Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (36)

36.

— Още вино? — попита Ферамо. — Имам „Сент-Естеф“ от осемдесет и втора, ще върви добре с козето месо.

— Прекрасно.

До нея удобно се издигаше голямо смокиново дърво в саксия. Когато той се обърна да избере бутилката, тя бързо върна половината си порция козе месо обратно в чинията за сервиране и изля чашата си в саксията.

— …и „Пулини-Монтраше“ от деветдесет и пета за десерта.

— Любимото ми — нежно промърка Оливия.

— Та както казах — продължи той, докато наливаше виното, преди още да е седнал, — разделението на физическото и духовното е източникът на проблемите на Запада.

— Хм — усъмни се Оливия. — Работата е там, че ако имаш религиозно управление, което се ръководи от Бог, вместо от демократичен процес, какво би попречило на всеки луд, взел властта, да обяви, че Божията воля е да изхарчи парите за храна на населението, за да построи осемнайсет палата за себе си?

— Партията на Саддам Хюсеин БААС не е точно пример за религиозно управление.

— Не съм казала, че е. Посочих случаен пример. Мисълта ми е кой решава каква е волята Божия?

— Написано е в корана.

— Но текстовете може да се тълкуват по различен начин. Нали знаеш, „Не убивай“ за един означава „Око за око, зъб за зъб“ за друг. Не може да мислиш, че е правилно да се убива в името на някаква религия.

— Много си педантична. Истината не се нуждае от софистика. Ясна е като изгряващо слънце над пустинна равнина. Упадъкът на западната култура е очевиден във всичко — в градовете, в медиите и в посланията й до света: наглостта, глупостта, насилието, страха, безумното преследване на кух материализъм, обожествяването на известността. Вземи само хората, които двамата с теб видяхме в Лос Анджелис — похотливи, празни, суетни, готови на всичко заради празни обещания за богатство и слава като скакалци на соргово растение.

— Но компанията им май те забавляваше.

— Ненавиждам ги.

— Тогава защо ги наемаш?

— Защо ги наемам? Ах, Оливия, ти не си като тях и няма да го проумееш.

— Опитай. Щом толкова ги ненавиждаш, защо се обграждаш със сервитьорки, охранители, водолази и сърфисти, които до един без изключение искат да станат актьори?

Внезапно той уви косата й около юмрука си и дръпна главата й назад. Ръката й се сви около иглата за шапки.

— Ти не си като тях. Ти не си скакалец, ти си сокол. — Изправи се и застана зад гърба й. Започна да я гали по косата, от което вратът й настръхна. — Ти не си като тях и следователно трябва да бъдеш пленена и опитомена, докато не пожелаеш да се връщаш само при един господар. Ти не си като тях — прошепна той във врата й — и следователно не си похотлива.

Изведнъж пак уви косата й около юмрука си и дръпна назад главата й.

— Похотлива ли си? Открита ли си за авансите на друг мъж, за целувки под прикритието на мрака?

— Ох, пусни ме — изпъшка тя и издърпа главата си. — Какво им става на мъжете на този остров? Всички сте превъртели. Намираме се посред вечерята. Ще бъдеш ли така добър да спреш да се държиш шантаво, да седнеш и да ми кажеш за какво става дума?

Той спря, ръката му още беше върху косата й.

— Хайде, Пиер, не сме на училищно игрище. Не е нужно да ми скубеш косата, за да ми зададеш въпрос. Ела, върни се на стола си и да опитаме десерта.

Настъпи нов миг на колебание. Той се мяташе като пантера около масата.

— Защо не дойде при мен както ми обеща, соколче мое, моя сакр!

— Защото не съм соколче, а професионална журналиста. Пиша за гмуркането на екзотични места. Не мога да обхвана всички острови Бей, ако се устремя направо към най-луксозния хотел.

— Нужно ли е също така да изучаваш и местните инструктори по гмуркане?

— Разбира се.

— Всъщност — ледено произнесе той — мисля, че прекрасно знаеш за кого говоря, Оливия. За Мортън.

— Пиер, не може да не разбираш, че онова, което западните момчета вършат по купоните, особено когато са погълнали много ром и безплатен кокаин, е да целуват момичетата. В нашите страни това не е смъртен грях. Но все пак го отблъснах — позволи си да рискува с невинна лъжа тя. — Ти колко момичета се опита да целунеш от последната ни среща до днес?

Той изведнъж се усмихна като малко момче, получило обратно играчката си, след като е пищяло до Бога.

— Права си. Разбира се. И други мъже ще се възхищават на красотата ти, но ти винаги ще се връщаш при своя господар.

Божичко, той беше луд.

— Слушай, Пиер. Първо, аз съм съвременно момиче и нямам господари. — Мислеше светкавично, чудеше се как да върне разговора в релси. — Второ, ако двама души искат да са заедно, те трябва да споделят едни и същи ценности, а аз съм твърдо убедена, че убийството е лошо нещо. Ако ти не смяташ така, трябва да го изясним още сега.

— Разочароваш ме. Като всички западняци и ти си достатъчно нагла да държиш само на своите наивни и ограничени възгледи. Помисли за нуждите на бедуините в недружелюбните и безпощадни пустинни земи. Оцеляването на племето е по-важно от живота на индивида.

— Би ли подкрепил терористична атака? Трябва да знам.

Той си наля още една чаша вино.

— Кой на този свят би предпочел войната пред мира? Но има времена, когато войната се превръща в необходимост. А в съвременния свят правилата на воюване са променени.

— Ти би ли… — започна тя, но на него темата очевидно му беше омръзнала.

— Оливия! — весело възкликна той. — Та ти почти не си опитала храната! Не ти ли харесва?

— Стомахът ми все още се бунтува от пътуването с лодката.

— Но ти трябва да ядеш. Длъжна си. Това е страшна обида.

— Всъщност бих искала още малко вино. Да отворим ли бутилката с „Пулини-Монтраше“?

Това свърши работа. Ферамо продължи да пие, а Оливия — да излива чашата си в саксията. Той остана с ясна мисъл, движенията му бяха впечатляващо координирани, но страстта и красноречието му нараснаха. Оливия непрекъснато имаше усещането, че той се люшка на ръба на някакъв яростен изблик. Беше толкова смайващо различен от сдържания си достолепен облик пред обществото. Питаше се дали не става свидетелка на резултатите от някакви психологични травми, някакъв нанесен под пояса удар, какъвто бе изпитала тя: ранна травма, може би смъртта на родител?

Започваше да се очертава откъслечна карта на живота му. Беше учил във Франция. Споменаваше Сорбоната, но не беше конкретен. Говори по-подробно за учението си в Грас на Лазурния бряг, където се бе обучил като „нос“ в парфюмерийната промишленост. Следваше дълъг период в Кайро. Имаше баща, когото ненавиждаше, но се и боеше от него. Никакво споменаване на майка. Затрудни се да измъкне от него повече информация за работата му като продуцент във френското кино. Все едно се опитваше да разпитва някой от сервитьорите-тире-продуценти в бара на „Стандарт“ за най-новата му продукция. Очевидно разполагаше с много пари, които влияеха на живота му, и беше обикалял доста по света: Париж, Сан-Тропе, Монте Карло, Ангила, Гщаад.

— Бил ли си в Индия? — попита тя. — Бих искала да отида на Хималаите, в Тибет, Бутан, Афганистан. Тези места ми се струват толкова недокоснати и тайнствени. Бил ли си там?

— Да, разбира се, в Афганистан. Наистина е диво, красиво, сурово и свирепо. Трябва да те заведа там и двамата ще яздим, ще видиш как живеят номадите, животът на моето детство и моите предци.

— А защо беше там?

— Като млад обичах да пътувам, също като теб, Оливия.

— Сигурна съм, че не си пътувал също като мен.

Тя се засмя като мислеше: Хайде, хайде, изплюй камъчето. В лагер за обучение ли си бил? За „През океани“ ли се обучаваше или за нещо друго? Сега? Скоро? Опитваш ли се да ме направиш част от него?

— Напротив. Живеехме като бедняци в палатките. Моята родина е земя на номадите.

— Судан?

— Арабия. Земята на бедуините: щедрите, гостоприемните, простите и възвишените. — Пийна още една голяма глътка „Монтраше“. — Западният човек с неговата страст към прогреса не вижда нищо освен бъдещето и разрушава света в сляпото си преследване на новостите и богатството. Моят народ разбира, че истината се намира в мъдростта на миналото, че богатството е в силата на племето. — Сипа си още вино, наклони се напред и сграбчи ръката й. — Точно затова трябва да те заведа там. И, разбира се, ще бъде полезно за статията ти за гмуркачите.

— Няма начин — отвърна тя. — Ще трябва да убедя списанието да ме командирова.

— Но там се осъществява най-прекрасното гмуркане на света. Има канари и пропасти, спускащи се до седемстотин метра, коралови колонии, издигащи се като древни кули от дъното на океана, пещери и тунели. Видимостта е ненадмината. Водата е като стъкло! По време на престоя си няма да видиш друг водолаз.

Нещо в последната бутилка вино сякаш бе пробудило автора на пътеписи у Ферамо.

— Кораловите колонии се издигат от страшни дълбини и привличат морските твари в огромни количества, включително и големите океански видове. Гледката е като филм, Заснет с техниколор: акули, манти, баракуди, тон с кучешки зъби, цветни рибки.

— Е, значи има много риба! — весело възкликна тя.

— А утре ще се гмурнем само двамата.

Не и с твоя махмурлук.

— Има ли приятни места за отсядане?

— Всъщност повечето водолази живеят по корабчетата. Аз самият имам два обитаеми кораба. Но ти, разбира се, ще живееш като бедуините.

— Звучи чудесно. Но трябва да пиша само за неща, които и читателите могат да правят.

— Нека ти разкажа за Суакин — рече той. — Наричат го Венеция на Червено море. Ронещ се коралов град, най-голямото пристанище на Червено море през шестнайсети век.

След като в продължение на още двайсет минути слуша несекващи хвалебствия, започна да мисли, че ролята на Ферамо в Ал Кайда е да отегчава жертвите си до смърт. Наблюдаваше едва отварящите се клепачи, както майка гледа дете, опитваща се да прецени дали е дошъл моментът, когато може безопасно да го пренесе в креватчето му.

— Да се върнем вътре — прошепна тя и му помогна да се настани на ниския диван, където той се отпусна тежко, забил брадичка в гърдите си. Сдържаща дъха си и неубедена дали наистина ще се осмели да го направи, тя изрита сандалите си и отиде на пръсти до писалището с лаптопа. Отвори го, натисна един клавиш да види дали е само заспал като собственика си. По дяволите. Беше изключен. Ако го включеше, щеше да издаде звук: акорд или, пази Боже, крякане.

Оливия се смръзна, когато Ферамо изпусна гръмовита въздишка, промени позата си и облиза връхчетата на устните си като гущер.

Изчака дишането му отново да се успокои и реши да рискува. Натисна бутона за включване и се подготви да кашля. Чу се леко бръмчене, после, преди да успее да се изкашля, женски глас от компютъра изрече: Ъх-ох.

Ферамо отвори очи и седна като на пружина. Оливия грабна бутилка с вода и забърза към него.

— Ъх-ох — рече тя, — ъх-ох, утре ще имаш тежък махмурлук, ако не пийнеш малко вода.

Поднесе бутилката към устните му. Той поклати глава и я отблъсна.

— Добре, но не обвинявай мен, ако сутринта те цепи главата — рече тя и се върна при компютъра. — Трябва да изпиеш поне литър вода и да глътнеш аспирин.

Продължаваше да мърмори приспивно, докато сядаше пред компютъра и проверяваше десктопа, насилвайки се да запази хладнокръвие. Нямаше нищо освен обичайните икони и приложения. Погледна през рамо. Ферамо спеше дълбоко. Кликна върху AOL, после влезе в „Любимци“.

Кликна първите две:

Хидрозаваряване: за заваряване под вода.

Евтини ножички за подстригване на косми в носа и нокти.

— Оливия! — Тя подскочи буквално на пет сантиметра от стола. — Какво правиш?

Спокойно, спокойно, не забравяй, че е на почти четири бутилки вино.

— Опитвам се да проверя пощата си — отвърна тя, без да вдига поглед, като продължаваше да работи. — Връзката ти кабелна ли е, или се свързваш чрез телефона?

— Махни се оттам.

— Не и ако ще трябва да те гледам как спиш — опита да се престори на обидена тя.

— Оливия! — отново звучеше страховито.

— Ох, добре де, почакай само да го изключа — бързо отвърна тя и излезе от AOL, като го чу да става на крака. Наложи си невинно изражение и се обърна да го погледне, но той се бе запътил към банята. Тя се стрелна през стаята, отвори шкафа и видя няколко видеокасети, някои с надписани на ръка етикети: „Лорънс Арабски“, „Академични награди 2003“, „Академията по страст на госпожица Уотсън“, „Сценична слава в областта на залива“.

— Какво правиш?

— Търся минибара.

— Няма минибар. Това не е хотел.

— А аз мислех, че е хотел.

— Май е време да се връщаш в стаята си.

Приличаше на човек, който тъкмо започва да осъзнава колко е пиян. Дрехите му бяха смачкани, очите — кръвясали.

— Прав си. Много съм уморена — с усмивка рече тя. — Благодаря за прекрасната вечеря.

Но той препускаше из стаята, търсеше нещо и само й махна за довиждане.

Представляваше руина на достолепния, секващ дъха мъж, който толкова я впечатли в хотела в Маями. Пиячката е сатанинска пикоч — помисли тя, когато се прибра в стаята си. Интересно колко ли време ще е нужно, за да открият към Ал Кайда клуб на анонимните алкохолици?