Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (43)

43.
Охранявана къща на МИ6, Котсуолд

Оливия мигаше срещу екрана на компютъра. Седеше в кабина, намираща се в зала, пълна с компютри и оператори. Един техник обработваше снимките, които беше направила с дигиталния си фотоапарат.

— Какво точно има на тази? — попита той.

— Ъъъ… — отвърна тя.

Снимката беше на мускулесто тъмнокожо мъжко тяло и бедра, изникващи от чифт крайно впити червени плувки.

— Да продължим нататък — весело предложи тя.

— Добра опаковка — обади се мъжки глас.

Тя се обърна. Професор Уиджет се взираше в издутите червени плувки.

— Снимах от ханша си — тромаво обясни тя.

— Очевидно. Той има ли си име, или просто е с код? — попита Уиджет.

— Уинстън.

— А! Уинстън.

— Няма ли да минем към следващата?

— Не. Значи всички тези са кандидат-актьорите около басейна на Ферамо? Какво правят там? Обслужват ли го?

— Не знам.

— Така е. — Той въздъхна, сякаш се отегчаваше, и я изгледа с наклонена глава. — Така е, рядко знаем. Но какво мислиш? Какво надушваш? — Погледна я, отвори широко очи и за секунда стана страшен. — Какво ти нашепва интуицията?

— Мисля, че ги вербуваше. Мисля, че иска да ги използва за нещо.

— Те знаеха ли това? Знаеха ли за какво ще ги използва?

Тя се замисли за момент.

— Не.

— А ти?

— Мисля, че е свързано с Холивуд. — Погледна отново издутите плувки. — Ферамо мрази Холивуд, а те всички се навъртат там. Няма ли да минем на следващата снимка?

— Много добре. Щом трябва, трябва. Следващата, Дод. О, Боже, какво е това?

На Оливия й се дощя да заудря глава в бюрото пред нея. Какво си беше мислила? Следващата снимка беше близък план на черен гумен водолазен костюм с ципове от двете страни. От гумата надничаше бронзов плосък твърд като камък корем.

— Божичко, объркала съм ги — смотолеви Оливия, като се взираше в близкия план на чатала на Мортън Си.

— Не бих казал, миличка — промърмори Уиджет.

— Опитайте следващата.

Техникът тежко въздъхна и мина на следващата снимка. Отново беше Мортън Си, този път в гръб, а съблеченият до кръста костюм разкриваше безупречния му торс. Мортън Си гледаше през рамо, с което странно напомняше за снимка на хубавец от петдесетте години.

— Крайно съблазнителен — отбеляза Уиджет.

— Не е съблазнителен — ядоса се тя и замига сърдито от унижение. — Това е човекът, за когото ви казах, че ме заплаши с пистолет. Той е мръсник.

Устните на Уиджет се изкривиха развеселено.

— Мръсник? Значи мислим, че той работи за мосю Ферамо? Като какъв? Сводник? Момче за всичко?

— Ами Ферамо явно го е взел сравнително неотдавна да плува под вода с кандидат-актьорите. Честно казано, стори ми се, че той играеше с всички срещу всички. Беше първа дружка на компанията в бара и на корабчето. Просто използваше всички.

Уиджет се наклони напред, вдигна злобно вежди и попита:

— Ти изчука ли го?

— Не — изсъска Оливия и бясна се втренчи в екрана. Истински неприятното беше, че Мортън Си бе крайно привлекателен. Имаше онова опасно съсредоточено изражение, което още първия път привлече вниманието й в Хондурас.

— Жалко. Младеж с интересна външност.

— Той е повърхностен, предател и гадняр. С нищо не е по-добър от проститутка.

В дъното на залата някой се изкашля. Професор Уиджет започна внимателно да изучава ноктите си, докато от една от компютърните кабини изникна фигура, доста позната фигура с непознати дрехи: елегантен тъмен костюм, вратовръзка и риза с разкопчана яка. Късо подстриганата коса вече не беше изрусена. Уиджет се огледа.

— Тя каза: „С нищо не е по-добър от проститутка.“

— Да, сър — отвърна Мортън Си.

— Та с какво те намушка? — попита Уиджет.

— С игла за шапки, сър — отговори сухо Мортън Си и излезе от кабината.

Уиджет се изпъна и стана.

— Госпожице Джаулс, разрешете да ви представя Скот Рич от ЦРУ бивш служител на Тайните военноморски служби, една от най-ярките звезди на Масачузетския технологичен институт. — Уиджет прекалено наблягаше на буквите „ц“ и „с“, като че ли беше Лорънс Оливие на сцената на „Олд Вик“. — Той ще бъде в центъра на текущата ни операция. Въпреки че леко изостана от вас при добирането до мишената.

— Добре дошла в операцията — каза Скот Рич и притеснено кимна на Оливия.

— Добре дошла в операцията ли? — викна тя. — Как смееш?

— Моля?

— Чу ме прекрасно.

— Съжалявам — обърна се Уиджет към компютърния техник. — Наближава леко бурен момент.

— Какво правеше там?

— Наблюдавах — отвърна Мортън Си-тире-Скот-Рич от ЦРУ.

— Знам това. Искам да кажа, какво правеше? Щом работиш за ЦРУ, защо не ми каза?

— Някой би си помислил, че сама си се досетила.

— Мислех, че работиш за Ферамо.

— Аз също — отвърна Скот Рич.

— Какво искаш… Да не намекваш… Как смееш!

— Боже опази… — промърмори Уиджет на компютърния техник, сякаш бяха две клюкарки на сбирка по бродерия. — Тя не го ли нарече току-що долна проститутка?

— Ако ти бях казал, ти можеше да му го изпееш.

— Ако ми беше казал, можехме да разнищим работата до дъно. Можех да остана.

— Съгласен съм с нея — рече Уиджет на техника все още с клюкарския глас. — Не мога да проумея защо му е трябвало да я изгони толкова бързо оттам. Вероятно някакво неуместно рицарско чувство.

— Рицарско чувство ли? Рицарско чувство? — попита Оливия. — Ти ме използва от момента, в който спря очи на мен.

— Ако наистина исках да те използвам, щях да се погрижа да останеш.

— Щеше да ме използваш преди това, стига да ти бях позволила, и много добре знаеш за какво говоря.

— Добре, добре — намеси се Уиджет и Оливия чу заповедническата нотка в гласа му. Блясъкът на хладно отчуждение в очите му й подсказа, че навремето е давал заповеди за извършването на ужасни неща. — Разберете се и ще ви чакам и двамата на стъпалата към предната морава. В стаята за обувки ще намерите ботуши и мушами.

— Нямам представа за какво говорите — обади се Скот Рич.

— За дрехи против дъжд, Рич. Не мога да допусна да се разхождаш из гората облечен като сервитьор, нали?

 

 

Домоуправителката чакаше пред вратата на залата. Оливия и Скот Рич я последваха надолу по тъмното, облицовано с ламперия стълбище, и минаха през кухнята, обзаведена с рендосани дървени маси, топли тръби и миризми на печено. Стаята за обувки също беше топла и облицована с боядисан в бяло фладер с ботуши, шалове, чорапи и палта, спретнато подредени и окачени на рафтове и закачалки. Беше спокойна и уютна, но не достатъчно.

— Защо уби Дуейн? — изсъска Оливия, докато обуваше чифт вълнени чорапи и зелени ботуши.

— За какво говориш? — отвърна Скот Рич и навлече черен пуловер. — Не съм убивал Дуейн. Боже мой!

— Само не ми казвай, че е била акулата — изсъска тя и облече вълнено сако.

— Ако наистина те интересуват гнусните подробности, Дуейн погна гмуркачите на Ферамо на своя глава. Сби се с тях под водата. Някой извади нож. Акулите приближаваха. Хората на Ферамо го изтеглиха на кораба му. Аз го следвах на разстояние. Следващото, което видях, бяха части от тялото на Дуейн, които потъваха надолу и всеки хищник от тази страна на Тобаго се втурна към мястото. Между другото, облякла си пуловера наопаки и с гърба отпред.

— Ти сложи кокаина в сака ми в Тегусигалпа, нали? — заяви тя, когато Скот Рич й отвори вратата и й направи път да излезе.

— Не — отсече той.

— Не ме лъжи.

Той приличаше на провинциален благородник. Тя осъзна, че вероятно прилича на съпругата на провинциален благородник. Студеният въздух рязко я удари в лицето.

Завиха зад ъгъла и пред очите им се разкри къщата в пълния си блясък: имение от елизабетинската епоха с високи квадратни комини и двукрили прозорци, поставени в идеална пропорция сред котсуолдския камък с цвят на мед.

— Не съм подхвърлял кокаин в стаята ти.

— Тогава кой? И какво правеше в онзи тунел? Едва не ме уби.

— Да съм те убил? — учуди се Скот Рич. Уиджет стоеше на стълбите и ги чакаше. Видя ги и тръгна да ги посрещне през моравата с развети палто и шал. — В тунела аз ти спасих живота. Дадох ти от моя въздух. Вие двамата идиоти се потопихте, без да пуснете сигнална шамандура!

— О, Боже. Нали не продължавате да се карате? — изрече Уиджет, като се присъедини към тях. — Хайде да отидем в гората. Оливия, като се върнем в къщата, ще трябва да подпишеш Официалния акт за поверителност. Съгласна ли си?

— Да, сър — възторжено отвърна Оливия.

— Дааа, и на мен ми се стори, че си падаш по тайните — въздъхна Уиджет. — Всичко, което чуеш, си остава тук, ясно? Иначе ще се озовеш в Тауър.

 

 

Беше ясен зимен ден и въздухът бе пълен с английски провинциални миризми, най-вече на оборски тор. Оливия следваше двамата шпиони по пътечка през гората, вдъхваща уханието на влажно дърво и гниещи плесени, джапаше из локвите с ботушите и си припомняше радостите да си топло увит навън в студен ден. Забеляза камера, поставена на едно дърво, после още една и още една, а след малко в мъгливата гора се мярна строго обезопасена ограда с четири реда бодлива тел отгоре и войник с камуфлажно облекло зад нея. Скот Рич спря и се огледа да види дали Оливия го следва.

— Убеден съм, че никой от двама ни не иска да се натрапва в съкровените ти мисли — заговори той, — но дали възнамеряваш да вземеш участие в разговора ни, или просто предпочиташ да джапаш из локвите?

— Не мога да ви чувам, ясно? Вие двамата марширувате отпред, а аз трябва да подтичвам, за да ви догоня.

— О, Боже, не мога повече — изпъшка Уиджет и се обърна. — Също като в началото на блудкава романтична комедия.

На студа лицето на Уиджет изглеждаше още по-старо. Тъничките червени вени изпъкваха през кожата му, а под всяко око имаше син полукръг като бушон. Почти приличаше на мъртвец, на ходещ труп.

— Има два основни въпроса — заговори Скот, без да обръща внимание. — Първо, какво замислят? Според сайтовете, които сме проучили…

— О, Боже, сайтовете, които сте проучили — рече Уиджет. — Сайтове. Сайтове. Изродена работа. Това, от което се нуждаем, са хора на място. Човешки същества, с човешки реакции спрямо други човешки същества.

— Сайтовете силно ни насочват към непосредствени терористични актове в Лондон и Л.А.

— Както и в Сидни, Ню Йорк, Барселона, Сингапур, Сан Франциско, Билбао, Богота, Болтън, Богнор и навсякъде другаде, където хората си пращат електронна поща — промърмори Уиджет.

Скот Рич леко сведе очи. Оливия започваше да научава, че често това е единственият признак, че е ядосан.

— Добре. Тук имаме истинско човешко същество. Ваша е — отсече той и се облегна на ствола на едно дърво.

Уиджет като че ли започна да преживя, задъвка устната си, а може би изкуствените си зъби. Прикова я със сините си очи.

— Два въпроса: първо, какви са тайните намерения на Ферамо? Гмуркачи в градската канализация, в резервоари, в охладителни системи на атомни електроцентрали? Второ, те прехвърлят експлозиви от хотела му в Хондурас в Южна Калифорния. Как ги вкарват в страната?

— Това ли са правили в Хондурас?

— Да — безизразно заяви Скот Рич.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото открих С4 на покрива на онази пещера, от която ти излизаше тогава.

Оливия заби поглед в земята и се намръщи — мислеше как тогава плуваше из пещерата, зяпаше рибките и се радваше на красивите им цветове.

— Е… агент Джаулс — обади се Уиджет. — Раждат ли се някакви мисли зад тази прекрасна фасада?

Погледна го остро. Умът й не работеше както трябва. Всичко изведнъж беше станало прекалено важно. А толкова й се искаше да успее като шпионка.

— Трябва да помисля малко — тихо измънка тя.

Уиджет и Скот Рич се спогледаха. Усети разочарованието на единия и раздразнението на другия.

— Ще продължим ли нататък? — каза Уиджет.

Двете неподхождащи си фигури тръгнаха напред, потънали в сериозен разговор — единият прекалено висок с развят шал, плющящо на вятъра палто и театрални жестове, другият — як, сдържан, самоуверен. Оливия нещастно се мъкнеше след тях. Почувства се като онова нещастно музикантче, което излязло на сцената, издало няколко стържещи звука на цигулката и провалило всички. Стресът от цялата необичайна ситуация започваше да си казва думата. Усети, че е изтощена и напрегната, слаба и безполезна по женски. Дишай, дишай, спокойно, спокойно, без паника, заповтаря си тя и се опита да си припомни Житейските правила.

Никога не се паникьосвай. Спри, дишай, мисли.

Нищо не е нито толкова добро, нито толкова лошо, колкото изглежда.

Когато те сполети нещастие, кажи си: „Майната му“.

Ключът към успеха се крие в начина, по който се изправяш след провала.

— Извинете! — извика тя и забърза да ги настигне. — Извинете! Знам как вкарват експлозивите!

— О, прекрасно — заяви Уиджет. — Кажи ни.

— По суша през Хондурас, а после с кораби по Тихия океан.

— Да, и сами бяхме стигнали до този извод — рече Скот. — Въпросът е как го вкарват в Щатите, без да ги хванат.

— Прехвърлят го с луксозни яхти и го запечатват в дъски за сърф на яхтите или в имението на Ферамо на Каталина.

Скот Рич и Уиджет млъкнаха и я загледаха.

— После закарват дъските с яхтите близо до калифорнийския бряг. Потапят ги и ги пускат под водата на дъното или на въжена линия. После сърфистите им се гмуркат под водата с водолазни костюми, вземат дъските, хвърлят резервоарите си и сърфират до брега на Маями, където натоварват пълните с експлозиви дъски в микробусите си и изчезват в страната.

Настъпи гробна тишина.

— Хмм, прекрасен образец на паралелно мислене — отбеляза Уиджет. — Основано на…

— Видях ги да се упражняват в Хондурас. Заобиколих с плуване носа в Попаян и ги видях да потапят дъските, а после да ги вадят и да сърфират.

— Не трябваше ли ти да откриеш това, Рич? — попита Уиджет. — Или си бил прекалено зает да чистиш бръмбара в саксията от бургундското й вино? „Пулини-Монтраше“, нали така?

— Сър, моля ви.

— Значи ти си сложил бръмбара в саксията със смокинята на Ферамо? — попита Оливия.

— И в кактуса му. И в твоя кактус, като стана дума за това.

— А ти хвърли пуловер върху единия, чаша шампанско в другия и бяло бургундско в третия. „Луи Жадо“ реколта деветдесет и девета.

— Деветдесет и пета — поправи го Оливия.

— Трябва сърцето ти да се е късало, като си изливала такова вино — рече Уиджет.

— Така беше — потвърди Оливия.

— Карл, здравей. — Скот говореше по телефона. — Накарай сектор Н да провери сърфистите на брега на Южна Калифорния, чу ли? Съсредоточете се върху лагуната на Малибу. Проверявайте вътре в дъските за сърф за С4. И прати на Каталина няколко души под прикритие да проверят корабните докове. Къде беше онова място, Оливия? Оливия? Имението на Ферамо на Каталина?

— О, ъъъ, вдясно от Авалон.

— Вдясно?

— На изток. А може и да беше на север. Вдясно, като гледаш Каталина от Л.А. Зад ъгъла откъм подветрената страна, към Хавай.

Скот Рич въздъхна.

— Просто провери всички пристани — каза той в слушалката.

— Много добре. Е, в такъв случай проблемът е решен — отсече Уиджет. — А сега за мишената? Някакви идеи?

Разказа им теориите си за крема за лице с рицина, за ацетиленовите бутилки в охладителите на атомните електроцентрали, за нападенията на филмовите студиа.

— Всичко това е твърде неопределено — призна тя. — Трябва да прекарам още малко време с Ферамо, за да го конкретизирам.

— Идеалният случай ще е, ако приемеш предложението му да отидеш в Судан — рече Уиджет. — От всяка гледна точка ще е страхотно.

— Трябва да е луд да те заведе там — вметна Скот.

— Той е луд — обяви Оливия.

— Луд е, че те пусна да си тръгнеш — отбеляза Скот.

— Благодаря — каза Оливия и реши, че Скот Рич в края на краищата не е чак толкова лош.

— Все пак беше очевидно, че ще го предадеш. Както и направи.

— Той ми вярва. Смята ме за свой сокол.

Скот издаде особен звук.

— Случило ли се е нещо, Скот, Рич, Мортън, или както там се казваш?

— Да, Рейчъл, Оливия, Пикси, или както там се казваш днес…

— Велики Боже — изръмжа Уиджет, извади кърпичка и попи челото си. — Нормално е агентите да приемат различни идентичности. Някои от нас прекараха два пълни сезона като кралица на килимите в хотел „Асуански праг на Нил“.

— Агентите, да — каза Скот Рич.

— Точно това прави госпожица Джаулс толкова интересна — заговори Уиджет. — Тя е родена шпионка. Но сега въпросът е, ако Пиер Ферамо — произнесе името с преувеличен френски акцент — ти се обади, както е обещал, и предложи да те вкара в бедуинската си бърлога край Червено море, ще приемеш ли?

— Да — сериозно произнесе Оливия.

— Нима? — намеси се Скот Рич и внимателно я загледа със сериозните си сиви очи. — Дори ако единственият му мотив е да те убие?

— Ако искаше да ме убие, вече да го е сторил в Хондурас.

— Точно така — отсече Уиджет. — Човек може да има множество разумни причини да заведе агент Джаулс в пустинята. Рич, не може да не си чел „Хиляда и една нощ“. Крайно еротична книга. Обзалагам се, че едно момиче, отвлечено от бедуин, може да разчита на някои доста интересни нощи в шатрата му.

— А след това? — попита Скот Рич и забърза напред.