Може да беше блестящ млад математик, който гледа да изкара нещо през университетската ваканция. Не, беше прекалено стар.

— Не още.

— Приятен ли е престоят ви?

— Да, като се изключи микрофонът в стаята ми — тихо отвърна тя, като наблюдаваше лицето му.

— Моля?

— Чухте ме.

Момичето се върна точно когато в ноздрите й нахлу леко позната, гадно сладникава миризма. Оливия се обърна. Беше Алфонсо, космите на гърдите му все така пробиваха полото, което този път беше розово.

— Оливия, започнах да мисля, че никога няма да се появиш. Тъкмо щях да звъня в стаята ти.

Натрупаното напрежение изригна като взрив от негодувание.

— Защо? И ти ли ще идваш на вечерята? — тросна се тя. За секунда Алфонсо изглеждаше обиден. Мазник и фукльо, но Оливия имаше усещането, че под повърхността той страда от ниско самочувствие.

— Не, разбира се. Господин Ферамо просто искаше да подсигуря безопасното ти отиване. Колата чака.

— О! Добре. Е, благодаря — рече тя, потънала в неловкост.

— Божичко, какво е станало с лицето ти?

Вечерта се очертаваше тягостна.

Алфонсо я изведе от хотела и гордо посочи „колата“. Беше дълга бяла лимузина от типа, с който хората от провинцията се разкарват нагоре-надолу по булевард Сънсет по време на ергенски вечери, нахлупили крещящи цветни перуки. Шофьорът отвори вратата, Оливия влезе, или по-скоро влетя вътре, защото се препъна в бабуната по средата на пода и под носа й се озоваха чифт обувки „Гучи“ с тънки като игли токчета. Очите й се плъзнаха нагоре по деликатни мургави глезени и сивкаво-розова копринена рокля, за да открие, че дели лимузината със Сурая. Това пък какво беше?

— Здравей отново — рече Оливия, опитваща се да изпълзи на седалката и същевременно да запази някакво достойнство.

— Здрасти. Божичко! Какво ти е на лицето?

— Бях на козметик — обясни тя и нервно се огледа, когато лимузината запърпори по Сънсет.

— О, не. — Сурая избухна в смях. — Ходила си при Майкъл, нали? Той е такъв кретен. Ела насам.

Щракна чантичката си да я отвори, наклони се към Оливия и започна да нанася върху лицето й прикриващ грим. Моментът се оказа странно интимен. Оливия беше прекалено сащисана, за да протестира.

— Значи ти и Пиер, а? — Гласът на Сурая не се връзваше с елегантната й красота. Звучеше студено и странно простовато. — Вие двамцата двойка ли сте?

— Не, за Бога! Просто приятелска вечеря!

У Сурая имаше нещо, което превръщаше Оливия в добродушна членка на Момичешки скаутски отряд.

— Хайде де — провлачи Сурая и се наклони напред. — Той те смята за много интелигентна.

— Колко мило! — весело възкликна Оливия.

— Разбира се. — Сурая погледна през прозореца и се усмихна доволно на себе си. — Значи си журналистка? Трябва някой път да отидем на пазар.

— Добре — каза Оливия, опитваща се да открие логика във всичко това.

— Ще идем в Мелроуз. Утре?

— Заета съм — отвърна тя, предчувстваща колко ще е обезсърчително да пробва дрехи в компанията на манекенка с ръст метър и осемдесет и тегло петдесет килограма. — А ти с какво се занимаваш?

— Актриса съм — небрежно отвърна Сурая.

— Наистина? Ще участваш ли във филма на Пиер?

— Разбира се. Във филма и във всякакви други щуротии, все едно. Наистина ли го мислиш за истински? — заговорнически попита Сурая. — Говоря за Ферамо. — Отвори чантичката, провери отражението си и отново се наклони напред. — Е? — попита тя, като плъзна ръка по коляното на Оливия и лекичко го стисна.

Оливия започна да се плаши. Дали не замисляха някаква гнусна сексуална оргия в стила на седемдесетте години като част от димната си завеса? В момента минаваха покрай розовия дворец на хотел „Бевърли Хилс“. Прииска й се да отвори прозореца и да се развика: „Помощ, помощ! Отвличат ме!“

— Пиер ли? Мисля, че е много привлекателен. В някой ресторант ли отиваме?

— Не знам. Ресторант, обслужване в стая, все едно — рече Сурая. — Ама наистина ли мислиш, че е филмов продуцент?

— Разбира се — равно отговори Оливия. — Защо? Ти не мислиш ли?

— Предполагам. Колко време ще останеш в Л.А.? Харесва ли ти „Стандарт“?

Ако се опитваше да й измъкне информация, не го правеше твърде умело.

— Страхотен е, но не е от местата, където бих искала да сложа бикини. Прилича на снимачна площадка на „Спасители на плажа“. Макар че това едва ли би било проблем за теб.

— Нито за теб — отбеляза Сурая и с подчертан интерес се загледа в гърдите й. — Имаш страхотна фигурка.

Оливия нервно оправи роклята си.

— Къде отиваме?

— В апартамента на Пиер?

— А къде е той?

— На Уилшир? Та защо да не звънна на клетъчния ти телефон да се уговорим утре за пазар?

— Обади ми се в хотела — твърдо отсече Оливия. — Както казах, ще работя.

Сурая изглеждаше доста гадна, когато не получаваше каквото иска. Потънаха в неловко мълчание, докато Оливия мрачно си представяше какво я очаква: Оливия завързана гола гръб с гръб със Сурая, докато Алфонсо пъпли наоколо, облечен като бебе с гумирани гащи, а Пиер Ферамо препуска нагоре-надолу и плющи с камшик. Защо не беше си останала в хотела да си поръча вечеря в стаята?

 

 

Апартаментът на Пиер в „Уилшир Риджънси Тауърс“ беше върхът на лукса във вертикална сграда. Вратите на асансьора се отдръпнаха на деветнайсетия етаж и откриха храм на кича в бежово и златно. Огледала, златни маси, черна ониксова статуя на ягуар. Имаше само един асансьор. Тя измъкна иглата за шапка от чантата си и я стисна в ръка, като се оглеждаше за други пътища за бягство.

— Едно мартини? — предложи й Сурая и захвърли небрежно чантичката си върху квадратния диван, тапициран с бежов брокат, сякаш живееше там.

— О, не. Само една диетична кола, благодаря — изчурулика членката на отряда от момичета скаути Оливия.

Защо се държа така?, помисли си тя, като отиде до прозореца. Слънцето започваше да почервенява над планините Санта Моника и океана.

Сурая й подаде чашата и застана нелепо близо до нея.

— Красиво е, нали? — романтично замърка тя. — Не би ли искала да живееш на подобно място?

— Ооо! Мисля, че ще получа световъртеж — пошегува се добродушната Оливия и се отдръпна. — А на теб харесва ли ти?

— Човек свиква. Аз всъщност не живея тук, но…

Ха! В красивите черни очи се появи искрица тревога. Значи Сурая все пак живееше тук. Беше се издала.

— Откъде си? — попита Оливия.

— От Лос Анджелис. Защо?

Сурая вече беше нащрек.

— Стори ми се, че долових английски акцент в говора ти.

— Може да се каже, че съм със средноатлантически произход.

— Отдавна ли познаваш Пиер?

— Достатъчно. — Сурая гаврътна питието си наведнъж, отдалечи се и си взе чантичката. — Както и да е, трябва да тръгвам.

— Къде отиваш?

— Излизам. Пиер ще дойде скоро. Чувствай се като у дома си.

— Добре — съгласи се Оливия. — Чудесно! Приятна вечер.

 

 

Оливия наблюдаваше как вратите на асансьора се затварят зад Сурая, заслуша се в стона и съскането, които издаваше при слизането си надолу, докато се убеди, че си е отишла. Стана съвсем тихо, като се изключи бученето на климатика. Апартаментът или се даваше под наем на тежкари, или бе обзаведен от побъркан дизайнер. Нямаше лични вещи — никакви книги, чинии с химикалки и разни боклуци в тях, имаше само позлатени огледала, орнаменти, най-различни ониксови животни от джунглата и странни картини на жени в опасност от змии и дълги, тънки дракони. Вслуша се, стисна още по-силно иглата за шапки, а с другия юмрук чантата „Луи Вютон“. Срещу асансьора имаше коридор. Мина на пръсти по плюшения килим към него и видя редица затворени врати. С разтупкано сърце започна да си повтаря как, ако я попитат, ще твърди, че е търсила тоалетната, посегна към първата позлатена дръжка и я натисна.

 

 

Озова се в огромна спалня, чиято цяла стена представляваше прозорец. В центъра се намираше легло с балдахин, колоните му бяха оформени като дебели въжета, от двете му страни имаше тумбести лампи. И тук нямаше лични вещи. Отвори едно чекмедже и примижа, когато изскърца — беше празно. Не можа да го затвори. Беше се запънало. Изруга наум, остави го отворено и продължи да обикаля на пръсти. Банята беше просторна, цялата в огледала — ужас! — и розов мрамор. Водеше към голяма гардеробна стая, облицована с кедрови лавици и островче в центъра за вадене на дрехи. Но дрехи нямаше. Облегна се на стената и усети, че помръдва. Петсантиметров стоманен панел се плъзна безшумно и отвори врата към друга стая. Сейф? Скривалище? Лампите се запалиха. Беше по-голяма от спалнята и боядисана в бяло, нямаше прозорци и беше празна, с изключение на редица малки ориенталски килимчета, подредени до стената. Панелът тръгна да се затваря и тя импулсивно се шмугна през отвора точно преди да се затвори.

Остана с разтуптяно сърце и се огледа. Дали наистина беше скривалище? Килимчетата дали не бяха молитвени? Обърна се да погледне стената зад себе си. На нея имаше три бели плаката с надписи на арабски. Извади фотоапарата, остави чантата на килима, започна да ги снима, а после замръзна. От другата страна на плъзгащата се стена долетя слаб шум — тихи крачки! В спалнята имаше някой. Крачките замряха. После чу как някой се мъчи да затвори чекмеджето.

Крачките отново се чуха — бавни, все още тихи, но приближаващи се. Почувства се като заклещена под вода, не й достигаше въздух. Насили се да диша, да запази спокойствие и да мисли. Дали нямаше втори изход? Опита се да си представи как изглежда коридорът отвън — дълга стена, после врата. Друга спалня?

Чу крачките по мраморния под на банята и погледна пак към панела, отбелязвайки леката разлика в цвета му, после заразглежда отсрещната стена. Ето! Отиде на пръсти до нея и я натисна с рамо. Тя започна да се отваря. Оливия се промуши през отвора и върна панела, като почти плачеше от облекчение. Озова се в друга гардеробна стая, но този път пълна с мъжки дрехи. Долови лекото ухание на одеколона на Ферамо. Дрехите бяха негови: лъскави изискани обувки, тъмни костюми, колосани и изгладени ризи в пастелни тонове, спретнато сгънати джинси, блузи с яка поло. Докато бързо се промъкваше през стаята, мислите й препускаха: Боже, той има страшно много дрехи за мъж. И е много подреден, почти като обратен. Самата тя с лекота би превърнала подобна стая в хаос и безумие. А как щеше да обясни появата си в коридора? Влезе в банята. Това беше: идеално. Щеше да се престори, че току-що е излязла от тоалетната. Отражението й я гледаше от всевъзможни ъгли. Чу лекото, почти безшумно отваряне на панела. Пъхна миниатюрната камера под мишница и пусна водата. Може би доброто възпитание щеше да спре онзи, който стоеше пред вратата на банята.

— Оливия?

Беше Ферамо.

— Изчакай една секунда! Не е прилично! — весело отвърна тя. — Така.

Усмихна се колкото можеше по-естествено, прикривайки камерата с ръка. Но очите на Ферамо бяха смъртоносно ледени.

— Е, Оливия, виждам, че си открила тайната ми.