Шърли Бъзби
Лилия в нощта (5)

ГЛАВА ПЕТА

Сабрина не знаеше нищо за поканата на баща си. Месеците след седемнадесетия й рожден ден минаваха доста скучно. В една слънчева априлска утрин тя проумя, че се е променила и това я прави недоволна и отегчена. Никой друг не беше виновен. В Накодочес всичко вървеше по старому. Само тя имаше чувството, че нещо липсва… В сърцето й се бе пробудил непознат копнеж, който я правеше неспокойна и капризна, а същевременно несигурна и изпълнена с очакване.

Сабрина се взираше с намръщено лице в едно напълно безобидно клонче с розови пъпки. Беше се изтегнала на полянка е пролетна детелина под сенчестите клони на един бук. За млада дама бе облечена скандално: с широка бяла ленена риза и доста протъркани калцонерас. Широкополото сомбреро беше небрежно захвърлено на земята. Краката й бяха обути в ботуши с шпори. Наблизо пасеше младата кобила, получена като подарък от баща й за шестнадесетия рожден ден. Това беше едно от любимите места на Сабрина, само на миля от хасиендата. Тя често идваше тук, за да се наслаждава на тишината и красотата на природата. Беше прекарала в мечти много следобеди. За съжаление това не бяха конкретни желания, само бегли, несвързани представи, които подхранваха още повече неспокойствието й. Днес лежеше и сърдито дъвчеше стръкче детелина. Може би е виновен Карлос, мислеше тя, или татко. С неговите вечни приказки за женитба…

Сабрина нямаше точна представа за мъжа, когото желаеше, но винаги приемаше като неизбежен факта, че ще се омъжи — до нощта на седемнадесетия си рожден ден.

Познаваше синовете на съседните плантатори, танцуваше и вечеряше с тях на приемите, но за своя изненада установи, че между познатите й младежи нямаше дори един, за когото би се омъжила с удоволствие. Дори и за Карлос.

Карлос й беше симпатичен, но да се омъжи за него — не! И въобще не беше срещала нито един мъж, който наистина да привлече вниманието й. Но сякаш за да я опровергае, в съзнанието й изникна образът на млад мъж е тъмно лице и нефритенозелени очи. С ядосан вик Сабрина се претърколи по корем и захвърли детелината. Брет Дейнджърмънд беше последният мъж, когото би си пожелала! Не го искаше — нито него, нито Карлос!

През последните месеци братовчед й напълно беше променил държанието си. Задържаше твърде дълго ръката й, а погледите му я следваха непрестанно.

Младото момиче сърдито скочи, уви бързо златисто-червената си коса и я закрепи високо с гребен от слонова кост, после здраво нахлупи сомбрерото на главата си и свирна на кобилата Сироко. Животното веднага дотича с тихо цвилене. Сабрина се усмихна, лошото й настроение отлетя и тя погали копринените ноздри, които се притискаха към гърдите й.

Гъвкаво се метна на обкованото със сребро седло и се наведе към ухото на Сироко:

— Да видим дали ще оправдаеш името си. Ще тичаш ли заради мен като вятъра, е името на който те нарекох? — После леко докосна с шпорите златисто лъщящите слабини.

Сироко весело се изправи на задните си крака и хукна по обширната мочурлива поляна. Сабрина пришпори кобилата, която полетя като вихър напред, после отпусна юздите, за да се наслади докрай на лудата езда.

Брет и Оли, които видяха как конят изскочи като обезумял от горичката и се втурна по поляната, се уплашиха. Дори и насън не биха помислили, че някой може да язди нарочно така лудо, без да го е грижа, че рискува живота си. Решиха, че конят на младия ездач се е подплашил. Брет хвърли на Оли юздите на своя товарен кон, промърмори нещо за неразумните млади мъже, пришпори своя жребец и пропусна след кобилата.

Сироко беше бързонога, но Файърсторм, синът на Пламък, скоро я настигна. Когато препусна редом, Брет все още беше убеден, че трябва да спаси живота на едно момче. Наведе се към ездача и посегна да улови юздите, които висяха свободно на шията на кобилата.

Сабрина беше изцяло съсредоточена върху лудото си препускане и забеляза, че вече не е сама едва когато стройна тъмна ръка посегна към юздите на Сироко. Зърна коравото, мургаво, брадато лице под широкополата шапка, стегна юздите и конят рязко се обърна. Чу проклятието на преследвача си, извърна се и видя, че конят му също е променил посоката си и бързо я настига. Сърцето й лудо заби, защото бе сигурна, че е нападната от разбойници. Упорито се зае да прилага всички известни й трикове, за да избяга — но напразно. Другият кон беше твърде силен, ездачът решителен, а и тя нямаше шансове в открито поле.

Брет все още не бе разбрал, че момчето, на което беше тръгнал да помага, съвсем не желаеше да бъде спасено. Затова кипна от гняв и когато отново настигна Сироко, грубо дръпна Сабрина от коня и я метна пред себе си на седлото.

Девойката се разгневи не по-малко. Как посмя този тип да нападне дъщерята на Алехандро дел Торес! Зарита с крака и отчаяно се опита да се изтръгне от желязната ръка, която я беше метнала на гърба на коня като чувал с брашно. Посегна да извади от кончова на ботуша си ножа от толедска стомана и се изви под хватката му, докато Брет се опитваше да спре коня. Той дори не подозираше какво му готви нежеланият товар. Знаеше само, че ако малкият проклетник не се укроти, щеше да стане нещастие. Хвана Сабрина за дъното на панталоните и я дръпна така, че главата й увисна по-ниско от ритащите нозе.

— Стой мирно, глупако, нали трябва да спра коня!

Кръвта се качи в главата на Сабрина — но не само заради унизителното положение, в което беше изпаднала. Съпротивата й не отслабваше. Сомбрерото и гребенът от слонова кост паднаха от главата й и златисто-червената грива се развя около пламтящото лице.

Брет имаше много работа с неукротимия кон, затова нито видя как отлетя сомбрерото, нито развените буйни къдри. Всъщност вече не се тревожеше за пленника си. Когато най-после му се удаде да спре животното, Сабрина гъвкаво се опря в слабините на коня и светкавично се хвърли напред и нагоре, така че с едно единствено движение седна пред Брет.

Ръката й се стрелна като светкавица към ботуша, пръстите й се сключиха около дръжката и още преди Брет да проумее, че има насреща си не момче, а побеснял от гняв червеноглав дявол в женски образ, ножът описа дъга, одраска рамото и в мускула зейна рана.

Без да обръща внимание на парещата болка, Брет сграби нежната ръка е ножа и я изви на гърба на Сабрина. Сякаш го удари гръм, като съзря разрошените огненочервени къдрици, обградили най-очарователното лице, което някога бе виждал — кехлибарено-златисти, искрящи от гняв очи с гъсти ресници под надменни тъмни вежди, нежен прав нос с дръзко вирнат край и примамливо извита уста.

Косата и незабравимите очи, това можеше да бъде само…

— Сабрина?

При звука на името си Сабрина се вцепени. Забравила бруталната хватка, впи очи в лицето, което не будеше кой знае какво доверие. Гъсти черни вежди над дълбоки, цинични, нефритенозелени очи, обрамчени от забележително черни мигли. Очите я хипнотизираха. С нежелание откъсна поглед от тях и продължи към дръзкия нос, чувствителните ноздри и плътните устни с подигравателен израз. Наболата четина покриваше половината лице, но сърцето й внезапно се разтуптя от вълнение. Коравите зелени очи — очите, които никога не беше забравила напълно.

— Сеньор Брет? — запъна се смаяно тя, защото това наистина беше той.

Устните се разкривиха в усмивка и Брет пусна ръката й.

— Да, страхувам се, че съм аз, пиленце — отвърна сухо той. В този миг се обади болката от раната и лицето му се вкамени. — Бих си пожелал не толкова бурно приветствие, но като си спомня как се разделихме тогава, не се учудвам особено, че ме посрещат е изваден нож.

Сабрина виновно погледна ранената му ръка. Направо й прилоша при вида на пропитата с кръв риза.

— Аз… много съжалявам — заекна съкрушено тя, — нямаше да те нараня, ако знаех, че си ти. Помислих те за бандит.

Брет се засмя, загледан в меките й устни.

— А може и да съм, дяволче.

Внезапно Сабрина забеляза, че гърдите й се притискат в твърдия му гръден кош, а бедрата й милват долната част на тялото му, и побърза да се отдръпне. Отговори по-остро, отколкото възнамеряваше:

— Във всеки случай изигра тази роля много убедително, когато ме нападна.

— Нападнал съм те! — ядоса се Брет. — Какво искаш да кажеш! Конят ти беше побеснял!

Сабрина беше смаяна.

— Сироко ли? Помислил си, че се е подплашила? Затова ли ме подгони и хвана юздите?

— Разбира се, че се беше подплашила — отвърна злобно Брет. Проумя, че е преценил погрешно положението, и се разгневи още повече. Ранената ръка пареше като огън, а стройното тяло до неговото го възбуждаше повече, отколкото му се искаше. Рязко продължи: — Съжалявам, вероятно съм се заблудил. Ала ако това е обичайният ти стил на езда, не бих се изненадал, ако скоро си счупиш врата! Май предпочитам да се откажа от гостоприемството, което ми предлага баща ти.

— Баща ми? — смая се Сабрина. — Баща ми ти е писал?

Брет изкриви устни и каза:

— Защо иначе съм тук? Да не мислиш, че бих дошъл просто така?

Очите й искряха от яд.

— Все още не съм имала възможност да помисля върху неочакваното ти появяване.

А Брет има нахалството да заяви:

— Доколкото установих в течение на годините, мисленето е нещо, което жените правят твърде рядко… а и тогава не са особено точни.

Сабрина с удоволствие би го цапнала, но се задоволи да му отговори със същата монета.

— Може би. Но не се и опитват да играят ролята на герои, както ти току-що.

За нейна изненада Брет избухна в смях.

— Много добре, дете, много добре!

— Не съм дете! — изсъска Сабрина и по непонятни причини отчаяно пожела да убеди Брет Дейнджърмънд в този факт.

Брет вдигна вежди. Зелените му очи се впиха с интерес в стройното й тяло. Не, нямаше съмнение, тя вече не беше дете, трябваше да го признае. За съжаление го осъзна още в мига, когато я позна. Само слепец не би видял твърдите гърди под бялата ленена риза и невероятно дългите крака в панталоните. А Брет не беше сляп, тъкмо напротив. Погледът му бе непреодолимо привлечен от чувствените й устни. Сведе очи и промърмори:

— Трябва да призная, заблудил съм се, братовчедке. Вече не си дете.

Всъщност отговорът би трябвало да задоволи Сабрина. Вместо това обаче устата й пресъхна, дишането странно се ускори. Преглътна нервно — Сабрина обикновено не нервничеше никога — и промълви:

— Не съм ти братовчедка.

— Можеш да прибавиш и че не съм добре дошъл — отговори злобно ухилен Брет. — Всъщност нямам навика да напомням на домакините за задълженията им. Ала ако не искаш да ми изтече кръвта, би трябвало да ми покажеш пътя към дома си.

Сабрина пламна от срам, като забеляза, че ръкавът на ризата е пропит с кръв. Забрави яда си и прошепна виновно:

— Извинявай, сеньор Брет. Аз… аз… не исках това. Веднага ще те заведа в хасиендата. Не е далеч, а камериерката ми Бонита ще се погрижи за раната ти.

Понечи да слезе от коня, но въпреки режещата болка в лявата ръка Брет обхвана по-здраво рамото й. Обърна се към него, той се засмя и каза нахално:

— Не би ли могла да ме поздравиш малко по-сърдечно? Една целувка между братовчеди, които не са се виждали цели десет години, е точно това, което ни трябва.

Сърцето на Сабрина биеше лудо, езикът й залепна за небцето. Изгледа го с големи кехлибарени очи, но не промълви нито дума. Брет впи очи в нейните, после наведе глава и твърдата му уста завладя нейната.

Освен нежните целувки на баща си, Сабрина не беше усетила мъжката целувка и не беше подготвена за сладкия огън, който се разля по тялото й, когато устните на Брет жадно се впиха в нейните. Близостта на мъжкото тяло замая главата й, лекият приятен дъх на кон, дим от огън и тютюн, който се носеше от него, беше чудесен, и тя цяла потръпна от дивия копнеж, който докосването му събуди в тялото й. Целувката беше съвсем непорочна, но Сабрина никога по-рано не бе усещала така тялото си. Коремът й се присви, но това беше дори приятно, зърната на гърдите набъбнаха, тялото й инстинктивно се притисна още повече към него. Едновременно е това се уплаши, част от нея направи опит да се отдръпне, инстинктивно отгатнала, че това, което изпитваше, предвещава опасност. Опасност, но и мамещо обещание за наслада.

Брет реагира на близостта й, на меката и невинна уста много по-мощно. В секундата, когато устните му докоснаха нейните, тялото му се надигна в порив на такава необуздана страст, че целият се разтрепери. Страстта не беше нещо непознато, утоляваше я, без да й обръща внимание, но такова нещо не беше изпитвал никога досега. Завладя го лудо, зашеметяващо желание да дава, да споделя и да притежава — така изцяло, толкова силно, че тя никога да не може да го забрави. Стресна се най-вече от желанието да разтвори устните й и да почувствува сладостта им. Самозабравил се, Брет едва не се поддаде на дивия порив на тялото си, когато острият глас на Оли го върна грубо в действителността.

— Това е вече върхът! — извика ядосано момъкът. — Безсрамницата извади нож срещу него, а той я целува!

Брет се отдели с въздишка от Сабрина. Овладя се бързо, засмя се и промълви:

— Най-после мога да кажа, че си ме поздравила както трябва, малката.

Сабрина все още бе замаяна от тази целувка и едва се държеше на крака. Когато виенето на свят престана, тя забеляза Оли, застанал насреща им с два тежко натоварени коня. Смаяно впи очи в маймунското лице на младия мъж, който гневно я разглеждаше, и попита:

— Този кой е?

— Добър въпрос — каза Брет. — Това е Оливър Фрам, моят… камериер. — И с поглед към Оли добави: — А това е братовчедка ми Сабрина дел Торес. Ще гостуваме у баща й.

Сабрина и Оли се огледаха недоверчиво. За Оли съществуваха само два вида жени, добри и лоши. А замърсените дрехи на Оли и редките косми по брадата му не бяха точно онова, което би могло да се очаква от прислужник на млад мъж от добро семейство. Ала след кратък поглед към Брет Дейнджърмънд Сабрина стигна до заключението, че двамата вероятно си подхождат добре.

Смъкна се от коня и официално каза:

— Ще ви заведа до хасиендата. — После свирна на Сироко, която веднага препусна към нея, и след малко тримата потеглиха по прашния черен път към дома. Пътят минаваше през гъста гора.

Когато излязоха от гората, Брет се изненада от провинциалната прелест на имението. Стопанските сгради бяха построени от кирпич и груби греди, оградите на пасищата и дворовете за животните не бяха боядисани и времето беше оцветило незащитеното дърво в червеникаво кафяво, което беше радост за окото. Хасиендата, главният дом с керемидени покриви и сводести входове, построена в мавритански стил, се намираше непосредствено до гората. С величествените си размери тя веднага напомни на Брет за Испания.

Едноетажната средна част на къщата беше продълговата и ниска, с изнесен напред покрив и широки коридори. В десния ъгъл на къщата беше пристроено двуетажно крило. Черна желязна ограда опасваше балкона, който украсяваше фасадата на хасиендата. Алея, засенчена от разклонени диви рожкови, портокалови и лимонови дървета, водеше към висока двукрила врата. Брет слезе предпазливо от коня, за да щади ранената си ръка. И в този миг вратата се разтвори, Алехандро изскочи навън и през смях извика:

— Колко се радвам да те видя! От седмици те очаквам и почти бях загубил надежда, че ще се отзовеш на поканата ми. — Като видя изцапаната с кръв риза и разрошената коса на Сабрина, смръщи лице и попита: — Какво се е случило? Да не са те нападнали бандити?

Брет изкриви лице.

— Не. Само че със Сабрина имахме… ами, известно недоразумение.

Алехандро отлично познаваше буйния нрав на дъщеря си и понечи да поиска обяснение. Ала Брет побърза да го прекъсне, описа шеговито случилото се и настоя, че раната е само драскотина.

Алехандро веднага заподозря, че зад тази история се крие нещо, но усети, че няма да измъкне от устата им нито дума повече. Обърна се, плесна с ръце и извика:

— Бонита! Елиъс! Жозефа! Клементе! Елате всички тук! Имаме гости!

Миг по-късно дворът гъмжеше от прислужници. Бонита и Жозефа отведоха Брет в къщата, следвани по петите от Оли. Багажът беше разтоварен, конете отведени в конюшните.

Накрая дворът се опразни, с изключение на Сабрина и баща й, който замислено я измерваше с очи. След известно време Алехандро заговори:

— Мисля, че е време да облечеш нещо по-подходящо. Вече си млада дама, а ходиш като дивачка. Майка ти щеше да се почувства зле, ако можеше да те види. Щеше веднага да ме укори колко зле съм те възпитал.

Сабрина не отговори, ала Алехандро познаваше много добре опърничавия израз на лицето й. Обърна й гръб и влезе в къщата, за да се погрижи за госта си.

Девойката остана на мястото си, разтърсвана от непознати досега усещания. От една страна се радваше на посещението на Брет, но от друга, той се бе отнесъл много зле с нея. Едно обаче беше сигурно — Брет Дейнджърмънд се бе завърнал в живота й като светкавица и тя се опасяваше, че светът никога вече нямаше да бъде същият, както преди.