Шърли Бъзби
Лилия в нощта (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Наистина беше Оли? През последните шест години се беше източил и бе навършил двадесет и пет години. Вече не приличаше на мъдрата малка маймунка, каквато беше по-рано. Чипият нос беше станал представителен, брадичката остро изсечена, челото — по-широко. Беше се превърнал в учудващо привлекателен млад мъж. Но умните, кръгли кафяви очи не се бяха променили никак, както и безсрамната усмивка.

— Като се прибрахме миналото лято с шефа, му казах, че за мен е крайно време да спазя обещанието си към Лупе. Бяха ми необходими месеци, за да го убедя. — Оли примигна срещу Сабрина. — Ала той най-после се установи за постоянно, та има нужда от мен и Лупе, за да му водим домакинството както трябва.

— Ах, Оли, толкова се радвам да те видя пак! Но няма да те задържам. Сигурна съм, че първо искаш да поздравиш другиго.

Оли се изчерви до уши, преглътна и изведнъж започна да нервничи. Подръпна поводите и заекна:

— Ами… Тя дали… Искам да кажа, дали Лупе…

— Имаш предвид дали Лупе е още тук? — усмихна се Сабрина и сърцето й се сви. — Разбира се. Сега е моя камериерка. Но от мен няма да научиш нищо повече. Сам поговори с нея.

Тя нареди да извикат Лупе в малкия салон. Момичето дотича и без да забележи Оли, задъхано попита:

— Вярно ли е, сеньорита, че моят Оли се е върнал? Едва тогава го видя и смаяно прошепна: — Оли, мили наистина ли си ти? — И развълнувано се вгледа в промененото му лице.

Оли кимна бавно. Не можеше да се нагледа на стройната фигура на любимата си и нежното й лице. Преди шест години тя беше още дете, а сега го посрещаше красива млада жена е огромни тъмни очи, гъста черна коса и прелестна уста.

Двамата стояха безмълвни един срещу друг и Сабрина тихо напусна стаята. Без да виждат и чуват какво става наоколо им, те тръгнаха като лунатици един към друг и се хвърлиха в прегръдките си.

Едва бе поутихнала първата радост от пристигането на Оли, когато Сабрина бе обзета от парещо неспокойство. Носеше ли той вест от Брет? Дали ужасната неизвестност най-после щеше да свърши?

В двора срещна Франсиска, която здравата й се накара, че е позволила на Оли да влезе в къщата, а след това, както винаги, изля отровен поток от ругатни за несправедливостите, които била принудена да търпи от Брет Дейнджърмънд, както и за предателството на Алехандро.

Сабрина послуша известно време гневната тирада, но скоро й дойде до гуша.

— Престани! — заповяда решително тя. — Положението е достатъчно неприятно, не е необходимо да го усложняваш още повече. Няма да търпя да обиждаш паметта на баща ми!

Избухването на Франсиска разруши окончателно радостта й от пристигането на Оли. Втурна се гневно по стълбите, шумолейки с полите си, и потърси утеха в самотата на стаята си. Но и там не намери спокойствие, защото не можеше да си отговори какво щеше да й донесе присъствието му. Дори не й идваше на ум, че Лупе, която много обичаше и ценеше, би могла да я напусне заради него. А също и това, че отказът на Лупе да изостави обичната си господарка можеше да създаде проблеми между току-що намерилите се влюбени.

Само един поглед към набразденото от сълзи лице на девойката, която половин час по-късно нахлу като луда в стаята й, беше достатъчен. Нещо беше тръгнало накриво.

Сабрина се надигна и направи опит да се усмихне.

— Какво стана, Лупе? Твоят Оли се върна и би трябвало да танцуваш от радост…

В големите тъмни очи се изписа безпомощност.

— О, сеньорита, аз бях толкова щастлива! Той е станал такъв хубав мъж… Но ми заяви, че трябва да ви напусна! Щели сме да живеем в Ню Орлиънс. — Изхлипа и се хвърли в прегръдките на Сабрина. — Толкова го обичам! Толкова дълго го чаках и бях твърдо уверена, че ще се върне. Но сега не знам какво да правя! Не мога да понеса, че ще оставя вас, семейството си, приятелите! Как ще отпътувам просто така с един мъж, когото не познавам? Обичам го, да, но все още не го познавам…

Сабрина потръпна от мъка. И тя обикна Брет Дейнджърмънд, без да го познава… Откъсна се от прегръдката на Лупе и въздъхна:

— Не плачи, миличка! Сигурна съм, че Оли ще те разбере, стига да му обясниш както трябва. Освен това не е нужно да вземеш решение още днес, нали? Ще обявите годежа си, ще вдигнем сватба, а за това е нужно доста време. Не се страхувай! Ще се омъжиш за своя Оли и всичко ще бъде наред.

Сълзите на Лупе пресъхнаха веднага.

— О, сеньорита, знаех си, че ще ме разберете! Толкова сте мъдра!

— Къде е Оли? Надявам се, не си го изгонила?

Лупе беше ужасена.

— О, не! Не можех просто така да го върна, нали току-що е дошъл. Освен това ми заяви, че нямало да замине без мен.

Оли го потвърди няколко минути по-късно, когато Сабрина слезе при него в малкия салон.

— Мис — заговори без много увъртания той, — няма да си замина без Лупе! Не я разбирам! Посрещна ме е толкова радост, обеща да се ожени за мен, но щом й казах, че ще живеем при шефа, брадичката й увисна и затрепери. Жени!

Сабрина едва успя да успокои възбудения до крайност момък.

— Нима си вярвал, че просто ще дойдеш тук след шест години, ще се ожениш за Лупе и на следващия ден ще я отведеш?

Той се ухили виновно.

— Всъщност не. Но шефът каза… — Изведнъж зяпна като риба на сухо.

— Какво има? — изненада се Сабрина.

— Бог ми е свидетел, мис, просто забравих! — Оли едва не потъна в земята от срам. От вълнение забравих да ви предам писмото.

Сабрина пребледня.

— Това е разбираемо.

— Винаги съм знаел, че с вас могат и коне да се крадат, мис! — произнесе с възхищение Оли и затърси пол ризата си. Намери плика и го подаде на Сабрина със загрижено лице. — Мис — промълви колебливо, — не знам защо така се объркаха отношенията ви. Ала шефът преживя много тежко и през последните години ужасно се промени. Винаги е бил корав човек, но сега е като студена стомана, почти е никого не общува. Не знам какво пише в писмото, но ще ви кажа едно: завещанието на баща ви никак не го зарадва. Като разбра, че е определен за ваш настойник, побесня от гняв. Такова нещо не бях чувал никога! Разкрещя се, че не искал да има нищо общо. Да си търсите другаде бавачка и да не му досаждате! Но после размисли и каза, че го дължи на баща ви и ще изпълни дълга си само заради паметта на дон Алехандро. — Оли подръпна смутено ухото си. Студеното лице на Сабрина подсказваше, че си е позволил твърде много. — Мислех си, че все пак трябва да го знаете — смутолеви той.

— Благодаря — промърмори с ледена учтивост Сабрина. — Моля те, би ли ме оставил сега сама с писмото?

— Разбира се, мис! — отговори бързо Оли. Но след това, сякаш за първи път забелязваше черното й облекло, тихо добави: — Съжалявам много за баща ви, мис… Трябваше веднага да ви го кажа. Дон Алехандро беше добър човек и сигурно много ви липсва. — Спря се, размисляйки дали да продължи, но пое дълбоко въздух и каза: — Мис, това много наскърби шефа. Толкова зъл не го бях виждал никога. Закле се, че един ден ще намери убиеца. Дни наред седя мълчалив и тъжен, после внезапно изчезна и ме остави сам в Ню Орлиънс. — Оли загрижено поклати глава. — Уверен съм, че тръгна да търси убиеца! Но след седмица се появи също така внезапно, както беше изчезнал. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. А може би просто е искал да остане сам с болката си, за да се пребори с нея. Никога не го показа външно, но аз знам, че продължава да тъгува за баща ви…

Думите на Оли продължиха да звучат в ушите й и след като той излезе. Сабрина се настани с писмото в ръка зад старото чамово писалище на баща си и се загледа в празното пространство. После е въздишка поклати глава, за да прогони мъчителните мисли, разчупи печата и зачете набързо написаните редове.

Ала скоро поруменя от гняв и го захвърли на пода. Господи! Какво нахалство!

Никакво обръщение, никакви съболезнования, нито една лична дума. Само сурови факти и студени, безчувствени заповеди. Той щял, пишеше Брет, да поеме пълния контрол върху имуществото. Скоро щял да вземе решение къде да живее тя и е кого може да общува. Директорът на търговската къща в Ню Орлиънс вече го информирал за финансовото състояние, а агентът на семейството в Мексико Сити щял колкото се може по-скоро да изпрати доклад. Междувременно й позволявал да живее в ранчото.

Писмото беше съставено в такъв обиден стил, толкова дръзко се намесваше в личния й живот, че Сабрина загуби ума и дума. Нима този човек наистина си въобразяваше, че може да се отнася така с нея? Тя ще му даде да се разбере!

Летаргията от последните месеци беше забравено. Чувството за безпомощност в миг се изпари. Пламнала от гняв, тя разкъса писмото на малки късчета. Защо не можеше също така лесно да унищожи и Брет Дейнджърмънд!

Прислугата остана като ударена от гръм, когато Сабрина обяви, че след седмица заминава за Ню Орлиънс. Всички протести бяха напразни, сеньоритата не можеше да бъде разубедена. Беше й по-трудно да се справи е възраженията на Франсиска, докато не й предложи да я вземе със себе си като дуеня.

— Да! Ще тръгна с теб. Докато се върне Карлос и ни последва в Ню Орлиънс, ще те закрилям!

Оли настоя да се ожени за Лупе преди заминаването. Отначало девойката упорито отказваше, но топ успя да разсее съмненията й.

Сватбата стана малко набързо, но въпреки това беше чудесна. Най-сетне дойде и денят на тръгването. Самото пътуване мина изненадващо приятно, без инциденти и повреди, без да ги безпокоят крадци или бандити.

Колкото повече наближаваха Ню Орлиънс, толкова по-нервна ставаше Сабрина. Караше се на Лупе, беше нелюбезна с леля си, настроението й беше отвратително. Фактът, че причината за нервността й беше предстоящата среща с Брет, засилваше още повече гнева й. Преди всичко защото при мисълта, че ще се изправи насреща му, в сърцето й нахлуваха топли вълни. Опитваше се да си втълпи, че той ще я посрещне студено и безразлично, за да се успокои.

Къщата на Брет в Ню Орлиънс беше разположена в гъсто населен район на града, източно от Дофин стрийт, недалеч от Мисисипи. Оли ги поведе към елегантна триетажна постройка на Конди стрийт, с красив изглед към голямата река, по която през 1718 година бяха дошли французите.

Сабрина беше изненадана от размерите и разкоша на дома. Та само преди шест години, когато ураганът беше вилнял в Луизиана, Брет беше на ръба на фалита! Оли тържествено отвори входната врата от ковано желязо.

Сабрина го последва и се озова в покрита входна алея, която водеше към оборите и градините в задната част на имота. На половината път Оли спря коня си и обясни:

— Дамите могат да слязат тук. — Посочи портичката в стената и добави: — Минете през тази врата. Положително ще срещнете прислужник, който да ви упъти към къщата.

Сабрина се плъзна от седлото и усети как сърцето й се качи в гърлото. Защо беше решила, че е толкова важно да се изправи лице в лице с Брет Дейнджърмънд?

Слава Богу, гневът отново й се притече на помощ. Ще му заяви, че не позволява да й се пишат такива безочливи писма! Съгласно закона може да е неин настойник, но тя няма да търпи волностите му!

Бутна решително вратата и спря, заслепена от красотата, която се разкри пред погледа й. Намираше се в края на широк вътрешен двор, заграден от три страни от стените на дома. Имаше форма на правоъгълник и беше декориран с големи глинени саксии, в които бяха засадени разкошни екзотични растения и цветя: кървавочервени и бели мушката, хибискус, азалии, перести папрати и малки палми. Две големи магнолиеви дървета, чиито жилави тъмнозелени листа създаваха съвършен фон за белите, подобни на лалета цветове, даряваха благодатна сянка.

Наистина вълшебно място, оазис на спокойствието Няколко балкона гледаха от първия и втория етаж към двора. Красивите перила от ковано желязо бяха обрасли с лози и други пълзящи растения. Сводести врати с ветрилообразни прозорци извеждаха в градината, тонът на нежно оцветените в охра стени отморяваше окото. Великолепен дом, каза си с възхищение Сабрина. Толкова изискан…

Дори Франсиска беше впечатлена.

— Е, да — промърмори недоволно тя. — Както ми изглежда, грингото не е бил онзи ловец на зестри, за какъвто го мислехме. Освен ако не се е сдобил с всичко това благодарение на твоите пари.

Сабрина мина бавно през двора и се запъти към двойната врата, която водеше в централното крило Стомахът й се присвиваше от напрежение. Страхът и очакването я тласнаха напред.

Като се приближи, забеляза до двойните врати извита дървена стълба, която се изкачваше на първия етаж Застанала на няколко метра от вратата, тя се зачуди дали да тръгне нагоре или да влезе вътре.

До нея Франсиска изсумтя презрително:

— Защо не излиза слуга да ни приеме! Грингото няма маниери! Макар пред хората да се прави на джентълмен!

Сабрина сметна, че трябва да го защити:

— Ние идваме без предварително съобщение, лельо! Възможно е персоналът въобще да не е забелязал пристигането ни.

— При шума, който вдигнахме е влизането? Този тип просто е решил да ни обиди! — Франсиска тръгна решително към вратата и енергично почука. Не се чуваше нищо освен ленивото жужене на пчелите и цвърченето на птичките, докато внезапно на горния етаж се отвори врата. Франсиска отстъпи крачка назад и вдигна сърдит поглед.

Горната част на извитата стълба не се виждаше, но при звука на твърдите стъпки, които слизаха надолу, гърлото на Сабрина се сви. Забеляза как овлажняха ръцете й и си пожела да беше останала в Накодочес — щеше да бъде далеч по-добре да се опълчи срещу врага на родна земя. С идването си в Ню Орлиънс му даваше допълнителен коз.

Впери очи в стълбата и почувства как всяка фибра на тялото й се сковава с наближаването им. Първо се показа крак в ботуш, после още един. Лъскавите ръждивочервени ботуши бяха от най-фина испанска кожа, отлично изработени. Сабрина преглътна. Такива ботуши не носеше никой слуга.

Мъжът на стълбата очевидно умееше да проточи до край напрежението, толкова бавно и спокойно слизаше. Показа се и следващата част от тялото му. Панталоните от кожа на бизон обгръщаха като втора кожа бедрата и прасците, широк кафяв колан стягаше стройната талия. Горната част на тялото беше още в сянка, когато мъжът се спря и една силна, почерняла от слънцето ръка легна върху перилото. Лек дъх на тютюн по-гъделичка носа на Сабрина и тя видя как другата ръка поднесе запалената пура към устата.

Още една крачка надолу по стълбата и се появи бяла ленена риза с широки ръкави и тесни маншети, която подчертаваше мускулестото тяло. Яката беше отворена, мощната шия се открояваше удивително тъмна на бялата риза. Той продължи все така бавно и разкри ъгловатата линия на брадичката и фино извитата уста… Сърцето на Сабрина биеше толкова силно, че едва не я задушаваше. Ала когато най-сетне слънцето огря цялото мъжко лице, тя се почувства почти облекчена. Най-лошото беше минало. Двамата стояха очи в очи. Последните шест години бяха оставили силен отпечатък върху лицето му: около нефритенозелените очи имаше лъчи от бръчици, в мършавите бузи бяха издълбани цинични бразди. Брет сега е на тридесет и четири, сети се внезапно Сабрина. Гъстата синьочерна коса блестеше на слънцето. По слепоочията проблясваха сребърни нишки и тя усети непреодолимо желание да го помилва, да докосне няколко сребърни косъма.

С грациозността на хищно животно той измина последните стъпала и спокойно дръпна от пурата си. Гъсти те дълги ресници прикриваха всяко чувство в нефритенозелените очи. Спря се на няколко метра от Сабрина и я огледа безсрамно от глава до пети. Младата жена болезнено осъзна колко е прашен и смачкан костюмът й от пътуването. Огненочервената коса бе прибрана в дебела плитка. Леко овехтяла шапка с тясна периферия защитаваше главата й от слънцето, а ботушите бяха отъркани и мръсни от пътуването. Тя се засрами от лошия си вид, но после вдигна глава и още по-здраво стисна малкия кожен камшик.

Брет забеляза движението й и подигравателно се усмихна. Приближи, протегна ръка и докосна копринени те къдрици. С движение, което беше едновременно заплаха и милувка, той подръпна плитката и тихо промълви:

— Моята повереница. Моята сладка, послушна повереница идва да посети своя лош настойник.

Сабрина понечи да му отговори, както подобава, но премълча, защото суровият му поглед я прониза с безразличие. Погледите им се срещнаха в безмълвна битка. Брет изкриви устни в усмивка, ала тя не озари безизразните тъмнозелени очи.

— Аз печеля тази игра, моя тигрова лилия — каза той сухо.