Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (20)

20.
Остров Каталина, Калифорния

Хеликоптерът се спускаше в дълбоко врязан тесен залив откъм океанската страна на острова, добре скрита от сушата на Калифорния и светлините на Авалон. Забеляза растителност, палмови дървета се превиваха от вихъра на перките. Когато се приземиха, Ферамо отвори вратата, скочи на земята, изтегли я след себе си, като й направи знак с ръка да наведе глава. Перките не спряха да се въртят. Чу шума на двигателя отново да се засилва и като се обърна, видя, че хеликоптерът отново се издига.

Поведе я по пътека към един пристан. Нямаше никакъв вятър. Океанът бе спокоен, стръмните очертания на хълмовете от двете страни на заливчето и черният силует на пристана се очертаваха ясно на фона му. Когато шумът от хеликоптера замря, настъпи тишина, нарушавана единствено от звуците на тропика: цикади, жаби, подрънкването на метал в метал откъм пристана. Дишането й беше плитко и учестено. Сами ли бяха?

Стигнаха до пристана. Забеляза сърфове, опрени на една дървена барака. За какво му бяха притрябвали толкова сърфове? Каталина не се славеше като място, удобно за сърфинг. Когато се приближиха още, разбра, че бараката е склад за водолазно оборудване, пълен с резервоари и други необходими снаряжения.

— Почакай малко. Трябва да взема нещо.

Когато стъпките на Ферамо спряха да се чуват, тя немощно впи ръка в перилата. Дали да не грабне един водолазен костюм и да не избяга още сега? Но в такъв случай, ако това по някаква случайност все пак се окажеше свръх-романтична среща, поведението й щеше да изглежда крайно ексцентрично.

Отиде на пръсти до водолазния склад. Беше добре подреден: права редица от резервоари двайсетици, поставени в гнезда, навити регулиращи въжета, окачени на куки, маски и плавници на спретнати купчини. Върху груба дървена маса имаше нож. Взе го и го пъхна в чантата си, подскочи при звука на връщащите се стъпки на Ферамо. Знаеше, че я грози опасността да се поддаде на страха си. Трябваше да си възвърне самоконтрола.

Стъпките приближаваха. Извика ужасена:

— Пиер? — Никакъв отговор, само звук на тежки и неравномерни крачки. Дали не беше някакъв главорез или пък наемен убиец? — Пиер? Ти ли си?

Извади ножа от чантата и го скри зад гърба си, тялото и се напрегна, готово да се защити.

— Да — прозвуча дълбокият му акцентиран глас. — Разбира се, че съм аз.

Тя си отдъхна, тялото й се отпусна. Ферамо изникна от мрака. Носеше някакъв тромав вързоп, увит в черно.

— Какво правим тук? — избухна тя. — Какви ги вършиш — водиш ме на някакво усамотено място, за да ме изоставиш и не отговаряш, като те питам ти ли си, когато вървиш с някакви особени крачки? Какво е това място? Какво правиш!

— Особени крачки ли? — Ферамо я загледа с гневно святкащи очи, после внезапно дръпна черното покривало на вързопа. На Оливия й се стори, че краката й се подгъват. Беше кофичка с лед, съдържаща бутилка шампанско и две тесни чаши.

— Виж — рече тя и сложи ръка на челото си. — Всичко това е прекрасно, но трябва ли да си толкова мелодраматичен?

— Не ми се струваш жена, която търси предсказуемост.

— Така е, но това не означава, че трябва да ме плашиш до смърт, за да ме направиш щастлива. Какво е това място?

— Пристан за лодки. Дръж — каза той и й протегна черния плат. — Може би трябваше да те предупредя, че ще пътуваме по море.

— По море? — попита тя, докато се опитваше едновременно да поеме наметката, която наистина се оказа много лека, сякаш направена от перата на рядка птица, и да скрие ножа в нея.

Той кимна към залива, където можеше да се види силуетът на яхта, плъзгаща се безшумно към сушата.

Оливия откри с облекчение, че на борда има екипаж. Ако Ферамо възнамеряваше да я убие, щеше да се погрижи това да стане без свидетели. А и шампанското щеше да е прекалено странен щрих.

Започна да се чувства малко по-спокойна, когато успя да напъха водолазния нож в чантата си под прикритието на черната свръхфина тъкан. Ферамо стоеше до нея на кърмата, заслушан в мекото пърпорене на двигателя, който ги носеше в чернотата на откритото море.

— Оливия — заговори той и й подаде чашата, — ще вдигнем ли тост за нашата вечер. За началото.

Чукна чашата си в нейната и настойчиво я загледа.

— На какво? — попита тя.

— Не помниш ли разговора ни в Маями? На покрива? Началото на нашето опознаване. — Вдигна чашата си и я пресуши. — Е, кажи ми. Ти си журналистка. Защо?

Тя се замисли за момент.

— Обичам да пиша. Обичам да пътувам. Обичам да научавам какво става.

Зачуди се дали цялото това представление не целеше да я заблуди — в един миг се чувстваше заплашена и ужасена, а в следващия — защитена и ухажвана, също като сладките приказки при правенето на кола-маска от страна на неопитна козметичка.

— И кои страни си посетила при пътуванията си?

— Е, не толкова, колкото бих искала — Южна Америка, Индия, Африка.

— Къде в Африка?

— Судан и Кения.

— Нима? Била си в Судан? И как ти се стори?

— Прекрасен. Най-чуждестранното място, което съм виждала. Беше като в „Лорънс Арабски“.

— А хората?

— Мили.

Това танцуване около опасността по време на разговора им наистина беше вълнуващо.

— А Лос Анджелис? Какво мислиш за него?

— Възхитително повърхностен.

Той се засмя.

— И само толкова?

— Неочаквано провинциален. Прилича на Южна Франция, само че с магазини.

— А тази журналистика, с която се занимаваш, тази глазура за списанията, това ли е специалността ти?

— Глазура? Никога не са ме обиждали така!

Той отново се засмя. Имаше приятен смях, малко стеснителен, сякаш вършеше нещо, което не му беше съвсем разрешено.

— Искам да бъда истинска чуждестранна кореспондентка — внезапно стана сериозна тя. — Искам да направя нещо съществено.

— „През океани“. Успя ли все пак да напишеш материал за него?

Тенорът му се беше леко променил.

— Хм — отвърна тя. — Горе-долу. Но го пуснаха в рубриката на друга журналистка.

— Това обиди ли те?

— Не. В контекста на случилото се е дреболия. А ти? Харесваш ли Л.А.?

— Интересува ме продукцията му.

— Коя по-точно? Красивите момичета с огромни изкуствени гърди?

Той се засмя.

— Защо не влезем вътре?

— Да се освежа ли?

— Не, не, имах предвид да вечеряме.

Член на екипажа в бяла униформа й подаде ръка и й помогна да слезе по стълбата. Вътрешността на яхтата беше главозамайваща, макар и леко кичозна. Стените бяха облицовани с блестящо дърво, имаше дебели бежови килими и много месингови украси. Приличаше на истинска стая, не на каюта. Масата беше сложена за двама, с бяла покривка, цветя и ярко святкащи чаши и прибори, които за съжаление не бяха позлатени. Каютата беше декорирана с холивудска тематика и имаше доста интересни стари снимки, Правени на снимачни площадки: Алфред Хичкок играе шах с Грейс Кели, Ава Гарднър кисне краката си в кофа с вода, Омар Шариф и Питър О’Тул играят крикет в пустинята. Имаше и стъклена витрина с ценни предмети и спомени: статуетка „Оскар“, древноегипетско покривало за глава, бисерна огърлица на четири реда със снимка на Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“ зад нея.

— Това е моята страст — обяви той. — Филмите. Гледал съм толкова много с майка ми, толкова много от великите стари филми. Някой ден ще направя филм, който ще бъде помнен дълго след смъртта ми. Стига да успея да си пробия път сред тъпотата и предразсъдъците на Холивуд.

— Но ти вече си правил филми.

— Малки филми във Франция. Не би могла да ги знаеш.

— Защо? Изпитай ме.

По лицето му не пробяга ли мимолетна паника?

— Виж — посочи той, — това е покривалото за глава, носено от Елизабет Тейлър в „Клеопатра“.

— А „Оскар“-ът истински ли е?

— Да, но се опасявам, че не е много престижен. Мечтата ми е да се добера до някоя от статуетките, раздадени за „Лорънс Арабски“ през 1962 година. Но засега трябва да се примиря с тази, която е награда за най-добро озвучаване от края на шейсетте години.

Оливия се засмя.

— Разкажи ми повече за работите си. Може да съм гледала нещо. Гледам доста френски филми в…

— Виж. Това са перлите, които Одри Хепбърн е носила в „Закуска в Тифани“.

— Истинските?

— Разбира се. Искаш ли да си ги сложиш за вечерята?

— Не, не. Ще изглеждам нелепо.

Той ги извади от витрината, сложи ги на врата й и ги закопча с ловкостта на хирург. Отстъпи крачка назад да прецени ефекта.

Усети, че изпитва бодване на синдрома на Пепеляшка и се вбеси на себе си. По дяволите, наистина беше впечатлена от тъпата яхта, от апартамента, от перлите и хеликоптера. Знаеше, че е една от дългата редица момичета, ухажвани по този начин, а не искаше да е така. Нелепото, измамно усещане, което може да връхлети момиче в подобно положение, вече клокочеше в нея. Мислеше: Аз съм различна, не го харесвам заради парите му, харесвам го заради самия него. Мога да го променя, а заедно с това си представяше как се разполага на яхтата като обожавано същество, как скача във водата да се гмурка неограничено, без допълнителна такса за взетото под наем оборудване, а после излиза изпод душа и си слага огърлицата на Одри Хепбърн.

Стига, заповяда си тя. Престани веднага, нещастнице. Заеми се с това, за което си дошла. Прииска й се да изкрещи: Пиер бин Ферамо, не можем ли да изясним нещата? Ухажваш ли ме, или се опитваш да ме очистиш? Терорист ли си или плейбой? Подозираш ли, че съм се опитала да насъскам ФБР по петите ти или не? Така, трябваше малко да го погъделичка.

— Пиер — започна тя, — или може би трябва да те наричам М-м… — започна да се смее — …Мустафа?

Напрежението й избиваше в истерия. Той я погледна сърдито за миг, което само я накара да се разсмее още повече. Почувства се така, сякаш проявява детинско нахалство спрямо Осама бин Ладен.

— Оливия — сухо рече той, — ако продължаваш така, ще се наложи да те укротявам.

— Като ме заровиш до шия в пясъка?

— Вероятно си въобразяваш, че искам да те вербувам за терористка-камикадзе.

Наведе се така плътно до нея, че почти можа да вкуси дъха му.

Стоеше загледана в „Оскар“-а и египетското покривало зад витрината, като се опитваше да се успокои.

— Защо ме излъга? — попита тя, без да се обръща. Той не отговори. Обърна се с лице към него.

— Защо ми каза, че си французин? Знаех, че си арабин.

— Тъй ли? — Изглеждаше съвсем спокоен, дори леко развеселен. — Смея ли да попитам откъде?

— Ами, на първо място акцентът ти. На второ място, чух те да казваш „шукран“.

Секундна пауза.

— Да не би да говориш арабски?

— Да. Както ти казах, била съм в Судан. Там ми хареса, но… всъщност най-красноречиви бяха обувките и чорапите ти.

— Обувките и чорапите?

— Тънки копринени чорапи и излъскани до блясък мокасини — типично за арабски шейх.

— Дано не забравя да ги сменя.

— Само ако се опитваш да скриеш националността си. Онова в апартамента ти джамия ли беше?

Притворените очи не издадоха нищо.

— Всъщност е стая в случай на бедствие. И ми се стори идеално място за усамотение и съзерцание. А що се отнася до дребната, да кажем, неточност относно националността ми, опитвах се да се преборя с бремето на расовите стереотипи. Не всеки има твоето положително отношение към нашата култура и религия.

— Не е ли същото при политиците, които се правят, че не са обратни, като с това сами създават предпоставки за мнения, че да си обратен е нещо лошо?

— Да не намекваш, че се срамувам, задето съм арабин? — В гласа му се прокрадна тиха нотка на истерия, лека загуба на самоконтрол.

— Просто ме интересува защо излъга.

Той закова върху нея тъмния си задушевен поглед.

— Аз се гордея, че съм арабин. Нашата култура е най-древната в света и най-мъдрата. Законите ни са закони на духа, а традициите ни се коренят в мъдростта на предайте ни. Когато съм в Холивуд, се срамувам, но не от прадедите си, а от света, който виждам около себе си — нахалството, невежеството, тъпотата, алчността, точенето на лиги по млада плът, похот за новото в отсъствие на уважение към старото. Тази повърхностност, с която се шегуваш, че е възхитителна, не е сладост, а загниване в сърцевината на зрелия плод.

Оливия седеше неподвижна, вкопчена в чантата си, и мислеше за ножа в нея. Усещаше, че и най-незначителната зле преценена дума или движение ще отпушат старателно сдържания му гняв.

— Защо най-богатите нации в света са и най-нещастни? Кажи, знаеш ли? — продължи той.

— Това е доста странно обобщение — весело отвърна тя, опитвайки се да промени настроението. — Някои от най-богатите нации в света са арабски. Саудитска Арабия е доста заможна, ако не се лъжа.

— Кой ти гледа Саудитска Арабия!

Видимо изживяваше някаква вътрешна борба. Извърна се, после отново я погледна, вече успокоен.

— Извинявай, Оливия — рече с по-мек глас. — Но при моя продължителен живот в Америка често се чувствам… наранен… от невежеството и предразсъдъците, с които ни натикват в ъгъла и ни обиждат. Ела. Стига толкова. Не сме дошли за подобна дискусия. Нощта е красива и е време за вечеря.