Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (32)

32.

Оливия се озова очи в очи с водолаз, чиято глава бе изцяло покрита с черен каучук, с изключение на цепките за очите и отвор, който мляскаше и смучеше около регулатора като рибешка уста. За секунда в полумрака на тунела те се втренчиха един в друг, вцепенени като котка и златна рибка. После водолазът извади регулатора от устата си и й го подаде, издишвайки мехурчета, задържа погледа й, докато дишането й се нормализира, после го върна и той самият пое въздух. Не откъсваше очи от нейните, докато тя издишваше във водата, после пак поднесе регулатора към устата й, за да може да поеме още въздух.

Инстинктът да се замята във водата и да поеме дълбоко дъх бе непреодолим. Намираха се на трийсет метра под повърхността, под скален покрив. Усещаше как Рик драска зад гърба й, бясно тресе крака й и я бута напред. Дали не си въобразяваше, че е спряла да се наслади на гледката? Ритна с плавници, за да му даде знак да спре, докато водолазът отново внимателно й подаде регулатора.

„Гмуркането е несекваща битка с паниката.“ Фразата непрекъснато се въртеше в главата й. Беше се стабилизирала, дишаше от регулатора, но започваше да я залива нова вълна на ужас. Беше притисната между Рик и закачуления мъж в най-тясната част на тунела. Дори ако двамата с Рик се върнеха в пещерата, може би нямаше да успеят да стигнат навреме. А ако успееха, може би нямаше да стигнат до въздуха на повърхността, можеха просто да умрат там.

Закачуленият мъж вдигна пръст да привлече вниманието й. Продължаваше да го гледа в очите и да диша от въздуха му, докато той посегна към тялото й. После извади ръката си с нейния регулатор. Все още задържащ погледа й като инструктор по време на демонстрация, той пое въздух от него, а после й го подаде. Стори й се, че в очите му съзира нещо познато, но не можа да види цвета им. Кой беше?

Поне не се опитваше да я убие, или ако се опитваше, се поддаваше на саморазрушително поведение. Той протегна отново ръка, напипа манометъра й, погледна го и й го показа. На тази дълбочина имаше въздух още за седем минути. Рик бясно дърпаше крака й. Опита се да извърне глава. Когато се обърна отново напред, гмуркачът се отдалечаваше от нея заднишком, с постоянна скорост, сякаш го теглеха. Тя започна да рита и се придвижи напред. Усети силно парещо жилване по рамото. Огнен корал. Изпитваше непреодолимо желание да срита Рик в лицето с плавника си. Щом беше планирал да влизат в тунел, трябваше да я предупреди, за да облече цял костюм.

Тунелът се разшири. Светлината отпред изглеждаше някак различна. Вече не виждаше водолаза пред себе си. Движеше се все по-бързо и по-бързо, излезе от тунела, погледна нагоре и видя светлината и мехурчетата на повърхността лъжовно близо. Потисна стремежа си бързо да се понесе нагоре, обърна се да види какво става с Рик, който тъкмо изникваше от тунела и й правеше знак, че всичко е наред — кръгче с палеца и показалеца си.

Дощя й се да имаше знак за „Не и благодарение на теб, безотговорно копеле.“

Рик вдигна палец да й сигнализира, че трябва да изплуват, после завъртя глава с внезапно паническо движение. Оливия погледна нагоре и видя силуета на акула.

Акулата беше може би на седем метра над нея. Оливия знаеше, че спокойните гмуркачи няма защо да се боят от акулите. Тази се движеше бързо и целеустремено, сякаш към някаква плячка. Настъпи вихрушка от движение и кипнала вода, а после бавно започна да се разпространява червен облак. Сигнализира на Рик да се отстрани. Очите му бяха разширени от ужас. Проследи погледа му и видя нещо да пада към тях като гротескна риба с огромна, тъмна, зяпнала уста, зад която се точеха нишки като водорасли. Предметът се завъртя бавно и откри човешко лице с отворена в писък уста, от врата бликаше яркочервена кръв, дългата права коса се носеше зад нея. Беше главата на Дуейн.