Шърли Бъзби
Лилия в нощта (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Минаха няколко часа, докато Брет и Сабрина се видяха отново, но и двамата добре бяха използвали времето си. Бонита прегледа и превърза ръката на Брет. Измърмори, че би трябвало да се зашие и щял да остане белег, но иначе нямало основание за тревога.

Изкъпан, избръснат, с бяла риза, черен брич и ботуши, ранената ръка прикрепена е кърпа от яркочервена коприна, Брет твърде малко приличаше на бандита, за какъвто го беше сметнала Сабрина. Само дълбоките нефритенозелени очи разкриваха, че зад фасадата на джентълмена е скрит суров и решителен характер.

Наистина, неочакваната среща със Сабрина го обърка за известно време, а сладките й устни нанесоха сериозни пукнатини в отбранителната му стена. Но объркването беше само временно, докато му стана ясно колко налудничави бяха подобни чувства и започна сам да се проклина за глупостта си. Упорито си втълпяваше, че случилото се няма никакво значение.

Чувствата на Сабрина бяха по-трудно определими и във всеки случай много по-объркани. Никога преди не беше изпитвала желание и до днешната целувка не се интересуваше особено какво става между мъжа и жената. Но топлите устни на Брет събудиха в душата й буря от чувства, която не й се отразяваше добре. Боеше се, че ще я въвлекат в опасен водовъртеж.

След като Алехандро я остави, тя изтича в стаята си, дръпна настрани тънката мрежа против комари, окачена над леглото й, и се хвърли върху жълтозелената дамаска. Опря брадичката си с ръце и се загледа пред себе си. Миговете от срещата с Брет отново се изнизаха пред очите й. Гняв, вълнение, объркване — в душата й беше същински хаос.

Накрая стигна до убеждението, че не иска Брет да бъде тук. Той пречеше, объркваше всичко. Защо баща й го покани, без дори да я уведоми? Непременно трябваше да разбере какво се крие зад тази покана.

Ала преди всичко не биваше да си спомня целувката, защото дивото желание да се притисне до силното му топло тяло можеше отново да надделее. Постара се да прогони случилото се от паметта си и се закле никога вече да не изпада в подобно положение.

Много й се искаше да си остане в леглото — далече от вълнуващата близост на Брет Дейнджърмънд, ала знаеше, че подобна постъпка щеше да бъде наистина детинска. Не й се искаше Брет да я сметне за глупаво дете, а баща й да се ядоса, че домакинята пренебрегва госта си. Затова стана и започна да се преоблича.

Съвсем противно на навика си, Сабрина отдели много време за тоалета си и по този начин отдалечи срещата с Брет до вечерта.

Отпусна се във ваната, наслади се на уханната пяна на сапуна и се отдаде на смешна мечта, в която Брет беше смирен обожател, а тя хладно му заявяваше да си знае мястото.

След банята се загърна в бяла хавлия и за първи път в живота си посвети сериозно внимание на съдържанието на гардероба си. Обичаше хубавите рокли, въпреки че предпочиташе панталони за езда, и като единствено дете на богат баща притежаваше всичко, което би могло да пожелае сърцето на едно младо момиче. Ала днес не остана доволна от дрехите си. Внезапно осъзна защо е толкова придирчива, изкриви уста и дръпна първата рокля, която й попадна. Но имаше късмет. Копринената рокля с цвят на кайсия беше най-новата и най-хубавата й дреха. Корсажът обхващаше плътно талията, безброй метри коприна се спускаха на елегантни дипли до глезените. Набраните ръкави, обшити с дантела, завършваха малко над лактите, същата дантела красеше и четвъртито й деколте. Огледа се в едно високо огледало и се запита дали роклята не е твърде дълбоко изрязана.

После обаче й хрумна, че вече я беше обличала, без да се смущава, че тя разкрива толкова много от златистата й кожа. Седна пред тоалетната масичка и умело подреди разрошените огненочервени къдрици. След няколко минути доволно огледа отражението си в огледалото. За разлика от много свои познати, Сабрина нямаше нужда от камериерка. Бонита я беше научила как да повдига упоритите си къдрици със златен перлен гребен и да оставя няколко кичура да се вият около ушите и слепоочията. Сложи златните обици, подарък от Бонита, и доволно кимна. Този път сеньор Брет положително нямаше да я помисли за момче. С чувството, че й предстои битка, наметна на раменете си черна дантелена мантиля и с високо вдигната глава закрачи по широката извита стълба. Мъчеше се да си втълпи, че се е нагласила така, за да зарадва баща си, но с много по-голямо любопитство очакваше реакцията на Брет.

Вечерта беше мека и Алехандро беше наредил да сложат масата в патиото.

Хасиендата беше построена във формата на буквата „Г“, така че патиото беше защитено от две страни. Няколко двукрили врати водеха от къщата към вътрешния двор. Другите две страни бяха закрити от шпалири, гъсто обрасли с бугенвилия. Изглеждаха като зелени стени, разделени само с врата от ковано желязо. Единият ъгъл беше украсен с водоскок, представляващ каменен жребец, изправил се на задните си крака. От муцуната му бликаше вода. Царствен бор в средата на двора се грижеше за така желаната сянка. От двете страни на коридора, под издадения покрив, бяха поставени пъстро изрисувани керамични саксии с хибискус и жасмин. Под бора беше поставена желязна маса с няколко стола.

Алехандро беше седнал на един от столовете, на масата пред него имаше кристална чаша. Малко разочарована, че Брет го няма, Сабрина тръгна към него. Светлината в патиото беше приятно приглушена, бяха запалени само няколко фенера. Роклята на Сабрина блестеше златна в меката светлина, косата й пламтеше като огън.

Девойката хвърли дързък поглед към Алехандро и се завъртя прелъстително в кръг.

— Достатъчно женствена ли е, татко? Или да си облека нещо по-смело?

Алехандро се засмя и с гордост отвърна:

— Хубавица си, гълъбчето ми! Прекрасна млада дама. Но може би аз съм предубеден и е по-добре да изслушаме още едно мнение. — Погледна през рамото й и продължи: — Бъди откровен, амиго, не е ли дъщеря, с която човек може да се гордее?

Усмивката замръзна на устните на Сабрина. Извърна се рязко и видя Брет Дейнджърмънд, облегнат небрежно на една от колоните, подпиращи покрива, без да сваля очи от нея.

Ако знаеше, че появата й подейства на Брет като удар в стомаха, може би нямаше да се разгневи и обърка толкова. Кръвта пулсираше в слепоочията на мъжа, сърцето му се сви болезнено при вида й.

Това вече не беше дете, а красива, желана жена — трябваше да го признае, макар и неохотно. Твърде желана, предупреждаваше вътрешният глас. Трябваше да се отнася с нея като с дете — не биваше да рискува да я види като жена. Жените бяха опасни.

Погледът му се плъзна отново по стройната фигура и въпреки всички добри намерения кръвта му се разбушува.

Дългият изпитателен поглед развълнува Сабрина и тя гневно отметна глава. Тя беше осветена от фенерите, но Брет стоеше в сянката на свода и само бялата му риза проблясваше в полумрака. Лицето беше изцяло в сянка и само огънчето на тънката пура показваше къде е ръката му. Сабрина си наложи да се усмихне и небрежно пристъпи към него, въпреки че в сърцето й бушуваше буря. Направи кокетен реверанс и каза със сладък глас:

— Е и? Какво гласи присъдата, сеньор?

Най-после видя лицето му, но не можа да разтълкува израза на очите. За първи път видя суровото продълговато лице без гъстата черна брада и почувства странна празнота в стомаха. Този мъж беше наистина забележителен, но не в обичайния смисъл, като Карлос например. В лицето му имаше нещо… Устните бяха съвършени, носът прав, ала ноздрите твърде остро изсечени, за да бъдат красиви в класическия смисъл. Гъстите черни вежди бяха безсрамно извити, нефритенозелените очи се криеха под дълги тъмни мигли. Общо взето, оставяше впечатление за ярко изразена мъжественост, силно, впечатляващо лице, малките недостатъци по което просто не се забелязваха.

Красивата уста се разтегна в подигравателна усмивка. Брет извади пурата от устата си и промълви:

— Може би трябва първо ти да дадеш оценка за мен, достатъчно дълго ме разглеждаш.

Сабрина се изчерви.

— Моля за извинение — каза тя. — Трябваше да проверя дали не се криеш в сянката само защото лицето ти е обезобразено.

Мъжът насреща й имаше страшно романтичен вид. Превръзката беше като яркочервено петно на бялата риза, дългите мускулести крака бяха обути в тесни, черни панталони. Съвсем против волята, си Сабрина промълви:

— Знаеш много добре какво ще кажа, нали!

Двамата сякаш бяха сами в патиото. Алехандро беше забравен. Той ги наблюдаваше внимателно и ясно доловимото напрежение между тях му допадна. Брет удостои отговора й с широка усмивка.

— Каква чест, дете! Лишаваш ме от мъжественост!

— Бих го направила с удоволствие — изсъска Сабрина — е някой остър като бръснач нож!

Проехтя безсрамният смях на Брет, но веднага след това лицето му стана сурово.

— Искаха да го направят жени, които имат повече опит е мъжете от теб!

Сабрина потрепери от внезапно появилия се опасен израз на лицето му. Защо все ми се иска да се карам е него? — помисли тя. — Едновременно е това се стремя към… към какво всъщност?

Погледите им се срещнаха, и в този миг Сабрина се почувства щастлива, че е жена и че баща й е наблизо. Алехандро не чуваше разговора им, ала веднага забеляза, че се отнасяха не съвсем любезно един към друг. Познавайки темпераментните изблици у дъщеря си, извика:

— Хей вие двамата, искам и аз да участвам в разговора.

Брет се отвърна от Сабрина с известно усилие и каза:

— Аз само се съгласих с предишното ти изказване. Сабрина е наистина чудно хубава… но езикът й може да бъде смъртоносен.

Сабрина изпръхтя съвсем не като дама и понечи сърдито да му обърне гръб, но Брет посегна към ръката й. Наведе се, притисна топлите си устни в меката кожа и тя окончателно се обърка. Целувката я опари като нажежено желязо. Сърцето й направи странен скок.

С чаровна усмивка Брет промълви:

— Нека сключим мир, дете! Обещавам ти да бъда кротък — в рамките на възможностите си, — ако ми обещаеш да държиш зад зъбите отровното си малко езиче.

Обхвана я необяснимо, опияняващо чувство на щастие, всяка сдържаност беше забравена и тя грейна насреща му. На бузата й се появи пленителна трапчинка и гласът й прозвуча почти плахо:

— Да, сеньор Брет, би било прекрасно.

При тази усмивка Брет затаи дъх. Ала се овладя бързо и галантно поведе Сабрина към масата. Вечерта протече хармонично и когато Сабрина си легна, тя установи че вече се радва на следващия ден, когато двамата с баща й щяха да покажат на своя гост ранчото. Сгуши се в пухеното легло и притихна. Колко хубаво, че видях отново сеньор Брет, каза си сънливо и прогони от съзнанието си неясната тревога. Просто не биваше да мисли за онази целувка и как кръвта пареше във вените й, когато Брет я гледаше така… Не. Между тях трябваше да цари мир.