Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (33)

33.

Рик мина бързо край нея, като плуваше бясно, извадил ножа и устремил се към акулата. Тя се присегна, хвана го за крака и го изтегли към себе си. Вдигна манометъра и направи знак с юмрук през гърлото си, че нямат въздух и посочи нагоре. Той погледна надолу към главата, която продължаваше да пада в бездната, обърна се и я последва. Оливия заплува бавно, отдалечи се от сцената, след като хвърли едно око на компаса си за посоката на брега, поглеждаше през рамо дали Рик все още е след нея, усещаше промяната в регулатора, която й подсказваше, че въздухът й е на привършване и отново започна да се бори с паниката. Над тях тъмнееха сенки. Нови хищници се скупчваха около кървавата баня. Тя започна контролирано изплуване без въздух. Бавно, съвсем бавно издишаше, като казваше „Аххх“ на глас. Почувства, че въздухът в жилетката-шамандура се разширява и притиска гърдите й, откри маркуча за изпускане на въздуха и пое дълбоко дъх от него, после бавно издиша във водата, погледна нагоре, видя вълшебната светлина, мехурчетата и синевата на повърхността, които я зовяха, по-близки, отколкото бяха, и се насили да не бърза: Дишай, без паника, забави изплуването си до скоростта на най-бавното мехурче.

Когато пробиха повърхността с глави, задъхани и жадно гълтащи въздух, двамата с Рик все още бяха далеч от брега, до бараката на водолазите имаше поне триста метра.

— Какво му направи? — изкрещя Рик.

— Какво? — извика Оливия, като избута маската нагоре и пусна пояса с тежестите. — За какво говориш?

Тя направи сигнала за спешно повикване към брега и наду свирката си. Около бараката се мотаеше обичайната група водолази.

— Помощ! — извика. — Акули!

— Какво му направи? — повтаряше разриданият Рик. — Какво направи?

— За какво говориш? — бясна попита тя. — Да не си откачил? Човекът в тунела не беше Дуейн. Беше някакъв с гумена маска. Даде ми от въздуха си, а после започна да се отдалечава заднишком.

— Как ли не. Не може да бъде. Ей! — разкрещя се Рик и замаха към бараката. — Ей, елате насам!

Тя погледна назад и видя перка.

— Рик, млъкни и стой неподвижен.

Без да откъсва очи от перката, тя наду свирката и отново вдигна ръка. За щастие усещането за тревога най-сетне стигна до групата на брега. Някой включи двигателя на корабчето, хора заскачаха вътре и след няколко минути корабчето се отправи към тях. Перката изчезна под водата. Тя сви крака и заплува като гъба, мислеше: Побързайте, моля ви, побързайте, очакваща внезапно движение на мускули и усещането, че плътта й се разкъсва. На корабчето сякаш му трябваше цяла вечност да стигне до тях. Какво ли правеха тия тъпи наркомани?

— Остави бутилките, качвай се — извика й Рик, отново превърнал се в уверения инструктор по гмуркане. Оливия се измъкна от каишите на бутилките и плавниците, посегна към протегнатите през борда ръце и опирайки краката си, се прехвърли вътре и легна на дъното, жадно гълтаща въздух.

Когато се върна на пристана, Оливия седна на пейката с хавлия на раменете и обгърна коленете си с ръце. Целият ужасен ритуал на смъртта и последиците му се разгръщаха около нея. Рик и още един мъж се спускаха от корабчето в морето в предпазна клетка, явно с безнадеждната задача да открият останките на Дуейн. Единственото медицинско лице на Попаян — възрастна акушерка-ирландка, стоеше безпомощно на пристана и държеше чантата си. При звука на сирените Оливия вдигна глава и видя приближаващ се катер със святкащи лампи: медицинският кораб от Роатан, най-големия остров.

— Трябва непременно да легнеш — каза й сестрата и запали цигара. — Трябва да те заведем при госпожица Рути.

— Първо трябва да я разпита полицията — обади се величествено единственият полицай на Попаян.

Оливия смътно осъзнаваше различните разговори и теории, които набираха скорост около нея: Дуейн още бил друсан след снощи; излязъл сам; крещял как ще даде урок на хората на Ферамо. Може да се е порязал и да е събрал акулите около себе си, или пък да е налетял на някого от хората на Ферамо и да се е наранил. Гласовете им се снишиха, когато заговориха за фигурата в тунела. Едно от момчетата нервно я докосна по рамото, точно по опареното от огнения корал място. Тя лекичко простена.

— Рейчъл — прошепна момчето, — извинявай, че те питам, но сигурна ли си, че човекът в тунела не беше Дуейн? Може акулата да го е дърпала назад.

Тя поклати глава.

— Не знам. Онзи беше облечен с цял костюм и маска на главата. Не мисля, че беше Дуейн. Ако беше, щеше някак си да ми го покаже. Освен това акулите не плуват в тунели, нали? А и гл… — гласът й се пречупи — …главата беше без качулка.

Когато се прибра, госпожица Рути се занимаваше с печене. Тави с кифлички и кейкчета бяха наредени върху печката и боядисаната в жълто ракла, миришеше на канела и подправки. Сълзи започнаха да боцкат очите на Оливия. В нея нахлуха детските образи за уют: хижата в Биг Иър, къщата в Удънтопс, майка й пече, когато тя се връща от училище.

— О, Боже, седни.

Госпожица Рути забърза до едно чекмедже и донесе спретнато изгладена и сгъната носна кърпичка с избродирано цветче и инициала „Р“ в ъгълчето.

— Дево Марийо, Майко Божия — рече тя и извади лепкав на вид кейк от тенекиена кутия. — Ето, ето. А сега да си направим по чаша хубав чай.

Отряза на Оливия дебело парче от кейка, сякаш единственият цяр за виждането на отрязана глава бе лепкав кейк с чаша чай. Което, реши Оливия, като отхапа от най-вкусния, най-бананов кейк на света, не беше далеч от истината.

— Днес има ли полет оттук? — тихо попита тя госпожица Рути.

— Разбира се. В повечето дни излита следобед.

— Как да си резервирам място?

— Просто остави багажа си на стъпалата и Педро ще почука на вратата, когато мине с червения пикап.

— А как ще разбере дали да спре? Откъде ще знае, че искам да взема самолета? Ами ако е пълен?

Госпожица Рути за пореден път я погледна, сякаш беше тъпа.

Почукването на вратата дойде малко след три. Червеният пикап беше празен. Оливия гледаше как любимият й бежово-зелен сак бива метнат отзад, после седна до шофьора, стиснала иглата за шапка в дланта си, прокарваща палеца си по долната част на шпионския пръстен, писалката с лютивия спрей, скътана в джоба на шортите. Денят бе идеален: синьо небе, пеперуди и чуруликащи птички, носещи се над диви цветя. Красотата и покоят бяха неземни, успокояващи. Видя надписа за Робинзон Крузо и мостчето към самолетната писта и започна да си събира нещата, но пикапът зави надясно.

— Това не е летището — нервно изрече тя, като остана твърдо на мястото си, когато спряха край група храсти до морето.

— Que? — каза той, като отвори вратата. — No hablo ingles.

— No es el aeropuerto. Quiero tomar el avion para La Ceiba^[1].

— Да, да — рече той на испански и свали багажа й на земята. — Самолетът излита от Роатан всеки вторник. Трябва да изчакате корабчето.

И кимна към празния хоризонт. Двигателят още работеше. Зачака я нетърпеливо да слезе.

— Но няма никакво корабче.

— Ще дойде след пет минути.

Оливия подозрително слезе.

— Изчакайте само няколко минути — обясни той и понечи да седне в пикапа.

— Но къде отивате?

— В селото. Всичко е наред. Корабчето ще дойде след няколко минути.

Включи двигателя на скорост. Тя печално го наблюдаваше как се отдалечава тракайки, внезапно връхлетяна от изтощение. Беше прекалено уморена, за да направи каквото и да било. Звукът на двигателя бавно замря в тишината. Беше много горещо. Не се виждаше никакво корабче. Оливия затътри сака си до едно дръвче и седна на сянка, като разпъждаше мухите с ръка. След около двайсет минути чу слабо виене. Скочи на крака и радостно заоглежда хоризонта с шпионския бинокъл. Беше корабче, което бързо приближаваше. Почувства диво облекчение и забърза към него. Но когато то се приближи, оказа се луксозен скутер. Не беше виждала нещо подобно в Попаян, но пък Роатан бе доста по-голям туристически център. Може летището му да разполага със свой скутер.

Лодкарят й помаха, изключи двигателя и доближи скутера до пристана с идеална дъга.

— Para el aeropuerto Roatan? — попита нервно тя.

— Si, senorita, suba abordo^[2] — отвърна лодкарят, върза скутера, метна сака й вътре и й протегна ръка да й помогне. Развърза лодката, включи двигателя и поеха към открито море.

Оливия седеше на тръни на тапицираната с бяла кожа седалка, поглеждаше назад към бързо смаляващия се до незначителност бряг на Попаян, после тревожно впери поглед напред в празния хоризонт. Вратата на кабината се отвори и тя видя да се подава тъмна глава, леко оплешивяла, покрита с къса, ситно къдрава черна коса. По лицето му се разля мазна приветствена усмивка.