Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (57)

57.

Лос Анджелис се оживяваше за раздаването на Академичните награди, както Лондон се оживява за Коледа, само че с по-малко пияни по улиците. Витрините на „Нойман“, „Сакс“ и „Барни“ биваха отрупани с вечерни рокли и статуетки „Оскар“. Предните морави на Бевърли Хилс се покриваха с шатри за купоните. Рекламни агенти, импресарии, организатори на купони, стилисти, цветари, доставчици на храна, козметици, треньори, фризьори и гримьори, организатори на паркинги, всички се намираха в някаква степен на лудост. Злобни телефонни разговори се разменяха на тема дали Гуинет или Никол първа е купила роклята „Валентино“ с плисетата. В хотел „Дърмитидж“ на Бъртън Уей апартаментите на цели два етажа бяха превърнати в дизайнерски зали за ревюта, където всяка актриса дори с минималния шанс да бъде щракната на червения килим можеше да влезе и да си купи нещо. Фирмата, отговаряща за купона на списание „Ванити Феър“ след раздаването на наградите, беше в криза, залята от ядни обаждания на импресарии и рекламни агенти. Диаграми по стените показваха предполагаем график на пристигането на всеки гост, като гостите от втора категория трябваше да дойдат преди полунощ, а от трета — призори на следващата сутрин.

Надбягването за „Оскар“-и беше традиционно междустудийно състезание на бюджети за маркетинг, реклами по вестниците, подбор на актьори, обеди и медийни престрелки. Водещите съперници се очертаваха, както следва:

1. „Да живее търговията!“, мюзикъл, чието действие се развиваше на Уол Стрийт по време на големия бум през осемдесетте години, в който героинята — брокерка, копнееща да стане танцьорка, прекарва по-голямата част от филма заспала на бюрото си, сънуваща танци с други брокери, а въпросните сънища се споделяха от останалите без дъх любители на киното.

 

2. „Животът на Мойсей“, в главната роля Ръсел Кроу с голяма бяла брада и нощница.

 

3. Филм на Тим Бъртън, наречен „Джак Tap от Бушландия“ за малки човечета, чиито тела са върху главите им и живеят под земята в гористи местности.

 

4. „Екзистенциално отчаяние“, в който петима различни герои сблъскват вижданията за собствената си смъртност по време на обедната почивка в скъп магазин за дрехи.

 

5. „Изтокът среща Запада“, комедийна драма с послание, с участието на Антъни Хопкинс в ролята на Председателя Мао, който благодарение на древно проклятие разменя тялото си с млад студент в Лос Анджелис по време на Културната революция.

Някои от другите по-забележителни съперници бяха:

— Филм за ранните пуритани на Източното крайбрежие, който никой не беше гледал, но кандидатстваше за операторско майсторство, защото операторът му току-що беше умрял.

 

— Адаптация по книга за Оскар Уайлд, която кандидатстваше за специални ефекти заради сцената, в която Оскар Уайлд нахлува в парижка хотелска стая, въпреки че тази сцена я нямаше в книгата и авторът беше бесен по този повод.

 

— Връщането на Кевин Костнър в ролята на мъж, страдащ от криза на средната възраст, който след три часа и половина колебания и размисли стига до извода, че все пак обича жена си.

Атмосферата в театър „Кодак“ се променяше от крехка нервност в началото към безпокойство, когато започваше безкрайното изреждане на важните награди и благодарности по адрес на прекалено много съпруги, адвокати и импресарии. Когато Скот и Оливия пристигнаха в театъра, от церемонията бяха минали близо два часа. Звездите се връщаха от бара, заемащите местата се сменяха от истинските знаменитости и напрежението се покачваше с приближаването на важните награди.

Скот и Оливия тихичко се вмъкнаха в залата и застанаха в сенките на вратата откъм дясната страна на сцената, на няколко метра от подиума. Оливия се стараеше да запази самообладание, изправена с лице срещу подобно зрелище. Елитът на цялата развлекателна индустрия седеше пред тях: актьори, режисьори, продуценти, писатели, импресарии, всички събрани под един покрив в блестящ парад на самопоздравленията. Първите редове бяха заети от някои от най-красивите, разпознавани навсякъде лица на планетата.

Докато Оливия оглеждаше публиката, Скот Рич я наблюдаваше скришом, както можеше да наблюдава само таен агент. Лицето й се очертаваше в червената светлина и носеше познатия израз на сериозна решимост. Дългата лъскава рокля, която й бяха донесли набързо, прилепваше върху тялото й по начин, от който го забоцка сърцето. Носеше щура червена перука, която накара дори Скот Рич да се усмихне. Ръцете й стискаха малка кожена чанта, която, както той случайно знаеше, съдържаше:

Карта на агент на ЦРУ Тампон с хлороформ

Спринцовка с моментално приспиваща течност

Спринцовка с успокоително за нерви

Гранула със замайващ газ

Минибинокъл

Миниатюрен телефон

И, разбира се, игла за шапки.

Онова, което Скот не знаеше, защото беше мъж, а уменията на мъжете са съсредоточени повече в областта на логическата дедукция и техническата сръчност, отколкото в интуицията, бе, че Оливия направо се люлееше от страх. Беше по-уплашена, отколкото в Хондурас, Кайро или Судан. Имаше ужасяващото чувство, че е изправена пред катастрофа, над която няма никакъв контрол. Намираше се в епицентъра на мястото, където щеше да се случи, но не знаеше нито къде точно, нито откъде ще дойде, нито как да я спре.

Проверяваше лицата в публиката, ред по ред. Ако видеше дори едно лице — една актриса, една приятелка, един охранител, един заемащ местата, един разпоредител, когото познаваше от екипа на Ферамо, щеше да разбере. Щеше да накара да ги арестуват и разпитат, докато още имаше време.

Хелена Бонъм Картър посягаше към микрофона.

— Има хора, които разпалено твърдят, че номинацията за най-добра поддържаща мъжка роля в „Мойсей“ трябва да се получи от горящия храст — започна тя. Публиката изрева от смях. Всички бяха развълнувани, готови да се смеят. Снимките на петимата поддържащи актьори се появиха на екрана в различни пози — свирепо гледащи, с леки усмивки или излъчващи заучена небрежност. Снимките се свиха до една — на мъж, който висеше от хеликоптер над развълнуван океан, люлееше се насам-натам и бясно риташе с крака.

— Ако продължи да рипа така, ще свали хеликоптера — промърмори Скот.

Оливия за секунда си припомни преживелиците в Червено море: шума от хеликоптера над повърхността, светлините, направили водата зелена, силуета на Скот, който се гмурка към нея, изритва Ферамо, хваща я, вдига я на повърхността и неочакваната топлина на тропическата нощ, после той зашеметява Ферамо и я спасява.

Докато насълзеният актьор се качваше към сцената, сложил ръце на сърцето си, а после се обърна към публиката, Оливия искаше да посочи към Скот Рич и да извика: „Него трябва да наградите, не този! Той го направи наистина!“ После си представи как Скот се опитва да хлипа от благодарност към онази, „без която нищо от това нямаше да бъде възможно“, как Уиджет се качва на подиума да получи наградата си за цялостен принос към героичния свят на шпионажа, как позира пред камерата, размахва шалчета и ръце, и я досмеша.

Насълзеният актьор държеше „Оскар“-а над главата си в триумфален поздрав, а тя видя кръглата основа на статуетката със златно покритие и изведнъж нищо вече не беше смешно, защото знаеше точно къде е видяла същото нещо, и то от същия ъгъл. Беше в пещерата на Ал Кайда под Суакин: основата лежеше на една страна, кухите пластове позлатен метал бяха зад нея, кухи като шоколадов Дядо Коледа или великденски заек.

— Скот — каза тя и го грабна за ръката. — „Оскар“-ите са.

Той я потупа успокоително.

— Да, миличка, да, „Оскар“-ите са.

— Не — изсъска тя. — Статуетките. Те са направили нещо с „Оскар“-ите. „Оскар“-ите са бомбите.