Шърли Бъзби
Лилия в нощта (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Април 1806 година беше чудно хубав месец в Накодочес. Природата се къпеше в цвят и зеленина. Животът отново се пробуждаше. Пъстри сърнета обикаляха из поляни и гори, новоизлюпени птичета цвъркаха в гнездата си, а веднъж по време на самотните си разходки Сабрина изненада дори една женска пума, заспала на слънце с двете си пухкави деца.

Един слънчев ден в средата на април Сабрина седеше сама в павилиона. Чувстваше се потисната, на сърцето й беше тежко. Ала това се повтаряше всяка пролет. Обхващаше я меланхолия — и винаги през април, откакто преди шест години Брет Дейнджърмънд бе влязъл в живота й. Шест години, сепна се уплашено тя. Нима наистина бе минало толкова много време от деня, когато я изненада на поляната и тя го рани с ножа?

Невероятно, колко неща се бяха случили през тази шест години. Наполеон стана император на Франция, Испания и колониите се превърнаха в марионетки в ръцете на новия владетел. Луизиана вече не принадлежеше на Испания. Не беше дори и френска — Наполеон се бе погрижил за това. Сега беше част от държавата на онези нахални американци. На грингосите, каза си Сабрина и презрително изкриви уста. Англия и Франция все още бяха във война, един сблъсък, който се отрази ужасно на стара Европа и който, както вярваха мнозина, скоро щеше да въвлече във водовъртежа си и още младите Съединени Щати. Томас Джеферсън навлезе във втория си мандат като президент на страната и хората се надяваха, че ще направлява непокътнат държавния кораб през тези опасни времена, въпреки принудителната мобилизация на американски моряци от британците и катастрофалните последици, които войната в Европа имаше за американската търговия.

И в своята родина Джеферсън трябваше да се бори с опасности: испанците бяха побеснели от начина, по който Наполеон продаде Луизиана, и от факта, че Съединените Щати имаха наглостта да обявят за своя западна граница Рио Гранде, с което на практика заемаха почти цял Тексас. Испания настояваше, че границата минава по река Сабин и заяви, че при нужда ще защитава със сила именията от западната страна на реката. Във въздуха витаеше война и от седмици насам към Накодочес се стичаха испански военни части и хранителни припаси. Испанците рискуваха с изпращане на войска през река Сабин на американска територия и ситуацията между двете държави стана взривоопасна.

Ала в този прекрасен априлски ден бурните събития от последните седмици не вълнуваха Сабрина. След като преди шест години Брет се появи в живота й, нещастието сякаш преследваше дома им.

Сабрина си припомни бързото му заминаване — само час след развалянето на годежа — и как тогава се радваше, че няма да й се наложи да гледа лъжливата му, предателска физиономия. Ала скоро разбра, че се самозалъгваше. През изминалите шест години, винаги когато самотата заплашваше да я задуши, си казваше, че все пак щеше да е по-добре, ако се бе омъжила за него, вместо цял живот да копнее по неосъществимото.

Дните след прибързаното заминаване на Брет бяха най-страшните в живота й. След смъртта на майка си също беше страдала, но тогава поне е баща си се утешаваха взаимно. След развалянето на годежа Алехандро се почувства ужасно засегнат. Не можеше да разбере защо дъщеря му е променила така внезапно решението си. На няколко пъти Сабрина едва не разкри тайната на Констанца, но обещанието, което бе дала на по-възрастната от нея жена, запечатваше устата й.

Баща й не я упрекваше, но се държеше на разстояние и се изплъзваше при всеки опит за сдобряване. Две седмици след заминаването на Брет Бонита й каза направо:

— Не те разбирам, дете! Защо не помисли какво вършиш? Как можа да бъдеш толкова жестока?

Побесняла от гняв, Сабрина изсъска:

— Защо всички съжалявате само него? Защо мислите, че е било по моя вина? Никому ли не хрумна, че съм имала основателна причина да постъпя така?

— А имаше ли такава? — попита Бонита с малко по-мек тон. Кафявите очи гледаха мъдро и замислено.

— Вярвах, че имам.

Скоро животът пое обичайния си ход. Алехандро стана по-достъпен, любовта към дъщерята беше по-силна от разочарованието. След известно време можаха да възстановят поне част от старата хармония, макар че отношенията им никога не станаха като предишните.

Тогава Карлос донесе вестта за заминаването на Констанца и обясни, че щяла да живее в Испания. Не се знаело точно с кого… След като Карлос се сбогува, Сабрина се скри в павилиона и избухна в ядни, горчиви сълзи. Гневеше се на Брет и още повече на себе си, защото продължаваше да го обича. В продължение на десетина дни се мяташе между страха и радостта, защото й се струваше, че е забременяла. Ала скоро се убеди, че не е бременна, и със странна смесица от облекчение и тъга се зае да подреди, доколкото можеше, объркания си живот. Около пет седмици по-късно внезапно се появи Оли. Носеше писмо от Брет и каза, че изисквало незабавен отговор. Съдържанието беше кратко:

Ако очакваш дете, само кажи на Оли, че отговорът ти е „да“. Тогава ще се върна и незабавно ще се оженя за теб.

Брет

Тя разкъса писмото на мънички парченца и хладно заяви:

— Можеш да кажеш на шефа си, че отговорът е „не“!

Оли й разказа, че двамата е Брет наели квартира от другата страна на Сабин, защото шефът имал да урежда още нещо е нея или поне така му казал. Щели да потеглят веднага щом узнаел отговора й.

Оли бе горчиво разочарован и е присъщото си нахалство се опита да я накара да промени мнението си, но Сабрина остана непреклонна. Накрая момъкът се примири и я натовари с послание до Лупе. Той непременно щял да дойде пак, независимо дали след година или след десет, и се надявал тя да го чака.

— Не исках да оставя Лупе, но сега шефът се нуждае от мен повече от всякога. Кажете й, че щом шефът се оправи, ще дойда да я взема. Кълна се!

И набързо изчезна. След този разговор Сабрина отново се изправи лице в лице с действителността и се постара да разруши веднъж завинаги илюзията, каквато представляваше любовта й към Брет Дейнджърмънд. Приключи с нея, като с някой прекрасен сън, превърнал се внезапно в кошмар, и е огромно усилие на волята взе отново в ръка разпръснатите нишки на своя живот. Предаде на Лупе посланието на Оли и й завидя. Момичето щеше да продължи да се надява.

Все пак ставаха и добри неща. Сабрина започна да обръща повече внимание на Лупе и когато няколко месеца по-късно Бонита предложи да обучат някое момиче, което да поеме задачите й на камериерка, Сабрина избра Лупе. Бонита много се зарадва. Момичето й беше кръщелница и се оказа изключително възприемчиво и сръчно.

При мисълта за вярната стара Бонита лицето на Сабрина помръкна. Дали вече знаеше, че дните й са преброени, когато потърси момиче да заеме мястото й един ден? Само година по-късно почина по време на епидемия от треска.

Съдбата избира странни пътища, казваше си Сабрина. Беше ли съдба, че през 1804 година чичо Луис бе убит от един от биковете, купени от баща й?

А кой би могъл да помисли, че леля Франсиска ще се промени така ужасно след смъртта на мъжа си? Мегерата, която управляваше с желязна ръка дома на семейство да Ла Вега, вече не съществуваше. На нейно място се появи една достойна за съжаление, прекършена старица.

С течение на годините ранчото де Ла Вега намаля наполовина, а след смъртта на Луис, Карлос продаде хасиендата и се пресели с майка си при Сабрина и баща й. Сабрина скоро се примири с присъствието им в дома си, макар да й беше неприятно, защото Карлос продължаваше да храни надежди един ден да се ожени за нея.

— Толкова много мъртви — каза си горчиво младата жена. Само преди една година си отиде и баща й…

Сабрина скри лице в ръцете си. Болката бе все така силна, както през първия ден. Дали някога щеше да се примири и е нея?

Времето заличаваше раните, но Сабрина още не можеше да повярва в целебната му сила. Тъгата по рано загиналия баща продължаваше да я измъчва.

Смъртта му бе неочаквана и което беше още по-лошо — насилствена. Връщал се на кон от Накодочес и вероятно бил нападнат от разбойник. В прахта до тялото му личаха следи от ожесточена борба. Алехандро бе убит със стилет с дръжка от седеф. Ценните му вещи бяха изчезнали, също и гривната с тюркоаза подарена му от Елена. Убиецът не бе открит въпреки обещаното голямо възнаграждение.

Сабрина приглади черните си копринени поли. Годината на траура за баща й бе отминала, можеше отново да носи цветни дрехи, но това й изглеждаше неподходящо. Къде останаха устремът, радостта от живота, питаше се уморено тя. Дали няма да увехна като някоя тъжна девица?

Само ако непоносимата леля Франсиска и Карлос не живееха при нея! Ако я оставеха да се грижи сама за себе си, нямаше така да се отдели от съседите и приятелите си. Ако не я принуждаваха да се затваря в себе си, нямаше да носи повече черно, нямаше да роптае глухо срещу съдбата си и щеше да престане да тъгува за смъртта на баща си и да се възмущава от неочакваното му предателство.

В завещанието на Алехандро Брет Дейнджърмънд бе определен за неин настойник. Можеше да прави нея, каквото пожелаеше. Разпореждаше се с имота и парите до женитбата й. Сабрина побесня най-вече от изричната уговорка в завещанието, че Брет имаше правото да й определи съпруг. Ако изборът й не му харесаше, цялото богатство на дел Торес, с изключение на не особено щедра издръжка, преминаваше в ръцете на настойника.

Сабрина стисна зъби. Господи, как не полудя в деня, когато отвориха завещанието! Франсиска вилня като безумна, но волята на Алехандро беше неоспорима. Най-бързо се примири Карлос, защото Сабрина веднага му даде ясно да разбере, че не може и дума да става за брак с него.

Младата жена си казваше, че днес е особено потисната, защото Карлос е в Мексико Сити, за да продаде голямо стадо говеда. След Алехандровата смърт отново се бяха сближили и сега, останала сама с леля Франсиска, й липсваше компанията му. С него поне можеше да се посмее от време на време…

Но не само отсъствието на Карлос я притесняваше. Досадният проблем е настойничеството през последните седмици опасно напомняше за себе си. След отварянето на завещанието Сабрина нетърпеливо очакваше вест от Брет, но получи само учтиво писмо от адвоката му в Ню Орлиънс, в което се съобщаваше, че в момента настойникът й е извън страната. Щом се завърнел, щял да поеме задълженията си. Сабрина въздъхна и отново си припомни странната случка през миналия октомври. Беше се свила на възглавниците в павилиона, когато внезапно чу приближаващ се конски тропот. Сърцето й спря. В сянката на дърветата се появи кафяв жребец, но чийто гръб седеше висока, тъмна фигура. Лицето беше прикрито от широкопола шапка и гъста черна брада. За кратък, опияняващ миг Сабрина повярва, че това е Брет. Широките рамене, гордата осанка, изправената глава… времето сякаш спря да тече. Ала когато се изправи, за да се покаже, конят и ездачът изчезнаха като привидение в мрачните сенки на гората. После често се питаше дали всичко не беше само сън.

С въздишка се отърси от вълнуващия спомен. В никакъв случай не беше Брет. Той не би избягал току така.

Първоначалният й гняв по въпроса с настойничеството се уталожи, но фактът, че един ден Брет отново ще навлезе в живота й, висеше като Дамоклиев меч над главата й. Можеше само да чака… и да се чуди на решението на баща си.

Внезапно старата й гордост и буйност отново се събудиха. В никакъв случай не биваше да лежи сразена на земята, като се появеше той. Щеше да му докаже, че Сабрина дел Торес може по всяко време да му даде достоен отпор.

Сабрина се изправи и изведнъж се почувства по-добре. Хвърли презрителен поглед на черната си копринена рокля. Крайно време беше да наръси с нафталин жалейните дрехи и отново да погледне света право в лицето — Алехандро също би желал това.

Няколко минути по-късно се прибра в хасиендата и тъкмо минаваше през двора, когато я повика Клементе.

— Сеньорита Сабрина — заговори той, леко свъсил чело, — имате посещение.

— Кой е?

— Не го познавам. Един млад мъж. Струва ми се познат, но…

Любопитна, Сабрина забърза към входа. Там беше вързан кон и до него беше застанал висок, строен младеж. Очевидно идваше от дълъг път.

Тя тръгна към него.

— Какво ще обичате?

Младият мъж се обърна. Не особено красивото му лице й се стори странно познато. Трябва да го беше виждала вече някъде. Вгледа се в тъмните коси и усмихнатите кафяви очи.

— Познавам ли ви? — попита след известно време Напомняте ми на някого.

— По-добре да не ви напомнях! — засмя се непознатият. — Казах ви, че ще се върна, нали, мис?

— Оли! — извика смаяно Сабрина.