Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (31)

31.

Веднъж попаднал под водата, Рик се превръщаше в класическия Самодоволен техничар. Беше от същото тесто като човека от Шпионския магазин, който провери стаята й в „Стандарт“, или Самодоволния компютърен специалист, който с наслада човърка в компютрите на хората и сипе неразбираем жаргон, сякаш всички са съпричастни към приказния му свят, като им размахваше под носа менюто с неговите деликатеси, достойно за три до петгодишни дечица, за да се къпе в детската им почуда, а после да им се подиграва с другите си приятелчета-техничари. Рик някак си успяваше да създаде усещането за самодоволно подхилване напук на факта, че беше на трийсет метра под водата и имаше маска на лицето и тръба в устата.

Оливия го следваше през цепнатината, а после, когато осъзна, че цепнатината всъщност е тунел, който става прекалено тесен, за да може тя да се обърне, изпадна в такава паника, че изпусна регулатора от устата си. За няколко секунди забрави златното правило и започна да се мята във водата. Ами ако Рик също беше от хората на Ферамо и се канеше да я убие или да я заведе при Алфонсо, който да й направи женско обрязване? Ами ако я заклещеше някой октопод? Ами ако гигантска сепия я обвиеше с въоръжените си със смукала пипала и… Спокойно, спокойно, дишай, дишай. Взе се в ръце, бавно издиша и се сети какво да прави: да се облегне надясно, да прокара ръка по бедрото си, а там трябваше да бъде регулаторът. Там се и оказа.

Тунелът се стесняваше тревожно. Започна да си представя как ще се оплаче от Рик пред властите, отговарящи за гмуркането, и ще накара да го изгонят. Можеха ли да затварят инструкторите по гмуркане? Не дишаше както трябва. Съчетанието от страх и негодувание объркваше всичко. Трябваше да се насили да направи онова, на което я бяха учили: да диша много, много бавно и дълбоко, да се съпротивлява на страховете си, сякаш вместо заклещена в подводен тунел лежеше в края на часа по йога и си представяше как топка от оранжеви светлини се движи през тялото й. Скоро започна да чува собственото си тежко дишане като звуков ефект във филм на ужасите.

След нещо, което й се стори цяла безкрайност, изплува в синя вода. Намираха се в огромна пещера. Някъде горе вероятно имаше отвор, защото водата беше чиста и осветена от тунели слънчева светлина. Загледа се нагоре в опит да види повърхността, но видя само разсеяна светлина. Рояци от ярко оцветени рибки се стрелкаха насам-натам. Беше като в някакво невероятно друсане с ЛСД. Плуваше нагоре-надолу, забравила за времето и реалността, докато не видя пред себе си Рик, който почукваше по манометъра и излъчваше с всяко почукване такъв покровителствен сарказъм, че тя усети как спечеленото от света на леководолазния спорт е загубено в света на пантомимата.

Оставаха им петнайсет минути. Не виждаше входа обратно в тунела. Рик заплува пред нея, посочи към дупката и с жестове й показа да мине първа. Връщането й се стори доста по-дълго от идването. Нещо не беше в ред. Не познаваше пътя. Страхът й отново изплува: Рик беше терорист, Рик беше разговарял с Мортън, Рик се опитваше да се отърве от нея, защото тя знаеше твърде много. Когато завиваше зад една чупка, видя какво има пред нея и изпищя в регулатора, пищеше и пищеше, така че той отново падна от устата й.